Ъруин Шоу
Просяк, крадец (21)

8

Из бележника на Били Абът

1971

Тя е още тук.

Прави се, че не ме познава. Доколкото мога да преценя, двамата с нейния производител на замразени храни от Дюселдорф не разговарят с никого. Никога не съм ги видял в компания с други хора. Той играе голф всеки ден. На събиранията, където ходя, тях никога ги няма. Открих, че е записана в хотела като сеньорита Моника Хицман, едно време фамилията й беше друга. Когато случайно се срещнем, независимо дали тя е сама или с приятеля си, двамата се разминаваме като непознати, но аз усещам, че ме облъхва леден вятър, все едно че плувам край айсберг и ме настига мразовитият му дъх.

Понякога сама или с приятеля си тя минава край тенис корта. Най-често спира за малко да погледа, както правят много от гостите.

С всеки изминал ден играя все по-лошо.

Има и друга неприятност. Ухажван съм, ако мога така да се изразя, от една млада испанка на име Кармен. Няма ли спасение от това мелодично ехо от Барселона, която играе настървено и неуморно тенис и чийто баща, както разбрах, заемал висок пост в правителството на Франко в Барселона. Висок, сивокос джентълмен с безпощадно лице, той понякога я придружава, понякога — не.

Дъщеря му е двайсетгодишна с опасни тъмни очи, руса коса и походка на тигрица, независимо дали е на корта, или извън него, сякаш смята за свой дълг да се държи според либретото на известната опера. Когато двамата играем, тя ме съсипва. След двубоя намира повод да ми предложи по нещо за пиене и тогава започва да ми доверява неща, за които не желая да знам. Ходила е на училище в Англия и говори езика добре, макар и със силен акцент. В нейно присъствие играя глуповата роля на момче спортистче, въпреки твърденията й, че моите номера са й ясни, което сигурно е така. Едно от нещата, които сподели с мен, е, че баща й, макар и каталонец, се е сражавал в армията на Франко и житейската му философия е същата като на офицерите на Фердинанд и Изабела, които прогонили маврите и евреите от Испания. Тя вбесява баща си, когато му говори на каталонски, но го обича силно. Твърди, че няма да бъде щастлива, докато в Барселона не се развее каталонското знаме и поетите от нейната родина не започнат да пишат на родния си език. Двете с Моника, която също има мнение по въпроса за езиковото разделение на Европа, сигурно ще има за какво да си поговорят, макар че Кармен едва ли някога е виждала бомба. Тя разпространява листовки, което може би също е противозаконно. Има прекрасно, гъвкаво тяло и аз не знам докога ще мога да устоя на това изкушение, макар че ме е страх от баща й, който, колкото и рядко да ме вижда, винаги ме гледа с хладна подозрителност. Кармен ме уверява, че гледал подозрително всички чужденци, особено американците, но аз не мога да се отърва от чувството, че антипатията му към мен не се дължи на шовинистични подбуди.

Тя прилича на онези млади жени от снимките по вестниците, в чиято чест матадорите убиват бикове. Не прилича на момиче, което в Америка може да разпространява листовки.

Поне в едно отношение прилича на Моника. Никога няма да стане нечия добра съпруга.

 

 

Следващият ден беше лош ден за Били Абът. Моника дойде на корта с приятеля си и се записа да играе тенис една седмица от единайсет часа сутринта.

Били проведе с нея първата тренировка. Тя беше безнадежден случай. Той не можеше да й каже нищо, тъй като приятелят й стоя на корта през всичките четирийсет и пет минути. Тя наричаше Били мистър Абът, а той нея — сеньорита Хицман. Докато й подхвърляше топки, повечето от които тя изпускаше, той си мислеше, че трябва да я отведе настрани и да я попита какво точно е намислила да прави; не беше възможно да се озове в Ел Фаро по чиста случайност.

Следобед Кармен за малко не го победи. Беше в особено настроение и играеше като освирепяла.

По-късно, в бара на хотела, където останаха сами, той я попита какво се е случило.

— Чете ли вестника тази сутрин?

— Не.

— На първа страница има снимка на един от вашите адмирали, когото Франко награждава.

— Адмиралите са за това — да ги награждават — сви рамене Били. — Нямам нищо против, че получава медал. Но съм против това, че е тук, и той, и корабите му, както и самолетите на нашите военновъздушни сили. Дълго време съм бил в армията и съм скептично настроен по отношение на ползата от нас, ако наистина се наложи да действаме.

— Да не би да искаш руснаците да прегазят Европа? — изгледа го гневно Кармен.

— Ако са искали да прегазят Европа, досега да са го направили — отговори той. — Нашата численост в Европа е достатъчна, за да дразним руснаците, но не и за да направим нещо. Ако се стигне до война, ракетите ще свършат работа, но войниците на земята — не. Те ще бъдат пожертвани още първия ден. Аз бях сред тези войници на земята и не се чувствах особено щастлив.

— Много съм доволна, че разполагам с личен съветник по военните въпроси, който да ми разяснява фактите от живота — каза саркастично Кармен.

— Всичко е само парадност и нищо повече — продължи Били. Не знаеше защо спори с Кармен. Може би защото последният сет завърши осем на шест. Може би защото му бе омръзнало привлекателни млади жени да му четат политически лекции. — Наличието на някоя база тук или там дава възможност на военните да си раздвижат мускулите и да измъкнат пари от Конгреса, за да обикалят нагоре-надолу с лимузините си и да живеят пет пъти по-добре, отколкото биха живели у дома. Ако свалим униформите на всички американски войници и ги изпратим по домовете им да свършат нещо полезно, за всички ще бъде по-добре, включително и за испанците — добави той, повече за да я ядоса, отколкото защото наистина мислеше така.

— Мързеливите и слабите винаги намират оправдание за мързела и слабостите си — заяви Кармен. — Слава богу, че не всички американци са като тебе. — Тя имаше сложни политически схващания. Мразеше Франко, мразеше и комунистите, а сега, изглежда, мразеше и Били, както и американския адмирал. — Американското присъствие тук е морално оправдано, но да позволиш човек като Франко да ти окачва медал на гърдите, при положение че си американец, е неморално. Едно е да си готов да защитаваш една страна, като по този начин защитаваш собствените си интереси, и съвсем друго е да поддържаш репутацията на един отвратителен режим. Ако бях американка, щях да пиша до Конгреса, до Държавния департамент, до президента, до вестниците, за да протестирам. Нали искаш да направиш нещо полезно — напиши едно писмо до „Хералд трибюн“.

— Колко време смяташ, че ще остана тук, ако това писмо бъде публикувано?

— Не повече от двайсет и четири часа. Но ще си струва — отвърна Кармен.

— Човек, освен всичко друго, трябва и да яде.

— Пари — каза презрително Кармен. — Хората като теб свеждат всичко до пари.

— Може ли да ти напомня, че нямам богат баща, за разлика от някои хора, които познавам — отвърна Били.

— Това е несправедливо. Едно нещо поне им е хубаво на испанците и то е, че не измерват живота си в долари и центове.

— Тук се въртят доста богати испанци, които не правят нищо друго, освен да трупат пари — каза Били. — Купуват например маслинени горички и ги превръщат в туристическа примамка. Всички тия големи яхти в пристанището едва ли са собственост на хора, дали обет за бедност.

— Отрепки! — каза Кармен. — Една нищожна част от населението. Хора без душа. Правят всичко, което им кажат Франко и неговите престъпници, само за да запазят своите имоти, яхти и любовници, докато през това време страната гладува. Мразя комунизма, но като гледам какво трябва да правят обикновените хора тук, за да си изхранят семействата, разбирам защо комунизмът ги привлича. Докарани са до отчаяние.

— Да не би да искаш друга гражданска война? — попита Били. — Още един милион жертви? Улици, залети в кръв?

— Ако се стигне дотам, ще са виновни твоите приятели, собствениците на яхти — каза Кармен. — Аз, разбира се, не искам да се случи такова нещо. Това, което искам, е разумна промяна и ред. След като вие в Америка сте го постигнали, защо ние тук да не можем?

— Не съм запознат с испанския характер, но съм чувал, че, когато ги предизвикат, твоите сънародници стават кръвожадни, жестоки и склонни към насилие.

— О, толкова са ми омръзнали тия приказки — извика Кармен. — Сякаш в Испания всички участват в борби с бикове, самобичуват се или отмъщават с кръв за честта на семействата си. Защо никой не казва колко жестоки и склонни към насилие са германците като народ след всичко, което са направили в Европа? Или французите след Наполеон? А за американците и за това, което те са направили, няма да говоря с тебе, нещастен, жалък тенисист… — И Кармен презрително подписа чек за питиетата в бара на хотела. — Ето, спестил си парите си за четири джина с тоник. Не си ли доволен, че си дошъл в жестоката, склонна към насилие Испания и си станал лакей на богатите?

— Може би не трябва да се виждаме повече — засегна се Били. — Намери си някой друг, с когото да играеш тенис.

— Ще играя тенис с теб, защото на теб ти плащат да играеш тенис с мен. Утре по същото време. — Тя излезе с широка крачка от бара и го остави да седи сам в голямото празно помещение. Господи, каза си той, а аз си мислех, че ме ухажва! Първо Моника с нейните бомби, сега пък това.

На другата сутрин Моника дойде на корта сама. Били трябваше да признае, че има вид на тенисистка — дребна, стегната, с хубави крака, облечена с подходяща къса рокличка за тенис, с лента през челото, за да не се разрошва грижливо подредената й коса.

Като излязоха на игрището, Били тихо каза:

— Моника, какъв е тоя номер, дето си го замислила?

— Името ми е сеньорита Хицман, мистър Абът — отвърна студено тя.

— Ако искаш парите, дето ги занесох в Париж, и другата… другата част от пакета, мога да ги взема — добави Били. — Ще отнеме известно време, но мога…

— Не разбирам за какво говорите, мистър Абът!

— О, хайде стига — раздразнено каза той. — Мистър Абът! Когато се любехме по цял следобед в Брюксел, не ми викаше мистър Абът.

— Ако продължавате така, мистър Абът, ще трябва да съобщя на управителя, че губите ценно време в разговори вместо да правите това, което се очаква от вас, а именно да ме учите да играя тенис — заяви тя.

— Ти никога няма да се научиш да играеш тенис.

— В такъв случай това ще бъде поредният ви провал, за който ще си спомняте, когато остареете — отговори спокойно тя. — А сега, ако обичате, да започнем тренировката.

Той въздъхна, мина от другата страна на мрежата и взе да й хвърля високи топки. Моника му ги връщаше все така несръчно, както и предишната сутрин.

Когато тренировката свърши, тя си тръгна от корта с думите:

— Благодаря, мистър Абът.

Следобед той победи Кармен шест на нула и шест на три, като редуваше злобно ту остри, ту прехвърлящи удари и я караше през цялото време да тича, докато лицето й пламна. И тя си тръгна от корта с гневни думи:

— Този път игра като евнух.

И не го покани да изпие нещо с нея.

Като я гледаше как крачи към хотела с развети руси коси, Били си каза, че Испания вече не му изглежда толкова привлекателна, колкото в началото.

 

 

Уесли се качи на влака от Лондон за Бат. През прозореца се наслаждаваше на китните зелени селца на провинциална Англия. След напрежението и несигурността в Америка престоят в Лондон му подейства успокояващо, защото там не познаваше никого и никой не очакваше нищо от него. Когато отиде да обядва в една кръчма и застана пред бара, гласът на барманката му напомни за Кейт, която говореше по същия начин. Той изведнъж си даде сметка колко много му е липсвала тя. Дояде си сандвича, отиде на гарата и взе първия влак за Бат. Тя щеше да се изненада, като го види. Дано се изненада приятно.

Като пристигна в Бат, каза адреса на шофьора на таксито, седна на задната седалка и загледа с любопитство чистите улици и красивите стари къщи. Индианаполис нищо не струва, каза си Уесли.

Таксито спря пред тясна малка къща, боядисана в бяло като всички останали, построени плътно една до друга по цялото протежение на улицата Уесли плати на шофьора и натисна звънеца. След малко входната врата се отвори и една ниска жена с посивяла коса и домашна престилка го поздрави:

— Добър ден.

— Добър ден, мадам. Кейт вкъщи ли е? — попита Уесли.

— А вие кой сте, моля?

— Уесли Джордах, мадам.

— О, божичко — широко се усмихна жената. Протегна ръка и Уесли я пое. Мазолеста ръка на трудова жена. — Много съм слушала за тебе. Влизай, влизай, мойто момче. Аз съм майката на Кейт.

— Много ми е приятно, мисис Бейли — каза Уесли.

От вратата се влизаше направо в малка всекидневна. Едно бебе си играеше и гукаше в кошарка на пода.

— Това е брат ти, Уесли — каза мисис Бейли. — Е, половин брат в най-лошия случай. Казва се Том.

— Знам — отговори Уесли и загледа бебето с интерес. — Изглежда хубаво, здраво бебе, нали?

— Прекрасен е. Щастлив от сутрин до вечер! — каза мисис Бейли. — Да ти направя ли един чай?

— Не, благодаря. Искам да видя Кейт, ако е вкъщи.

— На работа е — отвърна мисис Бейли. — Можеш да я намериш в кръчмата. На няколко пресечки е оттук. Божичко, колко ще се зарадва, като те види. Ще останеш ли за вечеря?

— Ще видя как ще се разберем с Кейт. Хей, Томи, как си? — извика той и отиде при кошарката.

Бебето му се усмихна и взе да гука. Уесли се наведе, пъхна ръка в кошарата и подаде пръст на бебето. То се надигна, сграбчи пръста и докато Уесли леко вдигаше ръката си, се изправи и несигурно запристъпя. След това победоносно се засмя, а Уесли се изненада колко силна е малката ръчица, хванала пръста му.

— Томи, много здраво стискаш — възкликна той.

Бебето отново се засмя, пусна се и тежко седна. Уесли се надвеси над него, обзет от странно чувство, което изпитваше за първи път — нежност, примесена с неясна тревога… Бебето беше щастливо. Докога ли? Може би завинаги, щом Кейт му е майка.

— Ако ми кажете как да стигна до кръчмата… — обърна се той към мисис Бейли.

— Щом излезеш от къщи, свий наляво и като изминеш три преки, ще я видиш на ъгъла. — Тя отвори входната врата и застана до него. Едва му стигаше до рамото. Вдигна към него добродушното си обикновено лице и заговори със сериозен глас: — Трябва да ти кажа, Уесли, че дъщеря ми е била най-щастлива, докато е живяла с баща ти. И никога няма да забрави това. А сега може ли да те прегърна?

Уесли я прегърна и я целуна по главата. Когато тя се освободи от него, той видя, че очите й са овлажнели, макар че на лицето й грееше усмивка.

— Ти си свой тук, не забравяй това — каза мисис Бейли.

— Ще се върна пак — отговори Уесли. — Някой ще трябва да научи Томи да играе бейзбол вместо крикет, защо аз да не свърша тази работа.

— Добро момче си ти — засмя се мисис Бейли. — Точно както разправяше Кейт.

Тя застана на отворената врата и го загледа как се отдалечава по слънчевата улица.

„Кралското оръжие“ беше малка кръчма с тъмна дървена ламперия и с малки буренца, пълни с шери и портвайн, наредени високо зад бара. Наближаваше три часът, вече трябваше да затварят. Вътре имаше само един възрастен човек, който дремеше пред чаша бира на малка кръгла маса. Когато Уесли влезе, Кейт бършеше чаши, а един мъж с престилка слагаше по рафтовете бутилки бира.

Уесли застана на бара, без да каже нищо, и зачака Кейт да се обърне.

— Какво ще желаете, сър?

Уесли широко й се усмихна.

— Уесли! — извика тя. — Откога стоиш тук така?

— От петнайсет минути. И умирам от жажда — отговори той.

— Искаш ли една бира?

— Не. Искам само да те погледам.

— Изглеждам ужасно — каза тя.

— Не, не изглеждаш ужасно. — Тя си беше същата, каквато я помнеше, може би не толкова загоряла и малко по-пълна в лицето и гърдите. — Изглеждаш прекрасно.

— Не е вярно — каза тя и го погледна сериозно, — но ми е приятно да го чуя.

Часовникът над бара удари три и тя извика:

— Затваряме вече, господа.

Старият човек на масата се отърси от дрямката, допи си бирата, стана и излезе.

Кейт излезе иззад бара и спря на няколко крачки от Уесли да го разгледа.

— Станал си мъж — каза тя.

— Не съвсем — отговори Уесли.

Тя го целуна и го прегърна.

— Толкова се радвам, че те виждам. Как разбра къде да ме намериш?

— Потърсих те вкъщи и майка ти ми каза.

— Видя ли бебето?

— Да. Страхотно е — каза той.

— Чак пък страхотно. Но си го бива. — Уесли видя, че тя се зарадва. — Чакай да си облека палтото и ще отидем да се поразходим. Ще ми разкажеш всичко, което ти се е случило.

На излизане тя извика на мъжа зад бара:

— Ще се видим в шест часа, Али.

Мъжът изсумтя.

— Красиво е това градче — каза Уесли. Слънцето грееше меко и Кейт го бе хванала под ръка. — Изглежда приятно за живеене.

— Бат ли? — сви рамене Кейт. — Преживял е и по-хубави времена. Тук са идвали на курорт аристократите заради минералните бани, за да сгодят дъщерите си и да играят на комар. Сега идват главно туристи. Имаш чувството, че живееш в музей. Не знам къде ходят на курорт аристократите сега. И дали изобщо има такива.

— Мъчно ли ти е за Средиземно море?

Тя пусна ръката му и докато крачеше, се загледа замислено пред себе си.

— Мъчно ми е за някои неща от Средиземно море — отвърна. — За други — изобщо не. По-добре да не говорим за това. Кажи ми сега ти какво правиш?

Докато Уесли й разказа какво е правил в Америка, обиколиха почти цялото градче. Кейт поклати тъжно глава, докато слушаше за Индианаполис, после дълбоко се замисли, докато той й разказваше за хората, с които е разговарял за баща си, и накрая го погледна с почтително уважение, като чу за ролята му във филма на Гретхен.

— Актьор — каза тя. — Кой би помислил такова нещо? Ще продължиш ли да играеш?

— Може би след време — отговори той. — Имам да свърша някои неща в Европа.

— Къде по-точно в Европа? — изгледа го подозрително тя. — Да не би в Кан?

— Щом искаш да знаеш, да, в Кан — каза той.

Тя кимна.

— Бъни се страхуваше, че накрая ще се стигне до това.

— Накрая — повтори Уесли.

— И аз искам да си отмъстя на целия скапан свят — каза Кейт. — Но вместо това сервирам напитки в един бар. Отмъщението все някъде трябва да спре, Уесли.

— Отмъщението все някъде трябва да започне — отвърна той.

— А ако те убият, кой ще отмъсти за теб? — в гласа й имаше горчивина и упрек.

— Някой друг ще трябва да реши това.

— Няма да споря с теб. Приличаш твърде много на баща си. Никога не успявах да го разубедя за нещо. Щом така си решил, мога само да ти желая доброто. Поне го направи както трябва. И ако предположим, че го направиш както трябва и се измъкнеш безнаказано — прекалено много предположения се натрупаха, — какво ще правиш след това?

— Мислил съм и по този въпрос — отвърна Уесли. — С парите от наследството и с парите, които ще спечеля за две години в киното, мога да купя една яхта, нещо като „Клотилд“, и да обикалям с нея…

Кейт поклати нетърпеливо глава и каза:

— Ти може да си син на баща си, но не можеш да бъдеш баща си. Трябва да водиш свой собствен живот, Уесли.

— Това ще си бъде мой собствен живот — отговори той. — Мислех дори, че ти можеш да ми станеш съдружник с твоя дял от наследството и тогава заедно… Докато купим яхтата, малкият… Томи… — запъна се той на името — ще бъде достатъчно голям, ще може да живее на морето и…

— Мечти. Хубави мечти — каза тя.

Продължиха да вървят мълчаливо.

— Трябва да ти кажа нещо, Уесли — започна Кейт. — Моите пари вече ги няма. Свършиха.

— Как така свършиха? — невярващо попита той. — Като гледам как живееш…

— Знам си аз как живея — горчиво каза тя. — Живея като глупачка. Познавам един човек, който разправя, че иска да се ожени за мен. Има си малък бизнес тук, в Бат. Поиска да му дам всичко, което имах, за да не фалира предприятието му.

— И ти даде ли му?

Тя кимна.

— Мислех, че съм влюбена в него. Трябва да ме разбереш. Не съм жена, която може да живее без мъж. Виждаме се почти всеки следобед, като ми свърши работното време в кръчмата. Сега трябваше да съм при него, той ще побеснее довечера, като му кажа, че съм била със сина на Том. Когато дойде у дома, за да излезем някъде, не поглежда бебето.

— И ти искаш да се омъжиш за такъв човек?

— Не беше такъв, преди да му се провали бизнесът — каза Кейт. — Държеше се прекрасно с мене, с бебето, с майка ми… — добави тя и въздъхна. — Ти си млад и мислиш, че нещата са или черни, или бели… Само че не е така. За една жена на моята възраст, с моето семейство, която цял живот е вършила мръсна работа и не е красива, нищо не е лесно. — Тя си погледна часовника. — Наближава пет. Винаги прекарвам поне един час с Томи, преди да се върна в бара.

Двамата тръгнаха мълчаливо към къщата на майка й. Отпред беше спряла кола, а зад волана седеше мъж.

— Това е той — каза Кейт. — Чака ме и беснее.

Когато Кейт и Уесли наближиха къщата, мъжът излезе от колата. Беше висок, пълен, червендалест и миришеше на алкохол.

— Къде беше, дявол да те вземе? — извика той. — От три часа те чакам.

— Разходих се малко с този млад господин — отговори спокойно Кейт. — Хари, това е Уесли Джордах, той дойде да ме види. Хари Досън.

— Поразходила се малко, виж я ти? — Досън не счете за нужно да се запознае с Уесли, а удари силно Кейт. Направи го внезапно и Уесли не можа да реагира.

— Ще ти дам аз една разходка — извика Досън и отново вдигна ръка.

— Чакай малко, приятел — намеси се Уесли, сграбчи мъжа за ръката и го изтласка от Кейт, която стоеше наведена, вдигнала ръце да предпази лицето си.

— Пусни ме, гаден янки — каза Досън, опитвайки се да си освободи ръката.

— Днес повече няма да биеш, мистър. — Уесли изблъска Досън с рамо. Досън освободи ръката си и удари с юмрук Уесли в челото. Уесли за малко не падна от силния удар, изсумтя и замахна. Удари Досън право в устата, Досън се вкопчи в него и без да се пускат, двамата се свлякоха на тротоара. Уесли му нанесе още два удара по главата, ритна го в слабините и с две ръце го заудря по лицето. Досън безжизнено се отпусна и Уесли се изправи над него. После със злоба го ритна два пъти в главата.

Кейт, която стоеше приведена, без да издава звук, докато мъжете се биеха, сега се втурна към Уесли и взе да го тегли.

— Стига толкова — извика тя. — Нали не искаш да го убиеш?

— Точно това искам да направя — отвърна Уесли, треперещ от гняв. Но се остави Кейт да го отведе.

— Боли ли те много? — попита тя, обгърнала с две ръце раменете му.

— Не — отговори той, макар че главата му кънтеше като ударена с тухла. — Нищо особено. Можеш вече да ме пуснеш. Няма да докосна гадния ти приятел.

— Уесли — бързо заговори Кейт, — трябва да се махнеш оттук. Върни се веднага в Лондон. Като се оправи, той…

— Вече няма да посяга на теб. Получи си заслуженото — каза Уесли.

— Но той ще те намери. И няма да е сам — изплака Кейт. — Ще доведе хората си от гаража. А те няма да дойдат с голи ръце. Върви, моля те, върви…

— А ти?

— Не се тревожи за мен — каза тя. — Аз ще се оправя. Ти върви.

— Не искам да те оставя с това гадно, крадливо копеле. — Той погледна Досън, който се размърда, макар че очите му бяха още затворени.

— Нямам повече работа с него. Между нас всичко е свършено — заяви Кейт.

— Говориш така само за да ме отпратиш — не вярваше Уесли.

— Говоря ти истината. С пръст да се опита да ме докосне, ще извикам полицията. Довиждане, Томи — каза тя и целуна Уесли по устата.

— Томи? — засмя се Уесли.

Кейт също се засмя и смутено закри с ръка лицето си.

— Много неща се случиха днес. Бъди внимателен, Уесли. Съжалявам, че се забърка в тази история. Хайде, тръгвай.

Уесли погледна Досън, който се мъчеше да седне и опипваше замаяно разкървавените си устни. После коленичи до него, хвана го грубо за вратовръзката и като доближи лице до подутото му ухо, каза:

— Слушай, маймуно, само ако чуя, че си я докоснал, ще се върна и да знаеш, че това, което стана сега, ще ти се стори песен в сравнение с онова, което ще ти се случи. Разбра ли ме?

Досън измърмори нещо неразбрано през сцепените си устни.

Като продължаваше да го държи за вратовръзката, Уесли го удари през лицето. Звукът от удара отекна остро и високо. Кейт извика и Уесли се изправи.

— Край на тази история — отсече той. Целуна Кейт по бузата и закрачи по улицата, без да се обръща. Главата още го болеше, но той вървеше леко и се чувстваше по-добре. Докато си припомняше боя, го обзе спокойствие. Във влака през целия път до Лондон се чувстваше отлично.

 

 

Били играеше с Кармен, този път без злоба, когато на корта се появи младеж с джинси, с изрусяла коса и раница на раменете. Постоя известно време прав, после свали раницата си и седна на тревата да наблюдава по-удобно играта. В Ел Фаро не се срещаха често туристи с раници и Били взе да хвърля любопитни погледи към младежа. Изразът на лицето му беше сериозен и съсредоточен, но той не показваше по никакъв начин одобрение или неодобрение, когато Кармен или Били удареха отлично топката или направеха грешка.

Били забеляза, че Кармен също не крие любопитството си и често поглежда към зрителя на тревата.

— Знаеш ли кое е това момче? — попита тя, когато си смениха местата на корта.

— Никога не съм го виждал — отвърна Били, изтривайки челото си с хавлиена кърпа.

— По-добре да ни гледа той, отколкото оная Хицман — каза Кармен. От известно време Моника се появяваше на корта след четири часа, когато Кармен и Били започваха да играят, и ги наблюдаваше. — Има нещо странно в тази жена, сякаш не тенисът я интересува, а самите ние. И то с лоша умисъл.

— Всяка сутрин имам тренировка с нея — каза Били, припомняйки си думите на баща си, че у Моника има нещо странно, когато я видя в Брюксел. — Може би е решила да овладее този спорт.

Продължиха да играят и Били завърши сета с класически удари, за да не бъде пак обвинен, че играе като евнух.

— Благодаря — каза Кармен, докато си обличаше пуловера. — Този път беше по-добре. — И си тръгна, без да го покани да пийнат нещо в хотела, а като мина край младежа на тревата, му се усмихна. Били забеляза, че момчето не отвърна на усмивката. Тъй като нямаше повече тренировки този следобед, си облече пуловера и тръгна да излиза от корта. Младежът се изправи и каза:

— Мистър Абът?

— Да. — Били се изненада, че младежът знае името му. Нямаше вид на човек, който може да си позволи да взема уроци по тенис в Ел Фаро.

— Аз съм братовчед ти Уесли Джордах — представи се младежът.

— Така ли, слушал съм много за теб — каза Били. Двамата се здрависаха. Били забеляза, че ръката на братовчед му е силна и груба, ръка на човек, който се занимава с физически труд.

— И аз съм слушал много за теб — отговори Уесли.

— Да си чул нещо хубаво по мой адрес?

— Не съм — засмя се Уесли. — Но играеш страхотно тенис!

— Е, не застрашавам нито един шампион — отвърна Били, но комплиментът го зарадва.

— Момичето също — добави Уесли. — Добре тича, нали?

— В добра форма е — каза Били.

— В много отношения е в добра форма. Пък и красива!

— Външно — да — отвърна Били. Отношението на Кармен към него след спора им за американския адмирал още го измъчваше.

— Това е достатъчно. Ако всички хора, с които ти плащат да играеш тенис, са толкова красиви, нямаш основания да се оплакваш от работата си.

— Не са всички. Ти къде си отседнал?

— Никъде. В движение съм — отвърна Уесли.

— А защо си дошъл тук?

— Заради теб — отговори сериозно Уесли.

— Оо!

— Реших, че най-сетне трябва да видя какво представлява другият мъжки представител на това поколение Джордах.

— И какво ти е впечатлението засега?

— Че имаш добър сервис и че си като звяр пред мрежата. — И двамата се засмяха.

— Дотук добре — каза Били. — Виж какво, умирам за една бира, искаш ли да дойдеш с мен?

— Готово — отвърна Уесли и намести раницата на гърба си.

Още докато крачеха към хотела, Били прецени, че младежът му харесва, макар да му завиждаше за ръста и за лекотата, с която метна раницата на раменете си.

— Чичо Рудолф каза, че си познавал баща ми… — започна Уесли.

— Виждал съм го само веднъж, когато бях малък — каза Били. — Една нощ спахме двамата в къщата на баба ни.

— Какво впечатление ти направи? — попита Уесли, стараейки се гласът му да звучи безстрастно.

— Хареса ми. Като го видях, всички останали ми се сториха скапани. Той водеше живот, какъвто и на мен ми се искаше да водя — биеше се, обикаляше моретата, посещаваше далечни места. И освен това — засмя се Били — не спеше с пижама. А всички, които познавах, спяха с пижами. За мен това, изглежда, се превърна в някакъв особен символ на свободен живот.

— Ти си бил странно дете — засмя се Уесли.

— Не кой знае колко странно — каза Били, като влязоха в бара и си поръчаха две бири.

Кармен седеше на една маса с баща си. Тя любопитно ги изгледа, но с нищо не показа, че се радва да ги види, нито, че ги познава.

— Нещата се развиха така, че нито веднъж не съм се бил, никога не съм скитал по света и винаги спя с пижама — продължи Били, докато си пиеха бирата. Сви рамене и добави: — Баща ти ми направи впечатление и с още нещо. Носеше пистолет. О, божичко, като го видях, си казах, поне един човек в това семейство знае какво иска. Нямам представа обаче какво е направил после с пистолета.

— Нищо — отговори Уесли. — Точно когато му потрябва, не му беше подръка…

— Ужасно съжалявам за това, което се случи, Уесли — каза тихо Били.

— Да — отвърна Уесли.

— Какви са ти плановете оттук нататък? — попита Били.

— Все още нямам истински планове. Ще видим какво ще изскочи — отговори Уесли.

Били остана с впечатлението, че Уесли знае точно какво иска да прави, но избягва да говори за това.

— Майка ми пише, че те чака голямо бъдеще на филмов актьор — подзе Били.

— Може и да приема някое предложение, но засега съм се оттеглил. Ще изчакам да видя какво ще стане с филма.

— Пише, че щели да изпратят филма на фестивала в Кан тази година.

— За първи път чувам — възкликна Уесли. — Радвам се за нея. Майка ти е наистина нещо изключително. Дано не възразиш, дето така се намесвам, но мисля, че е крайно време да започнеш да се държиш по-добре с нея. Ако беше моя майка, щях да правя всичко за нея. Щом ще представят филма в Кан, защо не отидеш там да я видиш?

— Това е идея — замислено каза Били. — Ти ще отидеш ли?

— Да. Аз имам и една друга работа в Кан.

— Може да пътуваме заедно с колата — каза Били. — Кога ще бъде това?

— През май. В края на месеца.

— След около шест седмици. Сезонът тогава е подходящ за пътуване.

— Ще можеш ли да се измъкнеш оттук?

— Чувал ли си някога за възпаление на лакътната става от преумора при тенис? — ухили се Били.

— Да.

— Усещам, че много лошо ще ми се възпали лакътната става. Има опасност направо да осакатея и за да се оправя, ще са ми нужни най-малко две седмици пълна почивка. А ти какво ще правиш дотогава?

— Не знам — сви рамене Уесли. — Ще се помотая тук, ако нямаш нищо против. Може да взема няколко урока по тенис от тебе. А може и да поработя две-три седмици на пристанището.

— Имаш ли нужда от пари?

— Още не съм закъсал съвсем, но ако припечеля нещо, няма да е лошо — каза Уесли.

— Момчето, което работеше тук на басейна — чистеше го, раздаваше дюшеци и други такива неща, а освен това изпълняваше и задълженията на спасител — напусна преди два дни. Можеш ли да плуваш?

— Ами, справям се.

— Искаш ли да питам дали мястото е още свободно?

— Защо не? Това е чудесно — каза Уесли.

— В моята стая има две легла. Можеш да се настаниш при мен — предложи Били.

— Нямаш ли си приятелка?

— В момента — не. И доколкото виждам, на хоризонта не се очертава нищо — каза Били.

— Не искам да ти досаждам.

— Та братовчедите нали са за това — да си досаждат взаимно — засмя се Били.

 

 

На другия ден Уесли започна работа на басейна. А вечер, под светлината на лампите, Били го учеше да играе тенис. Уесли схващаше бързо, беше роден спортист и скоро се очерта като тенисистът с най-силните удари на този корт. Играеше всеотдайно, с напрегнато лице и присвити очи и биеше топките така, сякаш ликвидираше отявлени врагове. Макар че се гордееше със стабилния му напредък, Били се смущаваше от хладнокръвната ожесточеност, с която Уесли играеше, и понякога му се искаше да каже: „Не забравяй, че това е само игра.“

На Били му беше приятно, че Уесли е тук, и скоро откри, че е идеален като съквартирант, защото разтребваше стаята и поддържаше безупречен ред, а това беше много хубаво след съжителството с разпиляната Моника. Управителят на хотела беше доволен от работата на Уесли и поздрави Били, че го е довел. След като Били представи Уесли на Кармен, отношението на Кармен също се промени и тя започна да кани и двамата на вечеря в едно от малките ресторантчета на пристанището, когато баща й не беше с нея в хотела. Уесли се държеше с Кармен сериозно и възпитано, а Били установи, че Кармен, която досега не беше пристрастена към плуването, много често прекарва горещите сутрини край басейна. След като Били й каза, че майка му е направила филм, в който е играл Уесли, Кармен започна да зачита повече мненията на Били, а когато разбра, че в града дават филм, който й се искаше да гледа, заведе и двамата на кино. Тя имаше слабост към филми с много кръвопролития и тъжен край и обичаше да излиза от такива прожекции с мокри от сълзи страни.

Най-хубавото от всичко бе, че след втората седмица Моника съобщи, че прекъсва тренировките си, защото заминавала на другата сутрин. Но щяла да се върне пак, заяви студено и му даде щедър бакшиш, без да уточни кога ще се върне.

— Ние с нетърпение чакаме да те видим отново — каза тя, но не обясни какво разбира под това „ние“.

— Не искаш ли да чуеш какво се случи на улица „Гро Каю“? — попита я Били, докато тя си събираше нещата.

— Знам какво се е случило на улица „Гро Каю“ — отговори Моника. — Убили са не този, когото е трябвало. Заедно с още няколко души.

— Опитах се да ти се обадя — каза той.

— Ти не си остави адреса — отвърна тя. — Друг път недей да правиш тази грешка. Цял живот ли възнамеряваш да живееш в тази жалка страна като треньор по тенис?

— Не знам какво възнамерявам — каза той.

— Как се запозна с това момче от басейна?

— Той просто се появи тук един ден — излъга Били. На никого не бе казал, че Уесли му е братовчед, и не искаше той да се забърква с жена като Моника.

— Не ти вярвам — заяви спокойно Моника.

— Не мога да ти помогна.

— Има добро лице — каза Моника. — Силно и страстно. Един ден ще трябва да си поговоря надълго с него.

— Не се доближавай до него.

— Нареждания от теб не приемам — отговори Моника. — Запомни това.

— Помня много неща, свързани с теб — не й остана длъжен той. — Някои от тях са прекрасни. А ти как си с паметта напоследък?

— Зле, много зле — каза тя. — Благодаря, че беше толкова търпелив с мен на корта, макар че от това нямаше голяма полза, нали?

— Не. Ти си безнадежден случай — отвърна той.

— Надявам се, че ще имаш по-голям успех с другите си ученици. Например с онази руса испанска кучка. Колко ти плаща, за да й бъдеш жиголо? Нужна ли е профсъюзна карта за тази професия в Испания?

— Нямам намерение да слушам глупости — ядоса се той.

— Не е зле да свикваш, малкия, особено след като от няколко години си в играта — каза тя. — Адиос, Джони.

Той я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше. С треперещи ръце прибра бакшиша, който Моника му даде, и взе ракетата, за да започне следващата тренировка… Как да не се опасява след всичко случило се, че тя ще се върне, ще му съобщи номера на стаята си и ще му каже да отиде при нея след полунощ.

 

 

Две седмици по-късно Уесли пишеше писмо на бюрото в стаята, а Били се готвеше да ходи на танци. На забавата бяха поканени група цигани, които танцуваха фламенко, и гостите трябваше да се явят в испанско облекло. Били бе купил една риза с басти и волани и взе на заем от оркестрантите чифт тесни черни панталони, болеро и ботуши с високи токове. Уесли също бе поканен, но каза, че предпочита да напише няколко писма. Добави, че освен това ще се чувства глупаво, ако се премени като Били.

Сутринта той бе получил писмо от Гретхен, която му пишеше, че „Комедия на реставрацията“ ще бъде представена на фестивала в Кан, и го канеше да отиде там, за да сподели с нея почестите и славата. Рудолф и Дейвид Донъли също щели да отидат. Франсис Милър, кинозвездата във филма, щяла да се опита да присъства на фестивала поне три дни. Очертаваха се две интересни седмици. Гретхен пишеше колко се радва, че той най-сетне се е запознал с Били, че двамата са се харесали, и питаше дали Уесли не би могъл да убеди Били също да отиде в Кан.

— Били — обърна се Уесли към братовчед си, който се мъчеше да влезе в ботушите на музиканта, — пиша писмо на майка ти. Тя иска и двамата да отидем в Кан. Какво да й кажа?

— Кажи й… — поколеба се Били, нахлузил единия ботуш, — кажи й… Какво пък, защо не?

— Тя ще се зарадва — отвърна Уесли.

— Дявол да го вземе — каза Били, който бе успял да обуе и втория ботуш, и се изправи, — предполагам, че веднъж на десет години човек може да си позволи да зарадва майка си. Как изглеждам?

— Смешно — отговори Уесли.

— И аз така си мислех — добродушно кимна Били. — Е, няма как, циганите ме зоват, тра-ла-ла. — Той изтропа с токове и двамата се засмяха.

— Приятно прекарване — пожела му Уесли.

— Ако не се върна до сутринта, значи са ме отвлекли. Нали ги знаеш циганите? Недей да плащаш откуп повече от тринайсет долара и петдесет цента.

И излезе, свирейки с уста песента на тореадора от „Кармен“.

 

 

Циганите бяха добри артисти, китарите и кастанетите им разпалваха кръвта, музиката и песните звучаха като тъжно и страстно ридание, танците им бяха горди и пламенни, а виното се лееше в изобилие. И Били отново си каза, както и първия път, когато прекоси испанската граница, че тази страна е само за него.

Защо да отричаме, мислеше си той, докато музиката около него гърмеше, а момичетата с рози в косите развяваха поли и настъпваха предизвикателно към партньорите си, за да ги отблъснат в последния момент с потракване на дебелите си токове, защо да отричаме, че истинските удоволствия са удоволствията на богатите. Почти през цялата вечер Кармен седя до него, прекрасна с тъмната рокля, която откриваше разкошните й рамене и пълната й гръд, с блестящи от възбуда очи. Тези танци нямаха нищо общо с баловете в колежа в Уитби и Били беше щастлив, че толкова неща са останали зад гърба му.

Един от танцьорите дойде при Кармен и я издърпа от стола й, за да танцува с нея. Тя танцуваше радостно и свободно, като професионална танцьорка, отбеляза Били, с развени дълги руси коси, с израз на гордо презрение, запечатан на лицето й. Каквото и да си мислеше за Испания, дълбоко у нея живееше испанският дух и тази музика го възпламеняваше. Танцът свърши. Гостите, сред които и Били, шумно изръкопляскаха. Вместо да седне, Кармен дойде при него и го вдигна от мястото му. Сред общ смях и ръкопляскане Били започна да танцува с нея, подражавайки на мъжете танцьори. Танците му се удаваха и той успяваше да възпроизведе движенията на циганите, като в същото време леко пародираше собственото си изпълнение. Кармен схвана какво прави партньорът й и се разсмя в момента, в който той смело се завъртя. Когато танцът свърши, тя го целуна, макар че лицето му бе обляно в пот.

— Трябва да глътна малко въздух — помоли я той. — Ела с мен навън.

Двамата незабелязано излязоха от залата на терасата. Небето беше мрачно и надвиснало ниско, с черни, разпокъсани облаци, които се движеха към луната.

— Ти беше прекрасен — каза Кармен.

Той я прегърна, целуна я и прошепна:

— Искам после да дойда в стаята ти.

За миг тя остана неподвижна в прегръдката му, но след това го отблъсна и каза с хладен глас:

— Ще танцувам с теб, ще играя тенис с теб и ще споря с теб. Обаче за нищо на света не бих се съгласила да се любя с теб.

— Но ти така ме гледаше…

— Това е част от играта — отвърна тя, изтривайки презрително устата си. — Всъщност — цялата игра. И нищо повече. Ако реша да се любя някога в тоя скапан курорт, ще го направя с младежа от басейна.

— Ясно. — Гласът му прозвуча дрезгаво от яд и разочарование. — Искаш ли да му кажа?

— Да — отговори тя.

Това го срази.

— Ще изпълня желанието ви. Винаги на вашите услуги, мадам — каза той.

— Номерът на стаята ми е 301. Ще го запомниш ли?

— Ще го помня до края на живота си.

Тя се засмя. Смехът й прозвуча неприятно.

— Трябва да се връщам. Хората забелязаха, че излязохме заедно. Както знаеш, това е една изостанала страна и ние много държим на благоприличието. Идваш ли с мен?

— Не — отговори той. — Трябва да предам съобщението. И после ще спя.

— Приятни сънища — пожела му тя, обърна се и влезе в залата при музиката.

Били тръгна бавно към стаята си. Нощният вятър изведнъж охлади тялото му и той се разтрепера. Пази се от сеньоритас, бе писал баща му. Прав е бил добрият старец.

Когато се върна в стаята, Уесли спеше. Спеше неспокойно, въртеше се, усуквайки завивките около тялото си, и от време на време стенеше, сякаш нощем го обземаше някакво неизлечимо терзание, което през деня успяваше да потисне или да избегне. Били застана до леглото и загледа братовчед си, без да може да прецени съжалява ли го, обича ли го, или го мрази.

Беше решил да се съблече, да си легне и да остави Уесли на мрачните му сънища, ала накрая се замисли: Дявол да го вземе, нали затова сме роднини, и разтърси Уесли.

Уесли стреснато се изправи.

— Какво има?

— Връщам се от забавата и имам новини за теб — каза той. — Ако отидеш в стая 301, там ще те чака една дама. Името й е Кармен. Помоли ме лично да ти предам това.

— Шегуваш ли се? — попита Уесли, вече напълно разсънен.

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен.

— Възможно ли е да е казала такова нещо?

— На твое място не бих задавал никакви въпроси — отвърна Били. — Нали сам ми разправяше колко е красива. Аз да съм, отивам, преди да е станало късно.

— Аз не я обичам — каза Уесли. Изглеждаше раздразнен и недоволен, също като малко момченце, от което за първи път се иска да свърши нещо неприятно, и Били си даде сметка за седемгодишната разлика във възрастта им.

— Тук имаш работа с възрастни хора — отбеляза Били. — Любовта невинаги е главното съображение в подобни случаи. Отиваш ли?

Уесли се изправи и седна приведен на ръба на леглото. Спеше само с долната част на пижамата си и мускулите на ръцете му се откроиха на светлината на лампата, която Били бе запалил, когато влезе в стаята. Прилича на победен боксьор, който знае, че в следващия рунд ще го нокаутират, помисли си Били.

— Не искам да изглеждам глупак, но не мога да го направя — каза Уесли. — Аз съм влюбен в друга. Чудесно момиче. От Ню Йорк. Тя ще се опита да дойде в Европа след няколко седмици, за да ме види. Не ме интересува какво ще си помисли дамата за мен, аз чакам приятелката си — предизвикателно заяви той.

— Да не съжаляваш после — предупреди го Били.

— Няма. Щом и ти смяташ, че е красива, и я познаваш много по-добре от мен, защо ти не отидеш?

— Дамата даде ясно да се разбере, че няма да се зарадва, ако отида аз в стая 301.

— Божичко, кой би си помислил, че такава като нея ще избере точно мен? — учуди се Уесли.

— Може би си пада по филмови звезди.

— Няма защо да се шегуваш с това — отсече Уесли. — Не съм никаква филмова звезда и тя го знае.

— Аз просто се държа гадно — отвърна Били. — Е, изпълних си задължението. Сега си лягам.

— И аз. — Уесли погледна усуканите завивки и каза: — Каква бъркотия! Сутрин, като се събудя и си видя леглото, все едно че виждам бойно поле. — Пооправи завивките и легна, сложил ръце под главата си. — Един ден — продължи той, докато Били се събличаше — може би ще се науча да се оправям със секса и любовта и с други такива дребни неща.

— Не разчитай на това — каза Били, облече си пижамата и легна. — Лека нощ, Уесли. След такава страхотна вечер си заслужаваш почивката.

— Да — кисело отвърна Уесли. — Угаси тая проклета лампа.

Били се протегна и угаси лампата. Но дълго време не затвори очи, остана да лежи, вперил поглед в тъмния таван. След пет минути чу равномерното дишане на Уесли, а после и тихите му стенания, щом сънищата пак го връхлетяха. Били лежа буден, докато утринната светлина започна да се процежда в стаята. В далечината още се чуваше ритъмът на музиката. Испански утрини, каза си той, проклети испански утрини!

 

 

На другия ден точно в четири часа Кармен се появи на корта. Изглеждаше отпочинала и спокойна. Този път щяха да играят на двойки. Като пристигна, Кармен поздрави партньорите си и Били с лъчезарна усмивка. Макар че другите двама бяха мъже, Кармен играеше по-добре от тях, затова с Били бяха в противникови двойки. Били никога не я бе виждал да играе толкова добре — беше пъргава, точна, отбиваше топките и принуждаваше Били и партньора му да леят пот за всяка спечелена точка. Резултатът беше четири на четири. След дълга размяна на удари тя изпрати една висока топка над главата на Били. Той улови ироничната й усмивка, докато с пълна скорост се изтегляше назад и подскачайки високо, успя в последния момент да стигне топката. Удари я злобно, опитвайки се да я забие в краката на Кармен, но Кармен се хвърли към мрежата и топката изсвистя край главата й. Тя се поколеба и в същия миг топката я удари силно в окото, а после заподскача по игрището. Кармен пусна ракетата, извика от болка и закри окото си с ръце.

О, господи, каза си Били, прескачайки мрежата, за да стигне до момичето, само това ми липсваше.

 

 

Лекарят беше мрачен. Каза, че окото е в опасност. Кармен трябваше да замине незабавно за Барселона, за да я прегледа специалист. Може би щеше да се наложи операция.

— Ужасно съжалявам — каза Били, когато се връщаха с колата му от лекарския кабинет в хотела.

— Няма за какво да съжаляваш — отсече Кармен, но Били виждаше, че окото много я боли. — Ти не си виновен. Аз нямах работа при мрежата. Исках да ти отклоня вниманието, та да изпуснеш топката. Не се оставяй да те убедят, че си виновен.

Той се наведе и я целуна по бузата. Този път тя не го отблъсна.

Независимо обаче какво разправяше тя или който и да е друг, той знаеше, че е виновен, че ако предишната вечер нищо не се беше случило, никога нямаше да запрати срещу нея толкова силно топката, и то от такова малко разстояние.

На другия ден управителят на хотела го извика в кабинета си и каза:

— Млади човече, страхувам се, че си загазил лошо. Бащата току-що ми се обади. Надява се окото да се оправи; специалистът не смятал операцията за наложителна, но бащата е бесен. За себе си мога да кажа: не ти плащам, за да осакатяваш гостите ми. Бащата настоява да те уволня. Дъщерята се обади да каже, че никога няма да ми прости, ако направя това, но аз мисля да се подчиня на волята на бащата. Най-добре си стегни куфарите и заминавай. И колкото по-бързо, толкова по-добре. — Управителят извади един плик от чекмеджето на бюрото си и го подаде на Били. — Ето ти заплатата за месеца. Не съм удържал нищо.

— Благодаря — отвърна вяло Били.

— Съжалявам, че трябва да напуснеш. Ползваше се с добро име тук — заключи управителят и му подаде ръка.

Докато вървеше към басейна, за да каже на Уесли какво се е случило, Били си спомни думите на баща си за късмета на семейство Джордах. Нямаше никакво значение, че фамилията му беше Абът, а не Джордах.

 

 

Още същия ден тръгнаха с откритото пежо по огряното от слънце шосе за Франция. Били се опита да убеди Уесли, че е глупаво да си остави работата, но Уесли настоя да не се делят и Били бързо се съгласи. Беше обикнал момчето и го изкушаваше мисълта да пътуват двамата заедно по пролетните пътища на Испания и Франция. Караха бавно, разглеждаха природата, обядваха на открито наденица с черен хляб и бутилка вино в сянката на маслинени дръвчета или край някое лозе. Носеха си ракетите за тенис и в градовете, през които минаваха, обикновено намираха игрище, така че почти всеки ден изиграваха по няколко сета.

— Ако продължаваш така, след две години ще можеш да ме биеш — каза Били.

Докато пътуваха на север, Били си даде сметка колко се радва, че се е махнал от Ел Фаро, макар че винаги щеше да се чувства виновен за случилото се. Съжаляваше, задето оставя Испания, но не съжаляваше, че вече няма да се чуди дали Моника ще се появи отнякъде и ще му развали настроението с безнадеждния си тенис и с неясните си заплахи за предстоящи усложнения.

В сравнение с Ел Фаро сега Уесли говореше по-открито за предишния си живот и за хората, изиграли някаква роля в живота на баща му, които бе издирил. Разказа на Били за посещението си в Бат, спомена за Кейт, но не каза нито дума за Досън и за сбиването с него. А за малкия си половин брат възкликна с обич.

— Хубаво момченце! Силно като биче. Мисля, че ще прилича на баща си — на баща ни. Истински щастливо дете!

— Ти обаче не изглеждаш щастлив — подзе Били. — Млад, силен, представителен и, както пише майка ми, с блестяща кариера пред себе си, стига да пожелаеш, но нямаш вид на щастливо момче.

— Горе-долу съм щастлив — отвърна уклончиво Уесли.

— Не и когато спиш. Знаеш ли, че всъщност по цяла нощ стенеш?

— Сънища. Те нищо не значат.

— Психиатрите не смятат така.

— А ти какво смяташ? — Гласът на Уесли изведнъж прозвуча рязко.

— Смятам, че нещо те измъчва. Нещо лошо. Ако искаш да поговорим, може би ще ти олекне.

— Може би — каза Уесли. — Но друг път. Сега нека оставим тази тема.

След като влязоха във Франция, прекараха първата нощ в един малък хотел, обърнат към морето, точно срещу границата в Порт Вандр.

— Имам страхотна идея — предложи Били. — В Кан трябва да бъдем след две седмици — защо не отидем в Париж, можем да си прекараме славно?

— Не — поклати решително глава Уесли. — Аз трябва да отида в Кан. Все отлагам, сега вече е време да отида.

— Защо?

Уесли изгледа странно Били.

— Трябва да видя Бъни, с когото бяхме заедно на „Клотилд“. Всъщност той е в Сен Тропе. Има да ми предава една информация. Важна информация. Ти иди в Париж. Аз ще се придвижа на автостоп на изток.

— Каква информация? — попита Били.

Уесли отново го изгледа странно.

— Търся един човек и Бъни може би знае къде да го намеря. Това е всичко.

— Не може ли този човек да изчака две седмици?

— Чакал е прекалено дълго.

— Кой е той?

— Онзи, заради когото не мога да спя спокойно… Всяка нощ го сънувам. Сънувам, че го намушквам с нож, много пъти един след друг, но той все не пада, стои прав и ми се смее… Като се събудя, още го чувам как се смее.

— Познаваш ли го? — попита Били. — Искам да кажа, в съня си.

Уесли бавно кимна:

— Това е човекът, който уби баща ми.

Той изрече тези думи с такъв тон, че Били настръхна като от студ.

— Какво ще направиш, като го намериш?

— Все на някого трябва да го кажа… — пое дълбоко дъх Уесли — и не виждам защо да не го кажа на теб. Ще го убия.

— Господи! — извика Били.

Двамата седяха мълчаливо, загледани в морето.

— Как смяташ да направиш това? — попита накрая Били.

— Не знам — сви рамене Уесли. — Ще реша, като му дойде времето. Може би с нож.

— Имаш ли пистолет?

— Не.

— А той дали има?

— Вероятно.

— Ще те убие.

— Ще гледам да не ме убие — заяви мрачно Уесли.

— Ако все пак успееш да му видиш сметката, полицията ще започне да търси първо теб, нали знаеш? — каза Били.

— Мисля, че да — съгласи се Уесли.

— Ще имаш късмет, ако се отървеш с двайсет години затвор. Това знаеш ли го?

— Не.

— Но въпреки всичко искаш да отидеш в Кан и да свършиш тази работа?

— Да.

— Слушай, Уесли — каза Били. — Не мога да те оставя така да си погубиш живота. Трябва да ми позволиш да ти помогна.

— Как?

— Имам пистолет със заглушител, скрит в Париж.

— Може да се окаже полезно — кимна мрачно Уесли.

— Нека ти помогна да обмислим… — запъна се Били — убийството. В края на краищата получил съм някаква подготовка като военен. Говоря френски много по-добре от теб. Знам да боравя с пистолет. Ще ти призная нещо, което не бива да казваш на никого — докато бях в Брюксел, станах член на група терористи…

— Ти? — попита невярващо Уесли.

— Да, аз. Участвах в една акция в Амстердам срещу испанската туристическа агенция. Знам как се прави бомба. За тая работа по-добър съдружник от мен не можеш намери. Ще ти кажа какво ще направим — продължи той. — Докато ти стигнеш до Сен Тропе, аз ще отида в Париж, ще взема пистолета и двамата ще се срещнем в Сен Тропе или в Кан, където решиш. Съгласен ли си?

Уесли внимателно изгледа Били и каза:

— Будалкаш ли ме?

— О, стига, Уесли — извика Били с огорчение. — Нищо подобно! Какво ще загубиш от това? След няколко дни ще бъда на морето. С пистолета. И с достатъчно патрони, за да можеш да се упражняваш. На това будалкане ли му викаш?

— Мисля, че не — отвърна Уесли, но някак неохотно. — Добре, ще ми съобщиш къде си отседнал в Париж. Аз ще ти се обадя и ще ти кажа къде да ме намериш.

— Мисля, че можем да пийнем нещо — каза Били.

— И аз така мисля — отвърна Уесли.

 

 

На другия ден пътуваха заедно до Ним, откъдето Били щеше да продължи на север за Париж. Били седеше мълчаливо зад волана под сянката на една топола, докато Уесли измъкваше раницата от колата и я наместваше на гърба си. Бяха се уговорили, че Били ще му изпрати телеграма до поискване в Сен Тропе, в която ще му съобщи името на хотела си в Париж.

— Е, хайде, и умната — заръча Уесли.

— Ти също — каза Били. — Нали няма да предприемаш нищо рисковано, преди да дойда?

— Няма. Обещавам. — Двамата си стиснаха ръцете. — Ще ми липсва тенисът — засмя се Уесли.

— Да знаеш, че във френските затвори се играе много малко тенис — каза Били.

— Знам — отвърна Уесли и отстъпи встрани.

Били включи мотора и махна на Уесли, а колата, предназначена за слънчеви ваканционни дни, изхвърча на шосето изпод сянката на тополата. В страничното огледало Били видя високата слаба фигура, поела бавно по пътя към Кан.

 

 

Когато пристигна в Париж и се настани в един хотел на Левия бряг. Били веднага даде поръчка за разговор с Америка. Щом Рудолф вдигна телефона, Били му каза:

— Вуйчо Рудолф, Били Абът се обажда. Аз съм в Париж, в хотел „Аламбер“. Имам нужда от помощ. Спешно. Нещо ужасно ще се случи с Уесли, а може би и с мен, ако… — замълча той.

— Ако какво, Били? — попита Рудолф.

— Ако не предотвратим някои неща — отговори Били. — Не мога да ти кажа по телефона.

— Утре идвам в Париж — каза Рудолф.

— Бога ми, точно това исках да чуя — отвърна Били. Легна уморен на леглото и след малко заспа.