Виктор Юго
Скръбта на Олимпио

Не беше сводът блед, ни гаснеха полята;

не, слънчевият ден обагряше с позлата

                                бездънния простор,

струеше сладък лъх над злачната поляна

и той не вярваше, с душа от кръв обляна,

                                на своя смаян взор.

 

Сияйна есен бе; горички зажълтели

по голите бърда се мяркаха и трели

                                под свода озлатен

ехтяха — птиците, от Бога вдъхновени,

навярно славеха със свойте кантилени

                                отрудения ден.

 

Реши да види пак дали все тъй под бряста е

колибата — приют на скъпото им щастие,

                                потока с ромон глух,

любовните гнезда сред гъстата дъбрава,

където вкусваше с целувките забрава

                                смутеният им дух.

 

Потърси той дома сред плодната градина,

алеята, зида, в решетката старинна

                                опря посърнал лик;

вървеше блед, листа под стъпките хрущяха,

зад всеки ствол, уви, подобно сянка плаха

                                стаен бе мъртъв миг.

 

Дочу ветреца той в горичката позната,

от който всичко в нас потръпва и в душата

                                се буди любовта —

и който и дъба, и розата поклаща,

самият той душа, душа животрептяща

                                на хиляди неща.

 

В безлюдната гора листата под нозете

се мъчеха сами да полетят, но сетне

                                се връщаха от път.

Тъй често, литнали — към нова светла вис ли? —

с прекършени крила и скръбните ни мисли

                                сред локва кръв лежат.

 

Той дълго гледа как — прекрасни, все по-редки —

Природата навред разстила нови гледки,

                                и чезнеше в мечти;

небето горе бе лице заруменяло,

а езерото тук — вълшебно огледало,

                                чу ручей да шурти.

 

Припомни си, уви, за времето щастливо,

не влезе — над зида наднича боязливо

                                като скиталец клет;

цял ден се скита сам. Но ето, мрак припадна,

а неговата гръд бе гробница прохладна,

                                и прокънтя навред:

 

„О, скръб! Как искам аз да разбера в съсъда

кипи ли още вино, или с разбита гръд

на мъртвата любов свидетел ням ще бъда,

погребана навеки сред тоя дивен кът.

 

Как бързо се менят и се рушат нещата!

Природо ведрочела, забравяш всичко ти!

И късаш нишките, обвързали сърцата —

о, тайнствените нишки на нашите мечти.

 

Съборено лежи дървото с двете букви.

Домът ни от шубраци не можеш го откри.

И розите — и те са стъпкани, че тук ви

посрещат с глъч дечица, улисани в игри.

 

Зазидана мълчи чешмата; свежа, млада

тук пиеше тя жадно с ожурено лице,

направо гребваше вода — като наяда —

и ронеше се бисер от нейните ръце.

 

Изровения път с паваж са го застлали.

А в пясъка личаха следите и от тях

бе доста весело: до мойте натежали

две стъпчици припрени — същински ситен смях.

 

И камъкът, забит от векове в тревите,

на който тя край пътя ме чакаше сама,

стърчи нащърбен днес, разкъртен от колите,

които с громол вечер се връщат у дома.

 

Тук лес е избуял, там минал суховеят.

Къде е днес животът, доскоро тук кипял;

и спомените в миг се пръсват и пилеят

като студена пепел от огън догорял.

 

Нима ни няма днес? Живяхме ли? Кога ли?

Кой моя стон ще чуе сред тая глушина?

Аз плача, а ветрец листата росни гали;

и моят дом видя ме и пак не ме позна.

 

Сега са други тук, където нас ни няма.

Където ти си стъпвал, ще мине утре друг.

Щом тук една мечта лелеели сме двама,

защо да не мечтаят и други двама тук!

 

Светът не почва с нас и няма с нас да свърши;

едно са най-накрая и лоши, и добри.

Летиш, но друг простор крилото ще прекърши;

сънуваш, но сънят е по-къс от сън дори.

 

Ще дойдат други, да, с души неопетнени,

сред тоя кът, от слънце и щастие облян,

да вкусят прелестта, която тук зове ни

и любовта превръща в жадуван, светъл блян.

 

Къде са нашите поля, реки, ливади?

Ще радват друг, любима, лесът и този бряг.

Ще дойдат други тук, разголени и млади,

да осквернят вълните, ласкали твоя крак.

 

Какво! Не сме ли се обичали, кажи ми!

По цъфналите хълми с възторжени души

не сме ли бродили по дъхави килими!

Жестоката Природа от всичко ни лиши.

 

Кажете, о, лози, ята във висините,

гнезда, тръстики гъсти, дъбрави, брегове,

нима и други тук така ще веселите?

Нима гласът ви нежен и други ще зове?

 

Как само внемлехме. Притихнали, с боязън

следяхме всеки трепет в гласа неповторим,

ловяхме смисъла, до днес недоизказан —

изконните ви тайни поне да не смутим!

 

Кажи ми, самота, о, чист простор, кажи ми,

Природо, прислонена сред тоя пустош див,

щом двамата заспим сред сенките незрими,

тъй както спи в ковчега мъртвецът мълчалив,

 

нима безчувствени вестта ще ви остави,

че сме навеки в гроба, а с нас и любовта,

и всичко ще цъфти и в мирните забави

ще пее и танцува с усмивка на уста?

 

Нима, съзрели ни да скитаме нехайни —

два призрака — сред урви, горички и скали,

не ще ни кажете една от тия тайни,

които всеки с близък човек ще сподели?

 

Нима без капка жал за времето умряло

ще гледате как — сенки — отново тук вървим

и тя ме води пак, прегърнала ме вяло,

към някой извор, плачещ със стон неутешим?

 

И ако някой път за свойта страст гореща

приют и други найдат сред злачните листа,

не ще ли чуват там — и те! — при всяка среща:

— Спомнете си, о, живи, за мъртвите в пръстта!

 

За твърде кратко Бог поля, реки, морави

и езера ни дава, и свод необозрим,

и глухите скали, и мрачните дъбрави —

любов, мечти, надежди под тях да прислоним.

 

А после взема ги. И духва той свещта ни.

И нашата заслона потапя в мрачина.

И казва на дола, люлял ни в свойте длани,

да заличи следите и наште имена.

 

О, забрави ни, дом, ти, сенчест двор, градина!

Бълбукай, весел ручей! Ликувай, птичи глас!

Расти трева! Обвий и моя праг, лозина!

Не ще ви пак забравим, забравени от вас!

 

Защото сянката на любовта сте вие!

Оазисът сте вие, жадуван все така!

О, дол — велик приют, към тебе път се вие,

по който, цели в сълзи, вървяхме за ръка!

 

Напускат страстите сами душата свита,

едната взела маска, а другата — кинжал:

палячовци на път, чиято пъстра свита

преваля с глъч и песни баира оголял.

 

И само ти, любов, не гаснеш! Нека бликат

лъчите, твоят факел мъглите да срази.

Младежът те кълне, боготвори — старикът;

че радост за едни си, за други си сълзи.

 

Когато натежи от старостта главата

и сам, без цел, без поглед, без помисъл за грях,

човек усети, че е гроб на нищетата —

с илюзии изтлели и целомъдрен прах;

 

и плахата душа се спусне в наште бездни,

за да брои сред ада на ледената гръд

угаснали мечти и мъки безполезни —

тъй както мъртъвците след битка се броят —

 

и както смел търсач в ръката с факел скита

извън света реален, извън света засмян,

тя стига дъното на тая бездна скрита,

по-страшна и от дъно на мрачен океан;

 

и там, сред тая нощ, зловещо помрачняла,

душата в гърч ужасен от гниещия свят

усеща нещо как потрепва зад воала…

И тоя трепет в мрака си ти, о, спомен свят!“

 

[21] октомври 18[37]