Джон Кейс
Убийството като шедьовър (6)

5.

Не забелязвам кога точно розово-прасковеният залез се отцежда под хоризонта, но внезапно вече е нощ. Луната, стряскащо ясна, виси като изгонено коте в черното, обсипано със звезди небе. Изваждам телефона си и звъня на машинката вкъщи — за десети път или там някъде.

Никаква промяна, няма нови съобщения.

Шофлър не ми позволява да отида с издирващите екипи. Всички ми повтарят едно и също — най-добре ще е просто да чакам. Моите синове ги няма, а искат да седя и да гледам отстрани, зрител на собственото си нещастие.

И въпреки това ми е някак странно познато — чувството да седя в публиката, докато добре смазаната машина на катастрофата се задвижва. Под постоянния обстрел на новините, криминалните сериали, документалните филми за бедствия и „риалити“ програмите по телевизията всички ние сме подготвени за всякакъв вид кошмари. Каквото и да ни сполети, то вече се е случвало под някаква форма на някой друг — филмирано с безпощадни подробности и с музикален съпровод в добавка. Аз ли не знам това!

От пейката чувам Шофлър, който говори на висок глас в щаба:

— Започнете от пресечката на триста и първа и Шейд Вали Роуд. После птицата да се разгърне от точка 19, най-напред да направи обход над територията на комплекса…

В първия момент думите ми се струват безсмислени. После „птица“, „разгърне“ и „обход“ попадат във верните лингвистични улеи в мозъка ми и аз проумявам, че инспекторът говори за полицейски хеликоптер, който се е включил в издирването.

Кристиансен казва:

— Ако децата са в гората, от хеликоптера няма да ги видят.

Когато пристига още една патрулка с четирима униформени полицаи от град Корал (идвали и други) и с мощни фенери в багажника, Шофлър организира нови екипи.

Отнякъде се е появила храна. Пици „Папа Джон“, хамбургери, кутийки Пепси, големи алуминиеви термоси с кафе, обърнати кули от бели стиропорени чашки. Някой е закачил с кабарчета на стената топографска карта и я е разчертал на квадратчета. Първият издирващ екип потегля под съпровода на кратки пращящи реплики по уоки-токитата, после и вторият. Когато третият екип от четири мъже и две жени се събира около Шофлър, който им сочи техния участък от картата, аз скачам на крака.

— Идвам с вас.

Шофлър се колебае.

— Ако ги намерим — започва той, — възможно е…

Оставя изречението недовършено, но аз знам какво иска да каже — „Възможно е да не са живи“. Кимам, за да му покажа, че съм го разбрал.

Шофлър отваря уста, сякаш се кани за пореден път да подхване тирадата си как най-добре ще помогна, ако стоя настрани. Но после променя решението си и кима в знак на съгласие.

— Какво пък!

 

 

Вървим през гъст участък в неравна линия, като се стремим да спазваме указаното ни междинно разстояние от две протегнати встрани ръце, или около два метра, но неравният терен и препятствията често скъсяват или увеличават разстоянието помежду ни. Фенерите дълбаят в мрака, цилиндричните им лъчи са силни, но в края си и те се разнищват постепенно и се разтварят във фосфоресцираща мъгла. Провират светлината си в скрити ъгълчета от гъсти храсталаци, осветяват преплетени къпини, промушват се в пукнатините между големи, обрасли с мъх скали, обливат със светлика си грапавата кора на дебели дънери, листа и клони, тук-там на кръпки проблясва вода в поточета или ярките очи на стреснати животинки. Лъчи се стрелват към небето, когато хората се катерят през повалени дънери и скали. От време на време веселата мелодийка на някой мобилен телефон нахлува абсурдно в гората и собственикът му провежда приглушен разговор с роднина или приятел.

Групата по претърсването, като разделено на сегменти чудовище, вдига невероятен шум от скършени съчки, търкалящи се камъни и гласове, мъжки и женски, които викат един през друг: „Шон! Кевин!“ Хеликоптерът горе внася своя дял в какофонията, витлата му секат въздуха в кръгове над панаирния комплекс и вдигат толкова силен шум, че на моменти едва успяваме да го надвикаме. Гласовете ни са тънички и безсилни, безнадеждни викове в пущинака.

Напредваме бавно и с мъка през терен, който е не само неравен и пълен със скрити долчинки на най-неочаквани места, а и задръстен с тръни и пълзящи растения, често колкото човешки ръст. Шофлър предупреди, че няма да ни е лесно, и сега тежкият терен взема своя данък. Току се чува вик на болка, последван от ругатня. Само след десет минути ръцете и краката ми са издрани от тръните, лицето ми кърви.

От време на време стържещият глас на Шофлър се чува откъм уоки-токито на водача ни. Спираме, докато не става ясно, че обаждането му е рутинно и не съдържа новини за момчетата. Всеки път сърцето ми започва да се блъска като обезумяло в гърдите и ме залива вълна от адреналин. Чувствам се като махало, което се люлее между надеждата и ужаса.

Групата спира и когато хеликоптерът се появява над главите ни през няколко минути, колкото да ни облее пътьом с ярък конус бяла светлина, толкова силна, че превръща нощта в ден. После някой казва „Да вървим“ и ние продължаваме напред, пробиваме си път през гъстия листак и крещим, докато накрая прегракваме.

Изпадам в някакъв транс, вниманието ми е изцяло съсредоточено в обсега на фенера ми, който въртя надясно и наляво, за да огледам всеки сантиметър от поверения ми участък. Много пъти светлината пада върху клон или група листа и за миг ми се струва, че съм видял крачол, ръка, обувка, извивка на глава.

Те всъщност са толкова малки! Когато се отбивам късно вечер в стаята им да видя дали са завити и те спят в леглата си притихнали и неподвижни, често ме побиват тръпки при мисълта колко са малки — като се има предвид мястото, което заемат в живота ми. Ако са ги покрили с листа, ако някой е положил дори и нищожно усилие да ги скрие… ще е толкова лесно да ги подминем.

Мигам с очи да проясня зрението си и затварям мислите за тази ужасна представа — покрити с листа. Но въпреки всичките си усилия не успявам да спра ужасните мисли, които се пръкват една след друга в главата ми. Не мога да спра да мисля за онази обувка например, обувката на Кевин, изоставена край онзи улей. Как си стои там, оградена с полицейска лента и чака криминолозите.

Това са думи, които не искам в речника си — криминолози, екип К–9, издирвателна решетка.

Когато Шофлър нарежда на екипа да се върне „в базата“, никой от хората не иска да го направи. Всички мърморят и молят за още време.

— Не искаме да се отказваме — излайва гневно в радиостанцията си мъж на име Расти, който е водач на групата, — така или иначе сме тук, Шоф.

Ала Расти отстъпва неохотно пред настоятелното нареждане на Шофлър. Други екипи са готови да ги сменят. Изтощението води до грешки. Свежите очи виждат по-добре.

— Освен това — казва Шофлър, гласът му се накъсва от статичен шум, — трябва да обсъдя нещо с господин Калахан.

 

 

Стаята изглежда ужасно, превърнала се е в нещо като импровизирана кафетерия, вече препълнена със стиропорни чаши, кутии от пици и понички, пластмасови бутилки от вода. Мръсни купчини от дрехи и обувки затрупват бюрото на „Изгубени вещи“. По пода са натрупани комуникационно оборудване, оранжеви пътни конуси, жилетки с отразителни лепенки, малка планина от маслиненозелени одеяла, все още неизвадени от найлоновите си опаковки.

Чакам обещания разговор. Толкова съм изтощен, че за момента ми липсва достатъчно енергия да се замислям за предмета или целта му. Ясно е, че момчетата не са намерени (иначе новият екип нямаше да навлезе в гората), а това е единственото, което наистина ме интересува.

Шофлър премята голямата си ръка през раменете ми и казва, че е време да се прибера вкъщи. Аз моментално възразявам, но той спокойно ми напомня за две неща.

— Нямаме доказателства за отвличане — започва той. — Вярно, намерихме обувката, но… — тук той свива рамене, — самият вие не можете да я идентифицирате със сигурност.

— Сигурен съм, че е на Кевин.

— Сигурен сте, че е неговата обувка, защото той има такива и защото го няма.

— И защото беше там, край турнирната арена.

Шофлър клати глава.

— Имате ли представа колко деца минават през арената всеки уикенд? Кой знае откога стои там тази обувка? Много деца имат такива маратонки. — Пристъпва от крак на крак. — Ако все пак се касае за отвличане и се получи обаждане, похитителите няма да оставят съобщение на телефонния ви секретар. Ще искат да говорят с вас.

Кимам.

— Ще трябва да поставим подслушвателно устройство на телефона ви, а това ще стане много по-бързо, ако сте си у дома — иначе ще трябва да подпишете формуляр, който да изпратим на колегите, да им пратим и ключове — дълга и широка. Ако сте там, за два часа ще е готово.

— Добре.

Той свива устни за момент, кривва глава.

— И друго — продължава Шофлър, — при всичките тези хора и хеликоптери нещата не могат да останат в тайна. Искам да кажа, че ще се появи още в ранните новини под формата на някакъв бюлетин, а в редовните сутрешни новини… — Той клати глава. — Е, вие го знаете по-добре и от мен.

— Да — отвръщам.

Шофлър е прав. Трябваше и сам да се сетя. Само че се замислям чак сега.

Родителите из цялата страна вече са на нокти заради скорошната серия от широко отразени отвличания и изчезвания на деца. В момента в Калифорния се води съдебно дело за отвличане и убийство на петгодишно момиченце. Това е атмосфера, в която вестта за ново изчезнало дете моментално се превръща в голяма новина от национален мащаб.

А от медийна гледна точка изчезването на Кевин и Шон си е чисто злато — симпатични близнаци изчезват по време на рицарски турнир, сред дами в кринолини и мъже с жабо. Няма да е просто новина, ще е сензация.

— И това е добре, определено е добре — казва Шофлър. — Време е да потърсим помощта на широката общественост. А медиите ще ни я осигурят.

Спира да говори и чака да кажа нещо. Разбирам, че очаква от мен да стигна до някакъв извод, но не мога да се сетя какво по-точно цели.

— Сигурно имате близки — най-накрая казва инспекторът търпеливо, — които не бива да разберат за това от телевизията или защото някой репортер ги е потърсил.

Господи! Лиз! Ще трябва да кажа на Лиз.

— Мисля, че трябва да си идете у дома.

Забил съм поглед в краката си. Лиз.

— Крис — продължава Шофлър и кима към полицай Кристиансен — ще дойде с вас.

— Ще се оправя — казвам. Шофлър явно смята, че не бива да оставам сам, но най-малко от всичко искам Кристиансен да ми прави компания.

Шофлър не ми обръща внимание и кима на полицая, после тръгва с нас към изхода на комплекса.

— Заредена ли е батерията на телефона ти? — пита той Кристиансен. Полицаят откачва телефона от колана си и отваря капака му.

— Пълна е.

Вън е тихо. Шумът от движението по магистралата едва се долавя. Бърборенето на цикадите се усилва и спада ритмично. Хеликоптерът временно се е оттеглил да зареди гориво. За миг ми се струва, че чувам далечните викове на издирващия отряд, но после лек вятър зашумява в клоните на дърветата и поглъща звука.

Вървим през малката група коли и полицейски патрулки, паркирани близо до входа на панаира.

— Е — казва Шофлър и преглъща една прозявка, — тук ще направим всичко по силите си.

Подава ми ръка и аз я стискам. После плясва Кристиансен по рамото и тръгва обратно към щаба.

Пред нас се шири огромното празно пространство на паркинга. В далечния му край се вижда четвъртитата фигурка на джипа, сам сред голямото поле. Кристиансен върви до мен и притеснено и на пресекулки говори за „един случай на отвличане, по който работих преди няколко години“.

— Намериха хлапето във Флорида — казва той. — В задния двор на гаджето й.

По дългия път към колата идеята ми, че Шофлър е пратил полицая с мен от някакво съчувствие, отстъпва пред далеч по-нелицеприятната истина. Осъзнавам това, докато ровя в джоба си за ключовете на колата и натискам копчето на дистанционното. Ключалките щракват. Фаровете пробиват мрака.

— Така казват, нали знаете — продължава да говори Кристиансен. — В девет от десет случая е някой, когото децата познават. В девет от десет случая е някой от родителите.

Ето я истината — Кристиансен не е с мен в ролята на бавачка. Аз съм заподозрян.

 

 

Стоя с ръка на дръжката на вратата. Нямам сили да вляза в колата. Да се прибера вкъщи без момчетата е… нередно. Усещам го като знак за поражение, сякаш съм се отказал да ги търся.

— Хей, искате ли аз да карам? — пита Кристиансен.

После внезапна надежда разцъфва в гърдите ми и аз се вмъквам като подгонен в колата.

— Това май значи „не“ — казва Кристиансен, заобикаля джипа и сяда до мен. — Както искате.

Докато запаля колата и изляза от затревения паркинг на чакъления път, целият обнадеждаващ сценарий е готов до последните подробности в главата ми. Може би момчетата са загубили ориентация, опитали са да се върнат при сламената ни бала, но някъде са завили погрешно. Когато последният двубой приключи, всички станаха да си тръгват — беше истински хаос.

От чакъления път завивам по шосето. Когато не са ме намерили, може би са срещнали някого — хора от квартала, съседи, които не са виждали, откакто Лиз ги отведе в Мейн. И тези хора са откарали момчетата вкъщи.

Или пък Лиз… Лиз е последвала момчетата от Мейн. Искала е да докаже нещо, така че е изчакала Алекс и момчетата да се разделят… Или не самата тя лично, а е наела някого…

Разумът е пълен с предположения, душата е пълна със страх и надежда. На някакво ниво съзнавам, че тези предположения са безпочвени и не биха издържали по-смислена проверка от моя страна.

Сега, когато съм на пътя, изпитвам необяснима нужда да се прибера у дома възможно най-бързо. Сякаш това по някакъв начин ще оправи нещата. Само да се прибера вкъщи! Там ще съм добре. Децата ще са добре. Незнайно как ми е влязло в главата, че момчетата ще са там и ще ме чакат.

— По-добре намалете малко — извиква Кристиансен.

Поглеждам километража. Движа се със сто и трийсет.

— Стига, човече. Това шосе… — Гласът на полицая ми звучи като жужене на комар.

Намалявам до сто и двайсет, а после телефонът ми звъни и аз набивам спирачки, задницата на джипа поднася и се качва на банкета сред дъжд от камъчета.

— Боже Господи! — пискливо крещи Кристиансен, докато аз трескаво се боря с телефона.

Най-накрая слагам проклетото нещо на ухото си.

— Кой е? — пита Кристиансен, но аз почти не го чувам.

— Ало? Ало! — крещя аз. Не че връзката е лоша, кристално чиста е, няма и помен от статичен шум. Но никой не се обажда, мълчат.

— Господине? Кой е? — изблейва Кристиансен, но аз вдигам рязко ръка да млъкне. Не затварям, защото си давам сметка, че това, което чувам, не е точно тишина. Дишане е. Някой диша.

— Кой е? — питам аз и полагам усилия да овладея гласа си. — Кой е?

Нищо.

А после пожар от облекчение избухва в гърдите ми, когато гласът на Кевин изпърхва в ухото ми, треперлив и предпазлив:

— Тате?