Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Esperanza, or The Home of the Wanderers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2009)
Корекция
ClubRipBoss (2009)

Издание:

Майн Рид. Есперанса

Издателство Абагар-МК/90

Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1991

Второ осъвременено издание

ISBN 954–8004–08–9

История

  1. — Добавяне

Глава VIII

Привлечена от веселия глас на Джек, който с цяло гърло пееше някакъв весел марш, наизскача цялата колония и с изумление загледа чудните трофеи на победата. Чарлз галантно поднесе своето щраусче на Мери, а Мария получи другото от Джек с обещанието да построи за пленниците кошара. От своя страна и момичетата се похвалиха с находки, които бяха открили в големия сандък, носен още от Англия — оказа се, че всички бяха забравили, че на тръгване мисис Мъртън, по съвета на съобразителната къщовница Нана, беше сложила в сандъка, покрай принадлежностите за женски ръкоделия и съдовете, още и семена на всевъзможни градински и овощни растения — тук имаше лук, фасул, ряпа, цветно зеле, карамфил и др.

Решено беше още на следната пролет да засеят тези семена, а засега, предвид настъпващите студове, се заеха с по-неотложни работи. Преди всичко, изградиха в „коралите“ дъсчени помещения с ясли за кравите, ламите и конете. После пристъпиха към построяването на параклис, дълъг дванайсет метра, който разбира се, беше направен също както кухнята, но постлан с камъни и покрит с рогозки от царевични стъбла — последното, както и шиенето на кожени постелки за параклиса беше задължение на девойките. Скоро черквицата бе тържествено осветена от мистър Мъртън и оттогава цялото семейство започна да се събира тук всяка сутрин за молитва.

През това време малките щрауси скоро свикнаха с робството си и, след като се напасяха по поляната, сами се връщаха в определените за тях помещения. Още не беше решено какво да правят с тях. Без съмнение те в бъдеще можеха да дават яйца и перушина, но засега яйца се набавяха само при лов. Вътрешността им служеше обикновено за закуска, а добре разрязаните с трион черупки заменяха чиниите и чашите.

Настъпи вече лошото време — понякога валеше сняг на едри парцали, извиваше се виелица. Колко приятно беше за нашите колонисти да стоят в такова време зад здравите стени, около веселия огън!

Така, с всички тези разнообразни работи, незабелязано дойде и зимата. С пълна сила тя се разрази през месец юли. В скривалището на колонията имаше големи запаси от месо и царевица, достатъчно беше и млякото. Тези припаси се попълваха след всяко отиване на лов с някой и друг заек, гуанако или вигон. Веднъж, при едно от обичайните си излизания, ловците се натъкнаха на далечно езеро, по чиито брегове изобилстваха купчини от изкристализирала на слънцето сол. Те побързаха да напълнят торбите си с тази жизнено необходима подправка, за което Нана много им благодари.

Друг път ловците попаднаха на петнистия хищник на пампасите — ягуара, но щастливо се избавиха с точен изстрел, който го остави на място.

Преди да настъпи пълноводието, когато преминаването на реката щеше да стане съвършено невъзможно, бе решено да отидат още веднъж на екскурзия, за да докарат висока, прилична на бамбук трева, която забелязаха на едно място и която, както смятаха, прекрасно можеше да послужи за стените на постройките. Възнамеряваха да вземат и още сол.

В една ранна студена утрин ловците се отправиха на път. Бяха вече навързали големи снопове трева, бяха сложили върху им буци сол и тъкмо бяха впрегнали в този влек Нигър и мулето, за да потеглят назад, когато Джек, който се беше покачил на едно дърво за гълъбово гнездо, се смъкна презглава долу и бледен, и запъхтян съобщи, че е видял хора.

— Това могат да бъдат само индианци! — отсече Луис. — Преди обаче да предприемем каквото и да било, трябва да узнаем броя на враговете. Я, Алмагро, погледни ти!

Алмагро се покатери на дървото, но веднага слезе с израз на безкрайно учудване.

— Представете си — това не са индианци! Забелязах кола с впрегнати в нея коне!

— Какви ли са тези хора? — в недоумение се питаха един друг ловците.

След няколко минути стана вече възможно да се видят два дълги, покрити фургона. Единият го теглеше кон, а другия — муле. Двама мъже водеха животните за юздите.

Нашите приятели яхнаха конете и дойдоха рисковано близо до непознатите.

— Ох, слава Богу — извика на английски, като ги видя първият непознат — бледен, измършавял човек. — Ако сте християни, няма да ни оставите да загинем!

— Ще направим всичко, което можем — отговори съчувствено Луис. — Но кои сте вие и откъде идвате?

Тук в разговора се намеси другият непознат — снажен и хубав мъж.

— Ние сме роднини. Наричам се Уйлям Дълас, а това е баджанакът ми Хенри Керизърс. В колите са жените ни с едно новородено, а след нас идва слугата ни Джон Армстронг. Това е цялата ни дружина. Ние тръгнахме преди три месеца от Буенос Айрес, за да преминем Андите преди първия сняг. Смятахме да разработваме рудници в Чили. Но по пътя ни ограбиха водачите, ние се объркахме в тези безкрайни пампаси и сега почти умираме от глад. Още един ден и нашите животни щяха да паднат от изтощение, а над нас щеше да надвисне смъртта. Но Господ ви изпрати насреща ни!

— Виждаш ли, Хенри — намеси се в разговора и една дребничка, миловидна, бързо говореща жена, излизайки от колата, — казвах ти аз, че не бива да се отчайваме! Я иди сега при жена си и й кажи да не хленчи. Животните ни и без това имат нужда от почивка, та през това време ще поговоря с тези добри хора.

Като се разпореди по този начин, мисис Дълас се запозна с нашите приятели и бързо се сприятели с тях.

— Сега ще видите сестра ми, но не й обръщайте внимание — предупреди ги тя. — Горката Елайза, и без това нервна и болнава, сега е останала съвсем без ум от тези неудобства.

Луис прекъсна бъбривата жена и предложи услугите си на лекар. Керизърс му поблагодари от душа и ги поведе към фургона.

Неговата вътрешност беше доста мило подредена, а на сламеник в ъгъла лежеше млада, хубавичка и наглед доста нежна жена, до която имаше люлка със спящо детенце. След първите разговори Луис попита, как са изпаднали в това печално положение.

Мистър Керизърс разказа скръбната история на тяхното странстване.

— Точно преди три месеца — започна той — потеглихме от Буенос Айрес с два фургона, шест каруци и четирима водачи. Освен това с нас тръгнаха на коне и мулета дванайсет опитни рудокопачи, доведени от Англия.

Движехме се бавно, тъй като здравето на жена ми не ни позволяваше да правим големи преходи. А след три седмици бяхме принудени да спрем съвсем в бедната колиба на един гаучо. Там се роди дъщеря ми. Докато не се поправеше майката, и дума не можеше да става за продължаване на пътуването. Но тя се възстановяваше много бавно, а в онова диво място беше твърде трудно да се доставят припаси за всички ни. Ето защо, решихме да изпратим рудокопачите с три каруци и двама водачи напред, а с останалите водачи да тръгнем по-късно, когато състоянието на жена ми позволеше това. Водачите, които останаха, изведнъж станаха навъсени и груби, ръмжаха заради забавянето и ни заплашваха, че ако пътуваме все така, няма да можем да преминем Андите преди настъпването на зимата. Ние с Уйлям взехме не на шега да се боим от тях и решихме още на следващата станция да си намерим други водачи. За съжаление, повече не срещнахме населено място — очевидно, негодниците бяха отгатнали намеренията ни! Отсега нататък трябваше да се спираме на биваци, като оставяхме на стража само вярното куче Уелс, в чиято бдителност не се съмнявахме, въпреки че се беше сприятелило с единия от водачите. Той постоянно го хранеше и кучето тичаше след тях, когато отиваха на лов — веднъж наистина довлякоха една млада крава. Но Уелс не се върна тогава с тях. Те обясниха, че кучето ги било изоставило още по пътя. Истински съжалявахме за вярното животно.

Ние им се скарахме и категорично заявихме, че ако още на другия ден не ни заведат до населено място, ще ги изгоним. Те дадоха дума да го сторят и за момента ние се задоволихме с това обещание. Тази вечер заспахме по-рано от обикновено. Ненадейно ме разбуди викът на Джон. Той спеше заедно с нас в единия фургон, но беше излязъл да вдигне водачите, които нощуваха в третата каруца, заедно с коларите. Когато Джон изкрещя, ние с Уйлям се завтекохме към каруцата, погледнахме в нея и що да видим: коларите бяха заклани! След като ги бяха убили, злодеите бяха задигнали всичко, което струваше пари, между другото и самото ковчеже с парите. След това се бяха качили на най-добрите ни коне и бяха избягали, оставяйки ни два изморени коня и две мършави мулета.

Зашеметени от сполетялото ни нещастие, ние стояхме като вдървени. Затворихме каруцата с убитите, заковахме я с гвоздеи и я оставихме където си беше. После отбрахме от товара най-необходимото, останалото зарязахме в каруцата с бележка, че всичко там е притежание на еди-кой си и че ако бъде доставено в Сантиаго, ще бъде дадено възнаграждение. После, след като се помолихме за душите на невинно убитите колари, тръгнахме на път без водачи, без компас и дълго се лутахме напосоки… Страшно е дори да се помисли каква би била участта ни, ако случаят не ни беше довел, при вас!

— Уверявам ви, че на драго сърце ще дадем на всички ви храна и подслон, а на дамите — женско общество, само бъдете снизходителни към недостатъците на гозбата и жилището!

— Колко ми е приятно отново да се озова в добро общество! — произнесе превзето мисис Керизърс. — Така бях закопняла за младежка компания, за балове.

— Моля да ни извините, мадам — засмя се Луис, — но точно това не можем да ви предложим!

По лицето на мисис Керизърс се изписа недоволство. Но нямаше какво да се прави и тя покорно си легна пак във фургона, в който впрегнаха и Нигър, а мулето на Алмагро впрегнаха в другия фургон и цялата дружина, след като остави засега накосената трева и взе само солта, потегли бодро на път.

Новопристигналите бяха възхитени от хубавата долина, избрана от домакините им и се чудеха на гъстотата и височината на кактусовия плет. Пред вратата, която обикновено винаги беше залостена в отсъствието на мъжете, Джек, както беше уговорено, изсвири много силно и след миг сестрите отвориха и изтичаха да ги посрещнат. Трудно може да се опише объркването на младите девойки при вида на непознатите лица! А когато от фургона излезе мисис Керизърс, те неволно се сепнаха от нейната хубост и нагизденост. Мери пък особено се възхити от бебето и веднага реши, че ще иска позволение от майка си да му стане бавачка.

— Ах, моля ви се, на драго сърце! — въздъхна младата майка. — Аз никак не съм научена на такава работа! Моето здраве и без това е разстроено. Пък вие, като гледам, сте млади и силни, а и поради произхода си, вероятно, сте навикнали да работите.

— Моля те, Елайза — прекъсна я мъжът й. — Тези госпожици са благовъзпитани като тебе и само защото са задържани по волята на Провидението в тази пустош, са принудени да работят не по навика си, както и ти не си навикнала!

— Не, тук всички вие ще обикнете труда! — забеляза Мери. — А пък да си играе човек с това бебенце, не е работа, а удоволствие! — и тичешком се втурна към къщи, прегръщайки нежно малкото.

— Мамо, виж какво ни изпрати Бог! — извика тя и показа детенцето.

— Божичко — слиса се Нана, — къде намерихте това захвърлено дете?

— Не е захвърлено, то си има майка и баща! Ето ги и тях! В това време наистина в общата стая влязоха гостите заедно с цялата колония.

— О, Хенри! Мислех, че сме дошли при цивилизовани хора! — възкликна разочарована мисис Керизърс, като хвърли поглед на бедната наредба в жилището. — Аз ще умра в тази колиба!

Мъжът шепнешком смъмри капризната си съпруга, а и сестра й, мисис Дълас, й направи остра забележка за нейната безочливост.

Полека-лека всичко се уреди и стопаните седнаха заедно с прегладнелите гости да обядват, след като старателната Нана донесе всичко, което можа да приготви за ядене.

По време на обяда поведоха разговор за положението на гостите. Нашите приятели заявиха, че и дума не може да става за преминаване на планината през този сезон на годината. Налагаше се и новодошлите да се заселят при тях.

— Но аз ще умра в тази хралупа! — закапризничи пак мисис Керизърс.

— Не само че няма да умрете, но и ще се възстановите — опита се да я успокои мисис Мъртън. — Самата аз, преди да се заселим тук, бях едно отпаднало, за нищо негодно създание и по цели дни се търкалях в леглото. Сега се чувствам напълно здрава и се срамувам за миналото!

Накрая така и решиха — да останат поне до пролетта.

На другия ден енергичната мисис Дълас вече се разпореждаше: даваше съвети, помагаше на девойките и на Нана, поръча да донесат случайно запазената от новодошлите мелница и предложи да мелят с нея царевица, показа как да правят по-разнообразни гозби, предостави за общо ползване своите припаси, между които чая, захарта и шоколада — неща, които нашите приятели отдавна бяха свършили. С една дума, грижеше се за всичко.

През това време мъжете измислиха план за нова къща, където да се настанят новопристигналите. Понеже във фургоните на гостите се намериха инструменти и гвоздеи, бе решено да бъде построено жилище с по-значителни размери, отколкото позволяваха средствата преди. Входната врата трябваше да води в салона, който щеше да служи и за трапезария; отдясно щеше да бъде стаята за жените, отляво — тази за мъжете. До тези стаи щяха да бъдат построени спалните, а долепена зад салона, щеше да е кухнята — царството на Нана и Джон.

Пред лицевата страна възнамеряваха да издигнат палисада, обвита с пълзящи растения, каквито изобилстваха в гората, а пред самата къща мисис Дълас пое задължението да уреди цветна градина — преди тръгването си, заедно със зеленчуковите семена, тя бе взела и семена на цветя.

Като обмислиха всичко това, преди да се заловят за работа, решиха да изпълнят християнския си дълг пред малкото и да го кръстят. По желанието на майката, кръстиха го Сесил. Обрядът беше извършен тържествено от мистър Мъртън в параклиса.