Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Esperanza, or The Home of the Wanderers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2009)
Корекция
ClubRipBoss (2009)

Издание:

Майн Рид. Есперанса

Издателство Абагар-МК/90

Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1991

Второ осъвременено издание

ISBN 954–8004–08–9

История

  1. — Добавяне

Глава X

Пак поставиха фургона на колела, за да могат заминаващите сестри, макар и само за един ден, да се ползват от него. После Джек седна за колар, а другите обитатели на Есперанса отидоха да ги изпратят на коне. Беше чудна пролетна утрин, когато преминаха буйната още река и слязоха в пампасите по посока на север. Изминаха петнайсет мили. Тук беше решено да се разделят и дамите се качиха на мулетата. Настана тежката минута на раздялата.

Натъжени младежите тръгнаха за в къщи: Чарлз и Луис яздеха, Том и Джек бяха в колата. По пътя срещнаха щраусово гнездо, освен това убиха с топки няколко папагала, а един красавец с червени пера хванаха жив.

Внезапно Луис, наблюдавайки с бинокъл околността, извика:

— Индианци! По-скоро оставяйте колата и сядайте на конете!

Моментално конете бяха разпрегнати и колонистите в пълен галоп запрепускаха към дома си. Луис непрекъснато ги подканяше да бързат, за да успеят навреме да минат реката. Най-после се озоваха пред един брод дълбок пет стъпки и широк двеста. Изморените от препускането коне, като че се пооживиха в студената вода и бързо доплуваха до другия бряг. Едва нашите приятели успяха да преминат, когато на напуснатия от тях бряг се показа дивашката шайка. Но те, явно, не се решиха да последват примера на белите, на което именно разчиташе Луис.

Скоро се показа и Есперанса. Тук малко остана да вдигнат тревога, когато научиха за близостта на диваците, но всичко беше спокойно и тази, и следващата нощ. Наистина, лаят на Уелс, който остана у тях, неведнъж вдига обитателите на Есперанса, но се оказа, че някаква гладна пума бродеше около „корала“.

Измина цял месец, а Алмагро все още не се завръщаше. Пшеницата започна вече да изкласява, царевицата зажълтя, всеки ден на трапезата започнаха да се появяват пресни плодове… Благодарение на книгите, оставени от Керизърс и изобилието на канцеларски принадлежности, започнаха да посвещават вечерите на умствени занимания, а понякога цялата компания се развличаше с танци под звуците на цигулката, която Джон подари на ученика си Джек.

Не оставиха без внимание и материалната страна на живота: неуморимите момчета правеха сандъци, маси, шкафове, а Том и Джек изградиха дори отлична готварска печка, за най-голяма радост на Нана, която сега имаше удобствата да пече хляб и сладки.

Скоро възобновиха и лова, най-вече на птици, защото четирикракият дивеч, с изключение на зайците агути, още не се появяваше.

Веднъж, след като индианците отдавна вече бяха спрели да обикалят насам, колонизаторите тръгнаха към мястото, където бяха принудени да оставят колата си. Тя беше оцеляла, но всичкото желязо, дори и гвоздеите, беше разграбено. Момчетата скрепиха разкъртените части с ремъци, впрегнаха в колата конете и я закараха у дома си с намерението по-късно да я поправят.

Междувременно девойките спокойно се разхождаха из гората, осланяйки се на защитата на реката, беряха плодове, цветя, а един път попаднаха на голям кошер на диви пчели. Когато се върнаха вкъщи и съобщиха за своето откритие, доктор Луис се нае да извади мед. За тази цел той взе един средно голям трион, дървена лопатка, две кофи и бамбуков прът с привързана към единия му край морска гъба. Когато стигна до дървото, намокри гъбата с някаква течност от бутилка, която беше взел в чантата си, мушна я внимателно в корубата, където беше кошерът и я напъха нагоре. Тогава силното бръмчене на пчелите започна постепенно да затихва и най-сетне съвсем престана.

Тогава Луис извади сюнгера и нареди да се заловят за работа. В тънката кора на дървото не беше трудно да се прореже отвор шест педи над земята — показа се корубата, почти цялата с пити. Веднага започнаха да пълнят кофите с лопатката. После, когато по лекото потрепване на пчелите забелязаха, че започват да идват на себе си, всички побързаха почти тичешком да се отдръпнат на прилично разстояние, преди събудилите се пчели да могат да накажат дръзките похитители на труда им.

Скъпоценната придобивка поставиха в хладната пещера и още същата вечер семейството хапна царевични курабийки с благоуханен мед.

Незабелязано дойде и коситбата. За нещастие нямаха нито коса, нито сърп, така че не оставаше нищо друго освен да си послужат с ножове, а това не беше лесна работа. Но с общи усилия събраха достатъчно трева и изсушиха цяла камара отлично сено, което покриха с царевичак. Също оскубаха и натрупаха на купчинки фасула; накрая изкопаха и картофите, които бяха в изобилие. Узря и пшеницата, а „коралът“ се обогати с теленце и малка лама.

Едно само безпокоеше обитателите на Есперанса — сушата. Дъжд не беше валял вече няколко месеца и макар да падаше роса и донякъде да разхлаждаше земята, стана нужда да носят вода за поливане чак от реката, понеже в кладенеца беше останало малко.

Най-сетне дойде и жътвата. Макар и с мъка, работейки със същите ножове, те все пак сполучиха да се насладят на плодовете на своя труд.

Всичко вървеше така добре, че когато се събраха в параклиса да поблагодарят на Бога за всичките му милости, мистър Мъртън не пропусна да предупреди слушателите си да не се надяват много на своите богатства, за да не навлекат върху себе си Божия гняв, а да смирят сърцата си и да помнят, че всичко това са дарове Божи.

И наистина, скоро вярата им бе подложена на сериозно изпитание. След един горещ ден заечаха чести гръмотевици. Мълния запали камарата царевичина и въпреки усилията на колонистите да потушат пожара, сеното изгоря. Изгоря и по-голямата част от фасула, оставен да съхне. Но това не беше всичко. Пожарът обхвана и жилището на Алмагро, където се намираха не само работните инструменти, но и няколко торби с царевица и пшеница. Скоро в кладенеца не остана вода — пожарът заплашваше всичките постройки.

За щастие, небето се смили над обитателите на Есперанса: в мига, когато всички се бяха отчаяли, ливна силен дъжд и за минута сложи край на разрасналия се вече пожар. Измъчените колонисти можаха най-сетне да отидат в леглата си.

Когато сутринта излязоха от жилището, за да видят какво е причинила гръмотевичната буря, бяха покъртени от разкриващото се пред очите им опустошение. Градината беше съвършено унищожена, всички цветя, а също и овошките, бяха смачкани, прекършени, изскубнати. В „корала“ беше убита от мълнията мъничката лама.

Луис предложи да заградят с плет друг участък и да вкарат в него добитъка, а предишната ограда да пазят за второ сено, защото се надяваше, изсушената земя скоро да се съживи след благодатния дъжд и растителността бързо да покара.

Без да отлагат, нашите приятели още на другия ден впрегнаха два вола в талигата и отидоха в гората за колове и кактуси за новия плет. Реката беше много придошла от дъжда, но те слязоха по-надолу и намериха широк и плитък брод, който преминаха. След като извървяха още няколко мили, скоро намериха в гората каквото им трябваше и се заловиха за работа: повалиха няколко бора, изскубнаха голям брой млади кактуси с корените и събраха много семена. След като свършиха, седнаха да закусват и вече се готвеха да тръгнат обратно, когато внезапно в сянката на дърветата им се мярна силует на конник.

— Алмагро! — извика Джек и се спусна да го посрещне. Действително това беше верният гаучо на своя Нигър, а след него вървяха шест натоварени мулета.

Всички наскачаха от местата си, наобиколиха пътника и не преставаха да го разпитват. Но разсъдливият Луис напомни, че е време да се връщат вкъщи. По пътя те разказаха на Алмагро за всичките събития, които се случиха след неговото отпътуване, като завършиха с гръмотевиците. Оказа се, че и гаучото не бил избягнал бурята, но за щастие тя го застигнала близо до една пещера, където успял да се скрие с мулетата.

Когато пристигнаха, сестрите отвориха вратата — радостта им нямаше край. Алмагро от всички страни беше обсипван с въпроси. Младежите най-много се интересуваха от денковете, които беше докарал Алмагро, и след вечерята се натрупаха около него, за да им каже какво е донесъл.

— Множество полезни съвети от мистър и мисис Дълас — отговори Алмагро, — а и къде повече, къде по-малко, но все пак задоволително, успях да изпълня поръчките на мистър Чарлз.

Тези думи за всички бяха загадка и въпросителните им погледи се спряха на Чарлз, който каза:

— След като реших да остана тук с вас, братя, аз дадох на Алмагро документите си и едно писмо, за да му открият в Чили кредит, и му поръчах да купи разни дреболии за попълване на нашия инвентар.

— И аз, според силите си, изпълних вашата поръчка! — добави Алмагро. — Но най-напред трябва да ви разкажа приключенията си. И много добри, но и много печални вести имам да ви предавам.

— Когато се разделихме с вас — започна той, — ние тръгнахме по равнината на север с надежда да попаднем на пътечката, която би ни завела до прохода през планината. Два дни вървяхме така, без да изпитваме особени неудобства, освен капризите на мисис Керизърс. На третия ден намерихме пътечка, отъпкана от мулета, което доказваше, че не са я ползвали индианците, защото те яздят само коне.

Известно време следвахме тази пътечка и стигнахме до хълм, където имаше една прашна, полуразвалена къщурка, навярно пощенска станция. Там живееше само една глуха бабичка с едно глуповато момиче, а синът на бабичката, както разбрахме, беше отишъл да придружи през планината някакви пътешественици. Пренощувахме в къщурката и бяхме нападнати от милиарди насекоми, от които едва се отървахме. То се знае, оплакванията и хленченето на мисис Керизърс се засилиха още повече.

На четвъртия ден навлязохме в една клисура, представляваща цял лабиринт от грамадни скали, търкулнати от планините. Навсякъде гледката беше дива и величествена. Клисурата ни доведе до висока планина, прорязана от тясна дълбока урва, по ръба на която, над ревящия в дъното поток, минаваше тясна, на някои места страшно опасна пътечка. Ние решихме да преминем това място пеша, но мисис Керизърс се възпротиви и за нищо на света не искаше да слезе от мулето. Тогава аз настоях да се качи поне на моето старо муле, което никога не се е спъвало, а после я вързахме за седлото. Мисис Дълас тръгна напред, след нея Джон с товарните коне и най-накрая мистър Керизърс, държащ мулето на жена си за юздата.

Колкото до мене, бях намислил в случай на нещастие план, който споделих само с мистър Дълас — слязох долу, на дъното на урвата и зачаках там с ласо в ръка.

Дружината достигна най-тясното място на прохода, където се минаваше покрай една издадена под тъп ъгъл скала, когато едно гуанако, стоящо някъде по-горе, очевидно на пост, прескочи пътя пред самото муле. Мисис Керизърс изпищя високо и взе да се мята на седлото, като се стараеше да се освободи. Дали от нейните движения или от уплахата на мулето, или от някой камък, търкулнал се изпод краката му, но мулето в миг се озова на края, задържайки се с предните си крака. Мистър Дълас уверяваше, че ако дамата била седяла спокойно, те двамата с мъжа й щели да издърпат мулето. Но писъците и бесните й движения ускорили катастрофата и мулето, откъсвайки се заедно с опъващия го за повода Керизърс и със своя товар, полетя в пропастта право във водата.

Аз се спуснах към брега и най-напред помогнах на мистър Керизърс да излезе на сухо, където той падна безчувствен. В това време, чудно как, моето муле, цяло и невредимо, само изскочи от водата. Дамата беше на него, но, Господи, в какъв ужасен вид: цялата изпокъсана, окървавена и в безсъзнание! С помощта на мистър Дълас, който с голяма мъка слезе долу, ние най-напред я отвързахме. Оказа се, че бяха счупени и двете й ръце, а главата — силно ударена, но тя още дишаше. Аз свалих пончото си, положих на него жената и я понесох нагоре срещу течението на потока, докато срещнахме пътечка, по която можахме да излезем горе. После се върнахме за мистър Керизърс, който през това време вече се беше свестил и гледаше с див, празен поглед. После разтреперан погледна потока и мълчаливо впери очи в нас.

— Елайза много се е натъртила — каза мистър Дълас, — но нека се надяваме, че всичко ще мине благополучно.

Нещастният мъж се беше отървал само с леки натъртвания — стръмнината беше покрита с трева, камъни нямаше и с това се обясняваше щастливото му падане. Клетникът бе получил само стрес от уплахата за жена си.

А тя все още не идваше на себе си. Нямаше и кой да й помогне. За щастие, пътеката скоро ни заведе в тревиста долинка, с малък заслон, построен, за да се крият в него пътешествениците в лошо време. Постройката се състоеше само от една стая.

Там, на постеля направена от шалове и горни дрехи, положихме горката обезобразена хубавица. Накладоха огън и мисис Дълас уми лицето на сестра си и превърза раните й. От студената вода нещастницата се събуди и заохка. Дадохме й като подкрепително няколко капки коняк.

— Маргарет — прошепна тя със слаб глас, — аз умирам. Дали ще ми прости Бог? Аз често забравях за Него, възгордяна от хубостта си.

Тогава плачещият й с глас мъж, като направи над себе си усилие, заговори на умиращата за Божието милосърдие, увещавайки я да се помоли искрено и да изпроси от Бога опрощение за своите прегрешения.

Тя плачеше и се молеше горещо. Мисис Дълас после ми каза, че в нея се върнала младенческата й святост и душевна чистота. На другия ден по същото време мъченицата свърши.

Горкият мъж, който докато жена му беше жива, се държеше, закрея от опасна треска. Не знаехме какво да го правим и само разхлаждахме пламналата му глава със студена вода.

В продължение на няколко дни нещастникът бълнуваше и се мяташе, а ние не знаехме с какво бихме могли да му помогнем. Междувременно и припасите ни започнаха да свършват. Какво да правим? Аз предлагах да отида напред за помощ, но къде — сам не знаех, тъй като наблизо, до най-западния склон, не предвиждах да намеря човешко жилище.

За щастие, Бог ни прати помощ — неочаквано пристигна цяла група пътешественици. Сред тях имаше и лекар, който ни каза, че нашият болен има нервна треска, предизвикана от душевно сътресение. Той ни даде необходимите упътвания и преди всичко ни посъветва да отдалечим болния от това място.

С помощта на същите тези хора сковахме ковчег от борови дъски, взети от сандъците, в които бяха дамските тоалети. Тялото на покойната, благодарение на студения планински въздух, още не беше започнало да се разлага и това обстоятелство улесни пренасянето му. Ковчегът с останките на мисис Керизърс качихме на седлото на коня, а от другата страна, за равновесие, привързаха куфарите с тоалетите й. Този кон бе поверен на Джон. На другия кон качихме болния, но го оставихме в края на шествието, така че ковчегът с тялото да е по-далече от очите му.

След два дни пред нас се показаха снежните грамади, по които трябваше да се катерим. Ние бодро се заизкачвахме, виждайки, че състоянието на болния постепенно се подобрява, макар и да оставаше мрачен и мълчалив. Скоро се показа тясна урва, която излизаше на западния склон. Слизането беше вече по-лесно и, след един ден, ние пак се озовахме в пояса на растителния живот, а след още два дни достигнахме гористите възвишения и спряхме на пощенската станция. Това първо жилище, в което влязохме след прашната къщурка в планината, беше вече много по-чисто и удобно. Срещу заплащане домакините ни снабдиха с мляко и плодове. Още по-надолу, в едно селце, си наехме и водачи, които след три дни ни заведоха в Сантиаго[13].

Прекарал целия си живот в пустинята, аз се смаях от бурния градски живот и съвсем се стреснах, когато се спряхме пред огромния хотел, който взех за палат.

Мистър Дълас скоро намери приятели и познати, с помощта на които погреба тялото на мисис Керизърс в гробищата. Болният се поправяше, но разбира се, вече не можеше да бъде помощник в работата.

Няколко дни след пристигането ни в града, мистър Дълас научи, че целият багаж от изоставените от него каруци бил докаран в митницата, откъдето намерилите го подучиха наградата си. Но надеждата за добиване на руда беше малка, тъй като рудокопачите, след като напразно чакали своите господари, предали инструментите си в митницата и се пръснали на разни страни — сега беше трудно да ги съберат.

Не знам какво ще върши по-нататък мистър Дълас, но тогава, заедно с жена си, ми помогна да направя поръчаните покупки. Освен това те накупиха и много неща от себе си, подарък за вас, до такава степен, че накрая започнах да отказвам, понеже нямаше да мога сам да се оправям с толкова мулета, колкото биха потрябвали за пренасянето на целия този багаж. Аз и без това имах вече товар за шест мулета! Като привършихме покупките и ги вързахме добре в денкове, аз тръгнах на път. Възползвах се от случая да се присъединя към една група, която отиваше през планината за Мендоса, тъй като пътуването ми сам с товара не беше безопасно.

Раздялата ми със семейство Дълас и Керизърс беше тежка, защото бяхме свикнали един с друг. Мистър Керизърс съобщи, че има намерение да се върне в Англия, за да приеме духовен сан, за което и преди се готвел, но го разубедила покойната му жена. И той, и съпрузите Дълас изказаха твърда надежда да се срещнат отново с вас в Есперанса.

За обратния си път няма какво да казвам — благодарение на групата, прекосяването на планината мина без никакви премеждия. Когато слязохме от последния хълм, аз се сбогувах със спътниците си и, за тяхно учудване, свърнах на юг. Те ме предупредиха за опасността от индианско нападение, но с Божията помощ избягнах срещата с тези разбойници и, както виждате, не само че аз самият пристигнах благополучно, но и товарът докарах в изправност. И сега, когато съм пак с вас, приятели, отново бих бил напълно щастлив, ако не бяха мъчителните ми мисли! — завърши Алмагро разказа си.

— Не се тревожете! — опита се да го утеши Мери. — Ние сме убедени, че вашата Сара е жива и че ще ви бъде върната.

— Дай Боже! — въздъхна горкият баща. — Но стана късно. Нека оставим разопаковането на нещата за утре.

Бележки

[13] Град в Западна Аржентина. — Бел.ред.