Майн Рид
Есперанса (1)

Глава I

— Татко, не ни остава нищо друго, освен да се преселим в Южна Америка — забеляза важно Том.

— Да, да! — подкрепиха го Джек и Мери. — Там наистина трябва да е хубаво, иначе братовчед ни Чарли не би се хвалил толкова.

Този разговор се водеше в семейството на скромния енорийски свещеник мистър Мъртън. Мистър Мъртън беше роден в Уинстън, горско селце в Северна Англия; там той притежаваше малък имот и почти веднага след завършването на университета се беше оженил пак там за едно миловидно, но бедно момиче и беше заел сегашната си длъжност. Досега животът му бе текъл мирно сред книгите, близките и енориашите. Последните нямаше какво повече да желаят от скромния си пастир; що се отнася до семейството, то се радваше на завидно щастие.

Момчетата — петнайсетгодишният Том и тринайсетгодишният Джек — вече от няколко години посещаваха училището, а Джек, освен това, се славеше като пръв гимнастик и борец. Момичетата — четиринайсетгодишната Матилда и дванайсет-годишната Мери — също ходеха на училище, но доскоро живееха у баба си от майчина страна, вдовица, която имаше собствен чифлик и отлично го управляваше. Тя не жалеше средства за образованието на внучките си, а през свободното си време ги учеше на ръкоделие и домакинство.

Майка им пък, която се омъжи за мистър Мъртън твърде млада, беше така разглезена от мъжа си, че в крайна сметка се превърна в ленива, неспособна за нищо жена, която по цял ден седеше със скръстени ръце и се оплакваше от действителни, а често и от въображаеми недъзи.

Но какво заставяше Мъртънови да напуснат родината си и да отидат толкова далече в пусти места като Южна Америка?

Този въпрос ще стане ясен на читателя, когато се запознае с още едно действащо лице в нашия разказ — Чарлз Вилърс. Чарлз беше син на един братовчед на Мъртън, приятел от младини и другар в университета. Вилърс работеше в Южна Америка и дори окончателно се пресели там, във Валпараисо, Чили, където се ожени за богата наследница. Жена му обаче скоро умря, като му остави син, Чарлз. Изминаха още няколко години и неутешимият вдовец също влезе в гроба. Мистър Мъртън научи това съвсем случайно: веднъж при него се яви застаряващ мургав господин и представяйки се като брат на покойната мисис Вилърс, съобщи, че му е поръчано да предаде на мистър Мъртън, заедно с пет хиляди фунта стерлинги, Чарлз Вилърс, за да го възпитава и издържа до пълнолетието му. Момчето тогава беше десетгодишно. След като изпълни мисията си, непознатият се сбогува и замина.

Останал с бледоликото хубавичко момче, което на всичкото отгоре излезе и голям пакостник, мистър Мъртън не знаеше какво да прави. За щастие, приятелят му доктор Алън го извади от затруднението, като го посъветва да настани момчето в пансион. След година самият Алън бе назначен за свещеник в Уинстънската енория и придума приятеля си да приеме мястото на негов помощник, тъй като там беше и собственият му имот. Тук, при своите роднини, започна да идва през ваканциите и младият Чарлз Вилърс. Скромното семейство Мъртън толкова му хареса, че продължи да го посещава и след завършването на университета, когато отиде да живее в Лондон.

Неочаквано старият приятел на мистър Мъртън, д-р Алън, умря, а неговият заместник заяви на Мъртън, че си е намерил вече помощник и че няма нужда от услугите му. Мистър Мъртън се оказа в нелеко положение, с голямо семейство и с доста малки приходи. Точно тогава се помина и тъщата му, а наследникът й, един скъперник, побърза да изпрати момиченцата Матилда и Мери при родителите им.

По това време Мъртънови бяха посетени от Чарлз Вилърс. Този път младежът беше дошъл да се сбогува с роднините си: вуйчо му — същият, който го беше довел в Англия, го викаше да се върне у дома си във Валпараисо, за да получи сметка от опекуните по наследството на покойния Вилърс.

Като разбра какво беше дошло до главите на Мъртънови, Вилърс започна да ги увещава да ги заведе в Южна Америка.

— Вярвайте — каза той, — там ще бъдете много по-добре! При това вуйчо ми е построил в плантациите си църква за английските работници и ме моли да му намеря свещеник. Ето ви и служба! Колко хубаво е там!

И младежът заописва с възторг всичките прелести на своята родина. Обаче едва след дълго колебание мистър Мъртън се съгласи да предприеме такова далечно пътуване. Но затова пък, когато решението бе взето, цялото семейство, включително и отдавнашната предана слугиня Нана, се зае упорито да се готви за заминаването.

Благодарение на предаността на Нана, грижите на Том и разпоредителността на Матилда, всичко беше прибрано и натъкмено, без да безпокоят погълнатия от мислите си мистър Мъртън и слабонервната му съпруга. Един познат адвокат пое задължението да разпродаде покъщнината и да управлява имота на Мъртън по време на отсъствието му. След това, като се прости с плачещите енориаши, цялото семейство потегли за Лондон. Там Вилърс, познаващ неколцина южноамерикански търговци, получи от тях необходимите сведения, как да се настани за пътуването през океана със своите роднини, а така също и сведения за кораба, който скоро щеше да тръгне за Валпараисо, покрай нос Хорн.

От продажбата на покъщнината беше събрана добра сума за снабдяване с всичко необходимо за Южна Америка. Мистър Мъртън си взе книгите. Накупиха разни дреболии, нужни за продължително пътуване. Най-накрая мистър Мъртън разпореди процентите от капитала от петстотин фунта стерлинги, завещан от тъща му, и доходите от неговия имот да се изпращат във Валпараисо.

Докато ставаха тези приготовления, останалите членове от семейството разглеждаха Лондон и неговите забележителности, при което мистър Мъртън се интересуваше най-много от Уестминстърското абатство, мястото, където почиваха знаменити английски учени и политици. Децата особено се възхищаваха от зоологическата градина, като се стараеха да се запознаят с животните, живеещи в Южна Америка.

Най-сетне настъпи и денят на отпътуването. Цялото семейство, заедно с обемистия си багаж, се качи на кораба „Мепо“. Капитан Росъл, с когото се бяха запознали още преди това чрез южноамериканските търговци, излезе доста образован човек. Той не закъсня да представи на нашите приятели единствения си пътник д-р Луис, млад лекар, който поради слабото си здраве и страстта си към пътуванията и естествените науки беше решил да отиде във Валпараисо и в случай, че здравето му позволеше, да се засели там.

Капитан Росъл отстъпи на новите пътници две просторни каюти, в които дори разглезената мисис Мъртън не се чувстваше особено зле. Колкото до доктор Луис, той изведнъж завладя сърцата на всички: на стария Мъртън се нравеше неговата всестранна начетеност, на Том — страстта му към естествознанието; в качеството си на медик той спечели разположението на мисис Мъртън, а Нана и по-младите членове на семейството го обикнаха за неизчерпаемата му услужливост и добродушие.

Благодарение на общуването с капитана и Луис пътуването до остров Мадейра, първото спиране на парахода, мина неусетно.

От Мадейра трябваше да вземат прясна вода за из път; освен това капитанът имаше едно свещено задължение — беше погребал на острова жена и дъщеря и искаше да посети скъпите му два гроба.

След няколко дни „Мепо“ хвърли котва в пристанището Фуншал. Пътниците бяха смаяни от тукашните живописни брегове, състоящи се от отвесни скали с височина до две хиляди фута над морето.

Самият Фуншал е хубавичко градче, потънало в разкошна зеленина и разположено сред амфитеатър от гори.

Като се разделиха с капитан Росъл, който отиде да посети гробовете на скъпите му покойници, нашите пътници прекараха цялото си време в разходки с кола и пеш из горите, възхищавайки се от миртовите, портокаловите и лимоновите гъсталаци и от лозята, с които изобилстваха околностите на града. По околните възвишения привличаха погледите банани, нарове, смокини; а още по-нависоко се срещаха европейските познайници — круши, ябълки и праскови.

Нашите приятели ядяха с наслада тези плодове и с немалко съжаление напуснаха живописния остров, когато дойде време да се върнат на кораба.

След това пак започна уморителното морско плаване. Те преминаха край Канарските острови, порадваха се на върха исполин на Тенерифе, високата част на който блестеше на слънцето, а долната беше обвита в облаци.

Ставаше все по-топло и по-топло. Скоро до вечерта не можеше да се излиза на палубата. Най-сетне като преминаха 16-ия градус южна ширина, забелязаха пред себе си бляскавото съзвездие Южен кръст.

— Сега и аз се помирих със своето заточение — извика възхитен Мъртън, радвайки се на кръстообразно разположените звезди. — Колко ми се искаше да видя този символ на нашата вяра в небесата!

Наблюденията на разкошното южно небе развеселиха донякъде нашите преселници. При това, като предвиждаха близкия край на своето плаване, те, особено младите, залегнаха да изучават новите за тях езици, говорещи се в Южна Америка. Когато пристигнала в Рио де Жанейро, столицата на Бразилия, всички вече можеха да си служат с испански и португалски.

Величественият вид на бразилската столица, разстлана по амфитеатъра на горите, сред разкошната тропическа природа, направи на всички смайващо впечатление.

Нашите пътници с още по-голямо задоволство, отколкото в Мадейра, слязоха на брега, където ги очакваше нова радост. Оказа се, че тук Чарлз имал познат португалски търговец, далечен роднина на майка му. Дон Алварес, това беше името му, като научи за пристигането на Мъртънови, с изтънченото гостоприемство на плантаторите настоя нашите приятели непременно да му отидат на гости в неговата „асиенда“^[1], която не беше далече от града. Тъй като бяха избягали шестима добри моряци, вероятно подмамени на друг кораб, и Росъл, като истински англичанин, не искаше да взима моряци от друга националност, а желаеше непременно да изчака случай да замени избягалите пак със съотечественици, Мъртънови имаха на разположение няколко дни, които те прекараха с удоволствие в лятното жилище на Алварес.

Младежта се отдаде на езда, плаване с лодка или риболов; старите разглеждаха стопанството на асиендата — животновъдната ферма, кафеените плантации, където работеха черни роби и др.; дамите повече се люлееха в хамаци сред дъхавите цветя, играеха, пееха, разговаряха и по-рядко сядаха да четат.

Изобщо времето летеше незабелязано, когато най-сетне Росъл се яви във вилата с поканата да тръгват, понеже бил попълнил вече командата си с нови моряци англичани. Всички се разделиха с гостоприемните домакини с явна тъга.

Нямаше какво да се прави — пак започна дългото уморително плаване. Новите моряци излязоха напълно подходящи, но пътниците, особено децата, не свикнаха с тях изведнъж, поради сърдития им и навъсен вид.