Включено в книгата
Оригинално заглавие
Esperanza, or The Home of the Wanderers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
vens (2009)
Корекция
ClubRipBoss (2009)

Издание:

Майн Рид. Есперанса

Издателство Абагар-МК/90

Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1991

Второ осъвременено издание

ISBN 954–8004–08–9


Глава XIV

През тази нощ почти никой не можа да заспи. Затова сутринта всички станаха рано, за да заличат час по-скоро следите от снощното нападение. Младежите с не малко задоволство видяха трите коня — далеч не излишна за тях печалба.

Сутринта времето се беше развалило, дъждът плискаше непрестанно, но въпреки това момчетата усърдно копаеха в един далечен край на долината гробовете за тримата покойници. Работата им беше прекъсната от познати гласове. Те се обърнаха и видяха баща си и двамата касици.

— Всичко наред ли е? — попита мистър Мъртън и, след като получи утвърдителен отговор, вдигна с благодарност ръце към небето.

— Тези пакостници — каза Пол, гледайки вдървените трупове, — са заслужено наказани. Но все пак ти, добри ми докторе, който обичаш да спасяваш живота, ще намериш работа за себе си ей там, долу, където двама от тези подли разбойници лежат, застигнати от Божията ръка.

И Пол разказа, че предишната вечер бил търсил шестимата войни, които били най-свирепите и непокорните. Заедно с тях бил изчезнал и Уелс. Той се досетил, че злосторниците са взели със себе си кучето не с добри намерения, затова двамата касици, придружени от мистър Мъртън, веднага тръгнали след тях. Когато наближили планината, видели група от трима човека: двама лежели на земята, а третият стоял при конете. Пол се нахвърлил върху му с укори, но негодникът, вместо отговор, най-спокойно замерил вожда с копието си. За щастие, Кангопол успял да стреля с лъка и разбойникът се строполил мъртъв.

Другите двама индианци, явно умиращи, лежали настрана, до мъртвите си коне. От един от тези нещастници Пол изтръгнал разказа за случилото се през миналата нощ.

Оказа се, че обезумели от страх и без да съобразят в паниката да използват факли, те се втурнали напосоки през гората, не знаейки, че тя свършва със стръмнина. Тъмнината, вятърът и дъждът им попречили да намерят пътечката, по която ги довел Уелс и те заедно с конете се търколили долу.

Един от ездачите успял да скочи от коня, но както току-що видяхме, и той не избягнал заслуженото наказание; другите двама си изпочупили ръцете и краката и им изтекла кръвта.

Докторът побърза да облекчи мъченията им, като им даде успокоително, но надежда за спасяването им нямаше и нещастните жертви на алчността и свирепостта скоро лежаха студени трупове.

На другия ден погребаха диваците, а после, облечени празнично, всички отидоха в църквата, където Кангопол и сина му бяха покръстени. След това се извърши венчавката по християнския обред на новопокръстения Педро и Сара. Тържеството завърши с обилен обяд, приготвен от Нана.

Индианците гостуваха още няколко дни, през които помогнаха на нашите приятели в лова и запасяването с месо, което трябваше да се суши и осолява за зимата. Накрая колонистите останаха сами. Пак се заредиха всекидневните грижи и работи. Без да губят време, от Есперанса пренесоха запаса от пшеница и царевица, свещите, сапуна, картофите… После, успокоени от запаса храни, взеха да мислят за фуража на добитъка. Решено беше преди всичко да направят някакво помещение за подслоняване на добитъка в лошо време. За тази цел изградиха две дълги постройки, от които краят на едната стигаше до самия вход на пещерата. Тези постройки бяха направени от плетени клони, измазани с глина и покрити с листа и мъх. Здрава врата на ремъчни закопчалки преграждаше достъпа на дивите зверове.

Скоро след това Луис предложи на момчетата да изследват целия лабиринт от пещери, простиращи се зад тези, в които се бяха разположили те. Момчетата се отзоваха с възторг на тази покана и след като взеха свещи, тръгнаха на оглед. По някое време изследователите се натъкнаха на поток, който си беше пробил път в камъка и излизаше някъде в долината. Това откритие беше много важно, защото даваше възможност постоянно да разполагат с прясна вода, дори и през зимата, когато потоците в долината могат да замръзнат. В сравнение с тази находка, втората не беше от такова значение — впрочем, в друго време и при други обстоятелства тя би предизвикала горещи възторзи. Работата се състоеше в това, че нашите приятели намериха една буца самородно сребро, тежко около три фунта. Но защо им беше сребро? То само задоволяваше тяхната любознателност и Луис обяви, че той отдавна е подозирал, че техните обширни пещери са изоставени сребърни рудници, разработвани от испанците по времето когато техните владения се простирали от двете страни на Андите.

Сега обаче, нашите приятели нямаше за какво да използват среброто. Но, като спомен за своето откритие, момчетата разтопиха намерения самороден къс и направиха от него две тасчета, примитивна изработка, които подариха на родителите си.

През тези дни времето започна да се разваля. Заваля сняг и скоро долината се озова под покривка, чиято дебелина достигаше до пет фута. Времето се задържа такова цял месец, така че и дума не можеше да става за лов. Най-сетне небето се проясни и нашите приятели, на които вече омръзна да седят в пещерите — а и соленото месо граняса — с наслада изскочиха на свобода.

В степта нямаше сняг, но въздухът беше мразовит. Ловците скоро видяха цяло стадо рогат добитък и препуснаха да го пресрещнат. Внезапно един огромен бик, водач на стадото, изрева, наведе страшните си рога и се спусна към коня на Том. Ловците дадоха залп и бикът беше убит, но преди смъртта си той все пак успя да забие рогата си в корема на коня. Животното се изправи на задните си крака и, падайки на гърба си, притисна ездача. Наложи се да го застрелят, за да го избавят от напразни мъки. Но и за Том това падане не беше безобидно — единият му крак беше счупен.

Луис незабавно го превърза и едва успя да свърши тази работа, когато се появи друг неприятел. Това беше стадо безобразни, тъмни на цвят животни, прилични на прасета, с тънки муцуни, четинести гърбове и почти без опашки. Известни са под името пекари и макар да не са особено големи, за ловците са много опасни поради отчаяната си храброст, търпение и упоритост при преследване на неприятеля. Пекарите, очевидно бяха силно раздразнени от нещо, защото, щом съгледаха нашите приятели, се спуснаха със страховито грухтене и започнаха да им хапят краката. Животните щяха зле да си изпатят, а заедно с тях и ловците, ако на помощ не бяха успели да им се притекат Алмагро и Чарлз, които също ловуваха наблизо. С общи усилия съумяха да се разправят с неприятеля, оставяйки на място няколко трупа. Този благоприятен резултат се дължеше на обстоятелството, че пекарите не бяха много — ако стадото беше по-голямо, работата можеше да свърши твърде печално за нашите приятели.

След като събраха шестте трупа на падналите врагове и ги качиха на конете си, ловците вдигнаха Том на седлото и тръгнаха за вкъщи, където предадоха ранения на грижите на сестрите му.

Времето отново се развали. Денем често валеше пороен дъжд или мокър сняг, а нощем замръзваше. Том благополучно се поправяше, но разбира се трябваше още да лежи в пещерата; другите също седяха тук, тъй че нямаше за какво да завижда.

Така мина зимата. След това слънцето започна да грее, снегът взе да се топи, показа се зелена трева и добитъкът беше пуснат на свобода.

Тогава нашите приятели отидоха в Есперанса и там, в продължение на няколко дни, привеждаха в ред градината, нивите и оградите. Почистиха ги, прекопаха ги и ги засяха, после за защита от бъдещи нахлувания на индианци, бе решено да обиколят жилището с кирпичена стена, висока няколко фута. Добре беше, че бреговете на реката изобилстваха с глина.

Речено — сторено! Заеха се с новата работа. Усилия им предстояха немалко, защото при наличността само на петима, при това неопитни работници, работата можеше да се проточи няколко месеца. А трябваше да се строят и нови жилища.

Но тук стана нещо, което значително улесни нещата.

Ето какво се случи. Веднъж, когато мъжете отсъстваха, в пещерата се чу страшен грохот. През това време вън природата беше тиха и спокойна. Беше очевидно, че не е земетръс. Храбрата Матилда взе свещи и, въоръжена с пушка, отиде да узнае причината за необикновения шум. За свое учудване, в една от пещерите, не много високо горе, видя да струи ясна дневна светлина. Пред нея на земята лежеше огромна откъртила се скала и купчина пръст… Нашите приятели, когато им разказаха за това събитие, побързаха да дотъркалят един голям камък до прохода към пещерата, където беше станало продънването, но към самото явление се отнесоха спокойно, обяснявайки си го с действието на топящия се сняг, който беше размекнал пръста.

Изминаха два-три дни. Вече бяха забравили за тази случка, когато веднъж, пак Матилда, която беше отишла да събира яйца от кокошките — те носеха сега в една от задните пещери — тичешком се върна назад бледа, развълнувана и съобщи:

— В пещерите има човек! Видях лицето му иззад големите скали, с които бе задръстен входът на пещерата при продънването!

Всички наскачаха смаяни и като се въоръжиха набързо, се спуснаха в указаната посока. С общи усилия отмахнаха скалния къс и пламъкът на свещите им огря треперещите от страх бледи черти на човек, който умоляващо произнесе на развален испански:

— Пощадете ме, благородни индианци! Аз случайно попаднах в тези галерии и не съм крал среброто ви!

Луис започна да го успокоява. Тогава Джек извика на английски:

— Та той не е испанец — говори испански по-зле от мене!

— Боже! Аз чувам родни английски думи! — възкликна учуден непознатият. — Колко се радвам! Сега съм уверен, че ще ми помогнете да изляза от този дяволски лабиринт!

И разказа на разпитващия го Луис, че те горе били цяла дружина. А него изпратили долу, за да изкара падналото в провала муле. Действително, наред с непознатия стоеше муле, което точно в този момент зарева, сякаш за да потвърди думите му.

Най-после непознатият се представи: „Джо, рудокопач от Йоркшир“.

През това време Джек, незабелязан от никого, се покатери по стръмната купчина отронена пръст и в същия миг се разнесе радостното му „ура“. Луис и Чарлз хукнаха след него и се озоваха в малка долинка, обиколена със скали, а в средата й — мъже, жени и натоварени мулета. Те завариха Джек в прегръдките на облечена в кожи дама, в която незабавно познаха мисис Дълас. Благородният й съпруг също стоеше там, весело засмян, а до тях беше и бледият, сериозен, но не скриващ задоволството си, мистър Керизърс.

— Ах, мили мои! — разнежи се мисис Дълас. — Кой би могъл да предвиди, че един след друг ще изскочите от земята като духове и ще ни избавите от този омагьосан кръг, в който се въртим вече трети ден! Е, как сте? Защо не сте в Есперанса? — обсипа енергичната почтена дама всички с въпроси така, че не успяваха да й отговорят.

— Нека отложим разпита за по-удобен момент — успя най-сетне да каже Луис, като с това прекъсна словесния поток, — а сега моля, заповядайте под нашата гостоприемна стряха! Само че, господа, ще трябва да последвате примера на пропадналото муле и на Джо.

— Аз донесох стълба — разнесе се в това време гласът на досетливия Алмагро.

Стълбата значително улесни спускането и всички слязоха благополучно долу, като оставиха горе Алмагро и двамата рудокопачи да разтоварят мулетата.

Няма да описваме с какво удивление посрещнаха в трапезарията неочакваните гости. Достатъчно е да кажем, че ако колонистите на Есперанса бяха изумени от необикновеното завръщане на приятелите си, то съпрузите Дълас и придружаващите ги още повече се удивляваха на пещерната обстановка, заместила уредените къщички на домакините, които очакваха да намерят.