Джон Кейс
Убийството като шедьовър (5)

4.

Човек би си помислил, че този изблик на целенасочена дейност би ме успокоил в някаква степен, но вместо това съм буквално парализиран от страх. Макар и да не приемах за съвсем чиста монета показната увереност на Гари Пребъл, сериозното и делово отношение на Шофлър е неизмеримо по-лошо. Сещам се за момчетата Рамирес, близнаци от Калифорния, убити преди няколко години. Мисля за Етан Пац и Адам Уолш, за Поли Клаас, Саманта Раниън, за всички не толкова известни изчезнали деца, чиито лица светът е свикнал да вижда на картонените опаковки и по стените на пощенските станции.

Страхът явно се чете по лицето ми, защото Шофлър ме стисва над лакътя с една от големите си ръце.

— Децата обичат да се крият. — Сега говори утешително. — Там е работата. Изгубват се, хваща ги страх и типичната им реакция е да се скрият. Може дори да си мислят, че сте им много ядосан, между другото. Защото не сте могъл да ги намерите. Така че ние ще ги потърсим, ще преровим целия комплекс. Кучетата може да помогнат, затова и повиках К–9. Разбирате ли?

— Да — казвам аз. — Разбирам.

Той се мръщи.

— Изглеждате ми познат. Да не сте адвокат или нещо такова?

— Репортер съм. Във Фокс.

— Точно така! — казва механично Шофлър, но после изглежда наистина се сеща. — Точно така. Добре. — Измъква тефтер на спирала от джоба на сакото си и го отваря. Момчетата ви са на колко — май шестгодишни ми каза Гари.

— Да, Кевин й Шон Калахан.

— Дата на раждане?

— Четвърти януари деветдесет и седма.

— Опишете ги.

— Те са… ами не знам, стигат ми до тук някъде. — Вдигам ръка да покажа приблизителния им ръст. — Сини очи, руса коса…

— Каква по-точно? — пита детективът. — Тъмноруса като вашата или по-скоро платинена?

— Почти бяла.

— Някакви отличителни черти, белези, нещо такова?

— Ами предните им зъби са израсли само наполовина.

— Добре — казва детективът и кима, докато си записва, сякаш зъбният статус на момчетата е някаква изключително важна и полезна информация. Това ми се струва направо откачено, като се има предвид единственият наистина особен факт относно Кевин и Шон.

— Те са близнаци, нали разбирате? — казвам аз. От нерви гласът ми се е повишил и думите прозвучават твърде силно. Направо крещя. Поемам си дъх. — Разбирате, нали? Еднояйчни близнаци.

— Да, да — казва Шофлър, — но, виждате ли… може да се разделят. Така че… — И свива рамене.

— Не — настоявам аз. — Не биха се разделили. — Направо изтръпвам при мисълта, че Кевин и Шон не са заедно.

— Еднакво ли се обличат?

— Не.

— Кажете тогава с какво са облечени. Първо Кевин.

— Жълта тениска с кит отпред, дънки, бели найкове.

— А Шон?

— Широки панталони, синя тениска, черни обувки с бели връзки.

Шофлър си записва, после се обръща към Гари Пребъл.

— Гар… сигурно имаш списък със служителите — кой къде работи и с какво работно време. Ще ми трябва. А сега да обсъдим как най-добре да претърсим комплекса.

Двамата застават пред голяма стенна карта, окачена зад бюрата на отдел „Изгубени вещи“, и обсъждат как най-ефикасно да използват наличните хора.

— Когато претърсваш жилищния район — казва Шофлър, — което бих искал да направиш лично, Гари, искай позволение да огледаш фургоните и караваните отвътре. Но не бъди твърде настоятелен. Просто запомни кои проявяват неохота, защото по-късно можем да се върнем със заповед за обиск.

— Мислите ли? — изричам задъхано аз. — В смисъл…

Шофлър ме поглежда.

— Нищо не мисля, господин Калахан. Наистина — нищо. Просто… имаме си процедури, разбирате ли?

Кимам, но направо не съм на себе си. Заповеди за обиск!

Шофлър се обръща отново към Пребъл.

— Записвай имената на всички, отбелязвай дали си погледнал вътре или не. Разпитвай за хора, които работят за тях и които може и да не фигурират в официалния списък на служителите. Ако се окаже, че си имаме работа със случай на отвличане, ще трябва да идентифицираме потенциалните свидетели.

Макар да съм мислил за това — разбира се, че съм мислил за това, — все още съм се вкопчил в идеята, че момчетата просто са се изгубили. Думата „отвличане“ разкъсва мозъка ми като куршум.

 

 

След като изпраща отряда по претърсването — персонала на панаирната охрана, Кристиансен и новопристигналия екип от К–9 с неспокойната им немска овчарка на име Графиня, — детективът сяда на пейката пред панаирния щаб. Кани ме да седна до него.

— А сега ми разкажете какво стана, като започнете с пристигането си тук. Къде сте ходили с момчетата, всичко, което си спомняте. — Измъква малък диктофон от джоба си. — Лично аз предпочитам да си водя бележки — казва детективът, — но ако нямате нищо против, ще запиша думите ви и на лента.

— Защо да имам нещо против?

Шофлър свива рамене, включва машинката, после я вдига към устните си и казва:

— Събота вечерта, трийсет и първи май, две хиляди и трета. — Поглежда часовника си. — Часът е седем и трийсет и две. Аз съм инспектор Рей Шофлър, на повикване две-четири-две от господин Гари Пребъл, който ръководи охраната на ренесансовия панаир в Кромуел, Мериленд. Разговарям с Александър Калахан, баща на изчезналите момчета Шон и Кевин Калахан, шестгодишни еднояйчни близнаци.

Слага малкия сребрист диктофон между двама ни. Червената му лампичка свети.

— Между другото, господин Калахан, къде е съпругата ви? Вкъщи ли си е? Уведомихте ли я вече?

Господи! Лиз.

— В Мейн е. Разделени сме.

Инспекторът килва глава настрани и се мръщи — не точно това е искал да чуе.

— Момчетата са при мен, лятно посещение.

— А вие къде живеете? Местен ли сте?

— Във Вашингтон.

— Адрес?

Казвам го.

— Значи сте се обърнал към щаба на панаира в колко, да видим, в пет и трийсет и шест. Колко време преди това установихте, че момчетата ги ня…

— Ами тревога Амбър? — питам внезапно. — Не следва ли да се обяви?

Някой от колегите ми във Фокс беше направил репортаж за това преди няколко месеца. Не си спомням всички подробности, но системата, наречена на едно убито дете, вдига тревога за изчезнали деца и задейства сложна мрежа за информиране на обществеността — съобщения по телевизията и радиото, надписи, течащи в долната част на екрана по всички основни канали. Появява се информация дори на онези големи електронни табла край магистралата, които обикновено предупреждават за мъгла или катастрофи.

Обзема ме вина, когато си спомням за един спор в телевизията. Винаги съм бил против претрупването на екрана — времето, водещите новини, — които според мен разсейват зрителя. Тревогата Амбър по онова време ми се струваше от същия вид.

— Боя се, че не можем да задействаме Амбър — казва Шофлър. — Поне на този етап. Амбър изисква специфична актуална информация — описание на извършителя, марка и модел автомобил, регистрационен номер. — Ръцете му се вдигат във въздуха и пак се отпускат върху бедрата. — Нещо. Амбър е само и единствено за отвличания. За момента, доколкото ни е известно, вашите момчета са се изгубили.

— Добре.

— Не бездействаме, господин Калахан. Веднага щом Гари ми се обади и си дадох сметка, че момчетата липсват вече почти от два часа, пуснах БН-та до всички съседни окръзи.

— БН-та ли?

— Бъдете нащрек.

Кимам, но не казвам нищо.

— Така — казва Шофлър и премлясква шумно, — да започнем с това къде бяхте, когато видяхте момчетата за последен път, а после ще започнем от самото начало — какво сте правили сутринта, как сте стигнали дотук, кога сте пристигнали и всичко, което сте правили в панаирния комплекс. Да уточним това, докато още са ви пресни спомените.

— Бяхме на рицарския турнир — казвам аз. — Момчетата отидоха да скандират в подкрепа на Зеления рицар…

След като разказвам тази част, започваме от началото. Опитвам се да пресъздам деня. Червената лампичка свети, аз говоря, Шофлър слуша.

 

 

Панаирът е до голяма степен опустял, павилионите са със спуснати кепенци и заключени катинари. Двамата с Шофлър се отправяме към турнирната арена. Инспекторът спира всички, които срещаме по пътя, записва с четливия си почерк имената и каква е работата им в панаира, казва им, че трябва да се обадят на Джак в щаба преди да напуснат комплекса. Пита ги дали помнят да са виждали две момчета, близнаци. Не? А мен виждали ли са? Не.

Водили сме десетина подобни разговора, когато Шофлър спира, кривва глава и ме поглежда.

— Хъ — казва той с изражение, което не успявам да разчета.

— Какво?

Шофлър клати глава.

— Просто съм изненадан, че никой не си ги спомня, това е всичко. Така де — еднояйчни близнаци.

Думите му се шмугват покрай мен като мишка в стената.

 

 

На самата арена Шофлър ме следва, докато вървя през купчините слама.

— Тук някъде — казвам аз и спирам. — Тук някъде седяхме.

— И оттук ги видяхте за последен път?

— Приблизително.

— А те къде бяха?

Махвам към оградата, където преди няколко часа беше скандирала „Зелената машина“. Описвам — сигурно за четвърти или пети път — какво точно се случи. Шофлър разлиства тефтера си назад и проверява нещо.

— Значи последния път, когато сте ги видели, те са били там долу и са викали за Зеления рицар.

Затварям очи и се съсредоточавам.

— Не — казвам. — Не беше така.

— Не?

— За последен път ги видях точно преди последния двубой. Бяха с група други деца и галеха някакво куче.

— Куче? Какво куче?

— Кльощаво такова… как им казваха? Като хрътка, но по-малко.

— Уипет? — пита Шофлър.

— Точно така. Имаше едно нещо около врата си — нали се сещате, яка. Надиплена бяла яка.

— Като… като при Шекспир имате предвид? Ъъ… как му викат на това? Рюш?

— Да. Рюш. Всъщност… — Образът изведнъж изниква в главата ми. — Човекът също беше с такава яка.

— Какъв човек?

— Един висок мъж беше с кучето.

— И двамата са били с рюшове. Костюмирани.

— Да.

— Хм — мърмори Шофлър. — Значи сте отклонил очи от децата да видите двубоя и когато отново сте ги потърсил с поглед, вече ги е нямало.

— Точно така — казвам аз и усещам как дробовете ми се затварят, сякаш съм в самолет, който внезапно се е снижил с пет хиляди метра. — Нямаше ги.

 

 

Приближаваме се към оградата и виждам, че на арената има някой — слаб мъж с избеляла червена тениска „Адидас“. Рине конските изпражнения.

Мъжът отговаря учтиво на въпросите, зададени му от Шофлър.

— Алан Бабкок — казва той с британски акцент. — Б-А-Б, не П, К-О-К. Аз съм главният коняр, грижа се за конете и всичко около тях. — Сочи към конската тор. — Редуваме се за мръсната работа. Ще ми кажете ли за какво е всичко това?

— Две момченца липсват. Близнаци.

Бабкок ме поглежда.

— Вашите хлапета, така ли?

Кимам.

— Шестгодишни. Руси. Виждал ли сте ги?

Бабкок клати глава.

— Съжалявам. Сега няма никого, а ако питате за по-рано — повечето време съм отзад. Случва се някой и друг фен да открие пътя до входните улеи, но не са много. Не помня да съм виждал близнаци. Поне днес. Щях да си спомня.

— Входни улеи? Та къде по-точно сте вие по време на турнирите? — пита Шофлър.

— Най-добре елате да ви покажа.

Следваме Бабкок през арената и през една порта от другата страна, която ни извежда „зад кулисите“. Два метални улея, състоящи се от закривена метална мрежа, водят към две дървени заграждения.

— Влизат през единия улей — казва Бабкок, — излизат през другия. Конете могат да бъдат много твърдоглави — не им харесват особено финтифлюшките, които трябва да носят за турнира. Така че аз стоя тук, помагам за конете, качвам и свалям рицарите от гърбовете им — никак не е лесно с всичките тези доспехи.

— Какво става след това? Откарвате някъде конете до следващия ден или до следващия уикенд?

— Не, не. Стоим си тук, отзад.

— И къде по-точно? — пита Шофлър.

Тръгваме след Бабкок към двуметрова ограда.

— Тази ограда минава около целия комплекс, така ли? — пита Шофлър.

— Точно така — казва конярят, отключва катинара и отваря портата.

Веднага щом минаваме през портата и се озоваваме от външната страна на оградата, в открития свят, аз се паникьосвам. Ако Кевин и Шон не са в панаирния комплекс, значи може да са навсякъде.

— Конете и такъмите са там — казва Бабкок, кимайки към бяла конюшня от сглобяеми панели. — Хората са в караваната. — Сочи към едно голямо уинебаго. — Рицарите… е, те всъщност са актьори, нали така? И умели ездачи също. Те живеят вътре, при другите. Тук сме само аз и Джими, да се грижим за животните.

Зад обора поляна с бяла ограда стига чак до гъстата гора. Цикадите врещят.

Огромен черен кон стои до обора, завързан за една рамка. Нисък смугъл мъж държи едно от масивните копита на звяра и го почиства от пръстта с метално длето. Бабкок го представя като Джими Гутиерес. След като разменя няколко думи с него, Шофлър си записва името му и телефонния му номер в тефтера си.

— Имате ли нещо против да хвърлим един поглед в обора… и в уинебагото? — пита Шофлър.

— Не е много подредено вътре — казва Бабкок. — Влезте, щом искате.

Връщаме се през портата в оградата и вървим обратно към турнирната арена, когато я виждам близо до един от металните улеи — малка бяла маратонка „Найки“.

Видът й ме смразява и застивам на място. Шофлър и Бабкок вече са излезли на арената, когато инспекторът забелязва, че не съм с тях.

— Господин Калахан?

Махам му, неспособен да изрека и дума. Гледам втренчено маратонката. Тя просто си стои там, в прахоляка, изправена, все едно някой току-що я е събул — само дето виждам, че връзките не са развързани.

— Онази маратонка там е съвсем същата като на Кевин — казвам аз.

— Какво?

— Ето там. Онази маратонка. — Соча я, малка бяла обувка с кално петно на връзките. — Синът ми Кевин има такива маратонки.

Видът на обувката в прахоляка, с вързани връзки, ме връща към изненадващо многобройните други обувки, които съм виждал отделно от собствениците им. Вързани една за друга и метнати да съхнат на простора. Зарязани поединично на някой крайпътен банкет. Захвърлени в кофа за боклук. Има нещо в изоставените обувки — дори в обувките пред хотелските стаи, дори онези оставени за поправка в обущарница, — което винаги ми се е струвало тъжно, зловещо дори.

А тази обувка — дали е на Кевин? — ми се струва ужасен знак, доказателство, че някой е бързал, че е имало насилие. Навеждам се, сякаш да я взема, но Шофлър ме спира решително с ръка на гърдите.

— Момент! — Гласът му внезапно става напрегнат. — Не я пипайте.

 

 

След десет минути Кристиансен пристига и обувката се сдобива със свое собствено заграждение от пътни конуси и жълта полицейска лента. Кристиансен ще остане да изчака пристигането на криминолозите. Думата „криминолози“ ме тревожи почти толкова, колкото и самата обувка. Алан Бабкок твърди, че не е виждал „кеца“ (както той го нарича) преди да им го покажа. Джими Гутиерес също не го бил виждал.

— Откъде знаете, че е на Кевин? — пита Шофлър, докато вървим към входа на панаира. — Нали са еднояйчни близнаци?

— Не се обличат еднакво — отвръщам.

— А, да. Забравих.

 

 

— Така, да започнем от самото начало, от момента, в който сте пристигнали тук — казва Шофлър. — По кое време е било това, между другото? Как изглеждаше човекът, който ви пусна на входа?

Вадя портфейла от задния си джоб.

— Квитанцията трябва още да е у мен.

Като си вадя портфейла, се сещам как по-рано днес си помислих, че съм го изгубил. Нещо във връзка с въпросната случка ме тревожи, но после откривам квитанцията и вниманието ми се отклонява.

— Два и осемнайсет — казвам на Шофлър часа, отпечатван автоматично от машината на входа.

Инспекторът пак е извадил тефтера си.

— А човекът, който ви е продал билета? — пита той, без да вдига очи.

Този въпрос ме притеснява. Децата ми са изчезнали и имам чувството, че инспекторът ме проверява. Отговарям на въпроса:

— Трийсетинагодишна, веждите й изскубани до степен на забвение. — Сякаш чувам гласа на жената: „Един лорд и двама оръженосци, нали? За сметка на Нейно величество кралската Visa.“

Двама оръженосци…

Шофлър поглежда към портфейла ми.

— Случайно да носите в портфейла си снимка на момчетата?

— Да. Имам една.

Той се почесва над веждата.

— Може да пратя някой от детективите в управлението със снимката. Това ще ускори нещата. Ще имаме готовност да я пратим на колегите от съседните окръзи. И на медиите.

Знаех, че полицията ще поиска снимка на момчетата, и въпреки това се чувствам потиснат.

— Тази е отпреди година — казвам на Шофлър, докато вадя студийната снимка от прозрачното отделение в портфейла си. Поглеждам я за миг преди да му я връча.

На снимката синовете ми са с еднакви тениски на сини ивици, което е необичайно за тях. Сигурно Лиз е успяла някак да ги убеди, защото по принцип момчетата не искат да се обличат еднакво и имат само няколко еднакви комплекта, подарък от тъща ми. Двамата с Лиз винаги сме ги оставяли сами да избират какво да облекат (в разумни граници) и те почти никога не избират дрехи, в които да изглеждат взаимозаменяеми. Освен ако не искат да си направят майтап с хората и да играят на — както те я наричат — „близнашката игра“. Родителите си не могат да заблудят, но всички други са лесна плячка.

Въпреки еднаквите дрехи няма съмнение кой кой е на снимката. Изправен пред фотоапарат, Шон принципно не проумява значението на „усмихни се“ или който и да било от другите изрази, които фотографите използват. Без значение колко пъти Лиз му обяснява, че начинът, по който си криви лицето, не е усмивка, той си знае своето. На всяка снимка, за която е позирал, откакто стана на три до сега, се вижда представата на Шон за усмивка. Тази преувеличена и лишена от веселие гримаса — устните разтеглени максимално в противоположни посоки — прилича на онова, което правят орангутаните, за да си оголят зъбите.

Снимката едва не ме срива окончателно. Гърдите ми сякаш са пълни с натрошено стъкло. Подавам я на Шофлър с необяснима неохота, сякаш като му я давам, по някакъв начин се отказвам от собствеността си върху момчетата.

— Не казахте ли, че не се обличат еднакво? — казва Шофлър.

— Така е — отговарям. — Обикновено не го правят.

— Хм.

 

 

Половин час по-късно, след като сме обиколили комплекса по пътя, който бях изминал с момчетата, Шофлър вече е доволен. Изключва диктофона и го пъха в джоба си. Изважда мобилния си телефон, отдалечава се на няколко крачки и ми обръща гръб. Въпреки това чувам какво казва. Говори с някого в щаба.

Сякаш съм попаднал в гъста мъгла, мятам се между лудата надежда и паниката. В един момент не мога да повярвам, че това се случва. В следващия разбирам, че се случва — Шон и Кевин са изчезнали, изчезнали са! — разбирам го по студения юмрук, който е стиснал сърцето ми.

— Според мен — казва Шофлър по телефона — най-добре е да разширим търсенето и в гората, докато още не се е стъмнило съвсем.