Виктор Юго
На Албрехт Дюрер

В горите стари, дето мъзга навред пълзи —

по ствола чер на бора, по белите брези,

веднъж ли ти си бързал по голата морава

уплашен, блед, незнаещ какво зад тебе става;

с треперещи колени си бързал в своя плен,

учителю мой, Дюрер, художнико вглъбен!

Божествени картини! — и как личи от всяка,

че с поглед визионерски ти си прониквал в мрака

и си разкривал всичко, сред мрачините взрян:

и фавни ципопръсти, и весел горски Пан,

цветя пред теб натрупал, и старата Дриада,

зеленооки силфи в зеленината млада.

Чудовище ужасно за тебе е лесът:

видения с реалност се смесват и кипят.

Там бор до бор се свежда и брястове огромни,

и всеки клон за лакът сакат ще ти напомни;

короните се клатят едва — да разберем,

че нищо не е мъртво, ни живо е съвсем.

Тече вода и злакът я пие; всеки ясен

с ужасни храсталаци, с къпини е опасан,

оплел в тях свойте черни и груби стъпала.

Цветя лебедошии в блата-огледала.

Химерата събудиш от тоя сън дълбок ти —

и люспест врат разтърсва, в стеблата впила нокти,

и в миг от пещерата надниква и ако

си там, ще те прониже със святкащо око.

Растителност! О, буйна материя! Дух! Сила!

С кора ли, с груба кожа ли свойта плът покрила!

Не съм все още бродил из тая пустота,

Учителю, без ужас да ми смрази кръвта

и да не видя клони, чак до земи опрени,

по тях с неясни мисли, от вятъра люлени.

О, само Бог, свидетел на тайнства, само Бог

разбира тия мисли сред пустоша дълбок.

Усетих таен пламък душата ми да сгрява

и заедно с душата живее, съживява,

присмива се, говори, снишава си гласа

под дъбовете страшни, запречили леса.

 

1837