Ъруин Шоу
Просяк, крадец (9)

8

Из бележника на Били Абът

1968

Семейства. Ето една тема за разсъждение. Обичай и унищожавай. Не е задължително. Но се случва достатъчно често, за да може да бъде отминато. За Фройд семейството е арената на гръцката трагедия — кръвосмешения, отцеубийства и други интимни развлечения. Ужасяващо е, като си помислиш само какъв е бил семейният живот на добрия доктор във Виена.

Дали Юнг е бил по-милостив? Трябва да питам Моника, която е извор на мъдрост. Но, като си помисля, тя никога не говори за своето семейство. На всяка крачка се натъкваш на семейни тайни.

Никога не съм виждал Уесли Джордах. Горкият нещастник. Оплетен в цялата тая бъркотия. Дали ще се окаже, че убийството на баща му е обогатило по някакъв начин неговата душа? Дядо ми е умрял, когато Рудолф и майка ми са били сравнително млади, но техните души съвсем не изглеждат обогатени.

Харесвах баба си, защото ме глезеше. А майка ми никога не ме е глезила и дори в деня на погребението на баба майка ми не изпита жал към нея. Дали ще изпита жал към мен в деня на моето погребение? Имам предчувствие, че ще умра млад. Майка ми е направена от желязо, тя ще съществува вечно и ще надживява мъжете.

Срамувам ли се от нейната сексуалност? Да.

Срамувам ли се от своята сексуалност, от сексуалността на Моника? Не. Несправедливостта е разменната монета между поколенията.

Майка ми често си сменя партньорите. Баща ми, по собствените му думи, когато е бил млад и е можел да си го позволи, също често си е сменял партньорките. Аз не съм такъв. Като детето на пияницата, бягам надалеч от порока на родителя си.

Синовете се бунтуват. Дъщерите бягат от къщи. Аз не направих нито едното, нито другото. Скрих се. Армията ме улесни. Би било интересно да се запозная с братовчеда Уесли, за когото до този момент не знам нищо, да сравним впечатленията, нали една и съща кръв тече в жилите ни…

Младежите от моето поколение предложиха една съвсем нова идея за семейството. Но аз не мога да живея в комуна. Да се забърквам в нехигиенични и сложни взаимоотношения. Това са отчаяни експерименти, обречени на провал. Много отдавна сме минали племенната фаза. Нямам желание нечие чуждо дете да ме безпокои, докато чета или се бръсна, или лежа с жена си в леглото.

Значи ли това, че след десет години ще живея в някое предградие и по цяла събота и неделя ще играя бридж и ще гледам футболни мачове по телевизията. Ще пътувам всеки ден до работното си място и обратно. Ще си разменяме съпругите, като отидем на гости у приятели? Ще гласувам за тогавашния Никсън.

Късно е вече. Моника ми липсва.

 

 

Уесли, гладко избръснат и облечен с костюма, който Рудолф му донесе от „Клотилд“, седеше и чакаше полицая, за да отиде с него на летището. Баща му бе купил този костюм преди повече от година, та ръкавите му бяха окъсели и му беше отеснял в раменете. Както и предполагаше, чичо Рудолф бе уредил нещата по някакъв начин. Само че трябваше да напусне Франция, а това не беше приятно. В Америка никога не се бе чувствал щастлив, а във Франция беше щастлив, поне до деня, в който баща му умря.

В затвора на Грас не се оказа чак толкова лошо. Полицаят, когото удари в бара, бе изпратен на работа в Кан и не се явяваше в затвора да го тормози, а сред надзирателите и съдебния следовател си спечели известна популярност заради случилото се с баща му и защото говореше френски, а и защото бе набил оня англичанин, който се ползваше с репутацията на побойник сред полицейските среди. Освен това се държеше учтиво и не създаваше никому никакви неприятности. Разбира се, от полза се оказа и това, че от време на време чичо му бутваше на персонала по някоя и друга банкнота, а също и обаждането от американското консулство, уредено пак от чичо му.

Хубавото на чичо му Руди беше това, дето нито веднъж не намекна на Уесли, че му дължи благодарност за всичко, което е направил. Уесли искаше да изрази благодарността си, но не знаеше как. Накрая реши, че ще трябва да измисли нещо. Засега не се сещаше какво може да каже на чичо си, който, изглежда, се чувстваше неловко, дето Уесли е зад решетките, сякаш той беше виновен за това.

Един от надзирателите тайно изнесе от полицията снимка на мъжа на име Данович, с когото баща му се бе сбил в „Ла порт роз“. Уесли запомни лицето, за да може да го разпознае, когато се наложи.

Не каза никому нищо за това. Беше затворен по характер — дори с баща си трудно говореше за себе си, макар че баща му разказваше почти всичко, което Уесли искаше да знае за неговия живот. И сега не споделяше с никого чувствата си. Чувстваше се заплашен, макар да не беше сигурен какво точно го заплашва. Но каквото и да бе то, мълчанието беше първата отбранителна стъпка. Научи това отдавна, още когато майка му го изпрати в онова проклето военно училище.

Майка му беше друга история. Тя пищя, рева, гълча го и му се подмазва, а накрая му обеща, че животът му ще се промени коренно, когато дойде с нея и новия й съпруг в Индианаполис. Уесли не искаше животът му да се променя. Когато попита чичо си трябва ли да отиде в Индианаполис, Рудолф го погледна тъжно и каза:

— Поне докато си малолетен.

Въпросът беше свързан с пари, но той не разбираше точно по какъв начин. И нямаше значение. Щеше да види как са нещата и ако не му хареса, да изчезне.

Беше се научил да бяга.

А сега му беше мъчно, че няма да се върне на училище, когато започне учебната година. През септември започваше баскетболният сезон. Миналата година бе станал звездата на отбора и знаеше, че тази година ще разчитат на него. Дано се провалят, каза си той, та да разберат колко много им е нужен. За някои това може и да изглеждаше дреболия, при положение че баща му е бил убит неотдавна, но училището заемаше важно място в живота на Уесли и той не можеше да го отхвърли просто така, само защото на възрастните това им се струва маловажно за момента. Вярваше, че баща му би го разбрал, дори и никой друг да не го разбере.

Някои момчета в училище му се присмиваха, че е американец и говори смешно. Нито веднъж не ги удари, макар да му се искаше, защото баща му щеше да го спука от бой, ако разбереше, че се бие. Сега вече ще бъде друго, мрачно си помисли той. С тъгата се появяваше и едно ново чувство за свобода. Сега вече ще правя грешки сам, каза си Уесли, и хората ще трябва или да ги приемат, или да ги отхвърлят. Но грешката, която баща му направи, щеше да му отнеме много време, докато се съвземе. Той се молеше за баща си, но никога нямаше да му прости. Една нощ, една безумна, самоцелна постъпка, и баща му го заряза в мръсотията. В мръсотията, каза си Уесли, докато седеше, облечен с чистите си дрехи, в мръсотията…

Полицаят, който щеше да го заведе на летището, отключи вратата и влезе. Носеше памучни панталони и спортно сако, но и балетно трико да си бе сложил, веднага щеше да се разбере, че е полицай.

Навън миришеше прекрасно. Уесли беше забравил как мирише чистият въздух.

Качиха се в кола без номер и Уесли седна отпред до полицая. Той имаше голям корем и дишаше тежко през счупения си нос, докато се наместваше зад волана. На Уесли му се искаше да го попита дали някога са го удряли с бирена бутилка и дали е застрелвал човек, но реши, че е по-добре да води разговор на други теми.

Полицаят караше бавно по виещия се планински път. Всички прозорци на колата бяха отворени.

— Времето е прекрасно — каза той, — защо да не се възползваме. — Служебните му задължения за тази сутрин се свеждаха само до това да придружи Уесли и той искаше да извлече всички възможни облаги. И вече миришеше на вино. — Значи няма повече Франция за теб, а, момче. Жалко. Следващия път ще се научиш да удряш хората, когато няма свидетели. — И се засмя на хитроумната си шега. — Какво ще правиш в Америка?

— Ще стоя далеч от полицията — отвърна Уесли.

— Ето, това се казва умен младеж — отново се засмя полицаят. — Жена ми все повтаря, че трябва да отидем в Америка — поклати глава той. — Как си я представяш тая работа с една полицейска заплата? — И погледна косо Уесли. — Твоят чичо е доста заможен човек, нали?

— Един от най-богатите.

— То си личи — въздъхна полицаят и загледа смачканото си сако. — Възхищавам се на дрехите му. Човек с възможности. Ясна работа. Нищо чудно, че си заминаваш у дома.

У дома не е точната дума, помисли си Уесли.

— Един ден ще се върнеш тук — като турист — и сигурно ще изхарчиш сума пари — каза полицаят.

— Ако преди това вие, французите, не станете комунисти — отвърна Уесли. В затвора имаше двама души, които разправяха, че са комунисти и че техният ден скоро ще настъпи.

— Не приказвай такива неща — мрачно каза полицаят. — Особено в Америка. Ще ни обърнат гръб. — После се сети за лошото мнение, което американците имат за французите, и добави: — Като се върнеш, нали няма да разправяш пред журналисти как са те измъчвали в полицията, за да направиш признания?

— Нямаше какво да признавам — каза Уесли. — Всички ме видяха как ударих оня мръсник. Мога обаче да разкажа как един от твоите приятели ме наби в колата по пътя към полицията — дяволито додаде той. Наслаждаваше се на това пътуване сред пищната, цветиста природа, след като седмици наред бе прекарал затворен. Пък и, докато си приказваше нехайно с този човек, който все пак се държеше приятелски, можеше да не мисли какво го очаква на летището и после в Индианаполис.

— А ти какво си въобразяваш? — сопна се полицаят. — Някакво хлапе да те повали с един удар пред очите на целия свят и после да не си получиш заслуженото в тъмната кола? В края на краищата всички сме хора, нали така?

— Добре де, нищо няма да казвам — великодушно заяви Уесли.

— Добро момче си ти — отбеляза агентът. — И в Грас направи добро впечатление. Видях мъжа, с когото баща ти се е сбил. Все едно, че го бе газил локомотив. — Той кимна, беше специалист по тези въпроси. — Чудесна работа е свършил баща ти! Чудесна! — И отново погледна изкосо Уесли, този път сериозно. — Полицията го познава тоя тип. И то в неблагоприятна светлина — каза той. — Засега успява да се изплъзне от наказанието, което отдавна му се полага. Свързан е с опасни хора. Не само за доброто на Франция, но и за твое добро сега те изпращат вкъщи.

— Просто изглежда странно — сподели Уесли, — че един човек, за когото всички знаят, че е извършил убийство, може да се измъкне безнаказано.

— Забрави какво знаят хората, приятелю — посъветва го строго полицаят. — Забрави всичко, върни се у дома и бъди добър американец.

— Да, сър — отвърна Уесли, припомняйки си всички подробности от снимката — дръпнатите очи, високите, изпъкнали скули, тънките устни, тъмната къдрава коса. По-добре ти забрави мъжа, който уби баща ми, искаше да каже той, но си замълча. Просто се опитай и забрави.

— Ще ми направите ли една услуга?

— Каква услуга? — попита полицаят с професионална подозрителност.

— Може ли да минем покрай пристанището? Да хвърля един поглед на яхтата.

Полицаят погледна часовника си:

— Още е рано. Имаме време. Защо не?

— Много любезно от ваша страна, сър — каза Уесли.

C’est tres gentil de votre part, monsieur. Това беше едно от първите неща, на които баща му го научи, когато го доведе в Антиб. Макар че почти не знаеше френски, баща му каза: „Има два израза, на които французите отдават голямо значение. Първият е S’il vous plait, което значи «моля». Вторият е C’est tres gentil de votre part. Разбра ли? Повтори ги.“

Уесли запомни този урок.

— Аз имам син на твоите години — каза полицаят. — И той е луд по яхти. Вечно се мотае из пристанищата. Заявих му, че ще се откажа от него, ако стане моряк. Ако не бяха всички тия яхти тук, полицията щеше да седи със скръстени ръце. Какви ли хора не се събират по пристанищата — заяви мрачно той, — алжирци, югославяни, гърци, корсиканци, сицилианци, нудисти, английски младоци, нарушили законите в родината си, богати наркомани… — Той поклати глава, докато изреждаше злините на морския живот. — А сега и най-загубеното градче с изглед към Средиземно море строи ново пристанище. Цялата френска полиция ще трябва да се съсредоточи по крайбрежието, за да контролира това положение. Вземи твоя случай. — Той сърдито размаха пръст към Уесли, припомняйки си, че всъщност изпраща престъпник на заточение. — Да не мислиш, че това, което ти се случи, щеше да се случи, ако живееше в Клермон Феран например?

— То си беше една случайност — каза Уесли и съжали, че е поискал да види пристанището.

— Всички така казват. А кой оправя после бъркотията? Полицията.

— Какъв бихте искали да стане синът ви? — Уесли прецени, че е време да смени темата.

— Адвокат. Там са парите, мойто момче. Послушай ме, върни се в Америка и стани адвокат. Колко адвокати познаваш, които са били в затвора?

— Мислил съм за това — каза Уесли с надежда, че полицаят ще си възвърне добродушното настроение.

— Помисли сериозно.

— Това и смятам да направя — отвърна Уесли дълбокомислено и признателно, надявайки се, че полицаят ще спре дотук.

— И никога недей да носиш оръжие. Чуваш ли ме?

— Да, сър.

— Послушай съвета на един по-стар човек, който е загрижен за младото поколение и познава света.

Сега Уесли разбра защо са възложили сутрешната задача точно на този полицай. На драго сърце се бяха лишили от присъствието му в участъка, за да не му слушат лекциите.

Полицаят измърмори нещо и запали цигара, а когато за миг вдигна ръце от волана, колата се поднесе. Димът отиде към Уесли и той се закашля. Нито баща му, нито Бъни пушеха.

— И недей да пушиш — добави полицаят. — Аз се ненавиждам за този навик. — И потъна в мълчание.

Като стигнаха на пристанището, Уесли видя „Клотилд“ и безлюдната палуба. Противно на здравия разум очакваше, че ще види баща си, който излиза от кабината на щурвала и дърпа някакво въже. Баща му винаги се притесняваше, че ако внезапно излезе буря, въжетата няма да издържат. Стига, помисли си Уесли, стига, той никога вече няма да излезе на палубата. За миг си помисли какво би станало, ако изведнъж отвори вратата, скочи и побегне. За една минута можеше да се изплъзне от дебелия полицай, да се скрие и да се вмъкне на яхтата през нощта, да я изкара от пристанището, да излезе в открито море и да се насочи към Италия. Към най-близката граница. Ще използва ли полицаят пистолета си? Кобурът му издуваше спортното сако. Много е рисковано. Безумна идея. Днес поне трябва да проявява разум. Един ден ще се върне в Антиб.

— Яхти — презрително издума полицаят и натисна газта.

Уесли затвори очи. Не искаше повече да гледа „Клотилд“.

 

 

Рудолф и Дуайър го чакаха на летището пред гишето за проверка на билетите. Дуайър носеше торбата и кожения сак на Уесли, а в ръцете си държеше голям кафяв плик.

— Майка ти и съпругът й вече минаха през паспортната проверка — съобщи Рудолф. — Ще те потърсят вътре. Ще пътувате заедно.

Уесли кимна. Не смееше да проговори.

— Всичко е наред, мосю Джордах — каза почтително полицаят. — Аз ще вляза с него и ще го кача на самолета.

— Мерси — отговори Рудолф.

— Ето ти багажа — каза Дуайър, сочейки сака. — Ще трябва да го претеглиш. — Дуайър бе облякъл костюм за случая. Уесли не си спомняше Дуайър да е бил друг път с костюм, дори на сватбата. Изглеждаше по-дребен, отколкото Уесли го помнеше, и много по-стар, със ситни, срини бръчици по челото и около устата. — А тук — додаде Дуайър, като му подаде плика — има снимки. Мислех, че някой ден ще ти се прииска да ги погледаш. — Гласът му звучеше далечно, несигурно.

— Благодаря, Бъни — отвърна Уесли, като пое плика.

Рудолф му даде листче хартия и поясни:

— Тук има два адреса, Уесли. Домашният ми адрес и служебният на приятеля ми Джони Хийт, в случай че мене ме няма. Ако някога имаш нужда от нещо… — И неговият глас звучеше несигурно.

Не е свикнал да вижда как роднините му заминават от една държава за друга, придружени от полицай, помисли си Уесли, като взе листчето и го сложи в джоба си.

— Пази се — каза Дуайър, докато Рудолф подаваше билета на Уесли на момичето зад гишето и изчакваше да претеглят багажа.

— Не се тревожи за мен, моряко — успокои го Уесли, опитвайки се гласът му да звучи бодро.

— Няма — усмихна се Дуайър, но усмивката му излезе някак крива. — Ще се видим пак, нали?

— Разбира се. — Той дори не се опита да се усмихне.

— Е, време е да вървим — подкани го полицаят на френски.

Уесли се ръкува с чичо си, който изглеждаше така, сякаш щеше да види племенника си отново след час или два, и с Дуайър, който изглеждаше така, сякаш никога вече нямаше да види момчето.

Уесли не погледна назад. Мина през паспортната проверка заедно с полицая, който показа служебната си карта и намигна на служителя зад гишето.

Майка му и съпругът й, когото виждаше за първи път, стояха в залата за заминаване точно до гишето за паспортна проверка, сякаш за да се уверят, че няма да избяга.

— Виждаш ми се бледен — каза майка му. Цялата й коса беше разпиляна по лицето. Сякаш я бе брулила вихрушка.

— Добре съм — отговори той. — Това е моят приятел. — И докосна полицая по ръката. — Той е полицай. Не говори английски.

Полицаят леко се поклони. Задачата бе изпълнена без усложнения и затова сега можеше да си позволи да бъде любезен.

— Обясни им, че трябва да те кача благополучно на самолета — каза той на френски.

Уесли обясни. Майка му се дръпна назад, сякаш полицаят имаше инфекциозно заболяване.

— Запознай се с новия си баща — предложи майка му. — Мистър Крейлър.

— Добре дошъл — поздрави го церемониално мистър Крейлър, като да посрещаше виден гост в телевизионно предаване. И протегна ръка.

— Махни си ръцете от мен — спокойно нареди Уесли.

— Не се тревожи, Еди — каза майка му. — Той е разстроен днес. Това е естествено. Ще се научи. Искаш ли да пийнеш нещо, миличък? Кока-кола, портокалов сок?

— Уиски — отговори Уесли.

— Виж какво, млади човече… — започна мистър Крейлър.

— Той се шегува — побърза да се намеси майка му. — Нали се шегуваш, Уесли?

— Не, не се шегувам.

По високоговорителя женски глас оповести последно повикване на пътниците. Полицаят го хвана под ръка.

— Ще те придружа до самолета — каза той на френски. — Такава е заповедта.

Може би трябваше да използвам случая, когато бяхме на пристанището, помисли си Уесли, крачейки към изхода. Майка му и съпругът й ги следваха плътно.

Рудолф закара Дуайър в Антиб. През цялото пътуване и двамата мълчаха. Като стигнаха входа на пристанището, Дуайър каза:

— Ще сляза тук. Трябва да се видя с един човек. — И двамата знаеха, че отива в малкото кафене, за да се напие, и че иска да бъде сам. — Ще останеш ли тук още известно време?

— Около една седмица — отговори Рудолф. — Докато оправя всичко.

— Ще се видим тогава — каза Дуайър и влезе в кафенето, като пътьом разкопча яката на ризата си, издърпа вратовръзката си и я напъха небрежно в джоба.

Рудолф отново включи мотора. В джоба си имаше писмо от Жана. Тя пишеше, че ще дойде да обядват заедно в „Коломб д’ор“ и че може да се вижда с него всеки следобед през тази седмица. Войната в Париж продължавала.

 

 

Когато пътниците свалиха коланите, а самолетът се изви на запад в небето над Монте Карло, Уесли разглеждаше снимките от плика, който Дуайър му даде. Не забеляза, че майка му е прекосила пътеката и стои зад него. Тя погледна снимките в ръката му. Изведнъж се пресегна и ги сграбчи всичките.

— Тия снимки не са ти нужни повече — заяви тя. — Горкото ми дете, колко много неща трябва да забрави!

Той не искаше да прави сцени, поне не толкова скоро, затова не каза нищо. Гледаше я как къса снимките една по една и пуска парченцата на пътеката. Тя обаче няма нищо против сцените, помисли си той. Божичко, колко прекрасно ще бъде в Индианаполис.

Погледна през прозореца и видя как полуостров Антиб, зелен и красив, се отдалечава в синьото море под него.