Ъруин Шоу
Просяк, крадец (8)

7

Из бележника на Били Абът

1968

Случайно разлиствах броя на международното издание на „Тайм“ от тази седмица. И о, чудо! В рубриката „Престъпления“ бе преразказана сагата на семейство Джордах, на читателите се предлагаше снимка на гола жена и цялата противна история на рода. Провали, убийства и позор, предадени с неколкостотин добре подбрани думи.

Ще изрежа статията и ще я прикрепя към другите си бележки. Така потомството ми, ако един ден имам такова, ще може набързо да се запознае с родословното си дърво.

Последното място, където човек очаква да срещне трите деца на един самоубил се немски емигрант, пекар от едно градче на река Хъдсън, е на яхта на Ривиерата. Но след неотдавнашното убийство и пристанището на Антиб на Томас Джордах, известен преди години като Томи Джордан, боксьор средна категория, френската полиция извади от миналото цяла поредица имена. Сред тях са: Рудолф Джордах, четирийсетгодишен, брат на Том, милионер, бивш кмет на Уитби, Ню Йорк; синът на Джордан, Уесли; Джийн Прескот Джордах, съпруга на Рудолф и наследница на фармацевтичната империя „Мидуестърн Прескот“; и Гретхен Бърк, сестра на двамата Джордах, вдовица на филмовия и театрален режисьор Колин Бърк.

Според източници в Антиб Джордан е бил пребит до смърт само няколко дни след сватбата му и след като е измъкнал от един западнал нощен бар в Кан пийналата си снаха от лапите на подвизаващ се в пристанището мошеник.

Отседнала в луксозния „Отел дю кап“, докато полицията разследва случая, Джийн Джордах твърди, че той я заговорил, докато си пиела сама питието преди лягане. Джордан, който се появил на сцената, нанесъл жесток побой на заговорилия я мъж. По-късно Джордан бил намерен убит на яхтата си.

Френската полиция само потвърждава, че разполага със списък на заподозрените.

 

 

Слава богу, че мене не ме споменават. Почти изключено е някой да направи връзка между мен и мисис Бърк, омъжена някога за прочут режисьор, сега покойник, но преди това съпруга на един невзрачен рекламен агент на име Абът. Моника, разбира се, щеше да направи тази връзка, защото съм й разказвал много за майка си, но за щастие Моника не чете „Тайм“. Информация за забавление, а не информация в името на истината, казва тя за списанието.

Понякога се чудя дали да не се опитам да стана журналист. Аз съм любопитен и обичам да пакостя, а това са две важни изисквания за тази професия.

Моника я няма вкъщи. Бележката на масата гласи: „Ще отсъствам няколко дни.“ Моника явно играе двойна игра зад гърба ми.

Вече чувствам, че ми липсва.

 

 

Багажът бе натоварен в лимузината, поръчана от портиера. Гретхен, Джийн и Инид вече седяха на задната седалка. Инид беше малко разстроена, защото младата французойка нямаше да пътува с тях. Рудолф проверяваше за трети път дали е взел всички самолетни билети, докато шофьорът държеше отворена предната врата. В този момент една кола влезе в алеята пред хотела и спря. От колата излезе ниска пълна жена, неугледно облечена, с посивяла коса, последвана от нисък пълен мъж с костюм, който едва се измъкна иззад волана.

— Рудолф Джордах, моля — извика жената и се запъти към него.

— Да? — Жената изглеждаше смътно позната.

— Предполагам, че не ме помниш — каза тя, след което се обърна към ниския пълен мъж. — Казах ти, че няма да си спомни коя съм.

— Да, каза ми — отвърна мъжът.

— Аз обаче те помня — обърна се пак към Рудолф. — И то много добре. Аз съм жената на Том, майката на Уесли. Дойдох да си взема сина. — Тя взе да рови в голямата си дамска чанта, измъкна един брой на списание „Тайм“ и го размаха пред лицето на Рудолф.

— О, господи — възкликна Рудолф. Беше забравил за журналиста и за телекса. Но журналистът очевидно не бе забравил за него. Горкият Уесли, помисли си той, от една седмица името му е известно на милиони хора, години наред ще трябва да се примирява с любопитните погледи и с неизменния въпрос на непознати хора: „Извинете, вие не сте ли…?“

— Може ли да видя какво пише? — Рудолф протегна ръка към списанието. Журналистът беше на яхтата, преди Уесли да влезе в затвора, но може и за това да се е осведомил. Призля му, като си помисли само какво може да пише в „Тайм“ за свиването на Уесли в нощния бар и за англичанина, закаран в болницата със сътресение на мозъка.

Тереза отстъпи назад и скри списанието зад гърба си.

— Иди си купи списанието — сопна се тя. — От това, което пише, излиза, че можеш да си го позволиш. И ти, и смахнатата ти гола жена.

О, господи, помисли си Рудолф, изровили са онази стара снимка. Какво щастие би било за целия свят, ако папките с документацията на всички вестници по земното кълбо пламнат едновременно и изгорят за един ден.

— Всичко пише в списанието — злобееше Тереза. — Този път парите не ти помогнаха да измъкнеш прекрасния ми бивш съпруг, нали? Най-накрая той намери, каквото си търсеше, така ли е?

— Съжалявам, Тереза — каза Рудолф и си помисли, че Том сигурно е бил пиян или натъпкан с наркотици, когато се е оженил за нея. Преди три години, когато я видя за последен път в кантората на Хийт и й плати, за да отиде в Рено и да получи развод, косата й беше силно изрусена и сигурно е била с десет килограма по-слаба. Сега не изглеждаше по-добре. — Извинявай, че не те познах. Променила си се малко.

— Не си очарован, нали? — злобата й вече напираше неудържимо. — Запознай се със съпруга ми, мистър Крейлър.

— Здравейте, мистър Крейлър.

Мъжът изсумтя.

— Къде е синът ми? — грубо попита Тереза.

— Руди, ще изпуснем самолета — извика Гретхен от колата. Тя не бе чула нито дума от разговора.

Рудолф усети, че се изпотява, макар че сутринта бе прохладна.

— Ще трябва да ме извиниш мисис Крейлър, но бързам за летището.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно, мистър Джордах — каза Тереза, размахвайки навитото на руло списание. — Не съм дошла чак от Америка, за да ми се изплъзнеш току-така.

— Не се изплъзвам — повиши глас Рудолф, за да влезе в тон с нея. — Трябва да изпратя семейството си на летището и веднага се връщам тук. Ще се видим след два часа.

— Искам да знам къде е синът ми — извика Тереза и го сграбчи за ръкава в мига, в който той се опита да се качи в колата.

— В затвора е, щом толкова искаш да знаеш.

— В затвора! — изпищя Тереза и сложи ръка на гърдите си, заемайки трагична поза. Реакцията й успокои Рудолф. Значи продължението на историята го няма в списанието.

— Не се дръж така — каза строго Рудолф. Нейният писък бе най-силният звук, който бе чул в този хотел, откак бе пристигнал тук. — Положението не е толкова сериозно.

— Чуваш ли, Еди? — изкрещя тя. — Синът ми е зад решетките, а той разправя, че не било сериозно.

— Чух го — каза мистър Крейлър.

— Ето какво семейство са — продължи тя все така високо. — Опитай се да им повериш едно дете и преди да си се обърнал, то вече има полицейско досие. Какво щастие, че баща му го убиха, иначе никога нямаше да знам къде е и какви ще направят от него тия хора. Знаеш ли на кого мястото му е в затвора… — тя пусна ръкава на Рудолф, отстъпи крачка назад и насочи пръст към него, трепереща и обвиняваща, протегнала патетично ръка. — Ти! С твоите номера, подкупи и нечестни пари.

— Като се успокоиш, ще ти обясня всичко — каза Рудолф, опитвайки се да седне на предната седалка. И извика на шофьора да тръгва.

Тя се хвърли към него и отново го сграбчи за ръката.

— Не, няма да стане — извика. — Няма да се измъкнеш толкова лесно, мистър.

— Пусни ме, глупачке — каза Рудолф. — Нямам време да говоря сега с теб. Самолетът няма да чака, колкото и силно да крещиш.

— Еди — изписка Тереза, — така ли ще го оставиш да се измъкне?

— Вижте какво, мистър Джордах… — започна мъжът.

— Не ви познавам, сър — прекъсна го Рудолф. — Не се месете в тази работа. Ако искате да говорите с мен, изчакайте да се върна. — Той грубо тръсна ръка, за да се освободи от жената, а в това време портиерът, излязъл да каже довиждане, се запъти мълчаливо и заплашително към нея.

Рудолф бързо се вмъкна в колата, затръшна вратата и я заключи. Шофьорът пъргаво седна зад волана и запали мотора. Тереза ядно размаха списанието зад колата, която се отдалечаваше по алеята.

— Каква беше тази история? — попита Гретхен. — Не можах да чуя какво казва.

— Няма значение — отвърна рязко Рудолф. — Това е на Уесли майка му.

— Колко много се е променила. И то не за добро — каза Гретхен. — Какво иска?

— Ако е останала вярна на себе си, иска пари — предположи той и реши да предупреди Гретхен, че Джийн не бива да види този брой на „Тайм“.

 

 

Застанал на терасата на летището, Рудолф изчака самолетът да излети. Сбогуването беше кротко и тихо. Той обеща да се върне в Ню Йорк, колкото се може по-скоро. Опита се да не прави сравнение между днешното унило заминаване и празничното настроение, с което пристигнаха на същото това летище, където Том ги чакаше с бъдещата си булка, а „Клотилд“ стоеше в пристанището, готова да ги заведе на разходка между островите недалеч от Кан, където щяха да поплуват и да възстановят семейния съюз с един празничен обяд.

Когато самолетът се изгуби от погледа му, Рудолф въздъхна и прекоси отново сградата на летището, борейки се с изкушението да си купи от павилиона за вестници един брой на списание „Тайм“. Каквото и да пишеше вътре, то нямаше да го зарадва. Чудно му беше как могат хората, за които непрекъснато се пише — политици, министри, актьори и други такива, — да се насилват да отварят сутрешен вестник.

Помисли си за пълната, посивяла жена и за закръгления й дребен съпруг, които го чакаха в хотела, и отново въздъхна. Как е успяла тази отвратителна жена да си намери съпруг? При това втори. Ако журналистът от „Тайм“ е все още в Антиб, каза си той, трябва да отида при него и да го помоля да изрови снимката на Тереза, направена след арестуването й за проституция в някакво заведение, където тя се представя под чуждо име. На една снимка заслужава да се отговори с друга снимка. Горкият Уесли.

За да се позабави, накара шофьора да мине през Ница, по улицата, на която живееше Жана. Не знаеше какво би направил, ако случайно я видеше да излиза от къщата си с децата или със законния си съпруг. Най-вероятно нищо нямаше да направи. Но тя не се появи. Улицата беше като всички останали улици.

— Обратно в хотела, моля. Минете по дългия път, край морето — каза той.

Като стигнаха в Антиб, обиколиха пристанището. Той видя в далечината „Клотилд“ с малката фигурка на Дуайър. Не поиска от шофьора да спре.

 

 

— Знам си правата — заяви Тереза.

Тримата седяха на столове сред малката полянка в парка на хотела, където никой не можеше да чуе разговора им. Когато Рудолф се върна, съпрузите седяха сковано един срещу друг на столове във фоайето на хотела. Изразът на лицата им беше мрачен и неодобрителен, а самото им присъствие излъчваше мълчалив укор към отдалите е на безделие и удоволствия гости, облечени в спортни дрехи, които преминаваха край тях на път за тенис корта или за плувния басейн. Двамата изслушаха намусено Рудолф, който ги поведе към парка и бързо им обясни със спокоен, безстрастен глас как Уесли е попаднал в ръцете на полицията и защо трябва да замине за Америка.

— Ние бяхме при адвокат. В Индианаполис, където живеем с мистър Крейлър, и аз знам какви права имам като майка. — Гласът на Тереза дразнеше слуха му, сякаш тебешир стържеше по черна дъска. — Уесли е малолетен и тъй като баща му е умрял, аз съм законният му настойник, така каза адвокатът. Нали така каза адвокатът, Еди?

— Така каза. Точно така — отвърна мистър Крейлър.

— Щом го взема от затвора — продължи Тереза, — и ще го заведа в дом, където ще може да получи истинско християнско възпитание.

— Не смяташ ли, че е по-разумно да не намесваме тук религията? — каза Рудолф. — В края на краищата животът, който си водила…

— Няма какво да го усукваш за живота, който съм водила. Мистър Крейлър знае всичко за това. Нали така, Еди?

— Знам всичко — кимна Еди, а малките пухкави торбички на гушата му ритмично се залюляха.

— Бях проститутка и не крия това — заяви почти гордо Тереза. — Но видях светлината. Има повече радост на небето за един грешник, който се кае… — Тя се поколеба: — Сигурна съм, че знаеш как е по-нататък, въпреки че ти и цялото ти семейство сте пропаднали неверници.

— Не, не знам как е по-нататък — каза Рудолф с престорена невинност.

— Няма значение — бързо отвърна тя. — Мистър Крейлър е мормон и благодарение на неговите усилия аз се покръстих и влязох в лоното на църквата. За твое сведение, вече не си боядисвам косата, както може би забелязваш, ако изобщо благоволяваш да ме забелязваш, и освен това не пия алкохол, нито кафе или чай.

— Това е направо възхитително, Тереза — възкликна Рудолф. Беше чел някъде, че в съвременния свят мормонизмът се ползва с най-голяма популярност сред християнските религии. Щом и Тереза е влязла в лоното му, очевидно вярващите не са кой знае колко придирчиви. Представи си как се е разтърсил молитвеният дом в Солт Лейк Сити, когато старейшините от Църквата на Иисус Христос на Светиите от Последния ден е трябвало да приемат Тереза Джордах в благословеното си братство. — Само че не виждам какво общо има с Уесли.

— Общото е това, че повече няма да живее по затворите. Познавам семейството ти, познавам фамилията Джордах, не мисли, че не ги познавам. Всички сте прелюбодейци и богохулници.

Рудолф забеляза, че речникът на Тереза значително се е обогатил, откакто е преминала в друга вяра. Но не беше сигурен дали това е за добро.

— Не смятам, че Уесли е попаднал в затвора след сбиване в един бар, защото аз съм атеист — каза той и не се сдържа да добави: — И за твое сведение прелюбодействието и богохулството не са основните ми занимания.

— Не обвинявам никого — заяви Тереза, макар че във всяка нейна дума и всеки жест, който правеше, се съдържаше обвинение. — Но не може да се отрече, че докато ти си отговарял за него, понеже си му чичо и си глава на семейството, той за малко не е убил човек…

— Добре, добре — уморено каза Рудолф. Искаше тя да си тръгне, да изчезне заедно с топчестия си, надут съпруг със свити устни, но мисълта, че Уесли може да бъде оставен на добрите грижи на тази семейна двойка в Индианаполис, го ужасяваше. Не знаеше какво да направи, за да предотврати това, но знаеше, че трябва да се опита да направи нещо. — Какво искаш? — Бе й обяснил, че Уесли ще трябва да замине със самолет за Америка след шест дни, но не бе споделил все още неясните си намерения да го запише за една година в добро американско училище, а след това да го изпрати във Франция, за да продължи образованието си, нито бе обявил собствения си план (егоистичен? ръководен от чисто роднински съображения?) да се върне във Франция, за да наглежда младежа.

— Какво искам ли? — повтори Тереза. — Искам да го направя почтен гражданин, а не див звяр от джунглата като баща му.

— Нали си даваш сметка — каза Рудолф, — че ако остане в Съединените щати, само след две години ще го вземат в армията и може да го изпратят във Виетнам, където да загине.

— Ако това е божията воля, така ще стане — отговори Тереза. — Съгласен ли си с мен, Еди?

— Божията воля — потвърди мистър Крейлър. — Моят син е в армията и аз се гордея с това. Момчето трябва да си поеме риска като всички останали.

— Не желая никакви привилегии за моя син — каза Тереза.

— А не смяташ ли, че трябва да попиташ Уесли какво той желае да прави?

— Той е мой син — тросна се Тереза. — Не трябва нищо да го питам. И съм дошла тук, за да се уверя, че никой няма да го лиши от законното му право да получи дял от голямото наследство на баща си. — Аха, помисли си Рудолф, ето че стигнахме до същността на въпроса. — Когато онази фамозна яхта, за която пише в списанието, се продаде — продължи с писклив глас Тереза, — можеш да бъдеш сигурен, че чудо ще направя, но няма да оставя сина си на сухо. Нашият адвокат ще гледа през лупа всички документи поотделно, затова и по този въпрос не си прави никакви илюзии, мистър Джордах.

— В такъв случай — каза Рудолф и се изправи — мисля, че няма никакъв смисъл да продължаваме този разговор. Втората майка на Уесли, която вероятно ще бъде определена за изпълнителка на завещанието, също ще наеме адвокат, така че двамата адвокати ще могат да уредят всичко заедно. А сега имам друга работа. Довиждане.

— Чакай малко — извика Тереза. — Не може да се измъкнеш така.

— Трябва да си почина — отговори Рудолф. — На крака съм от зори.

— Не искаш ли да знаеш къде сме отседнали тук? — извика тя, усетила, че победата й се изплъзва; щом доводите й се приемат толкова бързо, това не е нищо друго освен уловка от страна на противника й. — Не искаш ли да знаеш адреса ни в Америка? Мистър Крейлър е много уважаван търговец в Индианаполис. Бутилира напитки. Триста души работят за него. Безалкохолни напитки. Дай му визитката си, Еди.

— Не си правете труда, мистър Крейлър — каза Рудолф. — Не искам да знам адреса ви нито тук, нито в Индианаполис. Разкарайте се — добави той.

— Искам да си видя сина — извика Тереза. — Искам да видя какво са направили с горкото ми дете в затвора.

— Естествено. Непременно иди да го видиш — каза Рудолф.

Майчинският й инстинкт не беше толкова силен преди време в кантората на Хийт, когато тя се отказа от правото си да се грижи за детето, щом видя приготвения на нейно име чек.

— Имам намерение да го осиновя официално — каза мистър Крейлър. — Мисис Крейлър иска той да забрави, че някога се е наричал Джордах.

— Това ще трябва да се реши от него и от майка му — каза Рудолф. — Но като отида да го видя в затвора, ще му спомена за тази ваша идея.

— Кога ще ходиш в затвора? — попита Тереза. — Не искам да ходиш сам при него и да му пълниш главата с отрова… Ще дойда с тебе.

— Не, с мен никъде няма да дойдеш — отсече Рудолф. — Когато отивам на посещение в затвор, държа да съм сам.

— Но аз не знам френски — изплака тя. — Не знам и къде е затворът. Как ще убедя полицаите, че съм му майка?

— Мисля, че с това ще трябва сама да се справиш, мисис Крейлър — каза Рудолф. — И повече вас двамата не искам да ви виждам. Кажете на адвоката си, че трябва да се свърже с адвокатската фирма „Хийт, Бъроус и Гордън“. Адресът е на Уолстрийт. Ти и друг път си ходила там, мисис Крейлър.

— Мръсник такъв — извика Тереза съвсем не по християнски.

— Приятен следобед — усмихна се Рудолф.

Кимна и остави двамата закръглени, ядосани съпрузи да седят мълчаливо на пейката в сянката на боровете. Разтрепера се от гняв, безпомощност и отчаяние при мисълта за нещастното момче в затвора в Грас, но за момента не можеше нищо да направи. Трябваше да се предприеме спасителна операция в огромен мащаб, за да бъде измъкнат Уесли от лапите на майка си, но днес той нямаше сили да помисли дори за първата стъпка, която следва да се направи. Християнка или нехристиянка, доловеше ли миризмата на пари, мисис Тереза Крейлър си възвръщаше навиците, придобити в своята древна професия. Страх го беше да каже на Кейт какво я чака.

 

 

Събра си бързо багажа. Портиерът му бе запазил стая в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс. Ако отседнеше в Грас, щеше да бъде по-близо до затвора, където ходеше почти всеки ден. Сен Пол дьо Ванс обаче беше по-близо до Жана. Той избра Сен Пол дьо Ванс. Нямаше никакви причини да остане в „Отел дю кап“, но имаше много причини да го напусне. Бе обяснил на портиера, че трябва да му препраща пощата, но в никакъв случай да не съобщава новия му адрес. Написа на Жана къде се мести, сложи бележката в плик и го адресира до нея, до поискване. Ница.

Като слезе на регистрацията да си плати сметката и да каже да качат куфарите му в колата, с облекчение забеляза, че съпрузите Крейлър са си отишли. Стресна се, като видя колко голяма е сметката. Колко много плаща човек, за да страда на Лазурния бряг, помисли си той. Това беше един от най-хубавите хотели в света, но той знаеше, че никога вече няма да дойде тук. И то не заради цената.

Отиде първо на пристанището. Дуайър и Кейт трябваше да знаят къде да го намерят. Дуайър лъскаше един от малките месингови кнехти, когато Рудолф се качи на яхтата. Той се изправи, като го видя, и двамата се здрависаха.

— Как е настроението? — попита Рудолф.

— Не е празнично — сви рамене Дуайър. — Още не са изпратили вала и витлото. Трябва да пристигнат от Италия, а италианците няма да ги пуснат през границата, докато не им се плати. Всеки ден говоря по телефона със застрахователната агенция, ама те никак не бързат. Такива са си. Пращат все нови и нови документи да се попълват — огорчено каза той. — И всеки път искат подписа на Том. Тия италианци сигурно си мислят, че във Франция никой не умира. А на мен всичко трябва да ми се превежда. Има една келнерка в града, която ми е приятелка, тя знае езика, само че нищо не разбира от яхти и ме пита за всяко нещо — какво е оборудване, сигнални лампи, клафтер, плавей и други такива. Направо не знам какво да правя.

— Добре, Бъни — каза Рудолф, потискайки въздишката си. — Изпрати ми всички документи. Аз ще се погрижа.

— Това ще бъде голямо облекчение. Благодаря ти — зарадва се Дуайър.

— Аз се премествам в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс. Можеш да ме намериш там — обясни Рудолф.

— Не те обвинявам, че се местиш от този хотел. Сигурно ти е струвало куп пари.

— Не беше евтино.

— Като гледа човек наоколо всички тия големи яхти, всички тия скъпи хотели, и се чуди откъде идват парите. Аз поне се чудя — каза Дуайър.

— Бъни — започна Рудолф, който странно защо почувства необходимостта да се оправдае, — когато бях млад, бях по-беден и от най-бедния човек, когото ти познаваш.

— Да. Том ми е разправял. Работил си като вол. Нямам нищо против хората, които са се издигнали като теб. Възхищавам се на това. Според мен ти имаш право да си позволиш всичко.

— Има много нещо, от които с радост бих се отказал — каза Рудолф.

— Знам какво имаш предвид — отвърна Дуайър.

Между двамата настъпи кратко, неловко мълчание.

— Мислех, че Кейт ще бъде тук, при теб — каза Рудолф. — Възникна нещо, за което трябва да знае. Как е тя?

Дуайър го погледна замислено, сякаш се опитваше да прецени дали трябва да му казва каквото и да е за Кейт.

— Замина — кратко отговори той. — Тази сутрин замина за Англия.

— Имаш ли й адреса?

— Да. Имам го — предпазливо отговори Дуайър.

— Трябва ми — заяви Рудолф и набързо обясни на Дуайър за посещението на съпрузите Крейлър и за юридическите проблеми, които Кейт ще трябва да уреди или да бъдат уредени от нейно име.

— Том ми е разказвал за тая негова жена — бавно кимна Дуайър. — Истинска напаст за мъжете, нали така?

— Това е най-безобидното от достойнствата й — отговори Рудолф. Видя, че Дуайър се колебае да му даде адреса на Кейт, и добави: — Бъни, искам да те попитам нещо. Мислиш ли, че не се опитвам да направя възможно най-доброто за Кейт? И за Уесли? И за теб също?

— За мен няма нужда никой да се тревожи — отговори Дуайър. — За Кейт… — Той направи характерния си странен, почти женствен жест с ръце, сякаш му липсваха думи да обясни положението. — Знам, че онзи ден тя се държеше… заядливо. Не че ти е сърдита или нещо такова. Ще ти обясня какво е… — Той отново махна неопределено с ръце. — Въпросът е, че тя е… — Помъчи се да намери думата. — Тя е много засегната. Но е разумна жена. И ще го преодолее. Особено сега, като се върне в Англия. Имаш ли лист и молив?

Рудолф извади тефтерче и химикалка от джоба си. Бъни му съобщи адреса и той го записа.

— Няма телефон — добави Бъни. — Като гледам, семейството й не е затънало в пари.

— Ще й пиша, щом нещо се изясни — каза Рудолф. Като огледа измитата палуба, лъснатите перила и месинговите части, добави: — Яхтата изглежда чудесно.

— Все има какво да се върши — сподели Дуайър. — Уговорил съм след две седмици да я извадим на сухо. Проклетата пратка от Италия трябва да е пристигнала дотогава.

— Бъни, колко смяташ, че струва „Клотилд“ — попита Рудолф. — За колко ще се продаде?

— Колко струва и за колко ще се продаде, са две различни неща — отговори Дуайър. — Ако пресметнеш първоначалната й цена и прибавиш всичката работа и подобренията, които сме направили с Том, плюс новия радар, който ти му подари за сватбата — той също трябва да се инсталира, — бих казал, че сумата е близо сто хиляди долара. Толкова струва. Но ако трябва да я продадеш набързо, нали така ни каза, когато ни разправяше за наследството, и то този месец, когато сезонът е към края си, кой ще иска да плаща за яхта, дето няма да я използва цяла зима; най-вероятно е някой да поиска да я купи късно напролет; но щом трябва да я продаваш бързо, и то през мъртвия сезон, и хората знаят, че трябва да я продаваш, естествено, ще се опитат да те минат и ако имаш късмет, може и да й вземеш петдесет хиляди долара. Но не съм аз човекът, който ще каже това. Ти трябва да пообиколиш наоколо, да поговориш с някои от посредниците тук или в Кан, или в Сен Тропе, нали разбираш, може би те ще намерят клиент, който е готов да направи почтена сделка…

— Някой предлагал ли ти е нещо до този момент? — попита Рудолф.

— Мисля, че никой, който познава Антиб, няма да направи такова нещо — поклати глава Дуайър. — След убийството и всичко останало… Мисля, че по-добре ще бъде да й смениш името и да я закараш в друго пристанище. Може би в друга страна. Италия, Испания, нататък някъде. Може дори в Пирея, в Гърция… Хората са суеверни, като стане дума за кораби.

— Бъни — каза Рудолф, — моля те, недей да се ядосваш, но трябва да поговоря с тебе по този въпрос. Някой трябва да остане на яхтата, докато я продадем…

— Така е.

— И трябва да му се плаща, нали?

— Да — отговори притеснено Дуайър.

— Каква заплата би следвало да получава?

— Зависи — уклончиво отговори Дуайър — какво очакваш да върши, дали е инженер или не и други такива неща.

— Ти например? Ако беше на друга яхта?

— Ами, ако някой ме беше наел по-рано — защото екипажите вече са сформирани, — предполагам, че щях да вземам към петстотин долара на месец.

— Добре — каза Рудолф. — Ще получаваш петстотин долара на месец.

— Не съм молил за такова нещо — отвърна рязко Дуайър.

— Знам, че не си молил, но ще го получиш.

— Само не забравяй, че не съм молил за това. — Дуайър протегна ръка и Рудолф я пое. — Да можеше само Том да разбере по някакъв начин какво правиш за мен, за Кейт и за момчето, пък и за „Клотилд“ — каза Дуайър.

— Не съм те молил за това, но го получих — усмихна се Рудолф.

Дуайър се засмя и добави:

— Мисля, че е останало малко уиски.

— Нямам нищо против да пийна нещо — отвърна Рудолф.

Придвижиха се към кърмата и Дуайър заговори:

— Сестра ти, мисис Бърк — Гретхен — ме направи любител на уискито. Казала ли ти е?

— Не, запазила е в тайна вашата романтична връзка.

Рудолф видя, че Дуайър не се усмихна, и не спомена нищо повече за Гретхен.

Пиха уискито топло в кабината на щурвала. Дуайър се извини, че няма лед. Не искал да включва генератора за електричество, за да не хаби гориво.

— Странно нещо — каза Дуайър, вече успокоен, с чаша в ръка. — Ти, Гретхен и Том да сте от едно семейство. — Отпи голяма глътка от чашата си и добави неопределено: — Огън и лед.

Рудолф не го накара да обясни какво има предвид.

— Ще се видим на летището, когато отида да изпратя Уесли, ако дотогава не се срещнем пак. Нали помниш датата? — попита Рудолф на тръгване.

— Записал съм си — отговори Дуайър. — Ще му събера нещата и ще ги донеса. — Той се поколеба и леко се изкашля. — Събрал е цяла папка със снимки. Нали разбираш — снимки на яхтата, на пристанища, в които сме били, негови снимки, на баща му, мои и на Кейт… такива работи. И тях ли да донеса? — Вдигна чашата си и затвори очи, докато отпиваше, сякаш този въпрос не беше от голямо значение.

— Донеси ги — каза Рудолф. Спомените причиняват болка, но са необходим багаж.

— Има цял куп снимки от сватбата. Всички сме снимани… нали разбираш — вдигаме тостове, танцуваме, всякакви такива работи, всички…

— Мисля, че по-добре е тях да ги оставиш — каза Рудолф. — Няма полза да се прекалява.

— И Кейт не ги искаше — кимна Дуайър. — А и аз нямам място къде да ги държа. Нали все някога ще тръгна да пътувам…

— Изпрати ми ги на мен — реши Рудолф. — Аз ще ги запазя на сигурно място. Може би след време Уесли ще поиска да ги разгледа. — Спомни си снимките, които Джийн бе направила същия ден. Ще сложи и другите при тях.

Дуайър отново кимна и попита:

— Още една чаша?

— Не, благодаря. Не съм обядвал. Искаш ли да хапнеш с мен?

— Много любезно от твоя страна, Руди, но вече съм обядвал — поклати Дуайър глава. Рудолф разбра, че Дуайър си има свои правила. Приема само по едно предложение на ден. Не повече.

Оставиха чашите си и Дуайър внимателно избърса с кърпа влажните петна под тях.

Рудолф слезе от „Клотилд“, а Дуайър продължи да лъска месинговите кнехти.

 

 

След като се настани в новия хотел, Рудолф обядва на терасата, обърната към долината, която изглеждаше като копие на картина от Реноар. След като се наобядва, се обади на стария адвокат в Антиб. Обясни му, че „Клотилд“ ще бъде обявена за продан и че той би искал адвокатът да поеме ролята на негов посредник в тази сделка.

— Ако не намерите купувач, който е готов да даде най-малко сто хиляди долара, съобщете ми. Аз ще купя яхтата.

— Това би било истинска джентълменска постъпка — каза адвокатът, чийто глас звучеше пискливо поради лошата телефонна връзка.

— Обикновена търговска сделка.

— Разбирам — отговори адвокатът.

И двамата знаеха, че Рудолф не е искрен. Но това нямаше значение.

После Рудолф се обади в Ню Йорк на Джони Хийт и дълго разговаря с него.

— О, каква каша — каза Хийт. — Ще направя всичко възможно. Очаквам с нетърпение писмото от адвоката на мистър и мисис Крейлър.

След това Рудолф си сложи банските и преплува четирийсет пъти басейна. Всяко съприкосновение с водата разтоварваше съзнанието му. Като свърши, усети ефекта от усилието, което тялото му бе направило, и го обзе здравословна умора.

След плуването седна да изсъхне край басейна, отпивайки студена бира.

Почувства се виновен, че му е толкова добре. Замисли се как би реагирал, ако го потърсят по телефона и един глас му съобщи, че самолетът със семейството му е потънал в морето. Ядоса се на себе си, че му е хрумнала такава мисъл.

Огън и лед, бе казал Дуайър.