Джон Кейс
Убийството като шедьовър (35)

34.

Чукам на вратата. Сивокоса жена с розови дунапренени ролки (виждал съм такива само в стари телевизионни сериали) се обажда откъм верандата на съседната каравана:

— Не са си у дома. Да ви помогна с нещо?

— Търсим… — започвам аз, но Пинки поема инициативата.

— Как сте днес, мадам? — пита той.

— Продаваш ли нещо, сладък? Щот нямам и десетаче — по-добре да ти го кажа още сега. Имаме време обаче, така че може да се поупражнявате пред мен, ако искате.

— Нищо не продаваме — казва Пинки. — Ние…

— Да ме извиняваш, ама ти албинос ли си?

Понечвам да кажа нещо, понеже се чувствам засегнат заради Пинки, но той само се засмива.

— Да, такъв съм — казва той с бумтящ глас. — Аз съм генетична чудатост, която стои в предния ви двор, мадам. Знам, че това често смущава хората в началото и ги кара да забравят добрите си маниери, точно като при вида на сакат човек. Лично аз го смятам за форма на расизъм. Кой би повярвал, че точно тук, в Луизиана, може да има такова нещо като прекалено бял човек? — Усмихва се.

— Да те питам нещо — казва жената. — Лесно ли изгаряш от слънцето?

— Голям проблем ми е — признава Пинки.

— И аз съм доста светла, на всичкото отгоре имам кожно заболяване и почервенявам като рак от слънцето. Божке, клепам се с крем с шепи! Я елате с приятеля ти тука горе, на сянка, и ми кажете какво ви води в Медоуландс.

„Тука горе“ е разнебитена „веранда“, скована от шперплат и повдигната върху колони от сгурбетонни блокчета. Сгъваеми столове с метални рамки и древна плетена масичка съставляват мебелировката. На масата има пепелник и евтин несесер с пили, ножички и други инструменти за оформяне на ноктите. Жената явно се е посветила на педикюра си, краката й се намират в някакво устройство, а пръстите с яркочервен лак са раздалечени един от друг с помощта на дунапренени тампони.

— Аз съм Пинки Страйбър — казва Пинки. — А това е Алекс Калахан.

— Съжалявам, сладък — казва жената и протяга ръце напред с разперени пръсти, така че да видим незасъхналия лак по ноктите. — Още не е изсъхнал добре. Казвам се Дора Гарити — добавя тя, после се обръща към мен. — Виждала съм ви по телевизията — казва тя, — не бъркам, нали? — А после прави връзката. — О, Божке, вие сте таткото на онези мъничета! О, майчице! Боже опази!

— Според нас Байрън Будро може да е човекът, отвлякъл момчетата — казва Пинки.

Едната ръка на Дора литва към устата й, съвършените червени нокти са като капки кръв върху сняг.

— О, Господи! — Познавам чувството, което присвива устните й и сякаш смалява лицето й. Чувство на страх. — Онова момче — казва тя, след като си пали цигара и издишва дълга струйка дим, — онова момче беше зло по рождение. Зло до мозъка на костите си.

— Знаете ли къде е? Или някой от роднините му?

Тя клати глава.

— Съжалявам, сладък. За това не мога да ви помогна. Не съм го виждала, откакто го прибраха. Родителите му са покойници, разбира се. Дори не знаех, че е излязъл от лудницата. Кога е станало това?

— През деветдесет и шеста.

— Е, слава Богу, че не си е дошъл вкъщи.

— А хората, които живеят там сега? Имат ли някаква роднинска връзка със семейство Будро?

— Не. Клод и Мари не бяха собственици на дома си. Живееха под наем, нали разбирате? Така че много хора се изредиха да живеят тук оттогава.

— Току-що ми хрумна нещо — казва ми Пинки. — Сигурно има някаква документация. Клод все трябва да имал някаква собственост. Може да проверим. Напомни ми.

— Според каквото аз знам, всичко било приписано на Байрън — казва Дора. — Което адски вбеси Лони, брата на Клод. Не че беше останало кой знае какво, след като погребаха Клод. Естествено, Лони направо откачи, че Байрън въобще е получил нещо, но нямаше какво да се направи. Както го изкараха невменяем и т.н., от гледна точка на закона Байрън всъщност не е извършил никакво престъпление.

— Лони наблизо ли живее?

— Лони почина — казва Дора.

— А някакви приятели? — питам аз. — Байрън имаше ли приятели тук?

— Това момче нямаше приятели. Никакви приятели. Преди да убие Клод, прекарваше повечето си време в негърското гето, висеше там с някакъв вещерски доктор.

— Вещерски доктор?

— Така съм чувала. — Тя сякаш се наежва при моя скептицизъм. — Имат си ги, да знаете. От триста години са тук и още живеят в джунглата.

Знам, че трябва да си затварям устата, но е трудно.

— Вижте, това е…

Пинки ме прекъсва:

— Вие познавате ли този вещерски доктор? Знаете ли му името?

Дори изглежда засегната.

— Не, господине, не го знам, нито го познавам. Откъде ще знам такова нещо?

— Но сте познавали Байрън? — успявам да вмъкна аз.

— Сладък, та той живееше до нас. Когато живееш в каравана, прекарваш много време навън. Аз живея тук вече повече от трийсет години. И ако щете вярвайте, това дори не е рекорд. — Пушачески глас, наполовина кашлица. — Дъртият Ралф Гидри е тук от по-дълго.

— Бихте ли ни разказали за Байрън?

— Какво искате да знаете по-точно?

— Всичко — казва Пинки. — Каквото се сетите. Не знаем какво би ни помогнало да го открием.

— Ами… — Пали си нова цигара, ментолова. — Да видим. Клод и Мари имаха две деца. Поне за известно време. Когато Байрън беше на десет, а брат му Джо на четири, Байрън го видял — някои казват, че го гледал — как се удавил в градския басейн. Сега басейнът го няма, но беше на по-малко от миля оттук. Децата вечно киснеха там.

Пинки поглежда към мен.

— За това говореше Вики. Братчето му се е удавило пред очите му. Ужасно. Опитал ли се е да го спаси?

— Ами точно там е работата — затова ви го разправям. Всички бяха съгласни, че е трагедия, но някои хора се чудеха дали не е било нещо по-лошо. Щото е станало през нощта, Байрън и братчето му се измъкнали от къщи. Едва ли е било идея на малкия Джо, нали? Както и да е, отначало обикаляли квартала да правят бели. После на Байрън му дошла тази гениална идея и помогнал на братчето си да се покатери през оградата около басейна, който бил затворен, разбира се. Според разказа на Байрън двамата се гонели около басейна, когато Джо се подхлъзнал и паднал в дълбокия край. И понеже нито едно от момчетата не можело да плува… сещате се. Байрън не би могъл да спаси брат си.

— Не са можели да плуват? — казва Пинки. — Тогава защо са се промъкнали в басейна?

— Ами това си беше странно, да ви кажа. Мари — това беше майката на Байрън — често водеше момчетата на басейна. Виждала съм ги да тръгват, с кърпите, поясите и всичко останало. Но когато Байрън рече, че не можел да плува, Мари… ами тя нищо не каза. — Дора свива рамене.

— И хората са си помислили… на практика са си помислили, че Байрън е удавил братчето си?

— Подозираха нещо. Защото е имало… как се казва… онези алуминиеви пръти с мрежа накрая… с които събират боклуците от водата?

Кимам насърчително.

— Когато пристигнала полицията, прътът си стоял там, до басейна. Съвсем сух. Байрън също бил сух, а плочките край дълбоката част на басейна също били сухи, нямало вода. Мари им била прочела приказка и ги сложила да си легнат няма и час преди Байрън да дотича с викове по улицата и да се обадят на полицията. Само че когато пожарникарите и спасителният отряд стигнали до басейна, всичко било напълно сухо.

— Хм. — Нещо не успявам да й схвана мисълта.

— На един от парамедиците му направило впечатление, сторило му се подозрително. По нашия край водата се изпарява бавно. Затова и не можем да се отървем от плесента. Работата е там, че по нищо не личало Байрън дори да е пристъпил към ръба на басейна, колкото да протегне ръка на брат си. Не личало да е направил каквото и да било. Защо не е използвал пръта? Той е бил там, до него. Нещо не било наред и толкоз.

— Не знам — казвам аз. — Само от това едва ли може да се направи заключение, че хлапето е убило брат си. Може просто да се е вцепенило. Случва се.

— И аз това си помислих — казва Дора. — В края на краищата, хлапето беше само на десет години. А и точно това е казал Байрън на полицията — че не е видял никакъв прът. Че не се сетил да протегне ръка. После започнал да плаче и плакал, докато не го оставили на мира.

— Едно десетгодишно дете все пак е достатъчно съобразително да се възползва от колебанието на възрастните.

— О, той още тогава по някакъв начин плашеше хората. А и не беше само това. Имаше и свидетел — една сервитьорка, която се прибирала от работа в „Шримп Шак“. Минала покрай басейна онази вечер. Казала, че видяла Байрън да седи на ръба на басейна с кръстосани крака, по индиански, и да гледа към водата. Не видяла никой друг наоколо — и определено нямало „гоненица“. Сцената била неподвижна като на снимка. Къде е бил тогава малкият Джо?

— Хм.

— В тоалетната, така казал Байрън. Само че това си беше лъжа, защото вратите са били заключени. Всички си мислехме следното — че мъникът е бил във водата, а Байрън просто си е стоял отвън и го е гледал. Той обичаше да дебне хората, ако ме разбирате. След това Мари не даваше на никой да го доближи. Викаше, че сме били жестоки, че Байрън и без това се чувствал зле, че си изплаквал очите. Но така и никой нищо не направи — не го обвиниха изобщо. Смъртта на Джо беше обявена за злополука.

Дора докосва внимателно с пръст един от лъскавите си нокти.

— Вижте, момчета — казва тя и става с пъшкане. — Още много имам да ви разправям за Байрън, но нещо ми е пресъхнала устата. — Размахва ръце във въздуха. — Що не идем да видим Ралф? Заедно ще си спомним повече. Той беше близък със семейството. С Клод бяха колеги. Работеха на сондите. И за риба ходеха заедно.

Казва ни да я почакаме и след пет минути се връща, косата й още е с ролките, но педикюрените сандали са сменени с лъскав чифт маратонки.

— Налага ли се да идем пеша? — пита Пинки, поглеждайки обувките й.

— Божке, не! — възкликва Дора. — Искам да се повозя в тази ваша кола.

 

 

Ралф настоява да ни направи чай с лед. Поднася чашите внимателно, после се извинява, за да „донесе нещо“. Чакаме в миниатюрна дневна с твърде много мебели и след малко Ралф се връща с два прашни албума.

— По онова време обичах да правя снимки — казва той и разлиства един от албумите, докато не намира каквото търси.

— Ето — казва той и ние се навеждаме да погледнем малката снимка седем на дванайсет сантиметра. — Това е Клод — казва Ралф и сочи красив мъж с дълги бакенбарди, седнал на пейка в парка. — А това е Мари. — Сочи скромната на вид жена до Клод. Главата й е обърната и тя гледа с топла усмивка съпруга си, а до нея седи спретнато момченце. Пътят на косата му е прав като начертан с линия.

— А това е Байрън — казва Дора. — Правена е преди Джо да се роди. Много му трепереше тя на това момче. Нали така, Ралф?

— О, да. Ако питахте майка му, той беше истинско ангелче.

— Само да поиска нещо и тя му го купуваше — казва Дора. — Играчка, колело, каквото се сетиш. Нинтендо. Китара. Батут. Карт. Слънчеви очила за двеста долара, ако щете вярвайте. Дрехи… угаждаше му във всичко.

— Виж, Клод — добавя Ралф, — и той обичаше момчето, но се опитваше да го приучи малко на дисциплина, както си му е редът. Мари не даваше на Клод да пипне момчето. Дори да му се скара не даваше. И виж какво стана.

— Няма какво да виним родителите — казва ни Дора. — Мари беше много сладка. И Клод беше добър човек. Според мен момчето просто се беше родило повредено.

— Може и така да е — отстъпва Ралф.

Намира друга снимка, правена няколко години по-късно. Байрън е на седем или там някъде. Облечен е с костюм, с цилиндър на главата и с нещо като пелерина, а над горната му устна са нарисувани завити мустаци. Зад него се вижда ръчно направен плакат: БАЙРЪН ВЕЛИКИ.

Сещам се какво беше казал Карл Кавана — че фокусниците се запалвали по това изкуство още като деца. От снимката ме побиват тръпки.

— О, магическите представления! — казва Дора. — Направо бях забравила за това. Байрън продаваше билети по четвърт долар и хората си плащаха с готовност, защото Мари правеше лимонада, сандвичи и картофена салата, така че си беше на сметка.

— Тя правеше страхотна картофена салата — казва Ралф. — Макар и не като тази на Дора — добавя дипломатично той.

— Помниш ли? — пита Дора. — Гледахме представленията на сгъваеми столове, които Байрън нареждаше пред караваната.

— Той беше много добър, между другото, за толкова малко дете — казва Ралф. — Така и не разбрах как правеше някои от номерата си. Имаше например един номер — слагаше няколко пера и стиска трева в един тиган, казваше някакви вълшебни думи, и като вдигне капака, от тигана излита птица. Оглеждал съм го този тиган. Нямаше място да скриеш жива птица вътре.

Тиган за гълъби, мисля си аз, спомняйки си описанието на Кавана.

— Кажете ни за бащата — подканва ги Пинки.

— Работеше на морските сонди, точно като мен. Работлив си беше. Мари също работеше — гладеше дрехите на хората срещу заплащане.

Но като цяло според думите на двамата съседи Клод не се е задържал много вкъщи. Работел за „Андарко“ на шестседмични смени на сондите в Залива, почивал три.

— И когато си беше вкъщи, пак не се задържаше много в караваната. Все ходеше за риба. — Ралф се смее. — Повечето време с мен.

— Байрън идваше ли с вас?

— Нее. Беше му скучно. Предпочиташе да си стои вкъщи с майка си.

— Ходеха ли на църква? Чух нещо, че Байрън се изявявал като малък проповедник.

— Мили Боже, да! — казва Дора. — Те си бяха набожни по принцип, а след като малкият Джо умря, Байрън наистина се побърка на тема религия.

— Преобразяващо преживяване — казва Ралф.

— Какво? — пита Дора. — Това пък откъде го измисли?

Ралф се изчервява.

— Чета разни книги за библейските сказания. Така го наричат — като Павел на пътя за Дамаск. Идеята е, че след като малкият Джо се удави, Байрън е започнал да се замисля за смъртната си душа.

— За преобразявания не знам — казва Дора, — но онова момче наистина се вманиачи на тема проповядване. Проповядваше буквално пред всеки, който би се спрял да го слуша, заставаше на моста, дори четеше на висок глас Библията при кейовете, когато приставаше някоя рибарска лодка. Мари се беше побъркала от притеснение, щото на пристанището има всякакви хора. Пияни и какви ли не. Но Байрън никой не можеше да го спре. Дори си беше спечелил слава на лечител, нали така, Ралф?

— Абсолютно. Хората говореха, че имал призвание. — Ралф млъква, после подхваща отново: — Чисти глупости, разбира се. Но че си имаше последователи, имаше. Беше си истински малък шоумен.

— Какво имате предвид? — питам аз. — Що за „шоумен“?

— Ами веднъж например изнесе проповед за избягването от отговорност. Говореше за Пилат Понтийски и на олтара пред него имаше голяма купа с чиста вода, и говореше той как Пилат си измил ръцете… „Исус Христос просто не е негова работа.“ И малкият Байрън си насапуниса ръцете и както говореше, ги потопи във водата и водата стана кървавочервена, хората ахнаха удивено — така де, проклет да съм! Направо си беше драматично. Вдигна си ръцете и от тях капеше „кръв“, а той крещеше как Пилат не можел да измие кръвта от ръцете си.

— Номер.

— Някакъв специален сапун, така ми каза Клод, но все пак ти привлича вниманието, сещате се. Измисляше всякакви неща от този сорт. Щрака с пръсти и се появява дим. А после стана онова нещо с кученцето и… — Обръща се към Дора. — Май тогава го изхвърлиха от църквата?

— Какво „нещо с кученцето“? — пита Пинки.

— Това беше по-късно — казва Дора, — вече беше тийнейджър.

Аз обаче не слушам. Мисля за малкия проповедник с „окървавени“ ръце. Малкият проповедник, който щрака с пръсти и се появява дим. Малкият проповедник, който прави фокуси.

Седемгодишният Байрън Велики, който работел върху уменията си още тогава. Образите на сестрите Гейблър се тълпят в главата ми. Със сценичните им костюми. Полицейската снимка на долната половина на Клара Гейблър. Мисля за момчетата Рамирес. Едното разчленено. Хлапетата Сандлинг, които се катерели по въжета и „тренирали“. Защо? С каква цел?

Истински шоумен.

Като си помисля какво ли си е наумил този психар за моите синове…

— Добре ли си? — пита ме Пинки.

— Още чай с лед? — предлага Ралф.

Аз клатя глава.

— Добре съм.

— Каква е историята с онова кученце? — пита отново Пинки.

Дора се мръщи.

— Имаш ли нещо против да запаля, Ралф?

— Вредиш си на здравето. Но хайде, пуши.

— Онова кученце — казва Дора. — О, Боже! Тогава разбрахме, че момчето наистина е побъркано.

— Това сложи край и на дните му като проповедник — добавя Ралф.

— Какво е направил? — пита Пинки. — Измъчвал е бедното животинче?

— Нещо по-лошо — казва Ралф.

— Какво може да е по-лошо от това?

Ралф въздиша издълбоко и се обляга назад.

— Беше по Коледа. Може и да се влияя от по-късните събития, но хората казват, че по онова време Байрън вече се държал странно. Никой не може да обясни как точно, но успявал да им внуши страх. Просто никой не искаше да е близо до него. Все още проповядваше доста, но когато не проповядваше, изчезваше с часове. Беше на колко… — обръща се към Дора, — на четиринайсет?

Дора кима.

— Мари се тревожеше — продължава Ралф, — казваше, че си имал някакво тайно място и че не знаела къде ходи и какво прави.

— А съседчето — казва Дора и потръпва, — получи кученце за Коледа.

— Нали помните какво каза Дора — че Байрън винаги получаваше всичко, което поиска?

С Пинки кимаме.

— С едно изключение — пояснява Ралф. — Мари страдаше от астма, в тежка форма, и не можеха да си вземат домашно животно. Получаваше пристъп и се налагаше да постъпи в болница, сещате се. Така че Байрън не можеше да си вземе куче или коте, дори и хамстер.

— Случи се следното — разказва Дора. — Малкият Емъри Бобърг, съседчето от другата страна, получи кученце за Коледа, малък златен лабрадор, най-сладкото същество, което можете да си представите. Та, Емъри разхожда кученцето си, минава покрай караваната на Байрън и Байрън го пита дали може да си поиграе с него. На Емъри не му се иска, обаче го е страх от Байрън и му подава каишката. Байрън му дал малко пари и го пратил до магазина да купи безалкохолно и за двамата. Веднага щом Емъри се скрива от погледа му, Байрън изкопава дупка в двора и заравя палето до шията. Ако бях там, може би щях да успея да го спра, но по онова време бях в Лафайет при сестра ми.

— По-късно Байрън се опита да обясни постъпката си — казва Ралф. — Някаква измислена история как кучето непрекъснато се измъквало от каишката си и Байрън го заровил, за да не избяга. Защото той си имал работа и не можел да го наглежда. Сякаш не е могъл да изчака десет минути, докато Емъри се върне. Като че ли някой ще повярва, че Мари наистина го е накарала да окоси моравата — беше декември. Както и да е, той вади електрическата косачка от бараката с инструментите и започва да коси моравата.

— О! — мълви Дора и скрива лице в ръцете си, сякаш не може да издържи дори спомена. — Господи.

— Малкият Емъри се връща точно навреме да види как Байрън минава с косачката през главата на палето. Аз бях тук, когато Емъри изпищя. Хукнах, стекоха се и други хора. Кръвта бликаше като фонтан. Не можете да си го представите дори.

— Отрязал е главата на кучето с косачката?

— Майката на Емъри се обади на полицията. И те дойдоха. И никой не повярва на твърденията на Байрън, че станало случайно.

— Обвиниха го в хулиганство — добавя Дора.

— И какво стана?

— Нищо. Размина му се само с мъмрене. Семейство Бобърг се преместиха при първа възможност.

— Мълвата се разнесе — казва Ралф. — Момчето на Будро не е редовно. Хлопа му дъската. Родителите заръчваха на децата си да стоят далеч от него. Вече не му позволяваха да проповядва в църквата.

— Малко след това Байрън спря да ходи на училище — продължава Дора. — Тогава започна да се влачи из Морган Сити. — Загасва цигарата си. — Сдуши се с онази чернилка, вещерския доктор.

Расизмът й ми е толкова противен, че ми иде да си тръгна. Ставам, но Пинки не ми обръща внимание.

— Знаете ли името на онзи човек?

— Вече ви казах — отвръща Дора. — Откъде мога да знам такова нещо?

— Мисля, че знам кой е — казва Ралф, — но не му знам името. Ако се завъртите в онзи район на Морган Сити и поразпитате, все ще ви каже някой къде да го намерите. Боже, при него идват хора чак от Ню Орлиънс да им каже печелившо число или кой ще спечели на четвъртфинала. Той е световноизвестен… този тип.

— И какво… да питаме за „вещерския доктор“? — пита Пинки. — Това ще е достатъчно, така ли?

— Ами те не се наричат точно вещерски доктори — замисля се Ралф. — Имат си някакво вуду име, но не го помня. Хиган? Хунгин?

— Хунган — подсеща го Пинки.

— Точно така беше. И не е само един, много са. Онзи, дето Байрън се сдуши с него след историята с палето? Питайте за вещера без горна устна.

— А стига бе.

— Честна дума. Виждал съм го. Може да е нещо свързано с вудуто — не знам как се е наранил. — Лицето му се изкривява, наполовина усмивка и наполовина гримаса. — Той казва, че едно зомби му се ядосало и му я отхапало.

— Отхапало му устната? — ахва Дора. Кръсти се скришно, движението е само загатнато и почти убягва от погледа.

— Ей така — казва Ралф и уж се стрелва към Дора да я ухапе, — като хапеща костенурка.

Дора изписква.

— Една хапка — казва Ралф. — Повече не е нужно.