Джон Кейс
Убийството като шедьовър (18)

17.

Макафърти е страхотна. Ема Сандлинг, по баща Уейлън, живее във Флорида. На следващата сутрин в седем часа вече летя към Дейтона Бийч.

От летището към града минавам по огромния международен скоростен аутобан Дейтона. Оттам продължавам по магистрала А–1-А, избелена от слънцето и обточена и от двете страни с безкрайни ресторанти за бързо хранене, мотели, миниатюрни голф игрища и боулинг зали. Всичко е павирано. Единствената растителност, като се изключат грижливо поддържаните оазиси на голф игрищата, се състои от някоя и друга обрулена от вятъра палма. От време на време между гигантските хотели и комплекси зървам и причината за съществуването на всичко това — белия пясък и ослепителния блясък на Атлантика.

След няколко мили виждам ориентира, който търся — огромния комплекс на хотел „Адамс Марк“. Моята стая в „Дроп Анкър Ин“ е на една пресечка от другата страна на пътя. Голямата й табела с форма на котва обявява СВОБОДНИ СТАИ НА СПЕЦИАЛНИ СЕДМИЧНИ ЦЕНИ.

Според метеорологичния канал разликата в температурата и влажността между Вашингтон и Дейтона Бийч не е голяма, но не така го усещам, когато слизам от взетата под наем хюндай соната. От паважа се излъчва жега, толкова плътна и влажна, че се усеща като шамар в лицето. Океанският бриз също не помага. Вятърът е като струята на огромен сешоар.

Стаята е точно каквато може да се очаква за трийсет и два долара на ден — тъмните следи от изгаряния с цигари красят голяма част от повърхностите, телевизорът и лампите са завинтени към поставките си, а за дистанционното трябваше да оставя двайсет долара депозит. Застояла миризма на цигарен дим се е напоила във всички тъкани и дразни обонянието въпреки аромата на евтин освежител. Но пък стаята е голяма и с климатик, който изглежда си върши работата. Има и телефон, така че мога да си включа лаптопа към интернет.

Ема Сандлинг, сега Сузи Уейлън, работи наблизо, на самия плаж, в павилион на име „Плажното зайче“ на двеста метра от „Адамс Марк“. Освен това учи вечерно в Общинския колеж на Дейтона Бийч и е преполовила курса си по „респираторна терапия“. Момчетата й посещават петото поред безплатно библейско училище, като последното е спонсорирано от църквата „Словото Божие“ в Ормънд Бийч. Уейлън кара червен пикап субару от осемдесет и четвърта с лепенки „Спасете тюлените“. Живее с момчетата в малък апартамент под наем в Порт Ориндж, където получава отстъпка от наема срещу задължението да мие коридорите и стълбището и да поддържа чисти пералното и складовото помещение. Всичко това го разбрах от имейла на Макафърти само два часа след като бяхме говорили. „Чудесата на информационната ера“ — както се изрази тя.

Сядам на леглото, после се изтягам и забивам поглед в тавана. Откакто получих имейла на Макафърти, се опитвам да измисля как да подходя към Ема Сандлинг.

Планът ми е да отида при „Плажното зайче“, да взема под наем шезлонг и чадър, да си купя тубичка слънцезащитен крем и да я заприказвам. Бива ме в тези неща като повечето репортери.

 

 

Плащам за еднодневен престой, показвам разписката на входа и влизам с колата на плажа зад един черен експлорър. Караме по пясъка със задължителната скорост от петнайсет километра в час. Вдясно от мен има безкраен парад от сгради и паркирани коли, хотелските басейни проблясват на слънцето. Вляво е белият плаж, гората от чадъри, кърпи, плажни постелки и хора, просторът на океана и небето.

Забелязвам караваната, където работи Ема Сандлинг, което не е трудно. Намира се под огромен надуваем заек с бански костюм. Заекът подскача и се дърпа на еластичните си въжета под напора на бриза. Малка опашка клиенти се е наредила пред караваната, кльощави младежи с огромни шорти, дебели пенсионери. Почерняло от слънцето момиче си тръгва с голям книжен пакет пържени картофки.

След минутка минавам покрай караваната и първото ми впечатление от Ема Сандлинг е за силует зад прозореца, който отброява ресто. Излизам от плажния комплекс близо до „Адамс Марк“ и се връщам по А–1-А обратно към входа. Този път Сандлинг е отвън с подложка за листа в ръка и говори с две момчета, понесли зелени буги-бордове. Тя е дребна жена с червеникава коса, хваната на тила в хлабава опашка. Носи розови шорти, бяла блузка и джапанки. Зърната за миг усмивка, впечатление за лунички и ето че пак съм я отминал.

Този път човекът на входа ме познава и ми маха да влизам. На стотина метра от „Плажното зайче“ вмъквам сонатата между бял пикап и ръждясващ блейзър.

 

 

— Кажете? — Има заразителна усмивка. Трапчинки.

— Само бутилка вода.

— Готово. Малка или от един литър?

— Нека да е от литър.

— По-добре — казва тя и изважда бутилка „Дасани“ от хладилника зад себе си. — Горещо е. Човек трябва да внимава, иначе може да се обезводни.

Слага рестото в чинийката и поглежда покрай мен към жената отзад, но аз се колебая, обезоръжен от безгрижието и уязвимостта й.

— Нещо друго, господине? — пита ме тя и леко смръщва чело.

— Не, това е всичко — казвам аз и се дръпвам.

Намирам свободно местенце на плажа, постилам кърпата си на твърдия пясък и гледам вълните, непрестанния им прилив и отлив. Малки деца цапат в плиткото, строят пясъчни замъци и носят черупки на майките си. Чайки крещят, прелитат самолети с рекламни пана. Решени да се сдобият с тен жени лежат неподвижно на кърпите си като припичащи се тюлени. Тийнейджърки вдигат врява във водата. Зад мен парад от коли пълзи с бавната скорост на погребална процесия.

Аз седя, слънцето прежуря в гърба ми и мисля за Ема Сандлинг. Усещам кожата си много сгорещена и когато затворя очи, главата ми започва да пулсира, сякаш някой непрекъснато затръшва тежка врата. Когато тръгвам обратно към колата, пулсиращото усещане е изчезнало и мястото му е заето от една-единствена потискаща мисъл — няма да стане.

Изглежда съм се заблуждавал — защото как съм могъл да си помисля, че ще стане? Бих могъл да се запозная с Ема Сандлинг, разбира се, дори да се сприятеля с нея. Но какво ще стане, когато повдигна въпроса, който ме интересува? Когато новият й приятел започне да задава въпроси за отвличането на синовете й — за онова, което е положила толкова усилия да погребе в миналото?

 

 

В колата е толкова горещо, че се налага да постеля плажната си кърпа на седалката. Воланът изгаря ръцете ми. В мотела преглеждам тефтера си и по-точно информацията, която Макафърти ми е изпратила за Ема Сандлинг. Набелязвам си няколко въпроса, които искам да задам. После дълго гледам в тавана и мисля как да накарам Ема Сандлинг да говори с мен.

Най-накрая навличам шортите и тениската си и излизам, тичам по тротоара покрай А–1-А, изпаднал в нещо като транс от горещината и движението. Може пък кросът да раздвижи някоя идея в главата ми. Тичам половин час в едната и половин час в обратната посока, после се довличам в хладната мотелска стая. Взимам душ.

Размишлявам. Все пак имам нещо, което мога да използвам като лост. Ема Сандлинг се крие. Аз знам къде е. Бих могъл да я разкрия. Това тя ще го разбере. Тук си е създала някакъв живот и едва ли й се иска да започва всичко отначало.

Само че така нареченият ми „лост“ далеч не се равнява на план Б. Никак. Остава ми само едно — да се оставя на нейната милост.

 

 

Благодарение на имейла от Макафърти знам разписанието на Ема. Ще затвори „Плажното зайче“ в пет, после ще отиде с колата си до Ормънд Бийч, за да вземе момчетата от училището. После най-вероятно ще хапнат в някой ресторант за бързо хранене, след което ще остави децата при бавачката в Порт Ориндж и ще й остане време колкото да се придвижи за курса си в седем в Общинския колеж. Който продължава до девет и половина, след което ще прибере момчетата и ще потеглят към къщи. Дълъг ден.

Бих могъл да позвъня на вратата на апартамента й, но усещам, че ще е по-добре, ако говоря с нея, без децата да са наблизо. Така няма да се чувства толкова уязвима. Ако бях по-търпелив, бих могъл да изчакам до утре сутринта и да я пресрещна на плажа преди да отвори караваната. Само че съм нетърпелив. Ако успея да открия колата й на паркинга пред Общинския колеж, ще я изчакам там.

 

 

Междувременно си проверявам пощата. Имам имейл от Петрих с прикачен файл с полицейските досиета за монетите и книжния заек. Изчитам ги, но единствената нова за мен информация е дългото един параграф експертно мнение от някакъв специалист по оригами.

Без да унищожа обекта, не мога да проуча техниките на сгъване, но съдейки по външния оглед, обектът прилича на модифициран заек на Ланг, фигура със средна трудност, адаптирана по някой от множеството модели на зайци, създадени от известния оригамист доктор Джоузеф Ланг.

Опитвам се да погледам телевизия, но това ме влудява — реклами, записан смях и новини ми действам като звука от нокти върху черна дъска. Изключвам го, но става още по-лошо — пържа се в собствения си адреналин и пълзящото време. Малко по-късно се отправям към плажа на разходка, донякъде успокоен от шума на прибоя. И въпреки това поглеждам часовника си през десет минути.

В девет потеглям към булевард Клайд Морис, небето над мен е нашарено с розови ивици. Излизам на международния аутобан, после вдясно към огромния паркинг на колежа. Сега паркингът е наполовина празен, но сигурно е бил претъпкан, когато Ема е дошла, защото откривам червеното й субару почти в края. Сигурен съм, че е нейното заради лепенките „Спасете тюлените“, но все пак сверявам регистрационния номер с онзи в имейла на Макафърти. Да.

Девет и петнайсет е. Паркирам на няколко метра от субаруто. Включвам радиото, но след няколко минути не издържам и излизам от колата. Не мога да си намеря място от нерви. После обаче решавам, че привличам твърде много внимание, като просто стоя там, и тръгвам към тясна ивица растителност, разделяща паркинга от една сервизна алея. Там чакам сред ниски палми и тропически храсти, мърморя си тихо под съпровода на раздвижваните от вятъра листа.

В един момент си давам сметка какво правя — репетирам. Все едно упражнявам думите си преди пряко включване в ефир. Знам, че е глупаво, сякаш има правилен начин да кажа онова, което се каня да кажа — но въпреки всичко упорито изпробвам различни фрази, защото това ангажира мислите ми.

— Ема… казвам се Алекс Калахан. Сполетени сме от обща беда…

— Ема Сандлинг, нуждая се от помощта ви.

— Ема…

Вече е съвсем тъмно. Осветителни тела се кипрят на равни интервали в паркинга, всяко хвърля конус от светлина, съживен от орбитиращи насекоми. Все повече коли си тръгват. В близката секция са останали само дузина.

Някой се приближава, но скоро разбирам, че не е тя. Някакво хлапе с провиснали панталони и слушалки на главата. Влачи се към ръждясалата си тойота и отпрашва.

След пет минути я виждам да бърза в моята посока. Хрумва ми, че сигурно изглеждам странно, застанал в храстите, така че преди да се е приближила прекалено, тръгвам към колата си. Имам смътната идея да отворя багажника като претекст, че съм извън колата. В последния момент променям решението си и вместо това отварям капака на мотора. И моментално решавам, че е било грешка.

Тя е извадила ключовете си и хвърля бдителен поглед към мен преди да отключи вратата на колата си.

Направо съм се парализирал.

Тя сваля прозореца — ръчно. Запалва двигателя. Звукът от колата е като сирена за край на времето. То изтича твърде бързо. Докато успея да раздвижа краката си, тя вече си слага колана. Тръгвам към нея, вдигнал ръка.

— Извинете? — казвам.

— Съжалявам, но наистина бързам.

— Чакайте. — А после изстрелвам с гласа си от новините: — Сполетени сме от обща беда.

Репетираните ми думи прозвучават странно, много странно — дори в собствените ми уши. Ема се намръщва, сякаш съм я заговорил на чужд език и тя се опитва да преведе казаното.

— Аз съм Алекс Калахан — казвам, говоря твърде бързо и думите ми се застъпват. — Видели сте го по новините. Синовете ми, Кевин и Шон, бяха отвлечени. Вашата трагедия е приключила щастливо, Ема, но моята продължава. Имам нужда от помощта ви. Нуждая се…

Името й, излязло от моята уста, свършва работата, струва ми се. Не е проумяла нищо друго от казаното, докато не изричам името й. Името, което вече не използва.

Виждам по лицето й промяната — осъзнаване, последвано от ужас. После тя потегля, гумите изскърцват пронизително.

Издъних се.

Но истината е, че не изпадам в паника, защото знам, че не може да избяга от мен. Не може. Знам къде отива. Само че точно в този момент не мога да помръдна, не мога дори да вдишам. Въздухът ме притиска, тежък и плътен. Стоя на същото място, когато тя се връща.

Спира колата си, отваря вратата. Светлина се разлива през отворената врата, а тя седи там, на светлото.

— Вижте… съжалявам — казва тя. — Не ми беше лесно. С цялата тази негативна енергия — понеже съм единственият човек, който знае какво ви е, а вместо това направих всичко възможно да стоя настрани…

Гласът й заглъхва и близо минута тя мълчи. Звукът на трафика сякаш набира сила.

— А когато чух за момчетата ви по телевизията… — О, Боже! — Поема си треперливо дъх. — Знаех, че е той, просто знаех. И си помислих… наистина си помислих… помислих си… — Гласът й отказва и тя започва да плаче. — Помислих си… това е добре, сега той няма да се върне за моите деца. Получил е каквото иска. — Дави се от хлипове. — Съжалявам.

— Хей — започвам аз, — няма нищо. Раз…

— Не, има — прекъсва ме тя. — Толкова се срамувам от себе си. — Въздишка. — Работата е там, че когато децата се появиха в Юрика… човек би си помислил, че всички ще са толкова щастливи. Но не бяха. Е, вдигна се шум как било истинско чудо и така нататък, не било ли прекрасно… но сякаш това не им беше достатъчно. Щастливият край ги задоволи за… колко… за четиридесет и осем часа. След това искаха да се върнат към трагедията и нещастието, по-лоши бяха и отпреди. Толкова беше трудно. Децата се върнаха, а после те ми ги отнеха.

— Сигурно ви е било трудно да повярвате.

Тя клати глава, вади цигара и я пали.

— Опитвам се да ги откажа — казва тя. — Никога не пуша пред момчетата.

— Това е добре.

— Трябва да разберете — казва тя. — Все още ме е страх, че ще намерят начин да ми ги отнемат. Разбирате ли?

— Разбирам.

— Виждате ли, те още не вярват, че съм невинна. Така и не повярваха, че Далт просто си тръгна, когато се обадих от полицията и му казах какво е станало. Не му беше много чиста работата, бил е известно време в затвора. Това го знаех, но не знаех, че е пуснат предсрочно срещу подписка. А после, когато не можаха да го намерят, направо зациклиха на тази теория. Просто не искаха да приемат истината — че си е тръгнал, защото се е уплашил. До последния момент бяха убедени, че ще намерят момчетата заровени някъде. Или че Далт ще се появи и ще признае, че двамата сме ги продали за детско порно или нещо такова.

— Наистина?

— Наистина. И когато момчетата се появиха, сякаш им се искаше те да са преживели нещо ужасно. Фактът, че децата бяха добре — или поне сравнително добре, — ги разочарова. И просто не искаха да ги оставят на мира. Непрекъснато ги тормозеха, разпитваха ги. Не знам. Предполагам, че и аз на тяхно място не бих повярвала на човек като мен.

— Вижте, искрено ви съчувствам. Но причината да ви потърся е защото съм отчаян. Мисля, че човекът, отвлякъл вашите синове, сега държи моите.

Тя отклонява поглед встрани и когато отново поглежда към мен, виждам, че плаче. Скрива лице в шепи.

— Знам.

— И…

— Просто не виждам как бих могла да ви помогна. Полицията се провали отчасти, защото решиха, че двамата с Далт сме виновни, но отчасти защото нямаха други улики. Камерата на бензиностанцията беше хванала караваната, но не и табелката с номера. Няколко души в бензиностанцията бяха видели онзи, но той е бил с униформа — гащеризон и шапка, като на механик или нещо подобно. Камерата не го е хванала.

— Бихте ли говорили с мен? Просто да ми разкажете?

Тя ме поглежда.

— Ако мога да го направя, без животът ми да се появи в жълтите вестници — да. Не знам дали мога да ви кажа нещо, което да ви е от полза, но… — Вдига рамене.

— Благодаря.

Въздъхва дълбоко и поглежда часовника си.

— Детегледачката ще се притесни. Да не говорим, че трябва да сложа момчетата да си лягат. Защо не дойдете утре при „Зайчето“?

Не знам защо, но се правя на ударен.

— Зайчето?

— Видях ви там — бяхте с шапка на Ориолес, нали? Купихте си бутилка вода. — Почуква с пръст по слепоочието си. — Жалко, че не видях човека, който отвлече децата. Никога не забравям лица.