Ъруин Шоу
Просяк, крадец (4)

3

Из бележника на Били Абът

1968

Баща ми е бил в Париж веднъж след войната, когато са го изписали от болницата. Тогава още не познавал майка ми. Каза ми, че и през трите дни бил пиян и нищо не си спомня. Толкова пиян, че не би забелязал никаква разлика между Париж и Дейтън, Охайо. Той не приказва много за войната, така че компанията му беше за предпочитане пред компанията на други ветерани, които бях принуден да слушам. Понякога през уикендите, които прекарвах с него след развода, той пиеше много, и то от сутринта. Тогава разправяше с насмешка какво е правил като войник. Веднъж каза: „Най-много ме вълнуваха момичетата от Червения кръст и собствената ми безопасност; бях във военновъздушните сили и командва едно малко кореспондентско бюро, работата ми беше да изпращам до разни провинциални вестници в родината дописки за смелите момчета, които изпълняваха бойни поръчения.“

Но все пак той е постъпил в действаща армия, бил е ранен или поне контузен след един полет. А аз кой знае дали бих могъл и това да направя. За мен армията, каквато я виждам оттук и от вестниците, които пишат за Виетнам, е една ужасна грубиянска шега. Е, разбира се, както твърдят всички, онази война е била нещо различно. В присъствието на Полковника винаги заемам строга военна поза, но ако в Европа избухне война, сигурно ще дезертирам, щом чуя първия изстрел.

В НАТО е пълно с германци, всичките настроени много приятелски, нали сме другари по оръжие, но всъщност не са по-различни от останалите животни. Моника, която е германка, е друга работа.

 

 

Беше почти тъмно, когато Рудолф излезе от консулството. Консулът се оказа разбран човек, слушаше внимателно, вземаше си бележки, извика един помощник, обеща да направи всичко възможно, за да помогне, но беше нужно време, трябваше да се обади в Париж, да поиска юридически съвет, не беше сигурен, че адвокатът в Антиб е бил прав, като е казал да не се съобразяват с френските закони, трябваше да се получи решение от висши инстанции какви документи са нужни, за да се прехвърли собствеността на „Клотилд“ и да се изтеглят парите от банковите сметки. Смъртта на един американец на чужда земя винаги създава сложни проблеми, заяви той с тон, внушаващ, че да умреш далеч от родината си, е деяние, което по своята значимост граничи с държавна измяна. Рудолф си помисли, че през същия този ден стотици американци умират във Виетнам, който би могъл да се приеме за чужда страна, но тяхната смърт не създава сложни проблеми за други консули.

Консулът предупреди, че случаят със смъртта на Томас Джордах е много объркан и не може да се разреши за един ден. Рудолф излезе на улицата в падащия здрач, чувствайки се безпомощен, омотан в черната мрежа на бюрократичните изисквания, които щяха да спъват всеки негов опит да се освободи. За пореден път — впримчен в нечии проблеми, помисли си той със самосъжаление.

Докато се отдалечаваше от консулството, Рудолф се чудеше какво ли са правили някогашните обитатели на Америка, когато племенният вожд е падал убит в битка? Кой е вземал мънистения гердан, жените, кой е поемал грижите за децата, кой е пазел колибите, бойните украшения, орловите пера, копията и стрелите? Кой е този умен човек от племето, шаман или лечител, който се е захващал да въдворява ред и правосъдие?

Беше оставил колата си пред хотел „Негреско“ на „Промнад дез англе“, защото не искаше да рискува да се загуби по улиците на непознатия град, и взе такси до консулството. Сега тръгна пеша, без да знае къде точно отива и без да го е грижа за това, запъти се по посока на „Негреско“, сляп за хората около себе си, които бързаха да се приберат у дома за вечеря. Изведнъж спря. Бузите му бяха мокри. Сложи ръка на очите си. Плачеше. Плачеше, без да съзнава това, докато вървеше инстинктивно към морето. О, господи, помисли си той, нима трябваше да измина целия път от река Хъдсън до Ница, за да се разплача за първи път от детството насам. Минувачите, изглежда, не забелязваха сълзите му, никой не го зяпаше любопитно. Французите сигурно са свикнали да виждат по улиците възрастни мъже, които плачат; може пък да им е национален обичай, кой знае. Като си помисли човек какво е преживяла тази страна от времето на Луи XVI, как няма да плачат.

Когато стигна при колата, беше вече тъмно. Дълго бе обикалял задни улички и променял посоката безцелно. Белла Ница, спомни си той. Италианците я бяха завзели отново през Втората световна война. За кратко. В плановете на италианския Пентагон навярно е включено връщането на града в подходящ момент от бъдещето. Такива са добрите съседски отношения. Сега по бойните полета растат жасмин и рози, докато избухне следващата война. Горките италиански генерали, обречени и хранещи надежди. За този град не си струва да се хвърлят толкова усилия, не си струва нито един селянин от Калабрия да си остави костите тук. Белла Ница не е вече същата, тя е модерен, силно замърсен търговски град, лабиринт от олющени жилищни сгради, озвучен с рокмузика, която гърми от музикалните магазини, а някогашната си красота тя рекламира в лъжливи туристически брошури. С времето всичко се влошава.

Лампите на „Промнад дез англе“ светнаха и светлината им се отрази по покривите на безкрайния поток от коли, които се оглеждаха в замърсеното море, мърморещо срещу тясната ивица чакълест плаж. А консулът бе казал, че е хубаво да си на служба в Ница. Той сигурно знае за Ница нещо, което е невидимо с просто око. А може да е служил в Конго или във Вашингтон и сега Ница да му изглежда прекрасна. Рудолф се чудеше дали по пътя между консулството и морето не е срещнал убиеца на брат си. Напълно възможно. Полицията в Ница непрекъснато арестува разни убийци. Чудеше се какво би направил, ако в кафенето до него седне човек, познае го и спокойно му каже: „Бонжур, мосю, може би ще ви бъде интересно да узнаете, че аз съм убиецът.“

Той отвори вратата на колата, но не влезе, а остана прав и се замисли какво го очаква тази вечер — трябваше да се върне в хотела в Антиб и да обясни на Джийн, че се налага да останат в града, който се е превърнал в кошмар и за двамата, трябваше също да обясни на Кейт, Уесли и Дуайър, че нищо не е уредено, че засега всичко е в застой, че са обвързани за неопределено време със смъртта и че никой не знае кога отново ще могат да заживеят като хората.

Той затвори вратата на колата. Нямаше сили да посрещне всичко това, което го очакваше в Антиб. Колкото и непривлекателна да е Ница, все пак тази вечер е по-приятно тук, отколкото в Антиб. Поне бе спрял да плаче.

Като се огледа внимателно наляво и надясно и пое с ноздрите си изпаренията, които учените от родната му страна внушаваха, че са смъртоносни за човешката раса. Той пресече Промнад дез англе с ярко осветените витрини на магазини и кафенета. Седна на терасата на едно кафене и си поръча уиски със сода. Благословен открай време лек, успокоително средство, непентес, начин за временно разрешаване на сложни проблеми. Когато му поднесоха уискито, той бавно отпи, доволен, че Джийн не е с него, тъй като в нейно присъствие не можеше да пие. Понякога имаше чувството, че в нейно присъствие не може и да диша, но с това щеше да се занимае друг път. А сега отпи още една глътка.

Изведнъж изпита зверски глад. От сутринта не бе слагал нищо в устата си, а бе закусил само с една кифла и кафе. Тялото си има свой ритъм и налага собствените си ясни, категорични изисквания. Гладът разсея всички мисли в главата му. Той се облегна на стола, отпивайки от уискито, и взе да съставя менюто за вечеря. Пъпеш с малко портвайн за начало, след това супа от риба, нали това е специалитетът на целия район, и препечен хляб с чесън, поръсен с настъргано сирене, пържола със салата, парче бри и ягоди за десерт. Половин бутилка бяло вино със супата и половин бутилка червено провансалско вино с пържолата и сиренето. Очертаваше се една вечер на разкошни лакомства. Рудолф никога не се тревожеше, че ще напълнее, но знаеше, че ако не беше сам, щеше да му е неудобно в този момент да си угажда така. Но в Ница не познаваше никого. Опечалените бяха в друг град. Плати уискито и тръгна по алеята към „Негреско“, за да попита портиера кой е най-добрият ресторант в града. Запъти се към посочения адрес с отривиста стъпка и сухи очи.

Най-добрият ресторант в Ница беше осветен със свещи, украсен с грейнали букети от розови рози, а от кухнята се носеше аромат на изискани ястия. Посетителите бяха малко, но всички изглеждаха заможни и добре хранени. Залата беше тиха, в нея цареше подобаваща сериозна атмосфера, а оберкелнерът — усмихнат италианец с ослепителни зъби — говореше английски. Може би е шпионин на италианската армия, помисли си Рудолф, и всяка вечер в дома си чертае планове на пристанището, които след това се снимат от негов съучастник. Белла Ница.

Седнал на масата с белоснежна покривка, Рудолф отчупи от пресния хляб и го намаза с масло. Тогава си каза, че може би си струва някой селянин от Калабрия да си остави костите за този град. Добре, че не познава никого от Калабрия.

За да раздразни още повече апетита си, той поръча едно мартини. Леденостуденото, бледо на цвят питие бе сложено на масата. Той извади маслината и отхапа от нея. Тя ухаеше на хвойна и средиземноморско слънце. Рудолф отказа да чете менюто, което оберкелнерът му предложи.

— Знам какво искам — каза той.

Яденето, което му поднесоха, потвърди преценката на портиера за кухнята на ресторанта. Рудолф ядеше и пиеше бавно, чувствайки, че се връща към живота с всяка хапка храна, с всяка глътка вино. Понякога, каза си той, най-хубавият празник може да се вмести само в два часа от живота на човек.

Като приключи с ягодите, поиска сметката. Искаше да се разходи сит, никому неизвестен, сам, да седне в някое кафене и да гледа движението по алеята, докато си пие кафето и коняка. Даде щедри бакшиши на келнерите и тръгна бавно в уханната вечер. След няколко минути излезе на плажа. На най-старото море. Одисей бе оцелял сред него. Останал невредим, като наредил на гребците да го завържат здраво за мачтата, и така се наслаждавал на песните на сирените, а ушите на своите хора запушил с восък. Колко смели мъже спят на дъното на това море. Сега сред тях е и Том. Рудолф стоеше на каменистия бряг само на няколко метра от леките вълни, които миеха Франция с дантела от пяна. Нощта беше безлунна, но звездите грееха ярко и хиляди светлинки опасваха като с мънистени гердани тъмния, виещ се бряг в подножието на хълмовете.

Той пое дълбоко соления въздух. Макар че зад гърба си чуваше приглушения шум на колите, чувстваше се блажено сам, на плажа освен него нямаше никой друг, а пред очите му се простираше само тъмната маса вода. Знаеше, че утрешният ден ще бъде ден на вина и терзания, но дотогава имаше време.

Наведе се, взе един гладък кръгъл камък и го хвърли ниско над водата. Камъкът подскочи три пъти. Той се засмя. Ако беше по-млад, ако беше момче, щеше да хукне по брега, покрай морето и като полузащитник да тича на зигзаг, следвайки прилива и отлива на вълните. Но на тези години, с този черен костюм не беше препоръчително да привлича вниманието на хората, които се разхождаха горе по алеята, независимо от повишеното му настроение след вечерята.

Рудолф се върна на алеята и влезе в едно ярко осветено кафене. Избра си маса, от която да наблюдава пълния с хора тротоар, излезлите на разходка мъже и жени, чийто работен ден бе приключил или чиито туристически задължения бяха изпълнени, и сега просто се наслаждаваха на времето, на бързо разменените погледи, на възможността да ходят пеша, без да бързат в топлата вечер, хванали под ръка любимия човек.

Кафенето не беше препълнено. На съседна маса една жена четеше списание, навела главата си така, че Рудолф не можеше да види лицето й. Когато той влезе, тя вдигна очи, но после бързо насочи поглед отново към списанието си. На масата пред нея стоеше чаша, наполовина пълна с бяло вино. Той забеляза, че жената има тъмна коса, хубави крака и е облечена с тънка синя рокля.

Тогава осъзна, че го измъчва друг, неопределен глад. Не разваляй вечерта, каза си той.

Поръча на келнера на английски коняк и кафе. Видя, че жената отново го погледна, когато той заговори. Долови или поне си помисли, че е доловил бегла усмивка на лицето й. Прецени, че не е млада, между трийсет и пет и четирийсет, на неговата възраст, беше внимателно гримирана. Изглеждаше стара за проститутка, но беше привлекателна.

Келнерът сложи на масата кафето и коняка и малкото листче със сметката и се върна на бара. Рудолф отпи от силното, черно кафе. После вдигна малката чаша с коняк и го помириса. Точно преди да отпие, жената вдигна чашата си с вино, показвайки, че ще пие за негово здраве. Този път съмнение нямаше. Тя се усмихваше. Имаше пълни червени устни, тъмносиви очи, черна коса. Рудолф учтиво протегна чашата си за поздрав и отпи.

— Американец сте, нали? — Имаше съвсем лек акцент.

— Да.

— Познах още щом влязохте — каза тя. — По дрехите. На почивка ли сте тук?

— В известен смисъл — отговори Рудолф.

Не знаеше дали иска да продължи разговора, или да го прекъсне. Не можеше да разговаря лесно с непознати, особено с непознати жени. Тя не приличаше на проститутките, които дебнеха по улиците на Ню Йорк, но той се намираше в чужда страна и не знаеше как се обличат и как говорят проститутките тук. Пък и не беше свикнал да го заговарят жени. У него имаше нещо, което внушава страх, нещо строго, казваше Джони Хийт, негов приятел и адвокат. Джони Хийт го заговаряха, където и да отиде — на улицата, в бара, на гости. У Джони Хийт нямаше нищо строго.

От юношеските си години Рудолф се бе научил да се държи резервирано и хладно, надявайки се по този начин да убеди хората, че няма нищо общо с момчетата и мъжете, с които бе израснал, и с тяхната непринудена, шумна, просташка общителност. Може би съм се престарал, каза си той, докато гледаше жената на съседната маса.

— Хубаво ли прекарвате? — попита жената. Гласът й беше дрезгав, звучеше някак остро, но не неприятно.

— Горе-долу.

— В хотел ли сте отседнали тук, в Ница?

— Не — отговори той. Вероятно дами като тази следват някакъв сценарий. Той предположи, че е от по-високо платените представителки на своята професия, която не пристъпва направо към въпроса, а първо започва да ласкае мъжа, преструвайки се, че проявява интерес към него, като по този начин заобикаля чисто физическия и търговски характер на сделката. — Просто минавам оттук — добави Рудолф и се замисли. Защо не? Веднъж в живота защо да не опитам? Освен това толкова време бе живял във въздържание. Прекалено дълго. Откакто Джийн абортира, не бе спал с нея в една стая.

Повече от година. От време на време трябва да си спомня, че е мъж. Гладно възбудено животно. Това се отнася дори и за него. Усмихна се на жената, ще му приятно, че се усмихва. — Мога ли да ви предложа едно питие?

Никога досега не беше предлагал питие на непознат човек, било то на мъж или жена. Крайно време е да започне да предлага. От какво толкова се пази, какво доказва? Сигурно само в Ница в този момент хиляди мъже се премятат радостно в леглата с хиляди жени и не съжаляват за нищо, а се наслаждават на удоволствието, за което са предназначени телата им, и забравят грижите и страховете на отминалия ден. А той по какво се различава от обикновените хора?

— Сам съм — смело заяви той. — Не говоря френски и ще се радвам, ако имам компания. Ако мога да поприказвам с някого на английски. — Вечният, спасителен, лицемерен претекст, помисли си Рудолф.

Жената погледна часовника си и престорено се поколеба.

— Добре, ще ми бъде много приятно — каза и му се усмихна. Красива е, когато се усмихва, помисли си Рудолф, с равни бели зъби и бръчици около тъмносивите очи. Тя затвори списанието, взе си чантата, изправи се и с три крачки се озова до масата му. Той стана и дръпна стола, за да седне дамата. — Благодаря — каза тя. — Винаги, когато имам възможност да говоря с американци, с удоволствие го правя. Три години бях във Вашингтон и оттогава имам симпатии към американците.

Дребни хитрини, каза си Рудолф, но продължи да се усмихва любезно. Ако бях швед или грък, щеше да каже, че има симпатии към шведите и гърците. Кой знае какво е правила три години във Вашингтон. Може би е забавлявала политици или е покварявала конгресмени в мотели срещу заплащане?

— Аз също имам симпатии към някои американци — каза той.

Тя се засмя по дамски дискретно. Явно не беше посестрима на дебнещите, натруфени самки от нюйоркските улици, въпреки общото в професията им. Той знаеше, че и в Америка има добре възпитани проститутки, които вземат по сто или повече долара на час, но само с предварителна уговорка по телефона — актриси или манекенки, които в момента нямат работа, или елегантни домакини, които искат да притежават палто от норка, ала не познаваше нито една такава жена. Всъщност никога не бе казвал повече от две думи на никоя проститутка: „Не, благодаря“.

— А към французите? Тях харесвате ли ги? — попита жената.

— Горе-долу. А вие? — попита той.

— Някои от тях — отново се засмя тя.

Келнерът се появи с безстрастно лице, свикнал клиентите му да се местят от маса на маса.

— La même chose? Un vin blanc^[1]? — попита Рудолф жената.

— О, вие говорите френски — възкликна тя.

— Un petit peu^[2] — отвърна Рудолф. Беше изпаднал в закачливо, весело настроение. Тази вечер беше подходяща за игри, лъжи и красиви френски кукли. Каквото и да се случи тази вечер, дамата щеше да разбере, че срещу нея не седи поредният обикновен американски турист.

— Je l’ai etudie a l’ecole^[3]. Гимназия. Как е на френски?

— Колеж? Лицей?

— Лицей — повтори триумфално той.

Келнерът пристъпи от крак на крак, давайки знак, че няма намерение цяла вечер да слуша как един американец си припомня какво е учил по френски в гимназията, за да направи впечатление на дамата, с която току-що се е запознал.

— Monsieur? Encore un cognac^[4]? — попита той.

— S’il vous plaît^[5] — отвърна с достойнство Рудолф.

Продължиха да говорят на смесица от двата езика, смеейки се на френския, който Рудолф успяваше да изрови от паметта си, докато разказваше за учителката по френски с едрия бюст, която му преподавала в училище, за това, как вярвал, че е влюбен в нея, как й пишел страстни писма на френски, как веднъж я нарисувал гола и тя му взела рисунката. Жената даваше вид, че го слуша с удоволствие, поправяше грешките му и го хвалеше, когато той кажеше правилно три думи една след друга. Ако всички френски уличници са такива, мислеше Рудолф опиянен след бутилката шампанско, разбирам защо проституцията е толкова уважаван елемент от френската цивилизация.

И тогава жената — бе му казала, че името й е Жана — погледна часовника си и стана сериозна.

— Късно е — каза тя на английски и си взе чантата и списанието. — Трябва да тръгвам.

— Съжалявам, ако съм ти загубил времето — каза той. Гласът му беше надебелял и изговаряше с трудност думите.

— Беше ми много приятно, Джими — отговори тя и стана. Той й бе казал, че така се казва. Още една лъжа. За да не го разкрият. — Чакам важен телефонен разговор…

Рудолф се изправи, за да се сбогува, изпитвайки едновременно облекчение и съжаление, че няма да се люби с нея. Столът му се прекатури и той се олюля, докато ставаше.

— Беше прекрасно — заяви той.

— Къде ти е хотелът? — сериозно попита тя.

Къде ми е хотелът? За миг картата на Франция загуби очертанията си.

— Къде ми… беше хотелът? — повтори той провлечено. — О-о. В Антиб.

— Имаш ли кола?

— Да.

Тя се замисли и каза:

— Не си в състояние да караш, нали разбираш.

Той наведе засрамено глава. Имаше чувството, че с тези думи тя изразява презрението си — вие, американците, идвате във Франция и не сте в състояние да карате. Не сте в състояние нищо да правите.

— Аз всъщност не пия — обясни той и думите му прозвучаха като извинение. — Имах тежък ден.

— Пътищата са опасни, особено нощем — каза тя.

— Особено нощем — съгласи се той.

Най-после, помисли си Рудолф. Сега вече това няма да е грях, а само предпазна мярка. Като делови мъж би трябвало да я попита колко ще струва, но след като бяха пили заедно и си бяха говорили приятелски, щеше да прозвучи грубо. Все едно, накрая ще я попита. Каквато и да е цената, може да си позволи да прекара една нощ в Европа с куртизанка. Беше доволен, че се е сетил за думата „куртизанка“. Главата му изведнъж се проясни.

— … Volontiers^[6] — каза той на родния й език, за да покаже, че не е чак толкова пиян, колкото тя си мисли, и извика високо келнера: — Гарсон. — После извади портфейла си и го прикри с две ръце, за да не види тя колко банкноти има вътре. Макар и да нямаше опит в подобни случаи, знаеше, че трябва да е внимателен.

Келнерът дойде и му каза на френски колко дължи. Той не го разбра и смутен и безпомощен се обърна към жената:

— Колко каза?

— Двеста и петнайсет франка — повтори тя.

Той извади от портфейла си три банкноти по сто франка и отпрати келнера, който се засуети да му върне рестото.

— Не биваше да му даваш толкова голям бакшиш — прошепна тя и като го хвана под ръка, го изведе от кафенето.

— Американците са щедри и благородни хора — заяви той.

Тя се засмя и още по-здраво го хвана под ръка.

Видяха такси и той се възхити на грациозния жест, с който тя вдигна ръка да спре шофьора, на елегантните й крака, на привлекателния й бюст.

В таксито тя държеше ръката му и нищо повече. Пътуваха кратко. Вътре се долавяше миризмата на парфюм, като далечен полъх на цветя. Таксито спря пред малка жилищна сграда на тъмна улица. Тя плати на шофьора, отново хвана Рудолф под ръка и го поведе към къщата. Той я последва по стълбите, сега имаше възможност да й се възхищава отдолу нагоре. Тя отключи вратата, мина по един тъмен коридор и запали лампата. Той се изненада, като видя колко голяма е стаята и с какъв вкус е подредена, макар че приглушената светлина на единствената лампа не му даваше възможност да разгледа всички подробности. Сигурно има щедри клиенти, помисли си той, араби, италиански индустриалци, германски промишлени магнати.

— Сега… — започна тя, но телефонът я прекъсна.

Значи не лъже, помисли си той, наистина е имала разговор. Тя се поколеба, сякаш не й се искаше да вдигне слушалката.

— Имаш ли нещо против? — каза тя, посочвайки към друга врата. — Мисля, че е по-добре да съм сама.

— Разбира се. — Рудолф отиде в съседната стая и запали лампата. Озова се в малка спалня с двойно легло, оправено за спане. Чу гласа й през затворената врата. Стори му се, че говори сърдито, макар че не можеше да разбере какво казва. Погледна замислено голямото легло. Имаше последна възможност да си тръгне. По дяволите, реши той и се съблече, като хвърли небрежно дрехите си на един стол и премести портфейла си в друг джоб. Легна и се покри със завивките.

Сигурно е бил заспал, защото в един момент усети в леглото до себе си топло, уханно тяло, в стаята беше тъмно, един гладък стегнат крак се преплиташе в неговите крака, една мека ръка опипваше корема му, нечии устни шепнеха в ухото му думи, които той не разбираше.

Нямаше представа колко е часът — най-сетне лежеше неподвижно, с отпуснати нерви, с отморяващо се разгорещено тяло, докосвайки с върховете на пръстите си познатото вече тяло, което му бе доставило толкова удоволствие. Благоуханно, случайно попаднало в леглото до него… Хвала на животното, скрито в черния костюм. Защото извоюва победа, и то блестяща победа, над нещастния пуритан. Той вдигна глава, подпря се на лакът и нежно целуна жената по бузата.

— Сигурно е късно. Трябва да вървя — прошепна той.

— Карай внимателно, шери — каза жената сънливо и доволно. Заслугата за това беше негова.

— Вече съм добре — отвърна той. — Не съм пиян.

Жената се извърна, протегна ръка и запали нощната лампа. Рудолф стана от леглото, горд от голото си тяло. Юношеска суета, укори се той и се облече. Жената също стана и наметна с халат силната си гъвкава снага с едри гърди и стегнат ханш, седна на един стол и леко усмихната го загледа, докато се обличаше. По-добре щеше да е, ако не беше запалила лампата, ако не се бе събудила, помисли си той. Тогава щеше да остави на камината сто франка или хиляда франка, тъмнината и сънят щяха да скрият провинциалното му американско невежество по тези въпроси; щеше да се измъкне от, апартамента и от къщата и всички връзки щяха да бъдат прекъснати. Но лампата светеше и жената усмихнато го наблюдаваше. Чакаше?

Нямаше как да избегне този момент. Извади портфейла си.

— Хиляда франка достатъчни ли са? — попита той, запъвайки се леко на думата „достатъчно“.

Тя заинтригувано го погледна и усмивката й изчезна. После се разсмя. Отначало тихо, после гръмко. Приведе се, хвана с ръце главата си, а гъстата й лъскава коса се спусна на тъмни талази и закри лицето й, докато тя продължаваше да се смее. Той я наблюдаваше с изопнати нерви и съжаляваше, че е бил в леглото й, че й е предложил питие, че се намира в Ница, че е дошъл във Франция.

— Съжалявам — глухо произнесе той. — Просто не съм запознат…

Тя вдигна глава, все още смеейки се. Стана, приближи се към него и го целуна по бузата.

— Милият той — каза тя, потискайки смеха си. — Не знаех, че струвам толкова много.

— Ако искаш повече… — сдържано додаде той.

— Много повече — отвърна тя. — Не искам нищо. Това е безбожна цена. Милият! Да си мислиш през цялото време, че съм професионалистка. И да бъдеш толкова внимателен и нежен. Ако всички клиенти са като теб, сигурно всички жени щяха да станат проститутки. Винаги съм харесвала американците, но сега ги харесвам още повече.

— Божичко, Жана — извика той, обръщайки се за първи път към нея по име. — И през ум не ми е минавало, че някоя жена ще ме забележи, ще ме заведе у дома си… Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. Много си порядъчен, мой очарователен американецо, прекалено порядъчен.

— Ами, никога досега не ми се е случвало — каза той и се уплаши, че тя пак ще се разсмее.

— Какво им липсва на американките? — учудено поклати тя глава. Седна на края на леглото, потупа го и каза: — Ела и седни, моля те.

Той седна до нея, а тя хвана ръката му все едно, че му беше сестра.

— Ако това ще те успокои, шери, и на мен никога досега не ми се е случвало — каза тя. — Но бях толкова самотна, толкова зажадняла, нима не разбра?

— Не — призна си той. — Не се занимавам с жени.

— Не се занимава с жени — повтори тя леко подигравателно. — Не пие. Точно такъв мъж ми трябваше тази вечер. Нека да ти разкажа малко за себе си. Аз съм омъжена. За майор от армията. Беше помощник на военното аташе във Вашингтон.

Ето откъде знае английски, каза си той, не е имало никакви политици, никакви конгресмени, никакви мотели.

— Сега е изпратен временно в Париж. Във Военното училище — каза Жана. — Временно — повтори тя и се засмя остро и рязко. — Там е от три месеца. Имам две деца, които учат тук, в Ница. Тази вечер са на гости у баба си.

— Но ти не носеше брачна халка. Видях — каза той.

— Тази вечер — не. — Лицето й стана строго. — Тази вечер не исках да съм омъжена. Следобед, когато получих телеграмата от мъжа си и разбрах, че ще се обади по телефона, знаех какво ще ми каже. Щеше да ми каже, че пак е много зает служебно и не може да дойде в Ница. От три месеца е много зает във Военното училище, сигурно се готвят за страхотна война, след като някакъв си майор не може да отскочи за един ден до Ница да види жена си. Много добре знам каква война готви в Париж моят майор. Нали ме чу по телефона?

— Да — каза Рудолф. — Не можах да разбера какво казваш, но говореше ядосано.

— Разговорът не беше приятелски. Сега вече нали ти е ясно защо седях в едно кафене без брачна халка?

— В общи линии — каза Рудолф.

— Точно се готвех да стана и да се прибера вкъщи, когато ти влезе в кафенето и седна — тихо каза тя. — Преди това двама мъже се опитаха да ме ангажират. Невъзпитани мошеници, които се преструваха, че са експерти и познавачи на как се казва — кандидатки?

— Кандидатки за една нощ — отговори Рудолф.

— Точно така.

— Но поне не са те взели за проститутка — заяви мрачно той. — Прости ми.

— Няма за какво да ти прощавам — потупа го тя по ръката. — Това придава на вечерта нужната комична нотка. Когато влезе в кафенето и седна, видях честното ти, издължено, почтено американско лице и реших да не си отивам вкъщи. — Тя се усмихна. — Да не си отивам веднага. Оказва се, че не съм сбъркала. Никога вече не трябва да си толкова порядъчен. — Тя отново го потупа по ръката, сякаш му беше сестра. — Късно е вече. Нали каза, че трябва да вървиш… Искаш ли да ти дам телефона си? Може ли да се видим пак?

— Сигурно и аз трябва да ти кажа нещо за себе си — отвърна Рудолф. — Първо, името ми не е Джими. Не знам защо — сви той рамене. — Сигурно ме е било срам от това, което върша — усмихна се той. — От това, което мислех, че върша. А може би съм смятал, че след като името не е мое, значи не аз, а друг върши това. Но най-вероятно съм разсъждавал, че ако някога се срещнем и аз не съм сам, а ти кажеш, здравей, Джими, ще мога да отговоря, съжалявам, мадам, сигурно ме бъркате с някой друг.

— Ако бях достатъчно смела, щях да си водя дневник — каза Жана. — Щях подробно да опиша какво се случи тази вечер. Най-подробно. Децата ми щяха да имат на какво да се смеят след смъртта ми. Какво знаеш ти, мила, стара, разумна мамо?

— Казвам се Рудолф — продължи той. — Никога не съм си харесвал името. Като малък смятах, че не звучи по американски, макар че е трудно да се каже кое звучи по американски и кое не. И защо някой трябва да се интересува от това. Но когато си момче и главата ти е пълна с книги, чиито герои се казват Хъкълбери Фин, Даниъл Бун, Стъдс Лонигън. На мен Рудолф ми звучеше като тежко немско ястие. Особено по време на войната. — С никого не бе споделял досега как възприема малкото си име, дори за себе си не бе изяснил този въпрос и сега изпита облекчение, примесено с горчива ирония че може открито да говори за това пред тази красива непозната или почти непозната жена. И докато седеше на слабо осветеното от лампата легло, където бе изпитал върховно удоволствие, му се прииска да се разкрие още повече пред нея, да отложи сбогуването, да се престори като нея, че утрото е още далеч, че раздялата не е неизбежна.

— Рудолф. Нито хубаво, нито лошо име — каза Жана. — Защо не го приемаш като Родолфо? Нали звучи по-добре?

— Много по-добре.

— Хубаво. Отсега нататък ще ти викам Родолфо — подхвърли тя шеговито.

— Родолфо Джордах — повтори той. Това име придаваше на личността му нещо ново, по-смело. — Джордах е фамилното ми име. Отседнал съм в „Отел дю кап“. — Сега всички защити бяха свалени. Всички имена и адреси — открити. Всеки щеше да разчита на милостта на другия. — И още нещо. Женен съм.

— Предполагах — отвърна Жана. — Твоя работа. Както и моят брак е моя работа.

— Жена ми е с мен в Антиб. — Едва ли бе нужно да й казва, че двамата не са в добри отношения. — Дай ми телефона си.

Тя стана, отиде при малкото бюро, където имаше писалка и хартия, и написа телефонния си номер. Даде му листчето, което той внимателно сгъна и сложи в джоба си.

— Следващия път ще трябва да запазиш стая в хотел. Децата ще бъдат тук — каза тя.

— Следващия път…

— А сега ще ти извикам такси. — Двамата отидоха в салона, тя набра някакъв номер, заговори бързо, почака малко и преди да затвори, каза: Tres bien. — Таксито ще дойде след пет минути — обясни тя. На входната врата двамата си размениха дълга, благодарна, утешителна целувка. — Довиждане, Родолфо — каза тя.

Когато му се усмихна, той разбра, че дълго ще помни усмивката й.

 

 

Когато слезе на улицата, таксито вече го чакаше и дизеловият му мотор пърпореше, сякаш моторна лодка излизаше в открито море. Пътувания по суша и море.

— Хотел „Негреско“ — каза Рудолф. Таксито потегли и той се обърна да види къщата. Трябваше непременно да я намери следващия път, да я познае в сънищата си. Щом слезе пред хотела, той предпазливо прекоси шосето, за да отиде при колата, взета под наем, седна зад волана и я подкара бавно и внимателно покрай морето, по пустото шосе към Антиб.

 

 

Когато стигна пристанището, намали още повече скоростта, после сви рязко в паркинга, слезе от колата и закрачи по кея към „Клотилд“, закотвена на тихия пристан. На яхтата не се виждаха светлини. Не искаше да буди Уесли или Бъни. Събу си обувките, прескочи от палубата в лодката, закрепена отстрани на яхтата, развърза въжето, седна в средата и безшумно извади греблата. Загреба беззвучно към центъра на пристанището, после по-енергично и се насочи към входа му, като пое дълбоко миризмата на петрол от водата, примесена с уханието на цветя от брега.

Действаше машинално, без да се запита защо го върши. Напрежението в раменете и ръцете, което изпитваше при гребането, му доставяше отрезвяващо удоволствие, а лекият като въздишка плисък на вълните беше подходяща музика за края на тази нощ.

Град Антиб — заплашителна сянка, сред която тук-там проблясваше по някоя светлинка — бавно се отдалечаваше, докато той следваше червените и зелени светлинки във водата, които щяха да го изведат в открито море. Изпитваше задоволство от ритмичното навеждане и изправяне на тялото. Колко ли пъти тези гребла са се движили в ръцете на брат му. Неговите собствени меки ръце усещаха гладкото дърво, излъскано от силните ръце на брат му. Зарадва се при мисълта, че на другата сутрин може да има мехури на дланите си.

Изпитваше блажено щастие, че е сам сред тъмното море, а мигащите светлинки при входа на пристанището го успокояваха, обещавайки му сигурно връщане. Тук имаше място и за тъга, и за надежда. „Томас, Томас“, прошепна той, когато излезе в морето и усети как вълните леко повдигат лодката. Докато гребеше, си припомни всички случаи, когато двамата се бяха огорчавали взаимно и когато забравиха прегрешенията или поне си простиха за тях.

Чувстваше се всесилен и безметежно спокоен, останал сам в тъмната нощ. Тогава чу задавения мотор на малка рибарска лодка, излязла в морето след него, с малка карбидна лампа на носа. Лодката мина наблизо и той видя двама мъже, които с любопитство се взираха в него. И си даде сметка колко странно изглежда в техните очи сам, облечен в тъмен официален костюм, излязъл в открито море по това време на нощта. Той продължи да гребе, докато ги изгуби от погледа си, после отпусна греблата и се загледа в звездното небе.

Замисли се за баща си, за този озлобен и жалък старец, който също бе излязъл с лодка в мрака, решил да направи последното си пътуване в една бурна нощ. За баща му самоубийството беше изход, защото в смъртта бе намерил покой, какъвто никога не бе имал в живота си. За Рудолф обаче смъртта не беше изход. Той беше друг човек с други цели. Пое си бавно и дълбоко дъх, обърна лодката и загреба към „Клотилд“ с парещи от гребането ръце.

Завърза тихо лодката за кърмата, качи се по стълбата и излезе на брега. Обу си обувките. Бе извършен един обред, бе спазена една церемония. Влезе в колата и запали мотора.

 

 

Минаваше три часът през нощта, когато се върна в хотела, фоайето беше пусто, а портиерът се прозяваше зад бюрото. Рудолф поиска ключа и се запъти към асансьора, но той го извика.

— О, мистър Джордах, мисис Бърк поръча да ви кажа нещо. Трябва да й се обадите, като се приберете. Каза, че е спешно.

— Благодаря — уморено отвърна Рудолф. Гретхен ще трябва да почака до сутринта, каквото и да има да му казва.

— Мисис Бърк ми каза да й се обадя, щом се приберете. Независимо колко е часът. — Сестра му се е досетила, че той няма да обърне внимание на молбата й, и е взела мерки.

— Ясно — отвърна Рудолф и въздъхна. — Обадете й се, ако обичате. Кажете й, че ще отида при нея, но първо искам да видя как е жена ми. — Трябваше да остане цялата нощ в Ница. Или да гребе до зори. И да се заеме с всичко на сутринта.

— И още нещо — каза портиерът. — Един господин дойде да ви търси. Някой си мистър Хъбъл. Каза, че е от списание „Тайм“. Използва телекса.

— Ако пак дойде и поиска да ме види, кажете му, че ме няма.

— Разбирам. Лека нощ, мосю.

Рудолф повика асансьора. Мислеше да се обади по телефона на Жана, да й пожелае лека нощ, да се опита да й каже какво е направила тя за него, да чуе плътния й глас, леко дрезгав и чувствен, и да заспи със спомена за тази нощ, та да бъде лек сънят му. Сега обаче не можеше да направи това. Чувстваше се стар, бавно пристъпи в асансьора, излезе в коридора и отвори вратата на апартамента колкото се може по-безшумно. Лампите в салона и в стаята на Джийн светеха. След убийството тя отказваше да спи на тъмно. Щом Рудолф наближи вратата, го извика:

— Да, мила — въздъхна той. Надяваше се, че е заспала. Влезе в стаята й. Тя седеше в леглото и втренчено го гледаше. Той машинално се озърна да види няма ли чаша или бутилка наоколо. Но нямаше нито чаша, нито бутилка и той позна по лицето й, че не е пила. Изглежда стара, помисли си Рудолф, стара. С изпито лице, с помръкнали очи и с дантелена нощница тя сякаш представляваше злонамерен портрет на себе си след четирийсет години.

— Колко е часът? — рязко попита тя.

— Минава три. Заспивай вече.

— Минава три? Консулството в Ница отворено ли е по това време?

— Реших да си почина тази вечер — отговори той.

— От какво?

— От всичко!

— От мене — каза горчиво тя. — Вече ти е станало навик, нали? А може би дори начин на живот?

— Хайде да говорим за това утре — предложи той.

— Миришеш на парфюм — сбърчи нос тя. — И за това ли ще говорим утре?

— Ако искаш. Лека нощ — каза той и тръгна да излиза от стаята.

— Остави вратата отворена. Всички пътища за бягство трябва да са открити.

Той остави вратата отворена. Да можеше да я съжали…

Влезе в собствената си стая през салона и затвори вратата. После отключи другата към коридора. Не му се щеше да обяснява на Джийн, че Гретхен настоява да го види, защото смята, че трябва спешно да му каже нещо.

Стаята на Гретхен беше в дъното на коридора. Той мина покрай обувките, оставени от гостите да бъдат лъснати, докато те спят. Европа се намира на прага на комунизма, каза си той, но обувките продължават да се лъскат всяка нощ между дванайсет и шест от бъдещи комисари и обещаващи троцкисти.

Рудолф почука на вратата. Гретхен веднага отвори, сякаш бе чакала права, предупредена от портиера, и не можеше да губи нито секунда да прекоси стаята, а веднага трябваше да се озове срещу брат си. Беше облякла светлосин хавлиен халат. Синьото беше почти същото като роклята на Жана в кафенето. Та тя поразително прилича на Жана, каза си той, като гледаше дребното й бледо лице, тъмната коса и стегнатото й, елегантно тяло. На всяка крачка — прилики. Тази мисъл не му бе хрумвала досега.

— Влизай — каза тя. — Толкова се притесних! Господи, къде беше?

— Дълга история — отвърна той. — Не може ли да почака до утре?

— Не може да почака до утре — каза тя, като затвори вратата. Подуши въздуха и саркастично добави: — Миришеш божествено, братко. И имаш вид на човек, който току-що е бил съблазнен.

— Аз съм джентълмен, а джентълмените не обсъждат въпроси от този род — отбеляза Рудолф, опитвайки се да омаловажи думите й.

— Дамите обаче ги обсъждат — отвърна тя. Гретхен можеше да се държи и вулгарно.

— Хайде да оставим това сега, моля те — каза Рудолф. — Имам нужда от малко сън. Какво толкова спешно има, дявол да го вземе!

Гретхен тежко се отпусна в голямото кресло, сякаш не можеше да стои повече на крака от умора.

— Бъни Дуайър се обади преди един час — троснато каза тя. — Уесли е задържан.

— Какво?

— Уесли е задържан в Кан. Сбил се е в един бар и за малко не убил някакъв човек с бутилка от бира. Ударил и един полицай и е трябвало да бъде усмирен. Не смяташ ли, че това е достатъчно спешно, братко?