Джон Кейс
Убийството като шедьовър (24)

23.

„Синия папагал“ е само на две пресечки от Ивицата, но е с няколко стъпала под великолепието на големите казина. Дори отвън прави впечатление — няколко изгорели участъка на огромната емблема придават на неоновия папагал опърпан вид, сякаш си сменя перушината.

Решавам да оставя колата на обслужвания паркинг и връчвам ключовете си на един достолепен възрастен мъж. Той ме удостоява с кратко кимване, което изглежда върви в комплект с яркосиньото билетче. Хрумва ми, че Вегас е меката на услугите, така че хора като този има много — стегнати пенсионери, които изглеждат така, сякаш мястото им е в някой борд на директорите.

В шест следобед мястото изглежда пусто и душно, само две от масите работят, завесите пред сцената са спуснати и почти няма клиенти. Няколко закоравели комарджии дърпат ръчките на автоматите, но по това време повечето редовни клиенти са дошли за ранната папагалска вечеря, която освен ранна е и евтина — по 3,99 менюто.

Уморена жена в миниатюрна рокля с леопардови шарки въздъхва и ме повежда към офиса на шефа. Офисът представлява кутийка три на три, с ламперия от имитация на дърво, с ужасен червен килим и евтино бюро с обелен лак. Клей Ригинс, петдесетинагодишен, плешив, с постоянно примижалите очи на заклет пушач, също е виждал по-добри дни — макар че обицата с голям диамант на едното му ухо говори за известно самочувствие. Говори по телефона с диетично безалкохолно в ръка. Вдига кутийката вместо поздрав и продължава разговора си, който е свързан с поддръжката на някакъв басейн.

Стоя повече от пет минути, броя празните кутийки от безалкохолно в стаята (четиринайсет) и се чудя какво всъщност бих могъл да науча от Ригинс. Какво се надявам да науча? Нещо, прошепва Шофлър от някакво ъгълче в главата ми. Или пък не. Инспекторът би ми изтъкнал, че процесът е косвен. „Тоя тип може да ти каже нещо и по-късно ти ще го напаснеш с нещо друго.“

Най-после Ригинс затваря.

— Извинявайте — казва той и криви лице. — В наше време трябва лично да надзираваш всичко, ако ме разбирате. — Клати глава. — Значи сте тук заради сестрите Гейблър.

— Да.

— Вижте, нямам нищо против да поговорим, но аз почти не познавах момичетата, ако ме разбирате.

— Работили са за вас осем месеца — посочвам аз.

— Да, да, да, само че за мен работят много хора. Всъщност въобще не ги познавах — не знаех дори къде живеят.

Не знам какво да го питам.

— Бяха ли… добри в работата си? Какво всъщност са правели?

— Имаме шоу на сцена — на птича тематика. С две думи, двечките излизаха на сцената, сваляха си сутиените и си тръскаха циците с още дузина други момичета, докато някоя от танцьорките или певиците си изпълняваше номера в средата. А на първия ви въпрос — не, не бяха много добри. Бяха интересни като близначки и горе-долу това беше.

— Хм.

— Истината е, че не бяха много хубави — казва ми Клей Ригинс. — Непрекъснато им казвах, че трябва да се поработи по тях, по-малко нос и повечко цици. — Засмива се гръмогласно. — После — размахва ръце във въздуха, — може би щях да им дам по-централна роля. Но без поправка… — Издиша шумно и презрително и плясва с ръце по бюрото.

— И какво си помислихте, когато не дойдоха на работа?

— Виж, това — казва той, сякаш чак сега му е хрумнало, — това не беше в техен стил. Можеше да се разчита на тях, това им го признавам. Не бяха отсъствали и един ден.

— И… не се ли изненадахте, когато не се появиха? Не си ли помислихте, че нещо не е наред?

Той се намръщва и размахва ръце, сякаш да избута безумното ми предположение обратно към мен.

— Нее. Това е Вегас, синко.

— И какво си помислихте?

— Истината ли искате? — Попипва обицата си. — Помислих си, че са се върнали у дома. Че са си намерили работа в търговски център или в някое заведение за бързо хранене. Помислих си, че са като много момичета, които идват тук с надеждата да срещнат своя приказен принц или да хванат окото на някой холивудски режисьор или каквото там си мислят. Помислих си — сигурно са разбрали, че това няма да се случи, и са решили да си стегнат куфарите. Бяха от срамежливите — може да не са искали да ми го кажат лично. Ето това си помислих. — Вдига рамене и пресушава кутийката си с безалкохолно. — Или пък не.

— Какво имате предвид?

— Тами, съквартирантката им — тя ги доведе при мен. Добро хлапе е тази Тами. Сега работи в „Сандс“. Както и да е, близначките й казали, че имат прослушване и че може би ще си намерят нова работа.

Изправям гръб. Това е нещо ново.

— Какво прослушване? Къде?

Ригинс свива рамене.

— Тами май не спомена.

 

 

Тами Ягода живее с годеника си Джейми в нова кооперация извън града по посока на язовира „Хувър“. Холът представлява огромен телевизор и диван.

— Тъкмо се нанесохме — извинява се Тами. — Толкова е хубаво! Добре че сме минималисти — нали, миличък? — Мята на Джейми стоватова усмивка и го моли да ми донесе стол.

Джейми ми донася очукан стол с права облегалка от кухненския бокс. Двамата сядат плътно един до друг на дивана и искрено се опитват да държат ръцете си далеч един от друг, докато говорим. Не успяват.

— Тами го е разказвала това вече милиони пъти — предупреждава ме Джейми. — Едва ли може да добави нещо ново.

Тя го поглежда с обожание — нейния защитник.

— Още не мога да повярвам. — Лицето й помръква. — Бяха толкова сладки, наистина добри момичета. — Изкривява хубавото си лице в гримаса. — Беше толкова ужасно!

Джейми я прегръща за подкрепа и я млясва по бузата.

— Като казвате „добри“, какво точно имате предвид?

— Ами точно това, във всяко отношение — казва Тами. — Винаги бяха готови да ти помогнат. Освен това — тук поглежда към Джейми, — бяха, как да се изразя… малко наивни.

— Иска да каже — вметва Джейми, — че са били сексуално неопитни.

— Джейми! — Плясва го по бедрото.

— Какво, човекът попита — казва Джейми. — Защо да не му кажа какво имаш предвид? Вижте, аз не ги познавах лично, но от онова, което ми е казвала Тами, били са малко… не в час.

— Прав е — казва Тами, въздъхва и клати тъжно глава. — Бяха много наивни. Например вярваха на мъжете, когато им кажеха, че не са женени.

— Ти ми каза, че дори не знаели какво е духане. Мислели си, че означава да духаш срещу оная работа на мъжете. Наложило се е да им обясниш.

— Джейми! — Ново плясване.

— Така де, на коя планета са живели, да се чуди човек!

— Значи не са излизали много по срещи.

— Точно така — казва Тами. — Живяхме заедно почти една година и не знам всяка да е имала повече от две срещи за това време. Не ме разбирайте погрешно — не бяха някакви девственици, но… смятаха, че трябва да са влюбени, за да правят секс с някого, разбирате ли? А това определено ограничава социалния живот тук. Много мразеха да си показват гърдите в онова шоу. Нямаха търпение да се махнат оттам.

— И никакви стари гаджета, никой не ги е тормозил по телефона или нещо друго, никакви обожатели, никой… ъъ… не е ухажвал някоя от двете, така ли?

— С Джейми се запознахме две седмици преди те да изчезнат и беше… — поглежда годеника си — беше любов от пръв поглед. Така че може да са срещнали някого през тези две седмици, за когото не знам, защото бях заета. — Смях откъм Джейми. — Но доколкото знам, не.

Джейми потрива бедрото й и я целува по врата. Чувствам се като воайор.

— Разни мъже се лепяха по тях, разбира се, непрекъснато — казва Тами, — но никога не са водили никого в квартирата. Не бяха такива. А и аз ги учех да бъдат предпазливи. На тръгване от Папагала винаги някой от служителите те изпраща до колата ти — това винаги го спазват. И въпреки това им казвах — никога не влизайте в колата си, без да сте погледнали на задната седалка. Винаги проверявайте отзад.

— А да е имало мъж с куче — уипет? Да сте виждали такъв?

— Не. Клара я беше страх от кучета. И двете обичаха котки.

Питам дали близначките са имали нещо общо със средновековни фестивали или ренесансови панаири.

— Това пък какво е? — пита Тами.

— Нали се сещаш, Тами — отговаря вместо мен Джейми, — от онези неща с рицари и така нататък. Като „Ескалибур“. Братовчед ми Уилсън ме завлече на едно такова място преди няколко години. На мен ми се стори тъпо, но Уилсън много го хареса. — Гали Тами по бедрото. — Момичета като тях сигурно също биха го харесали.

— Не мисля — казва Тами. — Не бяха… по историята. — Лицето й светва. — Обаче ходиха да гледат „Хари Потър“…

Питам Тами какво според нея се е случило с тях.

Тами потръпва и поглежда към Джейми.

— Не знам. Някой психар сигурно. Така де, какво друго? Това трябва да е. Някой, който ги е проследил от Папагала. Разбрал е къде живеят. Дебнел ги е. — Стиска здраво очи. — Направо тръпки ме побиват.

Джейми е съгласен.

— Не позволих на Тами да се доближи до апартамента си, след като откри изоставените котки. Дори преди ченгетата да намерят телата, Тами знаеше, че нещо ужасно се е случило. Просто знаеше.

— Много беше тъжно — казва Тами и обръща жален поглед към годеника си, — това с котките. Опитах се да им намеря дом, но накрая трябваше да ги оставя в приюта.

— Клей Ригинс спомена за някакво прослушване — казвам й аз. — Да знаете нещо за това?

— Ами да! И това е много тъжно, между другото. Те толкова се бяха запалили. Скъсваха си задника от работа — уроци по правоговор, по танци, избелиха си зъбите. И изглеждаше, че усилията им най-после ще се оправдаят. А ето какво стана…

— Що за прослушване беше? В смисъл, за какво?

Тами вдига рамене.

— За някакво магическо шоу.

— Магическо шоу? Хм. Знаете ли нещо друго за него?

Тами клати глава.

— Това беше някъде… около два дни след като срещнах Джейми. Клара ми каза за прослушването, когато се обадих да съобщя къде съм — защото знаех, че ще се притесняват, нали се сещате? Каза, че според тях този път са уцелили право в десетката. Беше развълнувана, но… Обаждах се от мобилния си, от работата. Не разбрах подробности.

 

 

Езме Брюстър, собственичка и домоуправителка на кооперацията, където са живели близначките Гейблър, ме посреща със „здрасти“. На шейсет е, а може и на седемдесет да е. Очила за четене висят на верижка на гърдите й. В едната ръка държи дистанционно, в другата — запалена цигара. Сочи с цигарата към цветния телевизор в ъгъла.

— Влизай, миличък, но задръж малко. Гледам нещо.

От екрана Мори Пович^[1] казва:

— Да разберем още сега! — Камерата се насочва към чернокож тийнейджър, главата му наведена, така че да се види сложно сплетената му прическа, после към снимка на усмихнато една-две годишно дете.

— В случая на двегодишния Девън — казва Мори и отваря един плик, — Донъл… ти си бащата.

Жена с наднормено тегло скача и се понася в нещо като танц на победата, после размахва юмрук и сипе обиди по адрес на хлапето с плитките — което сега се е ухилило нахално. Режисьорът прикрива с мъглица устата на жената, докато тя крещи нарицателните.

Езме изключва ядно телевизора.

— Размеква ми шибания мозък — казва тя и изгасява цигарата си. — Но какво пък. Няма да разреша конфликта в Близкия изток на моята възраст. Значи сте дошли заради момичетата Гейблър? — Прави тъжна физиономия и клати глава. — С какво мога да ви помогна.

— И аз не знам. — Обяснявам й кой съм и че правя проучвания върху убийства, свързани с близнаци.

— О, Боже, разбира се. Горкичкият! Онези малки момченца. Видях ви по телевизията. Ужасно нещо. И смятате, че има някаква връзка с Клара и Карла? Мили Боже… Е, те бяха едни от най-добрите наематели, които съм имала някога. Плащаха навреме, апартаментът им блестеше от чистота, не водеха мъже. Бях в болница, когато са изчезнали. Проблем с електролитите или друга някаква проклетия. Ако си бях тук, със сигурност щях да съобщя за изчезването им много по-рано.

— Значи сте ги виждали редовно.

— Всеки божи ден. Бяха домошарчета двечките. Което е рядкост в този град.

Задавам й редовните въпроси за висок мъж, кльощави кучета, средновековни фестивали. Тя клати глава — не, не и не, поне доколкото тя знаела.

— Да са споменавали нещо за прослушване за магическо шоу?

Тя кимва.

— Това е срамота, по дяволите! Скъсваха се от работа по себе си, харчеха всичките си с мъка спечелени пари за такива уроци и онакива уроци. Най-накрая им излезе късметът и какво… — Въздъхва издълбоко, което води до продължителен пристъп на кашлица.

— За кого беше прослушването?

Почуква с пръст по слепоочието си.

— Някаква нова атракция, която тъкмо започвала. Щяло да има няколко седмици репетиции. Клара ми каза името. — Тя въздъхва и поглежда към тавана. — Но не го помня точно. Шоуто на Мереса? Мераса? Малеса? Някакво такова име — помня, че ми заприлича на „мелез“. Прослушването беше в Луксор, струва ми се… или пък в „Мандалей Бей“.

Питам я какво според нея се е случило.

Тя пали цигара.

— Някой откачалник ги е примамил в Ред Рок и ги е убил за кеф. Така мисля аз.

— И това е теория.

— Какво друго може да е? Полицията провери за нещо гнило и в училището, което са завършили, и родния им град и прочие, но не откриха нищо. Изглежда не е било лично, ако ме разбирате.

— Не е било, според вас, така ли?

— Да. Не е имало сексуален мотив също. Според мен са ги убили повече или по-малко за кеф.

— Може би.

— Ако гледаш телевизия колкото мен — казва Езме, — придобиваш ясна представа на какво са способни хората. Само реалити програмите ако вземеш и новините, мисля, че скоро ще задминем римляните. Само че когато ние стигнем до гладиаторската арена, Барбара Уолтърс ще интервюира бедния човечец преди да се е счепкал с лъва. И гладиаторът ще благодари на всички от екипа, които са му дали шанса да умре по телевизията. На мениджъра си. На коафьора си. На личния си фитнес треньор.

— Мога ли да видя апартамента?

— О, миличък, няма нищо за гледане. Сега там живее младо семейство с бебе.

— А вещите на момичетата?

— Оставих апартамента както си беше цели три-четири месеца. Момичетата нямаха много неща, а каквото имаха, не струваше и петак, но не ми даваше сърце да изхвърля вещите им. От полицията накрая откриха някаква братовчедка в Северна Дакота. Тя не поиска нищо. Абсолютно нищо. Тъжно някак, не мислите ли? Почти не познавала момичетата. Не пожела дори да ги погребе. Погребаха ги тук, за сметка на общината. Накрая дадох по-запазените неща на една благотворителна организация. Хората дойдоха и отнесоха всичко.

Нямам повече въпроси. Благодаря на госпожа Брюстър и се обръщам към вратата.

Тя ме спира с ръка на лакътя.

— Мили Боже! И като си помислиш, че са били с оскъдните си костюмчета. Смятате, че е свързано с прослушването, нали? — Въздъхва дълбоко.

— Прослушването? Какво имате предвид?

— Това си мислите, нали? Че някой психар ги е подмамил, използвал е надеждите и мечтите им да ги примами… накарал ги е да облекат сценичните си костюми, да си кажат репликите и така нататък, а после… един вид ги е прослушал за собственото им убийство. — Въздъхва отново, което води до нов пристъп на кашлица. Госпожа Брюстър затваря за кратко очи, сякаш изрича молитва наум. — Това е лошо — казва тя. — Това си е чиста проба зло.

Когато настръхналите косъмчета по тила ми заемат нормалното си положение, аз успявам да изцедя от себе си благодарност за отделеното ми време.

Докато стоя до колата и я чакам да се охлади, си мисля, че Езме Брюстър сигурно е права. Близначките Гейблър са се явили на прослушване пред убиеца си. Само че пак опираме до същото — не виждам какво общо може да има това с Шон и Кевин.

 

 

Връщам се в „Тропикана“ и откривам, че имам две съобщения. Първото е от Лиз.

— Алекс, какво правиш в Лас Вегас? — Гласът й е писклив и неодобрителен. После става делова: — Обади ми се, моля те.

Второто е от Бари Чизуърт, патолога. Казва, че ще се радва да разговаря с мен, и изрежда няколко телефонни номера, на които да го намеря.

Напоследък е трудно да се говори с Лиз. Тя знае, че не е честно, работи върху това с психотерапевта си, но все така фокусира всичките си отрицателни чувства върху мен. Чувства се виновна, че е позволила на момчетата да дойдат при мен, и се впуска в безкрайни версии на „само ако“. И каквато вина не успее да стовари върху мен, я стоварва върху себе си. Човекът, отвлякъл момчетата, въобще няма място в картинката. Тя е позволила на момчетата да дойдат. Ако беше отказала… ако само се беше съгласила да ги отведа на онази крайморска ваканция…

Събирам сили да се обадя.

— Ало? — Гласът й е треперлив, предпазлив.

— Здрасти.

— Какво правиш в Лас Вегас, Алекс? Залагаш ли?

— Проучвам следа, към която ме насочи Шофлър.

— Сериозно? Та той дори не работи вече по случая.

— Не той е поискал да го преместят. Продължава да се интересува.

— Каква следа?

Мислите ми се завъртат на бързи обороти. Няма да й кажа и дума за близначките Гейблър, това поне е сигурно. И без това не мисля, че има връзка, а случилото се с жените е толкова ужасно, че не искам да го споменавам пред Лиз.

— Кофти следа. Не води наникъде.

— Е, не би трябвало да си във Вегас. Татко много мисли за това. По-добре да беше проверил къщите близо до шосе Шейд Вали. Най-вероятно там…

— Лиз. Полицията ги провери. Няколко пъти.

— Татко е убеден! — Гласът й е писклив, тя губи контрол. Продължаваме още малко в същия дух. Тонът на разговора ни продължава да се влошава. — Очаквам да продължиш да ми плащаш издръжката — казва тя. — Не ме интересува дали си на работа или не. Няма да позволя да си правиш разходки до Лас Вегас за моя сметка. Сериозно говоря, Алекс — погрижи се чекът да пристигне навреме.

Казвам си, че тази кисела кучка не е истинската Лиз. Не иска да изпитва празнота и страх, така че се е вкопчила в гнева.

— Лиз!

— Не се шегувам, Алекс. Хич не ме моли да ти дам отсрочка. Не се опитвай дори.

Ще ми се да й кажа идеалното нещо, нещо, което да я успокои, да й вдъхне надежда. Ала нейната дребнава горчивина толкова ме натъжава, че ме е страх да не се прекърша, ако кажа нещо. Затварям.

Тя звъни още четири пъти. Ескалиращото ниво на ярост и отрова ще останат записани на гласовата ми поща.