Питър Строб
Джулия (6)

6

Магнус влезе в светлата, обляна от слънце трапезария, и наостри уши. Някъде в празната къща се чу щракване на ключ, последвано от леко бръмчене на машина. С несръчен жест Магнус прибра кредитната карта в портфейла си. Направи една крачка, носле отново спря, като дебнещо животно. Бръмченето може би идваше от неговата глава. Не му се събираха повече от седем или осем часа сън за цялата седмица, беше само на уиски и непрекъснато освобождаваше адреналин, представяйки си сцени с Джулия. Спеше на бюрото си между посещенията на двама клиенти или на пейките в парковете. Веднъж бе задрямал в един храсталак, докато наблюдаваше прозорците на Джулия. Представяше си, че я бие, че се люби с нея, че я събужда един час преди зазоряване и настойчиво й говори. Както много мъже със стадно чувство, Магнус изпитваше ужас от самотата. През миналата седмица на няколко пъти, докато обикаляше из къщата с бутилка в ръка, му се бе случило да говори на Джулия толкова сериозно, толкова разпалено, сякаш я вижда пред себе си като призрак. На два пъти бе чул как тя изкрещява името му, от болка или от объркване и беше тичал, залитайки, чак до къщата на Илчестър Плейс. Не знаеше какво очаква да намери там — освен ако Джулия не беше в прегръдките на Марк, защитавайки се диво миг преди да му се отдаде. Тази сцена спохождаше също и сънищата му и тогава той се събуждаше с разтуптяно сърце. Беше започнал отново да мастурбира, което не беше нравил от времето на юношеството си. Имаше любовница на не повече от пет минути от къщи — една стара клиентка, която живееше в Хамърсмиг, и една друга, намираща се не по-далече, чийто съпруг беше в затвора; но Магнус знаеше, че ходи при тях преди всичко защото ги плашеше; те представляваха само временна алтернатива. Без Джулия не му бяха твърде от полза. Тогава започна да обикаля нощем около тази къща, воден от гнева си и натрапчивите си мисли, които уискито никак не бе уталожило, и с единственото намерение да каже на Джулия думите, които му идваха така лесно, когато беше сам. По телефона не можеше да се контролира — тя изглеждаше толкова надменна и безсрамна, толкова бързаше да затвори, че това го вбесяваше.

Споменът за този гняв и престорено студеният тон на Джулия, който го бе причинил, помогна мигновено на Магнус да успокои опасенията си. Фактът, че сред всички къщи в Лондон, Джулия бе избрала точно тази, беше почти достатъчен, за да го накара да повярва в мистичните бръщолевения на Лили. Къщата на Илчестър Плейс, 25 разбуждаше у него прекалено натрапчиви спомени, за да свикне с идеята, че Джулия живее тук. Дори след всичките тези години миналото се събуждаше при твърде нещастни обстоятелства.

Би трябвало да изгоря тази къща до проклетите й основи, помисли Магнус. Тази мисъл като че ли му вдъхна кураж и той обиколи трапезарията, разглеждайки предметите в нея. Нямаше да допусне това място да го смути. Днес беше тук посред бял ден, а не както в предишните случаи, или когато, сгушен в градината, чукаше по прозорците преди да опита да се промъкне в къщата. Тогава къщата сякаш го удряше физически — само така можеше да опише чувството, което изпитваше.

Магнус извади плоско шише уиски от джоба си и отпи солидна глътка, преди да влезне в дневната. Забеляза, че се поти; разхлаби вратовръзката и изтри с кърпа челото си. Навремето къщата не беше толкова топла, дори бе по-скоро студена. А да, бяха сложили тези ужасни акумулиращи радиатори. Топлината беше неприятна, потискаща. Магнус издърпа връзката си и я натъпка в един от джобовете.

Извика Джулия по име. Като не получи отговор, той се облегна на напълненото с дреб канапе и отново измуча името й, после изруга, но в отговор се чуваше само лекото бръмчене, идващо някъде от къщата. Погледна към стълбата и за момент му се стори, че вижда двойно и се опита да се съвземе. Затвори за миг очи и ги отвори отново: разбира се мебелировката беше изцяло променена! Навремето тази стая беше по-весела, с опънат сатен по стените. Възможно ли беше? Във всеки случай приличаше съвсем на сатен. Чаршафите също бяха от сатен и от коприна. Имаше малки удобни канапета, цветни картини по стените. Всъщност стаята изглеждаше много по-голяма, отколкото сега. Всичко се смалява, когато остаряваш. По нищо не прилича на стаята, в която идвах преди години — тогава атмосферата тук беше весела и безгрижна, може би малко глупава. И ние всички, млади и глупави, каквито бяхме, бързахме насам. След Кембридж къщата го привличаше с волната си атмосфера, с вечната си карнавална обстановка и с тази свобода на нравите, която той тогава смяташе за типично американска. Това всъщност ни най-малко не намаляваше очарованието на домакинята на къщата. Все още виждаше как Хедър Ръдж се появява на вратата, с шейкър в ръка и с цигара в прелестната си уста. Точно това той искаше да попречи на Джулия да узнае. А също така трябваше да избягва да мисли за него. Магнус стана и отиде в кухнята.

И тук всичко се беше променило. Всичко беше бяло, като в болница. Магнус отвори наслуки няколко шкафа. Бутилки минерална вода, чинии, чаши. Едно чекмедже с нови, блестящи, сребърни прибори. Отстрани на мивката откри няколко бутилки уиски. С малцово уиски, което я беше научил да харесва. Той докосна бутилките. В известен смисъл те го успокояваха.

Би трябвало да е мъртва сега… В този момент в съзнанието му настъпи смут, защото му се стори, че помисли това за Джулия. Страхът, който изпита през нощта, когато счупи вазата, го обзе отново. Не, разбира се, другата беше мъртва, не Джулия. Трябва да е умряла в онова място, където я затвориха. Каква слаба и глупава жена. В продължение на години той й изпращаше пари. Без съмнение и други мъже бяха правили същото. Тя смяташе, че има еднакви права върху всички тях. Магнус блъсна силно вратата на шкафчето за напитки, като се надяваше, че е обелил мазилката или е повредил ключалката. От кухнята тръгна с вълчи стъпки към банята на приземния етаж. Почувства някакво присъствие и се спря на прага. Вместо да се обърне, погледна в оцветените в розово огледала и забеляза движение точно на границата на зрителното си поле. Беше пиян. Нямаше нищо страшно. Главата му сякаш бръмчеше в съзвучие с едно по-дълбоко трептене. Отпи още една глътка от плоското шише, докато се гледаше в огледалата. Пак забеляза онова неуловимо движение. „Досаждам ти“ — промърмори Магнус. Сивите му гъсти коси падаха на челото, костюмът му беше мръсен и смачкан. Разреса се с пръсти.

— Ти не си там — каза той на висок глас. — Върви на майната си!

От какво се беше уплашил толкова първата нощ, когато влезе в градината? Беше пил по-малко онази вечер и искаше насила да вразуми замъгленото съзнание на Джулия, а също — да седне за малко в тази къща и да вдиша въздуха й. Беше вдигнал вазата, за да помирише цветята. Къщата представляваше силно опъната мрежа от шумове, нито един от които не беше различим. Все пак струваше му се, че чува Джулия да крачи на първия етаж и да си говори сама. После, в началото много бавно, почти плахо, в него се роди усещането, че е наблюдаван, сякаш от някакво малко животно. Усещането, че ви гледат някакви очи. Неподвластно на разума, това чувство се засили. Мишката стана тигър, нещо зловещо, грамадно и диво. Никога в живота си не беше изпитвал такъв ужас. И отчаянието беше толкова голямо, колкото и страхът: абсолютно и непоправимо отчаяние. Държеше вазата с две ръце и се страхуваше да се обърне, сигурен, че нещо отвратително се спотайва зад него. Смъртта на Кейт — този миг, който го преследваше и беше готов всеки момент да го погълне. Обхвана го непоносимо главоболие. Нещо се нахвърли върху него и той хвърли вазата на земята като вдигна ужасен шум; после, без да се обръща, избяга през градината.

— Върви на майната си! — повтори и тръгна към стълбата.

Ако Марк беше горе, той… щеше да го удуши. Магнус постави крак на първото стъпало. Горе имаше нещо. Толкова му беше горещо, че цялото тяло го сърбеше.

Отстъпи една крачка и се върна на мокета. Веднага напрежението отслабна. Дори бръмченето в главата му намаля. Горе беше пълно с шумове. Бързи, неспокойни докосвания. По причини, които оставаха напълно загадъчни, те представляваха страшна опасност за него. Отново сложи крак на стъпалото и почувства, че атмосферата става заплашителна. Железен обръч стегна челото му; напразно се опитваше да поеме дълбоко въздух.

Отстъпи още, чувствайки пулсиращото, тежко присъствие на къщата. Да остане тук по-дълго време би означавало смърт за него — в това беше абсолютно сигурен. Поиска да извади кърпа от джоба си установи, че пръстите му са неспособни да се свиват нормално. Ръката му трепереше. Не владееше вече движенията си. Страхуваше се да се обърне с гръб към стълбата. Отстъпвайки, успя да намери пътя към вратата.

Когато, целият треперещ, Магнус се озова на слънце, докосна флакона със спрей в джоба си както се погалва куче. С крайчеца на окото си забеляза, че някой го гледа през прозореца на съседната къща и се обърна в тази посока. Жената с нежното, млечнобяло лице остана още за миг, после се отдръпна бързо. Магнус направи гримаса към прозореца, където беше тя. Ако видеше Джулия щеше добре да я нареди. Някой трябваше да плати за това… това унижение. Беше готов да направи на кайма всеки, който се изпречи на пътя му.

 

В деня след тези събития, Джулия караше на юг по автострадата, като следваше указанията, които и бе дал директорът на клиниката. Поради безсънието, мисълта й беше изострена. Караше много бързо, но не си даде сметка, докато не погледна таблото. Струваше й се, че никога досега не е карала така сигурно. Според ясния център на съзнанието й, нейното тяло пилотираше малката кола все едно, че тя беше продължение на нервната й система.

В Гилдфорд, при вида на един ресторант усети, че е гладна. Не бе яла нищо, откакто получи писмото, всъщност писмата — кратката бележка на мисис Ръдж, придружена от написаното на машина писмо на лекаря.

В първото пишеше:

Джулия Лофтинг,

Това ли е истинското ви име и наистина ли живеете в старата ми къща? Вие си спомняте за това, което стана. Елате да ме видите, ако желаете.

Х.Р.

Беше свръхвъзбудена, само прегледа набързо официалното писмо, чийто автор казваше, че е очарован, че мисис Ръдж ще има посещение след толкова години и добавяше, че дирекцията със сигурност не би се противопоставила на това. Някога имало проблеми с журналистите, които много зле се отнасяли към „пациентката“. Директорът щял да бъде също така очарован да се запознае с мисис Лофтинг, след като тя се види с „пациентката“… От писмото лъхаше на отрупано с работа бюро и много заета секретарка, а на втори план се усещаше строгата миризма на болница и амоняк. След като запомни добре указанията за пътя, който трябва да следва, за да стигне до Бредлендс Клиник, Джулия хвърли писмото. А драсканиците на Хедър Ръдж, обратно, препрочете десет пъти, като се опитваше да извлече максимална информация от тези безформени, разкривени букви. Съвсем ясно личеше американският почерк, толкова различен от грижливата и превзета калиграфия на англичаните, получили образованието си по онова време.

Джулия прекара по-голямата част от деня в предвижданията срещата с мисис Ръдж; приличаше на хрътка, която дърпа каишката си, сляпа за всичко друго, освен за онова, което е забелязала да шава в гъсталака. Остави телефона да звъни, без да вдига, и накрая излезе и вървя до късна вечер по тъмните улици на Хамърсмит и на Чизуик. Минаваше единадесет часа, когато забеляза, че е стигнала чак до Гънсбъри Парк и взе метрото, за да се върне в Кенсингтън. Дори шумовете, които изпълваха къщата и ставаха все по-бесни, не я уплашиха: това беше знак, че се приближава към непознатото, което управляваше съществуването й. Най-накрая можеше да премине към действие.

И духът, полтъргайстът, беше удовлетворен. Оправдано бе, че не се показва. Ако беше духът на Кейт, той, разбира се, не можеше да се разкрие преди развръзката. Джулия беше сигурна в това. Но в стаята й беше двойно по-топло, отколкото обикновено. А през нощта шумоленето на плат ставаше още по-бурно. Понякога Джулия чуваше гласове — една жена и едно момиченце — да шепнат в коридора. Също и тактове музика. Магнус вече не заемаше никакво място в мислите й: той беше само инструмент, зла сила, но в периферията. Джулия имаше впечатлението, че се приближава към центъра на силно изгаряща и заслепяваща светлина и тя трябваше да стои в пълното сияние на тази светлина, трябваше да разбере всичко. Иначе смъртта на мисис Флъд щеше да е напразна. И тази на Кейт, може би, също. Джулия чувстваше как цялата тежест на миналото я тласка към този нажежен център.

Точно след като отмина Гилдфорд, Джулия видя едно заведение на самообслужване и почувства как стомахът й се свива болезнено. Спря точно пред него и влезе в кафетерията. Мина покрай дългия тезгях, взе си без да избира и плати едно кисело мляко, пържени картофи, две наденички, твърдо сварено яйце, препечени филийки и кафе. Занесе подноса до една от малкото чисти маси и, без да поглежда около себе си, лакомо загълта храната. Гладът й се уталожи така бързо, както се бе събудил, но тя дояде яйцето и наденичките и побърза да излезе, като остави останалото на масата.

Половин час по-късно Джулия видя медната табелка, известяваща за Бредлендс Клиник и потегли по алеята на клиниката, която минаваше през малка горичка преди да стигне до една сграда от сив камък. Гърлото й беше сухо, пулсът й биеше. За да се успокои, си припомни снимките на Хедър Ръдж, които бе видяла. Когато вече беше в състояние да отвори вратата на Роувъра, слезе и пресече площада, покрит с чакъл.

На вратата я посрещна жена на средна възраст, облечена в бяло.

— Мисис Лофтинг, предполагам. Мисис Ръдж е толкова доволна, че й писахте. Знаете ли, че доктор Филипс-Смит иска да ви види след това? Бих ви помолила да ме последвате, далече е доста. О, бедната мисис Ръдж. От доста време вече не е между трудните пациенти. Но трябва да се спазва регламента, нали? Все пак има своите чувствителни места; по отношение на дъщеря й, както сигурно се досещате. Изглеждате много уморена, скъпа госпожо. Искате ли да си починете малко преди да я видите?

Тя имаше малки очи като на катеричка — живи и блестящи.

— Не, не, изобщо няма нужда — успя да промълви Джулия.

Жената се усмихна професионално, зад което като че ли се криеше доста буен темперамент.

— В такъв случай последвайте ме, ако обичате, мисис Лофтинг.

Тръгнаха бързо по коридор с номерирани врати: всичко беше боядисано в бяло, доста поизтрито.

— Можехме да я сложим в крило „Е“ — каза жената.

— А, добре. А… физически…?

— Тя е доста по-представителна.

— Представителна…

Докато сестрата отключваше една метална врата, Джулия погледна встрани и видя малка бяла стая, където върху чаршаф лежеше нещо безформено. До леглото имаше малка масичка от полирана стомана, отрупана с ампули и спринцовки. Джулия почувства как я присвива стомаха и й стана много зле.

— Оттук.

В края на коридора — друга тежка врата. Едър човек, облечен в мръсна блуза, стана от една табуретка и се приближи към нея. Докато вървеше коремът му се люшкаше.

— Можете ли да потърсите мисис Ръдж, Робърт? Аз ще заведа мисис Лофтинг в стаята за посетители.

Със знак на съгласие Робърт излезе с бавна крачка. Сестрата преведе Джулия през стая с ярки акварели. Няколко възрастни мъже, които работеха на една дървена маса, цялата нарязана, ги изгледаха зяпнали, докато минаваха. Учудващо гладките им лица изглеждаха уплашени. Единият от тях носеше черни очила, които го правеха напълно безизразен.

„Какво търся тук? — запита се Джулия. — Не мога да понасям това място“.

Неразположението й се засили докато сестрата я превеждаше през две други стаи, където цареше същото смущаващо противоречие между стените в ярки, безредни цветове и бледите, притъпени физиономии на мъже или жени. Лица, неподвластни на опита… Джулия се чувстваше хваната в капана на техния глад.

— Ето ни най-после, скъпа госпожо. — Сестрата беше отворила вратата на малка безлична стая, в която имаше два стола, поставени един срещу друг и разделени от зелена метална маса. Като й посочи куп списания, добави: — Тя ще дойде веднага.

Джулия седна на единия от столовете. Сестрата се обърна и излезе.

Миг по-късно се чуха приближаващи стъпки. Вратата се отвори пред масивния силует на Робърт, който отстъпи, за да направи път на една жена. В началото Джулия помисли, че се е излъгала. Това безформено създание, увито в избелял пеньоар, нямаше никаква прилика със снимките на Хедър Ръдж, която даже на четиридесет години беше слаба с овално, добре оформено лице и с подчертана чувственост. Джулия погледна Робърт, но той беше седнал на една табуретка в дъното на стаята със скръстени върху корема ръце и поглед, забит в краката му.

Жената продължаваше да стои на прага. Приличаше на онези повехнали и изгубили разсъдък жени, които Джулия видя в другите стаи.

— Как се казвате — попита жената, като разсея донякъде първите впечатления на Джулия.

— Извинете ме… — каза Джулия и стана. — Толкова държах да се срещна с вас. Вие сте Хедър Ръдж?

— Мисис Лофтинг?

„Те ме измамиха — помисли си Джулия. — Довели са ми някоя друга“.

— Мисис Лофтинг? — повтори жената.

— Да — каза Джулия. — Наистина съжалявам, но бях… толкова съм развълнувана да ви срещна… Купих вашата къща, знаете ли. Мисля за вас. Често мисля за вас. — С провлечени стъпки старата жена отиде да седне срещу Джулия. Няколко бели косъма бяха поникнали отстрани на бузите й.

— Защо сте искали да ме видите?

Жената погледна недоверчиво Джулия.

— Защо ли? — Джулия се наведе към нея. — Не знам откъде да започна… Обичате ли да имате посещения? Добре ли се отнасят с вас тук?

— Не чак толкова. Но е по-добре от затвора, знаете ли? — В гласа й още се долавяше акцент от Средния запад. — Няма нужда да ми казвате какво става навън. Ние имаме право да четем… разни неща.

— О, трябваше да ви донеса нещо за четене, някоя книга или списание, няколко джобни издания. Чисто и просто забравих.

Жената с похабеното лице я гледаше безучастно.

— Дойдох да поговорим за вас.

— Аз не съм нищо. Аз съм на сигурно място. Тук нищо не може да ми се случи.

Джулия не знаеше какво да каже, после от устата й се изплъзна:

— Моята дъщеря също умря. Ние имаме общи неща, важни неща.

— Значи вие вярвате, че моята е мъртва? — каза жената с наведен надолу поглед. — Така мислят всички. Но те не я познаваха. Оливия не е мъртва. А защо би трябвало да се интересувам от дъщеря ви, мисис Лофтинг?

— Не е мъртва? Но…

— Няма „но“. Така е, както казвам. Защо се интересувате от Оливия? Мислех, че сте тук, за да говорите с мен, мисис Лофтинг?

Внезапно старата жена се пошегува:

— Бедната глупачка! Вие не знаете къде се намирате. — Явно беше, че Джулия не можеше да схване казаното.

„Трябва да започна отначало…“

— Също би трябвало да знаете къде се намира той.

— Случиха ми се някои неща и трябва да говоря за това с вас. Прочетох всичко, което пишеше за вас в старите вестници. В продължение на дни. И мисля, че съществува връзка между нас…

— Погледнете ме добре, мисис Лофтинг — каза другата жена. — Аз съм тази, която е мъртва, не Оливия. Мисис Лофтинг! Любезната мисис Лофтинг идва да посети бедната луда! Яжте собствените си лайна, мисис Лофтинг. Търкаляйте се в собствените си лайна, мисис Лофтинг. Тогава ще знаете какво съм аз.

Джулия направи нов опит:

— Мисля, че мога да ви помогна… Част от самата вас е затворена в моята къща. Чувам ви да говорите понякога. Мислите ли, че съм луда, като казвам това? Защо казахте, че тук сте на сигурно място?

Мисис Ръдж бе станала внимателна.

— Не мога да направя нищо за вас, велика и превъзходна, мисис Лофтинг. Аз ви презирам. — С разкривено лице тя храчеше думите си. — Вървете си, живейте във вашата къща! Ще ви говоря за Оливия, мисис Велика и Превъзходна, мисис Любезна. Искате да знаете? Оливия беше лоша. Злокобна. Злото — от него не можеш да се отървеш. То си отмъщава. Това, което иска, е отмъщение и то го получава.

— И… тя как си отмъсти?

Мълчанието на мисис Ръдж беше по-лошо от презрението.

— Искате да кажете, че тя ви е подтикнала да направите това, което сте извършили?

— Тя се смее, тя се подиграва с мен. И с вас също се подиграва. Не я ли чувате? Вие нищо не знаете. Нищо. — Бялото и плоско лице с изкривена, тръпнеща уста и почти затворени очи се приближи до Джулия. — Направих това, което направих, мисис Лайно, защото видях какво представлява тя. Имате ли още нужда да ме питате какво беше нейното отмъщение?

— Мисис Ръдж — настоя Джулия. — Тя наистина ли направи това, което повярваха хората?

— Това, което представляваше тя, беше по-лошо от стореното от нея. Обикновените хора не могат да имат и най-малка идея за това. Доволна съм, че съм тук, мисис Лофтинг. Искате ли да ви открия една тайна? — Изкривеното и лице беше изпълнено със злонамереност.

— Да, искам да знам — каза Джулия, наведена над масата, за да улавя неясните думи.

— Бихте имали късмет, ако сте на моето място. — В ъгъла си Робърт подсмъркна шумно. — Вие сте идиотка, мисис Лайно. Такава идиотка като всички нас тук.

Джулия сведе глава. Следи от лиги блестяха върху похабената маса. Стаята й се стори ужасно тясна. Някаква отблъскваща миризма изпълваше въздуха; Джулия се почувства нападната от всички страни, зави й се свят.

— Кого другиго бих могла да видя — успя да каже тя. — Кой друг познавате вие?

— Тази кучка Брайдън — измърмори мисис Ръдж. — Идете всъщност да видите тази лапачка на кисело зеле. Говорете с приятелите на моето семейство. Те трябва да са открили истината.

— Как се казват те? — попита Джулия тихо.

— Имена… Мини Лейбрук. Франческа Темиъл. Пол Уинтър, Джони Ейкфорт. Искате ли други? Дейвид Суифт. Фреди Райли. Пфу! Вървете да им говорите за вашите проблеми, мисис Лайно!

— Благодаря — каза Джулия.

— Точно това, което си мислех. Вашето място е тук, тъпа глупачка. А сега, изчезвайте!

— Остават ви осем минути — каза Робърт от ъгъла си.

— Не, по-добре е… — започна Джулия. Тя стана.

— Тъпа мръсница. Глупачка! Помия от тъпи лайна!

Заобикаляйки безформеното тяло на старата жена, Джулия се спусна към вратата и я отвори. Робърт вдигна изненадан очи, а след това вдигна и тлъстата си ръка. Джулия изтича до края на коридора и се обърна случайно надясно. Забеляза една голяма врата, над която беше запалена лампа, мина през нея и продължи по безкрайните коридори, тласкана напред от представата, че мисис Ръдж и Робърт я преследват с тежките си стъпки. Накрая стигна до една дълга зала, пълна с мъже и жени със сиви и меки лица. Когато тя влезе, всички се обърнаха към нея. Джулия се спря за миг, после пресече бавно залата. Мъжете бяха прегърбени, с празен поглед; отдръпваха се, за да й направят път, като влачеха крака, някои от тях се опитаха да я докоснат с несигурни жестове. Един мъж, приличащ на труп със стърчаща коса, се усмихваше меко. Джулия едва забеляза масата за пинг-понг и металните столове, наредени в две редици. Киселата миризма на пране, дезинфекциращи препарати и пот заливаше всичко, като че ли Хедър Ръдж беше скочила отгоре й. Тези лица — струва ти се, че ако ги разрежеш, отвътре ще изскочат стърготини. Една ръка с огромни пръсти се опита да я хване за китката. Джулия направи движение назад и мъжът от дясната й страна, приличащ на слон, изсвири между зъбите си. Една жена с неестествено руси коси и сплескано тяло, започна да я имитира. Един мъж, чието лице бе цялото изтеглено на една страна като с кукичка, се промъкна пред Джулия и я хвана за лакътя в момента, когато тя направи крачка встрани, за да го избегне. Имаше усещането, че се дави в тази гротескна, зловонна плът… Обхваната от сляно отвращение, тя отблъсна мъжа и изтича до края на залата. Когато стигна там, Робърт се появи от другата й страна.

Намери се в дълъг, зле осветен коридор. Тежки, неритмични стъпки се чуваха зад нея. Тя започна да бяга. В края на коридора няколко стъпала слизаха към друг коридор, по-мрачен и по-тесен, грубо постлан с плочки. Тича до средата на този коридор. После задъхана продължи като се държеше с ръце под ребрата, докато стигна до една висока, дървена врата, затворена с тежки ключалки. Дърпа и блъска вратата с всички сили, докато накрая тя подаде. Отвори се пред три стъпала от сив камък, водещи към поляна, в края на която започваше малка горичка. Имената, които Хедър Ръдж изплю в лицето й, човъркаха като със свредел мозъка й. Брейдън. Мини Лейбрук. Франческа Темпъл. Пол Уинтър. Джони Ейкфорт. Дейвид Суифт. Фреди Райли. Погледна тъмната гъста гора и слезе по стъпалата към мрака на дърветата, като си повтаряше имената.

 

Все още съвсем зашеметен, Магнус стоеше на детската площадка близо до купчините пясък, заобиколен от деца. Очите му бяха вдигнати към прозореца на Джулия. Това, което току-що бе зърнал само за миг, бе невъзможно, невероятно. Той напипа бутилката в джоба си. Едно момиченце мина покрай него като докосна крака му и Магнус се отдръпна, чувайки как пясъкът скърца под обувките му. Пулсът му сякаш бе спрял. Малко по малко звуците започнаха да проникват в празнотата, която го бе покрила като стъклен похлупак. Чу острите гласове на децата, далечния рев на самолет. Едно дете се подпря на левия му крак. Беше минал през парка на тръгване от Плейн Три Хаус, много раздразнен от Лили, която бе странно резервирана към него, като че ли криеше някаква тайна. Имаше онова изражение „ти-си-едно-много-лошо-момче“, което придобиваше понякога, след като научи за нещо неприятно, извършено от него, но се отказва да засегне открито темата за предполагаемото злодеяние. Вместо това тя говори за „личната сфера“ на Джулия, за необходимостта от един „ясен и честен разговор“ между тях и за „нуждите на всички засегнати личности“. И всичко с блеснал и агресивен поглед. Магнус си помисли, че причината за това поведение несъмнено отново се дължеше на неумереното му влечение към пиенето.

После тя отново яхна любимия си боен кон: защото той не беше станал „кралски съветник“?

— За Бога, Лили — отговори той. — Обясних ти го сто пъти. Ако исках да бъда кралски съветник, щях веднага да стана. Но единственият резултат от това щеше да бъде да увелича наградите си и да намаля четири пъти броя на моите клиенти. Ти нямаш никаква представа какво означава това. За мъж в моето положение, това би било глупава грешка.

— Искам моят почитаем брат да бъде кралски съветник.

— Иначе казано, ти искаш да бъдеш сестра на кралски съветник, без дори да знаеш какво означава това. Това е абсурдно. Във всеки случай то няма нищо общо с Джулия. Не можеш ли да си го набиеш в главата?

— Магним…

— И не се опитвай да ме придумваш така… — Слава Богу, тя не настоя.

— Би трябвало да се грижиш повече за дрехите си. Човек би казал, че си спал с този костюм.

— Може и наистина да съм спал. Е, да.

Той напусна апартамента на Лили със силно главоболие и леко неразположение, вследствие на лошо храносмилане. Прекоси парка в отвратително настроение, раздразнен от слънцето и от мързеливците по тревата. Бяха съобщили, че времето ще се промени в следващите дни и това го зарадва. Изпитваше желание за дъжд, за облаци, за студено и сурово време. Като стигна до площадката за игра, излезе от пътеката и тръгна през тревата. Тогава, като вдигна глава към прозореца на Джулия, видя Кейт с гръб точно срещу стъклото. Миг по-късно тя изчезна. Той познаваше косата на Кейт по-добре от своята. В продължение на един дълъг миг Магнус забрави да диша.

Отмести от крака си едно малко и усмихнато чернокожо момиченце на две или три години и, възвръщайки си жадно дъха, направи няколко крачки по поляната. В стомаха му пареше, а езикът му бе надебелял и вдървен. Не беше възможно да е видял Кейт. И все пак той я видя… с искрящата си като на принцеса от вълшебните приказки коса. В този миг Магнус изпита едно от най-силните и най-малко егоистични чувства през целия си живот: ужасно много се уплаши за Джулия.

Краката му го отведоха усърдно до улицата, после той изтича към Илчестър Плейс и, тъй като се задъха, продължи вървешком до къщата. Огледа фасадата, през която не можеше да се проникне. Невъзможно бе да се каже какво става вътре. Моментът на силната тревога беше отминал, но тя все още бе достатъчно голяма, за да го подтикне да прескочи трите стъпала към вратата. Позвъни. Някъде вътре, много далече, Магнус чу ехото от звъна; къщата беше празна.

Той скочи от стълбите и започна да обикаля къщата, като гледаше през прозорците. Това, което виждаше вътре, бе неподвижно, мъртво, приличаше на недокосната гробница. Почука на прозорците на кухнята и продължи да чука, докато стерилният и бял вид го накара да загуби смелост. Стигна до задната страна, където изпробва дръжките на френските прозорци — бяха затворени. Сложи ръце отстрани на очите си и се опита да проникне през мрака на вътрешността, през процепа на недокрай дръпнатите пердета. Масивните, непоклатими мебели като че ли идваха направо от витрината на някой магазин за препарирани животни. Преди да извади кредитната си карта, погледна с крайчеца на окото си към къщата на номер 23 и видя малката съседка на Джулия да го гледа ужасено през един прозорец на първия етаж.

Той й се закани с юмрук, преди да забележи високия, слаб мъж, който идваше към него. Изражението му беше като на полицай в момента, когато залавя някой скитник.

То вбеси Магнус, както и цялата му външност — дълга, руса коса, както беше модерно, и велурено сако. Когато дойде съвсем наблизо, мъжът огледа с недоверие небрежния му вид, липсата на вратовръзка. Магнус се обърна към него със стиснати юмруци.

— Ей, вие! — започна русият мъж. — Един момент, ако обичате!

Обърнат към него с този заплашителен вид, Магнус почувства с опита си, натрупан през дългите години на посещения при свидетели и съдебни заседатели, че самонадеяността на мъжа прикрива дълбока слабост.

— Изчезвайте! — изръмжа той.

Мъжът се вцепени, сякаш се колебаеше, после направи две крачки напред.

— Не знам каква игра играете, приятелю, но ще си имате неприятности с полицията, ако не се махнете веднага от тази къща. Вече ви видях да обикаляте насам и това не ми харесва.

— Кретен такъв, оставете ме на мира. Казвам се Лофтинг и жена ми живее тук. Не знам кой сте вие и изобщо не ме интересува. А сега се разкарайте!

Полицейската физиономия на мъжа изтъпя.

— Името ми е Мюлино — каза той инстинктивно и веднага съжали за това: изчерви се чак до челото. — Живея до тази къща, където вие щяхте да се промъкнете чрез взлом. А сега ви моля, бъдете така добър да си тръгнете оттук.

Магнус се облегна на стъклото с жестока усмивка.

— Не ви липсва смелост, въпреки красивата ви перука — каза той. — С ваше позволение, ще влезна в къщата. Мисля, че жена ми е в опасност.

Той се изправи и погледна усмихнато мъжа, макар да беше сигурен, че, уви, няма да може да избегне боя с него.

— Жена ви не си е в къщи — каза Мюлино. — И се съмнявам, че още можете да направите каквото и да е за нея в състоянието, в което сте. — Той вдигна повелително пръст. — Ако си тръгнете веднага, ви обещавам, че няма да кажа нищо на полицията, макар да смятам, че трябва да го направя. Хайде, вървете си, моля ви.

— „Хайде, вървете си, моля ви“ — имитира го Магнус. — А сега вие ще си заминете, ако обичате, за да мога да вляза в тази къща. Или, ако искате, можете да останете да ме гледате или да ми помогнете.

— Съжалявам, но… — започна мъжът и постави ръка върху ръката на Магнус.

Внезапно осъзнал теглото и мускулите си, Магнус отблъсна мъжа, удряйки го по бузата. Въпреки че ударът не беше силен — Магнус си послужи с лявата ръка, Мюлино падна. В същия момент образът на Марк мина през съзнанието на Магнус. Обхванат от внезапна ярост, той стисна зъби и тръгна към Мюлино, който съвсем пребледнял лежеше в тревата. Магнус вдигна десния си крак с намерението да го удари в брадата, но, вдигайки очи, видя хубавата, малка съседка да крещи зад затворения прозорец.

— По-добре ела да помогнеш на този кретен да се прибере вкъщи — измърмори Магнус, чийто яд беше изчезнал така бързо, както се бе появил. След това той слезе към улицата. Беше оставил колата си на Плейн Три Хаус.

Кейт? Кейт? Докато минаваше през парка, лятното, леко заоблачено небе сякаш помръкна над него.