Виктор Юго
Единство

На хоризонта, цял в мъгли, над върховете,

на заник слънцето — небесно дивно цвете —

клонеше в тоя час… Върху порутен зид

сред диви макове и бурен упорит

бе маргаритка най-случайно избуяла —

със скромен ореол, невинна, снежнобяла;

и от руините, сред прашните цветя,

във вечния лазур око бе впила тя,

в безсмъртната звезда, огряваща безкрая:

— И аз съм тук с лъчи, и аз в света сияя.

 

Гранвил, юли 1836