Роджър Зелазни
Безсмъртният (13)

Глава 13

Щръкнала нагоре в небето, моята пирамида от трупи носеше на плещите си останките на поета и може би единствения ми приятел. Запалих приготвената факла и изгасих електрическия фенер. Хасан стоеше до мен. Той ми беше помогнал да отнеса трупа до каруцата, а после сам бе поел юздите. Бях вдигнал кладата на хълма близо до разрушената църква — която споменах по-рано. Морето в залива беше съвсем спокойно. Небето беше безоблачно, обсипано с ярки звезди.

Дос Сантос не одобряваше кремацията и отказа да присъства, под предлог, че го болели раните. Даяна пожела да остане с него в Макриница. След последния ни разговор не беше промълвила нито дума.

Елен и Джордж седяха в каруцата, оставена под най-големия кипарис и се държаха за ръце. Те бяха единствените зрители. Фил едва ли щеше да одобри идеята моите близки да изпълняват погребални песни по време на прощалната церемония. Веднъж, когато разговаряхме за това, той ми каза, че би желал нещо голямо, ярко, бързо и без никаква музика.

Поднесох факлата към подножието на кладата. Пламъкът бавно, почти лениво облиза сухото дърво. Хасан запали още една факла, заби я в земята и отстъпи назад.

Докато пламъците се промъкваха нагоре, аз повтарях разни стари молитви и ръсех земята наоколо с вино. Хвърлих шепа ароматични треви в огъня. Едва тогава отстъпих назад.

„… какъвто и да си бил, ето че смъртта отнесе и теб — рекох му аз. — Сега вече ще се любуваш на цветята в страната на мъртвите сенки. Ако беше умрял млад, щяхме да жалим за кончината на един велик талант, преди да е стигнал зенита си. Но ти живя и сега никой не може да каже същото за теб. Някои предпочитат кратък и повърхностен живот пред стените на тяхната Троя, други пък дълго и не толкова неспокойно съществувание. Кой може да каже кое е по-доброто? Боговете наистина спазиха обещанието си за безсмъртната слава на Ахил, като вдъхновиха поета да го възпее в един също така безсмъртен победен химн. Но дали той стана по-щастлив от това, след като сега е мъртъв като теб? Не аз съм човекът, който ще отсъди, стари приятелю. Ала едно знам, никога няма да забравя строфите, които посвети на най-могъщия от Аргивците и на онази страшна епоха: «Черни разочарования са завладели това място за срещи, заплахи дебнат, скрити в извивките на времето… Но пепелта не изгаря обратно до съчки. Невидимата музика на пламъците кара въздуха да трепти от топлина, ала не прави деня по-дълъг.» На добър път, Филип Грабер. И нека боговете Дионис и Фобос, които са обичали и убивали своите поети, те придружат до срещата с техния страшен брат Хадес. И нека неговата Персефона, Царицата на нощта, да се отнесе благосклонно към теб и да ти отреди място в Елисейските полета^[1]. Сбогом.“

Пламъците почти бяха стигнали върха.

Тогава видях Язон, застанал до каруцата, а до него беше приклекнал Бортан. Отстъпих още малко назад. Бортан изтича при мен и спря от дясната ми страна. Облиза ръката ми само веднъж.

— Могъщи ловецо, ето че загубихме още един от нас — рекох му аз.

Той кимна с огромната си глава.

Пламъците стигнаха върха и лумнаха нагоре в нощта.

Приближи се и Язон.

— Татко — рече, — той ме отведе при мястото на горящите скали, но ти вече беше избягал.

Кимнах.

— Освободи ни един приятел, нечовек. Преди това ей онзи мъж, Хасан, уби Мъртвецът. Така че твоите сънища се оказаха както верни, така и погрешни.

— Той е жълтоокият войн от моите съновидения — рече Язон.

— Зная, но това е вече минало. — Ами Черното чудовище?

— Никакво не се показа.

— И това добре.

Продължихме да гледаме горящата клада, дълго, много дълго, докато зад нас нощта бавно отстъпваше. От време на време Бортан наостряше уши и козината му настръхваше. Джордж и Елен не помръдваха. Хасан стоеше неподвижно и наблюдаваше огъня с безизразно лице.

— Хасан, какво ще правиш сега? — попитах го аз.

— Ще отида на планината Санджар — за известно време.

— А после?

Той вдигна рамене.

— Каквото е писано.

И тогава се разнесе страшен шум, който приличаше на стенанията на великан-идиот и шумът беше придружен от трошенето на дървета.

Бортан скочи и нададе протяжен вой. Мулетата, които теглеха каруцата, започнаха да душат въздуха тревожно. Едно от тях дори тихо изцвили.

Язон стисна заострения жезъл, който носеше в пояса си и замръзна неподвижно.

То се нахвърли върху нас, както бяхме разпръснати из поляната. Огромно, грозно и всички подобни епитети, за които можех да измисля.

Човекоядецът…

Под чийто крака се тресеше земята…

Всемогъщият, отвратителният…

Черното чудовище от Тесалия.

Най-сетне имаше кой да го опише. Стига някой от нас да оцелее след срещата.

Вероятно го беше привлякла миризмата на горяща плът.

Наистина беше грамадно. Почти колкото слон.

Какъв беше четвъртият подвиг на Херкулес?

Залавянето на Еримантския глиган, ето какъв.

Изведнъж ми се прищя добрият стар Херк да е наблизо, за да ни помогне.

Огромно прасе… с остър като бръснач гребен, бивни колкото човешки ръце… малки свински очички… което препуска обезумяло под трепкащата светлина…

Дърветата, изпречели се на пътя му, се трошаха като трески…

Чудовището изквича, когато Хасан извади една горяща цепеница от кладата и я завря право в потната му зурла, а после се метна встрани.

То също промени посоката и ми даде възможност да дръпна жезъла на Язон.

Изтичах напред и го ударих по лявото око с топката на жезъла.

Огромното прасе нададе нов писък, който разцепи въздуха като свирка на парен локомотив.

… А Бортан вече беше скочил отгоре му, впил зъби в косматото му рамо.

Мушнах го два пъти в шията, но едва ли му причиних нещо повече от повърхностни рани. То подскочи рязко и с едно-единствено движение се отърси от Бортан.

Хасан дотича при мен, стиснал нова цепеница.

Чудовището се втурна към нас.

Някъде отстрани Джордж изпразни цял пълнител в него. Хасан запрати цепеницата. Бортан скочи пак, този път откъм сляпата му страна.

… Всичко това вкупом постигна само това, че грамадното побесняло прасе се отклони от първоначалната цел и се вряза в каруцата, убивайки на място двете мулета.

Застигнах го и мушнах с жезъла под левия му преден крак.

Жезълът се прекърши на две.

Бортан продължаваше да го хапе и ръмженето му отекваше в цялата околност. От време на време отскачаше, оглеждаше се и наново се хвърляше върху чудовището.

Сигурен съм, че моят стоманен стилет никога нямаше да се счупи. Жалко, че остана на борда на „Златна суета“.

Двамата с Хасан го заобиколихме, въоръжени с по един остър прът от приготвените за огъня дървета. Започнахме да го мушкаме и да го пришпорваме така, че да бяга в кръг. Бортан продължаваше да го хапе с яките си челюсти, дирейки шията, но прасето държеше главата си ниско, единственото му око се въртеше бясно, другото беше окъпано в кръв, а бивните му пореха въздуха като огромни заострени копия. Копитата му, големи колкото селски пити, оставяха страхотни ями в меката почва, то продължаваше да се върти в кръг, кипящо от жажда да ни разкъса, обагрено в оранжевото сияние на пламъците.

Изведнъж спря и се обърна — доста неочаквано за толкова едро туловище — сетне блъсна с рамо Бортан и го запрати на десетина крачки зад мен. Хасан го шибна с пръчката по гърба и опита да го мушне в единственото здраво око, но пропусна.

И тогава, навело ниско бивните си, прасето се понесе към Бортан, който все още се изправяше на крака.

Хвърлих пръчката и се затичах след него. Предчувствах, че този път ударът на бивните ще е смъртоносен.

Сграбчих го за двата блестящи зъби малко преди да разрошат ниската трева. Нищо не може да задържи този устрем, осъзнах аз, докато натисках главата му надолу с цялата си сила.

Но все пак се опитах и може би успях, за не повече от секунда…

А след това бях изхвърлен встрани, с разрязани и окървавени длани, ала Бортан вече беше отскочил на безопасно разстояние.

Бях замаян от удара в земята и като през мъгла дочух отвратителното квичене на зловещото чудовище. Към него се присъединиха виковете на Хасан и настървеното ръмжене на моя цербер.

… И тогава огненочервената светкавица на Зевс се спусна два пъти от небесата.

… А после всичко свърши.

Надигнах се, без да бързам.

Хасан стоеше край пламтящата клада, стиснал като копие горяща цепеница.

Бортан душеше изненадано конвулсивно потръпващата планина от плът.

А под дърветата, до преобърнатата каруца с двете премазани мулета се беше изправила Касандра, облечена в кожени панталони, синя вълнена риза, с трепкаща усмивка на лицето и все още димяща пушка-слонобойка в ръце.

— Касандра!

Тя изпусна пушката и изведнъж лицето й пребледня. Успях да я стисна в прегръдките си преди да се е строполила на земята.

— По-късно ще те питам за много неща — заговорих й. — Не сега. Нищо сега. Нека поседнем под сянката и да гледаме как догаря огънят.

Така и направихме.

* * *

Месец по-късно Дос Сантос беше изключен от Радпол. Повече не се видяхме. А също и с Даяна. Носеха се слухове, че се отказали от Завръщенството, преместили се на Талер и сега живеели там. Надявам се, че не е вярно — заради всичко, което преживяхме заедно през тези пет дни. Така и не научих цялата история на Червената перука и сигурно никога няма да я узная. Ако вярваш на някого, ако наистина му вярваш и държиш на него, както вероятно тя държеше на мен, редно е да останеш докато разбереш, дали е бил прав или не за онова, за което не сте били на едно мнение.

Едва ли някога пак ще я срещна.

Малко след последните сътресения в Радпол Хасан се върна от Санджар планина, прекара известно време в Порт, а после си купи малък кораб и една сутрин отплува без да се сбогува и да каже в каква посока поема. Предполагаше се, че си е намерил нова работа. Няколко дни по-късно се вдигна страхотен ураган, а по-късно от Тринидад дойде мълвата, че бурята го изхвърлила чак на Бразилския бряг, където срещнал смъртта си от ръката на свирепи диваци. Така и не успях да установя достоверността на тази история.

Два месеца по-късно Рикардо Бонавентура, председател на Съюз Срещу Прогреса, едно радикално крило на Радпол, изпаднало в немилост пред Атина, почина от мозъчен удар по време на партийна сбирка. Говореше се, че бил отровен с екстракт от дивбански заек и аншоа (изключително смъртоносна комбинация, както ме уверяваше Джордж), а на следващия ден мистериозно изчезнал новоназначеният капитан на Дворцовата стража заедно със скутера си и стенограмите на последните три събрания на ССП (а също и съдържанието на личния му сейф). Казват, бил едър мъж с жълти очи и азиатски черти на лицето.

Язон продължава да наглежда стадото от многокраки овце високо в планината, там, където пръстите на Аврора първи докосват небето, и без съмнение все така развращава местната младеж с песните си.

Елен е бременна отново, понадебеляла е, но изглежда все така крехка и не желае да разговаря с никого, освен с Джордж. Що се отнася до Джордж, ръцете го сърбят да се захване с ембриохирургия. Намислил е да прави новото си отроче воднодишащо, защото смята, че бъдещето на човечеството се крие под океанската шир — тази нова граница, която потомците му ще могат да прекрачат, а той самият ще се окаже баща на една нова раса и ще напише интересна книга по въпроса. Елен обаче не изглежда ентусиазирана от идеята му, та струва ми се, че океанските простори ще си останат девствени поне още известно време.

О, да, преди известно време взех Джордж на Капистрано да гледаме завръщането на паякоидите. Страхотно зрелище — цялото небе притъмня от рояците им, всички руини на острова бяха превърнати в гнезда, не остана нито едно живо прасе и улиците бяха покрити със зеленикави изпражнения. Лорел засне поне десетина часа в обемно изображение, а след това организира вечеринка в Службата за да ни покаже филма. Съвсем исторически документ, като се има пред вид, че и паякоидите вече са на изчезване. Верен на думата си Джордж ги беше заразил със слиши и през онези дни те се сипеха като мухи. Миналата седмица един от тях се пльосна насред улицата тъкмо когато се бях отправил към мама Джули с бутилка ром и кутия шоколадови бонбони. Беше издъхнал още преди удара. Тези слиши наистина не си поплюват. Нещастният паякоид сигурно така и не е разбрал какво става — летял си е безгрижно, търсейки нещо за хапване и хоп — изведнъж се озовава посред улицата, или в басейна на някой късметлия.

Реших да напусна Службата за известно време. Ще си организирам моя партия, която да е в опозиция спрямо Радпол — ще взема да я нарека Незстрои — Независимите Строители, или нещо подобно.

Добрите стари сили на разцеплението — как се нуждаем от тях тук, сред руините.

А Касандра — моята принцеса, моят ангел, моята малка красавица — тя ме харесва дори без гъбичките. Бях се излекувал през онази нощ, в Долината на спящите.

Оказа се, че тя е от малцината оцелели след страшното земетресение. Никакви вълшебни сили, просто моето добро старо корито — „Златна суета“, което бях сковал собственоръчно и което — беше ми приятно да го науча — издържало на цунамито, вдигнато от онова потрепване на земната кора със сила 9.6 по скалата на Рихтер. Била извън залива, когато Кос внезапно изчезнал от погледа й. Потънал, сякаш някой му извадил тапата. Отправила се към Волос, защото знаела, че в Макриница имам много роднини. Предвидливка е, моята сладка женица, почувствала, че може да стане напечено и взела със себе си тежката артилерия. (Хубаво, че знае как се борави с нея.) Ще почна да приемам на сериозно тези нейни предчувствия.

Купих тиха вила в далечния край на Хаити. Само на петнадесет минути със скутер от Порт, брегът тук е просторен, а отзад е затворена от гъста джунгла. Имах нужда от малко разстояние между мен и цивилизацията, освен всичко останало и заради кучето. Онзи ден неколцина от нашите адвокати решили да ми гостуват и не обърнали внимание на табелата „ПАЗИ СЕ ОТ КУЧЕТО“. Сега вече ще се пазят. Единият всъщност е на екстензия в ортопедията, но обеща, че няма да подава жалба за нанесени телесни вреди, а Джордж на свой ред се закле да го направи като нов. Останалите не пострадаха кой знае колко.

Добре, че бях наблизо.

Ето как си живея сега, на странно и необичайно място — както винаги.

Нашата малка планета беше закупена — цялата, до последното островче — от династията на заможните Штигогени. Земното правителство на Талер я преотстъпи с радост, в замяна на обещаното и така лелеяно вегианско гражданство. С други думи, оказа се, че решението на земния проблем се крие в намирането на най-подходящия купувач, а нашите предводители в изгнание изгубиха единствената кауза, за която можеха да се борят, в мига, когато се сдобиха с новото гражданство. Сега вече нямат глас, защото макар все още част от човечеството, те вече са вегианци.

Така че Земята беше продадена като поземлена собственост и единствените, които предложиха исканата цена бяха Штигогените.

Мъдрият стар Татрам обаче направи необходимото Земята да не става притежание на цялата фамилия. В документа за собственост беше записано едно-единствено име — това на неговия внук, покойния Корт Миштиго.

Миштиго пък, следвайки изконната вегианска традиция, беше оставил предсмъртно желание за разпределение на неговите богатства и владения…

… където се споменавах и аз.

Тоест, че наследявам цялата планета.

Земята, за да бъдем точни.

Ами…

Не я искам, по дяволите. Е, няма да се откажа веднага, но ще гледам да измисля нещо.

Старият Татрам беше използвал Жизнено-статистическия регистър и още четири мислещи машини за да подготви своя план. Търсел човек с административни способности, който да управлява планетата докато бъде избрано местно правителство, а после да му преотстъпи управлението и цялата поземлена собственост — да речем, срещу определена рента. Някой, с понатрупан опит, който да се грижи за добрата стара Земя като за собствена къща.

Машините му подали моето име, после още веднъж и още веднъж с една и съща забележка: „вероятно все още жив“. Проверили в личното ми досие и като събрали допълнително информация, машината изплюла още няколко имена — все мои. Натъкнали се на поредица от странни съвпадения, продължили да ровят и получили още по-изненадващи отговори.

Не след дълго Татрам решил, че съм обект, подходящ за „проверка на терена“.

И Корт пристигнал, уж за да пише книга.

Дълбоко в себе си се е надявал да разбере дали не съм Добрият, Честният, Благородният, Чистият, Верният, Лоялният, Сигурният, Самоотверженият, Загриженият, Жизнерадостният, Надеждният и Лишеният от Лични Амбиции.

Което означаваше, че той е един кривоглед лунатик, защото казал: „Да, той е, наистина“.

Как ли съм го заблудил?

Всъщност, може и да е прав за недостига на амбиции. Ужасно съм мързелив и хич не смятам да си създавам главоболия като се нагърбвам с разни глобални планове за възстановяването на нашата изстрадала Земя.

Нямам нищо против обаче да се погрижа за личното си благоденствие — реших да започна с шестмесечна ваканция.

Един от адвокатите (не този, който е на екстензия, а другият, с гипсираната ръка) ми донесе писмо от Синия. В него, между другото се казваше:

Драги Както-ти-е-там-за-Бога-името,

Разбирам, че е обезпокоително да се започва писмо по този начин и за да уважа желанието ти, ще те нарека Конрад.

„Конрад“, когато четеш това писмо вече ще си наясно с истинската цел на моето посещение. Чувствам, че направих добър избор като те определих за единствен наследник на собствеността, известна под името „Земя“. Твоята привързаност към нея може да се окаже полезна — като Карагьозис ти си вдъхновявал хората да жертват живота си в нейна защита, ти възстановяваш паметниците й, полагаш усилия за да съхраниш нейните произведения на изкуството (като допълнително условие в завещанието си настоявам незабавно да разпоредиш сглобяването на Великата пирамида!), а твоята изобретателност, както и издръжливостта ти, физическа и духовна, са наистина изумителни.

Освен това изглежда, че си единственият безсмъртен на планетата (какво ли не бих дал да узная истинската ти възраст), което заедно с твоя висок потенциал за оцеляване те прави също така единственият подходящ кандидат. Дори някога мутацията, осигуряваща дълготрайността на твоето съществуване, да изчерпи резервите си, винаги можеш да прибегнеш до С-С лечението и така да поставиш нова брънка във веригата на твоя героичен живот. (Готов бях да се закълна, че всичко това е една голяма фалшификация, но се оказа, че греша, а и по въпроса за фалшификациите няма по-голям специалист от теб — да знаеш само колко ядове създаде на нашите машини с всичките тези дребни несъответствия в досието ти! След случая с теб програмирахме регистъра никога вече да не приема на доверие което и да било гръцко кръщелно свидетелство!)

Предавам Земята в ръцете на един каликанзър. Ако може да се вярва на легендите, това е непростима грешка. Аз обаче съм склонен да се обзаложа, че само се преструваш на каликанзър — когато ти е изгодно. Ти разрушаваш единствено за да изградиш отново. Дали пък не си Великият Пан, който само се престорил на умрял? Както и да е, знай, че ще разполагаш с всички необходими средства и строителни машини — включително най-големите, които ще ти бъдат изпратени още тази година. Каквото поискаш или ти потрябва, Штигогените ще ти го осигурят. А ти върви, огледай наследството си и се постарай да му бъдеш добър стопанин. Штигогените ще бдят за теб. Викнеш ли за помощ и ще я получиш незабавно.

Така и не ми остана време да напиша книгата. Съжалявам. Ето ти поне моят автограф:

КОРТ МИШТИГО

P.S. Все още не съм сигурен дали това е изкуство. Я върви по дяволите.

Това е, в общи линии.

Пан?

Машините не говорят по този начин, нали?

Надявам се, че не…

Земята е един огромен пущинак. Безлюдно и неплодородно място. Първо ще трябва да почистим боклуците, район по район, а след това да вземем мерки срещу по-нататъшното замърсяване.

Което означава работа, много работа.

Което означава, че ще се нуждая от всички средства на Службата, Радпол — поне докато започна.

В момента се колебая дали да прекратя туристическите обиколки из руините. Не, по-добре да ги оставя, че току-виж след време няма да има какво да показваме. Нали знаете колко интересно е да се наднича през дупката в оградата, зад която е започнал някой голям строеж.

Сега вече имаме пари, Земята отново е наша и нещата изглеждат съвсем различни. Може би дори Завръщенството не е умряло напълно. Ако успеем да го съживим, ако вдъхновим хората, току-виж към Земята потеглили не само туристи, но и заселници.

Ако пък толкова желаят, нека си останат вегианци. Няма да им се сърдим, а и без тях ще се справим. Дадем ли на хората тук сигурност, те ще престанат да гледат към звездите и тогава населението на Земята ще започне да нараства геометрично, особено с удължения разплодителен период, който осигурява С-С лечението. Зная, че е скъпо, но сега имаме средства и ще го направя достъпно за всички. Смятам да оставя Джордж да отговаря за осъществяването на Програмата за обществено здраве, която ще включва изграждането на верига от клиники на континента и обществено достъпни пунктове за С-С лечение.

Ще се справим. Омръзна ми да съм пазач на гробище и наистина нямам желание да прекарвам дните си в подрязване Дървото на Света, макар да съм роден по Коледа и да ме мислят за олицетворение на злите сили. Когато забие камбаната, искам да произнеса с ясен глас: „Алетос анесте.“ По-добре да възкръсна, наистина, отколкото да захвърля триона и да побягна (динг-донг, удрят камбаните, троп-троп, тропат копитата и прочие). Май настъпи епохата на добрите каликанзъри… Какво мислите?

И така…

Двамата с Касандра се настанихме в тази вила на Вълшебния остров. На нея й харесва тук. На мен също. Тя няма нищо против неопределената ми възраст. Което е чудесно.

И точно тази сутрин, докато си лежахме на плажа и зяпахме Слънцето да гони звездите, аз се обърнах към нея и й казах, че това ще бъде огромна и тежка работа с безброй главоболия и хиляди предпоставки да пипна някоя по-големичка язва.

— Не, няма — отвърна ми тя.

— Не подценявай неизбежното — възразих аз.

— Нищо не подценявам.

— Касандра, ти си непоправима оптимистка.

— Не съм. Още предния път ти казах, че те чакат премеждия, а ти въобще не ми повярва. Този път чувствам, че всичко ще бъде наред. Това е всичко.

— Вярно, че беше точна в предположенията си, но все още мисля, че подценяваш онова, което предстои.

Тя скочи и удари в пясъка с пета.

— Никога не ми вярваш!

— Разбира се, че ти вярвам. Само че този път грешиш, мила.

Тя се хвърли в морето, моята обезумяла сирена и се изгуби в тъмните води. След известно време се появи отново.

— Добре — кимна усмихната, докато отърсваше златистите капки от косата си. — Щом настояваш.

Сграбчих я за глезена, съборих я до мен и започнах да я гъделичкам.

— Престани!

— Ей, аз ти вярвам, Касандра! Наистина! Чу ли ме? А какво ще кажеш за това? Наистина ти вярвам! По дяволите! Сигурно си права!

— А ти си един хитър каликанз… ооох!

Изглеждаше толкова красива, че аз я притеглих към себе си и я задържах, докато денят ни обгърна с меките си длани.

Което е чудесен начин да сложа край на тази история, sic^[2].