Роджър Зелазни
Безсмъртният (6)

Глава 6

Второто посягане на смъртта беше също толкова бързо и колкото и да се мъчех да го свържа с някой от заобикалящите ме, така и не успях. Беше като една от онези прищевки на случая, които понякога се явяват като неканени гости на вечеря. Развръзката обаче, ме изпълни с противоречиви мисли, над които дълго след това си блъсках главата.

А всичко започна така…

Долу край реката, тази могъща плодоносна жила, този унищожител на граници и архитект на равнинната геометрия, седеше вегианецът и скицираше отсрещния бряг. Предполагам, че щеше да скицира този бряг, ако по някаква случайност се бяхме настанили на другия, но такава бе волята на съдбата. Това, което ме безпокоеше, бе фактът, че беше слязъл съвсем сам в онова мочурливо, влажно място, без да каже на никого къде отива и единственото оръжие, което носеше със себе си бе графитният молив №2.

И тогава се случи.

Старият, прогнил дънер, който се полюшваше мързеливо недалеч от брега внезапно престана да бъде стар, прогнил дънер. Над водата се изви дълга, покрита с люспи опашка, малко по-напред се показа раззината и натъпкана със зъби паст, безброй мънички крачета напипаха твърда почва и се завъртяха като колела.

Аз изкрещях и посегнах към колана.

Миштиго изпусна скицника и подскочи.

Но чудовището вече го беше сграбчило и не можех да стрелям.

Хвърлих се напред, но докато стигна мястото на инцидента, той вече бе обвит от плътно стегната примка и изглеждаше поне една идея по-син, а огромната паст се готвеше да го погълне. И сега да ме питате, ще ви кажа, че има само един начин да се освободиш от задушаващата прегръдка на констриктадора. Сграбчих го за главата, в онзи кратък миг на предвкусвано удоволствие, докато боадилът разглеждаше закуската и успях да пъхна пръсти под люспестите ръбове в основата на челюстта.

Извих палци и ги забих колкото имах сила в очите на чудовището.

И тогава спаспитчният гигант ме шамароса със сиво-зеленикавия си камшик.

Когато се съвзех, оказа се, че съм прелетял десетина стъпки. Миштиго бе изхвърлен още по-назад на брега. Тъкмо се надигаше, когато боадилът поде следващата си атака.

Само че този път атакува мен, а не него.

Издигна се на няколко метра над земята и се стовари отгоре ми. Хвърлих се встрани и се разминах на сантиметри с неговата голяма, плоска глава, а тя се блъсна в брега и ме посипа с дъжд от ситни камъчета.

Претърколих се и тъкмо щях да скоча, когато опашката ме подкоси отново. Задрасках отчаяно с пръсти по пясъка, но вече беше твърде късно — вторият удар на змийския камшик попадна в ребрата и дъхът ми секна.

Чифт сини ръце обгърнаха тялото ми, но не можеха да се мерят с дебелото хлъзгаво въже, което ме беше стиснало. След не повече от две секунди и двамата се озовахме в една и съща гостоприемна прегръдка.

Напрегнах мишци, но как да се бориш с дебел, хлъзгав брониран кабел, покрит с безчислени дребни крачета, които непрестанно дращят по теб? Дясната ми ръка бе притисната неподвижно към тялото, с лявата не можех да стигна шията на чудовището. Спиралата се затягаше неумолимо. Главата бавно се изви към мен и аз започнах да удрям с лявата ръка по мястото, където беше притисната дясната. Накрая съумях да я освободя, като оставих значително парче кожа за спомен.

С дясната ръка препречих пътя на спускащата се глава. Китката ми попадна под долната челюст, обгърнах с пръсти шията и успях да задържа главата. Спиралата се стегна около кръста ми, далеч по-яка и силна дори от хватката на голема. Боадилът внезапно разтърси глава, освободи се от ръката ми и отново се спусна надолу, с разтворена челюст.

Все пак напъните на Миштиго го бяха раздразнили и забавили достатъчно, за да подготвя последната си защита.

Пъхнах ръце в зейналата паст и задържах разтворени челюстите.

Небцето на чудовището беше хлъзгаво и пръстите ми започнаха бавно и неумолимо да потъват навътре. Съсредоточих цялото си внимание и сила върху долната челюст. Устата се разтвори с още тридесетина сантиметра и сякаш блокира в тази позиция.

Помъчих се да се освободя от прегръдката му, но нямах достатъчно опора за краката.

Чудовището отпусна малко хватката, отдръпна назад глава, сякаш си поемаше дъх и отново ме притисна. Бях коленичил, Миштиго, само на няколко крачки от мен, продължаваше да се бори.

Дясната ми ръка се плъзна още малко навътре, почти на ръба, отвъд който щях да изгубя всякаква опора.

И тогава чух оглушителен рев.

Почти веднага последваха сътресения на почвата. За не повече от секунда чудовището отклони внимание към обкръжаващия ни свят, но и това ми стигаше. Дръпнах ръце, то щракна звучно с челюсти и ме стисна с невероятна сила. За миг изгубих съзнание.

Малко след това вече се измъквах от лигавата прегръдка. От шията на боадила стърчеше остър, загладен прът, който бавно изсмукваше последната му живителна сила. Движенията му бяха по-скоро спастични, отколкото агресивни.

Опашката му ме повали още два пъти, но Миштиго вече се беше освободил и двамата се отдалечихме на десетина метра, откъдето го наблюдавахме, докато издъхна. Това отне доста време.

До нас стоеше Хасан, с безизразно лице. Копието, на което бе посветил толкова часове на неуморна подготовка, бе свършило добра работа. Когато по-късно Джордж аутопсира чудовището, научихме, че върхът на копието бе заседнал само на два сантиметра от сърцето, прекъсвайки една голяма артерия. Между другото, преброихме около две дузини крачета, разпределени на равни разстояния по долната страна на тялото.

Дос Сантос стоеше до Хасан, а до него беше застанала Даяна. Присъстваха и всички други от лагера.

— Страхотен удар — похвалих го аз. — Благодаря.

— Дребна работа — отвърна Хасан.

* * *

Дребна работа, точно това каза. Нищо повече от смъртоносен удар по подозренията ми, че беше настроил голема да ме убие. Защото, ако наистина търсеше смъртта ми, защо му трябваше да ме спасява от боадила?

Освен ако онова, което бе подхвърлил в Порт, не беше самата истина. Че именно него са наели да охранява вегианеца. Ако това е главната задача, а второстепенната е да ме премахне, тогава спасеният е бил Миштиго, а аз — нищо повече от страничен ефект.

Което означаваше…

О, да вървят по дяволите всички.

Метнах един камък докъдето ми стигаха силите, после още един. Скутерът щеше да пристигне в лагера на заранта, за да ни откара в Атина, по пътя щяхме да оставим Рамзес и другите трима служители в Ново Кайро. Радвах се, че си тръгваме от Египет, с неговите мумии, руини и прах и полуживотински божества. До гуша ми беше дошло от всичко.

И тогава от Порт се обади Фил и Рамзес, който беше до приемника, ме извика в палатката да разговарям.

— Да? — рекох аз, застанал до апарата.

— Конрад, говори Фил. Току-що завърших елегията, която съм й посветил, и бих желал да я чуеш. Вярно, че никога не съм я срещал, но съм слушал достатъчно от теб, виждал съм снимката й, та смятам, че работата си я бива…

— Моля те, Фил. Точно сега не ми е до римувани съболезнования. Може би следващия път…

— Не става дума за онези с готовите бланки. Зная, че не ги одобряваш, а и не мога да те виня за това.

Протегнах ръка към прекъсвача, отказах се и вместо това запалих една от цигарите на Рамзес.

— Добре, давай. Слушам те.

И той зачете и работата наистина си я биваше. Не помня много от нея. Единственото, което си спомням са тези кристални, ясни думи, които долитаха почти от другия край на света, докато аз, застинал, кървящ отвътре, ги слушах унесено. Отпърво описа достойнствата на Нимфата, която Посейдон спечелил, но загубил заради брат си Хадес. Сетне призова към траур всички небесни сили. Докато говореше, мислите ме отнесоха към последните два незабравими и щастливи месеца на Кос и всичко, случило се след тях, потъна в забрава: ние отново бяхме на борда на „Суета“, носехме се с разпънати платна към островчето, което бяхме избрали за нашия малък пикник, къпехме се до насита, излежавахме се на слънце, държахме се за ръцете без да си говорим, наслаждавайки се на светлината — ярка като искрящ водопад, но нежна и топла; усещахме приятното щипане на порозовялата кожа, там, на безкрайния бряг, който заобикаляше и заобикаляше онова мъничко царство и неизменно се връщаше при нас.

Накрая свърши, покашля се няколко пъти, а моят остров се изпари, отнасяйки със себе си и частица от мен, защото това вече беше минало.

— Благодаря ти, Фил — рекох. — Наистина е много хубава.

— Радвам се, че ти хареса — каза той. А после добави: — Днес следобед отлитам за Атина. Бих желал да се присъединя към вашата обиколка, ако не възразяваш.

— Разбира се — казах. — Но мога ли да попитам, защо?

— Смятам, че трябва поне още веднъж да посетя Гърция. Вие също отивате там и всичко ще бъде като в добрите стари дни. Ще ми се за последен път да погледна Старите места.

— Говориш като фаталист.

— Ами… Напоследък май попрекалих със С-С лечението. Имам чувството, че пружината е започнала да се износва. Може да ме остави още няколко оборота, но и обратното не е за пренебрегване. Във всеки случай, отдавна си мислех да посетя Гърция и моментът ми изглежда подходящ.

— Сигурен съм, че грешиш, но ще се радвам да вечеряме утре в осем в Алтар градина.

— Чудесно. Там ще се видим.

— Уговорено.

— Довиждане, Конрад.

— Довиждане.

Изкъпах се, като се изтърках яростно с кисето, а после облякох чисти дрехи. Все още ме наболяваше тук и там, но пък ми беше приятно да съм чист. След това отидох да търся вегианеца, а като го открих, фиксирах го със синьото око.

— Поправете ме, ако греша — рекох, — но една от причините, заради която настоявахте да участвам в забавата е моят висок потенциал за оцеляване. Прав ли съм?

— Прав сте.

— Мисля, че до момента направих всичко, което е по силите ми, за да не остане само потенциал.

— Дори когато се нахвърлихте с голи ръце срещу цялата група?

Едва не го стиснах за шията, но се овладях и прогоних досадната мисъл. Все пак бях възнаграден донякъде от боязливите пламъчета, блеснали в очите му и сгърчените му от уплаха устни. Той отстъпи неволно назад.

— Нямах пред вид този момент — рекох му аз. — Тук съм за да ви отведа на местата, които си избрахте и да ви върна обратно цял-целеничък. Тази сутрин ми причинихте малка неприятност, като се предложихте за примамка на боадила. Предупреждавам ви, че човек не отскача до пъкъла само за да си запали цигарата. Независимо дали го искате, или не, първо ще проверявате дали мястото, което сте избрали, е безопасно. — Той премигна и отклони поглед встрани. — Ако ли пък не — продължих, — тогава вземете си въоръжена охрана — щом отказвате вие самият да носите оръжие. Това е всичко, което смятах да ви кажа. Ако не желаете да ми сътрудничите, кажете го още сега и аз незабавно ще напусна поста водач на обиколката. Лорел и без това ми предложи да го сторя… така, слушам ви.

— Лорел наистина ли ви предложи?

— Да.

— Колко странно… Но щом питате, отговорът е „да“. Ще изпълня молбата ви. Сега вече виждам, че е родена от необходима доза предвидливост.

— Чудесно. Казахте, че искате да посетите отново Долината на цариците днес следобед. Рамзес ще ви придружи. На мен не ми се идва. Потегляме утре сутринта в десет. Гледайте да сте готов.

Почаках дали ще каже нещо, дори една думичка, после си тръгнах.

Не каза нищо.

За щастие, както на оцелелите, така и на неродените поколения, Шотландия бе от малкото страни, останали незасегнати по време на Тридневната война. Извадих купа с лед от портативния хладилник, намерих и бутилка сода в палатката с припаси. Включих вентилатора до леглото ми, отворих бутилка уиски от личните си запаси и прекарах следобеда в размисли за безсмислието на човешкото съществувание.

Късно същата вечер, след като изтрезнях достатъчно за да похапна нещо, аз се въоръжих и излязох да подишам чист въздух.

Когато наближих източния периметър, чух някакви гласове. Приклекнах в мрака, олюлявайки се от изпития алкохол и се помъчих да подслушам разговора. Бях разпознал вибриращото декресчендо на Миштиговия глас и исках да чуя какво казва.

Но не можах.

Бяха твърде далеч, а акустиката в пустинята не е като в камерна зала. Докато си седях, напрягайки слух да доловя поне една думичка, отново се случи онова, което ставаше понякога с мен:

И ето, че седях на проснатото одеяло до Елен, обгърнал с ръка раменете й. Ръката ми беше синя…

За миг съзнанието ми отскочи назад, отвратено от възможността да надзърне в душата на един вегианец и аз отново се озовах до скалата.

Чувствах се самотен, а тялото на Елен бе далеч по-примамливо и меко, отколкото грубата скала.

Така че накрая се върнах при нея, зареял поглед…

— … не мога да я видя от тук — казвах в този момент, — но Вега е звезда от първа величина и се намира в съзвездието, което вие хората наричате Лира.

— И как е животът на Талер? — попита Елен.

Настъпи продължителна пауза. После:

— Значимите неща често са онези, които хората най-трудно определят. Понякога обаче, проблемът е в това да опишеш нещо на някого, за което просто не разполагаш с нужните думи. Талер не е като това място. Там няма пустини. Онзи свят по нищо не прилича на вашия. Но… Почакай, ще взема цветето от косата ти. Ето. Погледни го. Какво виждаш?

— Красиво бяло цвете. Такова беше когато го откъснах и закичих в косата си.

— Само че то не е красиво бяло цвете. Не и за мен. Твоите очи възприемат светлината в диапазона между 4000 и 7200 ангстрьомни единици. За разлика от вас, ние вегианците виждаме и в ултравиолетовия сектор, който слиза до 3000 единици. Ние сме слепи за цвета, който вие определяте като „червен“, но на това „бяло“ аз виждам още два цвята, за които вие нямате съответстващи думи. Тялото ми е покрито с шарки, които не забелязвате, но те са почти същите както при всички останали членове на моето семейство, така че всеки вегианец, познаващ Штигогените, ще знае към кой род принадлежа и от коя провинция произхождам. Някои от нашите картини изглеждат лишени от цветове и дори от форма в очите на всеки земянин, просто защото не сте в състояние да доловите по-фините детайли. Същото важи и за нашата музика, в която вие нерядко срещате периоди на пълна тишина, ала които всъщност са изпълнени с мелодия. Нашите градове са чисти и подредени в строг логически ред. Те улавят дневната светлина и я задържат до късно през нощта. В тях има места, където времето тече бавно, под звуците на успокояваща музика. Всичко това значи много за мен, но се затруднявам, когато трябва да го опиша на един… човек.

— Но хората… имам пред вид земяните, те нали живеят на вашите светове…

— Да, но нито ги виждат, нито пък чуват или чувстват като нас. Между нас съществува пропаст, която сме в състояние да осъзнаем и разберем, но не и да пресечем. Ето защо не мога да ти кажа какъв е животът на Талер. Светът, който ще ти опиша няма да е като истинския.

— Бих искала да го видя. Страшно ми се иска. Мисля, че дори бих могла да живея там.

— Не вярвам, че ще бъдеш щастлива.

— Защо?

— Защото имигрантите невегианци са имигранти невегианци. Тук, на Земята, ти не принадлежиш към низшето съсловие. Зная, че не използвате този термин, но няма друг начин да го кажа. На Земята персоналът на вашата Служба и техните семейства са нещо като висша каста. Под вас са другите заможни жители, следват онези, които се прехранват от плодовете на земята и накрая, на самото дъно, остават нещастниците, обитаващи Старите места. Тук ти си на върха. На Талер ще си на дъното.

— И защо е така? — попита тя.

— Защото виждаш едно бяло цвете.

Настъпи продължителна тишина, прекъсвана от повея на нощния вятър.

— Както и да е, щастлива съм, че дойде — каза тя.

— Вашата планета наистина е много интересна.

— Радвам се, че ти харесва.

— Човекът, на име Конрад, наистина ли е бил твой любовник?

Подскочих, изненадан от неочаквания въпрос.

— Не е твоя работа — рече тя, — но отговорът е „да“.

— Мисля, че вече разбирам защо — отвърнах, макар да се чувствах неудобно, сякаш бях воайор или — отражение в отражението — някой, който наблюдава наблюдаващия воайор.

— Защо? — попита тя.

— Защото ти се увличаш по странното, силното, екзотичното, защото никога не се задоволяваш с онова, което имаш, с онова, което си.

— Това не е вярно… А може и да е. Да, беше време, когато той значеше много за мен. Мисля, че си прав.

За миг ми стана мъчно за нея. Прищя ми се да я утеша по някакъв начин, затова се пресегнах и взех ръката й в моята. Само че това беше ръката на Миштиго, а той не беше изпитал подобно желание. Аз го изпитах.

Изведнъж ме завладя страх. Също и него. Чувствах го.

Всичко се завъртя като ехо в огромна, празна стая и аз — не, той — осъзна нечие чуждо присъствие в мислите си.

Исках да се освободя колкото се може по-бързо, разтърсих глава и пред очите ми вече изплуваха очертанията на познатата скала, когато чух някъде отдалеч гласа й: „Прегърни ме!“

По дяволите всички тези телепатически надзъртания! — помислих си аз. Някой ден ще престана да вярвам, че са само това, което изглеждат на пръв поглед.

Но аз наистина бях видял два цвята върху онова цвете, цветове, за които нямах думи…

Поех назад към лагера. Пресякох го по дължина и продължих да вървя. Стигнах отсрещната страна на охранителния периметър, седнах на земята и запалих цигара. Нощта беше хладна, нощта беше тъмна.

Две цигари по-късно чух зад гърба си гласове, но не се обърнах.

— „Във Великия палат и в Палата на огъня, на онзи Велик ден, когато се изброяват всички дни и годините всички, о, нека тогаз ми името върнат отново“ — изрецитира гласът.

— Щом настояваш — рекох аз. — Между другото, цитатът е съвсем дословен. „Книга на мъртвите“, без съмнение. Макар че няма нищо общо с нашия случай.

— Може и да има.

— Щом настояваш — повторих аз.

— Та на този велик ден, когато се изброяват всички останали дни и години, ако ти върнат обратно името, кое от многото ще е то?

— Няма да успеят. Решил съм да закъснея. Какво толкова значи едно име?

— Зависи от името. Защо не опиташ с „Карагьозис“?

— А ти опитай да седнеш така, че да мога да те виждам. Не обичам, когато хората стоят зад гърба ми.

— Добре — готово. И така?

— Така какво?

— Ще опиташ ли с „Карагьозис“?

— Че защо да опитвам?

— Защото то означава нещо. Поне на времето означаваше.

— Карагьозис е персонаж от стария гръцки театър на сенките, който напомня на Пънч в европейските пиеси за Пънч и Джуди. Шут и палячо.

— Бил е грък, значи цивилизован.

— Глупости! Страхливец и мазник.

— Но и герой. Хитрец. Малко недодялан. С чувство за хумор. Той е разрушил пирамидата. Освен това е бил доста силен, когато се е налагало.

— А сега къде е?

— Ще ми се да зная.

— Защо питаш мен?

— Защото така те нарече Хасан онази нощ, когато се би с голема.

— Аха… ясно. Е, използвал го е в нарицателен смисъл, нещо като синоним на „глупак“, прякор, ако щеш, както когато ние те наричаме „Червенокосата“. Като го споменах, чудя се, какво ли вижда от теб Миштиго? Знаеш ли, че вегианците са слепи за цвета на косата ти?

— Хич не ме е грижа как изглеждам за вегианците. Чудя се обаче ти как изглеждаш. Имам чувството, че Миштиго е събрал немалко информация за теб. Непрестанно подмята, че си на няколкостотин години.

— Безпочвени преувеличения. Но ти май също знаеш нещо по въпроса? Колко информация си събрала за Миштиго?

— Недостатъчно, недостатъчно.

— Струва ми се, че го мразиш повече, отколкото мразиш всички останали. Истина ли е?

— Да.

— Защо?

— Защото е вегианец.

— Е, и?

— Просто мразя вегианците.

— Не, има още нещо.

— Така е. Ти си много силен, знаеш ли?

— Зная.

— Смело мога да заявя, че си най-силното човешко същество, което съм срещала някога. Достатъчно силно, за да прекърши врата на някой паякоид, след това да се гмурне в залива на Пирея, да доплува до брега и да довърши прекъснатата закуска.

— Доста необичаен пример.

— Не съвсем. Така ли направи?

— Защо питаш?

— Искам да зная, трябва да зная.

— Съжалявам.

— Не ми стига съжалението ти. Говори още.

— Казах всичко.

— Не. На нас ни е нужен Карагьозис.

— Кои сте вие?

— Радпол. Аз.

— И защо?

— Хасан е стар почти колкото Времето. Карагьозис е още по-стар. Хасан го познава, спомня си го, нарече те „Карагьозис“. Ти си Карагьозис, войникът, защитникът на Земята — и ние се нуждаем от теб сега. Нуждаем се болезнено. В навечерието сме на Армагедон — този път наистина. Вегианецът трябва да умре. Няма друга алтернатива. Помогни ни да го спрем.

— Какво искате от мен?

— Остави Хасан да го унищожи.

— Не.

— Защо „не“? Какъв ти е той на теб?

— Никакъв, вярно. В интерес на истината, дори ми е неприятен. За теб какъв е?

— Някой, който ще ни погуби.

— Кажи ми защо и как и може би ще ти дам по-добър отговор.

— Не мога.

— Защо не можеш?

— Защото не зная.

— Тогава лека нощ. Това е всичко.

— Почакай! Наистина не зная — но получихме съобщение от Талер, от нашата връзка там и в него се казва: Той трябва да умре. Книгата, която пише, не е книга, той не е той, има и още. Не зная какво значи всичко това, но нашите агенти никога не са ни лъгали. Ти си живял на Талер, живял си на Бакаб и още на дузина светове. Ти си Карагьозис. Знаеш, че нашите агенти не лъжат, защото си Карагьозис и ти си създал нашата агентурна мрежа. Казах ти какво съобщение получихме от тях: вегианецът трябва да умре. Той олицетворява края на всичко, за което сме се борили. Дошъл е тук на разузнаване, но агентите смятат, че трябва да му попречим. Сигурно разбираш защо. Макар и закодирано, звучеше горе-долу така: Големи пари срещу Земята. Нови вегиански планове за експлоатиране. Подробностите все още не са известни.

— Съжалявам. Вече обещах да го защитавам. Дай ми някоя по-добра причина и може би ще получиш по-добър отговор. Освен това — Хасан се опита да ме убие.

— Наредено му беше само да те спре, да те отстрани от пътя си за да унищожи вегианеца.

— Не съм съгласен, не съм съгласен. Няма да кажа на никого. Можеш да си вървиш. Смятай, че съм забравил нашия разговор.

— Не, ти си длъжен да ни помогнеш. Какво значение може да има за Карагьозис животът на един вегианец?

— Няма да съучаствам в унищожаването му, ако не получа солидна причина. Засега не си ми казала нищо подобно.

— Това е всичко, с което разполагам.

— Тогава лека нощ.

— Не. Ти имаш два профила. Погледнат от дясно си като зъл бог, отляво пък приличаш на демон. Един от тях ще ни помогне, трябва да ни помогне. Не ме е грижа кой.

— Да не сте посмели да посягате на вегианеца. Ние ще го защитаваме.

Поседяхме още малко. Тя поиска цигара и запали.

— … Мразя те — произнесе след време. — А всичко можеше да е толкова лесно.

Мълчах.

— Често те наблюдавах, облечен в своята Черна униформа, уверен, арогантен, да се наливаш с ром така безгрижно сякаш пиеш вода, непоклатим в силата си. Свикнал си да мачкаш всичко, което се движи, нали?

— Избягвам само червените мравки и бръмбарчетата.

— А може би разполагаш с някакъв божествен план, за който не знаем нищо? Кажи ни и ние ще ти помогнем да го осъществиш.

— Ти си тази, която смята, че съм Карагьозис. Вече ти обясних защо Хасан ме нарече така. Фил познаваше Карагьозис, а ти познаваш Фил. Някога да ти е казвал нещо по въпроса?

— Знаеш, че не е. Той е твой приятел и никога няма да те предаде.

— И съществуват ли някакви други доказателства, освен случайно подметнатото име от Хасан?

— До момента не са открити каквито и да било описания на външността на Карагьозис. Изпипал си внимателно работата.

— Добре тогава. Върви си и не ми досаждай.

— Моля те. Недей.

— Хасан се опита да ме убие.

— Сигурно е помислил, че така ще те отстрани по-лесно от пътя към целта. В края на краищата, той знае повече за теб от всеки друг.

— Тогава защо ме спаси от боадила, който ни душеше с Миштиго?

— Предпочитам да не казвам.

— В такъв случай да забравим този разговор.

— Не, ще ти кажа. Единственото оръжие, с което разполагал в този момент, било копието. А той не го владее до съвършенство. Не се е целел в боадила.

— Аха.

— В теб също. Чудовището се извивало твърде бързо. Искал е да убие вегианеца, а после щял да се оправдае, че се опитвал да спаси и двама ви с единственото, което му било под ръка — и че случилото се е ужасна грешка. За съжаление, ужасната грешка така и не се случи. Пропуснал целта си.

— И защо просто не остави боадила да ни довърши?

— Защото каза, че вече си бил докопал чудовището. Боял се, че ще успееш да спасиш себе си и Миштиго. Казва, че ръцете ти били страшни.

— Приятно е да го знаеш. И ще продължи ли с опитите си, дори след като откажа да ви сътруднича?

— Опасявам се, че да.

— Крайно ми е неприятно да го чуя, мила моя, защото възнамерявам да не му позволя.

— Не можеш да го спреш. Нито пък ние ще го отзовем. Макар че ти си Карагьозис, ранен си и съчувствието ми към теб прелива отвъд хоризонта, Хасан няма да бъде спрян нито от теб, нито от мен. Той е Абсолютният убиец. Никога досега не се е провалял.

— Нито пък аз.

— Да, нито пък ти. Само дето заряза Радпол, Земята и всичко останало, което значи нещо.

— Зная какво правя, жено. Върви си по пътя.

— Не мога.

— Сега пък защо?

— Ако не знаеш, тогава Карагьозис наистина е глупак, палячо, персонаж от театър на сенките.

— Един човек на име Томас Карлайл е посветил значителна част от живота и творчеството си на героите и геройството. Той също трябва да е бил глупак. Вярвал, че наистина има такива същества. Героизмът обикновено е дело на обстоятелствата и личната изгода.

— Идеалите попадат под същите знаменатели.

— Какво е идеалът? Призрак на призрака, нищо повече.

— Не ми говори такива неща, моля те.

— Налага се — защото е истина.

— Лъжеш, Карагьозис.

— Не лъжа. И да го правя, за твое добро е, момиче.

— Достатъчно възрастна съм, за да ти бъда баба, така че, не ме наричай „момиче“. Знаеш ли, че нося перука?

— Да.

— А знаеш ли, че е защото на времето заболях от една вегианска болест?

— Не. Съжалявам за това.

— Когато бях млада, преди много години, работех в един вегиански курорт. Бях момиче за развлечение. Никога няма да забравя пръхтенето на ужасяващите им дробове, притиснати в потното ми тяло, нито докосването на синкавата им като на труп плът. Мразя ги, Карагьозис, толкова ги мразя, че само някой като теб би могъл да ме разбере — някой, който ги е мразил дори повече от мен.

— Съжалявам, Даяна. Съжалявам, че все още те боли. Но аз не съм готов за действие. Моля те, не ме принуждавай.

— Ти си Карагьозис.

— Да.

— Това ми стига — поне засега.

— Но вегианецът ще живее.

— Ще видим.

— Да, ще видим. Лека нощ.

— Лека нощ, Конрад.

Надигнах се и се върнах в палатката. По-късно през онази нощ тя дойде при мен. Отмести с тихо шумолене платненото покривало, вдигна завивките и се шмугна в леглото. Някой ден ще забравя всичко свързано с нея — червеникавата перука, малкото преобърнато „v“ между очите й, здравите мускули на челюстите й, навика й да говори насечено, всички нейни дребни маниери и жестове, топлината на тялото й сгрявано от сърце като звезда, непонятното й влечение към човека, който някога бях аз, но винаги ще помня това — че дойде при мен, когато имах нужда от нея, че беше топла, нежна и че дойде сама…