Джон Кейс
Убийството като шедьовър (39)

38.

Фаровете на беемвето пробиват мрака и осветяват необозначените улици, които на мен ми изглеждат напълно еднакви. Губя се два пъти въпреки подробната карта, която ми начерта Пинки. Аз обаче съм си предвидил достатъчно време и въпреки погрешните завои пристигам пред склада на Димент петнайсет минути преди полунощ.

Излизам от колата на топлия нощен въздух. Посреща ме жужене на насекоми, после и някаква птица или животно издава пронизителен писък като от джунгла, от който косата ми се изправя. Фаровете на беемвето греят още няколко секунди, сякаш да осветят пътя ми до вратата на бетонната сграда пред мен.

Прилича на страхотно място, където да те убият. Бледа, трептяща светлинка се процежда през единствения малък прозорец. Свещ? Питам се дали има електричество тук, но после си спомням коледните лампички на олтара. Сещам се и за странната колекция от предмети. Невъзможно ми е да им прикача някакво значение. Какво би могъл да означава гребенът? Или шишето с биберон?

На изровена пръст пред вратата се въргаля самотна обувка за тенис. Напомня ми за маратонката на Кевин, онази, която забелязах при портата извън турнирната арена. Зловещата асоциация ме залива с вълна от параноя и едва се удържам да не хукна обратно към колата.

В същия миг колата издава тих прещракващ звук и фаровете угасват. Правя няколко крачки напред и чукам по рамката на вратата. Едва съм докоснал къщата и мънистата биват отметнати шумно. Все едно двамата мъже са стояли от другата й страна и са ме чакали. Усмихват ми се.

— Добре дошъл, добре дошъл — казва единият. Слаб човек с рошава сивееща коса. Толкова е кльощав, че прилича на скелет. Гласът му е висок и писклив. — Влизай.

— Дошъл съм при…

— Хунганът не е тук — казва другият мъж. Той е едър и толкова черен, че светлината се отразява от широките равнини на лицето му. Поне на шейсет и пет е, много е висок и докато кльощавият ме плаши, едрият ми вдъхва доверие. — Но първо трябва да се облечеш — казва той с бумтящия си баритон.

— Облечен съм — казвам му аз.

Само че не съм, излиза. Казват ми, че имали за мен нещо специално, което да облека. Тръгвам след тях, на пръсти покрай пациентите, налягали в редица покрай стената. Някой стене. Друг вляво кашля — ужасен звук, който завършва със задавено хриптене.

— Тук — казва едрият и отваря една врата. Дърпа връвта на лампата и виждам къде са ме завели — в тоалетна.

— Ти преоблече — казва той. — Ние чакаме отвън.

Новите ми дрехи висят на вътрешната страна на вратата — бял фрак с червен карамфил на ревера. Сега разбирам защо е бил онзи въпрос кой номер нося. Не че това ме успокоява. Бял фрак?

Къпя се в пот — направо се излива от порите ми. И внезапно ме връхлитат разни въпроси:

Защо трябва да се преобличам?

И защо точно бял фрак? Сещам се за нещо, което ми беше казал Карл Кавана, нещо за бели гълъби и кръв.

Какво точно е „церемония по посвещаване“? Прескочете подробностите, дайте ми само общата идея.

И може ли просто така да се присъединиш към бизангото, или Димент ме пързаля?

И как бих могъл да се присъединя към нещо, щом дори не знам какво е то? Няма ли… устав или нещо такова?

Димент беше казал, че трябва да пристъпя в тазнощната церемония с доверие. Как бих могъл да се доверя на Димент? Та аз не го познавам!

И защо в полунощ?

Някаква неуслужлива част от ума ми нашепва звънливо: това е часът на вещиците.

 

 

Нито един от тези въпроси не изричам на глас. Вместо това, застанал колебливо на прага на тоалетната, преди да затворя вратата казвам:

— Ъъ, не знам…

— Ти се преоблече вътре — казва кльощавият, сякаш въобще не съм се обадил. Побутва ме леко.

— Аз не…

— Ние ще чакаме отвън — казва едрият и ме потупва успокоително по рамото. После ме побутва още малко навътре и затваря вратата.

Помещението е малко, претъпкано и делово — тоалетна чиния, мивка, стойка за хартиени кърпи, течен сапун. Квадратно парче лъскава ламарина виси над мивката вместо огледало. Вратата изскърцва и аз си давам сметка, че двамата ми посрещачи са се облегнали на нея.

Потискам лек пристъп на клаустрофобия и правя опит да се успокоя. Може да са се облегнали на вратата просто защото… за да се облегнат някъде.

Трудно е да се успокоя. Дишам твърде бързо, а един глас в главата ми напява пискливо: какви ги вършиш?

Мъжете от другата страна на вратата си говорят нещо тихо. Едрият се засмива от сърце и в смеха му сякаш няма и помен от злонамереност. Поемам си дълбоко дъх, няколко пъти. „Ти дойде при него — казвам си. — Ти издири Димент, а не той — теб. Ти го помоли за помощ.“

Обличам фрака, щраквам тирантите и увивам на кръста си аления пояс. Без изненада установявам, че ми лепва идеално. Слагам моите си дрехи на закачалките и си обувам отново обувките. После отстъпвам назад и се разглеждам в ламарината над мивката. Има нещо толкова шантаво в белия фрак, толкова по южняшки разточително, че за миг ми се повдига.

Чукам на вратата.

Отварят я навън. Кльощавият килва глава настрани и ме оглежда.

— Я го виж — казва той и се киска. — Божке! Добре изглеждаш! Добре изглежда, нали?

— Хммм — мънка едрият, после бърка в джоба си и вади аерозол против насекоми. — Затвори очи — казва той. Преди да съм възразил, ме напръсква от главата до петите с парфюмирана мъгла, която вони ужасно.

Кльощьо гаси лампата и пак тръгваме през клиниката в редица по един, едрият — начело.

Беемвето — моето средство за бягство — лъщи на лунната светлина. Опипвам ключовете в джоба си, но в интерес на истината изкушението да изключа алармата и да се метна на колата не е непреодолимо. Преминал съм някаква вътрешна граница. Каквото и да ми предстои, вече съм решил да го посрещна.

Едрият има фенерче, но батериите му явно са изтощени, защото воднистата жълтеникава светлина, която излъчва, е крайно недостатъчна да освети пътя ни. Лунната светлина почти не прониква през гъстите клони. Вървим по тясна пътечка през оплетена с лиани гора. Дърветата са призрачни, покрити с дебел мъх. Пътеката е нарязана от корени. Жуженето на насекомите ни обгръща отвсякъде с многогласната си врява.

— Хълмовете са живи — казва кльощавият и започва да се киска.

Едрият също се смее.

— Къде отиваме? — Тях едва ги различавам, но аз буквално светя в мрака.

— На мястото — казва едрият. — Не се тревожи, скоро ще стигнем.

Не виждам много, но мога да се досетя, че се приближаваме към вода. Лъчът на фенерчето отскача от преплетени мангрови дръвчета и току се чува плясък на жаба. Въздухът също мирише различно, гадно и влажно.

След още няколко минути надушвам дим и чувам тихи гласове. После най-сетне излизаме от тъмната гора на полянка. Димент и още десетина други — мъже и жени — седят около огън. Две бутилки, навярно с ром, се предават от ръка на ръка, дори подушвам алкохола. По-нататък в мрака, когато някой пламък се издигне с припукване, зървам блясък на вода.

Димент ме вижда и се изправя. Останалите членове на бизангото следват примера му. Димент ме прегръща, после отстъпва крачка назад да ме огледа.

— По дяволите, изглеждаш страхотно!

Усмихва се и зъбите му лъсват. После всички се изреждат да ме прегърнат, да се представят и да ме посрещнат официално с добре дошъл. Чувствам се отдалечен някак, все едно наблюдавам сцената отгоре — сбирка от доволни хора, които са насядали около весел огън, пийват си и следват човек, чиято горна устна е отхапана от зомби. После някакъв мъж в бяло излиза от гората и отива при тях. Сцената притежава някаква визуална екстравагантност, като нещо, което можеш да видиш в Националната галерия или в Метрополитън, картина от деветнайсети век, изобразяваща екзотична групова сцена — Посвещаване.

Сърцето ми тупти в неравноделен такт и онзи тих гласец току повтаря — какви ги вършиш?

След всичките прегръдки и поклони коленете ми са омекнали. С облекчение сядам до Димент, когато ме приканват да го сторя. Кльощавият и едрият също сядат в кръга. Ромът обикаля и в двете посоки. Този път пия без задръжки, когато ми идва редът, и жаждата ми е посрещната с ентусиазирано одобрение. След няколко минути си давам сметка, че повечето присъстващи са пияни.

Накрая Димент вдига ръка и всички се умълчават. Обръща се към мен и слага ръка на рамото ми.

— Алекс, готов ли си?

Кимам. Мисля си — давай да свършваме с това.

— Bon!

Едрият раздава факли от дебели бамбукови пръчки с някакъв плат увит в единия край. Членовете на бизангото пъхат факлите в огъня и после пак тръгваме нанякъде, още по-навътре в тресавището. Навеждаме се под ниските клони и прескачаме внимателно корените по пътеката. Насекомите жужат оглушително и аз съм благодарен за аерозола, който поне в някаква степен ги държи далеч от мен.

— Хо! — казва някой откъм челото на редицата. И след минутка заобикалям след Димент едно голямо дърво и се озовавам на друга полянка. Груб дървен кръст, висок приблизително метър, е забит накриво в земята. На няколко крачки встрани се чернее прясно изкопан гроб, до него — чамов сандък.

Минават няколко секунди, докато осъзная какво виждат очите ми, и когато това става, инстинктивно отстъпвам назад. Всички се смеят.

Димент застава с лице към мен. Странната му усмивка изобщо не ме успокоява.

— Имай вяра, приятелю мой.

Явно е някакъв традиционен напев, защото членовете на бизангото пропяват в хор след Димент:

— Имай вяра!

— Довери се на своите братя и сестри.

— Довери се!

— Без вяра няма възкресение.

— Без вяра сме обречени.

— Без вяра нямаме нищо.

— Имай вяра!

Това продължава известно време, а после всички млъкват. Димент ме плясва по гърба.

— Не се тревожи, човече! Ще те изровим бързо!

— Бързо? — питам аз. — Имате предвид… веднага или…

Димент се смее, отмята главата си назад и всичките му зъби се виждат.

— Не — казва докторът, като едва успява да го изрече от смях. — Виж, ще прекараш нощта в почивка под земята. Ние ще сме тук и ще пеем. Ще танцуваме с лоа. Когато слънцето изгрее, твоите братя и сестри ще те извадят.

— Амин!

— О, да!

— Сладък сън!

— Боже на небето!

Поемам си дълбоко дъх. Исусе! Откакто момчетата изчезнаха, се отдалечавам все повече от онова, което се смята за нормално. Толкова съм далеч от всяко мислимо за мен място… намирам се в сърцето на тресавище, облечен с бял фрак. И зяпам немигащо ковчега.

Поемам си дълбоко дъх, отново. Мисля си за патолога във Вегас, чувам го как разсъждава на глас, че Клара Гейблър е била в чамов сандък, може би ковчег, но изглежда е дочакала доброволно участта си, без борба.

— Не мисля, че мога да направя това — казвам аз.

Доброто настроение се изпарява от лицето на Димент. Изведнъж челото му се смръщва от разочарование.

— Тогава аз мога да ти помогна — казва той.

— Мамка му! — чувам гласа на кльощавия. — Онзи последния го погребахме само за да си докажел колко струва!

— Знам — подхваща друг глас, — този обаче го е страх, просто…

Димент вдига ръка и те млъкват.

Застанал на лунната светлина с невероятния си фрак, който почти я поглъща, аз търся трескаво думи.

— Онова, което искате да направя… — Устата ми е пресъхнала, едва говоря. — Онова, което искате да направя… ще си струва ли?

— Зависи от теб — казва ми Димент. Лицето му е от камък. Очите му проблясват на светлината от факлите. Изглежда уморен и ядосан. Другите около нас започват да мърморят.

Имам чувството, че съм застанал на ръба на пропаст и се каня да скоча в празното.

— Не — казвам му аз. — Не зависи от мен. Зависи от теб. Можеш ли да ми кажеш как да намеря Будро?

Димент клати глава.

— Нямаш ред, синко. Това е въпрос за после — разбираш ли какво ти казвам? Първо трябва да докажеш вярата си. — Но макар да заобикаля въпроса ми, очите му не го правят. Те остават вперени в мен. Гледа ме напрегнато, задържа погледа ми. Няма злонамереност в неговия. — Ако ти ми се довериш — казва накрая, — аз ще ти помогна.

Не знам защо, но му вярвам.

Някъде вляво от мен зазвучава бавен и монотонен барабанен ритъм. Шепот на гласове. Някой надига бутилка и ромът бълбука. Кльощавият се киска. Жена тананика приспивна мелодия.

Гледам в краката си, докато вървя към сандъка. А после, преди да съм променил решението си, влизам в него. Всички се надвесват над мен. Виждам едрия мъж, който се навежда да вдигне капака. Затварям очи. Сигурно съм луд.

— Алекс! — казва Димент и очите ми се отварят рязко.

Той гледа надолу към мен. Зад него едрият и още двама от мъжете държат капака на сандъка. Димент излива някаква течност върху лицето ми, която сякаш капе от пръстите му. Студена е, но при допира с кожата ми сякаш я изгаря. Тетродотоксин? Започват ли да изтръпват устните ми?

— Чакай! — казвам аз и се опитвам да седна. Трима мъже ме бутват внимателно назад.

Звънлив сопран запява „Амейзинг грейс“. Заливат ме вълни на паника. Това не се ли пее на погребения? А после си мисля — това си е погребение. Те ме погребват.

— Довери ми се — казва Димент и капакът изтраква върху сандъка.

Стиснал съм здраво очи. Може да съм хипнотизиран или нещо друго. Защото така изчезват хората.

Внезапно усещам дъха си в дървото и сърцето ми се качва в гърлото. Може би ще ме пуснат да изляза веднага — мисля си аз в продължение на една великолепна секунда. Може би е трябвало само да докажа, че мога да го направя, и после…

Не. Тази надежда се изпарява и едва се удържам да не заблъскам в паника по дървения сандък, когато те започват да заковават капака. Защо е необходимо това? Щом е нещо като фалшиво погребение, защо са им истински пирони? Големи при това. Видях ги. А и ковчегът изглежда съвсем нов. Защо не използват един и същи ковчег, щом го правят редовно? Защото този ковчег ще си остане тук. Тресавището сигурно е пълно с погребани трупове.

Толкова силно се чува, толкова удивително силно — всеки удар на чука е като оглушително сътресение. Има го и усещането — което ме кара да се свия възможно най-далеч от капака, — че пироните може да пробият през дървото. Започват при главата ми и продължават да забиват пирони по посока на краката, после обратно нагоре от другата страна. В паузите между два пирона чувам барабана и пеенето.

Пак онзи чук. Толкова шум вдига! Ще ми се да запуша с ръце ушите си, но ковчегът е прекалено тесен.

Броя пироните, дотук единайсет. Не са ли твърде много?

Толкова силен шум.

И макар че наистина е непоносим, понасям някак шума. Когато спира, с потрес установявам, че се моля. Моля се механично, повтарям ли повтарям „Отче наш“ в порой от безсмислени срички. Не съм вярващ и потокът от думи в главата ми е като евтин трик. И нещо като падение. Не мисля, че е редно да се молиш, ако не вярваш. Все едно съм взел назаем нещо, на което нямам право.

Отченашкойтосинанебетодасесветииметоти…

Но не мога да спра.

Дадойдецарствототидабъдеволятатикактонанебетотакаиназемятаинидайзалъканашнасущнийипростинанаскактониепрощаваменадлъжницитеси…

Имам чувството, че само ако успея да я кажа достатъчно бързо, достатъчно съвършено, ако няма абсолютно никакви паузи между думите, нищо лошо няма да ми се случи.

Иненивъвеждайвизкушениеаниизбавиотлукавиязащототоваецарствотоисилатаиславатавовекивеков.

Обърках ли я? Май да. Започвам отначало.

Отченашкойтосинанебето…

Сандъкът се разтърсва и усещам миризма на пластмаса, когато някаква тръба е натикана в една дупка в капака точно над лицето ми. Човек би си помисли, че вече съм се настроил за нещо такова. Виждаш ли, молитвите ти са чути, нашепва онзи глас в главата ми.

Не мога да докосна дупката, не мога да я видя, но знам, че е там, познавам по миризмата на пластмаса и по малко по-хладния въздух, който прониква през нея. С известно усилие мога да повдигна глава, да захапя края на тръбата и да всмуча въздух.

Цялото ми тяло се е било стегнало като юмрук, докато заковаваха ковчега. Сега, след като осъзнах, че има въздухопровод, започвам малко да се отпускам. Само че така съм се бил стегнал, че сега, при отпускането на мускулите, започвам да треперя, направо се треса. Все още се треса, когато усещам сандъкът да се поклаща — повдигат го.

Клати се напред и назад, наляво и надясно. Чувам гласове, вик, но не чувам какво казват. А после спускат ковчега. Люлее се леко при спускането, а после, когато остава половин метър, го пускат. Нютоновите сили си казват думата — удрям се в капака, носът ми се забива в края на дихателната тръба и аз крещя от болка. Обзема ме ужасният страх, че съм разместил тръбата. Повдигам трескаво глава да проверя дали мога да я достигна с устни. Да.

А после лопата пръст се изсипва върху дървения капак. Примижавам, сякаш може да мине през дървото и да ме удари.

После още една, и още една.

После… нищо. Само мрак.

И звукът на собственото ми дишане.