Ъруин Шоу
Просяк, крадец (3)

2

Из бележника на Били Абът

1968

Телеграмата от майка ми пристигна с военната поща. Тя гласеше: Вуйчо ти Том е убит. Предлагам ти да дойдеш в Антиб за погребението. С вуйчо ти Рудолф сме в „Отел дю кап“ в Антиб. С обич, мама.

Виждал съм само веднъж вуйчо си Том, когато бях малък и отидох със самолет от Калифорния в Уитби за погребението на баба ми. Погребенията създават прекрасни условия членовете на семейството да се опознаят отново. Мъчно ми е, че вуйчо Том е умрял. Беше ми симпатичен, когато двамата преспахме в стаята за гости у вуйчо Рудолф. Силно впечатление ми направи фактът, че има пистолет. Той мислеше, че съм заспал, но аз видях, като го извади от джоба си и го сложи в едно чекмедже. На другия ден, докато траеше погребението, все за това си мислех.

Ако някой от вуйчовците ми трябваше да бъде убит, бих предпочел да беше Рудолф. Никога не сме били в приятелски отношения, а като пораснах, той учтиво ми даде да разбера, че не одобрява нито мен, нито възгледите ми за обществото. Моите възгледи оттогава не са се променили радикално. Консервирали са се, ще каже вуйчо ми, ако изобщо си направи труда да се занимава с тях. Но той е богат и не е изключено да ме спомене в завещанието си, ако не от привързаност към мен, то поне от братска обич към майка ми. А Томас Джордах не е човек, който ще остави състояние след себе си.

Показах телеграмата на Полковника и той ми даде десет дни отпуск по семейни причини, за да отида в Антиб. Аз обаче не отидох в Антиб, а изпратих съболезнователна телеграма в хотела, като обясних, че не ми дават отпуск за погребението.

Моника също си взе отпуск и двамата заминахме за Париж. Прекарахме чудесно. В Париж трябва да си с момиче точно като Моника.

 

 

— Страхувам се, че настъпи моментът да обсъдим някои неща, за които досега отбягвахме да говорим — каза Рудолф. — Трябва да знаем какво ни предстои да правим. Във връзка с наследството. Колкото и да е болезнено, ще трябва да говорим за пари.

Всички се намираха в салона на „Клотилд“. Кейт бе облякла тъмна рокля, очевидно стара, която сега й беше много тясна, и седеше на стола с протрития куфар от изкуствена кожа до себе си. Салонът беше боядисан в бяло със син кант, на илюминаторите имаше сини перденца, а по стените — гравюри с ветроходи, които Томас бе купил във Венеция. Всички поглеждаха куфара на Кейт, макар че никой нищо не казваше.

— Кейт, Бъни — продължи Рудолф, — знаете ли дали Том е оставил завещание?

— На мен никога не ми е споменавал за завещание — каза Кейт.

— На мен също — добави Дуайър.

— Уесли?

Уесли поклати глава.

Рудолф въздъхна. Том какъвто си беше, такъв си и остана, последователен докрай, помисли си той. Женен, със син и с бременна жена и да не намери време един следобед да си напише завещанието. Рудолф направи първото си завещание в една адвокатска кантора, когато беше на двайсет и една години, и оттогава бе правил пет или шест нови завещания — последното, когато се роди дъщеря му Инид. А сега, след като Джийн прекарваше все повече и повече време из разни клиники, съставяше друго завещание.

— А сейф? — попита той.

— Аз не знам за такова нещо — каза Кейт.

— Бъни?

— Сигурен съм, че нямаше — отвърна Дуайър.

— А имаше ли някакви ценни книжа?

Кейт и Дуайър озадачено се спогледаха.

— Ценни книжа? Какво значи това? — попита Дуайър.

— Акции, облигации. — На кой свят живеят тия хора, зачуди се Рудолф.

— А, за това ли става дума — каза Дуайър. — Той разправяше, че това било още един начин да бъде притиснат трудовият човек. — Том бе казал и още нещо: „Остави ги тия неща на проклетия ми брат“, но това беше, преди двамата братя окончателно да се сдобрят, и Дуайър смяташе, че сега не е моментът да цитира тези думи.

— Добре, ценни книжа няма — каза Рудолф. — Тогава какво е направил с парите си? — попита той, като се постара гласът му да не звучи раздразнено.

— Имаше две банкови сметки — обясни Кейт. — Една чекова книжка във франкове в „Креди Лионе“ тук, в Антиб, и една спестовна книжка в долари в Креди Сюис в Женева. Предпочиташе да му плащат в долари. Тази спестовна книжка е незаконна, защото живеем във Франция, но това не ме тревожи. Никой никога не е повдигал въпроса.

Рудолф кимна. Брат му все пак не е бил напълно лишен от здрав финансов разум.

— Спестовната книжка, последните съобщения от „Креди Лионе“ и чековата книжка са в каютата, в чекмеджето под леглото. Уесли, ако искаш, иди да ги донесеш — каза Кейт.

Уесли тръгна към капитанската каюта.

— Мога ли да те попитам, Бъни — продължи Рудолф, — как ти плащаше Томас?

— Не ми плащаше — отговори Дуайър. — Ние бяхме съдружници. В края на годината си поделяхме, каквото е останало.

— Имахте ли някакви документи — договор или официално споразумение?

— Господи, не — извика Дуайър. — За какво ни беше договор?

— Яхтата на негово име ли се води, или на двама ви? Или може би на него и на Кейт?

— Та ние сме женени от пет дни, Руди — каза Кейт. — Не сме имали време за такива неща. Клотилд се води на негово име. Документите са в чекмеджето при книжките. Със застраховката и другите разписки.

— Аз ходих при адвокат — въздъхна Рудолф.

Разбира се, помисли си Гретхен. Беше застанала на вратата, обърнала поглед към кърмата. Размишляваше върху телеграмата на Били. Кратко, учтиво съобщение от непознат човек, който не изпитваше нито чувство за скръб, нито желание да предложи утеха. Тя не познаваше порядките в армията, но знаеше, че ако поискат, войниците получават отпуск, за да присъстват на погребение. Беше писала на Били да дойде и на сватбата, но той й бе отговорил, че е прекалено зает да разпраща товарни камиони и военни коли през цяла Белгия към Армагедон и няма време да танцува по сватбите на полузабравени роднини. Аз също съм една от тези полузабравени роднини, помисли си горчиво Гретхен. Нека тогава се затрива в Брюксел. Няма що, достоен син на баща си. И тя се опита да съсредоточи вниманието си върху Рудолф, който търпеливо се мъчеше да оправи объркания живот на няколко души. Разбира се, че веднага е отишъл при адвокат. В края на краищата смъртта е юридически въпрос.

— Френски адвокат — продължи Рудолф, — който за щастие говори добре английски, препоръча ми го управителят на хотела. Изглежда човек, на когото може да се разчита. Той ми каза, че макар всички вие да живеете във Франция. Вашият дом е яхтата и не притежавате жилище на френска земя, а според френските закони яхтата представлява американска територия, затова най-добре е да не се съобразяваме с френските изисквания, а да се отнесем направо към американския консул в Ница. Имате ли възражения по този въпрос?

— Каквото ти кажеш, Рудолф — обади се Кейт. — Както смяташ, че е най-добре.

— Щом ти мислиш, че е добре, и аз така мисля — каза Дуайър. Гласът му издаваше досада като на малко момче в час по аритметика, на което много му се иска да е навън и да играе бейзбол.

— Ще се опитам да говоря с консула следобед да видя какво ще ни посъветва — каза Рудолф.

Уесли се върна с двете книжки и с последните три разписки от банките.

— Имаш ли нещо против, ако ги взема? — обърна се Рудолф към Кейт.

— Той беше твой брат…

Както винаги никой нищо не спестява на Руди, помисли си Гретхен, застанала на вратата с гръб към салона.

Рудолф взе книжките и документите от Уесли. Погледна последната разписка от „Креди Лионе“. Остатъкът беше малко повече от десет хиляди франка. Това прави около две хиляди долара, пресметна Рудолф сумата. После отвори другата книжка.

— Единайсет хиляди, шестстотин двайсет и два долара — каза той. Беше изненадан, че Томас е спестил толкова много.

— Мен ако питаш, това е всичко — каза Кейт. — До последния цент.

— Да не забравяме яхтата — напомни Рудолф. — Какво ще правим с нея?

За миг в салона настана мълчание.

— За себе си аз знам какво ще правя с нея — каза спокойно Кейт, без да се вълнува, и се изправи. — Ще си тръгна и ще я оставя. Още сега. — Старомодната, твърде тясна рокля се вдигна над закръглените й загорели колена с трапчинки.

— Кейт, трябва да решим нещо — възпротиви се Рудолф.

— Каквото и да решиш, аз ще го приема. Но още една нощ тук няма да изкарам — заяви тя.

Симпатична, обикновена, естествена жена, изчакала да каже последно сбогом на мъжа си, помисли си Гретхен, след което си тръгва, без да търси облаги или изгоди от яхтата, която е била неин дом, неин поминък и източник на щастие.

— Къде отиваш? — попита Рудолф.

— Засега в някой хотел в града — отговори Кейт. — После ще видим. Уесли, ще ми пренесеш ли куфара до таксито?

Уесли мълчаливо вдигна куфара с една ръка.

— Ще ти се обадя в хотела, когато мога да говоря, Руди — каза Кейт. — Благодаря ти за всичко. Ти си добър човек. — Тя го целуна по бузата така, сякаш целувката й беше благословия, мълчалив знак на оправдание, и като мина покрай Гретхен, последва Уесли на палубата.

Рудолф се отпусна на стола, на който тя бе седяла, и разтърка уморено очи. Гретхен отиде при него и го докосна нежно по рамото. Знаеше, че нежността може да изразява и неодобрение, дори презрение.

— Не се вълнувай толкова, братко — каза тя. — Не можеш за един следобед да оправиш живота на всички.

— Да — съгласи се Рудолф и се изправи, леко прегърбен, с отпуснати рамене. — Става късно. Ще се опитам да отида в Ница, преди да са затворили консулството. Гретхен, искаш ли да те закарам до хотела?

— Не, благодаря — отговори Гретхен. — Ще остана още малко и ще изпия едно питие с Бъни. Може би две питиета.

Не беше хубаво този следобед да оставят Дуайър сам.

— Както кажеш — съгласи се Рудолф и сложи на масата спестовните книжки и документите, които държеше в ръка. — Ако видиш Джийн, предупреди я, че няма да се върна за вечеря.

— Добре — каза Гретхен.

Но си помисли: Този следобед не ми е до разговори с Джийн Джордах.

— Мисля, че ще е по-приятно на палубата — обърна се тя към Дуайър, след като Рудолф си тръгна.

Салонът, който до този момент представляваше приветлива, уютна стая, сега се бе превърнал в зловеща кантора, където човешкият живот се измерва във ведомости, цифри, приходи и разходи, а не в плът и кръв.

Веднъж вече бе преживяла това. Когато мъжът й загина при автомобилна злополука, завещание липсваше. Може би Колин Бърк, дето не бе вдигнал ръка да удари някого през живота си и дето живееше заобиколен от книги и сценарии, и винаги се отнасяше внимателно и тактично с писателите и актьорите, с които работеше и които често мразеше, имаше много повече общо с полуграмотния й, непрокопсал брат, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

И понеже Колин не бе оставил завещание, никой не знаеше какво следва да се прави с имуществото му. Той имаше бивша съпруга, на която плащаше издръжка, ипотекирана къща, хонорари. Появиха се адвокатите и всичко бе замразено за повече от една година. И тогава, както сега, както винаги, Руди оправи всичко.

— Ще донеса да пийнем нещо — каза Дуайър. — Много е хубаво, че искаш да постоиш при мен. Най-тежкото е, че съм сам. След всичко, през което минахме двамата с Том. А сега и Кейт си отиде. Повечето жени щяха да създадат неприятности между двама мъже на борда, които от толкова време са приятели и съдружници. Но не и Кейт. — Устните на Дуайър потреперваха почти незабележимо. — Бива си я Кейт, нали?

— Бива си я и още как — отвърна Гретхен. — Искам едно силно питие, Бъни.

— Уиски, нали?

— С много лед, ако обичаш. — Тя се премести напред, където салонът и кабината на щурвала щяха да ги скрият от погледите на минувачите по кея. Стигаха й приятелите на Том, на Дуайър и на Кейт от другите яхти в пристанището, които се изредиха със скръбни лица да изказват съболезнования. Тъгата им беше искрена. Гретхен обаче не бе сигурна дали може да каже същото за себе си.

Застанала на носа на яхтата сред безукорно чистата палуба от тиково дърво с грижливо навитите въжета и лъскавите месингови части, тя загледа познатото вече претоварено пристанище, което първия ден я бе очаровало: полюшващите се мачти и мъжете, които бавно и внимателно вършат милион дребни неща, съставляващи всекидневието на онези, които се препитават от морето. Дори сега, след всичко случило се, тя не можеше да остане безразлична пред тази спокойна красота.

Дуайър пристъпи бос с чашите, в които подрънкваше ледът. Подаде й питието. Тя вдигна чашата си и печално се усмихна. Цял ден не бе слагала нищо в устата си и при първата глътка езикът й изтръпна.

— Аз обикновено не пия концентрати, но може би трябва да се науча — каза Дуайър. Той отпиваше на малки глътки, като внимателно изучаваше вкуса на питието и ефекта от него. — Трябва да ти кажа — продължи той, — че брат ти Руди е страхотен. Оправен човек.

— Да — съгласи се Гретхен. Това определение също беше вярно.

— Ако не беше той, така щяхме да се оплетем…

А можеше и изобщо да не се оплитате, помисли си Гретхен, ако бе държал жена си вкъщи и не се бе разхождал между два континента.

— Така щяха да ни оберат… — продължи Дуайър.

— Кой щеше да ви обере?

— Адвокати, застрахователни агенти, разни чиновници, всички — отговори неопределено Дуайър.

Ето един човек, помисли си Гретхен, кален в морските бури, който си е вършил работата при изключително физическо напрежение и е знаел, че сбърка ли, и той, и всички, които зависят от него, ще отидат на дъното, който е оцелял в обкръжението на жестоки и брутални мъже, но е напълно безпомощен пред лист хартия или пред органите на властта, действуващи на сушата. Този човек сякаш е от друга раса, каза си Гретхен, чийто съзнателен живот бе преминал сред мъже, заобиколени от купища хартии, които се движеха спокойно и уверено в кабинетите си като индианци в гората. Покойният й брат, изглежда, по рождение принадлежеше към друга раса.

— Аз обаче се тревожа за Уесли — каза Дуайър.

Естествено, че ще се тревожи за друг, помисли си тя, а не за себе си, щом е човек, който не вижда смисъл да сключва договори и е готов в края на годината да дели наполовина, и щом няма законно право да стои дори сега на измитата палуба на тази красива яхта, където години наред е изкарвал прехраната си.

— Уесли ще се оправи. Руди ще се погрижи за него — каза тя.

— Няма да иска Уесли — отвърна Дуайър и отпи от чашата си. — Той искаше да бъде като баща си. Понякога ми беше смешно, като го гледах как се мъчи да се движи като баща си, да говори като баща си, да се мери с баща си. — Отпи още една глътка, направи лека гримаса и погледна замислено чашата в ръката си, сякаш се опитваше да прецени дали тя крие в себе си приятел или враг. После въздъхна неуверено и продължи: — Двамата стояха по цели нощи в кабината; било в открито море, било в пристанище, все ги чувах как си говорят долу, Уесли задава въпроси, Том му отговаря бавно и подробно. Веднъж попитах Том за какво, дявол да го вземе, си говорят толкова много. Той се разсмя. „Детето ме разпитва за живота ми и аз му разказвам. Изглежда, иска да навакса за изминалите години. Изглежда, иска да разбере що за човек е баща му. И аз като него исках да разбера що за човек е моят баща, само че той не ми отговаряше, а ме изгони с ритници.“ От онова, което Том е подхвърлял — каза Дуайър предпазливо и сдържано, — съм останал с впечатлението, че двамата много-много не са се обичали.

— Така е — отговори Гретхен, — нашият баща не беше обичлив. Ако изпитваше обич към някого, то беше към Рудолф.

— Всякакви семейства има — въздъхна Дуайър.

— Всякакви — повтори Гретхен.

— Попитах Том какви въпроси му задава Уесли — продължи Дуайър. — „Обикновени“, каза Том. „Какъв съм бил, когато съм ходел на училище, какви са били брат ми и сестра ми — сиреч ти и Руди. Как така съм станал боксьор, после моряк на търговски кораб. Кога за първи път съм спал с момиче. Какви са били другите момичета, каква е била проклетата му майка…“ Попитах Том дали му казва истината. Истината и само истината, каза Том. „Аз съм модерен баща. На децата трябва да се казва откъде се раждат бебетата и всичко останало.“ Том имаше особено чувство за хумор.

— Мога да си представя какви са били тези разговори — обади се Гретхен.

— „Ако спестиш истината, ще повредиш детето“, каза веднъж Том. Понякога говореше така, сякаш е получил оттук-оттам по малко образование. Макар че не си падаше по образованието. Отнасяше се с голямо подозрение към образованите хора. Може би не трябва да ти казвам това — продължи сериозно Дуайър, разклащайки леда в чашата си, — но той даваше брат ти Руди за пример. Казваше така: „Я виж Руди, повече образование от това човек не може да получи, а докъде я докара — изстискан като лимон, станал за посмешище след всичко онова, което пияната му жена направи в родния му град, толкова се изложи, че сега седи и се чуди какво да прави с живота си.“

— Бих изпила още една чаша, Бъни — каза Гретхен.

— Аз също — отвърна Дуайър. — Този вкус започва да ми харесва — добави той, взе чашата й, прекоси палубата и влезе в салона.

Гретхен се замисли върху думите на Дуайър. Те разкриваха повече не ща за него, отколкото за Том или за Уесли. Тя осъзна, че за Дуайър Том е бил центърът на живота му; той сигурно можеше да повтори дума по дума всичко, което Том му е казал от начало до край. Ако Дуайър беше жена, човек щеше да си помисли, че е бил влюбен в Том. Макар че и като мъж… Тази момичешка уста, тези особени движения на ръцете… Горкият Дуайър, помисли си тя, може би в крайна сметка точно той ще страда най-много. Тя не изпитваше особени симпатии към Уесли. Когато се качиха на яхтата, той й направи впечатление на възпитано и физически здраво момче. След смъртта на баща си бе станал мълчалив, избягваше всички и лицето му не издаваше нищо. Руди ще се погрижи за него, така бе казала на Дуайър. Сега обаче си зададе въпроса, дали Руди или който и да е друг ще може да се погрижи за Уесли.

Дуайър се върна с уискито. Първото питие започваше да й действа. Тя се чувстваше унесена, отдалечена, проблемите вече бяха мъгляви и можеха да се отложат. Може би Джийн с нейните скрити бутилки е научила нещо полезно. Гретхен с удоволствие отпи от втората чаша.

Дуайър изглеждаше различен, някак притеснен — стоеше облегнат на перилата, с чистото бяло поло и памучните панталони, със смешно издадените си зъби, заради които му беше излязъл прякор, и си хапеше устните. Сякаш бе взел някакво трудно решение, докато е наливал питиетата сам в салона.

— Може би не трябва да ти казвам това, мисис Бърк…

— Гретхен.

— Благодаря. Но чувствувам, че мога да говоря с теб. Руди е чудесен човек, аз му се възхищавам, в положението, в което сме изпаднали, не може и да се мечтае за по-добър човек, но той просто не е от този тип хора, с когото аз мога да разговарям, истински да разговарям, нали разбираш какво искам да кажа?

— Да, разбирам — отговори тя.

— Чудесен човек е той, както вече казах — продължи притеснено Дуайър, хапейки устни, — но не е като Том.

— Не, не е — съгласи се Гретхен.

— Уесли дойде да говори с мен. Не иска да има нищо общо с Руди. Нито с жена му. Това е съвсем естествена човешка реакция, нали така, след всичко, което се случи?

— Сигурно е така. След всичко, което се случи — повтори Гретхен.

— Ако Руди се опита да му се наложи — с най-добри намерения, в които аз, разбира се, не се съмнявам, — ще си има неприятности. Ужасни неприятности. Всичко може да се очаква от това момче.

— Съгласна съм — каза Гретхен. Тя не бе мислила за това досега, но в момента, в който думите се изплъзнаха от устата на Дуайър, прозря истината в тях. — Но какво може да се направи? Кейт не му е майка и освен това си има свои проблеми. Ти?

— Аз ли? — тъжно се засмя Дуайър. — Аз не знам къде ще бъда след двайсет и четири часа. Единственото, което знам, е да се оправям с кораби. Другата седмица може да съм на път за Сингапур. А след месец може да съм близо до Валпарайсо. Все едно, не съм създаден за баща.

— Тогава?

— Наблюдавах те много внимателно — каза Дуайър. — Нищо, че ти изобщо не ме забелязваш…

— О, стига, Бъни — прекъсна го виновно Гретхен, защото само преди минута през главата й бе минала почти същата мисъл.

— Не съм се засегнал от това и не си вадя никакви заключения, мисис…

— Гретхен — машинално каза тя.

— Гретхен — послушно повтори той. — Но сега, след всичко това, и след като остана с мен да ми слушаш приказките, виждам, че си истински човек. Не искам да кажа, че Руди не е човек — добави бързо Дуайър, — но не е човек от типа на Уесли. А жена му… — той замълча.

— Нека да не говорим за жена му.

— Ако ти отидеш при Уесли и му кажеш направо, без заобикалки, съвсем открито: „Идваш с мене…“, той веднага ще разбере. И ще види, че си такъв тип жена, който може да му бъде майка.

Ето един нов начин да се възприема процесът на човешкото развитие — синовете избират майките си, помисли си Гретхен. Никога ли няма да спре еволюцията?

— Аз съвсем не съм образцова майка — сухо отвърна тя. Плашеше я мисълта да поеме каквато и да било отговорност за това източено, намръщено, мълчаливо момче с необузданите гени на Том. — Не, Бъни, страхувам се, че нищо няма да излезе от това.

— Смятах, че трябва поне да опитам — каза вяло Дуайър. — Просто не ми се иска Уесли да остане сам. Независимо какво си мисли, още не е пораснал, за да бъде самостоятелен. Ужасно много сътресения го чакат Уесли Джордах.

Тя не се сдържа и леко се усмихна при думата „сътресения“.

— Пинки Кимбъл, механикът на „Вега“ — продължи Бъни, — който е видял мисис Джордах в бара с югославянина, ми разправя, че Уесли не го оставя на мира. Иска Пинки да му помогне да намери югославянина, да му го посочи… Може и да греша, но съм сигурен, а и Пинки така мисли, че Уесли иска да отмъсти за баща си.

— О, господи — извика Гретхен.

— Като погледнеш наоколо, ще помислиш… че това е едно прекрасно, тихо местенце — каза Дуайър и посочи спокойното пристанище, зелените хълмове, ненужната крепост и живописните, отдавна излезли от употреба крепостни стени. — Но истината е, че от Ница до Марсилия има не по-малко главорези, отколкото навсякъде другаде по света. Като се вземат предвид и проститутките, наркотиците, контрабандата и хазартът, в този район е струпано огромно количество пистолети и ножове и много народ, който би убил и майка си за десет хиляди франка, а може и за нищо, ако работата опре дотам. А като съдя от думите на Пинки Кимбъл, онзи приятел, с когото Том се е бил, е един от тях… Ако Уесли тръгне да го търси и го намери, не се знае какво може да се случи. Във военното училище, където е бил, е трябвало да го разтървават от другите деца, защото във физкултурния салон той не се е боричкал с тях, ами е бил готов да ги избие. Щом е пожелал Пинки Кимбъл да му посочи някого, много вероятно е, че иска да убие този човек.

— О, божичко. Какво искаш да кажеш, Бъни? — попита Гретхен.

— Искам да кажа, че каквото и да се случи, момчето трябва да се махне оттук, от тази страна. А Рудолф Джордах не е човекът, който може да помогне за това. Сега съм пиян — продължи той, — нямаше да говоря така, ако бях трезвен. Но пиян или трезвен, говоря сериозно. До последната думичка.

— Бъни, благодаря ти, че ми каза всичко това. — Гретхен обаче съжали, че е решила да остане с него, след като другите си отидоха. Този проблем не е мой, помисли си ядно тя, и не е по силите ми да го разреша. — Ще говоря с брат ми и ще видя какво ще измислим. Смяташ ли, че е хубаво да изчакам Уесли да се върне и после тримата заедно да вечеряме?

— Искаш ли да бъда откровен?

— Разбира се.

— Сигурен съм, че Уесли те харесва. Всъщност знам, защото той ми го каза — отговори Дуайър. — Но мисля, че тази вечер не би искал да вечеря с никой от семейство Джордах. Аз ще го заведа да хапнем нещо. Трябва да поговорим двамата насаме, той и аз.

— Благодаря за уискито — каза Гретхен.

— Заведението черпи.

— Изпрати ми картичка. От Сингапур или от Валпарайсо, или откъдето и да е.

— Непременно — засмя се иронично Дуайър.

Тя допиваше питието си. Имаше чувството, че ако остави Дуайър сам, той ще рухне, ще седне на палубата и ще се разплаче. Не искаше Уесли да го намери в такова състояние, като се върне.

— Ще си допия чашата и ще…

— Искаш ли още малко? Ще отида да ти налея.

— Това е достатъчно, благодаря.

— Май ставам любител на уиски… Какво знаеш ти… — каза Дуайър, клатейки глава и внезапно попита: — Вярваш ли в сънища?

— Понякога — отговори тя и се запита дали Дуайър е чувал за Фройд.

— Снощи сънувах — започна той, — че Том лежи на пода, не знам къде беше, но просто лежеше на пода и изглеждаше като умрял. Вдигнах го, защото знаех, че трябва да го занеса някъде. В съня си бях малък и не можех да го нося на ръце, затова го метнах на гръб. Той беше доста по-висок от мен и краката му се влачеха по пода, затова преметнах ръцете му през врата си, та да го подхвана по-здраво, и тръгнах, без да знам къде, но съзнавах, че трябва да го занеса някъде. Нали знаеш как е в сънищата, бях плувнал в пот, той тежеше, вратът и гърбът ми просто не го издържаха. И тогава, съвсем неочаквано, усетих, че той получава ерекция. Аз продължих да вървя. Исках да му кажа нещо, но не знаех какво да кажа на един умрял човек с ерекция. Членът му ставаше все по-голям и по-голям. А мене целия ме обля топлина. И дори в съня си изпитах срам. Знаеш ли защо ме беше срам? Защото го исках. — Той поклати глава. Даде си сметка, че е говорил като в полусън, против волята си, и ядосано тръсна глава. — Трябваше да го кажа на някого — дрезгаво добави той. — Извинявай.

— Няма нищо, Бъни — тихо отвърна Гретхен. — Човек не е отговорен за сънищата си.

— Да, ти можеш да говориш така, мисис Бърк — каза той.

Този път тя не го поправи и не му напомни да я нарича Гретхен. Не смееше да погледне Дуайър, защото се страхуваше, че няма да може да контролира изражението на лицето си. В най-добрия случай на него щеше да бъде изписано съжаление, а тя се плашеше от мисълта, как ще реагира Дуайър на съжалението.

Гретхен се пресегна и докосна ръката му. Той силно я стисна с грубите си моряшки пръсти, след това бързо и инстинктивно я вдигна към устните си и я целуна. Пусна ръката й и извърна поглед.

— Съжалявам — отпаднало каза той. — Това беше просто… не знам… аз…

— Не е нужно да казваш нищо, Бъни — прекъсна го внимателно тя. Мълчанието щеше да излекува раните, да спре кръвта. Тя се чувстваше объркана, безпомощна. Какво ще стане, ако каже: Заведи ме в твоята каюта, легни с мене? Женско мислене, първично начало. Какво ще предложи тялото й — утеха или порицание? И какво ще означава това за нея? Благотворителен акт, доказателство, че животът продължава, или последен, недостоен вопъл на отчаяние? Погледна мускулестия гръб на дребния мъж, който бе целунал ръката й и се бе отдръпнал от нея. Изкуши се да направи крачка към него, но остана на мястото си — това беше по-скоро психическо, отколкото физическо оттегляне.

Ръката й, която все още държеше чашата, беше студена от разтопения лед. Тя остави чашата на пода и каза:

— Трябва да тръгвам. Има много неща за уреждане. Кажи на Уесли да ми се обади, ако има нужда от нещо.

— Ще му кажа — отговори Дуайър. Той не я гледаше, а с потреперващи устни се взираше към входа на пристанището. — Да отида ли до кафенето да повикам такси?

— Не, благодаря. Ще вървя пеша, имам нужда от разходка.

Тя го остави на носа на Клотилд. Бос, с бялото поло и с двете празни чаши.

Отдалечи се бавно от пристанището и навлезе в града по тясната уличка, а някъде пред нея нощта заплашително настъпваше. Погледна витрината на някакъв антикварен магазин. Вниманието й бе привлечено от една месингова корабна лампа. Прииска й се да я купи, да си я занесе у дома, да украси ъгъла на някоя стая. И тогава си спомни, че няма истински дом, че е дошла от Ню Йорк, където разполага с един апартамент под наем за шест месеца и в него няма стая, която да украси с такава лампа.

Навлезе в центъра на града, пълен с хора, които купуваха, продаваха, четяха вестници в кафенетата, караха се на децата си, предлагаха им сладолед и никой от тях не мислеше за смъртта. Видя рекламата на едно кино, видя, че тази вечер дават американски филм, дублиран на френски, реши да вечеря сама в града и след това да влезе да го гледа.

Мина пред катедралата, спря за миг да я погледне и за малко не пристъпи вътре. Ако го бе направила, щеше да открие Уесли в дъното на празния храм да седи на една пейка и да шепне молитва, която никога не бе учил.