Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синовете на Великата мечка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Top und Harry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2009)

Издание:

Лизелоте Велскопф-Хенрих. Синовете на Великата Мечка — II том. Топ и Хари

Второ издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

Художник на корицата: Иван Тодоров

Художници на илюстрациите: Юли Минчев, Калина Тасева

Редактор: Анна Сталева

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Виолета Славчева

 

Liselotte Welskopf-Henrich. Die Söhne der Großen Bärin: Top und Harry

Altberliner Verlag Lucie Groscer. Berlin, 1963

История

  1. — Добавяне

Среща край бобровото леговище

Когато местността стана по-проходима, момчетата подкараха конете по-бързо. Преди да се върнат в бивака, те трябваше да уредят още нещо. Искаха да открият двамата ловци на бобри, които идваха всяка година в тази пуста местност, и да разберат от тях какво ново има. Харка знаеше вече от описанията на своя другар, че те били двама мъже с големи носове и огромни бради, че много си приличали и по мнението на момчето от племето на черните ходила имали и еднакви, но в никакъв случай не приятно звучащи гласове. Имената им бяха Томас и Тео.

Според описанието и рисунката на своя другар Харка вече можеше да предполага къде трябва да търсят траперите. Двете момчета яздеха много бързо с надеждата да намерят двамата мъже още преди настъпването на нощта. Силен като елен пое към една от многобройните тук реки, чиито води бяха издълбали в продължение на хиляди години дълбоки клисури в предпланинската област. Дългата теснина минаваше като тъмна черта през местността. Това бе широката област на извиращите от Мисури реки. Когато двамата млади ездачи се приближиха до реката, към която се бяха насочили, те оставиха конете да си починат малко и свалиха плячката от гърбовете им. Убитите рисове бяха мъжки и женски. Телата им бяха около един метър дълги, опашката беше една четвърт от дължината на тялото им. Козината им беше светла, муцуните широки, над върховете на ушите им стърчаха типичните снопчета козина.

Момчетата току поглеждаха доволно плячката, припомняйки си опасните мигове на борба.

Харка насочи мисълта си още по-назад; спомни си една нощ преди година в горите по южните склонове на Черните хълмове, когато два борещи се риса бяха унищожили една важна следа. До ден-днешен загадката на тази следа все още не бе решена за него. Може би той никога нямаше да я разгадае и беше безполезно да продължава да хаби мислите си по нея, след като нямаше надежда да разкрие нещо ново.

Той се върна обратно в действителността.

Силен като елен се беше изправил, Харка също стана, двамата натовариха отново плячката си върху мустангите и подкараха внимателно по стръмния склон надолу. Край реката имаше обрасла с трева и върби крайбрежна ивица, по която те яздиха, докато накрая долината стана толкова тясна, че трябваше да се придвижват само през водата, а върху гърбовете на конете това се оказа доста трудно.

Момчетата спряха, защото надушиха дим.

— Това сигурно са те — предположи Силен като елен и пое още веднъж дълбоко въздух, за да се убеди.

Той се зарадва при мисълта, че може да намери двамата ловци на бобри, тъй като слънцето вече бе отишло на запад и клонеше към заник. Над реката прииждаше мъгла. Вятърът идваше от изток и носеше миризмата на дим към момчетата.

Харка погледна въпросително другаря си. Искаше да разбере какво смята за прави. Силен като елен познаваше двамата трапери и трябваше да знае как да постъпят. Разбира се, най-напред трябваше да се убедят, че в далечината до огъня край реката наистина се бяха разположили търсените от тях мъже.

Силен като елен заяви, че той ще остане при конете, а Харка нека отиде да разузнае положението. Големите боброви леговища, край които момчето от племето на черните ходила предполагаше, че се навъртат траперите, се намираха на изхода от една тясна клисура, към която реката се втурваше оттук в бесен устрем.

Харка прие с удоволствие възложената му задача и сметна за правилно, че няма отново да дежури край конете, тъй като излизането да разузнае околността му беше много по-интересно, отколкото да стои да пази мустангите. Тръгна веднага. За да може да се придвижва по-бързо, той избра пътя през реката и смело навлезе в бързата и доста дълбока вода на средното й корито. Водата беше много студена и плуването не беше удоволствие. Харка напредваше бързо през теснината, загребвайки силно водата. Тук вече беше дълбок мрак и водата изглеждаше почти черна. След един завой пред него се откри широк изглед и той видя, че другарят му правилно го бе осведомил за всичко. Точно където свършваше дълбоката и тясна част на клисурата, на човешки бой над водата се издигаха бобровите леговища над разширяващото се корито на реката. Животните бяха работили дълго и упорито и бяха принесли много дърва от доста богатата край брега на реката растителност. Харка надуши вече и огъня, от който се издигаше димът. Съвсем малко жарава, старателно зарината с пепел, проблясваше между тополи, елшови и върбови храсти. Дори и по това време тясната ивица дим не можеше да убегне от индианското око. Зад клисурата вече беше по-светло; под лекия светлик на вечерното слънце местността все още бе запазила багрите си.

Харка се потопи във водата и се скри зад най-близкото до клисурата боброво леговище. Прикрит от него, той излезе внимателно на сушата и се промъкна през израслата вече трева между храсталака край брега. Намери един храст със силно миришещи листа и бързо натърка тялото си, за да не възбуди подозрението на конете, които траперите — ако това наистина бяха те — сигурно водеха със себе си. Промъкваше се не само защото бе необходимо, а и защото му доставяше удоволствие. Искаше да види дали може да изненада мъжете край огъня и да ги надхитри. Със сръчност, която се добива благодарение на дълги упражнения от детинство, той се промъкваше напред през храсталака. Долавяше вече гласове, които звучаха съвсем безгрижно. Двамата мъже, изглежда, си разказваха вицове, защото единият на няколко пъти се разсмя. Гласовете им не бяха неприятни, но все пак не му се сториха благозвучни. Двамата мъже разговаряха на английски, т.е. на езика, който Харка бе научил предишната зима сред белите мъже.

Индианското момче стигна едно място сред храсталака, откъдето можеше да обгърне с поглед малката полянка. Без съмнение пред него стояха търсените братя. Бяха двама едри, здрави мъжаги, още млади, облечени в кожа. Широкополите си шапки бяха оставили върху тревата. Косите и брадите им растяха дълги и гъсти, така че само челата и носовете им се провиждаха през тях. Впрочем не можеше човек да не забележи тези носове, които бяха толкова големи и извити като човки на лешояди. Мъжете седяха от едната, конете — от другата страна на лагерния огън. Бяха четири коня, два ездитни и два товарни.

Харка с удоволствие би се вслушал да чуе какво си говореха мъжете, но те млъкнаха тъкмо в този миг и единият се зае с месото, което се печеше върху жаравата. То миришеше приятно, особено за човек, който усещаше глад и бе взел една ледено студена баня. Отдясно нещо се подаваше между храстите — парче от лопатовидни рога и една кожа. Мъжете бяха убили лос. Единият от двамата бе оставил пушката до себе си в тревата. Той се примъкна по-близо до огъня, без да мисли за оръжието си. Пушката остана зад него в тъмната сянка. Слънцето вече беше залязло.

Създалата се възможност породи у Харка желание да си направи малка шега с двамата мъже, за да им покаже колко са невнимателни. В края на краищата не само Харка Убиеца на вълци Ловеца на мечки можеше да бъде изненадан от един лос и да се остави да му откраднат лъка! И на други хора можеха да се случат такива смешни неприятности! Харка не можа да устои на изкушението и макар че случаят можеше при известни обстоятелства да има неприятни последици, той грабна пушката, която лежеше зад гърба на пируващите в тревата мъже, вдигна я безшумно и изчезна с нея толкова бързо, колкото бе възможно, за да се отдръпне безшумно назад. Доколкото той можа да види, двамата мъже сякаш бяха решили всеки да погълне по две-три кила месо. Те едва ли щяха да се обърнат скоро и затова нямаше да забележат веднага загубата.

Харка се измъкна от брега на реката навътре в полята и извика като кукумявка; това беше неговият сигнал за Силен като елен. Скоро дочу как другарят му се приближава заедно с конете. Силен като елен водеше мустангите ходом, за да не вдига много шум. Мъжете край лагерния огън сякаш все още нищо не бяха забелязали. Момчетата безмълвно им се надсмяха. Сега Харка остана край конете и плячката, а Силен като елен се затича открито към брега на реката и извика високо:

— Хе-хо! Хе-хо! Томас! Тео!

Това навярно бяха имената на търсените трапери. Откъм реката се чуха кресливите гласове на двамата брадати.

— Ехеей! Ехеей!

Двамата мъже излязоха из гъсталака и дърветата, ръкомахайки. Харка ги видя като силуети в спускащата се нощ и подкара мустангите към техния временен лагер. Силен като елен изтича напред и Харка чу шумните им взаимни поздрави.

— Бре, я виж ти! Та това е синът на вожда! Ти пък откъде дойде? Къде установихте бивака си?

Силен като елен отговори нещо на мъжете, но с много по-тих глас, така че Харка не можа да разбере думите му. Траперите обаче явно знаеха някоя и друга дума от езика на черните ходила, както се случваше обикновено с ловците и траперите от тези краища, и те отново отвърнаха високо:

— Дявол да го вземе, та това е прекрасно! А къде е приятелят ти?

Харка яхна коня си и мина в галоп последното разстояние; пъстрия жребец водеше за юздата. Двамата трапери явно се мъчеха да разпознаят какво се приближава към тях.

— Гръм и мълния, два риса, два риса! Вие сте убили рисове? Деца, деца! А, твоят приятел има пушка! Това вече е нещо друго!

Харка едва успяваше, да сдържа смеха си.

— Елате към огъня! — каза той на английски на двамата брадати мъже. — Искам да ви покажа пушката си!

— Добре, добре, да ни покажеш пушката си! Ти, разбира се, много се гордееш с нея, такова малко индианско момче и вече си има пушка! Да вървим! Ние имаме печено лосово месо, то ще ви засити за осем дни напред.

Двамата брадати мъже и момчетата заедно с мустангите се настаниха на тяхната полянка. Томас и Тео стъкнаха огъня, който припламна по-ярко. После Харка пристъпи към единия от двамата мъже, подаде му пушката и заяви:

— Подарявам тази пушка на моя по-възрастен бял брат. Нека той я запази навеки!

— По дяволите, момче, какво си наумил! Ти не можеш да подаряваш така пушката си! Това е скъпа вещ! Какво ще каже баща ти! Много благодаря, но не, няма нужда да ми заплащаш парчето лосово месо с пушката си! Виж го ти, това индианско момче и понятие си няма колко струва такава една играчка, понятие си няма! Хайде, остави, задръж си гърмящата цепеница! Аз си имам същата! Нямам нужда от две! Имам съвсем същата, каквато ти искаш да ми подариш. Сякаш й е двойник… чакай, ще ти покажа своята!

Мъжът, който изглеждаше малко по-възрастен, затърси из тревата.

— По дяволите, гръм да го гръмне, че ей тука бях оставил пустата му пушка, къде си я отмъкнал, Тео?

— Нищо не съм отмъквал, нищо не съм примъквал, Томас. Ти си дошъл на този свят един час по-рано от мене и затова вече почваш да старееш и да забравяш.

— Ти си дошъл един час по-късно от мене на този свят и затова още си зелен! Устата ти още мирише на мляко, това си ти! Я, моля, погледни тук — не виждаш ли полегналата още трева и следата в пясъка, където се е отпечатал прикладът? Подай малко твоята пушка, индианско момче, искам само да покажа нещо на Тео! Погледни насам, сукалче Тео, като поставя пушката тук, тя съвсем добре се намества в следата! Значи, моята пушка е лежала точно на това място, а къде е сега?

— Именно отново лежи на мястото си — отвърна сухо Тео.

Харка остана сериозен, само очите му се смееха.

— Как така отново? Та това е пушката на младия индианец!

— Ти си дошъл на този свят един час преди мене и затова зрението ти вече отслабва, Томас. Нима не виждаш знака на приклада?

— Какъв… по дяволите, как е възможно? Та това е знакът, който бях издълбал върху приклада, когато отпрах миналата година през пролетта един куршум по кожата на оня изпечен мошеник и крадец Бил Петльобореца[1], който наистина си беше заслужил куршума, и се надявам, че вече е завършил земния си път и сега се пържи някъде в ада.

— Не — намеси се Харка.

— Не ли? Как така не?

— Миналата есен той беше още жив.

— Ти пък откъде знаеш това?

— Баща ми и аз го срещнахме край Ниобрара.

— О, значи, е още жив? Много жалко! Наистина много жалко! Да, много жалко! Но как така и ти си издълбал същия знак върху твоята пушка, и то тъкмо на същото място… та това е същинска магия!

— Аз не съм направил никаква магия, мой по-възрастен бели братко, само бях много тих и бърз!

— Само си бил… само си бил… — Томас остана със зяпнала уста.

В същия миг Тео се разсмя гръмко, заподскача на левия си крак, като вдигаше десния, и непрекъснато се удряше по бедрото.

— Братко мой Томас, ти наистина си дошъл един час по-рано от мен на този свят, но загряваш един час след мене! Този малък червенокож джентълмен ти е откраднал пушката, за да ти докаже какво старо магаре си и сега ти я връща като истински джентълмен!

Томас се сепна.

— Но тук има… как е възможно такова нещо! Как се казвате, млади господине?

— Твърдокаменния Харка Нощното око Убиец на вълци Стрелец по бизони Ловец на мечки, син на Матотаупа.

Томас запуши уши с ръце.

— О, о, толкова благороднически титли са твърде много за моите стари уши. Та как го каза? Хари?

— Харка.

— Нека да се съгласим на Хари, така аз с моята старост ще мога по-лесно да го запомня. А баща ти как беше? Томато?…

— Матотаупа. Четирите мечки.

— Четири са твърде много наведнъж за моите скромни изисквания. Нека кажем Топ. Това звучи някак си по-християнски и по-ясно. Топ и Хари! Съгласен ли си?

— Така ни наричаха и белите мъже в Минеаполис — баща ми и мен.

— Ол райт! И така, ти, значи, Хари, се примъкна тихичко до един възрастен и опитен прериен ловец и му задигна пушката! Виждам аз, ще стане човек от тебе!

— Надявам се, мой по-възрастен братко. Но имам и една молба към тебе!

— Най-после лосовото печено, нали?

— Ние имаме рисово месо. Но ти си взел плячка заедно с твоя лос и моя лък.

— Твоят… Аха, онова нещо, с което животинката си беше украсила рогата, било твое? Да се пукне човек от смях! Ето там, на рогата на лоса, виси твоят лък, видя го, нали? Вземи си го, вземи си го, аз нямам нужда от лък. Нали пак си имам пушката, моята пушчица! — Той погали нежно приклада на оръжието си.

Така двамата брадати мъже и двете момчета се настаниха около огъня. Момчетата трябваше непрекъснато да разказват. Близнаците Томас и Тео бяха добри хора, които обичаха да се смеят, и момчетата се смееха заедно с тях. Нахраниха се предоволно. После си разпределиха дежурството. Трябваше да бъдат внимателни заради вълците, които можеха да надушат плячката. Определиха по два часа дежурство за Харка и Силен като елен, за да могат да си отспят добре.

На другата сутрин брадатите показаха капаните за бобри на двете момчета.

— Взехме ги назаем на твърде висока цена! — обясни с въздишка Томас. — Не са наши! Трябваше да ги вземем назаем много скъпо от кожарската компания. А ние дори няма да можем да наловим толкова много бобри, че да им платим парите за наема. Затова ще приключим това лято с тая работа, край! Просто ще захвърлим капаните във водата, така му казах на Тео! Да оставим тия боклуци да ръждясат и да изгният! Вече пет години работим и още не можем да се отървем от дългове! Пък компанията, ако ще, да ни търси после къде сме изчезнали и ние, и капаните! Срещнах отново един честен приятел, името му е Адам Адамсън, той е решил да си купи от индианците земя и ще се залови да направи ферма… там ще вървим ние, разбра ли, Тео? Там ще вървим, ще станем каубои и ще живеем сред честни хора! Така ще бъде по-добре! Можете да ни дойдете там на гости, млади джентълмени. Какво говоря, няма да може… За жалост невъзможно е. Там са земите на племената на дакота.

— Нашите вождове пушиха заедно лулата на мира — обади се Силен като елен.

— Лулата на мира? Ами че това е чудесно! Това е много благоприятно и за нас. Тогава ние можем да се движим по-свободно и няма да бъдем принудени да забравяме старите си добри приятели! Днес ще останете при нас, нали?

— Ще продължим пътя си. Нашите бащи ни очакват.

— Да, да, добри деца, знам, знам! Препускайте тогава и бог, и всички дяволи да ви пазят, и дано скоро пак се видим! Чудо момчета сте вие, убивате рисове, крадете пушки… всякога може да има полза човек от такива като вас. Поздравете вожда Горящата вода от нас!

Момчетата се сбогуваха сърдечно с брадатите мъже и поеха пътя към дома. Харка беше много по-спокоен, след като отново си намери лъка. Как ли щяха да се смеят останалите момчета и да се радват, когато Харка и Силен като елен им разкажат всичко, което им се беше случило!

Макар че мустангите бяха натоварени с убитите рисове, те нямаха много голям товар, защото момчетата бяха много слаби и не тежаха кой знае колко. Затова мустангите поеха в бърз ход, щом излязоха в безгористата, обрасла с трева прерия. Момчетата непрекъснато се оглеждаха на вси страни, но не обръщаха внимание нито на прерийни кучета, нито на прерийни кокошки или на плахите антилопи, които политаха напред при приближаването на ездачите. Момчетата се стремяха да стигнат колкото се може по-бързо до бивака. Може би Матотаупа беше открил бизонски стада със своята малка съгледваческа група! Разбира се, Силен като елен и Харка едва ли можеха да разчитат, че ще им разрешат да вземат участие в лов на бизони. Те бяха едва тринадесетгодишни и не беше прието да се вземат в такъв опасен лов момчета под четиринадесет години. Харка обаче беше попаднал вече веднъж съвсем непредвидено сред лов на бизони; това се беше случило край родните шатри до Конския поток. Затова той носеше името „Стрелец по бизони“. Беше изстрелял тогава всичките си стрели, но не беше убил нито един бизон и трябваше да благодари само на своя мустанг, че успя да се измъкне жив. Въпреки това той с голямо удоволствие си припомняше този необикновен лов.

Момчетата се оглеждаха също дали няма да забележат някъде бизонски следи. През зимата не всички бизони се оттегляха на юг. По-малки групи оставаха в горите на предпланините и момчетата много лесно можеха да срещнат някое такова стадо, излязло през пролетта отново в прерията. Но случайността не пожела това.

Бележки

[1] Участник в „игра на петли“ в Северна Америка, при която двамата участници-противници скачат на един крак един срещу друг със скръстени ръце и всеки се старае да повали другия, като го блъска с рамо. Б.пр.