Джон Кейс
Убийството като шедьовър (14)

13.

По всяко време знам колко дни са минали от изчезването на момчетата. Не е нужно да пресмятам, просто знам. Днес, когато карам родителите си към летището, стават двайсет и един дни, осем часа и нещо.

Предложих им да се приберат (както Джак и Маргерит направиха преди седмица) и не ми беше особено трудно да ги убедя.

В чакалнята майка ми ме прегръща продължително, после изтрива сълзите си. Баща ми ме потупва мъжката по гърба. Стоя извън зоната за сигурност и гледам как плешив мъж с яки рамене дръпва майка ми настрани за допълнителна проверка. Карат я да съблече яркожълтото си ленено сако и тя стои с вдигнати настрани ръце, докато той прокарва детектора си покрай тялото й. Прави го толкова бавно и методично, че ръцете й започват да треперят от усилието да ги задържи в тази уморителна поза.

Ето колко слаб е станал контролът ми върху собствените ми емоции — в един момент просто гледам безучастно как плешивият тормози майка ми, а в следващия кипя от гняв. Едва се удържам да не нахлуя през загражденията и да не се нахвърля върху плешивеца. Ще ми се да го фрасна така, че да падне. Ще ми се главата му да изкънти в пода. Вече чувам оправданията му — „Просто си вършех работата“, — но те изобщо не ме интересуват. Ако целта му е да открие вероятни терористи, значи пилее времето и парите на всички, тормозейки майка ми. Той не „просто си върши работата“ — той злоупотребява с дадената му власт.

 

 

Дните си минават и интересът на медиите започва да линее. Кевин и Шон все по-рядко се появяват в новините. Обажданията и имейлите, доброволците и даренията също намаляват. Горещата линия вече не е толкова гореща, жълтите панделки започват да избеляват, постерите на момчетата изчезват от витрините на магазините, изместени от съобщения за хорови музикални програми, изгубени кучета и всякакви бюлетини.

Междувременно полицията прави „всичко, което е по силите“ — което не е много. Поне за известно време продължават да се появяват улики и всяка ми вдъхва кратка надежда, преди Шофлър да я обяви за задънена улица.

Една вечер се отбива с кутии китайска храна. Казва ми, че работят здраво върху субкултурата на ренесансовите фестивали: „търсим високия мъж, препращаме всичко — портретите по описание, кучето, цялата история. Няма да повярваш колко фенове на средновековието има.“

— Колко Вълшебни флейтисти може да има? — пита Лиз.

— Не мислете за него по този начин — казва инспекторът между две хапки пиле по императорски. — Костюмът може да е бил дегизировка. Като онези с униформите. Да кажем, че има обир, в банка например… или нещо такова. Човекът е с униформа на пощенски служител, с гащеризон на човек от поддръжката или нещо друго — хората само това запомнят.

— И какво става с онзи човек — питам аз, — с високия мъж? Стигнахте ли донякъде?

Шофлър прави физиономия.

— Засега нямаме нищо съществено.

 

 

Кромуел. През повечето дни отивам там да се присъединя към ядрото от доброволци, онези, които идват всеки ден, дори и в най-горещите дни, за да търсят момчетата. Не роптая против дългото пътуване — добре е да се махна от къщата и да правя нещо.

Макар че един ден си давам сметка, докато си пробивам път през храсталаците в района извън панаира, че участвам в търсенето, без да храня никаква надежда, че ще намерим някаква следа от момчетата — но и без страх, че можем да открием такава. Не вярвам, че ще открием малко отпуснато телце с непокътнати дрехи, а плътта му се претопява в листата и съчките. При Лиз е различно. Когато тя участва в търсенето, го прави с ужасена настървеност, която ясно показва какво очаква да открие.

Колкото до мен — аз мисля, че момчетата са с Флейтиста, който и да е той, и макар че досега многократно са ме предупреждавали за опасностите на „отричането“ и знам, че може би се самозаблуждавам, въпреки това мисля, че Кевин и Шон са живи. По тази причина търсенето с доброволците в Кромуел се е превърнало в нещо като ритуал, един вид отдаденост на каузата момчетата да бъдат намерени, като да кажеш молитва или да отидеш на поклонение.

Някои от кромуелските доброволци ме притесняват. Чудя се на пламенното им участие, на непресъхващото им желание да нагазят в поредния участък от задръстения с отровни лози и милиони буболечки терен. Вече познавам мнозина от тях. Макар че повечето са се включили в търсенето така, както биха вложили усилията си в набирането на средства за борба с рака на гърдата или в лобирането за нова детска площадка, у неколцина има нещо, което ме притеснява. Тъмният блясък в очите на един мъж ме смущава, както и почти религиозният плам на две от жените.

Чудя се какво ли представлява животът им извън това, щом могат да отделят толкова много от времето си на нашата кауза. Понякога се хващам да мисля, че някой от тях може да е замесен в отвличането, да е съучастник, който докладва на Флейтиста. Макар да се чувствам виновен заради тези си мисли, вече съм събрал информация с имената и адресите, местоработата и семейното им положение, странностите и хобитата им. Предадох я на Мери Макафърти, частния детектив.

 

 

Отношенията ни с Лиз продължават да се влошават. През първите няколко дни случилото се беше толкова ужасно, че откривахме някаква утеха в общата си загуба.

С това отдавна се свърши, съпричастието беше изместено — от страна на Лиз — с някаква сякаш изкопирана от Джак официалност, която постепенно охладня още повече. Озовем ли се в една стая, нея сякаш не я свърта на едно място. Срещнат ли се погледите ни, тя бърза да извърне очи.

Зад всичко това стои неоспоримият факт, че в крайна сметка тя обвинява мен. Факт, който все по-често изплува на повърхността под формата на сценарии от типа „само ако“.

Казвам си, че това се случва след всяко нещастие. След като веднъж преодолеят първоначалния шок, близките на жертвите се замислят за начини, по които нещастието е можело да бъде предотвратено. Сблъсквал съм се с това многократно в работата си, помня изтормозените лица на опечалените след предотвратими нещастия (пожарът в роудайлъндския нощен клуб, самолетната катастрофа във Флорида, експлозията на совалката) — „Трагедията е ужасна, защото можеше и да не се случи“. Това намира израз и в правораздавателната ни система — завеждат се дела още преди пламъците да са угаснали. Съдебен спор за вината.

В нашия случай няма нужда от разследване или възстановки. Аз съм въплъщението на „човешката грешка“. И като факторът, който е могъл да предотврати нещастието, аз бавно се превръщам — в сърцето и ума на съпругата си — в неговата първопричина.

 

 

Присъстваме на събиране на средства, организирано от Центъра за отвлечени деца. Невъзможно е да откажем, но самото събитие е истинско изпитание на силите ни. Двамата с Лиз седим на подиума заедно с други хора, превърнали се в знаменитости благодарение на личното си нещастие. Някои от родителите носят ламинирани снимки на децата си, закачени на гърдите като идентификационни значки — сърцераздирателна галерия от обаятелни усмивки и грейнали очи.

Десетки непознати предлагат помощ и съчувствие, но има нещо във всичко това, което ме изправя на нокти. Оставам с впечатлението, че някои от пострадалите се стремят към някаква изродена форма на популярност.

Централната реч е изнесена от самотна майка на име Мелинда. Тя разказва тъжната история за отвличането на осемгодишната й дъщеря с простичкия, но въздействащ стил на роден разказвач. Прави всички необходими паузи за усилване на ефекта. Осем години след изчезването на момиченцето останките му били открити в двора на техен съсед.

— Ако направим равносметка, около сто деца годишно биват отвлечени и убити от непознати — казва ни тя. — Въпреки гласността, която такива отвличания и убийства получават благодарение на медиите, тези случаи всъщност са едни от най-редките престъпления. Статистически по-вероятно е едно дете да бъде ударено от светкавица. — Прави пауза. — Някои от нас бяха ударени от такава светкавица. — Слага ръце на сърцето си, а някои от седналите на високата маса кимат тъжно. Една от жените проплаква самотно. — Когато това се случи — с предрезгавял глас ни казва Мелинда, — ударът е смъртоносен. Седемдесет и четири процента от тези деца — дъщеря ми Бони е една от тях — биват убити през първите три часа след отвличането. От отвлечените деца голямото мнозинство, седемдесет и шест процента, са момичета на средна възраст единайсет години. В осемдесет процента от случаите децата са отвлечени в периметър от една миля от домовете си. Така че не се заблуждавайте, че детето ви е в безопасност в двора или когато кара колело по улицата пред дома ви. Същото е с автомобилните катастрофи, повечето от които се случват в рамките на една миля от дома на жертвата. Болшинството от другите видове злополуки също се случват в домовете ни. Нашите домове, дами и господа, може и да са нашите крепости… но не са непробиваеми.

Докато тя прави пауза за по-голям ефект, аз си мисля — Кевин и Шон не се вписват в нейната схема. Не са момичета, доста по-малки са от средната възраст и бяха на повече от осемдесет километра от къщи. И бяха двама.

— Така че имаме нужда от ресурсите, за да действаме светкавично — завършва Мелинда. Моментът, който е подбрала да отправи молбата си за финансова подкрепа, е безукорен. Не съм изненадан, когато разбирам, че гради нова кариера като мотивиращ оратор и че е написала книга „Как да опазим децата си“, пълна със съвети как да защитим децата си от хищниците, без в същото време да ги осакатяваме психически с безкрайните си страхове. Книгата може да се закупи във фоайето пред банкетната зала. Десет процента от приходите отиват в сметката на центъра.

След като публиката си тръгва, е организирана обща молитва за родителите и роднините на изчезналите деца. Седим в кръг на сгъваеми столове и си държим ръцете. Съседката ми стиска моята с такова ожесточение, че пръстите ми изтръпват. След минута мълчание споделяме на глас подробности за сполетялата ни беда.

Излизам си, когато осъзнавам, че повечето хора в кръга всъщност са в траур. Споделят си стратегии за справяне с окончателната загуба на децата си. Като родителите и съпругите на безследно изчезналите във виетнамската война, които вече не търсят „любимите си хора“. Онова, което търсят, е нещо друго — евфемизмът за това друго нещо е „затваряне на досието“. С други думи — останките. Доказателство за смъртта.

— Не мога да остана тук — прошепвам в ухото на жена си. — Те мислят, че децата им са мъртви. — Когато ставам, Лиз си тръгва с мен, но не защото го иска.

— Извинете ни, извинете ни моля — мърмори тя, докато аз издърпвам със сила ръката си от ръката на жената до мен и тръгвам към вратата.

В колата очите й са гневни и непрощаващи.

— За какъв се мислиш, Алекс — да ги съдиш за това как се справят със загубата си?

— Те са отписали децата си. Аз не съм.

Лиз избухва в сълзи.

Вечерта ми съобщава:

— Връщам се в Мейн.

Поглежда към ноктите на ръцете си и отново избухва в плач.

На следващия ден си заминава.

 

 

Работа. Макар Ал да ми каза, още когато разбра за момчетата, че мога да забравя за работата си за „колкото е необходимо“, миналата седмица получих имейл с молба да „уточня“ плановете си. Или трябвало да се върна скоро, поне на непълен работен ден, или да подам официална молба за отпуск, в която да са уточнени срокът и датата, на която ще се върна на работа. Дребният шрифт уточняваше, че при дадените обстоятелства телевизията ще продължава да покрива допълнителните облаги, включени в трудовия ми договор, дори ако реша да си остана вкъщи. Допълнителни облаги — да, но тъй като отсъствието ми ще наложи наемането на мой заместник, „трудово възнаграждение“ няма да има.

Кажи-речи всички са съгласни, че ще е „най-добре“ да се върна на работа. Това заключение се основава на донякъде неясното, но пък всеобщо мнение, че работата ангажира вниманието и следователно действа терапевтично. Свежда се до следното — ако съм твърде зает и не мисля непрекъснато за изчезналите си синове, ще съм по-малко депресиран.

Съмнявам се.

Да стана, да се облека, старата, позната до болка рутина — явно съм отвикнал. А и самото място усещам като чужд терен. Телевизионните станции са истински лудници, шумни и кипящи от енергия, там всички или гонят крайни срокове, или си поемат изтощени дъх след поредния. Колкото до мен… Аз се чувствам инертен и бездеен сред жужащия кошер. Съществувам в някакъв изолационен мехур, създаден от внимателното отношение на колегите ми. Гласовете се снишават, когато наближа, погледите се отклоняват леко встрани, никой не знае какво да ми каже, нито как да се държи в мое присъствие. Виждам как се тормозят — да го спомена ли или не? Когато обяснявам, че нищо, което кажат или направят, не би могло да влоши състоянието ми, те се чувстват наскърбени.

 

 

Един ден след като съм се върнал на работа, Шофлър се отбива. Пристига с опаковка от шест бири и огромна пица с богат пълнеж.

— Здравословна храна — казва той през високия си накъсан смях. — Следвай примера ми и скоро и ще станеш същият отпуснат дебелак като мен.

Радвам се да го видя. Всъщност не се сещам за друг, когото повече бих се зарадвал да видя на прага си — освен момчетата. Първо, Шофлър изглежда е единственият човек на света, който винаги е готов да говори на темата, която наистина ме интересува. Освен това е циничен, забавен и както от известно време си давам сметка — много умен. Накрая обикновено предъвкваме за пореден път отхвърлените насоки на разследването с надеждата да открием нещо, което сме пропуснали — хартиения заек, кучето, свидетеля, който беше видял мъжа да се качва в черен пикап, последните непотвърдени сведения, че мъжът е бил забелязан някъде, кокошата кръв, „вражеския“ списък с хора, които съм нападал от ефира. Шофлър разлиства тефтерите си — вече е на третия. Досието, казва ми той, вече заема седем папки. По-рано ми е обяснил, че всяко досие започва с една папка — от онези със седемсантиметрово гръбче. Папките — които Шофлър ми е позволил да разгледам набързо — съдържат копия от всички документи, свързани с разследването — доклади, свидетелства на очевидци, разпити, снимки от местопрестъплението, резултати от криминологични тестове, заповеди за обиск, инвентарни списъци от обиските, разписки за иззети доказателствени материали и така нататък.

Ядем пица, гледаме бейзболен мач, плещим глупости известно време преди той да стигне до причината за посещението си.

— Неприятно ми е да ти го кажа, Алекс — започва и спира. Чувства се неудобно, потропва с пръсти по капака на кутията от пицата, мести крака. После зърва лицето ми и вдига ръка към мен. — Не се тревожи. Не е за момчетата. Там няма нищо ново. За… за мен е. Свалят ме от случая.

— Какво? — Шофлър има славата на булдог, който никога не отпуска хватката си, пожертвал е два брака заради работата си и работи по старите си случаи във всяка свободна минута. — Какво искаш да кажеш? Ти никога не затваряш случай. С това си известен. Свалили са те от случая? Защо?

Дълбока въздишка.

— Ето как стоят нещата. Не сте само вие — всичките ми случаи са пренасочени. За това ново нещо се говори още от единайсети септември и сега най-после се случва наистина — Столична антитерористична група. — Ръцете му се разтварят като книга. — Полицаи от всички юрисдикции, плюс двама от ФБР, хора от митницата и имиграционната служба. Аз съм човекът от Ан Аръндел. Виж, съжалявам.

Не казвам нищо. Ударът е жесток.

— Вашият случай е предаден на една млада колежка — Мюриъл Петрих. Аз може и да съм булдог, но тя пък е много умна. И амбициозна. Което е добра комбинация.

— Да.

— Виж, знам… — Клати глава. — Можеш да разчиташ на мен, че ще наблюдавам нещата, става ли? И можеш да ми се обаждаш по всяко време по каквато и да е причина. Ако ти хрумне нещо, някаква насока, каквото и да е, аз ще направя каквото мога. Но дай шанс на Петрих — тя е истинска тигрица.

— Да. — Не успявам да скрия огорчението си. Имам чувството, че Кевин и Шон са изоставени на произвола на съдбата.

 

 

Свикнах да спя в дневната. Често се просвам на футона и задрямвам облечен, после се събуждам към два, три или четири, телевизорът си работи, лампите са запалени. Тази вечер, след като Шофлър си тръгва, разчиствам бирените бутилки и останките от пицата, слагам всички съдове в миялната, забърсвам плотовете. После обикалям къщата, заключвам вратите, събличам се и си лягам.

Лягам си в леглото с бялата метална рамка, за което Лиз пестеше толкова упорито. Трябва да си го вземе в Мейн. Струва ми се ужасно, че не знам къде живее и какви вещи я заобикалят, а аз съм заобиколен от нещата, които тя е подбирала с такъв ентусиазъм. Леглото — спомням си нощи, когато едно от момчетата, а дори и двете, идваха при нас, събудени от лош сън, самотни или болни, заставаха при долната табла на леглото и казваха „Мамо?“. Не „татко“, никога „татко“, в това не мога да се заблуждавам. Винаги се обръщаха към Лиз, защото тя беше постоянното присъствие. Спомням си съботните и неделните сутрини, когато децата идваха да ни събудят, мятаха се отгоре ни и четиримата посрещахме заедно новия ден.

Лежа в тъмното. От време на време някоя кола завива по Ордуей и двойният лъч на фаровете й се плъзга по стената и тавана. Лежа в тъмното и стигам до решение. Да се върна на работа, да се препъвам през часовете в мъгла от задължения… не мога да го правя повече.

Вместо това ще намеря синовете си.