Роджър Зелазни
Безсмъртният (11)

Глава 11

Беше все едно да изключиш звука на гърмящо радио.

… щрак…

Огромна и необятна тишина — при това само за една секунда. И нежна бе нощта, да, наистина, докато аз протягах ръка за да изтръгна меча от пръстите на пазача до мен. След това се обърнах и раздробих черепа на другия, който стоеше отляво.

Миштиго повали човека до него с чевръст удар по гръдната кост, а следващия ритна точно в капачката на коляното. Джордж удари нещастника, който го пазеше, в слабините.

Не толкова бърз, нито такъв късметлия, Дос Сантос получи две рани — една в гърдите и друга на рамото.

Тълпата растеше наоколо като ускорен филм за съзряването на бобови култури.

Предният й фронт се насочваше право към нас.

Елен хвърли елека на Хасан върху главата на мечоносеца, който тъкмо в този момент се опитваше да разпори корема на мъжа й. След това земният поет-лауреат стовари камък върху елека, без съмнение осигурявайки си с това деяние значителен потенциал лоша карма, но ако се съдеше по наперения му вид това не го безпокоеше ни най-малко.

По това време Хасан вече се беше присъединил към нашата малобройна група, използвайки опакото на ръката си да отбива ударите на мечовете по един стар самурайски начин, който смятах завинаги изгубен за света. Малко след това в ръцете му блесна отнетият от някого меч и той побърза да докаже на околните — свои и чужди — колко го бива с него.

Трябва да сме избили, или осакатили, почти всички пазачи, преди тълпата да беше пресякла и половината от разстоянието до нас. Даяна изглежда бе харесала идеята на Елен, защото запрати три пламтящи магнезиеви ракети право в изкривените от гняв лица.

Тогава побягнахме, а Елен и Червената перука подкрепяха ранения Дос Сантос.

Но коритяните бяха отрязали пътя към свободата и можехме да се насочим единствено на север.

— Няма да успеем, Караги — извика ми Хасан.

— Зная.

— … освен ако двамата с теб не ги задържим, докато другите се измъкнат.

— Съгласен. Къде?

— Зад скарата, там, където пътят минава през дървета и се стеснява като гърло на бутилка. Така срещу нас ще излизат само по двама-трима.

— Добре! — обърнах се към другите. — Нали чухте? Бягайте към конете! Фил ще ви води! Двамата с Хасан ще ги задържаме докато можем.

Червената перука обърна глава и понечи да възрази нещо.

— Никакви спорове! Продължавай! Ако ти е мил животът!

Така и направиха. Всички.

А двамата с Хасан се спотаихме зад гигантската скара и зачакахме. Тълпата се търкаляше право към нас.

Ето че ни удари първата вълна и ние започнахме да убиваме. Намирахме се в тясната част на едно триъгълно разширение, зад което пътят се разклоняваше. Отляво имаше някаква димяща яма, отдясно — гъста горичка. Убихме трима, още неколцина лежаха окъпани в кръв и едва тогава другите отстъпиха, прегрупираха се и започнаха да ни заобикалят.

Опрели гръб в гръб, отбивахме атаките им от две посоки.

— Само един от тях да има пистолет и сме свършени, Караги.

— Зная.

Някакъв получовек се надяна с писък на меча в ръката му. Хасан запрати друг, който можеше да бъде брат на убития, в димящата яма.

Вече ни заобикаляха отвсякъде. Не можах да отбия едно острие и то ме промуши в рамото. Друго се заби в бедрото ми.

— Назад, глупаци такива! Казвам ви да се махате, мутанти проклети!

И те наистина го направиха, отдръпвайки се извън обсега на оръжията ни.

Човекът, който им беше извикал, сигурно не надвишаваше метър и половина. Долната му челюст се движеше съвсем като на панти, сякаш беше кукла, зъбите му бяха квадратни като домино — всичките черни и все потракваха, докато говореше.

— Да, Прокрусте — чух някой в тълпата да казва.

— Донесете мрежите! Искам ги живи! Не ги доближавайте! И без това платихме твърде скъпо!

Мореби стоеше до него и хленчеше:

— … не знаех, че ще стане така, господарю.

— Млък! Ах ти, нещастен миризлив изтърсак! Заради теб изгубих най-добрите си хора!

— Ще ги нападнем ли? — попита Хасан.

— Не, но бъди готов да разрежеш мрежата, когато я донесат.

— Хубаво е, че искат да ни оставят живи.

— Мисля, че изпратихме достатъчно от тях в пъкъла, за да си изгладим пътя. Освен това все още стоим здраво на краката си и държим мечовете. Какво повече да искаме?

— Ако ги нападнем, ще убием поне още трима-четирима. Изчакаме ли, ще ни овържат в мрежата и тогава ще ни довършат.

— Какво значение, след като скоро ще сме мъртви? По-добре да почакаме. Докато дишаме, съществува някаква, макар и нищожна вероятност събитията да потекат в друга посока.

— Както кажеш.

Скоро те намериха мрежа и я запокитиха върху нас. Успяхме да промушим още трима, преди да ни затегнат в примката. Вързаха здраво въжетата и чак тогава се приближиха към нас.

Почувствах, че някой изтръгва меча от пръстите ми. После ме ритна. Беше Мореби.

— Сега ще умрете, както умират малцина — рече той.

— Останалите избягаха ли?

— Не за дълго — отвърна той. — Ние ще ги проследим, открием и върнем обратно.

Изсмях се.

— Губиш — рекох. — Ще ви се изплъзнат.

Той ме ритна отново.

— Това ли са прословутите ви обичаи? — попитах аз. — Нали Хасан успя да победи Мъртвецът?

— Чрез измама. Жената хвърли светеща ракета.

Прокруст се доближи за да наглежда мъжете, които пристягаха въжетата.

— Предлагам да ги отнесем в Долината на спящите — рече му Мореби, — където ще мога да поработя върху тях, за да ги съхраним в подходящ вид за следващото празненство.

— Хубаво — кимна Прокруст. — Да бъде направено.

Хасан изглежда бе използвал краткия им разговор за да промуши ръка между примките на мрежата, защото неочаквано се пресегна и ноктите му се впиха в крака на Прокруст.

Прокруст го изрита няколко пъти, после и мен, за да сме квит. Едва след това почеса разранения си прасец.

— Хасан, защо го направи? — попитах аз след като Прокруст се отдалечи и нареди да бъдем окачени на заострените прътове, подредени край скарата, за да ни носят по-лесно.

— Надявах се, че под ноктите ми все още има метацианид — обясни той.

— Че как е попаднал там?

— От куршумите в колана ми, Караги, които те пропуснаха да вземат. Острих си ноктите на тях за да ги напълня с отрова.

— Аха! Значи затова одраска Мъртвецът още в началото на схватката…

— Да, Караги. След това трябваше само да остана жив докато той падне.

— Хасан, ти наистина си образцов убиец.

— Благодаря ти, Караги.

Окачиха ни на прътовете, както си бяхме омотани в мрежата. По заповед на Прокруст четирима от мъжете ни понесоха.

Мореби и Прокруст застанаха начело на процесията и постепенно потънахме в нощта.

* * *

Докато следвахме тясната, виеща се пътечка, светът около нас бавно се променяше. Винаги е така, когато доближавате някоя Гореща зона. Същото е като да се движите назад през геологическите епохи.

Първи се промениха дърветата. Гората ставаше все по-влажна, отначало иглолистна, сетне широколистна, а накрая всичко беше покрито от грамадни папрати, през клоните на които надничаха същества с блестящи, жълти очи. Високо над нас се виждаха звездите, опънати като пъстър гоблен над короните на дърветата. Крясъци, които биха могли да са птичи, ако не завършваха с ръмжене, отекваха из околните хълмове. Недалеч пред нас някаква тъмна сянка пресече пътеката.

Малко по-нататък дърветата наоколо се смалиха в шубраци, а празното пространство между тях взе да се разширява. Растителността тук се отличаваше коренно от онази край селото. Стъблата на дърветата бяха сгърчени като змии, клоните им приличаха на зловещо прекършени пръсти, а под повърхността изпъкваха пипаловидните сенки на корените. Дребни, невидими животинки се разбягваха с шумолене от светлината на електрическия фенер, който размахваше Мореби.

Завъртях не без усилие глава и забелязах слабо, пулсиращо сияние, точно на границата на видимия спектър. Идваше отпред.

Корените под краката ни ставаха все по-гъсти и изпъкнали. Сгърчваха се, когато носачите стъпваха отгоре им.

Дърветата се смалиха до съвсем малки папрати. Не след дълго и те изчезнаха. Изместиха ги някакви кървавочервени лишеи, които покриваха камъните и близките скали и излъчваха бледа луминесцентна светлина.

Вече не се чуваха животински звуци. Постепенно се възцари пълна тишина, ако се изключеше пъхтенето на четиримата носачи, приглушените стъпки на групата и рядкото металическо потракване, когато пушката на Прокруст се удряше в някой издаден камък.

В поясите си, носачите бяха затъкнали криви ножове. Освен няколкото ками Мореби беше въоръжен и с малък пистолет.

Пътеката изви рязко нагоре. Един от носачите тихо прокле. Покривалото на нощта лекичко се повдигаше, краищата му се обагриха в розова мараня, прозрачна като струйка цигарен дим. Високо, много високо над нас, месечината беше засенчена от тъмните очертания на паякоид.

Изведнъж Прокруст падна.

Мореби се притече да му помогне, но Прокруст се олюля и се подпря на него.

— Какво ви е, господарю?

— Вие ми се свят, не си усещам краката… Вземи пушката. Нещо ми натежа.

Хасан се изкиска.

Прокруст извърна лице към него и го загледа с увиснала челюст.

Сетне се строполи.

Мореби тъкмо бе поел оръжието и ръцете му бяха заети. Носачите ни захвърлиха доста безцеремонно и се завтекоха към Прокруст.

— Някой да има вода? — промълви той и затвори очи.

Повече не ги отвори.

Мореби опря ухо на гърдите му и поднесе перестата част на жезъла си към ноздрите му.

— Мъртъв е — обяви накрая.

— Мъртъв?

Носачът, чието тяло беше покрито с люспи, избухна в ридания.

— Мъртъв е — повтори Мореби — и сега аз съм ваш предводител, докато бъде избран новият вожд. Увийте тялото му в наметките си. Пренесете го върху онази плоска скала отпред. Тук не идват животни и трупът му ще остане невредим. Ще го вземем на обратния път. Сега обаче, трябва да доведем докрай възмездието срещу тези двамата. — Той махна с жезъла. — Долината на спящите вече е близо. Глътнахте ли хапчетата, които ви раздадох?

— Да.

— Да.

— Да.

— Да.

— Добре. Свалете си наметките и го увийте.

След като изпълниха нареждането, носачите ни вдигнаха отново и ни понесоха към билото, отвъд което пътеката се спускаше към флуоресциращата, обсипана с тъмни петна клисура. Огромните скали, извисяващи се над нея приличаха на лумнали огньове.

— Ей това долу — казах аз на Хасан, — ми описа моят син като мястото, където нишката на моя живот пресичала някакви горящи камъни. Предсказа също и че ще се срещна с Мъртвеца, макар че съдбата отреди ти да го победиш. В съня недвусмислено се сочело, че това е едно от местата, където бих могъл да намеря смъртта си.

— Който падне в пъкъла обикновено го пекат — рече философски Хасан.

Когато стигнахме дъното на клисурата носачите ни поставиха върху камънаците.

Мореби вдигна предпазителя на пушката и отстъпи назад.

— Освободете гърка и го завържете за колоната. — Той махна с оръжието.

Носачите ме изправиха до каменната колона и завързаха грижливо ръцете и краката ми. Камъкът зад мен беше гладък, влажен и смъртоносен, без да му личи.

По същия начин постъпиха и с Хасан, който се озова на осем стъпки от мен.

Мореби нагласи фенера така, че да ни озарява в жълтеникав полукръг. Четиримата коритяни бяха като статуи на демони край него.

Той се усмихна и подпря пушката на каменната стена до него.

— Това е Долината на спящите — рече ни той. — Тези, които заспят тук, никога не се пробуждат. Така месото им се съхранява непокътнато и ни осигурява нужните провизии за години напред. Преди да си тръгнем обаче… — очите му се спряха върху мен. — Видя ли къде оставих пушката?

Не отговорих.

— Надявам се червата ти да стигнат до там, Пълномощнико. Всъщност, ще проверя лично дали е възможно. — Той извади най-дългия нож от пояса си и се приближи към мен. Четиримата получовеци го следваха отблизо. — Кой според теб има по-дълги черва? Ти, или арабинът?

И двамата не отвърнахме.

— Ей сега ще ви дам възможност да го узнаете! — произнесе той със стиснати зъби. — Ти първи!

Той дръпна ризата ми и я разряза с ножа отпред.

После завъртя бавно острието на ножа само на сантиметър пред корема ми като изучаваше внимателно лицето ми.

— Страх те е — рече. — Криеш го, но скоро ще се издадеш… Погледни ме! — изкрещя ядосано той. — Ще те промуша с него съвсем бавно. В някой от идните дни ще обядвам с теб. Как ти се струва това?

Изсмях се. Моментът си заслужаваше.

Лицето му се сгърчи, после за миг се отпусна и придоби озадачен вид.

— Да не си откачил от страх, Пълномощнико?

— Пера, или олово? — попитах го аз.

Изведнъж разбра какво искам да кажа. Понечи да отвърне и тогава чу свличащите се камъни само на десетина метра зад него. Главата му се завъртя в тази посока.

Прекара последните няколко секунди от живота си в писък, докато огромното туловище на Бортан го прикова към земята и главата му беше изтръгната от раменете.

Моят цербер беше пристигнал.

Коритяните нададоха уплашени викове, защото очите му бяха като горящи въглени, а зъбите му като наточен трион. Главата му се издигаше над земята на височина колкото човешки бой. Те размахаха мечове и го заудряха, но тялото му бе като бронирана машина. Поне четвърт тон тежеше моят Бортан… питам се, дали него не е имал пред вид Алберт Пейсън Терхун в книгата си.

Грамадното куче се позабавлява около минута и когато привърши, наоколо имаше само мърша и нито един жив коритянин.

— Какво е това? — попита Хасан.

— Кутрето, което открих в една захвърлена в морето раница. Моето куче — Бортан.

На рамото му имаше неголяма рана. Не беше от последния бой.

— Първо ни е потърсил в селото — продължих аз — и те са се опитали да го спрат. Много коритяни са загинали днес.

То изтича при нас и ме облиза по лицето. Размахваше опашка, издавайки нежни скимтящи звуци и подскачаше радостно наоколо досущ като кутре. Отново вдигна лапи и ме облиза по лицето. После се върна при труповете и продължи да ги разкъсва.

— Хубаво е човек да има куче — отбеляза Хасан. — Винаги съм обичал кучетата.

Бортан го душеше докато казваше последното.

— Върна се значи, мръсен стар пес — рекох му аз. — Не знаеш ли, че всички кучета са измрели?

Той отново помаха с опашка, приближи се и ме близна по ръката.

— Жалко, че не мога да те почеша зад ушите. Нали знаеш колко обичам?

Той помаха с опашка.

Помръднах със завързаната си ръка и го погледнах с надежда. Бортан гледаше надолу и влажният му нос потрепваше.

— Ръцете, Бортан. Трябва да си освободя ръцете. Затова са нужни други ръце. Намери ги и ги доведи тук.

Той вдигна една откъсната, въргаляща се наблизо ръка и ми я донесе. Остави я в краката ми и махна с опашка.

— Не, Бортан. Живи ръце. Приятелски. Ръце, които да ме развържат. Нали ме разбираш?

Той ме близна по ръката.

— Върви и намери ръце, които да ме освободят. Които са си на мястото и могат да мърдат. Сега, бързо! Върви!

Той се обърна, отдалечи се колебливо, спря, погледна ме и продължи по пътеката.

— Дали разбира? — попита Хасан.

— Мисля, че разбира. Мозъкът му не е като на обикновено куче, а и е живял много, много години, та е събрал предостатъчно мъдрост.

— Тогава, да се надяваме, че ще открие някого преди да заспим.

— Да.

Стояхме завързани, а нощта беше студена.