Питър Строб
Джулия (4)

4

Когато същата вечер малко след единадесет часа се прибра, Джулия веднага се качи да си легне. Имаше усещането, че до края на живота си няма да престане да се страхува — и нейното безпокойство се дължеше наполовина на факта, че не може да определи извора на този страх. Заедно с Лили изпратиха мисис Флъд с такси до тях. След като минаха по сиви, окаяни уличи, които толкова приличаха на улиците от съня й, стигнаха до едно задънено отклонение — на Майл Енд Роуд, където се намираше кооперацията на мисис Флъд. Всички улични лампи бяха счупени и стъклените парчета проблясваха върху мръсните тротоари. Шосето също беше осеяно с парченца от фарове на коли, приличащи на зеленикави камъчета. Една осветена табела над входа на зданието, в което живееше мисис Флъд, осведомяваше, че сградата от сив бетон, приличаща на затвор, представлява заедно с няколко други подобни, резиденция на име „Бастон“. Отпред банди от юноши с разрязани на коленете дънки тичаха и крещяха. Някои от тях се спряха, когато видяха таксито да пристига. Като познаха мисис Флъд, започнаха да крещят: „Мръсна, стара вещица! Мръсна, стара вещица!“. Мисис Флъд не продума в колата през целия път, макар че Джулия на два пъти я попита какво точно се беше случило и какво беше видяла. Възрастната жена упорито беше стиснала устни. Бандата млади хулигани я изплаши още повече и тя отказа да напусне таксито. Лили, която беше седнала откъм страната на пътя, слезе. Изненадани, момчетата млъкнаха за момент. Но след малко подновиха присмехулните си викове, като този път взеха Лили за мишена. Тя просто не им обърна внимание и с помощта на Джулия успя да убеди мисис Флъд да излезе от колата. След като помолиха шофьора да ги почака, двете жени съпроводиха мисис Флъд до двора на сградата, следвани на разстояние от няколко юноши, които крещяха като обезумели.

— Тук — каза мисис Флъд, като посочи една врата. Тя живееше на приземния етаж и това не изненада Джулия.

Джулия й помогна да прекоси малкото аскетично жилище до спалнята, където един прашен папагал спеше в клетката си. Стаята, малко по-голяма от шкаф, побираше тясно легло и миниатюрен гардероб. По белите стени бяха окачени кръстове, карти на небесния свод и десетина любопитни малки картини, които Джулия едва забеляза. Лили беше отишла в кухнята, за да провери дали няма да се намери нещо, което да даде на мисис Флъд, а Джулия помогна на старата жена да си легне и се наведе да изуе ботите й. Докато се опитваше да развърже възлите, усети една силна, груба ръка върху тила си.

— Вървете си — изкряка мисис Флъд.

— Исках само да ви помогна — каза Джулия, като вдигна очи към сбръчканото лице на мисис Флъд. Мислеше си дали тя няма някакви проблеми със сърцето.

— Не. Искам да кажа, напуснете тази страна — избоботи мисис Флъд, чийто дъх вонеше като на лешояд. — Върнете се в Америка. Там… където е… вашето място. Тук е опасно. Не оставайте.

— Опасно? Тук, в Англия?

Мисис Флъд закима силно с глава, сякаш трябваше да накара някое умствено изостанало дете да я разбере, после се отпусна върху възглавницата.

— Заради това, което ми казахте ли? Какво видяхте?

— Едно дете и един мъж. Бъдете предпазлива. Може да ви се случи нещо.

Тя затвори очи и започна шумно да диша през устата. Джулия, която се беше втренчила в стената пред себе си, изведнъж забеляза, че гледа една гравюра от Кийн.

— Този мъж моят съпруг ли беше? — попита тя.

— Това е вашата къща — каза мисис Флъд. — Трябва да заминете.

Повдигна отново масивното си лице към Джулия и хвана ръцете й.

— Чуйте ме! Аз се преструвам. Аз си измислям разни неща. Заради другите. Мистър Пиго. Мис Пинър. За да не ги разочаровам. Но не за всичко. Трансценденция… всички тези истории — лъжа, това е лъжа. Но аз виждам някои неща. Аурата — това е реалност. Аз ги хипнотизирам, ако искат. Сега се страхувам. Видях един мъж и едно малко момиче. Вие сте в опасност заради тях. Аз също. В опасност. Те са лоши. Злокобни.

— Този мъж моят съпруг ли беше?

— Заминете — простена мисис Флъд. — Умолявам ви.

— Моля ви, мисис Флъд, кое беше това момиче? Трябва да ми кажете.

Старата жена се обърна настрана като стенеше. От тялото и се носеше миризма на развалено.

— Заминете — каза тя пак.

На връщане в таксито Лили поиска да разбере какво се беше случило.

— Тя беше напълно изплашена! Какво ви каза?

— Не съм сигурна, че разбрах добре — отговори Джулия в своя защита.

Малко след това шофьорът на таксито трябваше да признае, че се е объркал и те обикаляха по черни, потискащи улици, преди отново да намерят пътя. Джулия също слезе на Плейн Три Хаус и плати курса, въпреки протестите на Лили — това й коства почти всички пари, които носеше в себе си. Тя се прибра, като мина покрай парка. Гласове и смях долитаха от мрака отвъд затворените решетки.

Като пристигна вкъщи обиколи всички стаи, без да знае какво точно търси, и не намери нищо. Повечето лампи бяха светнати и къщата изглеждаше празна и изоставена, като че ли никой не живееше в нея. Полупразните чаши от шери сякаш бяха залепнали по масите. Една от тях се беше обърнала и на килима имаше тъмно петно с неправилни очертания. Без съмнение заради това, което й бе казала мисис Флъд, къщата й се стори недоброжелателна — „злокобна“ — тази необичайна дума, с която си беше послужила старата жена.

Докато минаваше през необитаемите стаи, в които мебелите бяха покрити с калъфи и където сякаш се беше настанила празнотата, Джулия се почувства изпразнена от същност; търсеща не знам какво, не знам къде. Тези прашни стаи, където нищо не беше докосвано от много дълго време, бяха вледенени от самота. Тя провери радиаторите и установи, че тук те бяха изключени. Къщата представляваше голяма и силна конструкция, която я отхвърляше, противопоставяше се на нейното натрапване, отказваше да й се подчини. Джулия много силно усещаше тази непримиримост. Повече от всякога имаше впечатлението, че живее в една голяма илюзия, че животът й се беше превърнал в пешка. Навън могъщи сили чакаха да дойде техният миг: един мъж и едно дете.

Обезсърчена тя се качи в своята прегрята стая, която пораждаше чувство на клаустрофобия. Съблече се бързо и хвърли дрехите си върху един стол; преди да си легне, провери радиатора. Беше включен. Джулия чудесно си спомняше, че го беше изключила вечерта, преди деня, в който дойде Марк. Оттогава не го беше пипала със сигурност. Сложи ръка върху радиатора — беше толкова горещ, като че ли никога не е бил спиран. Това означаваше, че е бил включен през цялата нощ, защото тези акумулиращи апарати не работеха през деня. Дали наистина беше проверила снощи? Прокле лошата си памет. Но последната нощ Магнус бе влизал в къщата. Дотам ли беше стигнал да се забавлява да включва парното? В края на краищата защо не, след като беше счупил една ваза и действаше така брутално, както онези хулигани, които тероризираха мисис Флъд. Когато бе ядосан, Магнус беше способен на всичко. Тя още веднъж спря парното и се запъти да си легне, но промени намерението си и потърси лепенка, с която да задържи копчето в положение „изключено“.

Макар самата мисъл за това да я караше да потръпне, тя трябваше да срещне Магнус, както и да изясни чувствата си към него. Какви точно бяха тези чувства? Джулия веднага се почувства на нестабилния край на пропаст. Нейната представа за това кое е нормално и кое не, й се стори несигурна; много добре съзнаваше, че привидното й спокойствие беше артистична поза. Малко по-надълбоко се криеше ужасът — отвратителното нещо, което обитаваше пропастта, на чийто гръб се клатеше тя. Представата за това как Магнус убива Кейт, мушкайки нож в гърлото й, можеше да изникне всеки момент със същата сила, както преди да влезе в болницата, където я бяха обезчувствили с помощта на лекарства. Дори тогава я измъчваха сънища наяве. Стотици пъти, хванала рамката на леглото, си беше представила как хваща ръката на Магнус, за да извие ножа към собственото си гърло. Да умре заради Кейт, да! Тя с радост би умряла заради Кейт. Вместо това беше присъствала безучастно на най-нескопосаното от всички убийства. Магнус бе незаличимо свързан с този ужас — ужас, породен от празнота, апатия и невъзвратима загуба, от лъжа, от едно празно и лишено от смисъл съществуване: да, точно това беше — смъртта, и тя сякаш бликаше дори през стените на тази къща.

Едно дете и един мъж. Кейт и Магнус. Мисис Флъд ги беше видяла. Какво още беше казала, преди да изпадне в транс? Ставаше въпрос за омраза и завист, това, което правеше едно създание „злокобно“. Кейт присъстваше. Присъстваше зад налудничавите вмъквания на Магнус. Неумолимо. Логиката я водеше неизбежно към това необосновано заключение. Джулия започна да се клати на леглото, стенейки. Вече не се владееше. Отново се появи картината на бездната, по чийто ръб тя вървеше толкова предпазливо като събаряше камъни и парчета земя, които се разпадаха по време на дългото падане. Кейт също беше там. Мисис Флъд беше видяла Кейт. Магнус беше като в някакъв сън, обсебен от Кейт и представляваше огромна опасност за съзнанието на Джулия.

Не можеше да заспи, неспособна да овладее мислите си, затова запали нощната лампа. Направи усилие да изпъне ръце покрай тялото си; дланите й докосваха чаршафа. Пое дълбоко въздух на два пъти, за да се отпусне. Трябваше да говори с мисис Флъд… Ако се налагаше на всяка цена да напусне тази къща, за да избегне опасността, която представляваше Магнус, беше в състояние да го направи. За момента и дума не можеше да става да спи, но не искаше да напусне тази стая. Това беше нейната стая. Ако нещо я прогонеше оттук, тя щеше да напусне къщата.

Джулия обърна глава и погледна книгите, наредени на малката етажерка до леглото. Беше приключила с романа на Соул Белоу и й оставаше да прочете „Воденичният камък“ от Маргарет Драбъл, „Досиетата на Белия дом“, „Златният бележник“ от Дорис Лесинг и „Замъкът на еднорога“ от Айрис Мърдок. Всичко това беше прекалено възбуждащо за съзнанието й в този момент. Кейт и Магнус… Намеците и предупрежденията на мисис Флъд рисуваха една чудовищна възможност: съзнанието на Кейт я ненавиждаше и си служеше с гнева на Магнус, подхранваше го, измъченото съзнание на Кейт бродеше из тази къща… И всичко това беше реално. Тя го изживяваше.

Трябваше също да се обади на мисис Пинър. Тя беше в такова състояние преди тръгването си, че не можа да й опише какво беше видяла в банята.

В този миг Джулия забеляза една друга книга, която скоро беше сложила на етажерката, наполовина скрита сред купчината джобни книги. Беше „Кралският град Кенсингтън“, подаръкът на Лили. Трезви и разумни факти, няколко анекдота, цветни картинки — точно това, което й трябваше — идеално сънотворно. Сложи тежкия том пред себе си и започна да го разгръща, четейки мимоходом някои пасажи.

Важни личности живели в Кенсингтън през XVIII век… Кенсингтън, селище… Политическа история на кралския град… (Градините на Кенсингтън)… Принцовете на търговията… Знаменитият мистър Прайс, обесен заради кражба на куче… След като прочете тъжната история на мистър Прайс, Джулия обърна страницата и попадна на заглавието: „Престъпления, фантоми и къщи, обитавани от духове“. Обърна няколко страници, като реши, че е по-добре да не чете подобна глава, но любопитството й надделя и тя започна отначало. Най-напред й се стори, че няма нищо по-увлекателно от списъка на видните личности в началото на главата. Авторът беше издирил известен брой истории за обитавани от духове къщи и ги беше разказвал с простичък, цветист стил. Призракът на една монахиня без глава в един „чифлик“ в Лексам Гардънс; две сестри, които се самоубили в една къща на Пемброк Плейс и които виждали след това да се разхождат хванати за ръка по време на пълнолуние; „бащата на семейството“ от Едуардс Скуеър, който през 1912 година, обсебен от духа на своя луд прадядо, се обличал екстравагантно според модата от миналия век и стигнал дотам, че убил всичките си деца. Джулия четеше с отегчение тези истории. После едно изречение и един адрес я накараха да подскочи:

„Едно от най-ужасяващите и смущаващи убийства в Кенсингтън бил случаят с Хедър и Оливия Ръдж, които живели на Илчестър Плейс 25. Една от последните жени, осъдени на смърт във Великобритания, Хедър Ръдж, американка, купила къщата на Илчестър Плейс от архитект, който я построил за себе си през 1927 година, но трябвало да я напусне две години по-късно поради семейни проблеми. По онова време мисис Ръдж, разделена със съпруга си, имала репутацията на блестяща и до някъде твърде свободна в държанието си компаньонка. В действителност в нейните среди често я смятали за «прахосничка». (Еда Ролф даваше да се разбере, че е имала слабост към красивите младежи и богатите бизнесмени от Сити.) Един от нейните съвременници, автор на сборници от сладникави стихотворения и на поредица «възпитателни» романи, който имал известен успех, я беше описал по следния начин: «Малко лице, с изключително живо изражение, в което красотата и алчността се сливаха по тревожен и фатален начин. Суета, разбира се, но ние намирахме в нея неотразим чар.» Раждането на едно момиче дванадесет години след покупката на къщата, по време на войната не навредило кой знае колко на кариерата й на компаньонка, вече доста позападнала. Моралът на тази богата и вече не много млада плей-гърл, чиято известност била отминала от шест-седем години, не интересувал вече никого, освен ограничен брой хора.

Събиранията обаче продължили, по-рядко и със значително по-малък блясък отколкото в миналото, после напълно престанали. До 1950 година не се чуло нищо повече за Ръдж. През тази година името на Оливия Ръдж — тогава на девет години — било споменато по повод на смъртта, причинена от задушаване в Холанд парк, на едно дете на четири години — Джефри Брейдън от Аботсбъри Клоуз. В деня преди неговата смърт група от десетина деца, която пресата веднага нарече «малките терористи от Холанд парк», очевидно ръководена от Оливия, измъчвали малкия Брейдън. Според един от пазачите на парка на другия ден Оливия и още няколко деца отново преследвали и малтретирали малкия Брейдън. Тогава пазачът разпръснал децата и посъветвал Брейдън да се прибере вкъщи. По-късно, на връщане в тази част на парка, той открил трупа на малкото момче в храсталаците до една стена. Интересът на обществото и на полицията се отвърнал от бандата деца, когато се разбрало, че над малкия Брейдън е извършено насилие преди да умре. Впоследствие заради това убийство бил обесен един скитник.

Два месеца след екзекуцията на скитника, Хедър Ръдж се обадила в полицейския участък в Кенсингтън, за да признае че е убила дъщеря си. Когато пристигнали полицията намерили Оливия в леглото, смъртоносно намушкана. В рапорта на съдебния лекар било отбелязано, че по тялото има следи от петдесетина рани. Мисис Ръдж веднага била задържана и това я предпазило от тълпите журналисти. Убийството на Оливия Ръдж веднага излязло на първа страница в жълтата преса и това разкрило много подробности от миналото на майката на Оливия — («Секс-кралицата на висшето общество убива дъщеря си»). Хедър била призната за виновна в убийство и осъдена на смърт. Впоследствие присъдата била заменена с доживотен затвор.

Някои въпроси никога не получиха отговор. Защо Хедър Ръдж беше убила дъщеря си? Защо присъдата й беше смекчена? Съществуваше ли някаква връзка с убийството на Джефри Брейдън, година преди това? Пресата не пропусна да го отбележи. Вестниците се бяха захванали с аферата и писаха, че Хедър Ръдж била тласната към лудост от дъщеря си; някои отидоха чак дотам да твърдят, че Оливия е предизвикала майка си, като й разкрила това, което знае за убийството на Брейдън — тогава Хедър трябва да е решила, че не може да я остави да живее повече. По-късно Хедър, която вече беше представяна като жертва, беше обявена за душевно болна от комисия експерти. Понастоящем тя е възрастна жена и живее затворена в една частна психиатрична клиника в Съри. Въпросите остават открити. Хедър Ръдж ще отнесе в гроба тайната за това каква роля е играла дъщеря й Оливия в убийството на малкия Брейдън. Забравена от хората, с разстроен разум, Хедър Ръдж вече е само един жив призрак“.

Първата мисъл на Джулия, когато свърши да чете, беше непринудена: ето всъщност откъде идват тези огледала. От Хедър Ръдж — с тези нейни луди приеми и младите й любовници, а не от почтените МакКлинтъкови. Но секунда по-късно тя вече беше взела решение да открие всичко, което е възможно за Хедър и Оливия Ръдж. Това беше жизнено необходимо. Тя препрочете бързо двете страници текст, после ги прочете трети път, бавно и внимателно. Еда Ролф никъде не казваше направо, че Оливия Ръдж е убила малкия Брейдън или че е присъствала на убийството му: върху какво тогава се основаваше това скрито обвинение? Джулия се замисли как би могла да се осведоми за аферата Ръдж. От вестниците, разбира се. В Бритиш Мюзиъм или дори в някоя квартална библиотека би трябвало да имат всички вестници на микрофилми. Беше ли още жива Хедър Ръдж? Тя погледна първите страници на книгата, за да види кога е била отпечатана. Беше издадена от Лампок Прес през 1969 година, следователно преди пет години. В такъв случай много възможно беше тя да е все още жива („… една частна психиатрична клиника в Съри“). Как да открие името на тази клиника? Хедър Ръдж беше живяла в тази къща, бе спала в тази стая, тялото й бе заемало същото пространство. Джулия сякаш се въртеше във времето; времето беше деформирано, подвижно, несигурно — миналото й се надигаше около нея, подобно на отровен газ.

Стана внезапно, с разтуптяно сърце. Може би Хедър Ръдж беше промушила Оливия в същата стая! Оливия е умряла от същата смърт, както и Кейт, с бликаща кръв, която сякаш желае единствено да напусне живото тяло, изтичаща на това място, тук в един отдалечен отрязък от времето… В паниката си Джулия трябваше да се спаси, да избяга.

Не, това не можеше да бъде вярно. Тази стая вероятно беше стаята на Хедър, а Оливия е заемала някоя от по-малките стаи на коридора — сигурно там е извършено убийството.

Защо ли се интересувам толкова от тази история, от тези хора? — се запита Джулия и веднага намери отговор: защото това би било някакво обяснение.

Джулия се беше разсънила напълно, като че ли току-що бе изпила три чаши кафе. Искаше й се да се обади на Марк, да види Лили; искаше също да се обади на Еда Ролф, за да я попита за името на клиниката, където Хедър Ръдж беше затворена от двадесет и четири години. Но Хедър Ръдж присъства тук — каза си Джулия, тя е част от характера на тази къща и все още живее тук, слиза и се качва но стълбите, шумолейки с роклята си, отмята покривката на леглото, тича към вратата, за да посрещне някой приятел или любовник — затворена в една сфера на времето. Всеки момент съществува паралелно с друг момент. Но защо мис Пинър беше припаднала? Какво бе видяла?

Вместо отговор от приземния етаж се чу леко потропване. Този шум тя вече беше чувала веднъж, когато, сгушена зад пердетата, забеляза неподвижния силует на Магнус в градината. Шум от нещо, което е навън и което иска да влезне. Джулия си даде сметка за парадоксалния факт, че сега Магнус я плашеше по-малко, отколкото преди да прочете историята за Хедър и Оливия Ръдж — Магнус все пак беше от плът и кръв. Около нея живееше миналото на къщата, ехо от нейното собствено минало. Джулия продължи да лежи и да слуша шума, който наподобяваше леко почукване по френския прозорец. След няколко минути тя взе „Досиетата на Белия дом“ и чете упорито два часа, почти до средата на книгата, преди да потъне в сън, без дори да е изгасила светлината. Шумът, търпелив и настойчив, продължи да отеква в къщата.

Окъпана в пот, тя сънува Кейт.

Два часа по-късно Джулия се събуди с усещането, че току-що са я докоснали — не, че са я погалили. Лампата светеше. Тя протегна ръка, за да я изгаси. В стаята беше още по-топло, отколкото когато се прибра; цялото й тяло беше обляно в пот. Завесите падаха тежки и неподвижни. В тази стая въздухът не се обменяше, а стоеше на едно място, топъл и плътен. През пердетата се виждаше небето, по-светло от стаята. Джулия още усещаше върху одрасканата си дясна страна спомена от допира на нежно галеща ръка. Беше съвсем лек, съблазнителен, успокояващ допир. Разбира се, в стаята нямаше никой друг; тя си беше измислила тази милувка, в отговор на някаква нужда.

Джулия се зави отново в чаршафите и се опита да се отпусне. Долу шумът бе спрял — Магнус не беше успял да я накара да излезе от стаята си и да броди из къщата и се беше прибрал в къщи. Поне този път бе претърпял неуспех. Джулия затвори очи и скръсти ръце върху стомаха си. Може би Хедър Ръдж бе кърмила Оливия в тази стая, говорейки й като на бебе… Може би мисис Флъд бе видяла Хедър да се отнася грубо с дъщеря си. Едно такова събитие не престава да се връща към мястото, където се е случило, да се отразява там… Мисълта на Джулия се понесе свободно. Тя чу няколко такта музика: един голям оркестър, като че ли свиреше по радиото — после това изчезна, както всичко останало. Веднага потъна в сънища, които нищо не отличаваше от сънищата наяве. Отново я погалиха. Отстрани на нейните ръце, други ръце я докосваха нежно, настойчиво. Малки ръце, които леко се спускаха по тялото и. Те се спираха, после отново продължаваха милувките си. Джулия видя Кейт до себе си. Милувките бяха като музика — нежни, подвижни, на няколко нива. Джулия се почувства безкрайно успокоена, безкрайно утешена. Малките подвижни ръце бяха подобни на езичета, които я ближеха. Тя се отдаде на това утешение. Подхранени от продължителните милувки, откъси от сънища преминаваха през съзнанието й. Бяха седнали с Марк на сивото канапе и си казваха думи, които тя не можеше да чуе. Марк държеше ръката й. Тя плуваше в басейн с топла вода, толкова топла, като в баня. Не носеше бански костюм, водата се плъзгаше по тялото й като олио. Кожата й дишаше. Слънцето над нея беше силно. Милувките пробягваха леко по тялото й, което се отваряше. Марк и Кейт. И изведнъж — рязко и шокиращо — нищо друго освен Кейт.

— Не — простена тя и гласът й я накара да изплува от сън. — Не!

Още чувстваше последния допир на ръката, плъзгаща се между бедрата й: едновременно беше уплашена, повдигаше й се и беше възбудена. Събуди се напълно.

Беше сънувала Кейт. Нещо ужасно ли беше сънувала? Проследи шумоленето на роклята на Хедър Ръдж, която слизаше на пръсти по стълбите. Сега мисълта за Кейт я плашеше. Тя осъзна колко много трябва да я мрази Кейт. Беше затворничка на едно ужасно раздвоение, тялото й беше поело пътя на освобождаването, съзнанието й беше вцепенено от нещо, логически необяснимо. Почувства се осквернена завинаги и бавно плъзна ръката си към онази част на своето тяло, която се нуждаеше да бъде докосната още веднъж. Чувстваше се подобно на измъчения жив призрак на Хедър Ръдж. Тялото й имаше мирис на траур и на провал, на напразни усилия.

На следващата сутрин набра с трепереща ръка номера, който Роза Флъд и беше оставила. За пръв път в живота си пиеше алкохол сутрин — една голяма глътка чисто малцово уиски с вкус на пушек, което се насили да преглътне още докато беше по пеньоар. Веднага изпита желание за повторна глътка. Внезапното загряване, приятното отпускане, притъпеното съзнание предизвикаха обезпокояващото усещане, че отново се намира в болницата, няколко секунди след сутрешната инжекция. Сега знаеше защо някои хора пият сутрин; беше по-добре; отколкото закуска. Побърза да затвори бутилката и се отправи към телефона — отстрани стоеше бялата визитна картичка, която й беше дала мисис Флъд.

Представи си как телефонът звъни в стерилната белота на малкото жилище на мисис Флъд. Иззвъня шест пъти, седем пъти, но никой не отговори. Дали все още беше там, охранявана от своя женски папагал и от големите сантиментални очи от гравюрата на Кин? Беше абсолютно наложително да говори с нея: какво ли щеше да й каже или да й признае, след като Джулия вече знаеше историята на Хедър и Оливия Ръдж? На десетото позвъняване някой вдигна слушалката.

— Да? — чу се гласът на млада жена.

— Бих искала да говоря с мисис Флъд. Роза Флъд. Обажда се Джулия Лофтинг.

— Един момент. — Джулия чу приглушени гласове; младата жена беше прикрила слушалката с ръка, за да говори с някого.

— Леля ми казва, че не може да говори с вас.

— Зле ли се чувства? — попита Джулия.

— Зле? Вие би трябвало да знаете по-добре от мен. Вие сте я довели вкъщи. — Младото момиче говореше с такъв акцент, че на Джулия й беше трудно да я разбере. — Вие и онази банда откачени сте я довели до това състояние.

— О!

— Точно така, вие и тези другите смахнати. Може би мислите, че това е добре? Бедната жена дори не взима пари, за да забавлява вашите развратници…

Един друг глас се чу на по-заден план и жената отново покри слушалката.

— Кажете й, че имам новини — настоя Джулия. — Ужасно е важно.

— … тя казва, че има новини… Сигурна ли си? Наистина ли искаш?

Миг по-късно се чу гласът на мисис Флъд:

— Аз съм — каза тя, като се владееше с голямо усилие.

— Джулия Лофтинг е. Как сте, мисис Флъд? Много се притеснявах за вас.

— Запазете притесненията за себе си. Какво искате да ми кажете?

— Ето какво, мисис Флъд. Случайно прочетох в книга за Кенсингтън една история, която засяга моята къща и на всяка цена трябва и вие да знаете. Чувате ли ме, мисис Флъд? Чувате ли ме, мисис Флъд? Тази къща принадлежала на някоя си Хедър Ръдж, американка, която имала дъщеря на име Оливия. И тя убила дъщеря си, намушквайки я с нож. Моята собствена дъщеря умря по същия начин — тя се задушаваше, мъжът ми искаше да й спаси живота, но вместо това я уби. Другото момиченце е било убито в тази къща, преди повече от двадесет години. Това ли видяхте вие? Това ли е видяла мис Пинър в банята?

— Нямам представа какво е видяла мис Пинър — каза мисис Флъд.

— Мисис Флъд, би ли било възможно… възможно ли е моята дъщеря да се връща и да ме обсебва? Да се опитва да ми стори нещо лошо? Това ли искахте да кажете онази вечер? Опита ли се тя да ви навреди? Дъщеря ми играе ли някаква роля във всичко това? — Истерични сълзи напираха в гърлото ий и тя спря, за да се успокои. — Нищо ли не можете да направите, за да ми помогнете, мис Флъд?

— Върнете се във вашата страна.

— Не можете ли да ми кажете какво видяхте?

— Абсолютно нищо не съм видяла.

— Все пак вие казахте… едно дете и един мъж. Кейт и Магнус.

— Нищо не съм видяла. Мис Пинър е една стара глупачка и тя също нищо не е видяла. Идете си от тази къща, заминете от тази страна. Ето всичко, което мога да ви кажа.

— Моля ви, мисис Флъд, не затваряйте. Аз много размишлявах и за толкова неща искам да ви попитам. Как… как хората от миналото действат посредством хората от настоящето? Как успяват мъртвите да контролират живите? Възможно ли е?

— Вече ви казах — отвърна мисис Флъд. — Губите ми времето. Довиждане.

— Вие говорихте за омраза и завист — побърза да каже Джулия.

— Значи си спомняте. Понякога те взимат предмет, който ви принадлежи, и ви дават нещо в замяна. Това помага на злите духове. Но силните духове нямат нужда от помощ, мисис Лофтинг. Оставете ме на мира, ако обичате.

Тя затвори и Джулия задържа слушалката до ухото си, докато чу сигнала свободно.

Затвори с намерение да се обади отново, но точно в този момент телефонът иззвъня.

— Да? — каза тя тихо.

— Ще те намеря — прогърмя дълбокият глас на Магнус. — Не можеш да ми избягаш, чуваш ли? Чуваш ли ме, Джулия?

Джулия затвори. Отстрани, малко зад нея, сякаш някакъв силует се отдалечи бързо, точно на границата на полезрението й. Тя се извърна живо, със спрял дъх. Нямаше никой. „Кейт“, прошепна тя. „Не, Кейт, моля те“.

Джулия отиде за чаша вода в кухнята и ужасена отстъпи щом отвори кранчето. Оттам бликна кафяв и зловонен поток. Джулия поднесе ръка към устата си, после затвори кранчето. Имаше метален мирис, на стари, мръсни монети. След малко тя пак го отвори, за да види какво става: започна да тече същата течност, пълна с мехури. Джулия трескаво завъртя кранчето, за да спре вълната от смрад. За щастие под мивката имаше дузина бутилки с минерална вода; тя отвори една и си наля пълна чаша. Водата имаше невероятно чист и мек вкус. Докато пиеше Джулия осъзна, че едва-едва не повърна. Стомахът й още се свиваше от миризмата, която се надигаше от мивката.

Физическото й неразположение й напомни по асоциация една подробност: през нощта, когато влезе в къщата през малкото прозорче на банята, изгуби обувките си, които паднаха отвън. В градината, където Магнус сигурно ги беше намерил. „Взимат и дават“ — беше казала мисис Флъд. Практически всичко, което притежаваше, беше получила от Магнус. Тя носеше халката си; той й бе купил обеци, висулки, колиета; дрехи. Ако трябваше да се освободи от всичко, което идваше от Магнус, Джулия би се оказала почти гола.

Колко време обувките й бяха стояли отвън? Три нощи и два дни. Може би все още бяха под прозореца на банята. Отразявана от розовите огледала, тя освободи прозореца и го повдигна, после се изправи на пръсти и се наведе навън. Видя бели и жълти цветя, отчасти стъпкани и със счупени дръжки, набити в калната земя. От обувките нямаше и следа. Джулия се наведе още веднъж, като се хвана за зидарията на прозореца, но пак не ги видя. Бяха изчезнали. Някой ги бе взел. Беше като доказателство, като заключение. Един мъж и едно момиченце. И те й желаеха злото.

В продължение на един дълъг момент Джулия обикаляше из банята, загубила всякакъв контрол върху движенията си. Осъзнаваше, че издава някакво ужасно ръмжене, което не можеше да спре; то беше препращано и увеличавано от покритите с огледала стени. Трябва да престана да правя това… Направи усилие да седне на земята. Звукът сега идваше на тласъци, после се концентрира в гърлото й, където можеше да го овладее. Забеляза, че й бяха потекли лиги и си изтри устата и брадичката.

Хвърли празен поглед около себе си. Видя, че е седнала с втренчени очи и отворена уста близо до ваната. В розовите огледала лицето й изглеждаше изпито и ориенталско. Магнус беше взел обувките.

Стана мъчително като се залови с две ръце за мивката. Синята рокля все така киснеше в локва с ръждив цвят. Тя видя кървавото петно, което се беше увеличило. Сега бе дълго най-малко десет сантиметра. Джулия вдигна запушалката и изцеди мокрия плат, докато мръсната и миришеща вода се изтече.

Не беше в състояние да мисли, но знаеше, че трябва да унищожи синята рокля и тази убеденост, която проряза мисълта й, внезапно се трансформира в действие. Трябваше да изгори роклята.

Взе я, отиде да потърси кибрит в кухнята и продължи чак до дневната. Хвърли роклята в огнището на камината и драсна една клечка, която доближи до един почти сух край на тъканта. Не стана. Опита отново. Този път тънката материя се възпламени, като почерняваше и се сгърчваше. В стаята се разнесе остра миризма. Почти половината от роклята бе унищожена, мирис като от изгоряла кожа, изпълни дневната, но Джулия почти не го усети. Опита се да изгори останките с други клечки кибрит, но платът почерняваше, без да се запали.

Забеляза „Гардиан“-а от сутринта на масата, близо до канапето, отиде да го вземе и пъхна смачканите страници на вестника под роклята. Като повдигна мокрия и полуизгорял парцал, в който се бе превърнала тя, видя петното от кръв напряко на шева, голямо и с ръждив цвят. Побърза да хвърли запалени клечки върху вестника. Кълба от мазен, жълтеникав дим се извиха от хартията. Джулия продължи да хвърля горящи клечки, но мокрият плат отказваше да се запали. Ръцете й бяха почернели от пепелта.

Джулия прекрати напразните си усилия и отиде в кухнята да потърси найлонов плик за боклуците. Помагайки си с малката лопатка, тя натъпка пепелта и почернялата гъбеста тъкан в плика. Завърза го и го отнесе в алеята край къщата.

Беше изненадана от слънчевата топлина. Изтеклите трийсет минути — или час? — сякаш й бяха наложени от някаква външна воля. Беше обзета от някакво несъзнателно и неудържимо отвращение. Джулия усети пулсът си да се успокоява; нормалните й усещания се възвръщаха. Светлината открояваше милиони стръкчета трева, слънчевата топлина проникваше в косите й. Започна да диша по-бавно, когато забеляза, че се задъхва. Това нещо в найлоновия плик: тя трябваше да го унищожи, като че ли се отнасяше за живо същество. Когато хвана плика, отново бе обхваната от отвращение. Побърза да го хвърли в кофата за боклук и грижливо затвори капака. Широки следи от пепел бяха изцапали плисираната й рокля. Имаше също и по краката. Джулия се задъхваше, сякаш беше тичала.

Когато Магнус се нахвърли върху нея по телефона, сякаш чрез някаква черна магия, тя загуби напълно способността да разсъждава. Дори не си спомняше това, което каза, а само ефекта от думите му. Заплашителни думи. Той притежаваше обувките й. Джулия изтича да се скрие под топлия подслон на къщата.

Двадесет минути по-късно имаше ново посещение. Една млада жена стоеше пред нея — съседката й от номер 23. По-ниска от Джулия, с късо подстригани коси, като на Лили, с плахо и усмихнато лице с цвят на мляко, по което едва започваха да се появяват първите бръчки. Името й беше Хейзел Мюлино. От първите й думи („Съжалявам, че ви притеснявам в този момент“), Джулия осъзна, че стои пред нея с изцапана рокля и почернели ръце. Същото се отнасяше и за лицето, ако се съдеше по погледите на мисис Мюлино. Джулия беше мръсна от главата до петите; тя скри ръце зад гърба си.

— Изглеждате толкова заета… Сигурно съм избрала неподходящ момент. — Тя се усмихна.

Въпреки всичките си усилия да изглежда нормално, Джулия не се сети дори да я покани да влезе.

— Не, изобщо не съм заета, уверявам ви — каза тя, като се проклинаше, че така преиграва.

— Вижте, помислихме си, че трябва да ви попитаме… да ви осведомим — поправи се мисис Мюлино, преди да добави — И, разбира се, искаме да се запознаем с нашата нова съседка.

— Благодаря.

— Не разбрах много добре вашето име. — Джулия не се беше представила.

— Джулия Лофтинг.

Хейзел Мюлино се повдигна леко на пръсти и се опита да надникне във вътрешността на къщата.

— Канадка ли сте? Опитвам се да установя акцента ви…

— Американка съм, но живея в Англия от много години.

— Това обяснява защо акцентът ви не е изразен.

— Признавам, че никога не мисля за това — каза Джулия. — Предполагам, че се променя непрекъснато. Мъжът ми винаги казваше, че говоря като земеделски работник от Айова, докато аз в живота си не съм стъпвала в Айова. Той също, впрочем. — През цялото време на разговора тя чувстваше острата миризма от изгорелия плат: десет минути непрекъснато беше махала с вестник във всекидневната, за да направи течение, но миризмата оставаше — като че ли бе изгорила котка.

Мисис Мюлино изглеждаше малко разсеяна от тази шега.

— Както ви казах в началото — продължи тя — помислихме, че ще бъде добре да ви осведомим. Миналата нощ съпругът ми видя един мъж пред вашата къща.

Джулия се стъписа:

— Към колко часа?

— Било е в десет часа, когато той се връщал от работа. Като всички издатели той работи до много късно. После, към десет и половина, съпругът ми погледнал през прозореца и ви видял да се връщате в къщи. Мъжът все още бил там. Пери каза, че нямал вид на престъпник, но бил застанал няколко къщи по-надолу, близо до дървото, което се намира пред Армбръстър, 17. Понеже любопитството му било събудено, Пери продължил да наблюдава мъжа. Когато сте се прибрали, той отново се приближил до вас. После пресякъл и гледал къщата ви, сякаш я охранява. Пери каза, че е останал така поне един час. Разбира се, няма закон, който да забранява на някого да гледа една къща, но изглежда странно. Мъжът ми ме попита дали трябва да се обади в полицията. Аз му казах, че ще говоря с вас. Така че сте предупредена, ако той се върне пак. Надявам се, че не ни смятате за… недискретни.

— О, не, съвсем не — каза Джулия. Миризмата на изгоряла котка се усещаше още по-силно и тя видя, че Хейзел Мюлино също я долови. Дребната жена със светло кремав тен я погледна странно и отстъпи една крачка.

— Почиствах малко — каза Джулия. — Знам, че видът ми не е за пред хора…

— Не. Искам да кажа да, разбира се. Но тъй като онзи мъж остана тук толкова дълго време, исках да го знаете. Надявам се, не смятате, че сме постъпили лошо, като не повикахме полиция…

— Това беше съпругът ми — каза Джулия. — Мисля, че ме наблюдава. Дори съм сигурна.

— Наблюдава ви?… — Изражението на Хейзел Мюлино показваше абсолютно неразбиране.

— Той не живее тук — обясни Джулия, като почувства, че затъва в блато от обяснения, без да знае как да ги избегне. — Купих къщата за себе си, разбирате ли. Не искам да го виждам — той ми досажда, обажда ми се по телефона. Мисля дори, че една нощ се беше вмъкнал в къщата.

Сега лицето на мисис Мюлино изразяваше шокиращо неодобрение.

— Моля ви, бих искала да сме приятелки — каза Джулия. — Освен съседки, би трябвало да сме приятелки, не мислите ли? Аз дори не ви поканих да влезете. Искате ли чаша кафе? Толкова любезно от ваша страна, че ми казахте за това, което сте видели. Не знам дали трябва да се вика полиция. Нямам представа дали има някаква опасност… Всичко толкова се обърка през последните два дни; това е заради дъщеря ни Кейт, искам да кажа покойната ни дъщеря… Наистина, той ме тероризира, но не мисля, че трябва да викам полиция, защото те няма да разберат нищо от тази история. Не забравяйте в никакъв случай да благодарите на мъжа си, че е проявил грижа към мен, много мило е…

Тя видя учудения израз на Хейзел Мюлино.

— Влезте все пак да изпиете чаша кафе. Трябва да проветря дневната от тази ужасна миризма, но ние можем да седнем в кухнята или даже в градината…

— Не, благодаря, сега не мога — каза жената. Вече беше започнала да слиза по стълбите. — Друг път.

— О! Исках да ви попитам дали познавахте хората, които са живели тук преди мен?

— Разбира се, познавахме МакКлинтъкови — каза мисис Мюлино. — Те бяха по-възрастни от нас и малко сдържани, но всъщност много симпатични…

— Не, не МакКлинтъкови — каза Джулия. — Тези, които са живеели тук преди. Мисис Ръдж. Хедър Ръдж. Тя е имала една дъщеря.

— Преди МакКлинтъкови? Ние се нанесохме през 1967 година и те вече живееха тук от двадесет години.

— Вярно, разбира се! Разбира се. Вие не бихте могли да ги познавате.

Мисис Мюлино й обърна гръб и слезе по стъпалата. Преди да се отправи към дома си, тя се обърна към Джулия и лицето й се изви в гримаса, която трябваше да мине за усмивка.

„Тази жена ме смята за луда“ — си каза Джулия. И си представи как Магнус крачи по улицата. Предишната нощ беше чукал с часове на прозореца в трапезарията. Магнус се опитваше да я бутне в бездната. Джулия желаеше успокояващото присъствие на Марк, безгрижната мъжественост на Марк. Марк беше талисман, който я закриляше от Магнус. Дори Лили не можеше да я спаси от Магнус. Тя чу как Хейзел Мюлино затвори вратата на къщата си. И срещу това също Марк също можеше да я закриля.

 

— Мисля, че имате нужда от помощ, скъпа. Живеете в такова напрежение и аз ви упреквам, че ви е страх и дори, че подхранвате разни съмнения.

— Страх? Лили, разбира се, че ме е страх… Този сеанс от онази вечер ме накара…

— Исках да кажа точно това. На обяд исках да се обадя на скъпата, стара мисис Флъд, но телефонът само звъня, звъня, без никой да ми отговори. Тя никога не излиза, освен за сеансите си. Сигурна съм, че е станало нещо страшно. Притеснявам се за бедничката.

— Е, добре, аз пък се притеснявам за себе си. Видели са Магнус да броди около къщата миналата нощ. Сигурна съм, че се е промъкнал вътре по-предишната нощ. Опитва се да ме принуди да се върна при него. Изгубил си е ума, аз също, може би. Искате ли да ви кажа какво мисля? Мисля, че Кейт ми отмъщава. Това каза мисис Флъд: един мъж и едно малко момиче. Кейт е проникнала в съзнанието на Магнус. Понякога тя е също и в тази къща, тя ме мрази. Тя вярва на лъжите, които разправя Магнус.

— О, скъпа…

— Искате да го запазите за вас, нали? Искате да имате също и Марк. Бихте искали да накарате Магнус да повярва, че полудявам. Предполагам, че ще му се обадите веднага след като затворя телефона, за да му разкажете какво съм казала, но няма да го намерите у тях, защото той без съмнение обикаля тук, за да наблюдава къщата.

— Джулия, нали не мислите все пак, че аз…

— Вие сте му се обадили. Не удържахте на думата си.

— Защото исках да се върнете при него.

— Но бихте искали той да бъде ваш, нали? Както и Марк.

— Джулия, всичко това ни причинява болка. Вие сте ужасно несправедлива. Моля ви, Джулия, изслушайте ме. Кейт няма никаква причина да ви мрази, вие никога не сте искали да й причините зло. Напротив, бяхте много смела.

— Магнус уби Кейт. Магнус ме мрази, защото го напуснах, а сега Кейт също ме мрази. Мисис Флъд ги е видяла.

— Джулия, защо не дойдете вкъщи да поговорим за това, което се случи онзи ден? Елате, моля ви. Всичко започна оттам.

— Какво искате да кажете с това? Какво се опитвате да изтръгнете от мен?

— Нищо, Джулия, съвсем нищо. Просто помислих, че ще се почувствате по-добре, ако поговорим за това — ако не с Магнус, поне с мен. Но ако не се чувствате готова, няма нищо. Мисля все пак, че трябва да дойдете и да останете няколко дни с мен, за да…

Джулия получи съвсем ясно видение — един мъж с бяла риза, който забиваше игла в ръката й.

— Довиждане, Лили. Извинете ме.

Тя затвори, разтреперана до такава степен, че слушалката падна на земята. Трябваше да излезе от тази къща.

Джулия изкачи стълбите, хвърли отвратителната рокля в стаята си, взе набързо един душ, избягвайки доколкото е възможно да се поглежда в огледалото от страх да не забележи там някой лек и неуловим силует. Докато се бършеше, телефонът иззвъня и тя започна да брои: звънна двадесет пъти преди да спре. Облече се, като се стараеше да не мисли за това, което каза Лили. Напротив, мислеше с наслаждение за нови книги: да си купи книги, да изчезне в историята на други човешки същества. Това беше истинското освобождаване.

Двадесет минути по-късно, докато вървеше бързо по Кенсингтън Хай Стрийт с мокри, прилепнали на тила й коси, ярки картини от нейното детство изникнаха в съзнанието й: летата в тяхната къща в Ню Хемпшир, където всеки ден беше така топло, както днес. Нейният прадядо бе купил собствеността след като се бе пенсионирал от административния съвет на железопътната компания, в която беше спечелил няколкостотин милиона долара през „бума“. Самата земя и съставът на въздуха тук сякаш бяха различни — изцяло и несъзнателно вплетени в техния семеен живот. Джулия изпита остра болка за нейната страна. Спря се като закована на Кенсингтън Хай Стрийт между един магазин за спиртни напитки и книжарницата У. Х. Смит, сред шума на колите, когато ясната картина на една долина в Ню Хемпшир изплува в съзнанието й. И отвъд тази долина чак до безкрая се разстилаше целият континент, млад и невинен. Тя обаче знаеше, че вече не беше така. Изпитваше носталгия по собственото си минало. Но в нея имаше някакво ненаситно желание за този плодотворен и чуден континент: там, струваше й се, бе прекарала детството си. Влезе при У. Х. Смит и си купи „Дъга“ от Пинчън, джобно издание.

Притисна книгата до себе си и продължи да върви през тълпата по Хай Стрийт. Наистина не беше толкова топло, както в Ню Хемпшир през август. Помисли да се изкачи по Кенсингтън Чърч Стрийт до Нотинг Хил Гейт, за да види дали Марк си е вкъщи. Спомняше си адреса му и мислеше, че знае къде се намира: в Пембридж или нещо такова, една от тези дълги, извити улици, които пресичаха Нотинг Хил Гейт, с наредени по тях големи, частни къщи, сега превърнати в студия и гарсониери под наем. Марк живееше „върху градината“, т.е. на приземния етаж. Тя си представи стълбите, по които трябваше да слезе, за да стигне до неговата мрачна и влажна стая и тази представа й бе достатъчна, за да обърне мисълта си към Холанд Парк, където можеше да се изтегне на слънце. Все още не се чувстваше готова да отиде да види Марк у тях. Ако отиде в неговия апартамент, без дори да е поканена, рискуваше да си навлече цяла серия от последици, от които малко я беше страх.

Докато вървеше край витрините, Джулия търсеше с очи Магнус сред тълпата. Може би я следеше: Магнус трябва да е способен на подобен род неща. Или по-лошо: вмъкваше се в къщата й в този момент. Но беше безполезно да бърза да се връща вкъщи — със сигурност нямаше да го хване на място. Не можеше да се отърси от мисълта, че Магнус тайно я следва. Като стигна до Института на Британската общност, тя внезапно се обърна и удари с лакът в стомаха един свещеник. Докато и той и тя се чудеха как да се извинят, разбраха, че и двамата са американци. Отчето — чернокож, с хубава външност и лукаво лице я гледаше странно, докато се шегуваха. Тя предположи, че така той реагираше на нещо в нейната походка или държание. Какво й имаше, че дори един симпатичен чужденец я намираше странна? Като вдигна ръка да избърше челото си, Джулия забеляза, че тя трепери. Челото й беше покрито с пот.

— Няма нищо — каза тя на отчето. — Малко съм неспокойна, това е всичко. Аз съм нормален човек. Нямам навика да раздавам удари с лакът в стомаха на разни господа.

Влезе в Холанд Парк. Алеите бяха пълни с хора и почти нямаше незаето ъгълче трева. Една групичка деца тичаха, викайки, като се разделяха, за да избегнат разхождащите се, после се събираха отново, надавайки крясъци. Момчета с дънки, момичета с тънки рокли, дълги рокли, момичета с дънки. Немци — с фотоапарати и скъпи дрехи. Тя мина покрай група от двадесетина японци, които вървяха и тихо пееха. Точно пред нея една млада двойка си размени продължителна целувка. Момчето мачкаше задника на момичето, без да го е грижа от тълпата. Обля я гореща вълна. Изведнъж забеляза отчето, което бързаше пред нея, без да се обръща. Подтисна с усилие спомена от снощния си сън и от това, което последва. Без ясна причина тръгна в същата посока, както и отчето. Книгата тежеше много в ръката й.

Отчето напусна главната алея и тръгна по една пътека, за която Джулия си спомни, че минава през сенчести места, където идваха пауни и разни други птици. Джулия го последва, загледана в черния му костюм, като че ли той съдържаше някакво особено значение. Отчето спря за миг да погледне пауните, после продължи към гората, която заемаше горната част на парка. Напредваше бързо и скоро изчезна на един завой. Три жени с детски колички, придружени от един мъж, който държеше отворена бутилка вино пресякоха пътеката пред Джулия. Когато те отминаха, отчето беше изчезнало. Тогава Джулия видя Магнус.

Беше седнал на една пейка и не гледаше към нея. Джулия замръзна на мястото си, после отстъпи предпазливо две крачки, преди да се обърне. Картината с Магнус, облечен в светлосив костюм, със сгърчено лице, наведен напред, я изгаряше като горяща факла. Ако обърнеше глава, щеше да я види. Тя тръгна бързо с малки крачки, почти на пръсти, после, след като мина завоя, забави темпо и се осмели да хвърли един поглед назад. Не беше я последвал. Джулия погледна къде се намира. Наблизо имаше изход — малко вдясно и малко преди Плейн Три Хаус. Щеше да се прибере като заобиколи парка. Джулия се затича в тази посока, без да обръща внимание на погледите на мъжете, слагайки си маска на равнодушие.

И дума не можеше да става да седне в парка и да си чете книгата. Трябваше да се прибере вкъщи и да заключи вратите. Но малко преди да стигне до портала на парка, видя мъничкото, чернокожо момиченце, което бе срещнала в парка първия ден. Точно както тогава малкото момиче я гледаше втренчено, с вдигната към нея глава.

— Добър ден, Мона — каза Джулия. — Спомняш ли си за мен?

— Пфу! — каза Мона, като й се усмихна с отворени уста и блеснали очи.

— Не е хубаво да казваш това.

— Бух! По дяволите! — Мона се обърна, обхваната от луд смях. — Разкарай се!

Джулия я погледна, изумена.

— Разкарай се! По дяволите! Разкарай се!

— Но… — започна Джулия, когато внезапно се озова лице в лице с русото момиче. То пипаше едно колело, облегнато на оградата на парка, и гледаше Джулия право в очите. Нямаше други деца около нея. Най-близките хора бяха мъж и жена, заспали на тревата, на двадесетина метра. Около Джулия и русото момиченце сякаш се беше създало някакво празно пространство заредено с електричество, изолирано от времето и останалия свят. Детето носеше платнен панталон — смешен, с остаряла кройка, прихванат в кръста с ластик и с много широки крачоли. Приликата с Кейт накара сърцето на Джулия да се разтупти. Те продължаваха да се гледат, без да продумат. Джулия почти имаше усещането, че момиченцето я беше чакало в този отдалечен край на парка.

Изведнъж то се усмихна и цялата прилика с Кейт се изпари. Един от резците му беше счупен наполовина и правеше усмивката му несиметрична и леко изкривена.

— Коя си ти? — попита Джулия.

Усмивката на момичето стана предизвикателна като при възрастен човек. Скръстените й ръце помръднаха или нещо друго в тях помръдна. Като погледна по-отблизо, Джулия видя, че тя всъщност не пипаше велосипеда, но държеше ръцете си съвсем близо до задното колело. Трябваше и малко време, за да различи това, което държеше. Чак когато малкият, кафеникав предмет потрепери, Джулия видя, че беше едно птиче.

— Ранено ли е? — попита тя.

Детето не реагира, а продължи да гледа Джулия със своята неуравновесена усмивка на възрастен. Изглежда, сякаш в нея се бе събрало цялото същество на момичето.

С бърз и сигурен жест то пъхна птичката в колелото на велосипеда, така че да не може да мърда между спиците и металните пръчици, които поддържаха калника. Сцената се отпечата в съзнанието на Джулия със свръхреална яснота: както в мига, предшестващ предвидена катастрофа, времето сякаш беше спряло, като усмивката на момиченцето. Точно преди то да бутне велосипеда напред, Джулия погледна птичката, чието тяло действително минаваше между спиците на колелото и беше поддържано от подпорите.

— Не… не… — заекна тя.

Момиченцето побутна велосипеда. Птичката веднага се превърна в маса от окървавени пера. Главата й се поклащаше леко към земята.

Джулия вдигна бързо глава и видя момиченцето, което яхваше колелото. Тя не тръгна веднага, а остана за миг неподвижна, седнала разкрачено върху велосипеда и гледаше Джулия с втренчен поглед.

Джулия отвори уста, за да заговори, но видя главата на птичката да лежи в прахта, с отворени очи. Почувства, че й се повдига неудържимо и се обърна, за да повърне.

Когато спазмът премина, момиченцето вече го нямаше. Колелото й минаваше през портала, тя караше бавно и небрежно и скоро изчезна в тълпата.

Джулия направи крачка напред и усети, че коленете й треперят. Въпреки това се застави да затича. Без да я интересува вече Магнус, тя хукна право към къщата си, с отворена уста, разтърсвано тяло и пресечен дъх. Така прекоси голямата тревна площ, разминавайки се на косъм с минувачите, които се отдръпваха, за да й направят място, и пое по пътеката край детската площадка за игра. Устата й беше пресъхнала и сякаш ножове се забиваха в ребрата й.

Тичайки, стигна до ъгъла на Илчестър Плейс и като залиташе се опита да забави крачка. Дробовете я боляха, слепоочията й пулсираха; тя изкачи трите стъпала, водещи към алеята. Къщата не изглеждаше никак гостоприемна. Джулия желаеше едно единствено нещо — да се хвърли на леглото си и да потъне в дълбок сън, за да забрави целия свят. Книгата, която все още държеше в ръката си, сякаш бе утроила тежестта си.

Джулия пристигна пред входната врата и започна да рови в джобовете си. Намери една стара хартиена кърпичка „Клинекс“ — обеца, чиято закопчалка беше счупена, ментов бонбон и две монети. Спомни си, че ключът се намира на дъното на чантата й, а тя беше останала в кухнята. Коленете й се подгънаха и тя се свлече върху пружиниращата трева. Преди очите и да се затворят, тя успя да види смаяното лице на Хейзел Мюлино, която я гледаше през страничния прозорец на къщата на номер 23.

 

Старата жена се надигна върху тясното си легло; един дълъг правоъгълник бяла лунна светлина се отразяваше върху пода и част от стената. Един лек глас я измъкна бавно от съня като многократно повтори нейното име, сякаш я закачаше. Гласът се чу отново, този път по-далечен, но все още от къщата. Старата жена не искаше да последва гласа — тя устоя, като се хвана за чаршафите. Но знаеше, че не може да издържи дълго време. Гласът беше прясна вода, плътни слоеве синя вода, от която тя имаше нужда. Слабите мускули на ръцете й започнаха да треперят. Знаеше кой беше това. Облиза със сух език зъбите си. В антрето закачливият глас отново я извика по име. Накрая тялото й престана да се бори. Без да го желае, ръцете на старата жена отметнаха одеялото, краката й прекрачиха края на дюшека и стъпиха на земята.

Тя се изправи на несигурните си крака, които знаеха накъде я водят. Съзнанието й сякаш бе изцяло изпълнено с този глас. Краката й намериха обувките с ниски токове и се плъзнаха в тях. Тръгна по коридора и видя отворената врата. Навън, съвсем близо, осветена от жълтата светлина, стоеше нейната посетителка и я викаше.

Старата жена мина по коридора. Познанието я чакаше — познанието и мирът. Ръката й се вдигна, за да вземе пътьом дебелото пардесю от плюш, което висеше на закачалката. Глупава ръка, глупаво пардесю, ненужен жест. Само, за да прикрие нощницата си. Тя покри издадения си корем и закопча единственото копче.

Закачлива, посетителката чакаше търпеливо. Съблазнителна — изключително съблазнителна. Старата жена тропайки изтича до вратата, после излезе в широкото и познато пространство.

Посетителката тръгна, бързо се раздвижи и отстъпвайки й направи знак. Бялата светлина осветяваше нейните коси и обратната страна на ръцете й, които правеха знак. Всичко в нея беше мъгляво и неразличимо. Други гласове достигаха до нея, но тя не обърна глава.

Закачливият глас беше последният звук, който чу.