Ъруин Шоу
Просяк, крадец (11)

2

Из бележника на Били Абът

1969

За известно време ще спра да пиша в този бележник. А за Моника най-добре изобщо повече да не пиша.

Има толкова хора, които си навират носа в чужди работи или са официално упълномощени да влизат с взлом в къщата ти. В Брюксел е пълно с такива.

Моника е станала по-раздразнителна от всякога.

Аз я обичам. Тя не ми вярва.

 

 

Сидни Алтшелер стоеше до прозореца в кабинета си високо в сградата на списанията „Тайм“ и „Лайф“, загледан мрачно в светлините на зданията, ограждащи кулата, в която работеше. Беше мрачен, защото мислеше за редакторската работа, която го чакаше през уикенда.

На вратата дискретно се почука и секретарката му влезе с думите:

— Един човек на име Джордах иска да ви види.

— Джордах? — намръщи се Алтшелер. — Не познавам никого с това име. Кажете му, че съм зает, ако иска, може да ми пише.

Секретарката се обърна да излезе и в този момент той си спомни нещо.

— Почакайте — извика Алтшелер. — Преди пет-шест месеца пуснахме един материал. За някакво убийство. Името на човека беше Джордах. Кажете му да влезе. Имам петнайсет минути на разположение, преди да дойде Тачър с готовия за печат текст. Ако историята за Джордах има продължение, може да го използваме. — Той се върна при прозореца и при мрачното си настроение преди уикенда, все така загледан в светлините на съседните здания, утре те щяха да бъдат тъмни, защото е събота и заместник-директорите, чиновниците, счетоводителите, разсилните и всички останали щяха да си почиват.

Той стоеше все така при прозореца, когато на вратата отново се почука и секретарката въведе едно момче, облечено в костюм, който му беше омалял.

— Заповядайте, заповядайте — каза Алтшелер и седна зад бюрото си. До бюрото имаше стол. Той го посочи на момчето.

— Ще имате ли нужда от мен? — попита секретарката.

— Ако се наложи, ще ви извикам — отговори той и погледна момчето. Шестнайсет-седемнайсетгодишно, едро за възрастта си. Със слабо, красиво лице и смущаващо съсредоточен поглед. С тяло на атлет.

— Е, мистър Джордах, с какво мога да ви услужа? — енергично попита Алтшелер.

Момчето извади една страница, откъсната от „Тайм“.

— Вие сте публикували това за баща ми — имаше плътен, звучен глас.

— Да, спомням си — поколеба се Алтшелер. — Кой е вашият баща? Кметът ли?

— Не, онзи, когото убиха — каза момчето.

— Ясно — отвърна Алтшелер и продължи с по-приятелски тон. — Как ти е малкото име, млади човече?

— Уесли.

— Откриха ли убиеца?

— Не — отвърна колебливо Уесли и добави: — Искам да кажа — формално не…

— Така и предполагах. Нищо повече не се появи по този въпрос.

— Аз всъщност исках да видя човека, който е написал материала — каза Уесли. — Обясних това долу на портиера, той взе да се обажда по телефона и установи, че го е написал някакъв човек на име Хъбъл, който все още бил във Франция. Затова си купих един брой на „Тайм“ и на първата страница видях вашето име.

— Ясно — кимна Алтшелер. — Защо искаше да се срещнеш с мистър Хъбъл? Смяташ ли, че в материала има нещо нечестно или че са допуснати грешки?

— Не. Съвсем не.

— Да не би да искаш да ни съобщиш нещо ново?

— Не. Исках да поговоря с мистър Хъбъл за баща ми и за семейството на баща ми. В материала има много за тези неща.

— Да. Но мистър Хъбъл не би могъл да ти помогне. Информацията беше събрана тук; данните бяха обработени от служител в нашата документация.

— Аз не познавам добре баща си — поясни Уесли. — Допреди две години не го бях виждал. Искам да знам повече за него.

— Разбирам те, Уесли — каза Алтшелер внимателно.

— В статията се споменават много неща, за които изобщо не съм знаел. Направил съм списък на хората, с които баща ми е бил свързан в различни периоди от живота си. В списъка съм включил и „Тайм“. Това е всичко.

— Ясно. — Алтшелер се обади на секретарката си. Тя веднага се появи. — Мис Прентис — каза той, — проверете, моля ви, кой осигури биографичната справка в материала за Джордах. Ако не греша, трябва да е била мис Ларкин; заведете младежа в нейния кабинет. Кажете й да направи каквото може за мистър Джордах. — После стана и добави: — А сега ме чака работа. Радвам се, че дойде, Уесли. И на добър час.

— Благодаря, сър. — Уесли също стана и излезе от кабинета след секретарката.

Алтшелер се върна при прозореца и се загледа навън. Възпитано, тъжно момче. Кой знае какво би направил самият той, ако неговият баща беше убит, а той — сигурен, че знае кой го е убил. С такива въпроси обаче не ги бяха занимавали в Йейл, където бе станал бакалавър по хуманитарните науки.

Документаторката работеше в малко помещение без прозорци, осветено от неонови лампи. Беше дребна млада жена с очила, небрежно облечена, но хубава. Докато мис Прентис обясняваше какво иска Уесли, тя кимаше и стеснително го поглеждаше.

— Изчакайте една минутка тук, мистър Джордах, сега ще проверя в картотеката — каза мис Ларкин. — Ще ви дам да прочетете всичко, което изровя — добави тя и се изчерви, като изрече думата „изровя“. Говори ли се така на едно момче, чийто баща е убит. И се замисли дали не трябва да провери какво съдържат папките, преди да ги види момчето. Помнеше много добре работата върху този материал, защото историята беше съвсем различна от всичко, което тя самата бе преживяла. Никога не бе ходила на Ривиерата, всъщност никога не бе напускала Америка, но в колежа посещаваше курсове по литература и жадно четеше книги и сега във въображението й Южна Франция бе място за любов и трагедии — Скот Фицджералд, който отива или се връща от парти с кола по Гран Корниш, Дик Дайвър, отчаян и весел сред ослепителните плажове, и двамата неподозиращи бедите, които ги очакват, когато всичко около тях рухне. Обикновено разпиляваше записките си, но този път ги запази поради някакво неясно чувство за обвързаност с този литературно-географски регион, който един ден щеше специално да проучи. Погледна момчето — то бе живяло там, бе страдало там, а сега стоеше в кабинета й с отеснял костюм — и й се прииска да го разпита, да открие дали знае нещо за всичко това.

— Искате ли чаша кафе, докато чакате? — попита тя.

— Не, благодаря, мадам — отговори той.

— Искате ли да разгледате последния брой на списанието?

— Аз си го купих долу, благодаря.

— Ей сега ще дойда — припряно каза тя. Горкото момче, помисли си мис Ларкин, като излезе от кабинета си. И толкова красиво при това. Дори в този смешен костюм. Тя беше романтично момиче и освен романи, беше чела и много поезия. И си представи младежа, облечен в развети от вятъра черни дрехи, досущ като младия Йейтс от ранните снимки.

Когато мис Ларкин се върна с папката, момчето седеше с приведени рамена на твърдия стол, отпуснало ръце между краката си, също като футболист, седнал на пейката да отдъхне.

— Ето тук е всичко — оживено каза тя. Беше се поколебала дали да вземе снимката с голата Джийн Джордах, или да я остави, но накрая реши да я вземе. В края на краищата снимката се бе появила в списанието и сигурно я е видял.

— Разгледайте спокойно папката. Аз имам да свърша нещо — каза тя и посочи с ръка купчината изрезки на бюрото. — Няма да ми пречите. — Беше й приятно, че е дошъл в кабинета й. За нея това беше разнообразие.

Уесли дълго гледа папката, без да я отвори, а през това време мис Ларкин се въртеше около бюрото си, режеше с ножица, записваше нещо и от време на време го поглеждаше, докато накрая Уесли улови погледа й и тя се смути. Но той трябва да свиква с това, че момичетата ще го заглеждат, оправда се мислено тя. Ще го заглеждат, и още как!

Тя видя, че първият документ, който той извади от папката, беше една снимка на баща му по спортни гащета, вдигнал ръце със свити юмруци. На нея той изглеждаше ожесточен и млад. Уесли си помисли, че тогава баща му е бил почти на неговата възраст. Всички мускули по ръцете и тялото му изпъкваха. Ония, дето е трябвало да се бият с него, сигурно са примирали от страх.

Мис Ларкин също бе видяла снимката, когато я извади от картотеката. Според нея боксьорът имаше вид на красив побойник, с когото е най-добре да си нямаш работа. Тя предпочиташе мъже с вид на интелектуалци. Взря се открито в момчето, което бе съсредоточило вниманието си единствено върху снимката. Поразително приличаше на баща си, но във външността му нямаше нищо престъпно. Сигурно е навършил деветнайсет години, помисли си тя: може би няма да е лошо, ако го поканя да пийнем нещо долу. В наше време, продължи да разсъждава тя, едно момче на деветнайсет години е вече зрял човек. Тя самата беше на двайсет и четири — това едва ли е фатална разлика във възрастта.

Снимката беше изрязана от списание Ринг и в единия й край бе добавена кратка информация.

„Том Джордан, многообещаващ боксьор от средна категория, победител в четиринайсет срещи, осем от които спечелил с нокаут, на път за Лондон, където в Албърт Хол ще се бие срещу Сами Уейлс, претендент за английската шампионска титла от средна категория. Менажерът на Джордан, Артър Шулц, предвижда, че ако си осигури победи в още четири или пет мача, Томи ще бъде равностоен противник на всеки в своята категория.“

Към снимката бе прикрепен и един лист с напечатан на машина текст. Уесли отново се зачете.

„Победил противника си в Лондон с нокаут. Три седмици по-късно в Париж негов съперник е Рене Бадо, който го нокаутира в седмия рунд. Оттогава данните за него са противоречиви, запада като професионален боксьор. Нает е за спаринг-партньор на Фреди Куейлс, Лас Вегас, Невада (дата). Куейлс е най-сериозният претендент за шампионска титла в средна категория. Между Куейлс и Джордан възниква инцидент. По данни на нещатен кореспондент на един ласвегаски вестник, в хотелската стая е станал побой заради съпругата на Куейлс, проявила се по-късно като изпълнителка на второстепенни роли в Холивуд. Свидетелят твърди, че видял Куейлс в болница след нанесения тежък побой. Куейлс не могъл да възстанови формата си, напуснал ринга и сега работи като продавач в магазин за спортни стоки в Денвър, Колорадо. Т. Джордан изчезва от Лас Вегас, издадена е заповед за арестуването му заради кражба на кола. Оттогава нищо не се знае за него.“

И това беше всичко. Цял живот в няколко реда и всичко обобщено с думите: „Оттогава нищо не се знае за него.“ Знае се много, горчиво си каза Уесли, като си помисли за Антиб. Извади химикалка и лист хартия и записа: Артър Шулц, Фреди Куейлс.

После отново се загледа в снимката на баща си, протегнал лявата си ръка, вдигнал дясната под брадичката, изпънал рамене, с ожесточено и самоуверено младо лице, готов, според авторитетното твърдение, след четири или пет срещи да победи всеки в своята категория… Оттогава нищо не се знае за него.

Уесли погледна мис Ларкин и каза:

— Мисля, че не бих го познал, ако в този си вид ей сега влезеше през вратата. — Засмя се и добави: — Добре че не налиташе да бие деца, иначе с тия рамене…

Мис Ларкин разбра, че Уесли се гордее със здравото тяло на баща си, със самоуверения му войнствен вид, когато е бил почти на неговата възраст.

— Ако искате да вземете снимката, ще я сложа в един голям плик, за да не се измачка — каза тя.

— Наистина ли? Мога ли да я взема? — попита той.

— Разбира се.

— Това е страхотно, искам да кажа за снимката — отвърна Уесли. — Нямам никаква негова снимка. Имах няколко, но ги взеха… В действителност той не изглеждаше така. Е, пак си беше здравеняк — побърза да добави момчето, сякаш не искаше мис Ларкин да си помисли, че критикува баща си или че баща му се е превърнал в дебел, плешив старец, или нещо от този род. — Просто изглеждаше различно. Разликата сигурно е в израза на лицето. Предполагам, че човек не може цял живот да изглежда двайсетгодишен.

— Не, не може — съгласи се мис Ларкин.

Тя всяка сутрин проверяваше дали има бръчки около очите.

Уесли отново взе да рови в папката и извади една биографична справка, която мис Ларкин бе изготвила за членовете на семейството.

Изчете набързо текста. Почти всички факти му бяха известни — ранният успех на чичо му и скандалът в колежа, двата брака на леля му, основните моменти в кариерата на баща му. Но едно изречение прочете два пъти. „Когато се оттегля на трийсет и пет години, Рудолф Джордах е обявен за мултимилионер.“ Мултимилионер. Колко пъти баща му е трябвало да се бие, колко сезона е трябвало да работи по Средиземноморието, за да стане само един обикновен милионер?

Уесли погледна с любопитство хубавото момиче с очилата, което работеше на бюрото. По една случайност съдбата й бе отредила да научи толкова много за неговото семейство. Кой знае какво би казала, ако я попиташе сега какво наистина мисли за семейство Джордах. В справката тя бе отбелязала, че животът на Рудолф е типичен пример за успех по американски — едно бедно момче, постигнало забележителни успехи в живота. А би ли казала, че животът на баща му е типичен пример за провал по американски?

Той издаде странен звук, наподобяващ смях. Мис Ларкин го погледна и каза:

— Това е всичко, с което разполагаме. Страхувам се, че не е много.

— Достатъчно е — отвърна Уесли. — Съвсем достатъчно. — Не искаше симпатичната млада жена да си помисли, че е неблагодарен. Подаде й папката и се изправи. — Много ви благодаря. Сега ще тръгвам.

Мис Ларкин също се изправи. Погледна го особено, сякаш в момента вземаше някакво решение.

— Аз вече привършвам с работата за днес. Чудех се дали не бихте слезли с мен долу да изпием по нещо? — Гласът й прозвуча умолително, но той не можа да разбере защо. — Имам среща след час… — беше му ясно, че лъже. — Та да убия времето…

— Няма да ми сервират алкохол в бара — каза Уесли. — Нямам навършени осемнайсет години.

— О, разбирам — изчерви се тя. — Благодаря ви за посещението. Ако някога дойдете пак, вече знаете къде ми е кабинетът. Стига да мога да ви помогна по някакъв начин…

— Да, мадам.

Тя го проследи с поглед как излиза от стаята и отново забеляза едрите рамене, изопващи сакото. Няма навършени осемнайсет години, каза си. Ама, че съм тъпа.

В продължение на няколко минути мис Ларкин седя, втренчила поглед в материалите на бюрото си. Имаше странното чувство, че й се случва или ще й се случи нещо особено. Препрочете всичко в папката. Убийство, богат брат, сестра интелектуалка, професионален боксьор побойник, пребит до смърт, неизвестно от кого. Красив син, още дете, със странни, трагични очи, който иска… какво… отмъщение ли?

Романът, който тя се опитваше да напише, беше за едно момиче, което много приличаше на нея — израснало в семейство на разведени родители, самотно, с въображение, изпитало силни увлечения по учителите си, преживяло първата любов, първото си разочарование от мъжете, дошло в Ню Йорк от провинцията. Сега вече мис Ларкин почувства омерзение към всичко това. Та то беше описвано хиляди пъти.

Защо историята на това момче да не се превърне в роман? В края на краищата Драйзер е започнал своята „Американска трагедия“, след като прочел някаква вестникарска статия. Никой в семейството на Драйзер не е бил убит, той дори не е познавал някого, който да е бил убит, но въпреки това е написал велик роман. Само допреди няколко минути тук при нея бе стояло едно хубаво, загадъчно момче, поело почти открито бремето на разкаянието и мъката, събиращо смелост да извърши нещо, потръпващо от удоволствие при мисълта за неизбежното, каза си тя. Хамлет в образа на американски младеж. Защо не? Отмъщението е залегнало в най-старите литературни традиции. В Библията се казва, обърни си и другата страна, но се казва също и око за око. Нейният баща, фанатичен ирландец, бълваше проклятия всеки път, щом прочетеше какво продължават да вършат англичаните в Ирландия, а в гостната им висеше портретът на Парнел.

Отмъщението е част от нас, помисли си тя. То тече като кръв в жилите ни. Преструваме се, че ние от двайсети век сме твърде цивилизовани, за да сме отмъстителни, но онзи човек във Виена, който цял живот издирвал нацисти, убивали евреи, е почитан и уважаван в цял свят. А баща й дори казваше, че бил последният герой на Втората световна война.

Защо не попита момчето къде може да го намери. Трябва да го намери, да го опознае, да го пресътвори на страниците на новия си роман с неговия гняв, съмнения, младост. Може да е жестоко, каза си тя, но човек или е писател, или не е. Ако някога пак дойде, няма да пропусна да разбера всичко за него.

Радостно възбудена, преливаща от творчески ентусиазъм, тя внимателно събра всички материали и върна папката на мястото й.

Нямаше търпение да си отиде вкъщи и да хвърли в огъня шейсетте страници от романа си.