Питър Строб
Джулия (2)

2

Двете жени седяха на слънце на терасата; горещината беше намаляла. От последния път, когато я видя, „бедната Лили“ беше подстригала косите си, побелели преждевременно, както на брат й. Къси и посребрени, те подчертаваха фините черти на лицето й и още по-ясно подчертаваха двойствеността в отношенията й с останалия свят. Все пак тя остана безразлична към новините, които Джулия й съобщи с напрегнат и нервен глас. В продължение на половин час Джулия смяташе, че Лили сигурно ще бъде щастлива да има отново Магнус само за себе си; но бързо призна пред себе си, че несправедливостта й е очевидна — Лили не реагира просташки. След като разказа всичко, Джулия се отпусна и се отдаде на гостоприемството — пиеше третия си джин с битер лимон, поднесен й от Лили в голяма чаша със звънтящи кубчета лед — от Лили с непредсказуемите постъпки.

— Вие сте наистина необикновена — говореше й тя. — Необикновена и необмисляща нещата. Истинска героиня от роман. Аз не виждам как бих могла да действам по подобен смел и дързък начин.

— Бог ми е свидетел, че аз не съм смела — протестира Джулия, смеейки се.

— О, да! Вие имате смела душа.

— В такъв случай аз съм страхливка със смела душа!

— Не трябва да се страхувате от Магнус, защото бил лош. Магнус не прилича на никой друг. Той винаги е бил ужасно различен. Той има самообладание. Понякога си мисля, че Магнус не е от този свят или че е на хиляда години и е защитен от неведома черна магия. Не престанах да се страхувам от Магнус от както навърши три години. Той вече имаше стара и силна душа. Мисля, разбира се, че не сте била права да го напуснете и се надявам с всички сили, че ще се върнете при него.

Лили пиеше чай и след като каза тези думи отпи една малка глътка, показвайки ясно, че има нещо да добави. След като чу да описват така мъжа й, Джулия се запита колко ли пъти Лили беше мислила за него с тези думи: „стара и силна душа“. Беше характерно за романтичния начин, по който тя възприемаше Магнус.

— Във всеки случай — започна отново Лили, — тъй като е в стила ви да не се съобразявате с моите съвети, не мисля, че ще последвате веднага и този.

— Имате ли новини от него? Как е той?

— Отчаян. Просто отчаян. Разбира се, аз не можах да му дам и най-малкото зрънце утешение. А ако можех — това би било голяма радост за сърцето ми, знаете. Наистина ще съжалявам за него, ако вие никога не се върнете при него.

— Не мога.

— Той ви обича. Тъй като съм единственият друг човек, когото Магнус някога е обичал, с изключение на Кейт, съм абсолютно сигурна в това.

— Моля ви, Лили, не говорете така. Това е непоносимо за мен.

След известно мълчание двете жени обърнаха поглед към парка и Джулия попита: „Ядосан ли беше?“.

— Не бих нарекла това яд — каза Лили. — Беше много наскърбен.

— Лили, трябва да ми обещаете, че няма да му казвате къде живея. Няма значение кое е в мой интерес, както казвате вие, или в интерес на Магнус. Моля ви, не му казвайте. Обещайте ми. Моля ви.

— Ще ви обещая всичко, което искате. Но ще ви го обещая с по-леко сърце, ако и вие ми обещаете нещо. Бих искала да ми кажете, че ще размислите за възможността да се върнете при мъжа си.

— Но Лили, аз купих къща — каза Джулия, почти смеейки се. — Купих мебели. Това е… просто не е възможно да се покажа пред Магнус. Не мога да ви обещая това. Всъщност, направо ми е невъзможно да мисля за Магнус.

— Все пак имам чувството, че само това правите. — Лили отправи към Джулия въпросителен поглед. Тъй като тя не реагира, продължи:

— Това, което се случи с Кейт, не е ничия грешка, скъпа. Вие двамата направихте това, което трябваше, с голяма смелост. Спомняте ли си, че на следствието ви поздравиха и двамата?

— За нещастие, не мога да направя нищо.

— Би било жалко, ако не сте могли или не сте искали да го чуете.

Лили си даде сметка, че въвлича Джулия в неща, които тя не би могла да погледне открито преди да са минали поне няколко месеца, и устоя на желанието да влезе в ролята на защитник на Магнус относно смъртта на Кейт. Фактите около смъртта на племенницата все още изпъкваха в съзнанието й поне така силно, както и у Джулия. Лили знаеше (и чудесно разбираше), че Джулия беше рухнала след това. Разбираше също, че тя бе започнала да търси нова къща един или два дни след като излезе от болницата, където беше под въздействието на успокоителни. Джулия напусна болничната си стая, само за да отиде на погребението на Кейт и това беше грешка. Това бледо, разстроено, натъпкано с лекарства създание, следвано от фотографите под дъжда — малко вероятно беше Джулия да си спомня тази сутрин. Несъмнено беше започнала да се приготвя за бягството след завръщането си в Гайтън Роуд; може би не е могла дори да погледне Магнус в очите. Разбира се, смъртта на Кейт беше ужасна. Беше се задушила, поглъщайки парченце месо. След като се обадили в „Бърза помощ“ и дълго чакали линейката, докато детето се задушавало, обхванати от паника Магнус и Джулия решили да направят спешна трахеотомия. Когато накрая линейката дошла, Кейт била изгубила цялата си кръв. По думите на Магнус, Джулия останала много спокойна, напълно се владеела: станала странна чак на другия ден. Дори сега, каза си Лили, тя е в трескаво състояние, а и пие прекалено много джин.

— Хайде, разкажете ми за тази къща — каза тя. — На кой номер е на Илчестър Плейс?

— 25-ти.

— Колко любопитно е, че сте избрали точно това място.

А може би и не толкова, след всичко. Лондон е пълен с повторения и съвпадения.

— Какво точно искате да кажете, Лили?

— Брат ми посещаваше често една къща на Илчестър Плейс преди много време. Когато беше в Кембридж. Предполагам, че един от неговите приятели живееше там.

Тази забележка пробуди една позната горчивина у Джулия:

— Магнус и неговите приятели! Колко мъчително е всичко това. Сигурно, защото има толкова стара и силна душа…

— Да, сигурно — отвърна Лили, позасегната.

— Моля ви, извинете ме, Лили — побърза да каже Джулия. — Не можем ли просто да бъдем приятелки. Да забравим Магнус? Искам да започна нов живот; трябва да живея сама, не мога да понеса мисълта за Магнус и ме е страх да го видя. Но държа много на вашето приятелство.

— Вие го имате, скъпа Джулия. Аз ви желая само доброто. Ние сме приятелки.

Джулия почувства, че ще заплаче.

— Ще живея нов живот — каза тя с нотка на предизвикателство. — И искам вие да ми помогнете.

— Разбира се — отговори Лили, като хвана ръката на Джулия, съвсем студена от ледената чаша, по която имаше полепнали няколко зрънца пясък. — Знаете ли, трябва да си намерите някакво занимание — добави тя, когато тихите сълзи на Джулия спряха. — Не бих искала да ви досаждам с приказките си, но ако ви е интересно, можете да дойдете на някое от нашите събирания. Новият ни медиум се казва мисис Флъд. Истинско събитие. Най-чувствителният медиум, когото съм виждала след смъртта на бедния, скъп мистър Кармен. Съвсем обикновена женица, но има учудващо голям талант. Много съм въодушевена от нея… Ако сеансите й ви се сторят старомодни, дори смешни, няма да се чувствам ни най-малко засегната. Все пак това ще бъде някакво занимание за вас…

При друг случай Джулия би намерила някакво извинение, но беше трогната от любезността на Лили и се почувства още по-виновна заради неучтивостта си, проявена преди малко.

— Кажете ми къде и кога? Може би ще бъде забавно. Внезапно разтревожена, добави — Те няма… няма да се опитват да влезнат в контакт с… искам да кажа…

— Дори няма да стане въпрос за това — убеди я Лили. — Хората наистина имат изкривена представа за това, което правим. Сигурно очаквате да видите как от някоя тъмна стая се стича ектоплазма.

— Съгласна съм — каза Джулия, като се усмихна. — Обадете ми се, когато вашата група се събере.

— Чудесно — Лили беше видимо доволна. — А сега искам да ви направя един подарък. В замяна, надявам се да ми разрешите да хвърля един поглед на къщата ви в най-скоро време. Извинете ме за момент.

Лили напусна терасата и Джулия затвори очи. „Хубава двойка сме двете — помисли си тя. — И двете сме си изгубили главите.“ Помисли също да отиде да поздрави Марк, после вече за нищо не мислеше.

Лили я събуди, като я погали по рамото. Носеше един голям, жълт том под мишница, а с другата ръка държеше ножица.

— Спите вече половин час, скъпа.

— Мислех за Марк — обясни Джулия. — Бих искала да видя Марк. — Като каза това, отново се почувства пълна с енергия.

— Не би било много разумно, скъпа Джулия — отвърна веднага Лили. — Добре бяхте решили да не се виждате с Марк.

След като беше загубила единия си брат заради Джулия, в никакъв случай не искаше да загуби и другия; за разлика от Магнус, тя беше се сближила много с осиновения си брат през десетте изминали години. Все пак „защитната“ психология на Лили беше прозрачна за нейната снаха.

— Марк е толкова интересен — продължи Джулия — и ми се струва, че толкова малко го познавам. Магнус изобщо не го приемаше, ако може да се каже така. Понякога той ми се обаждаше по телефона и ние водехме дълги и приятни разговори. Това е може би единственият мъж, с когото съм флиртувала, откакто се омъжих за Магнус.

— Що се отнася до него, не съм изненадана. Ето, позволете ми да ви направя тези малки подаръци. Съжалявам, че нямам нищо по-добро, за да ви честитя влизането в новата къща, но вие ме изненадвате. Първо, една хубава книга с картини от вашия нов квартал. — Тя вдигна големия том пред Джулия: „Кралският град Кенсингтън“ от Еда Ролф. — Пълна е с изненадващи истории. От години не съм я препрочитала. Другият ми подарък ще бъдат няколко от тези цветя. — Тя посочи с ръка малката градина от искрящи цветя, които растяха в сандъци на другия край на терасата.

— О, нима ще откъснете тези хубави цветя заради мен! — възкликна Джулия, която ненавиждаше откъснати цветя. — Това ще бъде престъпление.

— Напротив — каза Лили и се наведе. Тя бързо откъсна една дузина. — Няколко лалета, малко от тази хубава бегония, а също от моите предпочитани — тези ужасни карамфили — и по едно-две от останалите. Ето. Сложете ги във вода, щом се върнете — добави докато й подаваше големия букет; — така ще останат свежи колкото дълго искате.

Джулия погледна със съчувствие към сандъчетата, но липсата на тези десет-петнадесет цвята дори не се забелязваше: те растяха толкова изобилно, че едва можеше да се съзрат две-три празнини. Смесеният парфюм на цветята, които държеше, я опияни. Те преливаха от чувственост. Едно лале с месести листенца докосна лицето и.

— Не искам да излезе, че ви гоня — каза Лили. — Можем винаги да сложим цветята във вода, докато си тръгнете. Защо не останете за вечеря? Да видим… имам няколко хубави агнешки котлета. Или пък това може да бъде една от вегетарианските ми вечери? Във всички случаи ще има достатъчно и за двете. После можем да гледаме един нов, хубав сериал по телевизията. Честно казано, не съм чела много от Тролъп, но толкова по-красноречиво е, когато се изиграе. И езикът му е толкова хубав, без онези вулгарности, с които младите автори злоупотребяват. Искате ли да го гледате с мен? Забавно е. И мога да ви разкажа какво стана в предишните петстотин серии.

— Отвикнах да гледам телевизия — каза Джулия с усмивка. — Вашият брат не я искаше вкъщи. Мисля, че ще се прибирам. Благодаря за всичко, Лили.

— Имате ли телефон?

— Теоретично не би трябвало, но имам. Той е все още на името на Уилям МакКлинтък. Впрочем ако викам по-силно, бих могла да ви говоря през парка.

Видимо удовлетворена, Лили направи знак на съгласие. Джулия пъхна книгата под мишница и хванала цветята с две ръце, се обърна, за да напусне терасата.

— И не забравяйте в никакъв случай обещанието си! — извика тя през рамо на Лили.

По-късно Джулия съжали, че не беше приела котлетите и предаването, които и предложи Лили. Заспа, както се беше изтегнала на големия кадифен диван на МакКлинтъкови, за да отпочинат краката й. Опитала се бе да почете романа, който беше започнала предишната нощ в хотела в Найтсбридж, изданието на Пенгуин на „Херцог“ от Сол Белоу, но след две страници заспа. Когато се събуди, миризмата на цветята се беше разпространила из цялата стая, в устата и лепнеше. Беше гладна, въпреки тъпата болка в средата на челото. Отбеляза с хартиена салфетка страницата и бавно се отправи към кухнята. Бялата блестяща повърхност на печката и хладилника остро отразяваше светлината. Потърси чаша в шкафа, после с отчаяние разбра, че МакКлинтъкови бяха отнесли всички съдове, както впрочем и бельото. В цялата къща нямаше нищо за ядене, нито за пиене. А по това време магазините бяха затворени. Джулия пусна студената вода и подложи лицето си, после се опита да пие с шепи. Скоро се отказа, пусна тънка струя и пи направо от чешмата. Водата имаше метален и стипчив вкус. Остави я да се изтече около минута и отново пи. Сега беше малко по-добра, но металният вкус оставаше. Реши да си купува минерална вода, освен ако не привикнеше към този вкус.

Джулия избърса ръцете и устата си с червеникавите пердета на големия остъклен отвор в антрето. Изведнъж си спомни за петното от кръв и разгледа шева на роклята си. Върху светлосинята памучна тъкан имаше кафеникав кръст, дълъг два-три сантиметра. Петното и се стори по-голямо отпреди. Каква невероятна история — помисли си — сигурно беше намерила тези неща в пясъка по някакво странно съвпадение; това сигурно не беше мястото, където играеше малкото момиченце. Едно дете не би направило подобно нещо — някое момче — може би. Можеше да си представи Магнус като дете как осакатява живи костенурки.

Със студена или с топла вода трябваше да изпере петната? Бяха и казвали стотици пъти, но тя не си спомняше. Оказва се винаги обратното на това, което предполагаш. Реши да опита със студена вода. Пресече отново антрето и отиде в голямата баня на партерния етаж, която съпрузите МакКлинтък бяха облицовали с розови огледала. По принцип твърде конвенционални във вкусовете си, в своите бани МакКлинтъкови допускаха една потайна упадъчност. Ваните и умивалниците бяха от мрамор; ваната на партера приличаше на грамадна раковина, наместена върху пода, кранчетата приличаха на позлатени лебедови човки. Но най-изненадващото бяха стените, облицовани с цветни огледала. Банята на Джулия на първия етаж беше с черни огледала, в които се виждаха бледите отражения на позлатените кранчета. Джулия съблече роклята си и покри с нея мивката, така че изцапаната част падна на дъното. Пусна водата. Да, точно със студена вода трябваше.

Отдръпна се от мивката и се погледна в огледалата. Интересно беше да се види полугола в лице и в гръб. Носеше само бикини и колан. Моята черупка — помисли си тя. Започваше малко да напълнява: внимание с панталоните. Но като цяло намираше, че не изглежда зле. Може би вече не беше плей-гърл, но в никакъв случай не и лелка. Поради розовите огледала, кожата и изглеждаше по-тъмна, с по-здравословен тен, отколкото беше в действителност. Джулия реши да се попече по-дълго време на слънце тази година. Почувства се успокоена, освободена от Магнус: можеше да се излегне на слънце в парка, точно пред къщата.

Излезе от банята и изкачи тичешком стъпалата до стаята, която си бе избрала сутринта. Въпреки че още не беше тъмно, запали лампите в коридора и в стаята. Изведнъж къщата и се стори огромна и празна като пещера. Джулия си даде сметка колко малко познаваше новото си жилище. Тя отиде до прозореца, спусна пердетата и започна да се облича. Докато закопчаваше една синя блуза, която много обичаше, усети, че е прекалено топло в стаята — беше се изпотила като в парка под слънцето. Останалата част от къщата не и се беше сторила толкова топла. Дръпна пердетата и повдигна прозореца. Въздухът отвън донесе почти магическа свежест. Дали в къщата беше така топло, защото от един месец стоеше необитавана? Или пък…

Джулия сложи ръката си на акумулиращия радиатор до стената и веднага я дръпна. Беше включен на най-силно. Сигурно агентът по недвижимите имоти го беше включил, за да не й се стори ледена къщата. Може бе имаше и други работещи радиатори на приземния етаж. Тя изключи апарата и отиде да се среше в банята с черните огледала. Забеляза, че и тук отоплението работеше. Изключи малкия стенен радиатор и се изправи, за да се огледа. В тези бани беше невъзможно да не се оглеждаш. Джулия се запита на какви ли сладострастни мании се отдаваха МакКлинтъкови пред тези зловещи черни огледала. Все пак отражението на косите й блестеше в тях и тя реши, че може да се покаже в някой ресторант. Спомни си, че беше забелязала един подходящ на вид френски ресторант на Абингдън Роуд, на няколко крачки от Кенсингтън Хай Стрийт. Не беше ли видяла също и един китайски ресторант? Изведнъж се притесни, че беше плакала, дори и за малко, пред Лили. Нейната любезност беше почти нечовешка. Ако се замислеше, изобщо нямаше причини да плаче — за пръв път от женитбата си насам й се случваше да избира между два ресторанта и това й даваше приятно усещане за свобода, примесена с носталгия. Все още малко сънена, но така гладна, както не си спомняше от години, Джулия се усещаше млада и пълна с енергия, способна на всичко, каквото и да е то.

Когато стигна на Кенсингтън Стрийт, реши да опита френския ресторант. Спомни си, че от гида „Мишлен“ му бяха присъдили една звезда преди няколко месеца. Можеше да се поглези за тази първа вечер. В миналото с Магнус имаха ожесточени разправии относно ресторантите — беше неприлично да се похарчат двадесет лири за вечеря за двама при Китс, но тази вечер тя наистина имаше за какво да празнува. Джулия тръгна бавно по улицата с все още многобройни минувачи, зяпащи витрините; долавяше потока от коли от дясната страна и набелязваше магазините, откъдето да купи разни неща за вкъщи. Видя една банка — щеше да прехвърли тук личната си сметка и да остави на Магнус това, което беше внесла в общия им влог. По-надолу имаше филиал на У.Х. Смит, откъдето можеше да си купи книги. Забеляза изненадващо голям брой от магазини за спиртни напитки. Стигна до Абингдън Роуд и пресече Хай Стрийт, за да отиде до ресторанта. Нощният въздух леко галеше лицето и ръцете й. Докато отваряше вратата на ресторанта, едно хубаво чернокосо момиче с големи тъмни очила, което се изкачваше по Абингдън Роуд, й се усмихна и Джулия отвърна на усмивката; сякаш тази млада жена и даде зелена светлина за своя квартал. Тя също беше млада и независима жена, която живее в Кенсингтън.

След като се навечеря обилно, без да бърза, и се наслади и на най-малката хапка от охлювите, от суфлето, приготвено от морски животни и накрая основното блюдо от птиче месо, Джулия плати с чек и излезе на все така оживената улица. Движението не изглеждаше намаляло — автомобилите сякаш бързаха, ръмжейки и скърцайки, към своята вечеря. Чак когато стигна до ъгъла на тихия Илчестър Плейс се сети, че ключът от къщата беше останал в джоба на роклята, която накисна в мивката.

„Небеса“ — простена тя. Изкачи стъпалата и се опита да отвори входната врата. Беше заключена. Вдигна глава и видя, че и в спалнята и в банята светеше. Прозорецът на стаята, който гледаше към задната част на къщата, беше отворен, но се намираше твърде високо за нея. Може би някой прозорец в кухнята или в трапезарията също беше отворен? Джулия мина покрай къщата, като опитваше всички прозорци, които можеше да достигне. На ъгъла на къщата видя, стъписана, че е смачкала бордюра от цветя, които МакКлинтъкови бяха посадили около къщата — малки, ярки цветове, с наивно оптимистичен вид. Смачкани и счупени те образуваха едва забележима в тъмното вълниста линия. За миг, но много силно, почувства, че къщата я отблъсква с цялата си тежест; тя не я заслужаваше и сега къщата го знаеше. „За бога“ — промълви тя като бутна с всички сили един друг прозорец. Но и този не се отвори.

Джулия мина зад къщата и се озова в градината, огряна от луната. Тревата имаше призрачен цвят — между зелено и черно. На тази бледа светлина цялата градина изглеждаше неестествена с масивите от големи избелели цветя, приличащи на неподвижни облаци. Отзад се издигаше тухлена ограда. Внезапно Джулия бе обзета от паническата мисъл, че някой се крие в градината, но бързо я прогони и мина в действие: натисна силно един след друг всички останали прозорци. Накрая стигна до малкото прозорче на банята, чиято долна част беше открехната.

Пъхна ръката си вътре, освободи резето, за да може прозорецът да се отвори свободно. Повдигна го — образува се един четириъгълник около тридесет сантиметра висок и четиридесет широк, точно на нейната височина. Пъхна главата си и успя да види пред себе си в розовото огледало, че тя запълва целия отвор. При нормални обстоятелства не би повярвала, че е възможно да се повдигне чак дотам и да провре тялото си през това малко пространство, но сега нямаше друг избор. Въздухът в банята беше мек и топъл. Не виждаше друга възможност, освен да счупи някое стъкло, но не искаше да извършва насилие върху къщата.

Докато се мъчеше да вкара раменете си през отвора, отново усети присъствие в градината. Обърна се със свит от страх стомах. Не видя никого. Поляната с убития цвят се разстилаше празна чак до масивите с цветя: никакъв знак за движение. Джулия присви очи и се опита да проникне с поглед в цъфналите, потънали в мрак храсти. Тя се изви, за да не падне, и почувства как мачка с крака бордюра с цинти.

— Знам, че сте там. Махайте се! — като каза тези думи с възможно най-авторитетния си тон, тя се почувства едновременно глупава и смела. Но нищо не помръдна в тъмната маса на храстите. След ката дълго се взира, реши, че е достатъчно сигурна, за да се обърне с гръб към градината. Отново почувства тежката топлина, която излъчваше къщата. Като си помагаше с ръце, крака и лакти, тя успя да напъха раменете си вътре. Освободената рамка на прозореца натискаше болезнено тила й. Избута се с всички сили и успя да се вмъкне до кръста.

Извъртя се, надявайки се, че тежестта на горната част на тялото ще увлече останалата. Всъщност се оказа заклещена като издут плод. Опита да се освободи с внезапно отблъскване, но само се одраска. Болката бе неочаквана, но поносима; забеляза, че й тече кръв. Опря се с всички сили на стената и като се извиваше леко, успя да напредне с още два-три сантиметра. Един последен тласък освободи ханша й и тя се намери на килима в банята. Падна на дясното си рамо; беше изгубила обувките си.

Трябваха й няколко минути, за да може отново да поеме дъх. Ръката и напипа студения мрамор на ваната. Мускулите на ханша я боляха, а стомахът и заплашваше да се изкачи в гърлото. Не смееше да мръдне от страх да не повърне. Беше и много топло на ръцете и на лицето. Накрая успя да се облегне на ваната. През тънката синя блуза мраморът й се стори много студен. Модерните мирни граждани, които водят заседнал живот, се парализират от шока, който им причинява и най-обикновената физическа болка. Джулия наскоро беше прочела тази теория в едно списание и си каза с тъга, че това изглежда вярно, поне що се отнася до нея. Чувстваше как кръвта пулсира под кожата на лицето й.

Изправи се трудно, като се държеше за ръба на ваната. Огледалата отразиха картината на една прегърбена жена, с разрошени коси, облечена в светъл разкъсан панталон. Всичко изглеждаше мрачно, розово, като през кървава мъгла. Това, което виждаше от лицето си, беше черно. Джулия бавно се приближи до мивката. Дръпна накиснатата рокля и я остави да падне на пода. После изчака да се изпразни мивката, пусна водата и си напръска лицето. Водата миришеше на стари монети. Докато се събличаше видя, че се беше одраскала на ханша; изцапаният с кръв панталон беше направо за хвърляне. Утре щеше да има синини.

Джулия се наведе, взе ключа от джоба на мократа рокля и се отправи с несигурна крачка към вратата. Хрумна й да пипне радиатора; пареше. Изключи прекъсвача на стената. Преди да излезе се сети да накисне синята рокля в студена вода.

В цялата къща горещината беше задушаваща. Стори й се, че ще й трябва цяла сутрин, за да открие всички радиатори. Все пак в дневната топлината беше поносима и Джулия остана за малко да си почине на дивана, преди да се качи горе. Ханшът я болеше много. Ниско долу, редом с големите прозорци, беше разположен стенен конвектор; в кухнята имаше още един по-малък. Джулия се облегна удобно и изпъна крака. Затвори очи. Драскотините започваха да парят, но поне не кървяха вече. Внезапно отвори очи; стори и се, че е чула нещо като тропване в трапезарията. Но сигурно идваше от кухнята — хладилниците издават толкова странни шумове. После чу съвсем ясно тропване и то идваше откъм трапезарията — сякаш се почука на прозореца. Джулия погледна натам; двойните прозорци бяха точно срещу тези на салона, така че минувачите можеха да видят градината през къщата. Двойните пердета в трапезарията бяха отдръпнати с около тридесет сантиметра. Но отвъд тях Джулия видя само тъмнина. Беше много неспокойна, на себе си имаше само сутиен и бикини, а можеха да я видят през прозореца. Може би някой наистина се криеше в градината.

С разтуптяно сърце Джулия скочи от дивана и изтича до банята, където затвори прозореца, през който беше влязла. После се промъкна в горещата трапезария и скрита зад пердетата, погледна навън. Стори й се, че различава някакъв по-тъмен силует пред лехите с цветя, който се движеше бавно. Не бе в състояние да определи нито ръста, нито пола му, но и нямаше нужда — това можеше да бъде само Магнус. Инстинктивно се смъкна на земята. Остана така няколко минути, вцепенена от страх, докато си даде сметка, че сигурно се е заблудила — Магнус не знаеше новия й адрес.

Ако беше Магнус и искаше да й стори нещо лошо, щеше да я нападне още в градината. Той сигурно би я видял как се вмъква през прозореца на банята. Все пак беше напълно възможно в градината да няма никой. Движението, което беше забелязала, може би се дължеше на някой раздвижен от вятъра храст.

Все така легнала на земята, Джулия отвори отново очи и погледна към градината. Не видя нищо обезпокояващо. Сърцето й беше възстановило нормалния си пулс. Седна и избърса няколко пъти лицето си с тежката завеса. Тревата беше все така призрачно черна и леко блестеше; тя различаваше много ясно тухлената стена. Нищо не помръдваше между къщата и стената. Джулия се изправи и сложила ръка на гърдите си се върна в дневната, бавно движейки се в тъмнината. „Радиаторите“ — помисли си тя и отиде тихо до големия акумулиращ агрегат до стената. Той също работеше и тя го изключи.

Няколко часа по-късно Джулия се събуди рязко; беше сънувала, но веднага забрави съня. На приземния етаж се шумеше; осъзнавайки това, тя усети и горещината, която цареше в стаята й. Прозорецът бе останал отворен, но стаята не се беше разхладила, откакто Джулия бе отишла да вечеря. Тялото й плуваше в пот. Това сигурно се дължеше на кошмарния й сън. Застина цялата в слух, но не чу нищо повече. Все пак като че ли долавяше шумолене, леки докосвания, сякаш някой ходеше в тъмното. Първата и полусъзнателна мисъл бе „Кейт е станала“, но това само й напомни, че Кейт присъстваше в съня й и нещо я заплашваше. Като ужилена от тази представа, Джулия седна в леглото и отново наостри слух. Не чу други шумове. Стана, отиде чак до вратата, показа се навън и каза на висок глас:

— Ще се обадя в полицията. Чуваш ли ме, Магнус? Ще се обадя в полицията!

Остана на прага на вратата като очакваше всеки момент да бъде нападната. Цялата се бе превърнала в слух. Потта се стичаше на струйки по гърба й и стигаше под кръста. В коридора горещината не беше толкова силна. Джулия остана така, без да чува нищо, долавяйки само физически усещания. Започна да брои бавно наум до сто, като с усилие правеше паузи между цифрите; стигна до сто и продължи до двеста. Пак не чу нищо. Вероятно се беше излъгала, но я беше много страх, за да слезе и да провери. Накрая се върна в стаята и заключи вратата. Отвори прозореца и остави свежия нощен въздух да облъхне тялото й. В градината, както и в парка, който се виждаше, не помръдваше нищо. Легна отново във влажните от потта чаршафи.

На следващата сутрин Джулия правеше списък на неотложните покупки върху гърба на чековата си книжка (единствената хартия, която намери в чантата си с изключение на няколко измачкани салфетки), когато телефонът във всекидневната иззвъня. Първата й мисъл беше, че Маркхам и Рийвс искат да я попитат нещо за къщата, после реши, че в агенцията сигурно ще забравят за нея, докато не им досади пак с някоя нова молба, и заключи, че може би е Лили. Остави чековата книжка на масата в кухнята и отиде във всекидневната. Слънцето беше вече високо и нахлуваше през големите прозорци, които гледаха на юг. Ужасът от изминалата нощ и се струваше нереален и обагрен от истерия — откакто се беше събудила в залятата от слънце къща и бе обиколила, за да види какво трябва да купи за ядене, какви съдове, чаши, тенджери и тигани, чаршафи, кърпи, одеяла, покривки. Но преди всичко — бутилки с вода. Също книги и уиски.

— Ало? — каза, поглеждайки през прозореца — отсреща на улицата един мъж миеше колата си. Кои бяха тези хора? Кои бяха нейните съседи?

Само за миг целият й оптимизъм беше разбит от гласа на Магнус.

— Предполагам, че знаеш кой се обажда, Джулия. Искам да напуснеш това място и да се върнеш в Гайтън Роуд. Там живеем ние. Бях при агента по недвижимите имоти и му дадох да разбере много добре, че никакъв договор, който си подписала, не може да бъде валиден, така че ще можем да се освободим от тази смешна сделка само с малка загуба. За момента смятам, че не си в състояние да се грижиш за себе си и че със сигурност си неспособна да взимаш решения, отнасящи се за бъдещето ти. Очаквам и искам да се върнеш тук, където е мястото ти. Трябва да напуснеш тази къща. Немислимо е…

Тя затвори.

Когато телефонът иззвъня отново, вдигна слушалката и я задържа с края на пръстите си. Гласът на Магнус продължи да говори неумолимо, но тя долавяше само отделни думи: безотговорна… птичи мозък… Кейт… сватба…

— Не се смятам вече омъжена за теб — каза тя в слушалката. — Ти ме плашиш. Ти си груб. Не мога да мисля за теб, без да виждам Кейт. Следователно, не мога да те гледам, нито да живея с теб, нито да бъда омъжена за теб. Моля те, остави ме на мира. Искам да бъда спокойна, Магнус.

— Само това липсваше — го чу да казва. — Ти си разстроена… откакто трябваше да погледнеш в лицето някои факти…

— Ако те видя да обикаляш наоколо около къщата ми — изкрещя тя, — в градината или на друго място, ще извикам полиция! — И затвори.

Остана наведена над телефона, очаквайки той да се обади отново, за да я заплашва, да я притеснява, да я лъже.

След като измина една минута, без да иззвъни телефонът, си помисли: „Откъснал е жицата“.

Но няколко секунди след това той звънеше отново.

— Джулия, Магнус е. Не затваряй. Бях толкова ядосан, че не можах да ти се обадя веднага. Искам да се върнеш тук, Джулия. Искам да бъдеш с мен. Боя се за теб. Ти си застрашена съвсем сама там.

Джулия неволно се вцепени.

— Защо да съм в опасност, Магнус?

— Защото си сама. Защото имаш нужда от помощ.

— Напротив, Магнус — каза тя. — За пръв път от два месеца се чувствам на сигурно място. Лили ми обеща да не ти се обажда, но след като го е направила, единствената опасност, която мога да си представя, идва от теб. Вероятно ще се преместя отново. Знам, че миналата нощ ти беше тук. Дебнеше ме. Когато имаме да си кажем нещо, ще те поканя в къщата си. Отсега нататък не се опитвай да ме видиш. В противен случай рискуваш да имаш твърде големи неприятности.

Представи си реакцията му при тези думи: свити юмруци, зачервено лице, стиснати устни.

— Върви на майната си — каза той и в тази ругатня сякаш се чувстваше тежестта на техните десет години съвместен живот. Тя не отговори. Миг по-късно Магнус затвори. Имаше усещането, че битката беше започнала — основният резултат от техния дългогодишен брачен живот може би се състоеше в това, че заплахите и обидите вече не бяха прикривани от любезности. Познаваха се твърде добре, за да бъдат любезни един към друг.

Двадесет минути по-късно чу за пръв път иззвъняването на звънеца на външната врата и подскочи така силно, че обърна чантата си и съдържанието й се изсипа на земята. След като се обади по телефона, Магнус е имал достатъчно време да дойде от Хемпстед, за да я накара насила да се върне в „тяхното“ жилище или отново да отиде в болницата. Без съмнение Магнус бе способен да я задържи на болнично легло, натъпкана с лекарства: той лесно би намерил някой легален начин, за да я направи своя затворничка. Трябваше да се замисли за тази опасност и докато прибираше нещата си в чантата, Джулия взе решение да се бори срещу него — с физическа сила дори, — но не и да го последва доброволно.

Скрита зад един голям кафяв фотьойл, тя се осмели да надникне през френския прозорец, който гледаше към входното стълбище. Видя само някаква сгушена, размазана сянка. После посетителят отстъпи една крачка и тя успя да го види. Беше Марк Бъркли. Джулия се изправи със скок и се втурна към вратата. Отвори я бързо, точно в момента, в който Марк, слизайки по стълбите, извърнат към входната врата, беше отстъпил към тротоара.

— Скъпи Марк! — каза тя. — Каква чудесна изненада. Помислих, че е Магнус. Влезте.

Изправен под слънчевите лъчи, Марк я гледаше усмихнат. Той беше наистина невероятно красив. Дънките и платнената му риза бяха толкова избелели от пране, че не би се учудила, ако се окажеха същите, с които го видя при запознанството им.

— Неприятно ли ви е, че знам тайните ви? — попита той. — Лили ми се обади снощи. Тя е изпълнена с възхищение от вас, аз също, трябва да призная. Каква хубава къща! Тя наистина е великолепна.

— Лили никога не е могла да си държи езика зад зъбите, но във вашия случай, това не ми е неприятно.

Джулия задържа вратата отворена. Когато Марк мина покрай нея, за да влезне, тя изпита силното усещане, че той ще я прегърне и се отдръпна едва забележимо. Марк сложи ръка на рамото и — тя беше много топла.

— Обадила се е и на Магнус, нали? Тогава той знае къде сте?

Джулия кимна.

— Той ми позвъни по-миналата вечер. Беше много разгневен и ме обвини, че ви крия.

— Той е наистина невъзможен — шокирана, каза Джулия, преди още да размисли, че такова подозрение беше съвсем типично за Магнус. — О, Марк, наистина съжалявам. Не искам той да ви досажда. Елате да седнете. Мога ли да ви предложа нещо? Не, всъщност не мога. Няма нищо в къщата, тъкмо, щях да ходя на покупки. О, толкова съм доволна да ви видя — вие сте като глътка свеж въздух.

— Защо поддържате температура като в ковьоз? Тук е по-топло отколкото навън. — Марк се отпусна на дивана. — Знаете ли, Джулия, пред мен е излишно да се извинявате заради Магнус — познавам го от по-отдавна, отколкото вие. Всъщност винаги съм си задавал въпроса защо останахте с него през всичките тези години. Мисля, че сега имам право да попитам?

— Можете да кажете всичко, което желаете — отговори Джулия, макар че неговата забележка не й хареса. Добави автоматично — Имахме Кейт — после си помисли, че щом беше способна да каже това, с брака й е свършено. Като гледаше Марк — красивия изгнаник — удобно разположен при нея, кръстосал върху килима обутите си в износени боти крака, Джулия се почувства освободена от Магнус до такава степен, че трябваше да го изрази.

— Нямам сили да мисля за него, Марк — каза тя. Поне още не. Все още ме е твърде много страх. Но ставам по-силна. Мислите ли, че постъпих правилно?

— Джулия, освободена от веригите си — прихна Марк. — Разбира се, че сте направили това, което е трябвало. Страхувам се само, че той няма да ви остави намира. Смятате ли, че ще ви досажда?

— Не знам — призна Джулия. — Мисля дори, че беше дошъл да ме шпионира миналата нощ. Стори ми се, че видях в градината някакво видение, някакъв силует. Всъщност, на практика той си го призна сутринта по телефона. Ужасно ме изплаши.

Марк я гледаше сериозно и това насърчаваше Джулия да говори — неприятно щеше да й бъде, ако той се присмее на опасенията й.

— Това, което казвате, е ужасно. От него се страхувах. Трябва на всяка цена да го държите на разстояние. Честно казано, не бих повярвал на нищо от това, което той казва. Това би било в неговия стил да ви накара да се върнете при него, като ви заплашва.

— Моля ви, да не говорим повече за Магнус. Искам да ви покажа къщата. Харесва ли ви наистина? Купих я толкова набързо, че и аз самата не знам дали ми харесва. Никога не съм взимала сама решение от подобен род.

— Тя ви отива чудесно — каза той. — Но откъде изкопахте тези смайващи мебели?

— Те бяха на хората, които са живели тук по-рано. Но ми харесват. И освен това имам една грижа по-малко.

— Тогава всичко е наред — каза той, усмихвайки се. Джулия го разведе из къщата, като му показваше всички стаи, докато стигнаха до спалнята й.

— Но тук можеш да завриш — каза Марк. — Въпреки отворените прозорци. Радиаторите сигурно са включени. Къде са те?

— Не, изключих ги вчера — каза Джулия, като отиде към голямото сиво тяло. Погледна контакта и видя, че е натиснат. — Странно, бях сигурна… Може би пак съм го включила. Не, невъзможно, защото беше ужасно топло още когато пристигнах в къщата. Не знам как е станало, но сигурно съм се излъгала. — Тя се наведе и премести ключа нагоре. — Така е изключено, нали?

— По принцип, да — каза Марк. Пресече стаята и пипна с пръсти горната част на радиатора. — Във всеки случай работи. На най-висока степен. Сигурно има полтъргайст в къщата.

— Надявам се — каза Джулия. — Това ми харесва. Когато говоря такива детински и идиотски неща, вие само се усмихвате. Магнус би направил гримаса на отвращение.

— Магнус има принципи.

— И силна душа.

— Пфу! Прощавате ли на Лили, че ми разкри вашата тайна?

— На вас — да, но не и на Магнус. Заради него прекарах доста тъжна нощ.

— Ако ме вземете на покупки с вас, ще ви помогна напълно да освободите мислите си от Магнус.

— Вие сте чудесен. Но ще трябва да ми помогнете да нося много тежки неща.

— Моят гръб ви принадлежи. — Произнесена от Марк, тази реплика имаше подчертано сексуален подтекст. Вместо отговор, Джулия го хвана под ръка. Един толкова безотговорен мъж като Марк не можеше да представлява никаква заплаха.

— Ако ми помогнете, може би ще ви се издължа, като ви помогна да сложите легендарната бъркотия в апартамента ви в Нотинг Хил.

— Сделката е сключена — каза Марк.