Ъруин Шоу
Просяк, крадец (24)

11

— Не — каза Гретхен, — не искам никакъв банкет след прожекцията. Уморена съм до смърт и единственото, което искам, е да легна и да спя четирийсет и осем часа. — Тя беше в хола на малкия си апартамент заедно с Донъли и Рудолф. Рудолф бе предложил да отпразнуват премиерата на „Комедия на реставрацията“ с една галавечеря, на която да поканят членове на журито и представители на най-големите компании за разпространение на филми, както и неколцина журналисти, с които Гретхен и Рудолф се бяха сприятелили през последните няколко дни. С наближаването на премиерата Гретхен се напрягаше все повече. Един банкет може би щеше да й подейства добре. — Ако освен нас тримата бяха дошли и други хора от участниците, тогава сигурно щяхме да организираме нещо. Но сега не искам само аз да обирам лаврите, ако изобщо ще има лаври, нито да гледам мрачните физиономии на всички тези хора, в случай че филмът се окаже провал. Ако Франсис Милър и Уесли бяха тук, щях да се съглася, но тази мръсница не си направи труда да дойде, вие не можете да откриете Уесли, а и аз съм вече твърде стара за такива събирания…

— Добре — съгласи се Рудолф. — Никакви банкети! Ще вечеряме само четиримата — ние тримата и Били — така ще отпразнуваме случая. — Погледна си часовника и добави: — Става късно. Предлагам ти да си легнеш да поспиш малко. — Той целуна Гретхен за лека нощ и тръгна към вратата.

— Ще дойда с теб — каза Донъли. — И аз имам нужда от малко сън. Освен ако искаш да остана, Гретхен…?

— Не, благодаря — отговори Гретхен. — Ще се видим утре сутринта.

— Трябва да поговорим за нея, Руди — каза Донъли, като излязоха в коридора и тръгнаха към асансьора. — Тревожа се. Тя приема всичко много навътре. Не може да спи, тъпче се с хапчета, избухва в плач, когато двамата останем сами, просто не знам как да я успокоявам.

— Жалко, че не съм жена — отвърна Рудолф. — Тогава и аз щях да си поплача.

— Мислех, че си спокоен за филма — каза изненадан Донъли.

— Спокоен съм — отвърна Рудолф. — Не става дума за филма, а за нещо съвсем различно.

— За какво?

— Друг път ще ти кажа.

— Мога ли да ти помогна?

— Да. Грижи се за Гретхен — помоли го Рудолф.

— Мисля, че няма да е зле, ако след премиерата я заведа за няколко дни с колата на екскурзия — да се махне от тази лудница.

— Подкрепям идеята ти, стига да можеш да я убедиш.

— Ще опитам утре сутринта.

— Браво — каза Рудолф пред отворената врата на асансьора. — Лека нощ, Дейвид. Приятни сънища.

Донъли се върна обратно по коридора и спря пред вратата на Гретхен. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Той понечи да почука, но се отказа. Помисли си, че тази вечер сигурно беше по-добре да спи сама. Качи се в асансьора, натисна копчето за приземния етаж и влезе в бара. Поколеба се, когато барманът го попита какво желае. Поръча си уиски със сода. Виното можеше да почака.

 

 

Когато Рудолф отключи вратата на стаята си, телефонът звънеше. Той побърза да вдигне слушалката.

— Мосю Джордах…? — обади се мъжки глас.

— Да.

— L’avocat d’Antibes m’a dit que vous voulez me parler…^[1] — каза мъжът.

— Говорите ли английски? — попита Рудолф. Ако този мъж беше въпросното лице, което той очакваше да се обади, трябваше да разбере ясно всяка негова дума. Той и на английски едва ли щеше да може да уреди едно убийство, а да не говорим как би се справил на своя гимназиален френски.

— Малко — отговори мъжът. Имаше груб, плътен глас. — Адвокатът в Антиб каза, че двамата можем да свършим една работа…

— Кога може да се видим?

— Сега — отговори мъжът.

— Къде?

— На гарата. Ще бъда на бара в бюфета.

— Идвам след десет минути — каза Рудолф. — Как ще ви позная?

— Облечен съм така: сини панталони, кафяво сако, дребен съм, имам голям корем.

— Добре. След десет минути — отговори Рудолф и затвори. Сини панталони, кафяво сако, голям корем. Е, в края на краищата какво го интересуваше външността на този човек или как се облича. Той отключи чантата и погледна вътре. Пистолетът все още беше там. Затвори чантата, заключи я и излезе. После слезе долу, отиде до касата и поиска да отворят сейфа му. Беше поръчал от банката си в Ню Йорк да му изпратят десет хиляди долара и ги бе сменил във франкове. Каквото и да се случеше, добро или лошо, то щеше да струва пари. Погледна подредените пачки банкноти, замисли се и взе пет хиляди франка. Остави другите пачки в сейфа и го заключи. Сетне излезе от хотела и взе такси.

— Гарата — каза той. Опита се да не мисли за нищо през краткото пътуване до гарата. С мъка извади няколко десетфранкови банкноти от джоба си. Докато шофьорът му връщаше рестото, а той му оставяше бакшиш, ръката му трепереше.

Видя ниския пълен мъж със сини панталони и кафяво сако, изправен пред бара с чаша пастис пред себе си.

— Добър вечер, мосю — поздрави Рудолф, като отиде при него.

Мъжът се обърна и го изгледа навъсено. Беше мургав, с пълно лице и малки, хлътнали черни очи. Имаше дебели, влажни устни. На куполовидното му набръчкано теме нелепо се мъдреше яркосиня памучна шапка за голф, твърде малка за главата му. Лицето му не беше предразполагащо и при други обстоятелства Рудолф едва ли би бил склонен да му се довери.

— Може да излезем да се поразходим — предложи мъжът, който имаше силен провансалски акцент. — Светлината тук вреди на очите.

Двамата излязоха и тръгнаха покрай гарата по една тясна, тъмна, пуста уличка. Сякаш се намираха на хиляди километри от пъстрата, шумна фестивална тълпа.

— Слушам предложението ви — каза мъжът.

— Познавате ли един човек на име Данович? — попита Рудолф. — Югославянин. Побойник.

— Побойник? — повтори мъжът. — Какво значи побойник?

— Voyou — каза Рудолф.

— Аха.

— Познавате ли го?

Мъжът извървя десет крачки мълчаливо. После поклати отрицателно глава.

— Може би под друго име. Къде мислите, че е сега?

— Най-вероятно в Кан — отговори Рудолф. — За последен път са го видели в един нощен бар тук — „Ла порт роз“.

— Лошо място — кимна мъжът. — Мноого лошо.

— Да.

— И ако го намеря, какво?

— Ще получите известна сума пари, ако го ликвидирате.

— Ликвидирате? — повтори мъжът.

— Убиете — боже мой, помисли си Рудолф, нима аз казвам това?

— Compris — кимна разбиращо мъжът. — Сега да говорим за парите. Какво значи известна сума?

— Например петдесет хиляди франка — предложи Рудолф. — Около десет хиляди долара, ако предпочитате в долари.

— Колко в аванс? Веднага! За да намеря човека.

— Имам в себе си пет хиляди франка — каза Рудолф. — Мога да ви ги дам.

Мъжът спря и протегна едрата си ръка.

— Ще взема парите.

Рудолф измъкна портфейла си и извади банкнотите. Гледаше как мъжът внимателно ги брои под слабата светлина на уличната лампа на стотина метра от него. Какво ли ще каже, помисли си Рудолф, ако му поискам разписка. При тази мисъл за малко не се разсмя на глас. Попаднал бе в свят, където единствената гаранция беше отмъщението.

Мъжът натъпка банкнотите във вътрешния джоб на сакото си и попита:

— Като го намеря, колко ще получа?

— Преди или след като… свършите работата?

— Преди.

— Двайсет хиляди. Това ще бъде половината.

— Съгласен — отвърна мъжът. — А след това каква гаранция давате, че ще ми платите?

— Каквато пожелаете.

Мъжът се замисли и каза:

— След като съобщя, че съм го намерил, дайте двайсет и пет хиляди на адвоката. Адвокатът ще прочете в „Нисматен“, че онзи е… коя беше думата?

— Ликвидиран — каза Рудолф.

— … ликвидиран — повтори мъжът, — и тогава ще изпратя мой приятел в кантората му за останалите пари. Да си стиснем ръцете за сделката.

В миналото Рудолф неведнъж се бе ръкувал с партньори при сключването на разни сделки, след което бе празнувал. Този път обаче празненство нямаше да има.

— Ще чакате да ви се обадя по телефона — каза мъжът, после се обърна и закрачи бързо към гарата.

Рудолф пое дълбоко дъх и бавно се отправи към Кроазет, където беше хотелът му. Спомни си за двамата младежи, които го нападнаха във входа на дома му в Ню Йорк и се разбесняха, че човек като него, който изглежда толкова заможен, има у себе си само няколко долара. Ако тази вечер по тъмните улички на Кан някой го нападнеше, сигурно щеше да го убие, след като прерови джобовете му. Имаше пари само колкото да си плати таксито.

 

 

Били се събуди от чукане на вратата. Стана сънен и както беше бос и по пижама, отиде да отвори. На прага стоеше Моника с цигара в ръка, метнала като пелерина на раменете си шлифер. Тя бързо влезе, а той затвори вратата и запали лампата.

— Здравей. Чудех се кога ли ще се появиш — каза Били. Бяха минали четири дни от последното й посещение.

— Липсвах ли ти? — Тя захвърли шлифера си и усмихната седна на неоправеното легло.

— После ще ти кажа. Колко е часът? — попита Били.

— Дванайсет и половина — отговори Моника.

— Странно работно време имаш.

— По-добре късно, отколкото никога — напомни тя. — Не си ли съгласен?

— И на този въпрос ще ти отговоря после — не отстъпваше той. — Работата е там, че предпочитам следобедните часове.

— Колко си се поевропейчил.

— А ти какво правиш през следобедните часове, дявол да го вземе?

Моника срамежливо му се усмихна.

— Любопитството понякога вреди — каза тя.

— Явно, че тази вечер ще ми говориш с клишета — измърмори Били. — Спомни ли си вече името на хотела, където си видяла братовчед ми?

— Опитвам се да си го спомня — отговори Моника. — Понякога ми е на устата да го кажа, но после ми се изплъзва.

— Глупости — извика Били.

— Правилно — каза тя. Хвърли цигарата си на пода и я стъпка на килима. Били потръпна. По отношение на облеклото си тя бележеше значителен напредък, но в битовите си навици оставаше на нивото от Брюксел. Моника се изправи, пристъпи към него, прегърна го и го целуна, като плъзна леко език в устата му. Той веднага се възбуди. И се опита да мисли за други неща — не е ли време да смени маслото в колата, ще играе ли тенис на другия ден, не трябва ли да даде смокинга си за гладене, та да е готов за премиерата на „Комедия на реставрацията“, — но нищо не помогна.

— Хайде да си легнем — промърмори той.

— Чудех се колко време ще ти трябва да го кажеш — изсмя се тя, сигурна, че може да прави каквото си поиска с него.

 

 

Един час по-късно Моника каза:

— И през нощта не е толкова лошо, нали?

Той я целуна по шията. Тя се отскубна от прегръдките му, стана от леглото и отсече:

— Трябва да вървя.

— Защо, дявол да го вземе, не останеш да преспиш? Поне веднъж? — попита разочаровано той.

— Имам предварително поети ангажименти — отвърна Моника и започна да се облича. Това не й отне много бреме. Обу си бикините, чийто бял цвят изпъкваше на загорелите й стройни крака, и облече роклята през главата си.

Докато си обуваше ниските обувки и си решеше косата пред огледалото, той я наблюдаваше с чувството, че някой му отнема нещо.

— Между другото решихме да си изплатим дълговете — каза тя.

По тялото му сякаш премина леден полъх и той придърпа одеялата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Били, стараейки се да говори спокойно.

— Парижкия дълг — уточни тя, продължавайки да си реши косата. — Предполагам, че си спомняш.

Той не отговори нищо. Остана да лежи неподвижно.

— Ще ти кажа какво ще направиш — продължи тя, опъвайки с гребена разрешената си коса. — След два дни в шест часа вечерта ще отидеш на улица „Антиб“ в един бар, който се казва „Воал вер“. Там ще чака един човек. Ще носи две списания със себе си — „Експрес“ и „Нувел обсерватьор“. Ще чете „Експрес“, а „Обсерватьор“ ще бъде на масата. Ще седнеш при него и ще си поръчаш чаша вино. Той ще извади изпод масата една шестнайсетмилиметрова кинокамера.

— Само че това няма да е шестнайсетмилиметрова кинокамера — прекъсна я горчиво Били.

— Ето че започваш да се научаваш — каза Моника.

— Ще спреш ли най-сетне да си решиш косата? — извика Били.

— Ще вземеш камерата и като отидеш същата вечер във Фестивалната зала, ще я отвориш, ще извадиш онова, което е вътре, и ще го скриеш на незабележимо място. Бомбата ще избухне в девет и четирийсет и пет минути. — Моника остави гребена, дооправи косата си с ръце и изви тялото си така, че да се види как изглежда отстрани.

— Ти си полудяла — възкликна Били, придърпал одеялата до брадичката си. — В девет и четирийсет и пет ще прожектират филма на майка ми.

— Точно така — отвърна Моника. — И никой няма да те заподозре. Там ще има десетки фотографи с най-различни камери. Ще можеш да обиколиш цялата сграда и никой нищо няма да те попита. Точно затова ти си избран за тази работа. Не се тревожи. Никой няма да пострада.

— Искаш да кажеш, че това ще бъде една симпатична, безобидна, приятелска бомба?

— Мислех, че вече си се научил да не се държиш саркастично с мен — обърна се Моника и застана с лице към него. — В девет часа полицията ще бъде предупредена, че някъде в сградата има бомба. Ще опразнят всичко за пет минути. Нямаме намерение да убиваме никого. Този път — не.

— А какво тогава ви е намерението? — попита Били и се засрами, че гласът му трепери.

— Да направим демонстрация — твърдо заяви Моника. — Демонстрация, която ще бъде най-широко отразена, там ще бъде пълно с журналисти, телевизионни екипи и световноизвестни личности, които един през друг ще гледат как да се измъкнат навън. Има ли нещо друго, което да показва по-добре загниването на цялата система от този отвратителен, самодоволен цирк?

— Ами ако откажа да го направя?

— Тогава ще се разправяме с теб — отговори тихо Моника. — След като всичко свърши, както сме го замислили, сигурно ще си спомня хотела, в който е отседнал братовчед ти. А междувременно разчитам, че ще запомниш — „Воал вер“, двете списания, шест часа вечерта. Лека нощ, малкия. — Тя си взе чантата, наметна шлифера и излезе.

 

 

Докато се качваше по стълбите на фестивалната зала заедно с Гретхен, Донъли и Рудолф за сутрешната прожекция на „Комедия на реставрацията“, Били каза:

— Аз ще седна в партера при простосмъртните. — Другите имаха запазени места на балкона. Целуна майка си и прошепна: — Merde.

— Какво значи това? — попита изненадано тя.

— Значи „на добър час“, както се казва във френския шоубизнес — отвърна той.

Гретхен се усмихна и го целуна в отговор.

— Надявам се, че филмът ще ти хареса.

— И аз се надявам — сериозно каза Били. Показа билета си на входа и влезе в залата. Вътре беше вече пълно, макар че оставаха десет минути до началото на прожекцията… Незабележимо място, помисли си той, незабележимо място. Всичко му изглеждаше прекалено забележимо. Отиде в тоалетната. Там нямаше никой. Видя едно кошче за отпадъци. Ако останеше сам за трийсет секунди, вероятно щеше да успее да отвори калъфа на камерата, да извади бомбата и да я скрие. Ако можеше да остане сам трийсет секунди.

Вратата се отвори, влезе мъж с шарена риза и се запъти към писоарите. Били взе старателно да си мие ръцете, издърпа една книжна салфетка и се избърса. Излезе, откри едно свободно място на първите редове и седна. Намираше се в такова състояние, че не знаеше дали ще издържи да изгледа целия филм — още една причина, поради която не искаше да бъде до майка си. Но щом филмът започна, той изведнъж се потопи в него и дори взе да се смее заедно с останалата публика на хумористичните сцени. А изпълнението на Уесли го изненада. Уесли си беше Уесли, но бе успял да слее собствената си личност с личността на героя и се бе превърнал в едно потайно и измъчено момче, което само в редки, прочувствени мигове разкрива частица от същността си чрез поглед, движение на главата или едва смотолевени думи: през цялото време той изглеждаше смущаващо красив, внушавайки доброта и уязвима чувствителност дори когато сценарият изискваше от него да се държи жестоко и цинично.

След последния кадър аплодисментите бяха силни и продължителни, по-ентусиазирани, отколкото на другите филми досега. Хората взеха да търсят нещо с очи, ръкопляскайки, и Били видя, че поздравяват майка му, която, изправена до парапета на балкона, се усмихваше неуверено. Самият той щеше всеки момент да се разплаче и ръкопляскаше от сърце заедно със зрителите наоколо. Докато излизаше от залата, развълнуван от постижението на майка си, Били си зададе въпроса защо през всичките тези години се бе държал толкова гадно с нея.

Отвън, на Кроазет, видя група млади хора, които вземаха автографи от някакъв човек с гръб към него. Не можеше да го види, защото го закриваше високо, едро момче в сини джинси. Били с любопитство се приближи към групата. И спря. Човекът, който раздаваше автографи по програми, тефтерчета и листчета хартия, беше Уесли. Били се ухили. Трябваше да се сетя, каза си той, че любителят актьор няма да устои на изкушението да се види на екрана. Колкото се може по-внимателно той си проби път в тълпата към Уесли, който се бе навел да се подпише в тефтерчето на едно нисичко момиче с циганска пола.

— Мистър Джордан — каза Били с леко фъфлещ, писклив женски глас, — ще се подпишете ли на програмата ми? Вие бяхте просто чудесен.

Уесли вдигна поглед.

— Върви по дяволите, Били — отвърна той. Но на лицето му се изписа доволна усмивка.

Били хвана здраво Уесли за ръката и каза високо:

— Засега толкова, момчета и момичета. Мистър Джордан трябва да се качи горе за пресконференцията. Елате с мен, сър. — И тръгна, без да пуска ръката на Уесли. Уесли се опита да се дръпне, но после закрачи с него. — Днес майка ми има нужда точно от теб и не можеш да я изоставиш така — каза Били.

— Да — съгласи се Уесли. — Божичко, ама тя е цяло чудо, нали?

— Цяло чудо — повтори Били. — И ти ще й го кажеш. Ти също си прекрасен във филма.

— Не съм се представил много зле — самодоволно отвърна Уесли. Усмивката вече не слизаше от лицето му.

Докато чакаха асансьора да се качат в залата, Били тихо попита:

— Успя ли да намериш онзи човек?

Уесли поклати глава.

— Не мислиш ли, че вече е време да забравиш цялата тази история?

— Не, не е време — спря да се усмихва Уесли.

— Филмовите звезди не убиват хора — каза Били.

— Аз не съм филмова звезда — сопна се Уесли.

— Всички в Кан вече те познават — продължи Били. — Не можеш и муха да убиеш, без да се намерят свидетели, а за човек — да не говорим. — И замълча, защото в асансьора влязоха още двама души.

Гретхен тъкмо започваше да говори в препълнената с журналисти и фоторепортери зала, когато Били и Уесли влязоха. Тя веднага ги видя и прекъсна речта си.

— Дами и господа — каза тя развълнувано, — за вас има изключително приятна изненада. В залата току-що влезе един от най-обещаващите млади актьори. Уесли, ела тук, ако обичаш.

— О, божичко — измърмори под нос Уесли.

— Хайде, идиот такъв — побутна го Били към сцената, където стоеше Гретхен.

Уесли бавно си проби път през тълпата и се качи на сцената. Гретхен го целуна и обръщайки се към публиката, обяви:

— Имам честта да ви представя Уесли Джордан.

Последваха бурни аплодисменти, камерите защракаха и усмивката на Уесли, този път малко изкуствена, отново се появи на лицето му. Били се измъкна от залата. Аплодисментите продължаваха, докато той крачеше бързо към асансьорите.

Мина по Кроазет, влезе в едно кафене, поръча си бира, отпи, поиска жетон за телефона и слезе долу при кабините. Намери в указателя номера на полицията и го набра. Един мъжки глас каза:

— Ало.

— Тази вечер в шест часа в кафене „Воал вер“ на улица „Антиб“ — каза Били на френски със силно подчертан южен акцент, който използваше само в компания за да разсмива хората — ще намерите един човек, седнал на маса да чете „Експрес“, а на масата пред него ще има един брой на „Нувел обсерватьор“.

— Един момент. — Гласът на полицая прозвуча възбудено и думите му не се чуваха ясно. — Кой се обажда? Какво искате?

— На пода под същата маса ще намерите бомба — продължи Били.

— Бомба! — извика мъжът. — Какво казвате? Каква бомба?

— Ще избухне в девет и четирийсет и пет тази вечер — каза Били. — Запомнете, шест часа вечерта, „Воал вер“.

— Чакайте малко. Трябва да… — изкрещя полицаят.

Били затвори телефона, върна се на бара и си допи бирата.

 

 

След вечерната прожекция на филма най-близките се събраха в хола на Гретхен да пият шампанско. Симпсън, рекламният агент каза:

— Ще вземем всички награди — за най-добър филм, за най-добра актриса, за най-добра мъжка роля. Гарантирам! — Беше висок, мършав мъж, със скръбно, набръчкано лице и докато говореше, размахваше ръце. — Обикновено съм склонен да гледам песимистично, но този път… — Той поклати замислено глава, сякаш му беше трудно да повярва какво богатство е поверено в ръцете му. — От петнайсет години идвам в Кан, но по-ентусиазирана публика не съм виждал. А що се отнася до теб, млади човече — обърна се той към Уесли, седнал до Били на малкото канапе, облечен в прекалено къс и тесен смокинг, взет на заем за премиерата, — главата си режа, ако не се върнеш у дома с награда.

Уесли седеше с чаша шампанско в ръка, на лицето му се бе запечатала същата изкуствена усмивка. Били стана и за пети път си напълни чашата. Бе изгледал началото на филма, вперил невиждащ поглед в екрана. Образите не му говореха нищо, а думите, излизащи от устата на актьорите, стигаха до него като безсмислени звуци. До девет и четирийсет и пет непрекъснато поглеждаше часовника си, а след това се отпусна на мястото си и затвори очи.

Гретхен беше бледа и изтощена и въртеше нервно пръстена си. Шампанското, което Били й наля, стоеше недокоснато на масата до нея. Цялата вечер почти не бе продумала. Рудолф, който седеше на канапето до нея, от време на време се протягаше и успокоително я потупваше по ръката. Донъли, облегнат на камината, подръпваше брадата си и изглеждаше раздразнен от изблиците на рекламния агент.

— Утре ти предстои напрегнат ден, Гретхен, а също и на теб, Уесли — каза Симпсън. — Всички без изключение ще искат да говорят с вас и да ви снимат. Ще ви дам програмата в девет часа сутринта и…

Рудолф и Донъли се спогледаха. Рудолф стана и прекъсна Симпсън.

— Щом предстои такъв ден, мисля, че е най-добре Гретхен да си почине. Всички трябва да я оставим сега.

— Той е прав — подкрепи го Донъли.

— Естествено — каза Симпсън. — Аз просто съм толкова развълнуван от това, че…

— Разбираме, приятелю — каза Рудолф. Наведе се и целуна Гретхен. — Лека нощ, сестричке.

Тя уморено му се усмихна. Когато всички се приготвиха да си тръгнат, тя стана, отиде при Донъли и го хвана за ръката.

— Дейвид, можеш ли да останеш за малко?

— Разбира се — отвърна Донъли и погледна строго Били.

Били се опита да се усмихне, после целуна Гретхен по бузата.

— Благодаря за прекрасния ден, мамо — каза той.

Гретхен го стисна за ръката и се разрида.

— Извинявай — промълви тя. — Просто… просто ми идва много. Утре ще се чувствам добре. — Уесли отвори вратата и точно преди да излезе, Гретхен извика: — Уесли, нали няма пак да изчезнеш?

— Не, мадам — успокои я Уесли. — Ако ви трябвам, ще ме намерите два етажа по-долу. — Рудолф искаше да го настани в една стая с Били, но Били каза, че се страхува да спи с Уесли, тъй като никога не се знаело какво може да направи тоя безумец, дори в такава вечер. Били не каза на Рудолф от какво всъщност се страхува и ако всички вървеше добре, Рудолф никога нямаше да разбере.

Когато вратата се затвори зад четиримата мъже и те тръгнаха по коридора, Рудолф се обади:

— На мен не ми се спи, освен това имам в стаята си бутилка шампанско. Искате ли да я изпием заедно?

— Аз трябва да се срещам утре с разни хора, но вие, момчета, пийнете — каза Симпсън и се облегна на вратата на асансьора, мършав и скръбен, обречен цял живот да славослови другите, но никога себе си; после вдигна красноречиво ръка за поздрав към вуйчото и двамата племенници, които щяха да продължат празненството с бутилка шампанско, а в това време той щеше да подготвя програмата за сутринта.

Докато се мъчеше да отвори бутилката с шампанско, Рудолф забеляза, че Уесли поглежда към заключената чанта на стола близо до прозореца.

— Хващам се на бас — каза момчето в момента, в който тапата изгърмя и чичо му почна да налива виното, — хващам се на бас, че е точно там.

— Кое? — попита Рудолф.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна Уесли.

— Изпий си шампанското — вдигна чаша Рудолф.

Уесли демонстративно остави чашата си на масата, бръкна в джоба на взетия под наем смокинг и извади малък пистолет.

— Вече нямам нужда от онова нещо — изрече той с равен глас. — Запази си го за спомен.

— Луд както винаги — каза Били.

— За тия думи си заслужава да пия — усмихна се Уесли.

Вдигнаха чаши.

Уесли прибра пистолета в джоба си.

— Значи цяла вечер си седиш в залата, гледаш се на екрана и се кланяш на хората с това нещо в джоба си! — каза Рудолф.

— Ами да. Никога не се знае кога може да се появи онзи, когото търся — отвърна Уесли.

Рудолф намръщено закрачи из стаята и попита:

— Уесли, какво ще направиш, ако разбереш, че въпросът ще бъде уреден без твоето участие?

— Какво значи това? Уреден?

— Значи, че сега, докато ние си пием шампанското, един професионален убиец търси твоя човек.

— Ще ти кажа, че не искам никой да върши работата ми вместо мен — отговори хладно Уесли — и не искам повече подаръци нито от теб, нито от когото и да е друг.

— Смятам да остана в Кан до края на фестивала — продължи Рудолф. — Още само десет дни. Ако дотогава работата не е приключила, връщам се вкъщи и слагам точка. Единственото, което искам да обещаеш, е, че дотогава няма да предприемаш нищо. А след това прави, каквото знаеш.

— Не мога да обещая — заяви Уесли.

— Уесли… — започна Били.

— Ти не се меси! Достатъчно вече обърка нещата — сряза го Уесли.

— Успокойте се. И двамата — каза Рудолф. — Има още нещо, Уесли. Твоята приятелка мис Ларкин се обади онзи ден. Ти й дължиш много.

— Повече, отколкото си мислиш. Какво каза тя? — попита Уесли.

— Иска да дойде тук. Смята, че може да си вземе две седмици отпуск от списанието. Чака да й се обадиш.

— Ще трябва да почака — отвърна Уесли и допи шампанското си.

— Каза, че ти знаеш за намерението й да дойде тук. Че си искал тя да дойде.

— Мислех, че всичко вече ще е приключило — обясни Уесли. — Само че не е. Затова ще се видим с нея друг път.

— О, по дяволите — извика Рудолф. — Няма освен всичко друго да играя и ролята на Купидон. Хайде да пресушим бутилката. Искам да поспя.

— Какво ще правиш сега? — попита Били, когато двамата с Уесли останаха сами пред хотела.

— Ще обикалям като нощен патрул — отвърна Уесли. — Искаш ли да дойдеш?

— Не.

Уесли погледна скептично Били и попита:

— Какво мислиш за цялата тая работа?

— Безумно ме е страх. За всички нас — отвърна Били.

Уесли кимна мрачно.

— Ще дойда с теб до паркинга. Забравих да вдигна гюрука на колата си, а сигурно ще вали.

Уесли му помогна, после Били затвори прозорците на колата и каза:

— Уесли, все пак няма да е лошо, ако двамата с теб се разходим до Париж. Ще спираме по пътя да играем тенис и да си правим угощения. Може да се срещнете с твоята приятелка там. Тук ще те побъркат през следващите десет дни. Нищо лошо няма да стане, ако отложиш нещата с десет дни.

— Ще играя с тебе тенис, Били, само че тук. Лека нощ — каза Уесли.

Били проследи с поглед високата фигура в тъмен костюм с леко издут джоб. Поклати глава и се върна в хотела. В стаята си превъртя два пъти ключа на вратата.

На другата сутрин се събуди рано и поръча да му донесат вестниците. Освен специалните издания на фестивала пиколото му донесе и новия брой на „Нисматен“ На първа страница бе поместена снимка на един мъж, който му изглеждаше познат. Мъжът носеше тъмни очила и стоеше между двама полицаи. Беше приятелят на Моника, търговецът на замразени храни от Дюселдорф. Текстът към снимката гласеше, че бил арестуван след анонимно телефонно обаждане и че бил заловен с бомба, скрита в калъф на филмова камера. Човекът, който се обадил по телефона, говорел със силно подчертан южняшки акцент.

Били се усмихна, като прочете последните редове. Уесли не е единственият актьор в семейството, каза си той.

 

 

На другата сутрин отидоха с малката открита кола в един тих спортен клуб в Жуан ле Пен да играят тенис. Уесли, със сини джинси, избеляла памучна риза и вълнено сако с оръфани ръкави, никак не приличаше на актьор, комуто предсказваха в печата блестяща кариера. Били докосна с отвращение леко издутия джоб и каза:

— Не може ли поне, докато играеш тенис, да оставиш това проклето нещо в хотела? Ужасно ме изнервя. Имам чувството, че ще го извадиш и ще ме гръмнеш, ако ти взема още някоя точка от сервис.

— Навсякъде ходя с него — добродушно се усмихна Уесли.

Той излезе на корта със сакото и преди да почнат да играят, внимателно го преметна на една пейка близо до мрежата, където можеше да го гледа през цялото време.

Първия ден Уесли игра невъздържано, както и преди. Удряше топката яростно, най-често в мрежата или извън игрището. Два часа по-късно Били каза:

— Стига толкова за днес. Ако действаше така и като актьор, нямаше да те пуснат дори до някое кино да припариш, и да имаш билет.

— Младежка енергия — ухили се Уесли и облече сакото върху мократа от пот риза. — Обещавам да се поправя.

— Кога започваш да се поправяш?

— Утре — заяви Уесли.

Когато отидоха да си вземат душ, Уесли настоя Били да му пази сакото, докато се изкъпе, макар че в помещението нямаше никой освен тях двамата.

— Доста глупости съм вършил през живота си — оплака се Били, — но за първи път ставам пазач на сако. — Той седна на пейката пред кабинките, докато Уесли се събличаше. Гледаше ясно очертаните големи мускули на гърба му и дългите му идеално оформени крака. — Ако имах твоята физика, щях да съм на финалите в Уимбълдън — каза той.

— Човек не може да има всичко — отвърна Уесли. — Ти имаш ум в главата си.

— А ти?

— Аз не мога да се похваля с такова нещо.

— Ти ще стигнеш далеч в професията, която избереш — каза Били.

— Ако я избера… — отговори Уесли и влезе под душа.

Миг по-късно през плисъка на водата до Били стигна гласът на Уесли, който пееше „Дъждовни капки падат на главата ми…“ Имаше силен, хубав глас и безспорен талант да съчетава думи и мелодия. Освен всичко друго — и това, каза си Били. Едно обаче беше сигурно — ако сега влезеше някой и го видеше и чуеше как безгрижно си пее, за нищо на света нямаше да му мине през ум, че това момче денем и нощем се движи с пистолет.

Когато отидоха при колата, паркирана зад клуба в сянката на дърветата. Били каза:

— Ако сега провалиш всичко, майка ми никога няма да ти прости. Аз също.

Уесли не отговори нищо, отпусна се тежко на тясната седалка и засвири с уста една мелодия от филма.

На другия ден Уесли удържа на обещанието си и игра по-спокойно. Сякаш изведнъж бе схванал смисъла на играта, отказа се от самоцелни удари и саморазправа с топката. В края на двата часа Били се чувстваше изтощен, макар че спечели и четирите сета. Уесли, който бе тичал два пъти повече от него, дишаше нормално. И този път той накара Били да му пази сакото, докато си вземе душ.

Третия ден играха само един час, защото Били бе обещал да се върне рано, за да могат Донъли и Гретхен да отидат с колата в Мужен и да обядват там двамата. Откак прожектираха филма, Гретхен нямаше и минутка покой в Кан и напрежението започваше да й се отразява.

Първият сет продължи цял час и Били трябваше да се бори за всяка топка, въпреки че накрая водеше с шест на три.

— Пфуу — каза той, като тръгнаха към съблекалните, — започвам да съжалявам, че те накарах да играеш по-спокойно. Ако продължаваш така, ще ме изцедиш докрай.

— Ами, детска игра — отвърна самодоволно Уесли.

Тъкмо се обличаха след банята, когато чуха експлозията отвън.

— Какво беше това, дявол да го вземе? — попита Били.

— Може би някакъв газопровод — сви рамене Уесли.

— Никакъв газопровод няма да е — каза Били. Усети, че се разтреперва, и седна.

Все още седеше без риза, когато управителят на клуба дотича в съблекалнята.

— Мосю Абът — задъхано каза той с писклив, уплашен глас, — бързо елате. Вашата кола… Ужасно е.

— Веднага идвам — отговори Били, но продължи да седи, без да помръдва. В далечината се чуха полицейски сирени. Били си облече ризата и започна бавно и старателно да си закопчава копчетата, а през това време Уесли бързо нахлузи джинсите си.

— Уесли, да не си посмял да излезеш — нареди Били.

— Какво значи това „да не си посмял“?

— Чу какво казах. След няколко секунди полицията ще бъде тук — заговори той бързо и отсечено. — Снимката ти ще се появи във всички вестници. Стой тук! И скрий този проклет пистолет. На незабележимо място. Ако някой те попита нещо, не знаеш нищо.

— Но аз наистина нищо не знам… — каза Уесли.

— Добре — отвърна Били. — Стой тук! Аз трябва да видя какво се е случило. — Закопча ризата си догоре и без да бърза, излезе от съблекалнята.

От съседните жилищни сгради се стичаха хора към дърветата, където бе паркирана колата му. Една малка полицейска кола с виеща сирена мина с пълна скорост през портала на клуба и спря със скърцане на алеята. Двама полицаи излязоха и хукнаха към тълпата. Като наближи, Били видя, че колата му е разкъсана на две, предните колелета бяха изхвърлени настрани, а покривът лежеше на няколко метра от тях. Струпаните хора закриваха гледката на Били, но той добре видя и чу една жена, която жестикулираше като обезумяла и крещеше на полицаите, че, като минавала край портала, видяла един мъж наведен над откритата кола и няколко секунди по-късно, след като го подминала, чула експлозията.

Сред възбудените гласове Били чу, че единият полицай пита управителя на тенисклуба кой е собственикът на колата. Управителят се обърна и посочи Били. Били си проби път през тълпата и едва тогава видя обезобразеното, кърваво тяло на мъж, проснат по лице до останките от радиатора на пежото.

— Господа, колата е моя — каза Били. Ако управителят, който знаеше, че той говори френски, не беше тук, щеше да се престори, че знае само английски.

Двамата полицаи се заеха да обърнат тялото на мъртвия мъж и Били извърна глава. Хората се отдръпнаха и една жена изпищя.

— Мосю, познавате ли този човек? — попита го единият полицай.

— Предпочитам да не гледам — извърна глава Били.

— Моля ви, мосю — настоя полицаят. Беше млад, пребледнял от страх и ужас. — Трябва да ни кажете познавате ли този човек. Ако не го видите сега, после ще бъдете принуден да дойдете в моргата.

Вторият полицай, наведен над трупа, претърсваше джобовете му. Поклати глава и се изправи.

— Няма никакви документи — съобщи той.

— Моля ви, мосю — повтори умолително младият полицай.

Накрая, обръщайки бавно глава, Били видя първо ужасените лица на хората, после върховете на дърветата и синьото небе и едва тогава си наложи да погледне надолу. На мястото на гърдите зееше червена дупка, лицето беше разкъсано и изкривено в гримаса, през овъглените устни се виждаха изпочупени зъби, но въпреки всичко Били позна лицето. Това беше човекът, когото в Брюксел познаваше под името Джордж.

— Съжалявам, господа — поклати глава той. — За първи път виждам този човек.