Питър Строб
Джулия (9)

9

Джулия се изкачваше по Кенсингтън Хай Стрийт с колебливи крачки, блъскана от тълпата хора, които се връщаха от работа, без да знае къде точно отива. Тя смътно осъзнаваше, че е сгрешила посоката. Лявата й китка все още кървеше малко и тя попи порязаното със смачкана хартиена кърпичка, като се надяваше да спре кръвта. Но маншетът на ризата й вече беше целият подгизнал, както чаршафът преди малко. Съзнанието й беше притъпено от хапчетата и тя трябваше на два пъти да вдига глава към небето, преди да се убеди, че дъждът бе спрял. Всичко, което се виждаше, беше все същото монотонно, тъмносиво небе. Няма проясняване — помисли си тя — няма празни пространства. Представи си как удря с юмруци по долната част на един сив облак, като че ли беше дебел слой лед, който я затваряше в арктически води. Шосето и тротоарите бяха още влажни от черния дъжд. Изкачване, бягство, изкачване, бягство — звучеше като припев в главата и. Но тя не можеше да си представи никаква възможност за бягство. Оливия я държеше.

Тя си помисли за крал Кофетуа — онзи от картината с младата просякиня със застинало в любов лице. Марк. В безопасност ли е той? Беше и се обадил точно, след като усмихнатият призрак на момичето изчезна от огледалото.

— Вземи хапчета и си легни — каза той. — Имаш ли нещо?

— Да. Хапчета ли? Да.

— Трябва ти почивка. Вземи две-три хапчета и поспи. Ще ти се отрази добре.

— Трябва да те видя. Аз съм в опасност. Както каза мисис Флъд. Наистина Марк.

— Слушай, Джулия. Духовете не убиват. Опасността идва единствено от Магнус, а ти живееш далече от него. Джулия, любов моя, ти си изтощена. Заключи вратата и вземи нещо да те приспи до довечера.

— Имам нужда от теб, Марк. Тя ме желае.

— Сигурно не по-малко от мен — каза той, смеейки се. — Тази вечер ще те видя, не знам точно в колко часа.

— Спаси ме.

Беше ли казала „спаси ме“? Може би си беше въобразила целия разговор. Освен че беше глътнала двете хапчета, което я накара да си спомни болницата и да потрепери, тя си спомняше ясно само как изтича на първия етаж и замеря пет пъти, десет пъти с камъка с розови жилки стените на банята, докато всички черни огледала се изпочупиха, изпращайки отблясъци във всички посоки. После кракът й се подхлъзна на едно триъгълно парче стъкло и тя падна, като сряза китката си. Почувства съвсем слаба болка. Сега вече тя няма да може да влезе там — помисли си, като не обръщаше внимание на кръвта, която пълнеше шепата й. Гипсовите стени бяха слепи и по тях черни пирони, на някои от които още висяха парчета стъкло, образуваха нещо като графика. Върху мокета в банята бяха разпилени късчета стъкло, които отразяваха меката светлина от тавана. Имаше също по дъното на ваната и мивката. Почувства топлата кръв да се стича по босите й крака, грабна една кърпа и я уви около китката си. В ръката й се бяха забили частици стъкло. После глътна двете хапчета и като премина трите или четирите метра, осеяни със счупени стъкла, отиде в стаята си.

(И така, не чу да се звъни, когато седем часа по-късно Лили и Магнус дойдоха да я посетят.)

Както в болницата, сънува дълги течни сънища. Доминиращата тема в тях тогава беше как обръща ножа срещу себе си, за да се жертва за Кейт и да възроди трептящия й живот: нейната кръв срещу кръвта на Кейт — една размяна. В тези случаи тя чувстваше присъствието на Кейт — Кейт, която прощаваше. Но сега всичките й сънища имаха пепелявия цвят на провал и на смърт. Дори, когато беше дълбоко потънала в тях, тя се съпротивляваше, усещайки близостта на тази територия на отчаянието. Отново вървеше по онези прашни улици и носеше трупа на дъщеря си. Детето, за което знаеше, че е Оливия, беше скрито някъде пред нея и неин дълг беше да го намери. Над почернелите покриви на къщите, давани под наем, небето беше зловещо и високо, оранжевочервено, пресечено от черни ивици. Мъчителното й скитане отново я отведе в един мизерен вътрешен двор с мръсни павета. След като вървя покрай изоставени складове със зазидани с тухли врати, влезе през един свод в двора. Гърбушко с похотлив поглед и дрипаво пардесю й намигна и извика черно момиченце с къдрава коса. Джулия се качи по разнебитените стълби и стигна до покрива-тераса, който познаваше вече. Дребна жена, облечена в широко кафяво пардесю, седеше на един разклатен стол сама на покрива. Беше мис Флъд. Като я видя, Джулия почувства очите си да се пълнят със сълзи.

— Толкова съжалявам — каза тя. Заради мен вие сте тук. И аз все още имам нужда от помощта ви.

— Аз не мога да направя нищо за вас.

Отнеха й тялото на Кейт. Нейното присъствие беше необходимо, за да я доведе до тук, а сега можеше да изчезне.

— Вие я извикахте.

— Да — каза Джулия.

— Вие я призовахте. Беше необходим някой, който да я извика отново, виждате ли, и вие бяхте избрана. Заради вашата дъщеря.

— Какво трябва да знам?

— Няма да й хареса, ако научите тайните й.

Мисис Флъд се обърна настрани, отказвайки да говори повече.

— Говорете ми — помоли Джулия.

Безцветното, тежко лице на старата жена отново се обърна към Джулия.

— Тя ще подчини вашите приятели.

После тичаше в един безкраен тунел и знаеше, че това подземие не води до никъде. Колкото повече напредваше и слизаше по-надолу, той се стесняваше. В края му бяха Марк, долината в Ню Хемпшир, мирът… но тя знаеше, че след дългото бягане щеше да намери само една черна дупка. В ушите й отекна пресипналият астматичен смях на Хедър Ръдж.

Като се събуди, смехът още ехтеше около нея и се смесваше с другите шумове на къщата. Кърпата бе изтръгната от китката й и чаршафът беше на червени петна. За миг почувства като на сън, че Оливия Ръдж не беше далече — точно на границата на зрителното й поле и чакаше удобния момент, за да се покаже. Това нямаше да закъснее. Тогава си спомни последните думи на мисис Флъд. Като се опитваше да даде ясна насока на съзнанието си, все още в плен на съня, Джулия се изправи с натежала глава и уви китката си в единия край на чаршафа. Погледна към прозореца и видя, че слаб, фин дъждец падаше от размазано сивото небе. Глътка свеж въздух влезе през отворения прозорец, но веднага се превърна в пара от топлината в стаята. Джулия за пръв път усети топлата животинска миризма, която цареше тук — като в клетка с лъвове.

Отхвърли чаршафа, който я дразнеше, стана и погледна часовника си: осем часа, беше спала през целия ден. Вашите приятели. Марк, най-скъпият й приятел, беше в опасност. Устата й се напълни с прах. Като погледна към гардероба видя отново изтърбушените кукли. Отдалечи се от леглото, залитайки. Почувства как гъстата кръв започна отново да се стича надолу по ръката й и залепи няколко хартиени кърпички „Клинекс“ върху раната, която започваше болезнено да пулсира. След като облече пеньоара си, закопча десния маншет, за да придържа кърпичките на място и слезе да се обади на Марк.

Оливия беше като отвързана; Оливия беше способна да подчини всеки, когото пожелаеше. Не можеш да се отървеш от нея. Тя търси отмъщение — беше казала Хедър Ръдж. Отмъщение.

Телефонът иззвъня у Марк десетина пъти без отговор. Трябваше да отиде у тях.

И сега се изкачваше по Кенсингтън Хай Стрийт, без да вижда какво става около нея. Беше изгубила някъде по пътя хартиения тампон. На ръката си, кръвта беше започнала отново да тече и бе напоила маншета на блузата й. Между тъмносивото небе и почернелите от дъжда улици, фенерите вече бяха запалени и хвърляха лимоненожълта светлина върху тълпата, която се стичаше около Джулия. От време навреме някоя вълна от безразлични хора, които едва я забелязваха, я караше да отстъпи няколко крачки, блъскана от едно рамо към друго. Тя разглеждаше лицата на всички минувачи, надявайки се да открие Марк, и виждаше само — или поне така и се струваше — гримаси и присмехулни усмивки. Джулия разбра, че тези хора я мислеха за пияна. За първи път приспивателните й оказаха такова въздействие. Може би не ядеше достатъчно. Но само при мисълта за храна — някакво мазно, сивкавочервено парче месо — и се повдигаше.

Пред очите й се спусна матово перде и изтри раздвижената тълпа и джунглата от коли. Заслепена, Джулия залитна и падна върху една стена от грапав камък. За известно време, докато минувачите ожулваха лактите и коленете й и ходеха по краката й, тя напълно изгуби представа за себе си и за това, което я заобикаляше. Тази вълна от световъртеж и повдигане беше в известен смисъл почти облекчение, защото снемаше от нея отговорността, и тя се отпусна изцяло, забравяйки защо се намира на улицата и къде отива. Подслони се в спомена за мисис Флъд на покрива, седнала на разклатения стол. Вашите приятели. После безкрайното бягане в стесняващия се тунел. Кейт беше най-близката и приятелка. В тази точка на нейните мисли, съзнанието й спря като кон, който отказва да прескочи препятствието.

Отвори очи сред обагрения в разяждащо жълто мрак. Сега живея в нейния свят — каза си тя. Скоро ще я видя отново. Знам почти всичко. Двете жени — всяка в своя затвор, и двамата разорени мъже й бяха разкрили почти всичко, което искаше да знае, а за да разбере останалото трябваше да си проправи път в света на Оливия Ръдж. Мъжете минаваха като животни, връхлитаха безпощадно и всеки от тях виждаше свитата жена, опряна на фасадата на една банка. Много високо горе една тънка, червена нишка — един крясък — отделяше небето.

Мъжете я проследяваха с очи. Тя чуваше смеха, усещаше желанието, което ги стимулираше. (Какъв ли вид имам — попита се тя) и техните лица се превърнаха в животински маски — на глигани, на бикове, на диви кучета. Муцуните им бяха с настръхнали косми, краката им — с копита, които изтърбушваха земята. Под жълтата светлина на фенерите, цветът на лицата им беше нездрав и тъмен. Стори й се, че различи ръмженето на Магнус сред глъчката от гласове и се изправи като опарена. Съзнанието й се раздвижи подобно на парче плат, развято от вятъра.

Плъзна ръце по бедрата си: памук. Носеше памучен панталон. Не си спомняше кога и как се беше облякла. Погледна се и видя, че носеше светла блуза и късо светлокафяво сако. Докосна косата си. Сякаш беше намазана с олио. Гласът не беше на Магнус, а на някакъв човек, който, минавайки, поздравяваше друг.

Четирима млади мъже минаха пред нея със слепнали къдрави коси. Когато се обърнаха да я погледнат, видя покритите им с възпалени пъпки лица, хлътналите им бузи, белязани от смъртта, очите им — като ножчета за бръснене, които режеха парчета в тялото и. Един мъж си проправяше път с решителна крачка и във високото му издадено, плешиво чело, обвито в подобна на пергамент кожа, тя отново видя смъртта. И в побелелите устни на една жена видя смъртта — когато те се отвориха, разкривайки зъбите й. И тя видя, че те бяха мъртви, всички тези, които минаваха пред нея сред врявата от гласове и коли. Нощта ги беше завладяла всички.

Лъщящи като кости чела, скелети от чадъри срещу почти невидимото небе и размитожълтия фон, който разстилаха фенерите и фаровете на колите — това беше светът от нейните сънища.

Джулия направи усилие да се държи изправена на краката си. Малко движение щеше да излекува тези ужасни кръгове, които играеха пред очите й. Младите хора, които вече бяха отминали, станаха най-обикновени младежи; минаващите мъже и жени бяха просто уморени от работния ден и от ходенето. При мисълта, че нейното малко сако с цвят на препечен хляб струваше сигурно половината от заплатата на който и да е от тези минувачи, сърцето й се сви. Познато усещане, ехо от предишната й личност. Магнус я беше накарал да си го купи. А може би й го е купил той с нейните пари. След толкова години това не би променило много нещо, но би предпочела да го е купил той. Материалните придобивки бяха срамни. В такъв случай защо бе купила къщата?

Тя е била избрана. В това се състоеше последната тайна.

Една крачка. Още една. Придърпа сакото си и изправи гръб. Никой в цялата тази движеща се тълпа не я гледаше. Джулия тръгна напред с по-сигурна стъпка и видя, че беше на повече от половината път от Кенсингтън Чърч Стрийт. Въпреки че беше по-дълъг, това бе един от маршрутите, по които да стигне в Нотинг Хил. Спря за момент и се чудеше дали нямаше да направи по-добре, ако се върне и поеме по алеята край парка на север, която стигаше точно до Холанд Парк Авеню, после реши да продължи, като направи само един завой. Необичайната хладина щеше да проясни мислите й. Продължи да върви. Мина покрай „У. Х. Смит“, един магазин за спиртни напитки, някакъв бутик за дрехи, в който манекените протягаха ръце, сякаш се вайкаха.

Изведнъж се видя в една витрина и като не можеше да отмести погледа си, ускори крачка. Лицето й беше безформена и белезникава маса с тъмни сенки под очите: беше лице на някоя от пансионерките в Бредлендс Клиник, лице на изплашено, затворено в клетка животно. В този момент видя как щеше да изглежда, когато остарее. После се изтръгна от това видение и почти затича, като чантата й я удряше отстрани.

Едно познато лице в редицата от чакащи автобуси хора я накара да забави ход. Възрастната жена с дългата, черна рокля още не я беше видяла. Джулия се обърна с гръб към редицата, обзета от инстинктивното желание да избяга… Все пак възможно беше и да се е излъгала. Направи няколко крачки отстрани, отстъпи, после се осмели да се обърне. Продълговатото й тясно лице (сега в профил към нея), с волева брадичка и няколко кичура бяла коса, излезли изпод шапката и. Беше мис Пинър.

Първата й реакция беше чувство на паника. Може би не искаше да знае какво беше видяла старата жена в огледалото през онази зловеща вечер, може би дори го знаеше вече.

Но любопитството й надделя. И освен това нямаше да започне да бяга от мис Пинър. Да вземе някакво решение означаваше да излезе от света на Оливия, защото всички тези уморени хора, които чакаха автобуса, бяха напълно нормални. Пропусна да минат двама-трима души, после пресече черния, лъскав тротоар и за да привлече вниманието на старата жена, я потупа по рамото. Извика я също по име и видя, че гласът й беше съвсем спокоен и звучен.

— Какво? Какво има? — Изтръгната от мислите си, старата жена обърна към Джулия сините си очи на директорка на училище.

Тя не ме позна — помисли си Джулия.

— Извинете — започна тя и видя, че мис Пинър прояви внимание, като че ли очакваше да я попитат за нещо. — Изненадана съм, че ви виждам тук, мис Пинър — каза най-накрая Джулия.

В погледа на старата жена проблесна страх. Тя се отдръпна от редицата чакащи.

— Мисис Лофтинг? Съжалявам, не ви познах… Изглеждате болна, бедната ми. Да, имате право, аз не идвам често насам… и впрочем трябва да се връщам вкъщи. — Тя й показа малък, кафяв пакет. — Често идваме да правим покупки в този квартал и тъй като скоро е рожденият ден на мис Тут, исках да й купя нещо от „Дери и Том’с“. Но те вече не съществуват. На тяхно място е онзи интересен магазин, точно отсреща. И малкият ресторант на покрива също е затворен. Така че й купих един малък подарък от друго място. — Докато говореше, тя не изпускаше от очи улицата — явно дебнеше автобуса си. — Вече закъснявам. Трябва да се прибирам, за да приготвя вечерята. Боже! Минава осем часа!

— Имате ли време да поговорим малко, докато дойде автобуса ви, мис Пинър?

— Наистина не знам нищо. — От страхлива тя стана почти хитра. — Съжалявам, че ми призля във вашата очарователна къща, мисис Лофтинг. Беше доста тъжна вечер за всички нас, нали… и след това внезапният край на мисис Флъд… Племенницата й отказа на всички ни да присъстваме на погребението… Наистина, трябваше да ви пиша, за да ви благодаря за гостоприемството. Мис Тут и аз сме посещавали доста големи къщи, преди много време, когато мис Тук изграждаше кариерата си, и никога не сме проявявали подобна некоректност. Надявам се, че вие ще ни извините.

— Болна ли бяхте? — попита Джулия, залавяйки се за единствената фраза, чийто смисъл разбра.

— Да, чувствах се зле — каза мис Пинър, леко объркана — нещо, което почтените хора не могат да скрият, когато лъжат. — Бях много заета през последните месеци да подреждам старите ни албуми — Тя едва приповдигна раменете си, сякаш бе схваната от артрит, потискайки една болезнена гримаса — Тъй като вече не мога да го правя сутрин, следобедите ми са много уморителни. Но мис Тут (всякаква следа на объркване изчезна от догматичното й лице) все още работи.

— Наистина ли? — каза Джулия, като се питаше дали лекарството не разстройва усещанията й.

— О, да — отговори мис Пинър с явно задоволство. — Все още работи в бар. Мис Тук си остана много подвижна.

Сред врявата на улицата, Джулия чу „бар“ и се опита да си представи как мис Тук поднася чаши с вино и ликьор в някоя евтина кръчма.

— А, така ли? — каза тя.

— Ами да. Разбира се, няма същата енергия, както когато беше млада, но не е изгубила нищо от своята грация. Искаме да подготвим книга със снимките и други документи от албумите. Много хора все още я помнят, какъвто е случаят с вас, както виждам. Разбира се, вие сигурно само сте чували да се говори за нея; много сте млада, за да сте я виждали да танцува.

— Да, за съжаление — каза Джулия, разбирайки за какво става дума. Спомни си как вечерта на „сеанса“ мис Тут бе седнала на земята с гъвкаво движение, без всякакво видимо усилие. — Била е много известна, нали? — рискува да каже Джулия.

— Прави ми удоволствие, че си спомнихте — каза мис Пинър, превърната в самата любезност. — Розамунд беше голяма артистка. Аз бях нейна гардеробиерка в продължение на двадесет и пет години и ние се пенсионирахме заедно. Знаете ли, след като бях работила за Розамунд Тут, не можех да работя за никой друг. Особено за младото поколение. Никаква поезия, нищо друго, освен техника.

— След като се почувствахте зле онази вечер, мис Тут видяла ли е нещо в огледалото? — внезапно попита Джулия.

Лицето на мис Пинър застина безизразно.

— Мисля, че и аз видях нещо, когато я последвах в банята — добави Джулия. — Впрочем знам какво беше.

Мис Пинър изглеждаше едновременно изумена и подтисната и Джулия се почувства малко виновна, че бе прибягнала до тази лъжа.

— Може би вие също сте го видели — каза тя.

— Не… не… Мисис Лофтинг, не трябва да ми задавате въпроси за онази вечер. Бях много уморена от подреждането на албумите и от дългото пътуване с автобуса, вече не знам какво съм видяла. — С решителни, но неспокойни крачки тя отново зае мястото си на опашката. Джулия я последва.

— Беше ли това едно малко момиче? Русо? Тя беше, тя е, една злокобна личност, мис Пинър. Моля ви, кажете ми, мис Пинър.

Джулия беше заинтригувана от израза на учудване и на облекчение, който се появи върху лицето на нейната събеседничка.

— Не беше ли малкото, русо момиче?

— Страх ме е да ви го кажа, мисис Лофтинг. А, ето, автобусът ми завива на ъгъла. Скоро ще дойде. Моля ви, не ме бавете повече.

Уплашена, че никога няма да разбере, Джулия сложи ръка върху дебелото пардесю на мис Пинър.

— Тя ли беше или не? Тя прави ужасни неща. Веднъж аз също припаднах заради нея.

Мис Пинър поклати глава:

— Не вярвам…

Автобусът се приближаваше. Жълтите фарове пробождаха полумрака.

Внезапно Джулия изпита замайващото убеждение, че се беше излъгала. Отново се намираше на ръба на пропастта и се боеше да отвори очи. Автобусът се приближи тежко към тротоара в лъчи от жълта светлина. В клетката си зад мокрото петно, шофьорът странно приличаше на тотем.

— Трябва да се качвам — каза мис Пинър. — Иначе ще загубя двадесет минути.

Опашката бавно тръгна напред — като осакатено насекомо, натоварено с пакети и чадъри.

— Нямаше да ви кажа толкова, ако не познавахте Розамунд. — От вратата на автобуса вече я отделяха само една дебела жена, която се бореше с две кученца и едно момиченце с лице на охранено прасенце.

— Трябва да знам! — извика Джулия, докато жената буташе детето-прасенце и повдигаше, мърморейки, тежкото си тяло, за да изкачи стъпалата и дърпаше кученцата след себе си. Джулия скръсти молитвено ръце.

Мис Пинър се вторачи с ужас в лявата ръка на Джулия и в маншета на блузата й, после я погледна в очите с явно съчувствие:

— Вас видях. — Думите се изплъзнаха от устата и. Кондукторът й помогна да се качи и автобусът потегли.

 

В ранния следобед на същия ден братът и сестрата седяха един срещу друг на масата у Лили. Между тях имаше две празни бутилки от вино, супник и чинии, в които бяха останали само кости. Полуизлегнат на стола си, Магнус гледаше вторачено и разсеяно остатъците от обяда. Лицето му беше червено и подуто, но беше облякъл чист костюм и риза и носеше лъснати обувки. Беше впечатляващ. Без да долавя ясно в изражението на лицето му, но скрито някъде под него и подхранвайки го, се намираше онова съчетание между властност, сила и лукавство, което тя много добре познаваше.

— Ти си хубав мъж, Магнус — каза тя.

— Какво? — Той вдигна бързо глава и тя видя налетите му с кръв очи. — За Бога, Лили. Аз съм на петдесет и три години, имам почти двадесет килограма в повече и спя много лошо напоследък. Съсипан съм.

Тя щеше да отговори, но той я прекъсна.

— Съвсем не съм сигурен, че трябва да правим това. Ти винаги много избързваш.

Наслаждавайки се на момента, както при всеки от редките случаи, когато беше по-силна от него, Лили възрази:

— Вчера беше съгласен с мен. Ние и двамата знаем, че трябва да я предадем в компетентни ръце колкото се може по-бързо. Жена ти е в опасност, Магнус. Може да си причини непоправимо зло, без да говорим за злото, което причинява на теб.

— Хм — каза Магнус и поклати глава.

— Мисля, че искаш да я държиш настрани от Марк — подхвърли тя хитро.

— Марк е един беден неудачник. При него никога нищо не е вървяло както трябва. Впрочем, ти добре го знаеш.

— Това, което не върви при него, си ти и аз го знам, разбира се. Но тя едва-едва го познава, Магнус.

— Да, искам да я държа настрани от Марк.

— Говорил ли си някога на Джулия за неговите депресии?

Той поклати глава:

— Това беше отдавна.

— Разбираш какво искам да кажа. Тя познава Марк само повърхностно. От друга, страна знае, че е много привлекателен.

Сега Магнус я слушаше.

— Значи разбираш смисъла на думите ми и е безполезно да отричаш, че това те измъчва, а и мен много ме безпокои. Ако можем да я накараме да влезе в болница, поне този проблем ще бъде уреден. Ето как виждам аз нещата: най-напред трябва да я убедим, независимо по какъв начин, да напусне онази къща и да дойде да се настани в моята стая за гости. Може да… искам да кажа, че вратата се затваря от външната страна.

— Да — каза Магнус. — Но абсолютно ли си сигурна, че няма нещо вярно в историите, които разправя? Един следобед видях Кейт на прозореца на стаята й. Това беше същия ден, в който ударих онзи кретен. Сигурен съм, че беше Кейт. Трудно мога да се излъжа, що се отнася до нея. Дъхът ми спря. И почувствах… някои неща в тази зловеща къща. Не знам как да го опиша. Всичко, което знам, е, че искам тя да си иде оттам. Тази къща ужасно ме ядосва.

— Ти сам се ядосваш — каза Лили спокойно. — Виждаш дъщеря си, която страшно ти липсва; Джулия е обсебена от една стара, отпреди четвърт век история — едно престъпление, в което майка намушква дъщеря си. Спиш и се храниш нередовно, а Джулия буквално се изтощава. Нищо чудно, че имате халюцинации. А да си представя Джулия, свързана със спиритични проявления е просто абсурдно!

— Как можеш да бъдеш толкова сигурна? Аз също мислех така преди да видя Кейт.

— Едно видение — каза Лили с пренебрежение. — По целият свят разни фантоми се появяват на хора, които са разстроени Или са яли и пили много. Магнус, твоята специалност е правото, а тази е моята. Уверявам те, ако някой дух се появи на някого в това семейство, ще бъде на мен. Ако толкова непосветена в това личност като Джулия получи истинско видение, тя изобщо няма да знае как да го изтълкува. С цялото си уважение, което ти дължа, позволи ми да те уверя, че когато някоя личност без опит си внуши, че е в контакт с дух, това създава у нея известен вид хипноза; нейното въображение се развихря, появяват се напълно налудничави мисли и освен това успява да накара и други хора да повярват в тях. Трябва да призная, че и на мен самата ми се е случвало нещо подобно.

— Скоро ли?

— Да.

— Ти също си видяла Кейт! — Кръвта се бе качила на лицето му.

— Не, но ако ви бях слушала достатъчно дълго време, теб и Джулия, това би могло да ми се случи. Видях — или така мисля — нещо много по-обикновено.

— Какво? — Магнус сякаш се бе издул, бе станал по-голям и Лили я хвана малко страх от него, но усещането беше прелестно.

— Всъщност въобразих си, че виждам мисис Флъд — каза тя и Магнус отново се отпусна на стола. — Това просто показва до каква степен трябва да внимаваме, да не се оставяме да бъдем повлияни от халюцинациите на Джулия.

— Но ако тя е права? И ако аз наистина имам право, ако това не се дължи чисто и просто на свръх умора?

Но от тонът му Лили разбра, че в действителност той не го вярва.

— В такъв случая мисля, че ние всички бихме били в опасност. Веднъж на свобода, всеки отмъстителен и разрушителен призрак черпи сили от собствените си злодеяния. Дори би могъл да успее да контролира някой достатъчно слаб дух, за да се разтвори към него. Но тези случаи са много редки. Не повече от един за цял век. По-голямата част от това, което наричаме „зло“, се дължи на липсата на въображение.

— Повечето от убийците са много нещастни хора. Аз съм защитавал няколко такива, за които би могло по-скоро да се каже, че убийството „им се е случило“, а не, че са го извършили.

— Точно така — съгласи се Лили. — И мисля можем да отхвърлим предположението, че се отнася за истинско появяване.

— В такъв случай какво видях на прозореца? И какво почувствах в къщата?

— Видял си и си почувствал собствения си страх. След като подобно нещо може да се случи на толкова стабилен мъж като моя брат, мисля, че е време да се сложи ред в цялата тази история. Не трябваше никога да представям мисис Флъд на Джулия. Не трябваше да позволяваме на Джулия — нито ти, нито аз — да се оставя на болезненото си въображение относно смъртта на Кейт.

— Добре, стига — каза Магнус ядосан, като се отдръпна от масата.

— Едно последно нещо — настоя Лили. — Ние, ти и аз, трябва да приемем истината. Ще затворим Джулия. За нейно и за наше добро. Мислиш ли, че има склонност към самоубийство?

— Не знам нищо.

— Ето в какво положение сме. Не знаем. Ти не можеш да рискуваш тя да поиска развода, и не искаш да умре. Следователно тя трябва да се върне в болницата и да остане там, докато се успокои. Впрочем, искам да те подсетя да вземеш съответните мерки, за да имаме достъп до парите й. Ти трябва да можеш да контролираш парите й. Трябва да можеш да я контролираш.

Магнус се беше навел напред, с лакти на коленете, и гледаше Лили право в очите.

— Ти си много откровена, Лили.

— Много е късно за нещо друго — отговори тя без заобикалки. — Истината, Магнус, е че ние всички искаме Джулия — ти, аз и Марк. Желаем да я притежаваме.

— Аз желая да я спася — каза той с приглушен глас.

— Да съм претендирал някога за друго?

— В такъв случай, чудесно.

— Обожавам те, когато си разумен — каза Лили с тръпнещ глас — и се надявам, че винаги ще те обожавам. Мисля, че сега можем да отидем при нея. Да минем пеша през парка.

— От утре ще се заема с това — обеща Магнус и повдигна рамене.

Стана и хвърли салфетката си до чинията.

 

Докато Джулия гледаше как автобусът се отдалечава в посока към Кенсингтън Чърч Стрийт, тя почувства изтощение, което се увеличаваше при всяко вдишване, сякаш костният й мозък се превръщаше в олово. Усещаше се неспособна да се завлече до Нотинг Хил. Би искала да се подпре на ръката на Марк. Би дала всичко, за да бъде в леглото с перспективата за една дълга нощ в сън или с хубава книга, удобно потънала във възглавниците, със светната лампа, за да я пази от тъмнината. Мис Пинър ме е видяла мъртва — помисли си тя. Освен ако… Една крехка мисъл, подобна на крило на пеперуда, но натежала от цялото коварство на Оливия, се поколеба за миг на границата на съзнанието й, после изчезна, отнесена от тази тежест и веднага беше забравена. Мислите й потекоха в друга посока и тя дори не осъзна какво бе станало.

Джулия също смени посоката. Едва държеше очите си отворени и единственото й желание беше да се прибере вкъщи.

Върна се назад и беше изминала половината път, когато парещите й крака отказаха да я отнесат по-надалеч. На няколко крачки имаше пейка. Стигна до нея, накуцвайки, и се отпусна с въздишка. Един мъж, облечен в черен шлифер с вдигната яка дойде и седна до нея като опря крака си в нейния. Започна да го отърква много леко. Джулия го погледна, като се надяваше, че това ще го накара да си тръгне, и видя, по-скоро й се стори, че мъжът няма устни. Сякаш цялата плът между носа и брадичката беше отрязана. Между тях имаше само крещящо бели зъби, непрекъснато подигравателно подхилкване на твърди зъби и почернели венци. Страх я беше да го погледне отново, но бе твърде уморена, за да тръгне. Сви се в себе си, с вторачени напред очи, без да вижда нищо. Той също се загърна в черния си шлифер с вдигната яка и се загледа право в себе си. Кракът му беше все така допрян до нейния, но я докосваше едва-едва с финия, черен плат на панталона. След доста дълго време (стори й се, че беше минал час) мъжът промени положението си. Тя го погледна скришом и видя, че всъщност лицето му беше съвсем нормално, по-скоро закръглено и с дебели устни. Усети, че беше задържала дъха си и вдиша шумно. Мъжът отново притисна крака си до нейния, но това беше само един най-обикновен мъж и тя се отдръпна на другия край на пейката, като се престори, че търси нещо на земята, за да не го обиди. След малко той си тръгна и остави на пейката след себе си един брой на „Ивнинг Стандарт“. Джулия машинално взе вестника и се прибра вкъщи с автоматична походка. От Холанд Парк идваха шум и викове.

Къщата трептеше от топлина и от мълчаливо очакване. Всички светлини бяха ярко запалени. Джулия мина през стаите, които й се сториха мъртви и чужди, без да имат нищо общо с нея. Не чу нищо от познатите шумове, никакъв отзвук от Ръдж, никакъв знак за присъствието на духовете им. Докато сядаше уморена върху познатото канапе на МакКлинтъкови, Джулия помисли, че Оливия сигурно се е оттеглила, оставяйки я завинаги затворничка в нейния свят. Тя разбра, че в това беше силата на злото — тази абсолютна липса на надежда, този привкус на неуспех и на неморалност. За миг видя отново бедняка от Креморн Роуд как диво тъпче кучето в торбата. Злото се оформяше от натрупването на подобни отвратителни моменти на отвращение и отчаяние.

Наклони глава назад и затвори очи, като отхвърли наполовина оформилата се картина, заплашваща да завладее съзнанието й.

Джулия погледна вестника, който бе взела от пейката, само и само да мисли за друго. Малко по-късно може би щеше да има достатъчно енергия, за да се изправи пред стълбите и пред стаята си. Тогава си спомни за разрушителния си пристъп в черната баня на първия етаж — стените от сив гипс, подобни на мъртвешка кожа, и отблясъците от счупени стъкла във всички ъгли. И сред тази бъркотия присъствието на Оливия беше по-ясно от всякога. Не можеше да понесе да види това, не сега.

Джулия прегледа заглавията. Всичко и се струваше толкова далечно и без значение. Прочете имена на политици, погледна снимките им: съвсем точно си спомняше кои бяха те. Те нямаха нищо общо с нея, нито с Оливия Ръдж. Защо изобщо четеше? Това беше първият нов вестник, който четеше от седмици насам. Усети, че атмосферата в къщата става по-напрегната и обърна страницата.

Долу на четвърта страница видя малко каре. Пол Уинтър бе удостоен само с тези няколко реда:

СИН НА ГЕНЕРАЛ, НАМЕРЕН МЪРТЪВ В ЧЕЛСИ. Капитан Пол Уинтър, 36 годишен, син на генерал Мартин Сомил Уинтър, заместник на Монтгомери в Ел Аламейн, беше намерен мъртъв тази сутрин от един приятел в малкия му апартамент на Стадиум Стрийт, СВ10. Капитан Уинтър, който от няколко години бе напуснал армията, бил намушкан многократно с кама или с нож. Малко след намирането на трупа, генерал Уинтър бил информиран за смъртта на сина му. От дълги години двамата били скъсали всякакви отношения. Капитанът беше ерген.

Джулия веднага помисли за Дейвид Суифт: трябваше да бъде предупреден. Докато, зашеметена, отиваше към телефона, чу накъсан остър смях — детски, весел, неудържим смях. „Млъкни, млъкни, млъкни“ — извика Джулия, като едновременно си казваше, че такъв невинен звук не би могъл да бъде произведен от Оливия Ръдж. Това беше веселият, свободен смях на съвсем малко дете.

Откъде ли идваше? Сякаш изпълваше цялата къща, звучеше едновременно от всички страни. Джулия се спря неподвижна и затаи дъх. Да, идваше откъм кухнята, зад кухнята. Сега знаеше откъде. Ако не беше счупила черните огледала, щеше да идва отгоре. Забрави, че искаше да се обади на Дейвид Суифт и изтича към банята.

В огледалото би трябвало да се спотайва един силует, изливайки водопади от смях. Когато рязко отвори вратата, наистина я видя — тъмен силует, сгушен до ваната и отразен в розовите огледала. Джулия запали лампата.

Беше черното момиченце Мона и се държеше за корема от смях. Главата й беше вдигната и от гърлото и излизаше този неспирен смях, пресичан от хълцания, които ехтяха в облицованите с фаянсови плочки стени. Когато Мона я вида, вдигна малкия си пръст и смехът й се усили двойно.

— Но… — започна Джулия и се обърна. През отворената врата на банята видя Оливия да минава бавно по коридора и да се отправя към кухнята.

— Спри! — извика Джулия. В главата й все още звучеше смеха на Мона. Тя се втурна след Оливия, която с джинси и червена блуза беше минала през кухнята и влизаше в трапезарията. Когато и Джулия стигна там, Оливия вече затваряше един от френските прозорци и изчезваше в градината. Обзета от луд гняв, Джулия я последва.

Заобиколи къщата и видя русото дете, което с леки, весели стъпки се беше отдалечило и вече вървеше по улицата. Няма да ми се изплъзнеш — каза си Джулия — не с тези коси, които се виждат от сто метра — и тръгна бързо след нея по Кенсингтън Хай Стрийт. Косата на Оливия се поклащаше на двадесет-тридесет метра пред нея и и сочеше пътя като фар, пробиващ нощната тъмнина. На Хай Стрийт детето зави вляво и Джулия го изгуби от поглед.

Сама в тъмното, Джулия тича чак до кръстовището. Потропването на токчетата и отекваше във фасадите на къщите. Като стигна до ъгъла, забеляза Оливия доста по-напред от нея. Продължаваше да върви решително. Обгръщаше ги пашкул от тишина. Джулия вече не долавяше шума от гласовете и от движението на колите, в който доскоро беше потопена. Сега имаше само хора, излезли на вечерната си разходка, лишени от същност сенки между нея и блестящата коса на момичето. Джулия пресече една улица и продължи да следва Оливия. Кръвта й кипеше от гняв и решителност едновременно.

Момиченцето поддържаше дистанцията и се забавяше всеки път, когато Джулия изоставаше заради група минувачи или на някоя пресечка. За да я настигне, Джулия се затича стотина метра, но момиченцето запази лесно преднината си, без дори видимо да ускори крачка. Прозрачният въздух около Джулия, все още напоен с миризма на дъжд, сякаш се сгъсти в блестяща опаковка, която съдържаше единствено нея и Оливия Ръдж. Енергията на Джулия се изчерпваше в тази опаковка, пулсирайки в ритъма на кръвта й.

Изгуби Оливия от погледа си, пресече на другия тротоар и отново я забеляза да върви по улицата, леко и решително. Бледият пламък на косата й светеше над джинсите и червената блуза. На света не съществуваше никой друг и никакво друго движение.

Като стигна до площада пред Института на Британската общност, Оливия спря и се обърна. Отдалече Джулия видя строгото и напрегнато лице и за първи път не откри в него никакво предизвикателство. Беше напрегнато и безучастно, почти боязливо, в очакване тя да се приближи. Джулия слезе тичешком от тротоара, за да пресече, и щеше да попадне под една кола, която идваше.

— Ей, вие, внимавайте! — извика възмутеният глас на шофьора, но Джулия едва го чу.

Оливия искаше да я заведе някъде. Можеше да се помисли дори, че я умолява да върви след нея.

Отдясно достигна скърцането на не добре смазани панти и тя разбра, че затваряха парка. Беше девет часа. Оливия като че ли не чу този звук, обърна гръб на Джулия и бързо изкачи стъпалата. Промъкна се между редица от колони и тръгна бързо на север по алеята покрай парка. В момента, в който Джулия щеше да я последва, няколко разхождащи се хора й препречиха видимостта. После те отново се озоваха сами, бързащи по дългата тъмна алея. Косата на момичето блестеше пред Джулия като далечен фар.

— Оливия — извика тя, когато момичето се плъзна зад една завеса от дървета. Опита се да я догони с тичане. Чувстваше мускулите си да се движат като отделни механизми. Оливия беше далече пред нея, скрита в тъмнината.

Внезапно тя отново се появи в оранжевия кръг на една лампа, като се промъкваше без усилие между две редици дървета. Джулия вървеше отвън, покрай мълчаливия зелен парк, и стигна до младежкото общежитие, построено до парка. Оливия пак бе изчезнала. Тя извика името и. Тишина. Като се надяваше, че върви в правилна посока, Джулия мина през портала и тръгна по тясна лъкатушеща пътека. Стори и се, че чува в потвърждение, някъде далече пред себе си, лек шум от стъпки.

Стигна до една метална бариера. Поколеба се за миг, после я прескочи несръчно и падна в затворения през нощта парк. Тялото й беше оръжие, стрела, хвърлена след Оливия. Тъмната пътека пред нея извиваше покрай Холанд Хаус и общежитието, заобиколено от сечище. После пътеката навлизаше в една част от парка, която Джулия не познаваше — гора, пресечена от няколко утъпкани пътеки. Оливия вървеше към гората, без да се колебае.

— Оливия! Оливия! — извика Джулия, но детето не се обърна. Джулия я последва.

След няколко минути момиченцето напусна пътеката и изтича в тревата. Косата й хвърляше отблясъци между дърветата, тя се движеше все така направо, все по-навътре. Ръкавът на Джулия се закачи на един нисък клон и се разкъса. Обувките й затъваха в глинестата земя и пропускаха влажния студ. Тя загуби от поглед момичето, което следваше в рядката гора, после отново го забеляза — светъл отблясък между храстите, преди да изплува на една тъмна поляна. Те потънаха в гората — Оливия сякаш летеше над препятствията, а Джулия се клатушкаше непрекъснато и запазваше равновесието си само благодарение на своя устрем. Оливия я накара да тича така може би повече от километър — правеше неочаквани завои, изчезваше зад дърветата, появяваше се внезапно в някоя дупка, като я водеше в полукръг все по-надясно.

Когато излезе от гората, Джулия я видя да се промъква между ниските храсти, право към една метална ограда. Когато стигна дотам, Оливия вече беше далече напред по асфалтираната алея. В тъмнината Джулия видя само бледо, белезникаво потрепване, което сочеше следата й.

Трябваше да премине оградата, която й стигаше до брадата. С усилие, тя се хвана високо за нея и успя да промуши върха на обувката си в мрежата, после се покатери. Прехвърли единия си крак от другата страна, но най-трудното все още предстоеше. Държеше се с всички сили за клатушкащата се телена мрежа, прехвърли и другия си крак и скочи на пътеката. Ръкавът й отново се закачи. Беше ужасно уморена и го откъсна целия. Само увереността, че щеше да намери Оливия в края на пътеката и даде кураж да преодолее препятствието.

До нея достигна шум от тичане. Събра последни сили и си наложи да се затича леко, но наклонът на пътеката скоро я увлече в луд бяг, който не можеше да контролира. Беше както при слизане от планината — трябва да ускориш, за да не паднеш. Гравитацията я привличаше, като търкаляща се по наклона скала, към шума от стъпките на Оливия.

Устремена, тя изскочи на светло, сред шума и изумените лица на минувачите. Все още чуваше тичането на Оливия пред себе си. Пресече тротоара и се втурна в средата на Холанд Парк Авеню, уловена като пеперуда между кръстосаните светлини на фаровете. Горната част на тялото й — главата, ръцете и раменете — вървяха по-напред от краката. Падна сред вой на спирачки и клаксони, една кола спря само на сантиметри от тялото й.