Питър Строб
Джулия (12)

12

Някога всички беше различно. Имаше една млада, хубава и лъчезарна жена, която се казваше Джулия и живееше в северен Лондон. Имаше съпруг, успял в професията си, и едно хубаво момиченце. Тримата живееха щастливо и безгрижно, отдадени на малкото общество, което образуваха, живееха един за друг… Имаше веднъж едно младо и много богато момиче на име Джулия Фрийман и тя се омъжи в Англия за по-възрастен от нея мъж, Магнус Лофтинг, и живя с него в Лондон, понасяйки изневерите и гнева му заради тяхната дъщеря (заради своята дъщеря)… някога една объркана, изпълнена с неувереност американка, която се казваше Джулия, живееше в къщата си със своето момиченце и виждаше мъжа си само късно вечер, когато той се връщаше, след като беше пил в някой клуб… Имаше някога едно хубаво, изобретателно дете на име Кейт Лофтинг… но тя бе мъртва… имаше някога една двойка, Магнус и Джулия, които имаха къща, но не толкова хубава, колкото можеха да си позволят, защото те (защото тя) мразеха ексцентричностите, и две коли, и едно малко момиченце, а извън семейството имаха малко приятели, защото много хора не обичаха Магнус, а Джулия беше малко стеснителна и защото всъщност тяхната дъщеря им стигаше… Един ден едно младо момиче се бе хвърлило на врата на някакъв мъж на име Магнус и беше имала дете от него и си беше послужила с парите си, за да спи той с нея (за да се ожени за нея)… някога имаше едно младо момиче, което всички обичаха…

Джулия гледаше напукания таван и си мислеше какво момиченце е била — любимото дете на баща си (косата й беше великолепна). Чакаше. Най-хубавата и най-истинската част от нея беше в миналото, което й бе изпратило Оливия Ръдж. Оливия, за чийто баща се беше омъжила. Беше толкова уморена, че не можеше да помръдне от леглото и мисълта й главозамайващо преминаваше от една версия към друга.

От приземния етаж се носеше безсмислена врява — чуваше трясък от счупено стъкло, нещо подобно на малки експлозии, пращене от разкъсан плат. Шумовете тръгнаха от кухнята, после продължиха в трапезарията. Сега сякаш някой хвърляше столове срещу стените. Исках да те освободя, помисли Джулия, всъщност исках да се успокоиш. Но ти не искаш мир. Ти искаш да насочваш всичко. Ти мразиш всички нас, мразиш тази къща. Аз ти дадох свободата, но не както би трябвало. Някъде се разцепи дърво и този звук бе последван от серия остри избухвания. Чаши, сигурно. После имаше един по-глух шум, чиниите. Някаква бутилка се счупи в стената. Вино? Уиски? Джулия вдиша въздух, но усети само лек мирис на изпражнения.

 

— Уредено е.

— По какъв начин?

— Трябва ни удостоверение, подписано от лекуващия лекар и от още един лекар. Двама лекари от болницата, доктор Машин-Чоз и още един, приеха да подпишат. Така тя ще влезне там за наблюдение. Това е само временна мярка, но така ще мога спокойно да помисля как да я държа на сигурно място. Доволна ли си?

— Питам се какво ли би могло да ме накара да бъда доволна в този момент.

— Хайде, Лили, какви ги говориш? Това беше твоя идея в началото.

— Заради твоето собствено добро, братко.

— За наше добро. И за нейно.

— Особено за твоето.

Магнус погледна към Лили, седнала в другия край на стаята, на ценното малко канапе до персийския параван. Имаше странен поглед. Очите й изглеждаха по-големи от обикновено, а ирисите с цвят на лешник сякаш се разтапяха в бялото. Лицето й бе много бледо.

— Лили — попита той, — все още ли ми се сърдиш заради това нещастно дете? Знаеш ли, всичко е плод на въображението ти. Не съм те излъгал. Никога не съм виждал това дете. Всеки би могъл да му бъде баща.

— Не всеки.

— Малко е късно за кръвен тест.

— Колко глупав можеш да бъдеш понякога! — Той я погледна с пълно неразбиране.

— Остави ме да ти обясня ситуацията, Лили. Джулия може да бъде настанена в болница, веднага щом имам подписите на лекарите, което означава най-късно в сряда. В случай на болнично лечение или смърт (споменавам тази крайна хипотеза мимоходом), аз ще контролирам всички пари в общите и личните сметки. От юридическа гледна точка важна е умствената неспособност, която ще бъде доказана от факта, че лекарите са поръчителствали нашата молба за болнично лечение. По-просто от това не може и да бъде.

— Опитай да й се обадиш по телефона — заповяда Лили. — Веднага.

— Какво? Искаш тя да дойде? Мисля, че вече изобщо няма полза, след като лекарите…

— Обади й се.

— Мога ли да знам какво става, Лили?

— Аз се ужасявам, идиот такъв! Джулия непрекъснато ни казваше истината, но аз бях много глупава и много горда, за да го призная. Тя е в смъртна опасност.

— За Бога, какво… — Магнус втренчи недоверчив поглед в нея. — Все пак няма да ми кажеш, че си започнала да вярваш на празните й приказки? Не ме ли убеждаваше само преди два дни, че това е просто въображение? Нали така ми каза?

— Да — призна тя. — Но се заблуждавах. Трябва да се опитаме да й спасим живота. Моля те, Магнус, обади й се. Искам да знам дали тя е в безопасност.

Магнус стана неохотно и отиде с тежки крачки до телефона. Набра номера на Джулия и дълго чака в тишината.

— Никакъв отговор — каза той. — Каква е цялата тази история, Лили? За какво се отнася?

— За отмъщение — каза тя. — За отмъщението на Оливия Ръдж.

 

Ето, каза си Джулия, слушайки варварския шум, който се качваше отдолу, това е отмъщението. Оливия мразеше да противоречат на плановете й, но Хедър бе сложила край на нейните замисли и проекти. Значи Хедър влизаше в нейното отмъщение, както и затворената в стаята си мисис Брейдън и всички членове на бандата й — с разрушено съществуване или изпратени в небитието, те не можеха да направят нищо, освен ако не преминат през жестоко разкаяние.

Тя е била подтикната да купи тази къща. Оливия я бе намерила — нея — единствената жена, която би могла да я върне на света.

Ако само Кейт не бе се опитала да глътне онова парче месо… и ако тя и Магнус бяха изчакали линейката… Джулия имаше впечатлението, че вече не лежеше на леглото си, а беше провесена над остри скали, назъбени от бурята. Кожата й гореше като че ли имаше температура. Представи си, че държи Кейт в ръцете си. Но Кейт беше в онази тясна, дълбока дупка, в малката кутия на дъното на дупката. В онова нещастно гробище на Хемпстед. Искаше да вдигне Кейт оттам. Да я отнесе със себе си далеч над морето и над скалите.

Тогава видя Кейт и Кейт й обърна гръб. Това беше картината, която видя точно преди мисис Флъд да свърши сеанса. Аз съм отговорна, помисли си Джулия, но не знаеше какво точно има предвид.

 

Една черна птица мина съвсем близо до главата на Марк и му пошушна съобщение, както би направила с някоя друга птица. Беше само една дума, може би Накратко, или Свободен, или Живея. Видя как птицата изчезна в светлата зона над върховете на дърветата, където небето беше необикновено розово. Долната част на памукоподобните облаци, току-що спрели да ръсят лек дъждец, сякаш откриваше нажежения цвят, покриващ горните им части. Търнър би могъл да нарисува това, каза си Марк, насълзен. Наболата брада го бодеше. Птиците му говореха. Той се разхождаше под облаците на Търнър. От последната си медитация чувстваше почти свръхизобилие от щастие — беше успял да стигне до екстаз. Цветовете на тревата и на дърветата връхлитаха върху него като крясъците, усилени от високоговорител — толкова различни нюанси на зелено! За първи път виждаше толкова оттенъци — техните трептения ту се смесваха, ту се отделяха от общата картина или се стопяваха в пространството. Цветовете бяха изумително щедри.

Джулия беше окървавила чаршафите му. Това изглежда също беше знак на благоволение. Кръв след като се бяха любили. Чувстваше Джулия като своя половинка, като че ли споделяха едни и същи крайници или едно и също сърце. Тя беше извадила обувките от шкафа и знаеше с колко любов той ги беше откраднал от градината й, където ги беше намерил една сутрин. Тогава беше усетил неудържимата нужда да отиде да види къщата й, да я обиколи и дори отмалял, погали грапавите тухли. Даже главоболието му с нищо не бе намалило радостта му. Джулия бе напуснала Магнус, тя щеше да бъде негова.

Джулия беше негова. Минаваше през Холанд парк, потънал в опиянението си, почти сам по пътеките си, и сърцето му беше изпълнено с радост от тази увереност. Той беше проникнал дълбоко в нея, познаваше костите и, сухожилията й. Джулия беше цялата видение и светлина. А също едно създание от кръв, жарава от кръв. Живея! му каза птицата. Да върви към Джулия означаваше да върви към блаженството. Чиста и ненаситна радост го потопи в опиянение. Тя го чакаше, царствена. Живея! Той залиташе под събраното на куп толкова щастие.

Едно момиче, което вървеше бавно пред него, свали чадъра си с толкова грациозен жест, че той изхълца. Позна врата и тила й, черната й коса падаше върху коженото яке. Марк измина бързо разстоянието, което го отделяше от младата жена и, усмихнат, хвана ръката й. Когато тя се обърна към него изненадана и малко уплашена, той целуна познатата уста и почувства душата му да се разтваря във вик на щастие.

— Не мога да повярвам — каза Магнус със слушалка в ръка. — Опитах се да те убедя, че може би има нещо вярно в историята на Джулия, спомняш ли си? Но ти беше сигурна, че са само илюзии. И ме убеди. Няма да ме накараш да променя мнението си втори път, Лили.

Затвори телефона с бавен, свободен жест — знак, който Лили познаваше много добре: търпението му беше изчерпано.

— Възможно е — каза Лили. — Но дали си убеден или не, това не променя много нещата. Опитай се да си спомниш, Магнус, какво точно видя в деня, когато си помислил, че виждаш Кейт?

— Как искаш да ти отговоря? Аз не знам какво съм видял… сянката на един облак, слънцето отразено на едно стъкло…

— Не, питам те какво помисли, че виждаш. Той направи гримаса на отвращение.

— Няма да ставам смешен пред теб, Лили.

— Кажи ми го. Кажи ми само какво видя.

— Кейт. Права до прозореца в стаята на Джулия.

— Как разбра, че това е била Кейт? Беше ли обърната с лице към теб?

— Не беше необходимо. Наистина момичето, което видях, бе обърнато с гръб и видях само тила й.

— Значи не е сигурно, че е била Кейт! Може да е била другата! — Лили скочи от канапето, после пак седна — Ето, Магнус! Ти си видял Оливия Ръдж. Тя е искала да я помислиш за Кейт. Търсила е начин да ти причини болка и да те обърка.

— Лили — каза спокойно Магнус, — никога не съм се противопоставял на твоя ентусиазъм и никога не съм му се присмивал. Но, ако ми кажеш, че съм видял призрак на онзи прозорец…

— А какво почувства, като проникна в къщата този ден? Не ми ли каза, че си бил измъчван?

— Изгубих разсъдък. И ти ми каза същото. Без да се брои, че бях пиян.

— Не, Магнус. Почувствал си нейното присъствие. Злото, което е в нея. Тя мрази също и теб.

— Господи, каква сбирщина от нелепости! И как обясняваш ти всичко това? Защо този малък демон, дошъл от миналото, се е показал изведнъж?

— Заради Джулия — каза тя. — Трябвала й е Джулия, за да я освободи. И двете ти дъщери са били намушкани от майките си. Тя е имала нужда от Джулия.

 

Първо родих Кейт, помисли си Джулия, а после родих Оливия. Но една част от Оливия е останала в мен, аз я допълвам. Поради приспивателните и липсата на храна, мисълта й обикаляше около един неподвижен център, който представляваше осъзнаването на шумовете, идващи от приземния етаж, където продължаваха да се чупят предмети. Задушаващата топлина изсушаваше гърлото й, изгаряше очите й и сякаш я повдигаше няколко сантиметра над дюшека. Плуваше над празно, неограничено пространство, в което рискуваше да се изтърси всеки момент. Джулия знаеше, че това се дължи на една малка деформация в мозъка й, на една гънка, която съставляваше част от Оливия. Искаше й се да чете, да почувства отново тежестта на своето тяло, но беше много слаба, за да вземе книга от нощната масичка. През цялата къща духаше топъл вятър, африкански вятър. Предпазното стъкло на една от картините на МакКлинтъкови се счупи, придружено от смях, подобен на ръмжене. После чу много ясно, че продънваха платното с ритници.

Може би това става единствено в главата ми. И дали щеше да е малко реално, ако беше така? Сякаш целият свят се блъскаше в главата й. А около нея цареше миризма на диви животни и на изгорена кожа.

 

— Изнасилване, Марк? Не бих повярвала, че това е в твоя стил. — Анис стоеше пред него, леко задъхана, със зачервено лице. Можеше да види следата от ухапването си на долната й устна. — А аз бях сигурна, че ти вече не ме желаеш — каза тя.

— Очарователна и нежна Анис — каза Марк и се притисна пак към нея. — Сладка, очарователна, секси, превъзходна Анис, как бих могъл да не те желая повече? — Той се засмя на тази абсурдна мисъл, надсмивайки се едновременно и на нея, и на себе си, със смях, който се надигаше от дъното на съществуването му.

— Трябва ли да отдам на медитацията тези промени в настроението ти? Според мен имаш нужда от почивка. На градус ли си?

— На градус съм заради теб, Анис, заради теб! — запя той и я повдигна от земята.

— Престани, Марк! Това не ми харесва.

Като си представи как изглежда той едновременно отвътре и отвън, го обзе луд смях, който щеше да го събори на земята.

— Отиваше ли някъде? — попита той накрая. — Да идем в някоя кръчма. Да идем в някоя кръчма, ще си държим ръцете. Тъкмо забелязах, че небето прилича на картина от Търнър. Не намираш ли?

Тя послушно погледна небето, заинтригувана и разсеяна в същото време.

— Ако искаш моето мнение, прилича на керемиден покрив. Но с мен не е нужно да измисляш толкова истории, знаеш ли. Аз съм абсолютно съгласна да започна да се виждам с теб отново. Просто мислех, че си намерил друг обект на интерес.

— Напротив, скъпа Анис, отдръпвам се от някои стари интереси. Реших да оставя преподаването. Смятам да пътувам известно време. Ела с мен, Анис? Сигурен съм, че ще бъдеш очарователна на някой параход.

Обзет отново от неконтролируем смях, той се хвърли на една пейка. Анис и Джулия бяха от едно и също вещество. След главозамайването си, той видя чертите на Джулия да се проявяват под тези на Анис. Щом тя се обърна с раздразнение, той я хвана за китката и я привлече към себе си.

— Говоря сериозно. Да отидем да пийнем по една чаша и да го обсъдим.

Гледаше нейното хубаво, жадно и открито лице и почувства как се възбуждат всичките му енергии. Лицето на Анис се разбиваше в него като вълна.

— Да видим… — каза тя. — Сега имам да свърша нещо. Можем ли да се срещнем в един часа, за да обядваме?

— В един часа за обяд — повтори той, смеейки се. — Каква радост. Остава ми да чакам само един час! — Смехът сви отново ребрата му и той сграбчи ръката на Анис. — Кажи ми две места, където би искала да отидеш.

— Е добре… никога не съм ходила в Калифорния. За момента наистина нищо друго не ми идва наум.

— Европа?

— Толкова е отегчителна Европа. Не, избирам Калифорния.

— Тя е твоя.

— Но да се иде дотам струва скъпо, все пак?

— Не всичко идва чрез медитацията. Господ Буда ще дойде на помощ, Анис, господ Буда ще дойде на помощ.

 

— Ще имаме всичко — каза Магнус, който накрая се бе ядосал, и то за добро. — Всичко! И ти избираш точно този момент, за да станеш загадъчна и прорицателно настроена. Нима няма да постигнем всичко, което желаеш? Имам жена, която е луда и трябва да бъде затворена за добро и Бог знае за колко време, докато ти, Лили, ще можеш да разполагаш с всичко? Мога ли да знам какво се опитваш да ми направиш?

— Не ти отива да се самосъжаляваш. Това, което се опитвам да ти направя, както се изразяваш, е да ти кажа най-сетне истината. Представи си, например, че Джулия дойде при теб със своя идея върху някакъв казус от правото и ти създава трудности в продължение на месеци. Ако ти говореше за това и на закуска, например, какво щеше да направиш?

— Върви по дяволите с твоите аналогии — каза той по-разгневен от всякога и така я уплаши, че тя не посмя да го покаже.

— Ще ти кажа какво щеше да направиш. Дори нямаше да я изслушаш и щеше да и се разсърдиш, че се намесва в твоята област. Точно така постъпих и аз пред това, което тя се опитваше да ми каже.

— Правото не е сборище от лъжи и безсмислици! — изкрещя той и удари с юмрук по масата.

Тя го погледна със зяпнала уста. Не смееше да каже нищо повече и търпеливо го изчака да се успокои. Когато видя, че раменете му се отпуснаха и вратът му спадна, се осмели да говори.

— Опитай се пак да й се обадиш, Магнус. Страхувам се за нея.

— Върви по дяволите — каза той, но с нисък глас и без да се обърне.

— Някой е убил двамата мъже — настоя Лили. — И Джулия го знаеше, преди вестниците да пишат за тях.

— Сигурна ли си? Джулия не е ясновидка.

Лили премисли последния си разговор с Джулия.

— Така мисля. Със сигурност ми каза за втория. Този Дейвид Суифт. Тя е ходила при него.

— В такъв случай съм очарован, че е мъртъв.

— Искала да го предпази от Оливия Ръдж… Мисля, че така ми каза. Освен, ако не съм разбрала добре.

— Втори път вече не се изясняваш. Не си страшно убедителна, да знаеш.

— И мисис Флъд беше убита, защото е видяла Оливия.

— Каква нелепост! Чакай малко… Трябва ли да си направя заключението, че Джулия е била в апартамента на този Суифт в момента, когато е бил убит?

— Така ми каза.

— Каза ти, че е видяла… какво е видяла? Да умира? Да го убиват? Какво точно ти каза?

— Не си спомням. Каза ми, че е била там.

— По дяволите! — възкликна Магнус. — И не е предупредила полицията?

— Предполагам, че не е мислила, че полицията ще бъде особено ефикасно средство срещу един дух.

— Духовете не убиват никого — каза Магнус, докато се обръщаше към телефона. Бързо набра номера и напрегнато се заслуша, със залепена на ухото слушалка и мърдаща от несъзнателни движения уста. После обяви:

— Пак никакъв отговор.

— Сигурно е взела приспивателни или пък е излязла — каза Лили. — Трябва да направим нещо, Магнус, и то бързо. Оливия я преследва. Знам го. Тя се е опитала вече да я убие веднъж.

— Питам се дали в действителност Джулия е по-луда от теб. Би трябвало да ви затворят и двете. — Размисли за момент. — Но, кажи Лили, ако Джулия е права, не сме ли всички в опасност? Ти и аз толкова, колкото и Джулия? В края на краищата ние също знаем за съществуването на Оливия.

— Ние сме много засегнати — отговори тя. — Ние всички сме заразени. Марк също, предполагам. Може би и ние сме толкова застрашени, колкото и тя.

— Говориш глупости.

— Спомни си какво изпитваше в тази къща. Тя те мрази, теб също, Магнус. И вече е изпитала удоволствието да те измъчва.

 

Джулия носеше Кейт в болницата. Тя беше не по-тежка от сноп пръчки. Кейт беше ранена и Джулия спешно трябваше да намери болница. Усещаше топла течност да тече в ръкавите й. Вървеше наслуки по пустите, зловещи улици и търсеше името на болницата върху забранените врати. Нейна бе грешката, че вместо да намери болницата, се шляеше по тези мръсни, безнадеждни улици и гледаше изтощена от един боклучав двор в друг, влачеше се по лепкавата настилка… Не беше успяла и знаеше, че Кейт вече бе мъртва. И най-слабият бриз щеше да бъде достатъчен, за да отнесе лекото й като перце тяло. Скоро щеше да се намери на празния покрив, потопена, в провала и траура, които бяха в нея. Видя се да изтръгва ножа от тялото на Кейт и да го насочва към себе си.

Бързи крачки отекнаха в къщата и донесоха миризма на пещ и на лъвове.

Тя бродеше из отчаяните улици и търсеше болницата, способна да поправи непоправимото.

 

— Къде отиваш? — Тя го видя вцепенена да взима чадъра и шлифера си. Бързаше като фурия.

— Трябва да изляза оттук преди да съм счупил нещо — каза той с възможно най-спокойния си тон. — Ще направя една обиколка. Обади й се ти.

— Ще се върнеш ли? Магнус, моля те…

— Ще се върна — каза грубо.

Тя стоеше разтреперана на прага на кухнята и го гледаше как се втурва като бизон към вратата. Хлопна я толкова силно, че дървото се разцепи.

 

Джулия дойде отчасти в съзнание и с бясно разтуптяно сърце осъзна, че ръката, която насочи към себе си, не беше на Магнус. Беше ръка на жена. Приличаше на нейната. Устата я болеше жестоко и бе пълна с подобна на катран утайка. Трябваше й малко овреме, за да разбере, че почти си беше прехапала езика на две. Тя позна ръката си чрез съня. Глътна струйка кръв и болката не продължи по-дълго от времето, което изтече между момента на представата за женска ръка, държаща кухненски нож, и осъзнаването, че тази ръка бе нейната. Болката бе заменена от бръмчене преминало през езика й. Цялото й тяло беше пресъхнало като напукано речно корито. Леко като клонче, като листо, тялото на Кейт се вдигна от ръцете й. Устните й станаха безчувствени.

В следващия момент тя отново се подслони в наркотичния сън и се изкачваше по мръсното стълбище към самотния, ужасяващ покрив. Познаваше и най-малкото петънце от влага по стените, и най-малката неравност по стъпалата.

 

Марк лежеше във влажната трева и чувстваше наводнената земя да прониква в раменете и гърба му. Забеляза като през мъгла добре излъскания край на новите си боти. Те блестяха в края на тяло му с богатия си златисто-кафяв цвят. Главата му беше пълна с птици. Струваше му се чудо, че беше срещнал някого и говорил с него преди малко, необяснимо усилие на воля и единство на съзнанието.

 

Но аз също я видях…, помисли си Лили, докато слушаше Магнус да слиза шумно по стълбите. В деня, когато видях Роза Флъд на пейката… Тя ме водеше през парка. Роза действително ли беше там или тя я бе повикала? Тя държеше на това да види как Магнус се промъква в къщата на Джулия. Искаше аз да позная това горчиво разочарование. Вероятно Роза се беше появила също и за да ме предупреди. Вече беше предупредила Джулия и искаше да предпази и мен от опасността. Отпусна се върху работния плот на кухнята и усети как металния ръб се заби в ханша й.

 

Марк се движеше през светеща мъгла, в центъра на позлатена топка, която се бе образувала около него, докато лежеше във влажната трева. Знаеше, че тази златиста, тръпнеща аура беше външната форма на главоболието му, последица от най-съвършените му медитации. Тази способност за метаморфоза доказваше несравнимото качество на неговото съзнание. Доказваше също неоспоримата ценност на упражненията му и дори на главоболията му, след като телесно го бяха пренесли в еуфорията на рая.

Дърветата, през които минаваше, бяха нажежени, кората им се отлепваше пред очите му, а листата шумоляха като златни. Вече беше изпаднал в това състояние, но не си спомняше кога. Пътеката трепереше под ботите му. Ако тропнеше достатъчно силно с токове, можеше да отвори пукнатина чак до кипящия, огнен център на планетата.

 

Потънала отново в съня, Джулия стигна до вратата, която водеше към покрива и излезе на асфалтираната площадка. Горещият асфалт лепнеше по подметките на обувките й. Пред очите й се откри небето, чиято равна, сива шир бе разсечена от линии в тръпнещо розово. Тази странна хармония от цветове рефлектира в корема й и изду вътрешностите й, като че ли бяха пълни с вода. Устата й бе покрита с нещо горчиво, подобно на сок от тютюн. Борова игличка я убоде по езика. Искаше Кейт, но Кейт беше мъртва. Долу Оливия вилнееше и джавкането на смеха й отекваше в празната къща. Дори на покрива-тераса, където отчаянието се разтваряше в нея като сол, можеше да чуе врявата: виене, пресипнали крясъци, чупещи се мебели. Това вече нямаше значение. Тя се гледаше като в огледало. Кожата й изгаряше от срам и очакване.

 

Лили се изправи с усилие и отиде с колебливи крачки към всекидневната. Коленичи пред телефона и с трепереща ръка набра номера на Джулия. Вместо звучния сигнал, тя чу само празно пространство, изпълнено с паразитно ехо. Сложи слушалката върху апарата и сивото, неизмеримо пространство остана затворено в телефона. Когато пак я вдигна непроницаемият звук отстъпи милостиво място на обикновения сигнал. Отново набра номера на Джулия и чу връзката да става, после някакъв звук, сякаш от падащ в безкрайното пространство човек и вихър, който го изтръгва от живота.

Затвори рязко, изчака да събере сили да опита още веднъж. Увери се, че чуваше нормалната тоналност, продължителна и успокояваща и се обади на поправки. Даде номера на Джулия на телефонистката и зачака.

— Съжалявам, но този номер временно е извън строя — каза гласът на чиновничката.

— Как! — каза Лили. — И защо е „извън строя“?

— Ние не сме упълномощени да даваме подобна информация — каза с пренебрежение телефонистът. — Ако искате да ви свържа с началника на службата…

— Да.

— Не затваряйте.

Лили навлажни устните си и отново зачака. Тишината в апарата бе по-мека, по-плътна, отколкото преди. Чака доста дълго, не издържа и затвори. Реши да направи сто крачки в стаята, докато чакаше Магнус да се върне. Не, нямаше да отиде сама на Илчестър Плейс.

 

Нещо прелетя по коридора на етажа, носеше безкрайно отчаяние.

Бавно, сякаш милосърдно, ножът, който държеше в ръка, проникна в гърлото на Кейт. Тя се задушаваше. Ръката й — същата ръка, която в съня си бе обърнала срещу себе си — държеше здраво между палеца и показалеца малкия нож с вдигнато острие. В полусъзнание, Кейт издаде задавен звук и отвори очи в момента, когато Джулия пробождаше мускулите на врата й. Погледът й беше мътен, в очите й плуваха облаци. Като в огледало видя да се отразява сцена, която се развиваше на ръба на покрива: два силуета, наведени един към друг в несръчно подобие на любов. Чу вратата на стаята й да се отваря шумно и вятърът нахълта като покри с прозрачни изпарения сцената, на която тя присъстваше, а също и небето — с розови ивици. Като в огледало. Тази, която я желаеше, бе дошла, тя се обърна на покрива, но не видя нищо друго, освен опустошение, намазани с катран мръсни хартии и небе в развалини. Една бяла колона от въздух идваше към нея. Във вътрешността на колоната можеше да види прах и късчета хартия, завъртени в луд вихър. От улицата, някъде под нея, или пък от отсрещната страна на стаята идваше гукане, което, тя знаеше, беше приглушеният смях на онова малко момиченце с черна кожа, чието име вече не си спомняше. Мощни ръце я приковаха към дюшека и дъхът на жарава и пепел на Оливия обгърна ноздрите й. Въртящата се колона от бял въздух я погълна, смеси я с прахта и късчетата хартия, с прахта и хартията.