Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder Artist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Джон Кейс. Убийството като шедьовър

Редактор: Радка Бояджиева

ИК „Бард“, 2005

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–616–5

История

  1. — Добавяне

30.

Откривам временния съд в Бел Шас — половин дузина фургони на паркинга на изоставен търговски център. Всеки фургон си има табелка — ПЪТНОТРАНСПОРТНИ ДЕЛА, ДЕТСКИ СЪД и така нататък. Когато откривам търсения фургон с архива, съдебната чиновничка ми казва, че нямам късмет. Всички папки с документация от съдебномедицинския център Порт Салфър са били унищожени при пожара.

— Казаха ми, че имало компютърен архив за последните няколко години. Искам само да разбера името на адвоката, работил по един случай.

Чиновничката е белокоса жена с живи кафяви очи. Отправя ми иронична усмивка.

— Трябваше да има електронен архив, но така и не сработи. Сега има нова система. Господинът, който инсталира старата система, беше подведен под отговорност.

— Разбирам.

— Имаме информация само от последните четири месеца и толкоз. Може да намерите нещо за вашия случай във вестника все пак. „Пенинсюла Газет“, тук, в Бел Шас, ни е нещо като държавен вестник. Имат договор да публикуват съобщения за делата, ако не се лъжа.

Размишлявам върху датите, докато следвам указанията на служителката към офисите на „Газет“. Близнаците Рамирес са били отвлечени на четвърти май две хиляди и първа, две седмици след освобождаването на Вермилиън от Порт Салфър. Молбата за освобождение трябва да е от по-ранна дата — може би много по-ранна.

Мога да започна с края на април и да проверявам назад. Не го очаквам с нетърпение. Търсенето във вестникарски течения е едно от най-отегчителните неща, които могат да ти се случат. Но имам да убия три часа преди срещата си с Лестър Флад, така че по-добре да се захващам.

Но не точно сега, както изглежда. Приближавам се към редакцията на вестника и виждам млада жена с тъмна стърчаща коса да заключва вратата. Облечена е с късо потниче, срязани дънки и с джапанки на краката. Потничето открива повечето от голям паяк, татуиран на рамото й.

— Ще отворите ли пак следобед?

Момичето килва глава настрани и ме измерва с поглед.

— Защо? — пита ме тя по начин, при който думата има поне три срички. — Искате да дадете обява за публикуване?

Обяснявам й, че искам да прегледам течението.

— Моля?

— Папките със старите броеве.

— Оооо! Да бе, трябваше да се сетя. — Почуква се по главата. — Чувала съм го от баща ми веднъж. Той не е тук. За риба е. А вие какво търсите?

— Търся съобщение за съдебен иск. Съдебните архиви са били унищожени при пожара и вие сте единствената ми надежда.

— Хм. Единствената ми надежда. „Пенинсюла Газет“ е единствената ви надежда? Ще ми се татко да беше тук. — Усмихва ми се. С изненадващо сладка и срамежлива усмивка. — Аз съм Джезабел — казва тя. — Джезабел Хентън.

— Алекс Калахан.

Тя разклаща ключовете.

— Е, господин Калахан… бих могла да ви пусна вътре. Естествено, ще трябва да остана с вас. Колко време ще ви е необходимо?

Свивам рамене.

— Може да отнеме известно време.

— Хм. — Поглежда ме.

— Имам среща в четири и половина.

Тя върти пръстена на кутрето си.

— Ами щом ще трябва да седя вътре, според мен ще е справедливо, ако ми платите за времето ми, какво ще кажете?

— Явно така ще стане.

— Значи ще ми платите по десет долара на час — казва тя, — защото иначе мога просто да ида да гледам телевизия, става ли?

— Става.

— А и ще ви помогна в търсенето — казва Джезабел. — Имам опит — затова си струва да ми плащате по десет долара на час. Търсила съм съдебна документация за Пинки Страйбър.

— Кой е Пинки Страйбър?

— Частен детектив — казва тя. — Не сте ли го чували?

— Не.

— Той е легенда — настоява Джезабел. — Честно. Така че… — Протяга ми ръка. Ноктите й са лъскавочерни, лакът се е обелил наполовина. — Договорихме ли се?

Води ме на горния етаж. Обяснявам й какво търся.

— Трябва ми името на адвоката, работил за Чарли Вермилиън. Бих искал да говоря с него… или с нея.

— Името на адвоката трябва да го има в съобщението, макар че понякога вписват само името на служителя от фирмата, който е завел иска в съда. И нека веднага ви спестя време — казва тя, докато отделя един от ключовете на връзката си и отключва дъбовата врата. — Вестникът публикува съобщения за арести и дела веднъж седмично. В сряда.

 

 

Джезабел го открива в 3:48.

— Бингоооо! — крещи тя и продължава с въодушевен глас: — Кажете сега, че не съм добра! Девети януари двехилядната. Дело номер четири-девет-шест-осем-седем Отдел А: Чарлс Джими Вермилиън срещу съдебномедицински център Порт Салфър, заведено от Франсис… — Млъква внезапно. — Ох, мамка му! Простете езика ми.

— Какво пише?

— Заведено от Франсис Бърджърнон — казва тя. — Франки Бърджърнон. Дано разговорът ви с него да не е много важен за вас.

— Защо?

— Мъртъв е, затова. Автомобилна катастрофа. При Дез Алеман. Сам си е бил виновен. Излетял в тресавището. Франки караше много безотговорно, така че можете да си изберете — или някой го е засякъл, или е карал толкова бързо, че не е могъл да вземе завоя. Така и не се появиха свидетели. Хей… какво ви става?

Клатя глава.

— Всеки път, когато си помисля, че съм стигнал донякъде, удрям на камък.

— Е, Франки Бърджърнон наистина е задънена улица, но Пинки казва, че винаги има и друг начин да откриеш нещо.

— В моя случай — съдебната палата.

— О, да. Значи това ви е била последната надежда. Толкова съжалявам, господин Калахан!

— Може би фирмата на Бърджърнон пази някакви архиви — казвам аз, повече на себе си, отколкото на Джезабел. — Знаете ли за кого е работил?

— „Лейси и Бърджърнон“. Тук, в Бел Шас. Можете да се обадите на господин Лейси. Ще ви дам телефонния му номер. Не му звънете след… да кажем… — Разлиства голям тефтер с телефони и записва номера на лепящо листче. — Не му звънете след три. Или два по-добре. Пийва си.

Подава ми листчето. Почеркът й е хубав. Отделяме още няколко минути да подредим кашоните с вестници, които сме прегледали, Джезабел заключва и аз й връчвам трийсет и пет долара.

— Малко ми е кофти да ги взема — казва тя. — Така де, Франки Бърджърнон…

— Сделката си е сделка.

Тя сгъва банкнотите наполовина, после още веднъж и ги стисва между палеца и показалеца си.

— От друга страна, тези трийсет и пет кинта едва ли ще ви оправят много настроението, права ли съм?

Клатя глава.

— Благодаря ви за помощта.

Тя прибира парите в задния джоб на дънките си, после ми подава ръка.

— Ами тогава късмет, господин Калахан. Може пък нещата да се обърнат. Пинки казва, че винаги става така, ако си достатъчно упорит.

— Надявам се да е прав.

— Къде ви е срещата?

— На улица Тупело.

— Къде отивате, ако нямате против да попитам?

— Да се видя с един адвокат. Лестър Флад.

Тя обмисля казаното.

— Завърши университета Тулейн миналата година, но иначе Лес си го бива. — Поглежда към ноктите си. — Предайте му много поздрави от Джез Хентън. Знаете ли как да стигнете дотам?

 

 

Следвайки указанията на Джезабел, след четири минути вече съм пред кантората на Хоуес, Холидей и Флад, която се намира в очарователна стара тухлена къща на улица, която — съдейки по изобилието от табели — очевидно е предпочитаното място на адвокатската гилдия в Бел Шас.

Чакам десет минути, после съм поканен в кабинета на Лестър Флад. Приятен е типично по южняшки, с полираните стари мебели, красиви, но поизносени килими и много високи тавани. На една масичка има колекция от снежни глобуси.

Флад не изглежда много по-голям от Джезабел.

— Господин Калахан? Лес Флад. — Здрависваме се и ме кани да седна.

— Така — казва той, — какво мога да направя за вас?

Минават петнайсетина минути, докато му обясня. Той си води бележки в голям тефтер с жълти листа, като от време на време ме кара да повторя някое име или да поясня нещо. Когато завършвам, му подавам копие от снимката на заека. Той я разглежда, после я плъзга настрани. Почуква с химикалката по тефтера.

— Не знам — казва той и стисва устни. — Мога да се заема… ще се заема, ако сте сигурен, че това искате, но… — Той клати глава. — Не знам. Съдът изисква сериозни доказателства и спешна нужда, за да постанови разкриване на информация, касаеща болничен пациент — а човекът, за когото говорите, е точно такъв. — Примижава. — Длъжен съм да кажа, че не съм оптимист.

— Но защо? Доказателствата са сериозни. А нуждата е повече от спешна. Синовете ми.

Потропва с пръсти върху тефтера.

— Разбирам позицията ви. Бих могъл дори да се съглася с вас. Но в теорията ви има много предположения.

— Например?

— Ами за начало — не можете да бъдете сигурен, че именно похитителят е оставил хартиения заек на раклата. Не сте го забелязали преди децата да бъдат отвлечени, но това още не означава, че не е бил там, нали така?

— Не съм съгласен.

— Сигурен сте на сто процента?

— Вече да.

Той кима.

— Да. Сигурен сте. Но впоследствие. Веднага ще бъде изтъкнато, че синът ви може да го е взел от друго място. От някое хлапе, от съсед, кой знае?

— Само че не го е взел.

Той кима.

— Вижте, в момента обмислям аргументите на противниковата страна. Съгласен съм, че заекът е необичаен, както и че да откриете негов двойник в заведението в Порт Салфър едва ли е случайно. Особено като се имат предвид връзките между заведението и убийствата на Рамирес, както и паралелите между случая Рамирес и вашия. Само че има твърде много точки за свързване. А и в нито един от другите случаи няма зайци. Така че може да е само съвпадение и точно това ще пледира защитата. Не са открити отпечатъци по заека във вашата къща, нали?

Кимам.

Той пак стиска устни.

— Сигурно знаете, че в момента се води и друго дело срещу заведението в Порт Салфър?

— Семейство Рамирес.

— Да. И заведението има добри позиции по това дело. Те са оспорили решението за освобождаването на онзи тип пред по-горна инстанция, но са загубили и е трябвало да го освободят. Какво друго са можели да направят?

— Говорим за Вермилиън.

— Точно така, Вермилиън. Може и да не ни харесва, но законът го е постановил. Сега, може да се спори — и точно това правят адвокатите на семейство Рамирес, — че онзи не е трябвало да бъде освобождаван. Само че това е хипотеза впоследствие и следователно е погрешно заключение. Post hoc, ergo propter hoc. „След това и следователно заради това.“ Убил е две деца, следователно не е трябвало да го пускате. Пък и защо въобще да се обвинява заведението — те не са искали да го освобождават. И за да станат нещата още по-сложни, в момента цялата история е пълна каша, защото документите на защитата са станали на пепел. Даже чух, че адвокатите на Рамирес са се съгласили да дадат копия от собствената си документация на защитата, само и само делото да продължи.

— Сериозно?

— Да. Но в крайна сметка най-вероятно ще стане следното — щатът и заведението ще се съгласят на извънсъдебно споразумение. — Той клати глава. — Не мисля, че съдът ще се зарадва на втори иск срещу заведението, още по-малко ще постанови разкриване на каквото и да било, свързано с него. Поне докато не се уреди първото дело. Най-малкото, ако вие сте прав, ще означава, че искът на Рамирес по принцип е неоснователен? Защото вие всъщност твърдите, че Вермилиън не е убил онези деца, нали така?

— Именно.

Лестър Флад вдига ръце с дланите нагоре.

— Това доста ще промени нещата. — Усмихва се. — Както казах, съгласен съм да се пробвам с един иск за постановяване на разкритие.

— Аз наистина бързам.

— Съгласен съм дори да побързам — казва Флад. — Просто не мисля, че шансовете ни са добри и искам да го разберете още сега.

— Разбирам, че според вас едва ли ще постигна успех, но трябва да опитам.

— Добре. Хубаво. Да го направим тогава.

Обсъждаме колко ще ми струва. Банковата ми сметка временно е позапълнена от пет хиляди долара аванс по доходите от Visa. Пиша на Флад чек за хиляда долара.

Пътувам назад към Ню Орлиънс в мрачно настроение. Най-накрая съм попаднал на следа и къде ме води?

Опожарена земя.

Чарли Вермилиън е имал капсула с цианид, залепена под яката му и се е самоубил при залавянето си. Подпалвач драсва клечката на стогодишната съдебна палата в Поант а Ла Хаш, където са се пазели документите по делото на Вермилиън за освобождаване (след деветнайсет години). Франсис Бърджърнон, адвокатът водил делото, излетял от мост в тресавището и загинал. Електронната система, създадена да архивира съдебната документация, дала дефект и в резултат няма и следа от делото на Вермилиън.

Може ли всичко това да бъде съвпадение?