Карл Май
Синовете на упсарока (2)

2. В ямата за кожи

Опитахме да заспим, но не ни се удаде. В полунощ вързахме конете и се отправихме на път. Промъквахме се с най-голяма предпазливост, но скоро щяхме да видим за своя изненада, че този труд е бил напразен… сиуксите вече не бяха там.

Накъде бяха тръгнали? По изоставените огнища още лежаха няколко полуизгорели, сухи клони. Запалихме ги отново, за да ги използваме като факли и с тяхна помощ да потърсим следи. Така открихме, че червенокожите са минали по прерията към отсрещната страна. Значи бяха продължили своя боен поход.

— Уф! — обади се Винету. — Скуоу в страха си вероятно е издала, че сме тук. Заплашила е сиуксите с нас и им е казала, че ще спасим нея и децата й. Червените бойци бързо са тръгнали, за да не им осуетим нападението над упсароките. Трябва да препуснем незабавно след тях. През нощта няма да можем да видим дирята им, но на разсъмване вече ще я намерим.

Съгласих се. Яхнахме конете, за да изминем същия път, по който бяхме дошли. Понеже познавахме местността, тя въпреки мрака не ни създаваше големи затруднения.

Яздехме по-бързо от сиуксите, на които теренът беше непознат. Те навярно бяха потеглили наскоро преди нас. Ето как можехме да се надяваме, че не след дълго ще ги настигнем.

Не мина много и стигнахме до мястото, където бяхме срещнали скуоу. Оттам и на нас местността не ни беше позната. Но само след два часа небето просветля и можехме да подтикнем конете. Малко по-късно земята вече се различаваше. Това ни даде възможност да потърсим следата. Хамердал и Холбърс продължиха да яздят направо, аз се отклоних надясно, Винету — наляво. Аз не намерих нищо. Но когато отново се присъединих към тримата, апачът беше открил дирята. Последвахме я предпазливо, защото беше оставена преди няма и четвърт час. Местността бе станала хълмиста. Минахме през една гора и стигнахме до равна ивица — пред нас открита, а отдясно обточена с храсти. Сиуксите сега се намираха на нея и тъй като тя изкачваше един склон, можехме да различим всеки отделен ездач. Те яздеха към стръмна височина, обрасла с редки дървета с широки върхари. През хълма водеше нещо като естествена просека — тясна линия с малко дървета, към която червенокожите се насочиха. Докато ги брояхме, забелязахме две неща: едно добре дошло и едно изненадващо. Добре дошлото беше, че двамата предводители яздеха сами, и то на значително разстояние зад другите. Изненадващото се състоеше в това, че скуоу и нейните синове не бяха в отряда.

— Сиуксите не са ги взели със себе си, а са ги хвърлили със змиите в кеша — рекох аз. — Трябва бързо да се връщаме! Но понеже не знам къде се намира кеша, ще ни го каже Фолдър. Ще пленим него и Танчан Хонска. Трябва да ги изпреварим там по стръмнината. В галоп към храстите вдясно, за да не ни видят!

Винету, както обикновено, бе споходен от същата мисъл. Без да дочака докрай думите ми, той полетя напред и ние го последвахме с цялата бързина, на която бяха способни конете ни. Храстите изчезваха шеметно зад нас.

Когато достигнахме подножието на възвишението, бяхме убедени, че и сиуксите не са по-напред по открития терен. Скочихме от конете. Хамердал и Холбърс щяха да останат с животните и пушките ни, а Винету и аз да изкачим пеша и незабелязано от червенокожите височината.

С дълги крачки и скокове поехме по нагорнището, при което, за да запазим кръвта спокойна, грижливо разпределяхме дъха си. Стигнали на половината стръмнина, се насочихме косо наляво към просеката. Когато се озовахме до периферията й, сиуксите тъкмо минаваха. Застанахме зад един, висок колкото човешки ръст, широк скален къс.

След известно време видяхме двамата предводители да идват.

Когато приближиха, Винету ми прошепна:

— Ти белия, аз червения!

Изстреляхме се безшумно след тях. Едно мощно засилване, скок и вече седяхме зад тях на конете. Едната ръка здраво около гърлото, с другата няколко удара по слепоочието! Те се плъзнаха с наша помощ в безсъзнание от животните си, които ние с рязко дръпване накарахме да спрат.

Развихме ласата си, вързахме здраво пленниците като чували напреко върху конете им, взехме юздите и поведохме животните надолу по планинския хълм. Всичко това стана толкова бързо и предпазливо, че едва ли бе изтекъл и четвърт час, когато стигнахме отново при нашите спътници.

Поехме обратно през храстите към гората и продължихме нататък, докато видяхме, че отвлечените са дошли отново на себе си. Тогава спряхме. Те се изплашиха немалко, като забелязаха, че не са вече при своите сиукси, а са пленени. Танчан Хонска ни позна веднага, Фолдър поиска да ни обсипе с грубости, но аз насочих револвера си към него и му повелих:

— Млъкни, негоднико, иначе ще те застрелям! Ние искаме скуоу и нейните деца и ти ще ни покажеш стартят кеш, в който сте ги пуснали. Ако змиите са им причинили и най-малката вреда, днешният ден ще бъде последният в живота ти. Това ти го обещавам аз, Олд Шетърхенд.

— Кеш…? Змии…? — попита оня, търсейки някакво извъртане.

— Мълчи, иначе получаваш куршума! Сега ще седнете на конете и ще бъдете здраво вързани. Който направи дори само опит да се възпротиви, миг по-късно ще бъде мъртъв.

Даже и да не искаха да зачетат тази закана, убедителният поглед, с който очите на апача се приковаха към тях, щеше да ги принуди към безпрекословно подчинение. Вързахме ги върху животните им и продължихме ездата, но избягвахме досегашния път, за да затрудним възможно повече преследването на сиу. Защото те щяха да забележат липсата на своите предводители, да ги потърсят и се втурнат после подире ни, бе логично да се очаква. По този начин тяхната езда към ловната територия на упсароките беше не само отложена за известно време, но вероятно ставаше и невъзможна.

Бързо напредвахме по обратния път. Към осем часа сутринта пристигнахме на мястото на вчерашния бивак на оглала. Когато подканих Фолдър да ни покаже мястото, където се намираше майката с децата си, той каза с груб, подигравателен смях:

— Никога не съм ви виждал, но достатъчно съм слушал за Винету и Олд Шетърхенд и знам, че никога не съдите, без да имате напълно валидни доказателства. Не се страхувам от вас, защото съм невинен. Нищо не знам за някаква си скуоу и толкова по-малко за децата й.

— Well. Едно открито признание щеше да ти бъде от полза. Понеже отричаш, не можеш да разчиташ на милост. Ние се бяхме скрили ей там в храсталака и всичко видяхме и чухме. Със сигурност ще намерим търсените. Няма ли поне Танчан Хонска да бъде по-откровен?

Сиуксът, към когото бе отправен този въпрос, поклати глава и отговори гордо:

— Танчан Хонска не води война с жени и деца. Той няма какво да каже.

— Well. В такъв случай ще търсим.

От само себе си се разбираше, че оттук до кеша водеха следи. През нощта ние не можехме да ги видим, иначе нямаше да яздим след сиуксите, без да сме потърсили преди туй ямата. Но сега бе необходимо само да си отваряме очите, за да открием дирята. Тя водеше първо покрай периферията на гората и после навътре в храсталака. Имаше следи от човешки крака и два коня. Сиуксите бяха оставили двама воини с конете им да пазят каша до завръщането на отряда. Вече се канех, докато следвахме стъпките, да приканя заради тези пазачи към предпазливост, когато видях иззад едно дърво да стърчи върхът на мокасин.

Стрелнах се нататък.

Там стоеше по-голямото от двете момчета с нож в ръката. Погледът му беше отправен към мен, изпълнен със съмнение.

— Ти си синът на вожда на упсароките — казах. — Аз съм Олд Шетърхенд, а там е Винету, вождът на апачите. Къде са майка ти и брат ти?

— Уф! — възкликна той с облекчение. — Олд Шетърхенд и Винету! Майка ни каза, че искате да ни спасите. Тя ще умре, защото змиите я ухапаха. Аз тръгнах да търся нови треви, защото малкото растения, които намерихме, вече са употребени. В очите му бликнаха сълзи.

— Води ни! — подканих го аз. — Може би все още е възможно да й се помогне.

— Не, майка ще умре — изхлипа той почти с плач. — Цялото й тяло трепери, размахва ръце, често лежи като мъртва, после отново се пробужда и се моли. Местата на ухапванията са подпухнали и потъмнели. Тя ще умре. Но аз… аз отмъстих за нея! Елате!

Отведе ни приблизително двеста крачки по-нататък, после спря и каза:

— Чуйте! Тя говори!

Ослушахме се и чухме гласа на жената да излиза като от някоя пещера.

— Махпия екта токеди нитавачин ечонгпи кинг мака акан хечен ечонгпи ногуе!^[1]

Изричаше молитвата „Отче наш“. Извървяхме още няколко крачки, заобиколихме гъста група дървета и се озовахме пред кеша. Тя беше може би два метра и половина дълбока, метър и три четвърти дълга и широка и облицована с тънки кръгли стволове, за да бъде предпазена от влага и срутване. Направеният от същите дървета и облечен с мъх капак беше махнат и лежеше настрани. Такива ями си строят ловци и трапери, за да крият в тях придобитите кожи, докато дойде време да ги приберат.

Наблизо видяхме два вързани коня. Две пушки бяха облегнати, а на два чепа видяхме да висят… два пресни, кървави скалпа.

— От кого са тези скалпове? — попитах бързо и удивено.

— От двамата сиукси, които ни пазеха. Ще разкажа всичко на Олд Шетърхенд и Винету — отговори момчето, като очите му гордо проблеснаха. — Сега моля прочутите воини да погледнат първо майка.

Надниквайки в ямата, забелязахме първо една скършена млада елха, която бе послужила на момчетата като стълба. Долу лежеше скуоу и с мъка се бореше за въздух. При нея седеше по-малкият й син. Държеше главата й в скута си и плачеше. В срещуположния ъгъл лежаха, няколко ремъка и три големи гърмящи змии. Влечугите бяха мъртви.

Скочих с Винету долу. Както при други подобни поводи, имахме едни и същи мисли, така и тук. Погледнахме най-напред жената, а после змиите. Бяха умъртвени чрез удушване. По дългите им почти два метра тела в близост до главата се виждаха по кожата многобройни малки дупчици, причинени сякаш от топлийка. Но човек трябваше много остро да се взре, за да ги забележи. Кимнах доволно на апача, а той ми отговори с радостна усмивка. Думи не ни бяха необходими.

Сега се обърнахме към жената. Спазмите внезапно бяха отслабнали. Тя лежеше в безсъзнание. По краката й до коленете и особено по ръцете открихме следи от ухапвания, чиято околност се беше подула и оцветила в синьо, но не в тъмно, както бе казал нейният син. Тя не биваше да остане повече в ямата. Вдигнахме я толкова високо, че Хамердал и Холбърс можаха да я изтеглят вън. После се качихме заедно с по-малкото момче. Аз се обърнах към Фолдър, който лежеше вързан до каша с Танчан Хонска.

— Виждаш ли негоднико, че нямахме нужда от признанието ти? Къде са другите три змии?

— Един сиукс взе на коня си кожената торба, в която са пъхнати — отвърна той.

— Значи си ги взел за вожда на упсароките. Но сметката ти е погрешна. Скуоу е получила, наистина, няколко ухапвания, но няма да умре. Намиращите се в кожената торба, плътно притиснати змии са се хапали помежду си, както установихме по кожите им, така че запасът от отрова се е изчерпал. От това твоето положение, разбира се, не се подобрява, защото въпреки всичко ти ще бъдеш третиран като убиец.

— Теб всъщност какво те засяга каква работа имам аз с червенокожите? Да не би да искаш да се правиш, на мой съдия? Това няма да допусна! Настоявам да бъда освободен.

— Почакай, момче! Ти ще бъдеш радостен, ако се смилим да бъдем твои съдии.

— Хич не си го въобразявай! По-добре да умра, отколкото да бъда съден от теб.

— Добре, отбележи си го! С теб приключихме.

Тъй като майката беше все още в безсъзнание, момчетата можеха да разкажат какво се бе случило вчера след оттеглянето ни от подслушвателния пост. Беше следното:

Червенокожите търсили придружители на скуоу, но никого не намерили. Обладана от върховен страх, жената непрестанно умолявала за живота на своите деца, но напразно. Заплашвала с отмъщението на своя мъж и понеже това имало за успех само кикотът на Фолдър, в отчаянието си проявила непредпазливостта да каже, че сме наблизо.

Въздействието веднага се проявило, но за съжаление съвсем различно от очакваното. С това тя само ускорила своята съдба. Под светлината на главни я повели заедно с децата й към каша, отворили ямата и хвърлили в нея три гърмящи змии. После тримата нещастници били, спуснати вътре с вързани ръце и крака. След това от страх пред нас Фолдър потеглил със сиуксите. Имал намерение да ограби упсароките, да избие колкото се може повече от тях и да доведе вожда им тук жив, за да му отреди същата съдба като на неговата жена и децата му. По тази причина оставил за стража на ямата двама воини. Тези се страхували да не бъдат открити от нас и веднага щом денят настъпил, тръгнали да ни дирят.

Междувременно в ямата се разиграл един пример на себеотрицателна, жертвоготовна майчина любов, по-достоен за възхищение не би могло да има. Момчетата се сгушили плътно в единия ъгъл и от страх пред змиите не смеели да мръднат. А майката, за да предпази децата си от ужасната смърт, прогризала със зъби стягащите ръцете й ремъци и когато се освободила, започнала да търси в мрака змиите да ги обезвреди. Това можело да стане само като ги удушвала една след друга. Че тя самата била многократно ухапвана, било без значение за нея.

Когато трите змии били мъртви, скуоу развързала с голяма мъка вървите на своите синове. После се строполила, зъзнейки, гърчейки се и треперейки. Малко по-късно засивял денят. Тъй като не се виждал никакъв пазач, едното червено момче се качило на раменете на другото скочило вън и откършило споменатата млада елха, с чиято помощ братът го последвал.

Едва това се било случило и се върнал единият пост. Те го чули и се скрили. Той бил открил нашите следи и разбрал от тях, че сме тръгнали. Сега се чувствал по-сигурен. Вързал коня си, облегнал пушката на едно дърво и се запътил към ямата да погледне вътре. Съзирайки само скуоу, отскочил стреснато. Междувременно по-големият брат бързо и безшумно се спуснал към дървото, грабнал пушката, запънал петлето, прицелил се в сиукса и го прострелял. След това изтеглил ножа от пояса му и му смъкнал скалпа. После повлякъл мъртвеца и го скрил.

Сега братята заредили отново пушката, за да застрелят и втория. Трябвало да го направи по-малкия, който също искал да се сдобие със скалп. Сиуксът дошъл след известно време, бил улучен в главата, скалпиран и замъкнат при другия мъртвец. Двамата млади индианци вече били господари на положението и можели да се погрижат за своята майка. Единият слязъл при нея, другият тръгнал да търси неутрализиращото отровата блатниче. Обстоятелството, че всяко момче се сдобило със скалп, не само им гарантирало пълното опрощение на техния баща, но ги правело също достойни за влизането в редиците на младите воини. Те бяха много горди от това. Виждаше се как сияят от радост и са с приповдигнат дух.

След като бяхме научили най-главното, предстоеше преди всичко да се погрижим за скуоу и се подготвим за връщането на сиуксите. Трябваше непременно да имаме свежа билка. На мен ми се струваше, че мярнах няколко такива растения преди малко край мястото на бивака. Казах го на Винету и той ме прикани да му ги покажа. Тръгнахме. Докато още търсехме, апачът нададе едно високо „Уф!“ и скочи сред дърветата. Последвах го бързо. Видяхме да се задава един значителен отряд ездачи. Когато приближиха дотолкова, че можехме да различим бойните им краски, Винету възкликна:

— Това е Вамдушка сапа със своите упсароки! Те ни смятат за свои врагове. Нека не си правим шега и се оставим да ни обкръжат.

И тъй, излязохме отново на открито. Едва ни съгледали, те нададоха бойния си крясък, препуснаха вихрено към нас и ни обградиха.

— Уф, уф! — извика Черната змия. — Олд Шетърхенд и Винету! Хванете кучетата, за да украсим с тях кола на мъченията!

Винету седна, заби острието на ножа си в тревата и каза:

— Тук седи Винету, вождът на апачите. Той заравя ножа на войната в земята. Да бъде мир!

Аз седнах до него, посочих с ръка съответното направление и призовах Черната змия:

— Вождът на упсароките иска да залови сиу оглала. Той е яздил по погрешен път към Ретълснейк Маунтайнс и е поел обратно, защото е намерил следите на сиуксите, които са се отправили към неговите ловни полета. Той е следвал дирята дотук. Ние искаме да му подарим предводителите на сиуксите като негови пленници. Ако желае да ги има, нека следва дирята, която води там наляво в гората!

— Уф! — извика той. — Това не може да е друго освен вероломство!

— Винету и Олд Шетърхенд вероломници ли са? Може ли някой да ни уличи в една-единствена лъжа? Ние седим тук, обкръжени от двеста упсароки. Нека ни убият, ако се установи, че искаме да те измамим! Ти ще намериш не само онова, което казах, но и нещо много, много повече.

— Уф! Ще сторя каквото каза, но горко ви, ако думите ти са лъжовни! Двеста пушки ще бъдат насочени към вас, докато се върна.

Слезе от коня и тръгна. Беше твърде горд и твърде смел, за да вземе придружители. Но неговите хора държаха пушките си така, че можехме да надзъртаме в цевите. Не се безпокояхме, понеже знаехме какъв ще бъде резултатът от неговото отиване.

Минаха десет минути и още десет. Тогава той се върна. Един знак от негова страна и пушките бяха свалени. После пристъпи към нас с думите:

— Моите братя имаха право. Да бъде мир! Ние считахме Поразяващата ръка и Винету за наши врагове, но те ни доказаха, че са наши братя. Понеже са рискували живота си за моята скуоу и благодарение на тях синовете ми са станали воини, ние ще изпушим лулата на мира.

— Но не сега, а по-късно — вметнах аз. — Сиу оглаласите могат всеки миг да се появят от другата страна на прерията. Нека твоите воини се скрият в гората; тогава вашата победа ще бъде лесна.

— Уф! Ти смяташ, че те се връщат?

— Да. Казвам го и така ще стане. Бъди умен и се вслушай в съвета ми!

Неговите воини се изтеглиха с конете в гората, така че вече никой не се виждаше. А ние тръгнахме с него към жена му, към която той, както скоро забелязахме, се отнасяше с необикновено уважение и обич.

Радостта да го види отново и да не получи укори от него, въздейства така благотворно на жената, че сега вече не чувстваше болки. Когато чу, че предстои кървава битка, тя го помоли да не допуска нещата да отиват толкова далеч и да се задоволи с факта, че нападението над неговия бивак е осуетено. Естествено Винету и аз я подкрепихме горещо. Изтъкнахме му всички причини, говорещи в полза на нашето мирно становище, и в крайна сметка успяхме да го убедим. Той се задоволи с Фолдър, който действително вече бе преминал във властта на смъртта, и с много важното за него обстоятелство, че неговите синове се бяха сдобили със скалпове и чрез това въпреки младостта си са станали воини.

Когато Танчан Хонска узна, че няма да остане пленник и да умре на кола на мъченията, изобщо не искаше да повярва. Той знаеше колко упсароки се крият зад дърветата и му бяха известни достойнствата на моята двадесет и пет зарядна карабина „Хенри“ и опасната Сребърна карабина на Винету. Следователно можеше да се каже какво опустошение ще причини един-единствен неочакван залп от наша страна. И въпреки това ние искахме да се откажем от всичко, та дори от сигурната плячка.

Това му беше непонятно. Но с толкова по-голяма готовност се съгласи да уговори своя отряд за оттегляне от тая местност.

Тъкмо се бяхме споразумели и сиуксите се появиха от отвъдния край на прерията. Оставихме ги да дойдат сравнително близо. После той закрачи насреща им. Когато стигна до тях, те сключиха около него кръг. Едва ли бяха очаквали да чуят това, което им оповести. Видяхме, че изпаднаха в голяма възбуда.

— Не могат да си намерят място в новата политическа ситуация — ухили се Дик Хамердал. — Дългото тяло май не го бива много в ченето. Теб трябваше да пратим при тях, Пит Холбърс. Не мислиш ли същото, старий куне?

— Не разправяй тъпи вицове — отвърна дългучът. — Нали знаеш, че не съм оратор.

— Дали си такъв, или не, все едно, защото, както е известно, най-добрите оратори са винаги онези, които хич не приказват. Но, гледай, ето че най-сетне свършиха. Дългото тяло пак пристига.

Възбудата, изглежда, се бе уталожила, понеже сиуксите имаха спокойно държане. Техният предводител доложи:

— Моите воини нямаше да се съгласят с решението, ако упсароките бяха сами. Но тъй като познават Омагьосаната пушка на Поразяващата ръка, решиха веднага да продължим ездата и да не се връщаме. Мога ли да си взема коня?

— Да — кимна Вамдушка сапа. — Но знай, че ще пратя след вас съгледвачи да ви наблюдават. Разбера ли, че не сте сдържали думата си, ще свикам пет пъти по сто воини и ще ви унищожа.

Оглаласът направи движение, което можеше да означава както съгласие, така и подигравка, и отиде да доведе коня си. Скоро след това изчезна с воините си зад гората. Няколко упсароки получиха заповед да яздят след тях и да ги наблюдават.

Никой не беше така слисан от изхода на нещата както Фолдър. Той беше хранил вярата, че ще се стигне до битка и тя ще му върне свободата. Когато разбра, че за него няма никаква надежда и му е отредена смърт на кола на мъченията, поиска да отида при него и ме помоли да го спася. Аз отговорих:

— Ти заяви, че работата, която имаш с червенокожите, не ме засяга. Също така увери, че предпочиташ да умреш, отколкото да бъдеш съден от мен. Събитията, които предвиждах, настъпиха и нека продължат своя ход.

— Ама, сър, ти не можеш да допуснеш все пак един бял, един християнин, да бъде претрепан от тези червенокожи без всякакъв закон.

— Християнин? Нека тази дума не излиза от устата ти! Нима помисли за твоето християнство, когато присвояваше храната и облеклото от хиляди глупави и мръзнещи индианци? А когато те се възбунтуваха срещу тези изправящи косите злоупотреби, ти просто нареждаше да ги застрелват. Какво е краткото наказание със затвор за такива злодеяния? Нищо! Вамдушка сапа ти е подарил живота на теб, конекрадеца, а ударите, които е накарал да ти раздадат, са били милост за теб. Но достатъчно по въпроса! Ти си един кръвожаден, безчувствен и безсъвестен негодник, който не може да разчита на никаква милост.

Тогава той избухна в такива проклятия и ругатни, че ме хвана гнус. Предоставих негодника на неговата съдба.

Ако по-рано, когато бяхме сами, можех да се грижа за скуоу, без от това да пострада моята воинска чест, то сега беше друго. Тя вече не стоеше под наша закрила и аз можех да проявя съчувствието си към нея единствено като се осведомя за нейното състояние. Вождът отговори:

— Сега тя лежи спокойно и спи. Знам, че скоро ще оздравее, защото ние познаваме растителни сокове, които прогонват змийската отрова от тялото с всичките й последици. Моят бял брат ще я види вече бодра като антилопа още след стигането ни при нашите вигвами.

— Ти смяташ, че ще ви придружим дотам?

— Уф! Да не би да не искате да го сторите? Това би увредило на прочутото име на упсароките. Трябва ли да допуснем да се говори, че Олд Шетърхенд и Винету са презрели нашето гостоприемство?

Имаше право и когато попитах апача, той веднага се съгласи да изпълни желанието на вожда.

Последвалият сега ритуал на пушенето на лулата на мира беше извършен с голяма тържественост. Много по-малко тържествено бе погребението на двамата сиукси. Като гроб послужи кеша, в която трябваше да умрат и изтлеят техните жертви.

После пристъпихме към потеглянето. Заради болната връщането щеше да бъде забавено. За нея беше изготвена носилка и закрепена между два коня. Когато тръгнахме, бодрият Хамердал каза на своя дълъг приятел:

— Само вчера по обяд всячески се стараехме да не ни мернат нито упсароките, нито сиу оглаласите, а днес… Едните изпратихме в пенсия без каквато и да е употреба на сила, а с другите се свързахме в такова здраво приятелство, че тръгнахме с тях да се запознаем с кулинарните им рецепти. Така се менят времената! Какво ще речеш за тая работа, Пит Холбърс, старий куне?

— Нищо няма да река, а само ще се запозная — отвърна запитаният. — Говоренето е сребро, яденето — злато!

— Дали сребро, или злато, все едно. Аз считам двете…

Когато стигнахме вигвамите на упсароките, те мобилизираха всичките си сили, за да ни докажат, че са изпушили с нас лулата на мира сериозно и искрено. Единственото събитие, в което не участвахме, беше екзекуцията на Фолдър на кола на мъченията. Един от най-големите индиански мъчители изкупи своите злодеяния. Въпреки всичко аз щях да се опитам да смекча положението му, ако с грубото си, отблъскващо поведение не ме бе отклонил от намерението.

След няколко дни скуоу вече можеше да напуска шатрата и след една седмица беше толкова здрава както преди. На трите удушени от нея змии бяха свлечени кожите. Жената искаше да ги запази като спомен от онази ужасна нощ. При едно по-късно посещение на упсароките видях, че ги е вплела като украса в своите дълги, стелещи се плитки. И днес още, след толкова дълго време, когато се заговори за майчина любов, си спомням за Уиноринча ота, индианката от племето упсароки…