Ъруин Шоу
Просяк, крадец (22)

9

— Обясни ми сега — каза Рудолф на Били, когато поеха по магистралата от летището за Париж.

— Става дума за Уесли — отвърна Били, шофирайки внимателно. Валеше дъжд и в късната вечер фаровете на колите се отразяваха върху мократа настилка на шосето. — В момента е в Южна Франция и търси човека, който според него стои зад убийството на баща му. — Той завъртя волана, за да влезе в дясното платно, тъй като шофьорът отзад святкаше нетърпеливо с фаровете. Колата ги задмина със свистене, обливайки ги с дъждовна вода, от което предното стъкло стана непроницаемо за няколко секунди. — Мръсник — извика Били, доволен, че може да насочи вниманието си към нещо друго.

Рудолф намести шапката си и потри с ръка челото си, сякаш да успокои някаква болка там.

— Откъде знаеш всичко това? — попита вяло той.

— Той ми каза — отговори Били. — В Испания много се сближихме. Радвах се, че сме станали толкова добри приятели. Живеехме в една стая. Той спеше, сякаш се намира в окоп, а артилерията стреля все по-близо и по-близо до него. Виждах, че нещо го измъчва, разтревожих се, накрая го попитах и той ми каза.

— Смяташ ли, че е говорил сериозно? — попита Рудолф.

— Напълно — отвърна Били. — В репертоара му шегите липсват. Дори в начина, по който играе тенис, има нещо плашещо. Не прилича на никое друго момче, което познавам. И на никой друг мъж.

— Нормален ли е?

— За всичко останало — да — увери го Били.

— Смяташ ли, че намесата на психиатър би помогнала?

Били се замисли и каза:

— Не би му навредила. Ако успееш да го убедиш, че за тая цел трябва да седи мирен цяла година. Само че няма да можеш да го убедиш.

Рудолф изсумтя и попита с обвинителен тон:

— Защо не остана с него?

— Ами… — започна притеснено Били. — Това е другата страна на въпроса. Казах, че ще му помогна.

— Как?

Били нервно се раздвижи на тясната седалка и стисна по-здраво волана.

— Казах, че ще се опитам да измисля някакъв начин да свършим заедно тази работа, някакъв начин да я свършим така, че да не ни хванат… Все пак имам известна военна подготовка.

— А ти нормален ли си? — попита рязко Рудолф.

— Винаги съм се смятал за нормален.

— Сериозно ли му говореше?

— Не знам дали съм говорил сериозно — тросна се Били. — Сега обаче говоря сериозно. И няма защо да се държиш като полицай, който разпитва затворник, Рудолф.

Рудолф раздразнено въздъхна и каза:

— Събрали се двама смахнати.

— От едно семейство — засегна се Били от мнението на вуйчо си. — Добре дошъл при смахнатите си роднини в Европа, вуйчо.

— Какво търсиш в Париж, докато той се забърква кой в знае каква идиотска каша там? — повиши гневно тон Рудолф.

— Казах му, че имам в Париж пистолет със заглушител — отговори Били.

— Наистина ли имаш пистолет със заглушител?

— Да.

— Дявол да го вземе, Били, ти пък в какво си се забъркал през тези няколко години! — викна Рудолф.

Били отново нервно се раздвижи на седалката:

— По-добре е и за теб, и за мен да не знаеш.

Рудолф си пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Полицията търси ли те?

— Не. Поне не ми е известно — отговори Били доволен, че не трябва да отмества очи от пътя, та да не гледа изражението на вуйчо си.

Рудолф уморено разтърка лицето си — чу се стържещ звук от небръснатите му бузи.

— Най-добре ми дай този пистолет — каза той.

— Обещах на Уесли, че ще му го занеса след един-два дни — отвърна Били.

— Виж какво, Били — започна Рудолф, стараейки се да не повишава повече тон. — Извика ме тук, за да ти помогна. Взех първия самолет. Или ще правиш, каквото ти кажа, или… — Той замълча.

— Или какво? — попита Били.

— Не знам. Още не знам. Но все нещо. Къде точно се намира Уесли сега? Днес? В този момент?

— В Сен Тропе. Разбрахме се, че ще му изпратя телеграма къде да ми се обади в Париж, за да се уговорим кога да се срещнем.

— Изпрати ли телеграмата?

— Тази сутрин я изпратих.

— Защо си избързал? Защо не ме изчака? Може би е по-добре да не знае къде се намираш.

— Той и бездруго ме подозира — опита да се защити Били. — Ако не спазя уговорката, ще действа сам и това ще бъде краят на Уесли Джордах.

— Да, може би си прав. Може би — съгласи се Рудолф. — Той обади ли ти се вече?

— Не.

— Добре. Като ти се обади, не му казвай, че аз съм в Европа. И му обясни, че ще ти отнеме повече време, отколкото си смятал, да вземеш този проклет пистолет.

— Какво ще спечелим с това?

— Ще спечелим още малко време да измисля нещо, това ще спечелим — ядосано каза Рудолф. — А и ти би могъл да помислиш за нещо. Сега помълчи малко! Съсипан съм от пътуването и искам да си затворя очите за няколко минути с надеждата, че поне един от двама ни ще бъде озарен от някоя смислена идея, докато стигнем до хотела.

Преди да си пожелаят лека нощ, Рудолф напомни:

— Не забравяй, че утре искам да получа пистолета. Едно е сигурно — той никога няма да попадне в ръцете на Уесли.

— Тогава ще използва нож или тояга, или ще тръгне с голи ръце — каза Били. — Ти не го знаеш какъв е.

— Това е истина и съжалявам, че едва сега започвам да я осъзнавам — отвърна Рудолф.

— Виж какво, ако не искаш да се замесваш в тази работа, аз ще се опитам да се оправя сам — предложи Били. — Просто забрави какво съм ти казал, нали разбираш…

Рудолф погледна замислено Били, сякаш преценяваше какви ще бъдат предимствата, ако забрави, и недостатъците, ако не забрави, и поклати глава.

— Може би аз трябваше да намеря мистър Данович. И то отдавна! Само че това ми хрумна едва тази вечер. Не, мисля, че въпросът не е в това да забравя. Лека нощ, Били. Ако през нощта ти дойде нещо наум, обади ми се. И без това сигурно няма да мога да спя.

Той отново прокара ръце по лицето си и се запъти бавно и тежко към асансьора.

Никога досега не съм си давал сметка колко е стар, каза си Били, докато вратите на асансьора се затваряха зад вуйчо му.

 

 

На другата сутрин двамата закусиха в трапезарията на хотела. Рудолф изглеждаше изтощен, имаше торбички под очите, ядеше мълчаливо и пиеше чаша след чаша кафе.

— Отиваш следобед да вземеш… предмета и ми го даваш — каза най-накрая той.

— Сигурен ли си, че искаш да… — започна Били.

— Сигурен съм в едно — прекъсна го троснато Рудолф — и то е, че не желая повече да слушам никакви аргументи!

— Добре, ти командваш — каза Били и изпита облекчение, че отговорността за решенията вече не беше само негова.

В трапезарията влезе портиерът и се обърна на френски към Били:

— Търсят ви по телефона, мистър Абът. Кабината е във фоайето.

— Благодаря — Били стана и каза на Рудолф: — Това е той. Никой друг не знае, че съм тук.

— Внимавай как говориш с него. Каквото и да кажеш, трябва да звучи убедително — каза Рудолф.

— Ще направя, каквото мога. Но с това момче няма никаква гаранция — отвърна Били и излезе от трапезарията. Докато влизаше в кабината и вдигаше слушалката, усети, че кафето, което бе изпил, изведнъж започна да горчи в устата му.

— Били, можеш ли да говориш? — достигна отдалече гласът на Уесли.

— Не съвсем.

— Аз съм в „Ле пинед“ в Сен Тропе. Ти кога ще дойдеш тук?

— След няколко дни, Уесли. Възникнаха известни усложнения при получаването на стоката. — Докато говореше, собственият му глас му прозвуча фалшиво.

— Какви усложнения? — попита рязко Уесли.

— Ще ти кажа, като се видим.

— Ще получиш ли това, което трябва, или няма да го получиш?

— Разбира се, че ще го получа. Просто ще отнеме още малко време.

— Какво значи малко време?

— Четири-пет дни.

— Ако не дойдеш до пет дни, отивам в Кан — заяви Уесли. — Сам. Разбираш ли какво значи това?

— По-спокойно, Уесли. Правя всичко, каквото мога.

— Мисля, че го усукваш нещо, Били.

— Не го усуквам — отвърна Били. — Просто възникнаха някои неочаквани неща.

— Сигурно — тросна се Уесли и затвори.

Били се върна бавно в трапезарията, седна и каза:

— Той е в „Ле пинед“ В Сен Тропе. И никак не е доволен. Даде ми пет дни срок.

Рудолф кимна и попита:

— Нали не му каза, че съм тук?

— Не.

— Довечера ще взема влака за Антиб — реши Рудолф. — Не искам да ме проверяват на летището. Ще отседна в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс, ако ти трябвам, ще можеш да ме намериш там.

— Измисли ли нещо през нощта? — попита Били.

— Може би — мрачно се усмихна Рудолф.

— А ще ми кажеш ли какво е то?

— Не. По-добре е да не ти казвам. Както ти се изрази снощи, и за теб, и за мен е по-добре да не знаеш.

— Това ни е семейна черта, нали — да пазим тайна един от друг?

— До известна степен — изправи се Рудолф. — А днес ще се наслаждавам на Париж. Може дори да отида в Лувъра. Ще се срещнем тук в пет часа. Дотогава недей да вършиш никакви глупости.

— Ще се опитам. Довиждане до пет часа — каза Били.

След като вуйчо му тръгна, Били отиде с такси до банката на ъгъла на улица „Доминик“. Не искаше никой да забележи откритото пежо и евентуално да му запише номера. Взе си сака за тенис и когато служителят в хранилището превъртя двата ключа и се върна на бюрото си, Били пъхна пистолета и пачките патрони заедно с остатъка от десетте хиляди франка в сака, върна се при служителя, каза му, че освобождава сейфа, и му предаде ключа.

След това се прибра в хотела с такси и сложи чантата на леглото. Седна и не откъсна поглед от нея до пет часа.

 

 

Рудолф слезе в слънчевото утро на гарата в Антиб. Колата от Херц, която бе поръчал, го чакаше. Докато се подписваше на документа, с единия си крак притискаше заключената чанта.

Като стигна в „Коломб д’ор“, пренесе чантата в хотела и след като приключи с регистрацията, последва носача, който пое чантата.

Когато остана сам в стаята, Рудолф се обади по телефона на стария адвокат в Антиб и си уговориха среща в единайсет часа в кантората му. Избръсна се, влезе във ваната и дълго време лежа отпуснато. Сега в Ню Йорк беше два часът през нощта и тялото му го усещаше. Докато си обличаше чисти дрехи, движенията му бяха бавни и сънливи. Поръча да му донесат голяма чаша кафе. Беше в същата стая, в която бе отседнал и предишния път. Тук бе идвала Жана и спомените за нея събудиха стари желания. Той взе лист хартия и написа: „Мила Жана, аз съм пак в нашия хотел и се чудя дали си свободна…“ Спря да пише и смачка хартията. Много време бе минало оттогава. Всичко бе свършило.

В десет и половина заключи чантата, качи се на взетата под наем кола и потегли бавно към Антиб.

Старият човек го чакаше пред голямата лакирана маса, а слънчевото синьо море зад гърба му бе оградено като в рамка от широкия прозорец.

— Тук е безопасно да говорим, нали? — попита Рудолф, като седна.

— Напълно — отговори адвокатът.

— Искам да кажа, че в бюрото няма магнетофони или нещо подобно?

— Има един, но не е включен — поясни адвокатът. — Използвам го само когато клиентът ми пожелае.

— Надявам се, че няма да се обидите, сър, ако ви помоля да го сложите отгоре на бюрото, за да сме сигурни и двамата, че не записва.

Старият човек се намръщи и студено отвърна:

— Както желаете, сър. — Отвори едно чекмедже и постави на бюрото малката машинка.

Рудолф стана и я разгледа. Магнетофонът не беше включен.

— Благодаря, сър — той се върна на мястото си. — Искам да ви помоля освен това да не си записвате нищо, нито сега, нито след като си тръгна — добави той.

— Няма да има никакви бележки — кимна старият човек.

— Дошъл съм при вас по много деликатен въпрос — подзе Рудолф. — Става дума за безопасността на моя племенник, сина на брат ми, който бе убит.

— Тъжна история — каза старият човек и пак кимна. — Надявам се, че раните донякъде са заздравели.

— Донякъде — повтори Рудолф.

— И че наследството е разделено при минимални прояви на… враждебност.

— При максимални — отбеляза мрачно Рудолф.

— Жалко. Тези семейни проблеми… — каза старият човек.

— Моят племенник в момента се намира тук, в Южна Франция — обясни Рудолф. — Той не знае, че и аз съм тук, и засега предпочитам да не разбере за моето присъствие.

— Добре.

— Дошъл е, за да намери мистър Данович.

— Ах — възкликна печално старият човек.

— Възнамерява да го убие, след като го намери.

Старият човек се закашля, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му. Извади голяма бяла носна кърпа и избърса устните си.

— Извинете, сега разбирам какво имахте предвид, като казахте, че сте дошли по много деликатен въпрос.

— Аз не искам той да намери Данович.

— Разбирам желанието ви — каза адвокатът. — Не разбирам обаче как аз мога да ви бъда полезен.

— Ако Данович — Рудолф си пое дълбоко дъх — бъде убит от някой друг, преди племенникът ми да го открие, въпросът ще бъде разрешен.

— Разбирам — отвърна замислено старият човек. Пак се изкашля и пак извади кърпата си. — А как смятате, че мога да ви помогна да постигнете желания от вас резултат?

— Навремето, сър, вие сигурно сте поемали дела, в които са били замесени хора от престъпния свят — продължи Рудолф.

— Навремето — да — потвърди тихо адвокатът и отново кимна.

— Ако ме представите на някой, който знае къде се намира Данович и може да бъде убеден да свърши тази работа, готов съм да заплатя много добре за… за услугата му — каза Рудолф.

— Разбирам — отвърна адвокатът.

— Естествено, готов съм да внеса значителна сума и във вашата швейцарска банкова сметка за вашата услуга — продължи Рудолф.

— Естествено — въздъхна адвокатът. Рудолф не разбра дали въздишката е породена от мисълта за рисковете, които трябваше да се поемат, или от мисълта за значителната сума в швейцарската банка.

— Това ще трябва да се направи много бързо — добави Рудолф. — Момчето е нетърпеливо и безразсъдно.

— Разбирам в какво положение се намирате, мосю Джордах — кимна адвокатът, — но нали ви е ясно, че такова нещо не може да се уреди от днес за утре, ако изобщо може да се уреди…

— Готов съм да предложа двайсет хиляди долара — извиси глас Рудолф.

Адвокатът отново се закашля. И отново избърса устата си с кърпата.

— Никога през живота си не съм пушил — каза раздразнено той, — а тази кашлица не ме оставя на мира. — Завъртя стола си и се обърна към спокойното море, сякаш то можеше да му даде нужния отговор на въпросите, които го измъчваха.

В стаята настъпи продължителна тишина. И сред тази тишина Рудолф се размисли над това, което правеше. Той извършваше злина. Цял живот бе вярвал в доброто и в нравствеността, а сега извършваше злина. Защо? За да предотврати друга, по-голяма злина. И нравствеността може да се окаже капан като много други благородни думи, помисли си той… Въпросът е: кое е по-важно, принципите или собствената плът и кръв? Той вече си бе отговорил на този въпрос, поне за себе си. И ако се наложеше, след време щеше да страда за това.

Мълчанието в стаята наруши адвокатът, който, без да се обърне към Рудолф, каза:

— Ще видя какво мога да направя. В най-добрия случай мога да се надявам, че ще се свържа с един господин, който евентуално би проявил интерес да ви се обади. Надявам се, разбирате, че за мен това ще бъде началото и краят на въпроса.

— Разбирам — отвърна Рудолф. — Отседнал съм в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс. Ще очаквам телефонно обаждане.

— Нищо не обещавам, скъпи мосю — предупреди адвокатът, като се завъртя с гръб към морето и уморено се усмихна на Рудолф. — За да бъда напълно честен с вас, ще ви кажа, че предпочитам да убедите племенника си да се откаже от този прибързан план.

— И аз така предпочитам. Но се съмнявам, че ще мога да го разубедя — отвърна Рудолф.

— Такива са младите — мрачно кимна адвокатът и добави: — Е, ще направя, каквото мога.

— Благодаря — изправи се Рудолф. Още не беше излязъл от кабинета, когато адвокатът отново се обърна към морето. Двамата не си стиснаха ръцете за довиждане.

Силата на парите, мислеше си Рудолф, докато пътуваше с колата покрай пристанището… Дали щеше Хамлет да плати на Розенкранц и Гилденщерн да убият вуйчо му, краля, ако имаше пари?

Като се върна в „Коломб д’ор“, той се обади в хотел „Аламбер“ в Париж. За щастие Били беше в стаята си. Рудолф не знаеше, че Били изобщо не е излизал от хотела, освен за да отиде до банката предишния ден.

— Били, има лъч надежда — каза вуйчо му. — Не мога да ти кажа за какво става дума и никога не ме питай за това. Сега просто трябва да печелим време. А ти трябва да се опиташ да укротиш Уесли. Чуваш ли ме добре?

— Чувам те прекалено добре — отговори Били. — Как предполагаш, че трябва да го укротя?

— Иди в Сен Тропе на петия ден. Измисли нещо, каквото и да е — ти си умно момче…

— Всички така разправят — каза мрачно Били.

— Просто се помотай с него. Не искам да изчезне някъде. През цялото време трябва да го държим под око. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна вяло Били.

— Ако се наложи, можеш да му кажеш къде съм — продължи Рудолф. — Предпочитам да не знае, но ако това е единственият начин да го удържим, тогава аз ще се намеся. Дръж ме в течение.

— Колко време ще трябва да го укротявам? — попита Били.

— Колкото се наложи.

— Много точен отговор — отбеляза Били.

— Без остроумия, ако обичаш — сряза го Рудолф. — Аз съм си поел дела, ти поеми твоя дял.

— Да, сър — каза Били. — През следващите няколко дни все ще измисля някаква история.

— Браво!

— Друг е въпросът, дали лудият Уесли ще повярва на тази история.

— Желая ти късмет — каза Рудолф и затвори телефона.

 

 

„Клотилд“ беше закотвена в пристанището на Сен Тропе, недалеч от яхтата, на която работеше Бъни. Уесли и Бъни отидоха да видят „Клотилд“. Бъни тръгна неохотно.

— Стига си я гледал тази яхта.

— Не се тревожи, Бъни — успокои го Уесли. — Нито ще се разплача, нито ще ударя някого. Това беше единственият ми дом, където съм се чувствал добре. Само ще погледна и ще си припомня дните, когато баща ми беше там. Много по-потискащи неща ми се е случвало да видя оттогава… — Той бе прекарал последните дни и нощи в очакване на Били, като обикаляше пристанищата на Сен Тропе и Кан и надничаше из нощните клубове. Не смееше да попита Бъни дали Данович се мярка наоколо, тъй като Бъни веднага щеше да почне да спори с него. Не смееше да попита никого за Данович, защото не желаеше да допусне самият Данович или в крайна сметка полицията да разберат, че той го търси. Но можеше да провери сам. Досега не бе намерил човека, когото търсеше, ала беше сигурен, че след време Данович ще се появи. В крайна сметка разполагаше с време. Обиколките из пристанищата през този тих месец, преди да започне сезонът, за негова изненада му подействаха успокояващо. Дори спеше по-спокойно и жестоките сънища, които го преследваха от толкова време, сега не го навестяваха.

Като наближиха „Клотилд“, спряха и загледаха яхтата, без да говорят. Тя изглеждаше старомодна и удобна и на Уесли му стана драго, че е толкова чиста и добре поддържана. Щеше да го заболи, ако беше мръсна и запусната.

— Добре се грижат за нея, нали? — каза той на Бъни.

— Германци са — отвърна Бъни. — На палубата можеш направо да се храниш. Искаш ли да се качиш да поразгледаш? Включили са автопилот.

Уесли поклати глава и каза:

— Не. Това е достатъчно. Доволен съм, че я видях, и това ми стига.

Върнаха се на другата яхта, където Уесли готвеше на печката задушена риба. Щяха да бъдат трима за обяд — Бъни се бе събрал с едно момиче, което работеше в някакъв бутик на пристанището и всеки ден идваше да обядва с него. Беше хубаво, дребно, чернокосо момиче, говореше доста добре английски и Бъни беше луд по нея, а доколкото Уесли можеше да прецени, и тя по него. Момичето идваше на яхтата и след работа и понякога преспиваше при Бъни. Уесли забеляза, че полека-лека Бъни се освобождаваше от своите женствени маниери. Двамата с момичето говореха, че ще се женят и ще се хванат на някоя по-голяма яхта Уесли забеляза също, че Бъни не само бе възприел маниерите на Том, но съзнателно или несъзнателно уреждаше живота си така, както бяха живели баща му и Кейт.

На Уесли му стана драго, защото почувства, че това е признание за баща му, признание от страна на човека, който го бе познавал най-добре. Сега вече много от нещата, които бе чул за баща си от Теди Бойлан и от Шулц в Еврейския дом за стари хора в Бронкс, не го смущаваха.

Обядът, придружен от бутилка студено вино, беше хубав. Уесли бе помолил Бъни да не казва на никого, че е участвал във филм, който ще бъде показан в Кан, но когато момичето — казваше се Надин — попита Уесли какво работи, Бъни изтърси:

— Той е филмов актьор. Как ти се струва, моят стар морски другар?

Е, каза си Уесли, щом по този начин Бъни се издига в очите на момичето си, какво лошо има?

— Наистина ли? — попита невярващо Надин.

— Ами, да — потвърди Уесли, — но след като филмът излезе, може и да се окаже, че съм бивш филмов актьор.

— Будалкате ли ме вие двамата? — попита Надин.

— Ще се увериш сама — каза Бъни. — Той е звездата в един филм, който ще покажат на фестивала.

— Не съм звездата. Имам само една малка роля — възрази Уесли.

Надин внимателно го изгледа и додаде:

— Мина ми през ум, че след като си толкова хубав, все трябва да си някакъв.

— Такива като мен — под път и над път. Аз съм си моряк по душа и толкова — заяви Уесли.

— Аз работя с едно момиче, всъщност тя ми е най-добрата приятелка, и е луда по филми, страшно симпатична е — каза Надин, — да я доведа ли довечера да вечеряме заедно?

— Аз съм съвсем за малко в Сен Тропе — отвърна смутено Уесли. Алис бе обещала да дойде в Европа поне за две седмици и той не искаше да се изкушава от някаква страшно симпатична французойка.

— Тя говори добре английски — продължи Надин.

— Всъщност тази вечер имам среща — каза Уесли. Днес беше петият ден и той искаше да си бъде в хотела, когато и ако изобщо Били се появи.

— А утре вечер? — не спираше Надин.

— Утре вечер сигурно ще бъда в Кан — отвърна Уесли. — Може би друг път.

— Ще се върнеш ли след фестивала? — попита Надин.

— Зависи — отвърна Уесли.

— Тя току-що скъса с приятеля си. Само ти ще можеш да я развеселиш.

— Не ме бива много да развеселявам хората. Питай Бъни.

— Той е сериозно момче — намеси се Бъни. — Първо него трябва някой да го развесели.

— Ако дойдем в Кан, ще можеш ли да ни намериш билети за твоя филм? — попита Надин.

— Мисля, че да. Ще съобщя на Бъни къде съм отседнал. — Божичко, каза си Уесли, само това ми липсваше — две французойки да ми се увесят на врата точно когато открия онзи мръсник Данович.

— Нали няма да забравиш? — попита Надин, докато се приготвяше да се върне в своя бутик.

— Няма да забравя — излъга Уесли.

Надин целуна Бъни. Бъни и Уесли загледаха дребната грациозна фигурка, която се отдалечаваше бързо по кея с полюшваща се походка.

— Какво ще кажеш? — попита Бъни. За пръв път му задаваше този въпрос.

— По-красива от това не може да бъде — отговори Уесли.

— Не смяташ ли, че е много лекомислена, за да стане добра съпруга? — попита напрегнато Бъни.

— Мисля, че е чудесна, Бъни — успокои го Уесли. Не искаше по никакъв начин да се чувства отговорен, когато Бъни взема решение по такъв сериозен за него въпрос като брака. — Аз просто не я познавам.

— Ще ти кажа нещо — започна Бъни. — С твоята външност, с това, което си научил от баща си, а и сега, след като си станал филмов актьор, бас държа, че знаеш за жените сто пъти повече от мен. Никога не съм бил силен по тая част и не искам да се залъгвам. — Той се поколеба. — Не ти ли се стори, че тя флиртува с теб или нещо такова?

— Стига, Бъни. — Уесли беше искрено потресен.

— Не искам да се обвързвам с жена, която ще се задява с приятелите ми — реши Бъни.

— Успокой се, приятел — каза Уесли. — Дори не ми е намигнала.

— Радвам се да го чуя — отвърна Бъни. — А сега… за теб…

— Какво за мен?

— Имам чувството, че не си дошъл на Лазурния бряг само да видиш стария си другар или някакъв си филм…

— Въобразяваш си. Аз просто…

— Нищо не си въобразявам. Познавам те. Знам кога говориш искрено. И кога криеш нещо. Точно сега криеш нещо. Наблюдавам те, когато не знаеш, че те гледам, и това, което виждам, не ми харесва, Уесли.

— Глупости — грубо каза Уесли. — Спри да се държиш като досадна бабичка.

— Знам само едно — продължи Бъни. — Баща ти никак не би искал да си навлечеш някоя беля — голяма беля — особено заради онзи тип Данович. Чуваш ли ме, Уесли?

— Чувам те.

— Той те обичаше и това, което искаше най-много, беше да живееш добре. Съвсем същото важи и за мен. Не искам да те виждам в затвор или в болница, или в морга.

— Не ме карай да съжалявам, че съм дошъл да те видя, Бъни — каза тихо Уесли.

— Хич не ме интересува дали ще ме видиш повече, стига да мога да ти налея малко разум в главата — не отстъпваше Бъни. — Чудесен живот имаш пред себе си, не го проваляй! Баща ти е мъртъв и толкова. Уважавай паметта му — това е всичко, което искам от теб.

— Трябва да се връщам в хотела. Очаквам телефонен разговор — каза Уесли.

Бъни остана на кърмата, втренчил неодобрителен поглед в Уесли, който се качи на взетия под наем мотопед и запърпори към хотела.

Като стигна до хотела, Уесли видя откритото пежо на паркинга. Забързано влезе вътре. Портиерът му даде ключа и каза:

— Един господин ви чака в бара.

Били седеше сам в празния бар, отпиваше от бирата си и гледаше тясното заливче, край което беше построен хотелът. Както се бе отпуснал в стола си, изглеждаше дребен и нещастен. Дрехите му бяха смачкани, а косата му разрошена от вятъра по време на пътуването. След дългия път до Париж и обратно в откритата кола изглеждаше още по-мургав от обикновено. Прилича на хитър арабин, помисли си Уесли, докато крачеше към братовчед си. Били се изправи, когато Уесли наближи, и двамата си стиснаха ръцете.

— Е, братовчеде, крайно време беше — каза Уесли.

— За бога, с това ли започваш — възкликна раздразнено Били.

— Хайде да се качим в моята стая — предложи Уесли, поглеждайки към бармана, който режеше лимони в дъното на бара. — Там ще говорим.

— Не може ли да си допия бирата — възрази Били. — Като те гледам, и ти имаш нужда от една бира.

— Аз имам нужда от още много неща. Хайде по-бързо — подкани го Уесли.

— Доста елегантен хотел — огледа се Били. — Сигурно струва цяло състояние.

— Смятах, че ще остана тук само два дни, а не целия сезон — отговори Уесли. — Изпи ли си бирата?

— Изглежда, съм я изпил, но трябва да я платя — уточни Били.

— Запишете бирата на господина в моята сметка — извика Уесли на бармана в дъното на залата.

— Благодаря — каза Били, като последва Уесли.

— Това е най-малкото, което мога да направя за моя верен братовчед — отвърна язвително Уесли.

Като влязоха в стаята, Уесли се обърна към Били и рязко попита:

— Носиш ли го?

— Чакай да ти обясня — започна Били. — Човекът, който ми го пази, се укрива. Нямаше го в Париж, приятелката му каза, че не знае къде е, но чака той да й се обади и…

— Кога? — попита Уесли. — Кога ще й се обади?

— Не можа да ми каже. Смята, че скоро.

— Скоро? На четвърти юли? На Коледа?

— Божичко — възкликна обидено Били, — нямаш основание да ми говориш по този начин! Направих всичко възможно! Това не е като да влезеш в магазин и да си купиш кутия бонбони.

— Знаеш ли какво мисля, Били — каза Уесли с равен глас. — Мисля, че ме лъжеш.

— Не бъди толкова подозрителен, дявол да те вземе! Аз сам си предложих услугите, нали така. Никой не ми е опирал пистолет в гърба. Исках само да ти помогна.

— Глупости — ядоса се Уесли. — Ти знаеш къде е този пистолет, ако изобщо има пистолет…

— Има. Кълна се!

— Тогава ще ми кажеш къде е. И то веднага. — С внезапен котешки скок Уесли се озова над Били и започна да го души. Били се съпротивляваше, забил нокти в ръцете, стиснали гърлото му, и се опитваше да ритне с коляно Уесли в слабините. Но Уесли беше с осемнайсет килограма по-тежък от него. Двамата се мятаха безшумно из стаята. Били се подхлъзна и се смъкна на пода, а Уесли го притисна с коляно и със спокойно лице продължи съсредоточено да го души. Малко преди Били да изгуби съзнание, Уесли отпусна ръце и прошепна:

— Ще ми кажеш ли или не?

— Божичко, щеше да ме удушиш — задъхано извика Били.

— Напълно възможно. — Ръцете на Уесли отново стиснаха гърлото на Били.

— Рудолф — каза на пресекулки Били. — Той е в Сен Пол дьо Ванс… Хотел „Коломб д’ор“ Ще слезеш ли сега от гърдите ми?

Уесли бавно отпусна ръце и се изправи. После помогна на Били да стане. Били се отпусна тежко в едно кресло, опипвайки гърлото си с ръце.

— Това, че си толкова силен, няма да ти е от полза — каза той.

Застанал заплашително пред него, Уесли го попита:

— Как така се появи чичо Рудолф? Но без повече номера, Били.

— Аз му се обадих в Ню Йорк. Смятах, че само той може да ти помогне. Направих го заради теб. Нали не мислиш, че съм го направил за себе си.

— Изплашил си се — презрително изрече Уесли. — И си се обадил на дядо Коледа. Трябваше да се досетя. Какво може да се очаква от един тенисист? Връщай се при твоите превзети дамички, негодник! Да ме мотаеш по тоя гаден начин…

— Защо не отидеш в Сен Пол дьо Ванс и не опиташ да удушиш чичо си Рудолф, идиот такъв — изруга Били.

— Може би точно това ще се опитам да направя — отвърна Уесли. — А сега се махай от стаята ми. И от този град. Ако те видя да се мотаеш тук, може и да съжаля, че съм те оставил жив.

— Следващия път, като те видя, ще нося нож. Предупреждавам те — каза Били и се изправи.

— Благодаря. Ще го имам предвид — отвърна Уесли.

— Последното, което искам да ти кажа — обърна се Били на вратата, — е, че съм ти приятел, независимо какво си мислиш.

Уесли мрачно кимна, а Били отвори вратата и излезе.

От фоайето се обади по телефона в Сен Пол дьо Ванс. Когато Рудолф вдигна слушалката, той му разказа какво се бе случило.

— О, господи, толкова ли е зле? — попита Рудолф.

— Повече от зле. Побъркан е — добави Били. — Ти по-добре се премести в друг хотел, ако не искаш да приложи номера с удушаването и на друг член от семейството.

— Никъде няма да се местя — отвърна спокойно Рудолф. — Нека да заповяда.

— Само че недей да се срещаш с него сам — попита Били, възхищавайки се на безметежното спокойствие на вуйчо си. — С това момче се разправяй само пред свидетели.

— Както той поиска, така ще се срещнем.

— Измисли ли нещо?

— Може би. Ще видим — отговори Рудолф.

— Мога ли да ти дам един съвет — каза Били. — Разкарай онова нещо, преди той да дойде при теб. Хвърли го в морето.

— Не — отвърна замислено Рудолф. — Мисля, че няма да го направя. Може да се окаже полезно. В немного далечното бъдеще.

— Желая ти късмет — каза Били.

— Ще се видим другата седмица на фестивала в Кан — отвърна Рудолф. — Запазил съм за всички ни стаи в хотел „Мажестик“. Ти ще бъдеш заедно с Уесли. Но при тези обстоятелства… — Той се изсмя странно. — При тези обстоятелства мисля, че трябва да запазя отделна стая за теб на друг етаж.

— Ти мислиш за всичко, нали, Рудолф? — подметна саркастично Били.

— Почти за всичко — отвърна Рудолф.

Били затвори, отиде при портиера и каза:

— Моля ви, запишете телефонния разговор в сметката на мистър Джордах.

Уесли не се обади нито на следващия, нито на по-следващия ден, но адвокатът от Антиб се обади.

— Имам да ви съобщя някои новини — каза той. — Господинът, когото имах предвид за работата, за която ми споменахте онзи ден, не е на разположение в момента. Намира се в затвора във Френ. Очаква се да излезе оттам след две седмици и много скоро след това да се прибере у дома си в Марсилия. Ще се свържа с него и ще му кажа къде може да ви намери.

— Ще бъда в Кан в хотел „Мажестик“ — каза Рудолф.

— Съжалявам за закъснението — добави адвокатът.

— Ще трябва да се примирим — отвърна Рудолф. — Благодаря за помощта. Ще чакам да ми се обадят.

Ще трябва да се примирим, повтори мислено Рудолф, докато затваряше телефона. Хубаво описание на моя живот… Ще трябва да се примирим.