Питър Строб
Джулия (11)

11

Караше по черните хлъзгави улици и знаеше, че се движи в неправилната страна на пътя. Знаеше, че трябва да кара вдясно, защото минаваше през периферните квартали на един град, подобен на Бостън, който й беше близък но някакъв свръхреален начин, като в сън. Другите коли обаче също се движеха вляво и това също й беше познато, като нещо, видяно на сън. Джулия се остави да я обземе това усещане и изпитваше смътно удоволствие да разпознава този странен град, въпреки че малко я дразнеше невъзможността да се ориентира с по-голяма точност. Видя едно петно от кръв върху нокътя на палеца си и механично го изтри в страничния ръб на панталона.

Входът за магистралата трябва да беше близо; оттам нямаше повече от два часа път до Ню Хемпшир. Беше сигурна, защото не бе живяла на повече от два часа път от родната долина. Можеше да си спомни всички пътища, магистрали, детелини в областта, дори макадамените пътища, които използваха фермерите. Тази сложна мрежа обвиваше мястото в долината, където живееше тя. Особено ясно, до най-малкия детайл, виждаше последния завой преди долината, рампата на изхода на магистралата слизаше към забулените хълмове, загадъчни светлинки проблясваха сред дълбоките долини, а в далечината — блестящото небе над селището. Виждаше всеки сантиметър от нощното си пристигане в долината, знаеше също къде се намира реката макар че не можеше да я види. Би искала да я види сега да се разстила пред очите й.

Минаваше през някакъв американски град, град като Бостън. Движеше се горе-долу на север. По тесните улици се изправяха сгради от 19 век, чиито червени тухли бяха станали мръсно-кафяви. Студен дъжд барабанеше по покрива на колата й.

Минаваше с кола през американски град. Беше в Америка. Лондон бе само малко мъгливо пространство в паметта й, Лондон не съществуваше. Тя беше в Бостън, а Лондон го нямаше. Скоро щеше да излезе на Беркширс и да следва този очарователен път, заобиколен от дървета и храсти. Джулия натисна газта до край и колата избуксува, като занесе пред следващата я. Приличаше на покрайнините на Бостън, ако не бяха тези коли. Знаеше, че тук хората карат в неправилната страна на пътя. Тя беше свикнала. Но защо правеха това. Подтисна този въпрос.

Джулия не принадлежеше към никоя епоха; прибираше се вкъщи и нищо не бе й се случило. Баща й я чакаше там, облечен в елегантен тъмносив костюм. Дядо й бе починал, затова се връщаше от Смит Колидж. Бостън беше грешка, не трябваше да минава през Бостън. Нямаше значение, познаваше пътя.

Трябва да беше вече близо до блатата. Сигурно много са се променили, както всичко останало, от години не бе ходила в Смит. Духът й се вълнуваше. Без да намалява, пое по друг път. Пред очите й застана картината на един мъж, от чиито гърди бликаше гъста течност… Не, това не означаваше нищо, въпреки че краката й се бяха подхлъзнали в кръвта. Нищо. Направи усилие да се усмихне на един младеж, който пресичаше улицата с широки крачки по маркираната с широки бели райета част от шосето, и той отвърна на усмивката й. Имаше типично американски вид — кръгло лице и коса, която падаше меко. Лице, което се изплъзваше, лице, което не оставяше следи.

Роувърът ускори. Скоро щеше да открие пътя и да излезе лесно на платената магистрала, като остави града зад себе си, щеше да стигне до завоя на изхода на магистралата и до другите завои между хълмовете, щеше да мине покрай малките призрачни светлини в долината, където извивките на шосето лъщяха между дърветата.

Въпреки че мисълта й от време на време се изплъзваше и продължаваше да плува из Бостън, тя знаеше къде отива. На Мерилбоун Роуд забеляза друго петно кръв на лявата си китка и го изтри с отвращение в седалката на колата.

Отърси се от усещането, че беше в Масачузетс, чак когато паркира пред една къща на Нотинг Хил, мина по тротоара под дъжда и слезе по шестте стъпала. Съзнанието й бе раздробено, като знаме от вятъра, като прозрачен парцал, разкъсан от птици. Натисна с всички сили звънеца. Едно подземие: една долина. Гърлото й беше толкова свито, че дишането й причиняваше болка. Устата й лепнеше. Накрая вратата се отвори и тя се хвърли в прегръдките на мъжа, който се показа, и докосна с ръце влажното му лица. Той я притискаше много силно и междувременно се опитваше да свали връхната си дреха. Капки дъжд се стичаха по лицето му, а тя, притиснала чело към гърдите му, бе разтърсена от нещо и беше нужно доста време, за да разбере от какво — ридания.

Прав на вратата, Марк я остави да плаче. Мократа връхна дреха му пречеше и, както държеше Джулия, успя първо да измъкне единия ръкав, после другия. Остави го да падне в краката му и притисна Джулия по-силно. Тя трепереше като птичка, хваната в клетка, удряше гърдите му с ръце.

— Слава Богу, ти си тук — каза тя най-накрая. — Толкова се страхувах, че няма да те намеря и тогава трябваше да… — Гласът й пресекна и тя не можа да продължи.

— Току-що се връщам — каза той, опрял брадичката си върху косата й; от двете страни на косата на Джулия сребрееше една самообразувала се ивица. — Господи, като си помисля само, че дори не ти благодарих за онези пари. Наистина, не трябваше да ги приемам, но те дойдоха точно в момента, когато имах нужда и…

Джулия вдигна напрегнатото си лице към него и го погледна, без да разбира. Очевидно бе забравила за чека.

— Всъщност, няма значение — каза той и я притисна отново в ръцете си. — Какво ти се е случило?

Тя постави едната си буза върху рамото му и изчака дъхът й да се успокои.

— Всичко се случи — каза. — Тя ще ме убие. Видях… видях… — Джулия го гледаше втренчено право в очите, но мозъкът й не възприемаше това, което виждаше.

— Ти си видяла… — окуражи я Марк и погали бузата й, но тя не реагира.

— Докато идвах насам, ми се струваше, че съм в Америка. Имах чувството, че минавам през Бостън. Търсех входа на магистралата, за да отида в Ню Хемпшир. Отивах при дядо ми, в долината. Смешно, нали?

— Прекалено си напрегната — каза Марк.

— Тя ще ме убие — повтори Джулия. — Никой не може да й попречи. Не искам да умра. Може ли да остана с теб тази нощ? Целият си мокър. — Тя докосна лицето му. — Защо си мокър?

— Излизах. Прекарах малко време с Лили. Говорихме. Говорихме за теб. — Той се усмихна на Джулия. — Прибрах се точно преди ти да дойдеш. Ела, влез.

Заведе я в стаята, помогна й да седне на една възглавница и свали обувките й. После избърса краката й с кърпа, изсуши ръцете й. Накрая попи леко лицето й.

— Имаш нова синина.

— Паднах на улицата. Тя си играеше с мен.

— Какво ти е на китката? — Погледна изумен дебелата, мръсна превръзка, която се показваше от блузата.

— Порязах се. Не го направих нарочно. Точно я бях видяла. Опитах се да ти се обадя. — Гледаше втренчено стената, като че ли сега, след като Марк я беше приел, не можеше да направи нищо повече за нея. — Искаше да направи така, че да ме прегази една кола. Като мисис Флъд. Да убие някого не означава нищо за нея. Тя обича това. И кара други хора също да го обичат.

— Момент — каза Марк, разтривайки ръцете й. Беше клекнал пред Джулия и гледаше разстроения й поглед. — Коя е тази „тя“. Малкото момиче, за което вече ми говори? Оливия Ръдж?

Джулия моментално излезе от вцепенението си.

— Не съм ти казала името й — каза тя и дръпна ръцете си.

— Лили ми каза. Преди малко.

— Лили не иска да ми повярва. Тя не може. Заради Магнус.

— Не се безпокой за Лили. И какво, това момиче?

Джулия погледна с умиление една мравка да излиза изпод ризата на Марк и да си проправя път по яката му. Мравката — малка, червена и много подвижна — бързо слезе по яката, мина по гърдите му и отново изчезна някъде под ризата на Марк.

— Тя иска да те убие ли?

— Да.

— Тя знае, че ти си разбрала как е умряло онова дете, не си спомням вече името му, преди двадесет години.

— Джефри Брейдън. — Джулия мислеше за мравката, представяше си как се бори с космите по тялото на Марк. Зави й се свят, като че ли беше пияна.

— И сега тя иска смъртта ти.

— Вече уби двама други мъже. Пол Уинтър и Дейвид Суифт. Идвам от апартамента на Суифт. — Джулия говореше с равен глас, без да изпуска от очи ризата на Марк. — Може ли да легна на леглото ти?

— Наистина мисля, че ще направиш най-добре.

Той й помогна да стане и да отиде до поставения на земята дюшек. Зави я с чаршафите и одеялата, които се бяха свили на топка в долната част на дюшека. След това отмести дрехите и чиниите, за да не му пречат, и седна на земята до нея.

— Ще потърся приспивателно — каза й той. — Това ще ти помогне да се отпуснеш.

— Нямам нужда от сън.

— Трябва да си починеш. — Марк сложи една мръсна възглавница под главата й и, като остави Джулия да гледа в тавана, отиде до потърси в кухнята шишенце с хапчета и чаша вода.

— Това е само валиум — каза той като се върна.

— Взимам прекалено много хапчета — промърмори Джулия, но все пак се съгласи да глътне едно. После се обърна към него с ясен поглед — той видя как се свиха зениците й — и каза: — Разбрах, че Магнус е неин баща. Ето защо съм аз. Ето защо искаше мен, още от началото.

— Хайде, затвори очи, Джулия. Ще говорим за това утре сутринта. Имаме куп неща да си кажем. Ще видиш.

Джулия затвори послушно очи.

— Измих си ръцете, защото бяха целите в кръв. — Обърна глава към Марк и отвори очи, за да го погледне. — Искам да ме пазиш. Само тази нощ. Моля те.

Без да иска, Марк се загледа в очертанията на бедрата на Джулия, и забеляза следа от нещо кафяво-червеникаво върху ръба на панталона й. Почувства как цялото му тяло потрепера, като че ли беше пипнал електрически кабел.

— Мисля, че ще повърна — чу да казва Джулия. — Чувствам се толкова странно… Не искам да умра. Марк, не искам да умра.

След като изгаси осветлението, Марк се съблече в тъмното и се чудеше къде ще спи. Джулия лежеше облечена на дивана, потънала в дълбок сън. Не смееше да я безпокои. Състоянието й му изглеждаше опасно и потвърждаваше всичко, което му беше казала Лили. Струваше му се, че бе достатъчно само едно докосване и тя щеше да потъне в необратима лудост. Това, което каза за Магнус, го разстрои. То му припомни още веднъж, че тя беше жена на заварения му брат въпреки всичко, което се бе случило през последните две седмици. Марк много добре знаеше, че Магнус беше по-силен от него и че нямаше да се поколебае да го пребие, само при подозрението, че спи с Джулия. Магнус го беше бил два пъти в детството му и той избягваше да си спомня този оскърбителен опит. Извади от шкафа индианско покривало, което едно момиче, чието име вече не си спомняше, му беше дало преди много време, зави се с твърдата тъкан и се настани в креслото.

Магнус сякаш беше навсякъде, скрит зад всеки камък, във всеки ъгъл. Ако се вярваше на Джулия, мъжествеността на Магнус бе заченала Оливия Ръдж, този фантастичен призрак, от когото бе обсебена. Въпреки че бяха почти еднакви на ръст, Марк винаги си представяше Магнус много по-висок от него, двойно по-едър, с много по-внушително присъствие. В състояние ли беше наистина Лили да го контролира? Предложението й беше отличен пример за възнаграждение срещу направени услуги. Но то щеше да бъде валидно само, ако Магнус признаеше, че усилията му да убеди Джулия заслужават отплата. Марк знаеше, че Магнус го смята за некадърен, почти незначителен индивид, но не мислеше, че той ще се опита да го изиграе. Във всеки случай бе сигурен, че никой от тях двамата не можеше да позволи на Джулия да напусне Англия.

Марк се настани удобно, доколкото беше възможно, въпреки че главата му непрекъснато падаше от облегалката, а завивката го драскаше като шмиргел. Джулия лежеше все така неподвижна под чаршафа. Магнус и Лили имаха право: беше й нужна дълга почивка под лекарски контрол. Досега Марк откликваше на всичките й моментни капризи, доколкото те я отдалечаваха от Магнус, но вече трябваше да внимава. Академичната му кариера беше стигнала възможно най-ниската си точка. Питаше се дали щеше да издържи още дълго време отегчението от преподаването. Книгата му бе една химера, мъртвородена, нещо, което винаги е било само илюзия. Преподаването беше единственият източник на доходи, като се изключи смешното наследство, което Гревил Лофтинг му беше завещал. Този стар мръсник изобщо не беше помислил за равностойно разделяне на богатствата си. В сравнение с Джулия, той съвсем не беше богат.

Джулия изпъшка и промърмори нещо на сън.

Той очакваше, че главоболието, което го обхвана на Плейн Три Хаус и го държа четири часа непрекъснато, ще се разбуди при пристигането на Джулия, но не усети и най-малък признак. Може би причина за това беше нейното състояние — една толкова слаба, толкова беззащитна Джулия, не можеше да отключи механизма — какъвто и да беше той, който причиняваше главоболието му. (През последните дни имаше чувството, че някаква нажежена до червено топка, някакъв чужд предмет беше проникнал в мозъка му.)

Чу гласа на Джулия:

— Марк?

— Тук съм. На фотьойла.

— Защо не си до мен?

— Размишлявах.

— А… — каза Джулия, полузаспала.

Така ли говореше на Магнус нощем, за да дойде при нея в леглото? Тази мисъл го разстрои и той стана, за да погледне Джулия. С потънало дълбоко във възглавницата лице, обградено от разрошената й коса, сега тя приличаше много повече на другите жени, чиито глави бяха почивали на тази възглавница.

В съня си тя произнесе съвсем ясно името му.

Без да го иска, Марк си представи тежкото достойно тяло на Магнус да ляга върху Джулия, да подпира корема си на нейния и разтваряйки краката й, да я обладава с цялата си увереност. Тя му принадлежеше. Марк виждаше как ръцете на Магнус я обгръщат, докато краката на Джулия намираха опора върху ханша му. Пенисът му се изправи срещу твърдата тъкан, той отхвърли покривалото и отиде да легне на дюшека до Джулия. Малко по-късно през нощта, след кратка борба с копчета и ластици, почувства духът му да преминава неподозирани разстояния, докато се нахвърляше върху жената на брат си. Беше все едно да се любиш, след като си взел ЛСД, но и това сравнение беше непълно, защото през цялата останала част от нощта той бе носен от видения. Той беше една великолепна сексуална птица, която оплождаше небето, лъчезарната и невинност притъпяваше миризмите на пот и мръсни съдове.

На сутринта Марк излезе да купи яйца, бекон и хляб. Останала сама в мръсната стая, Джулия започна да плаче. Чувстваше се изоставена, слаба, забравена на сиви брегове. Дори Марк беше безсилен да я върне в нормалния свят на хората или да я извади от тази унила пустиня. След като плака няколко минути, опъна чаршафите на дюшека. Бяха мръсни и на петна, но със съзнателно усилие Джулия си наложи да не обръща внимание. Помисли си дали полицията беше намерила трупа на Дейвид Суифт и ако да, дали вестниците бяха писали нещо. Суифт не беше син на генерал. Трябваше да каже на някого какво се бе случило. Марк само се беше престорил, че й вярва, а и тя беше прекалено изтощена и покъртена, за да му обясни всички случки от вечерта. Даде си сметка, че познаваше само един човек, на когото можеше да се обади.

 

Лили вдигна телефона след първото иззвъняване, като мислеше, че Магнус най-после беше открил какво трябваше да се направи, за да сложат Джулия на сигурно място.

— Да? — каза тя и обгърна с блеснал поглед вазите си, иранския си параван, коня на Стъбс. Гласът на Джулия достигна до нея и неговата излинялост я накара да повярва във вечността на всяка една от своите вещи.

— Лили? Чуйте ме, Лили, имам да ви кажа някои неща.

— Но къде сте, за Бога — каза тя веднага. — Ние с Магнус се опитвахме да ви се обадим снощи, но вие не си бяхте вкъщи.

— Прибрах се сега — излъга Джулия. — Бях навън през цялата нощ.

— Мислите ли, че това е разумно, скъпа? Всички ние имаме впечатлението, че ви трябва много почивка. С удоволствие ще ви помогна да пренесете част от багажа си и да се настаните тук. Така няма да сте съвсем сама…

— Много е късно за това — каза Джулия с отслабнал глас.

— Говорете по-близо до слушалката, скъпа.

— Трябва да ми повярвате, Лили. Никой друг няма да ми повярва. Вие сте единственият човек, с когото бих могла да говоря.

Тя изглеждаше далечна и отчаяна. Лили си я представи за миг като малък силует, летящ на запад, като самолет на хоризонта, който става все по-малък и по-малък.

— Пак сте се притеснявали. Защо не дойдете тук за известно време и да ми разкажете всичко?

— Лили, Магнус е бащата на Оливия. Знам го. Той е посещавал Хедър Ръдж — в моята къща. Видях една снимка, на която те са заедно тук, по-малко от една година преди раждането на Оливия. Той е баща на Оливия, Лили. Затова тя е избрала мен. Миналата нощ я видях да убива един човек. Дейвид Суифт. Той я е познавал и каза повече неща, отколкото трябваше, като Пол Уинтър. Тя е накарала някого да ги убие. Пристигнах точно след това, той умираше. А сега е мой ред, Лили, оставам само аз. Мой ред е.

Лили едва чу края. Когато Джулия й съобщи, че Магнус е баща на момиченцето, веднага усети, че й казва истината. Вътре в нея избухна гняв срещу лъжите на Магнус. Чувстваше се напълно измамена.

— Сигурна ли сте в това, което казвате за Магнус? — успя да произнесе.

— Абсолютно сигурна — каза убитият глас на Джулия. — Затова тя ме преследваше. Всичко съвпада.

— Господи! — изуми се Лили, съзирайки веднага едно друго съвпадение. — Давате ли си сметка за това, което казвате, Джулия? Вярно е, има причина, поради която Оливия се е спряла точно на вас. Магнус…

— Магнус и Кейт — прошепна Джулия. — Магнус и Оливия. Разликата е, че Оливия носи злото в себе си. И че знае как да контролира съзнанието на хората.

— Това е ужасно важно, Джулия — казах Лили, а съзнанието й прехвърляше различни възможности.

— Потърсете името на този човек във вестниците — каза Джулия, без да я слуша. — Суифт. Бил е част от бандата й. Той ми разказа как е бил убит Джефри Брейдън, а тя е накарала да убият него. Видях тялото… видях кръвта му, целият беше в кръв.

— Джу…

Но Джулия беше затворила. Лили се обади веднага у тях, слушаше иззвъняванията и я подканяше на висок глас:

— Вдигнете! Вдигнете!

Затвори след дълго упорство и, като чу отново сигнала, избра номера на Магнус в Гайтън Роуд.

— А, Лили, ти ли си. Не мога да направя чудеса, знаеш. Има два или три начина. Но ще стане. Ще ти се обадя довечера, за да ти кажа точно.

— Не ти се обадих за това — каза тя раздразнено. — Искам да ти задам един въпрос, Магнус, и искам ти да ми кажеш истината.

— Какво има още? — попита той и се опита да прикрие прозявката си, а това вбеси Лили.

— Ти ли си баща на това нещастно дете? На малката Ръдж? Току-що говорих с Джулия по телефона и тя твърди, че има доказателство, че ти си неин баща.

— Как се изрази, Лили. „Доказателство“ ли каза? — Тонът му издаваше забавна доверчивост, което означаваше признание.

— Тя знае, че си ти — да, каза, че „знае“. Искам да ми кажеш истината, Магнус.

— Не знам каква е истината — каза той.

— Което означава?

— Че не знам дали съм неин баща. Бих могъл да бъда. Както и двама-трима други. Тя ни изсмукваше всичките пари. Може би детето е било плод на общите ни усилия! Имаше уикенди, в които правехме точно това.

— Магнус, ти си глупак. Ако ми беше казал това през последната седмица, много неща можеха да се променят. Но сега мисля, че ще имаш голям късмет, ако някога отново видиш Джулия.

— Направи поне нещо, докато аз се занимавам с тези непотребни книжа. Не мога да следя за всичко!

— Точно сега трябва да мобилизираш всичките си сили. Знаеш ли какво правя в момента? Преглеждам сутрешните вестници, за да видя дали пишат за някакъв си Суифт. Жена ти каза, че е бил убит пред очите й.

— И ти ли полудяваш? Само това липсваше?

— Довиждане — каза Лили и затвори внимателно. „Таймс“ и „Дейли Телеграф“ бяха сложени на една от страничните облегалки на дивана. Тя сграбчи двата вестника и ги разгъна на килима. Прегледа първо Таймс, пробяга с поглед по заглавията. Стигна до страницата за спорт и се върна назад, за да бъде сигурна. Никъде не се споменаваше за Дейвид Суифт, нито за някаква подозрителна смърт.

С облекчение се захвана с „Телеграф“. Това беше някоя нова халюцинация на Джулия, още една причина, за да я затворят. На първа страница явно нямаше нищо, а и на следващите също. Лили продължи да преглежда вестника все по-убедена, че паниката й беше неоправдана. Трябваше да се извини на Магнус и да се опита да запази достойнство. Долу на пета страница, едно заглавие сложи край на тези мисли:

ПРОБОДЕН С НОЖ В АПАРТАМЕНТА СИ. Тялото на Дейвид Суифт, 37-годишен, било намерено рано сутринта от полицията в апартамента му на Айлингтън. Привлечени от отворената врата, полицаите открили тялото на господин Суифт; смъртта изглежда е била причинена от многобройни рани от нож или кама. Според свидетели, открити от полицията на Айлингтън, една непозната жена е излязла от апартамента на господин Суифт около час преди да открият тялото.

Лили бързо препрочете краткия абзац, после стана и остави вестника да падне на земята. Значи беше вярно: видели са Джулия да се измъква от апартамента на този човек. Магнус беше бащата на Оливия. Схемата, която си беше изградила наполовина, докато Джулия й говореше, ставаше все по-ясна. Джулия не можеше да види тази схема, тя си беше направила друга, съответстваща на фактите, които разбираше. Още от началото Лили се бе отказала да вярва на историите на Джулия, защото не съществуваше никаква убедителна причина тя да бъде обект на едно автентично проявление. Сега тази причина се появяваше с такава ослепителна яснота, че тя се питаше как не бе успяла да се досети по-рано. (Със срам трябваше да си признае, че гордостта беше основният мотив за това, че не повярва на Джулия.) Кръвта нахлу в лицето й. Лили отиде до прозореца и погледна празния парк. Мръсен дъжд валеше безспир.

Повече отвсякога беше важно Джулия да напусне тази къща. Ако Оливия Ръдж се върнеше сега… Лили настръхна и пак се отправи към телефона. Разбра, че я беше страх, страх за всички тях. Ако Джулия беше права, те всички бяха в опасност. А ако Роза наистина бе видяла нещо и бе умряла заради това?

Лили простена негласно и вдигна слушалката, за да се обади на Марк.

Джулия знаеше, че Лили щеше да я потърси у тях и да не я намери. Какво щеше да направи след това? Джулия се надяваше, че ще погледне вестниците. Все пак в Лондон човек не можеше да умре от насилствена смърт, без вестниците да му посветят няколко реда. Някой трябваше да й повярва, а сега оставаше само Лили. Освен когато беше с нея в леглото, държанието на Марк беше дистанцирано, бащинско, успокояващо: тя беше почувствала, че той не й вярва и дори се изненада, че това не я нарани, особено в състоянието на шок, в което се намираше. Това само потвърждаваше нейната изолация, а какво друго представляваше атмосферата на Оливия, ако не това? Атмосферата от съня на покрива.

Седна накрая на дюшека със замъглено съзнание. Не знаеше какво да прави. Идеята за бекон с яйца беше на Марк. На Джулия мисълта за храна й беше до такава степен чужда, че я възприемаше като нещо абстрактно. Това, което желаеше, въпреки че вагината я болеше, беше отново да се озове в прегръдките на Марк, да се притисне към него, да зарови глава в рамото му и да потъне безпаметно в дълбините му от черно кадифе.

Огледа отпуснато невероятното жилище на Марк. На пода бяха натрупани в безпорядък различни дрехи, чинии, чаши, книги… Под миризмата на цигари „Голоаз“ се усещаше някакъв странен дъх, малко сладникав, като в непочистена клетка с птици.

Стана трудно с намерението да сложи малко ред. Наведе се да събере наслаганите една върху друга чинии, кръвта нахлу в главата й и черни и червени звездички заиграха пред очите й. Седна тежко на дюшека. Стаята сякаш се завъртя около нея. Държеше несъзнателно чиниите, залепнали от наслоилата се кафеникава нечистотия, постави ги на коленете си, докато стаята спря да се върти. После ги занесе в кухнята. Мивката вече беше пълна с накиснати в студена, мазна вода съдове. Джулия постави чиниите върху малкия хладилник и пак се върна в стаята. Когато отново се озова в кухнята с две чаши и две бутилки от мляко, откри двадесетина подобни бутилки, наредени на една етажерка над мивката. Между тях имаше гъста мрежа от тънки паяжини. Джулия ги бутна настрана и успя да вмъкне двете бутилки, които носеше.

Телефонът започна да звъни и тя се поколеба дали да вдигне, като постоя за момент наведена над него. Може би Лили се беше досетила къде се намира. Трябваше ли да го крие от нея по-дълго време? Вдигна с безразличие. В ухото й прозвуча някакъв опияняващ глас:

— Марк? Какво става с теб напоследък? Анис ми каза, че си бил страхотно неучтив с нея и че си й разказал не знам каква история за медитация. Но това, което мислим ние, е, че някоя Голяма Любов ти отнема цялото време, нещо, което наистина не ти подхожда, кажи, искаш ли да се видим всички в „Райзинг Сън“, за да…

— Няма го — каза Джулия и преди да затвори чу смях, подобен на изхълцване, който я накара да изпусне телефона. Той падна и пластмасовата поставка се разцепи на две като раковина.

Джулия отиде до бюрото на Марк, седна на стола и дръпна пердетата. Дъждът падаше в сивата локва под прозореца и огъваше редките тревички, успели да пробият бетона. В горната част на прозореца се показваше късче сиво небе, съвсем схлупено, сякаш перспективата беше сгрешена. Джулия пипна пишещата машина на Марк, после избърса почернелите си от прах пръсти. Не разбираше нищо от това обаждане по телефона. Зад нея счупеният апарат бръмчеше периодично, като разярена пчела. Голяма Любов. Анис? Име на момиче ли беше? Въпреки всичките й усилия, умът на Джулия оставаше непроницаем за смисъла на казаното от момичето по телефона. Чувстваше се почти обидена от изблика на смях накрая. Дори в смеха се долавяше снобския акцент на Найтсбридж. Опря челото си върху студените клавиши на пишещата машина.

Неговото бюро, неговите книги, неговите записки. Работеше над нещо. Усети огромна благодарност към тази работа, към факта, че той беше част от онзи тип успокояващи и активни хора, които конструираха мостове или книги, които взимаха решения. Погали топчето хартия, оставено до машината. Името му сякаш пулсираше в гърдите й. Не можеше да му се сърди, че е неспособен да повярва в налудничавите истории, които му разказваше. По-късно щеше да му покаже някой вестник и да му докаже, че не си е измислила смъртта на Дейвид Суифт.

Следобедът като че ли никога нямаше да дойде; самият факт да мисли за това изискваше несъразмерно усилие. Беше сигурна, че жената с опияняващия глас и се бе подиграла по телефона. Пак започна да си мисли за връщане в Америка.

Отпусна се на дюшека, надявайки се, че Марк скоро ще се върне. На другия край вратата на шкафа беше отворена и Джулия разгледа малкото дрехи, окачени на огънати метални жици. Очевидно имаше една единствена вратовръзка, широка почти двадесет сантиметра, сребриста на цвят, с нарисувано на нея сияйно слънце, като портокал. Помисли си за стотиците раирани вратовръзки на Магнус, грижливо подредени в гардероба и намери сили да се усмихне. Марк имаше също и един костюм от зелен туид, датиращ явно от края на петдесетте години, който не личеше да е бил обличан оттогава. Магнус се преструваше, че дрехите не го интересуват изобщо, но притежаваше доста голямо количество. Имаше, например, шест чифта съвсем еднакви обувки, поръчани при обущаря на Корк Стрийт, който преди работеше за баща му. От това, което виждаше, Марк нямаше нито един чифт обувки, а само боти. Един чифт кафяви, и един черни, със закопчалка отстрани. И сандали. Имаше също и нещо кафеникаво, скрито в плик в дъното на шкафа. Цветът му на лъскав кестен й се стори познат и, осъзнавайки това, усети тревога, сякаш някакъв звънец се беше включил.

Протегна ръка и дръпна плика. Видя задната част на чифт обувки с ниски токове. Отстрани на шева беше отпечатано едно малко, дискретно „Д“ — фабрична марка. „Д“ означаваше Дейвид Дей, където бяха произведени обувките. Беше ги купила преди четири години и си спомняше дори цената. Тези обувки беше загубила, когато се промъкваше през прозореца първата нощ на Илчестър Плейс.

Джулия дълго време гледа обувките с пресекнал дъх, без да успее да си обясни това, което виждаше. Извади ги предпазливо, сякаш в шкафа имаше гърмяща змия. Горната част беше мръсна и малко издута от стоенето два дни навън. Значи Марк ги беше взел, а не Магнус.

„Чакай малко“ — каза си с разтуптяно сърце, като държеше обувките в ръка. Погледна дясната си китка с малката, зелена гривна, подарък от Марк. Един откраднат предмет, един даден предмет, — бе казала мисис Флъд. Джулия скъса гривната и я хвърли на мръсния чаршаф. Няколко пъти Марк бе дошъл след появяването на Оливия. Тя дори си помисли, че беше някакъв вид симпатична магия. Наистина, той се появяваше всеки път, всеки път.

А може би просто бе намерил обувките? В такъв случай защо трябваше да ги крие в шкафа?

Възприемчив, бе казала мисис Флъд. Той желае да бъде напълнен като бутилка.

Джулия осъзна, че от гърлото й излиза звук, който нито можеше да спре, нито да овладее. Сърцето й биеше в ребрата с такава сила, че беше невъзможно да го задържи, и караше гръдния й кош да кънти като барабан. Махна превръзката си. Чувстваше буквално как се пропуква, като тънка, крехка кост. Разрезът бе подут, а кожата на места се бе отлепила. С пръстите и ноктите на дясната си ръка тя разтвори раната. Бликна изведнъж светла кръв.

Той ще разбере, каза си тя. Дръпна грубо раната и кръвта, подобно на лента, потече по леглото на Марк. Изцапа с кръв също и обувките и ги остави на леглото. Остра болка прониза ръката й. Усети, че звукът, идващ от гърлото й, бе отслабнал и се бе превърнал в заглушено бучене. Сложи отпечатъци от раната си върху чаршафите на Марк.

Стана, погледна това, което беше направила, превърза отново ръката си и, без да обръща внимание на съвсем пресните петна по панталона си, изтича към вратата. Трябваше да си тръгне преди да се върне Марк. Вагината й пулсираше едновременно с китката. Наранявания. Изведнъж й дойде наум, че допреди пет минути имаше надежда за сигурност и дъхът й спря. Всяка сигурност беше само илюзия.

Джулия отвори вратата и вдигна боязливо глава, очаквайки да види усмивката на Марк Бъркли. Фин неуловим дъжд намокри лицето й. Изкачи шестте стъпала, които извеждаха на улицата. За няколко минути тънкият плат на блузата залепна за кожата й. Изтича до ъгъла, преследвана от усмивката на Оливия и от мисълта за Марк. Съществуваше един единствен изход, една единствена сигурност. Кейт я бе достигнала преди нея. В бързината и страха си забрави за Роувъра и се сети за него чак когато стигна до пресечката.

Къщата й се стори топла като оранжерия. Джулия хлопна външната врата и заключи, като знаеше, че Хейзел Мюлино я беше видяла да се прибира накуцвайки, с разчорлени коси и мокри дрехи. Съседката й стоеше пред страничната врата на къщата си, с бяло и лъскаво лице под черния си чадър, подобно на реклама за козметични продукти. Задъхана, Джулия чакаше зад вратата да се случи неизбежното. И действително, не бяха изминали и тридесет секунди преди звънецът да иззвъни. „Вървете си“ — прошепна Джулия.

Хейзел Мюлино почука на вратата, после пак позвъни.

— Всичко е наред — каза Джулия по-силно.

След като почука втори път, Хейзел Мюлино вдигна капака на пощенската кутия и започна да говори през процепа:

— Мисис Лофтинг? Имате ли нужда от помощ?

О! Джулия беше сигурна, че Хейзел бе коленичила пред вратата, за да бъде на височината на кутията. Сигурно изглеждаше чудесно така.

— Видът ви ми се стори… разстроен — продължи мисис Мюлино през процепа.

— Оставете ме на спокойствие. Вървете си от къщата ми.

— Не искам да ви безпокоя.

— Радвам се да го чуя. Моля ви, вървете си.

Джулия остана облегната на вратата, докато не чу стъпките на съседката й да отекват чак на тротоара. После отиде във всекидневната със спуснати пердета и изтръгна кабела на телефона. Като държеше апарата в ръка, забеляза, че през последните седмици горещината в къщата бе засегнала някои материали, защото тапетите се бяха отлепили на места. Близо до тавана една лента от тапет висеше като изплезен кучешки език. Всъщност цялата стая изглеждаше остаряла през тези горещи седмици: всичко бе мрачно и сбръчкано. Мебелировката на МакКлинтъкови бе загубила пищния си викториански стил и се белеше като изгоряла от слънцето кожа. Виждаше се, че един от столовете в трапезарията се бе отлепил. В края на стаята килимът се надигаше към стената.

Джулия пусна ненужния телефон. Наранената й китка, мускулите на бедрата и влагалището — всичко я болеше. Имаше усещането, че плътта на лицето й беше подута и отлепена от костите. Не можеше да има доверие на никого.

Качи се на етажа, седна на края на леглото си и зачака. Къщата около нея образуваше празно пространство. Не можеха вече да й се обадят по телефона; ако някой позвънеше, тя нямаше да отвори. Другите знаеха всичко, което имаха нужда да знаят. Беше Марк или Магнус — единият или другият. Оливия Ръдж си бе послужила с един от двамата и мисис Флъд беше разбрала, имаше вече седмици оттогава. Марк я беше измамил. Марк беше. Можеше да бъде Марк.

Джулия стана, отиде до бюрото и извади от чекмеджето молив и лист хартия. Някой трябваше да узнае иначе никога нищо нямаше да спре Оливия и тя щеше да продължава да нахлува в съзнанието на хората, да си служи с тях, преминавайки от един на друг като болест.

Ако ме намерят мъртва — написа бързо, — това няма да бъде инцидент. Ако ме намерят мъртва в тази стая или на друго място, и каквато и да бъде видимата причина за моята смърт, мен ще са ме убили. Убиецът ще бъде или мъжът ми, или неговият брат — Марк Бъркли. Един от тези двама мъже има намерение да ме убие. Същата личност е била в основата на смъртта на Роза Флъд и вероятно е убила капитан Пол Уинтър и Дейвид Суифт. (Но това не е сигурно.) Защото… има връзка с едно дете на име Оливия Ръдж, което е починало по същия начин, както моята собствена дъщеря. Мъжът ми Магнус е баща и на Оливия Ръдж. За нея можете да прочетете във вестниците от 1950 година. Като слагам настрана всякакъв свръхестествен елемент, защото би могло да повлияе на този, който прочете това, ви умолявам да повярвате, че нямам никаква склонност към самоубийство, и че смъртта ми няма да бъде произшествие, в никакъв случай. РАЗБЕРЕТЕ ГО ДОБРЕ.

Без да препрочете какво беше написала, Джулия сгъна листа и го плъзна между страниците на тефтера си с адреси, който скри между два сгънати пуловера в едно чекмедже. След това легна на леглото и се загледа в нагретия таван, където се образуваха и преливаха една в друга различни форми. Чакаше. От другите части на къщата като че ли се надигаха радостни шумове. Вълни от топъл въздух минаваха по нея, натежали от мириса на хищни животни. Накрая глътна три приспивателни.