Питър Строб
Джулия (10)

10

Оливия беше убила Джефри Брейдън; тя беше убила Пол Уинтър; тя беше убила и мисис Флъд, а сега се опита да убие и Джулия. Повикана от света на зловонните и злопаметни сенки, който обитаваше, пристигането на Джулия в къщата на Илчестър Плейс й беше дало плът и физическо присъствие. Това поне чувстваше Джулия: не можеше да влезе в някоя стая, без да изпита усещането, че нейният палач току-що бе излязъл оттам. Когато беше сама в стаята си, заключваше вратата, макар да знаеше, че Оливия може да отиде при нея, където и когато си иска. Дългото бягане през парка беше нещо като детска игра. Оливия си играеше с нея, като опитваше да възпроизведе „катастрофата“ на Роза Флъд.

Все пак характера на отношенията им се бе променил. Сега се намираха в ново положение: играта беше загрубяла и Оливия искаше кръвта й. Краката й трепереха и я боляха. Джулия чакаше да се стопли вода за кафето. Правоъгълникът на прозореца беше толкова тъмен, като че ли още беше нощ. Ъгълчето небе, което се виждаше над оградата от почерняло от влага дърво, беше неподвижно и раздърпано, сякаш се беше закачило на върховете на дърветата. Вятърът хвърли няколко капки дъжд върху стъклото.

Пол Уинтър. Някой е отишъл при него и го е заклал. Някой контролиран от Оливия; някой мъж, подтикнат от омраза, която Оливия можеше да насочва; някой мъж, на когото трогателният и абсурден Пол Уинтър имаше доверие. Който и да беше, никога нямаше да научи, че е убил Уинтър, защото той е говорил с една жена на име Джулия Лофтинг. Може би дори нямаше да си спомни, че е извършил това убийство. Може би Оливия беше способна да завладее нечие съзнание, после да го напусне, без да остави спомен за присъствието си. При тази мисъл Джулия усети как краката й се огъват. Челото й се обля в пот и тя трябваше да се подпре на мивката.

Затворничката на Абътсбъри Клоуз щеше да го научи от вестниците или пък от Хъф и щеше да изпита дива радост. Тя също беше жертва на Оливия.

И ако Джулия правилно разбираше действията на Оливия, сега беше ред на Дейвид Суифт. Изправи се веднага и отиде във всекидневната. Трябваше да потърси номера на Суифт в указателя. Щеше ли да успее да го убеди, че е в опасност? Тя бе видяла как действа Оливия, но Суифт беше глупав и арогантен. Набра номера, молейки се някой да отговори, но телефонът звънеше напразно. Дали беше излязъл или пък беше пиян и спеше.

Джулия не искаше да мисли за третата възможност, но не можеше да я изключи. Намери в указателя номера на комисариата в „Айлингтън“ и се обади.

— Един мъж може би е мъртъв — каза тя. — Проверете на Ъпър Стрийт 337, апартамента точно над бирарията „Красавицата и звяра“. Казва се Суифт. Има връзка с убийството на капитан Пол Уинтър. Побързайте.

— Какви са отношенията ви с мистър Суифт, госпожо? — поиска да се осведоми полицаят с провлечен глас.

— Страхувам се за него — каза Джулия, преди да затвори.

Изпита облекчение, че поне се беше опитала да направи нещо, и се върна в кухнята. Чайникът, пълен с минерална вода, свиреше неспирно. Джулия си обеща пак да се обади на Суифт по-късно.

Изпи кафето си права и се опита да реши как да действа, как да се изправи срещу предизвикателствата на Оливия. За втори път тя се бе опитала да я убие. След като шофьорът, който щеше да я прегази, едновременно побеснял и изпълнен със загриженост, й помогна, тя прекара цялата нощ легнала на леглото в свръхзатоплената стая, без да смее да затвори очи. Закле се да напусне Илчестър Плейс — тайната на Оливия беше разкрита, нямаше повече нищо за откриване. Трябваше преди всичко да се защитава. На сутринта обаче, си даде сметка, че Оливия можеше да я стигне където и да е. Никоя къща не беше по-сигурна от тази. Почисти банята и напълни кошчетата с парчетата от стъкло, а мисълта за това се беше закотвила в съзнанието й.

Докато допиваше кафето си, изведнъж и проблесна мисълта, че ако някога успее да се отърве от Оливия, това ще е в Америка. Време беше да се върне там. Бракът й бе приключил. Не искаше повече Магнус и нямаше нужда от него. С изключение на Марк, тя се чувстваше по-близка до Хедър и Оливия Ръдж, отколкото до когото и да е друг в Англия. Но никога не беше разговаряла сериозно с Марк. Щеше ли да му хареса да живее в Ню Хемпшир. С изумление си даде сметка колко малко го познава. Мисълта за Марк и даде смелост да вдигне телефона, който звънеше. После се вцепени при мисълта, че може би за пръв път щеше да чуе гласа на Оливия Ръдж. Но беше Лили.

— Джулия. Надявам се, че не ще ми се разсърдите, ако ви попитам как сте?

Джулия разбра, че можеше да говори с Лили само с най-равнодушен тон. Лили сякаш принадлежеше към друга ера.

— Добър ден, Лили. Как съм ли? Не знам нищо. Чувствам се между два свята. Много странно. Случиха се куп неща. Знам как мисис Флъд е била убита. Оливия щеше да направи същото и с мен. Предполагам, че това за нея е една хубава шега.

— Скъпа, ако искате да кажете…

— Че Оливия се опита да ме убие? Точно така. Следващия път ще бъде по-сериозно. Какво бихте направили, ако животът ви беше в опасност?

— Щях да отида при Магнус — отговори просто Лили.

— Вие сигурно, но аз не мога. Другия път може би Магнус ще бъде този, който ще се опита да ме смачка. Следователно, не бих могла да отида при него, нали?

В последвалата тишина тя усети, че Лили едва се сдържа.

— Зная, че сте съсипана, скъпа — започна Лили. — Но вие трябва да разберете, че ви липсва реализъм до такава степен, че е почти абсурдно. Магнус ви обича, Джулия. Магнус иска да му бъдете жена. Той иска да възстанови вашия брак. Ние — Магнус и аз — вчера идвахме да ви видим, точно след като обядвахме. Съжалявам, че не бяхте там. Щяхте да видите колко трогателно е нещастието му.

— Вкъщи си бях. Спях. Взех две приспивателни. Оливия току-що ми бе оставила съобщение. Ще ми повярвате ли, Лили? И снощи се опита да го приложи на практика — примами ме навън и буквално ме хвърли под една кола. Щяха да ме прегазят. Бях като хипнотизирана. Това е направила и с мисис Флъд. Ще наречете ли това „катастрофа“, Лили?

— Питали ли сте се някога, защо именно на вас се случва всичко това? Защо вие?

— Не сте глупава, Лили. Наистина, само това ми остава да открия.

— Направили сте и сте изтърпели много неща, скъпа. Преди колко време излязохте от болницата?

— Не знам — каза Джулия, като почувства, че леко започва да губи контрол над престореното си безразличие. — Какво значение има това? Един месец може би.

— Мисля, че от по-скоро. Слушайте, скъпа Джулия. Вие наистина преживяхте ужасни дни. Не смятате ли, че заслужавате да си починете известно време? Не казвайте нищо засега, но помислете върху това. Както сте съвсем сама в тази къща, би могло да ви се случи нещо или пък вие да си навредите по един или друг начин, без никой да разбере. За тези неща искахме да ви говорим с Магнус вчера следобед. Искахме да ви помолим да се настаните при мен за известно време.

— Вие и Магнус! Вие и Магнус мислехте, вие и Магнус решихте, вие и Магнус това и онова! Значи, страх ви е да не си навредя. Какво искате да кажете с това, Лили?

— Нищо, скъпа, искахме само…

— Искам да запомните добре едно нещо, Лили. Точно преди да ми се обадите, си помислих, че бих искала да се върна в Съединените щати. Тук повече нищо не ме задържа, освен може би Марк Бъркли. Искам да се разделя с Магнус. Той ми се струва невероятно чужд. Ако преживея тази обсада, ще поискам развод. Това е. Какво ще кажете, Лили?

— Бих казала, че това е катастрофа. Психологическо бедствие. Вие настоявате, че Магнус е отговорен за това, което се е случило, и не трябва да ви се позволява да мислите така.

— Виждам — каза Джулия ледено. — Искате отново да ме видите в болницата.

— Искам само едно нещо, скъпа, и то е да размислите — проплака Лили. — Колко часа на нощ спите? Какво ядете? Способна ли сте да се грижите за себе си? Но защо, защо, защо си представяте, че тази Оливия иска да ви убие? Вас… между всички хора, които би могла да избере?

Джулия слушаше с отворена уста и почти очакваше Лили да й отговори.

— Всичко това не води до никъде — заключи Лили. — Умолявам ви, помислете върху възможността да се настаните в стаята ми за гости. Все пак няма да се върнете толкова объркана в онази страна и да напуснете добрата, стара Англия и Магнус! Вие имате нужда от Магнус. Имате нужда от неговата помощ, Джулия. Слушайте, никой от нас няма да бъде щастлив, никой от нас няма да стане отново този, който беше, ако не признаем някои основни факти. Истината за Кейт…

— Вие не знаете истината за Кейт! Вие не знаете истината за Магнус! — изкрещя Джулия в слушалката и затвори.

Лили се обади пак след няколко секунди.

— Джулия, вие винаги проявявате голям героизъм и аз дълбоко ви уважавам, но все пак сте малко своенравна, скъпа. Вие ли ми затворихте под носа?

— Оставете, Лили — каза Джулия. — Не се притеснявайте за мен. Аз вече не живея във вашия свят. Аз живея в нейния. Попитайте мис Пинър.

 

— Препоръчвам ти да вземеш мерки, без да губиш нито миг — казваше Лили на Магнус пет минути по-късно. Телефонният звън го бе изтръгнал от съня. — Тя иска да се разведете. И спомена, че има намерение да се върне в Америка.

— Велики Боже — успя да измърмори той. — Тя полудява ли? Тя не може да се разведе!

— Предполагам, скъпи ми братко, че тя има достатъчно причини, за да получи развод петдесет пъти, ако е необходимо. Но… да, мисля, че е луда. Тази афера. Ръдж напълно я побърка. Тя рухна, Магнус. Сигурно можеш да намериш някакъв начин да я върнеш в болницата. Ако е необходимо — окончателно. Или поне докато стане способна да слуша гласа на разума.

— Лили — изръмжа Магнус със заплашителен тон — какво още си казала? Засегна ли пак темата за Кейт?

— Не, поне не директно. Главата й е прекалено заета с Ръдж, за да мисли за Кейт. Ще се решиш ли да се възползваш от образованието си и да потърсиш в старите си книги на кой закон можеш да се позовеш, за да я затворят? Защото, ако не го направиш, ще се окажеш без съпруга за по-малко от година. Тя може да отиде в Рино или в някое от онези места, където ходят американците, когато искат веднага да получат развод.

— Ще видя какво мога да намеря — изръмжа Магнус.

— Можеше да го направиш още в деня, когато тя си замина — каза Лили с най-нежния си глас.

— Имах нужда от теб, за да ми го напомниш.

 

Въпросът на Лили не излизаше от ума на Джулия. Защо вие? Тя би могла да отговори „защото аз купих тази къща“, но това само щеше да отложи истинския отговор за известно време. Не беше удовлетворена от това, което научи. Струваше й се, че силата която я беше подтикнала да отиде в Бредлендс Клиник и да се поинтересува от групичката на Оливия, още не бе я напуснала.

Най-голямото й желание беше отново да вземе две хапчета и да спи чак до вечерта. Но имаше усещането за нещо недовършено, сякаш не бе стигнала до края на някаква писта. Не можеше да разбере какво. Вестник? Да, това беше: „Тейтлър“. В деня, когато отиде да види картината на Бърн-Джоунс, първоначално имаше намерение да потърси в това списание снимки от приемите на Хедър Ръдж.

Защо не? — каза си тя. Откакто бе открила ролята на Оливия в смъртта на малкия Брейдън, се бе отдала на мързелуване. Като че ли нямаше какво друго да прави, освен да чака: да чака Оливия да реши какво иска да прави. Идеята да прелиства стари вестници в Колиндейл и изглеждаше по-привлекателна. И ако това й харесва, нека Оливия се появи в читалнята и да размаха нож над купчините „Джон О’Линдън’с“ и „Пънч“. Това беше толкова смешна картина, че за втори път Джулия се усъмни в умственото си състояние. Възможно ли беше самата тя да бе изтърбушила куклите и да бе писала върху огледалата? А също и включвала отоплението? Може би си бе въобразила, че вижда Оливия. Дълбоко в съзнанието си започна да се съмнява.

Но все пак, някой е убил Пол Уинтър. Това със сигурност не си го беше измислила. Не, Оливия не беше илюзия. Като си даде сметка, че ужасната смърт на Уинтър не я облекчаваше, Джулия се облече в топлата, мълчалива стая, взе колата и кара в мъглата по лъсналите от дъжда улици до отдела за периодични издания на библиотеката Колиндейл.

Един пазач в униформа провери читателската й карта с почти обидна придирчивост. Докато минаваше покрай редиците от столове, забеляза с края на окото си как двама младежи, седнали пред огромен куп викториански списания, се спогледаха. Сигурно все повече заприличваше на просякиня. Обувките й бяха пълни с кал от бягането през Холанд Парк, чорапите й се бяха скъсали и вече от една седмица не си беше мила косата.

Обичайното й място беше заето от един огромен негър с очила със златни рамки, които хвърляха неумолими отблясъци. На бузата му имаше три паралелни, морави бразди от порязване. Той я погледна агресивно, като мечка, която защитава територията си, и тя отиде да си потърси място в другия край на залата. Няколко мъже я проследиха с очи и снизходителна усмивка.

Накрая намери едно свободно кресло до стената и остави там изкаляния си шлифер. Попълни фиш за всички броеве на „Тейтлър“ от 1930 до 1941 година и отиде да го занесе. Библиотекарката беше нова — тъмнокоса, млада жена с големи очила с опушени стъкла. Докато я гледаше да предава фиша на един от служителите, Джулия си спомни, че я бе видяла преди две седмици пред френския ресторант на Абингтън Роуд. Тогава си бяха разменили съучастнически усмивки, като между хора, които имат нещо общо. Но сега не усети нищо подобно. Нямаше нищо общо с тази млада, красива библиотекарка.

С разчорлените си къдрави коси и огромните, тъмни кръгове под очите си, със скъсаните черни чорапи и калните обувки, Джулия седна пред масата от светло дърво и веднага се почувства в по-добро настроение. Нямаше да се предаде. Един млад мъж й донесе половин дузина големи, черни томове.

— Като свършите с тези, ще ви дадем други — каза той, сякаш се извиняваше или може би защото се страхуваше да не бъде наруган от тази странна читателка.

Джулия беше сигурна, че ще намери нещо. Духът й рязко се повдигна. Взе първия том от купчината и започна да го разлиства, като гледаше жадно снимките на мъже и жени във вечерно облекло. Това й напомняше детството й; като че ли всеки момент щеше да ги чуе да говорят.

Един час измина безуспешно, после още един. Наближаваше вече обяд, когато намери някаква следа. Разлистваше бързо тома от 1933–34 година и едно лице, което беше отминала няколко страници по-назад, я накара да се върне. В броя от ноември 1933 година, на една страница вдясно, Хедър Ръдж се усмихваше на фотографа с цигара и чаша шампанско в ръка, с ослепителни рамене. От нея се излъчваше такава чувственост, че Джулия изпита физически шок. Беше заобиколена от млади мъже, свободно размахващи ръце. Джулия побърза да прочете надписа: „Известната американка Хедър Ръдж на приема, даден от лорд Килрос, в компанията на мистър Максуел Дейвис и мистър Джереми Рейнолдс, на лорд Пейнтън, на почитаемия Фредерик Мейзън и на виконт Грегъри“. Това беше всичко. Джулия не познаваше никого от тези млади мъже, които до един изглеждаха надути глупаци. В този брой нямаше друга снимка на Хедър.

Прелисти по-бавно останалата част от тома, но не намери нищо за Хедър. Чак след около четиридесет и пет минути видя отново овалното й суетно и чувствено лице, крехката й шия и ослепителните й рамене. Пак беше обградена от млади мъже, между които отново се намираха мистър Максуел Дейвис, виконт Грегъри и почитаемия Фредерик Мейзън. Джулия прочете, че този път се касаеше за вечеря, дадена от лорд Пейнтън, който на снимката се виждаше в компанията на малка, превзета блондинка, цялата зъби и къдрици. Без никакво съмнение това бяха „нейните“ млади мъже. Джулия си зададе въпроса кой от тях бе имал честта да зачене Оливия.

В томовете до 1936 година Джулия намери на три пъти снимки на Хедър. Изглежда тя винаги беше в обкръжението на същите млади мъже, към които понякога се присъединяваха един-двама джентълмени в зряла възраст, с мустаци, кръгли кореми и очи като топки за лото: Оливър Бленкъншин, Найджъл Ремси, Дейвид Едисън. Но всеки път, когато някой от тези господа се появяваше, той беше притиснат отблизо от младежите, верни на Хедър. Тя винаги беше „известната (или популярната, или прочутата) американска домакиня“, но нямаше нито една снимка от приемите, които тя дава.

Джулия каза на служителя да вземе шестте тежки тома и да донесе следващите. Лицето й беше зачервено и трескаво, започна да барабани по масата и огледа с притъпен поглед спокойната читалня с наведени над книгите мъже, които сякаш изпиваха съдържанието им. Часовникът й показваше три часа и половина. Не беше пила, нито яла друго, освен сутрешното кафе.

В едно от крилата на библиотеката имаше малко кафене. Джулия си помисли дали не трябва да хапне един сандвич преди да продължи. В действителност не беше гладна, но в нейното състояние на духа по-скоро оптимистично — реши, че идеята е добра. Излезе бързо от читалнята, отправяйки мимоходом една загатната усмивка към пазача на вратата.

След като измина, почти тичешком, дългите полутъмни коридори до кафенето, взе поднос под унилия поглед на една индийка с прибрани в мрежичка коси и огледа какво имаше за ядене.

— Много е късно за топла храна — съобщи жената, без да помръдне от табуретката си. — Има само сандвичи.

— Няма значение — каза Джулия. Избра си сандвич с домати и сирене. Като докосна финия, шумолящ целофан, с който беше увит сандвича, Джулия веднага си представи тънката обвивка залепена на лицето й, запушила ноздрите и устата й. Пусна сандвича на подноса.

— Кафе? — попита Джулия като стигна пред големия, лъскав кафеник.

Жената поклати глава:

— Няма кафе. Много е късно. След половин час ще има отново.

— Чудесно — каза Джулия, като си взе кутия оранжада.

Когато стигна до касата, жената стана усърдно от табуретката си и отиде там, въздишайки. Маркира покупките на Джулия.

— Две лири.

— Сигурно сте сгрешили. За един сандвич?

Жената я погледна настойчиво, после погледна подноса с голямо отегчение. Чукна отново на машината и съобщи:

— Тридесет и два пенса.

Джулия занесе подноса си на една чиста маса и седна колебливо. Почти очакваше да й кажат да седне на една от масите, които още не бяха почистени. Но не, индийката се върна на табуретката с провлечена крачка, като не обърна никакво внимание на Джулия, по начин, който беше дори обиден.

Студената и сладка оранжада се стече бавно чак до стомаха и. Джулия опита сандвича. Сухият хляб като че ли беше без съдържание, синтетичен, а сиренето беше еластично колкото си иска. Джулия продължи да дъвче сандвича, преглъщайки го с оранжада.

Щом почувства, че стомахът и се свива, изтича към вратата с надпис ЖЕНИ. Повърна в първата мивка, без да пръска, в устата й сладнеше от оранжадата. Стомахът я сви отново, но този път изплю само струйка жълтеникава течност.

Пусна водата и избърса устата си, после се погледна в огледалото. Видя една нервна жена на определена възраст, със зачервено лице и очи на наркоманка, с ясно забележими, сиви кичури на слепоочията. Устните й бяха напукани и имаше синина отстрани на лявото око — беше се контузила, когато падна на Холанд Парк Авеню. Джулия се разреса с пръсти и успя да сложи нещо като ред в прическата си.

В читалнята я чакаха пет дебели тома. Джулия веднага потъна в първия, като проучваше всички снимки, преди да обърне страницата. В четири часа беше намерила две нови снимки на „известната американска домакиня“ — единия път в компанията на мистър Джереми Рейнолдс, а другия — небрежно облегната на ръката на виконт Грегъри. Хедър беше винаги същата, но младите мъже бяха видимо напълнели след пет години и започваха да показват двойни брадички и закръглени бузи.

В тома от 1937–38 година Джулия откри снимка на Хедър, права до един фотьойл на колела, в който седеше, привързан с колани, невероятно слабичък и смачкан дребен старец, който не беше никой друг, освен Дейвид Едисън — един от някогашните джентълмени със закръглени корем и очи като топки за лото. От другата страна на фотьойла стоеше Максуел Дейвис, чиито строги и енергични черти сега бяха омекнали и сякаш разбъркани от стабилен слой мазнина. Устата му беше отворена в лакома животинска усмивка, която накара Джулия да потрепери. Струваше й се, че усеща дъха му, възкиселия вкус на устата му. Хедър Ръдж блестеше със студената си усмивка на победителка между тези двама състарени мъже.

Не видя други снимки на Хедър в този дом, а също и в следващите. Някои от рицарите, които я обслужваха, по-точно лорд Пейтън и виконт Грегъри, се появяваха отвреме-навреме на баловете и соарета, надебелели, с червендалести и груби лица, каквито имат атлетите, станали алкохолици. Беше пет часа когато Джулия затвори този том. Библиотеката се затваряше в пет и половина и Джулия помисли дали наистина си заслужава да преглежда последните два тома.

Реши да хвърли един поглед за времето, което й оставаше, а после пак да се обади на Дейвид Суифт. Взе тома с броевете от 1939–40 година и започна да го разлиства възможно най-бързо. Стигна до броя от 19 май и се спря на една страница, посветена на снимки от Кембридж. С голямо усилие задържа възклицанието си на учудване. Магнус Лофтинг, млад и цъфтящ, във вечерно облекло, се усмихваше срещу обектива в компанията на мистър Максуел Дейвие. Надписът гласеше: „Двама възпитаници на Кембридж разговарят за блус“.

От този момент Джулия потъна в двата тома, търсейки снимката, която беше сигурна, че ще намери. Не се бавеше с другите портрети на Хедър — сама или в компанията на постоянната си свита, а търсеше страница след страница неизбежната снимка.

Намери я в броя от февруари 1940 година. Статията беше озаглавена: „В Кенсингтън настроението е във връхната си точка“. Една от снимките показваше много ясно част от дневната в къщата на Илчестър Плейс. Тапетите по стените бяха разкошни и на мястото на тежките мебели на МакКлинтъкови, до стените бяха разположени грациозни фотьойли и канапета. Стаята беше пълна с мъже на всякаква възраст, много от които в униформа. Хедър Ръдж изглеждаше все така млада и чувствена, както през 1930 година, и фигурираше на повече от половината от фотографските клишета. Тук танцуваше с лейтенант Фредерик Мейзън или с капитан Максуел Дейвис, там — водеше задълбочен разговор с полковник Найджъл Ремси. Но снимката, която Джулия гледа втренчено чак докато иззвъня звънеца в читалнята, се намираше на втората двойна страница от статията и показваше една възрастна двойка, очевидно не на място в този кадър. Това бяха лорд и лейди Селхърст, ако можеше да се вярва на надписа. Те се смееха бурно срещу фотографа. А зад тях, в един ъгъл на стаята, двадесет и една годишният Магнус Лофтинг бе обгърнал с ръка голите рамене на Хедър Ръдж.

Джулия вдигна глава в момента, когато африканецът ставаше от любимото й място и при нейния дивашки вид я изгледа така изумено, че изпусна част от листата си. Тя бутна томовете в края на масата и стана. Освен африканеца в залата беше само тя, като се изключеше хубавата библиотекарка и двама-трима души, които излизаха през вратата под щателния поглед на пазача. Сега знаеше отговора на въпроса на Лили „Защо вие“? Защото Магнус беше баща на Оливия. Защото и двете дъщери на Магнус бяха умрели от намушкване с нож. Защото Оливия търсеше отмъщение. Всичко беше абсолютно ясно и точно.

Излезе под сивия дъжд, като пияна. Тъмното небе беше покрито от черни облаци. Джулия потърси механично ключа в чантата си, отключи колата и седна зад волана. Лицето й беше студено и лепкаво от дъжда, ръцете й също бяха ледени и мокри. Тези усещания, както и горчилката в устата, изпълваха мисълта й. Ако я бяха попитали в коя страна се намира, щеше да се поколебае, преди да отговори. Всички части от мозайката вече бяха подредени и сложени на мястото си. Отговорът на въпроса на Лили бе намерен, това беше неизбежно, в миналото. Не беше нужно Магнус да потвърждава или да отрича онова, което Джулия откри. Тя бе сигурна, че не се лъже. Магнус беше бащата на Оливия: той е имал авантюра с Хедър Ръдж в младостта си, а после я беше зарязал. Това обясняваше всичко, включително и държанието на Хедър Ръдж, когато Джулия отиде да я види в клиниката. Сега разбираше защо старата жена я попита три пъти: Това ли е истинското ви име? Джулия потъна в седалката, гледаше обагреното в черно небе и виждаше как всяка част отива на мястото си. Какво по-логично от това, че Оливия Ръдж, такава каквато беше, се опитваше да убие втората жена на баща си, който я беше изоставил? И да направи от това убийство зловеща поема?

Трябваше да направи едно посещение. Част от съзнанието й го разбираше с пълна яснота, докато другата част бе все още притъпена от симетрията в действията на Оливия. В друг случай тя не би рискувала да кара — чувстваше се така, като че ли бе изпила половин бутилка уиски, — но нямаше как иначе да стигне дотам, където трябваше да отиде. Завъртя ключа в контакта и чу двигателя на Роувъра да се съживява. Включи на първа скорост и потегли като стрела през паркинга. Предното стъкло беше набраздено от дъжда. Пусна чистачките точно в момента, в който излезе на улицата. Картата на града, която имаше в главата си, щеше да я отведе в желаната посока, въпреки че не знаеше как да стигне дотам.

Оливия, Магнус.

Оливия, Магнус. Тя знаеше още от вечерта, когато срещна мисис Флъд, а сега наистина виждаше връзката и с какво тя самата бе част от замисъла на Оливия и от този на Магнус. Оливия би могла да бъде Кейт, каза си тя и Роувъра излетя напред като едва-едва избегна удара с един жълт фолксваген. Това означаваше, че Оливия би могла да бъде нейна дъщеря. Хедър Ръдж и тя бяха взаимозаменяеми.

— Не! — възкликна Джулия на висок глас и, навлизайки в дясното платно, натисна газта.

Сестри. Те бяха сестри. Жени на един и същи мъж. Майки на убити дъщери.

Чак когато видя червения светофар, Джулия успя да спре колата със скърцане на спирачките, без да обръща внимание на погледите на хората изпод чадърите. Остана свита над волана, с полуотворена пресъхнала уста и вдигнати към светофара очи — чакаше да светне зелено. Магнус изглеждаше по-объркващ отвсякога — океан от възможности и изненади: тя никога не би могла да го обхване, нито да го прогони от мислите си. Отровата, чиято чиста проява бе Оливия, излизаше от скритите дълбини на Магнус със сила, която е била потъпкана и видоизменена в детството му. (Както при Марк — каза един нелоялен глас в нея.)

Отзад изсвириха клаксони. Тя потегли и мина като фурия през кръстовището. Знаеше къде отива. Черното небе се стичаше отгоре и хвърляше петнисти сенки върху ръцете й, които държаха волана.

Наистина ли смачка едно куче? Не си спомняше. Всъщност тя не си спомняше пътя, по който бе минала. Да, в околностите на Голдърс Грийн и Финчли Роуд едно рижаво куче изскочи на шосето. Джулия инстинктивно изви волана, удари една паркирала кола и смачка вратата й. Струваше й се обаче, че след като потегли отново, имаше втори удар под предното ляво колело. Беше я страх да погледне в огледалото.

Остави колата на Ъпър Стрийт. Валеше ситен гъст дъжд, който проникваше в косата й. Мислеше си, че е ужасно да убиеш куче. Не смееше да погледне Роувъра. И той беше подарък от Магнус (купен с нейни пари), внушителен предмет — гладък, лъскав, като котка — образец. Отиваше му на Магнус да й прави подаръци с нейните пари и после да ги използва срещу нея. Стори й се, че зърна с края на окото си смачкана ламарина, а бронята май беше извита като рог от елен. Сгуши рамене. Къде беше шлиферът й? Нямаше го в колата. Оставила го е на стола в библиотеката. Надяваше се, че не беше убила кучето. Никой нямаше да забележи, но от това то нямаше да стане по-малко мъртво.

От бирарията на другия край на улицата струеше червена светлина. Зад прозорците имаше окачени чаши, които висяха надолу като прилепи и хвърляха отблясъци като коледна украса. Капките дъжд отскачаха от шосето и образуваха малки ручейчета, които се стичаха към тротоарите. Уличните фенери хвърляха непрекъсната линия от жълта кисела и разяждаща светлина — цвят, който глождеше кожата. Дъждът пълнеше с вода миглите на Джулия. Погледна над бирарията, но не видя светлина в прозорците.

Трябваше да се качи в апартамента, трябваше да види.

Полицията не беше тук — как така нямаше полиция?

Джулия пресече улицата, без дори да изгаси фаровете и да извади ключа. Колите минаваха през струите вода и почти не се виждаха. Стигна пред вратата на Дейвид Суифт и почука. Водата се стичаше по косата и врата й. Намери звънеца. Никой не идваше да отвори, та почувства остър хлад в корема си. Какво правеше полицията? Не бяха ли разбрали съобщението й? Джулия се опита да бутне вратата, но тя устоя на усилията й. Безсилна и разочарована се обърна и се намери с лице към ослепителните фарове на Роувъра, които я приковаха към стената.

Отново натисна вратата, после си спомни с невероятна точност за една техника, която Магнус веднъж й бе описал. Той защитавал един крадец, който му разказал как използвал пластмасова карта за отваряне на ключалките. И си послужи с кредитната си карта, за да й покажа. Като се порови из нещата в чантата си, намери кредитната си карта и пъхна единия й край между вратата и рамката, после я придвижи нагоре-надолу, усещайки съпротивата на ключалката. Тя настоятелно я пъхна по-навътре и чу силно изщракване на пружина. Бутна вратата и тя се отвори. Вмъкна се вътре и избяга от светлините на фаровете.

Спомняше си тази тясна клетка на стълбите. Отгоре до нея достигна приглушен шум. Сърцето й се сви болезнено, после се успокои, но страхът продължаваше да пълзи във вените, като ледена вода. Джулия се изкачи по мръсното стълбище. Беше сънувала тази сцена, но не си спомняше кога. Стигна горе. Треперещите й пръсти докоснаха дървената врата, през която се чуваше шепот — поредица от срички без значение. Бутна леко и вратата бавно се отвори. Пръстите й оставиха бледи следи по нея.

Усещаше присъствието на Оливия — тази сгъстена и напрегната атмосфера. Въздухът също свидетелстваше за нейното присъствие — носеше се миризма на лъв. Оливия беше тук или току-що си бе заминала. Най-напред Джулия видя ножа. Малко учудена, тя го взе и почувства дръжката да залепва за дланта й. Спомни си, като от някакъв друг сън, джобното ножче, което намери в пясъка първия ден, когато отиде в къщата. Като държеше ножа усети хрускави зърна от пясък. Оливия.

Обърна се внезапно, сигурна, че беше чула Оливия да я вика. Но шумът идваше от канапето. Същият приглушен шепот, който чу на стълбите. Съвсем като в сън Джулия мина по килима и видя Дейвид Суифт легнал на канапето, очите му бях отворени, а устата му се движеше. Безсмислени срички излизаха от нея. Спи, помисли си Джулия, и говори на сън.

Изведнъж главата му падна настрани и гърдите му сякаш цъфнаха. Една червена бразда се отвори от корема му до гръдната кост, откъдето излизаше червена пяна и напояваше ризата му. Беше наистина като разтворено цвете. Виждаха се сложни, крехки структури. Кръв течеше също под брадата и мокреше шията му. Той погледна Джулия в очите и искаше да говори, но устата му се напълни с кръв и можа да каже само една едва доловима дума:

— Тя…

— Тя току-що излезе — довърши Джулия. Вече беше изгубил огромно количество кръв. Джулия намери някакво парче плат на ниската маса и го постави върху дългата рана. Не беше видяла добре — помисли си с учудващо спокойствие, той вече умираше, когато тя дойде. Докато Джулия държеше безполезния плат върху раната, Дейвид Суифт се размърда на канапето и напръска ръката й с кръв, после пак падна назад. Джулия пусна ножа в лепкавата течност, която се бе разстлала по килима, изправи се и затвори за миг очи. Оливия беше дошла първа и го беше убила, докато спеше. Дивата й воня изпълваше стаята.

Изми ръцете си на мивката в кухнята, обърната гърбом към тялото на Суифт. Когато отми цялата кръв, слезе бързо по стълбите и излезе на улицата. Остави вратата полуотворена, с надеждата, че някой полицай щеше да отиде да хвърли поглед. Изтича до Роувъра под вече двойно по-силния дъжд, преследвана от смеховете и музиката в бирарията.

Щом влезе в колата, отвратителният спектакъл, който току-що видя, я блъсна с цялата си сила и с мокри коси и гръб, като се вкопчи за волана от полирано дърво, започна да се клати конвулсивно напред-назад. Джулия затвори вратата и се сви на седалката, трепереща и премръзнала. Мозъкът й се проясни, преди още да беше в състояние да контролира тялото си. Завладяха я картини от Америка, долини и големи пространства.