Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синовете на Великата мечка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Top und Harry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2009)

Издание:

Лизелоте Велскопф-Хенрих. Синовете на Великата Мечка — II том. Топ и Хари

Второ издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

Художник на корицата: Иван Тодоров

Художници на илюстрациите: Юли Минчев, Калина Тасева

Редактор: Анна Сталева

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Виолета Славчева

 

Liselotte Welskopf-Henrich. Die Söhne der Großen Bärin: Top und Harry

Altberliner Verlag Lucie Groscer. Berlin, 1963

История

  1. — Добавяне

Топ и Хари

За да стигнат до блокхауса на Беззъбия Бен заедно с тежко ранения, индианците трябваше да вървят четири дълги зимни нощи. Денем почиваха. Джим беше близко до смъртта и Харка му желаеше смъртта, но белият мъж се беше вкопчил здраво за живота, издръжлив като прострелян бизон.

Една сутрин младият индианец забеляза в далечината Ниобрара и покрития със сняг блокхаус на оттатъшния й бряг. Слънцето беше увиснало като кръгла червена шайба между зимните мъгли. Водата димеше. Пясъчните плитчини се издигаха високо, защото водите на реката съвсем бяха намалели. Виждаха се само малко следи. През зимата Бен имаше много рядко клиенти, а дивечът се страхуваше от ловците. Харка се спря, загледа разкрилата се пред него картина и се замисли. Той познаваше блокхауса, познаваше и Бен. На Бен не можеше да се разчита както на Стария Абрахам. Той беше мерзавец. Когато искаха да нападнат и да ограбят художника Морис и Матотаупа и Харка му се притекоха на помощ, Бен и неговите другари бяха блъснали Харка в една водна яма под пода. Ако всичко се бе случило така, както те искаха, днес Харка нямаше да бъде вече жив. Затова младият индианец искаше да бъде нащрек занапред с тоя мерзавец Бен, но въпреки лошия си опит не изпитваше никакъв страх от него.

Страх имаше все още от Джим. По-късно, когато вече порасне, той щеше да се отърси и от този страх.

Харка прекоси течащата по това време спокойно и бавно река.

Бен не се виждаше никъде. От вратата на блокхауса на широката източна страна обаче излязоха две жени. Едната беше набита жена от граничните райони. Лицето й беше набръчкано, мрачно, почти сърдито. Тя стискаше пушка в ръка и това доста й прилягаше. Втората беше млада и неспокойна; тя надничаше над раменете на по-възрастната и леко се усмихваше.

Младият индианец подкара коня си към входа на къщата, разбира се, не в галоп и без да го кара да се вдигне на задни крака при спирането. Подобна проява на любезност му се стори не на място пред двете жени. Той се приближи ходом, остави мустанга да се спре сякаш от само себе си и каза на възрастната:

— Червения Джим идва. Къде е Бен?

— Бен няма да разговаря с тия апаши! — изкрещя жената така, сякаш отдавна беше сдържала яда си и го бе напомпала в някакъв мях, който сега из един път се пукна. — А ти откъде идеш, червен въшльо? Ние не желаем повече да имаме никакво вземане-даване с такива безпризорни бандити като вас, които само лапат и крадат и нищо не плащат! — Тя избута девойката, която бе надничала любопитно над раменете й, обратно в къщата и изчезна след нея, като затръшна тежката врата с шум след себе си.

Харка забеляза как веднага след това от една бойница до вратата се подаде цев на пушка.

Той се усмихна подигравателно, извърна коня, стигна бавно до оттатъшния северен бряг на реката и подкара след това сивия си жребец в галоп.

Когато намери Матотаупа и Джим в една долинка сред прерията, те вече бяха стояли там известно време. Джим дъвчеше замръзналия сняг, за да изстуди сухото си небце.

Харка скочи от коня.

— В блокхауса на Беззъбия има някаква промяна — заговори той на баща си с безучастен тон; — там се е настанила една жена, която не пуска вече вътре „въшльовци“ и „бандити“.

— Ти как се държа?

— Предавам ти нейните думи.

Чертите на лицето на Матотаупа изразяваха разочарование, яд и загриженост, не открито, а сдържано, скрито. Харка обаче познаваше много добре баща си, за да знае, че разочарованието и ядът му не бяха насочени само към новата стопанка на кръчмата, и причина за загрижеността му не беше само Джим. Матотаупа не разбираше вече сина си.

— Остани при Джим! — нареди той на Харка. — Аз ще отида до блокхауса и няма да се оставя една жена да ме принуди да избягам. Джим не може да живее повече без покрив над главата.

Докато този разговор се водеше сред заснежената прерия, в мрачния блокхаус край Ниобрара също бе избухнал спор.

Къщата изглеждаше тъмна както отвън, тъй и отвътре — отвън, защото беше добре насмолена, отвътре — защото светлината се процеждаше само през бойниците. Огънят в печката беше покрит; жаравата проблясваше през пролуките под един димящ казан. На една маса близо до печката седеше Бен, който тъкмо се бе върнал отвън, където бе ходил да търси вълчи следи. Дъщеря му беше седнала до него, докато жена му стоеше изправена пред двамата, опряла ръце на хълбоците си. В дясната си ръка тя стискаше големия ръжен.

— Не, ти казах! Тия апаши и крадци повече няма да ми влизат тук! Тая дяволска къща трябва най-после да стане уважавана търговска станция — или аз отново ще си вървя!

— Жено! Слушай!… Не се пали толкова! Остави ме най-напред да ти обясня…

— Хич не си хаби думите! Джим е бандит, истински крадец! Ти се страхуваш от него като койот от капан, при това зъбците още не са захапали, но ти вече целият трепериш. Отхапи крака, за който той те държи, и куцукай нататък… пак ще бъде по-добре за тебе, отколкото да оставиш тоя мерзавец да ти извади червата от стомаха! Той пристига тука, плюска и пие като свиня с всичките си приятели, но никога досега нищо не е плащал! Ти сам така говореше, Бен!

— Добре де, добре. А я си представи, че намери злато?

— Още не е намерил.

— Може да е успял вече. Беше изчезнал цялото лято. Аз ще проверя тая работа. Лесно ще намеря следата на младия индианец. Това сигурно е бил Хари, дето си го отпратила. Никога не е добре, жено, когато един индианец си тръгне, без да каже нито дума.

— Остана само да тръгнеш да гониш тия вагабонти и нехранимайковци!

Бен се изправи и се приготви да тръгне. Жената започна да обработва гърба му с ръжена, побесняла от яд, докато той неочаквано успя да измъкне оръжието от ръката й.

— Стига вече, жилава красто!

Дъщерята подаде пушката на баща си; той излезе и затръшна силно вратата зад себе си.

Бен нямаше нужда да язди много далеко. Срещна по следите на Харка Матотаупа, който тъкмо се приближаваше към северния бряг на реката.

Кръчмарят размаха шапка.

— Топ!

Двамата спряха конете си един пред друг.

— А къде се бави Джим? — попита кръчмарят.

— Водя го тежко ранен при тебе.

— Намерихте ли златото?

Матотаупа пребледня; и от очите му сега се виждаше повече бялото, отколкото черната зеница.

— Ние търсихме Тасунка-витко.

— Пффф, Тасунка! Празна работа! И с какво ще платите сега, ако ви дам подслон? Аз доведох жена си и дъщеря си тука. Те вече не дават нито троха и нито една глътка даром.

— С какво се наплашат белите мъже помежду си?

— С долари, ако ги имат.

— Ние ги имаме.

— Добре. Това вече е умна приказка. Харка трябваше веднага да каже. Тогава мирът с моята жена бързо ще бъде възстановен и тя пак ще почне да бърка с ръжена в печката, вместо да изпробва здравината му по мъжа си.

Матотаупа изслуша тази забележка учуден.

— Сега ще дойдем — каза той и извърна коня си, за да доведе Джим и Харка.

После се нанесоха в блокхауса. Джим беше твърде много изнурен, за да се заинтересува от условията, при които го бяха приели тук. Единственото нещо, което го засягаше сега, беше да намери вода, топъл подслон и спокойствие. Не можеше да си спомни да е бил някога през живота си в такова жалко състояние. Матотаупа се спогоди с жената за цената. На първо време й даде един сребърен долар, който тя заразглежда с кръгли доволни очи. Тъй като Джим почти не можеше да яде и не биваше да пие никакъв алкохол, а и двамата индианци се отнасяха пренебрежително към ракията и Матотаупа бе поискал твърде малко храна, монетата щеше да стигне като предплата за много седмици. Подредиха на Джим хубава постеля край печката и Матотаупа се грижеше за него с вниманието на брат и със сръчността на лекар. Раните се бяха подули от студа и оздравяваха много бавно.

През тези седмици Харка остана сам със себе си. Въобще не ядеше от онова, което готвеше и им поднасяше жената. Не се грижеше за Джим и малко разговаряше с баща си. Ден след ден обикаляше ту пешком, ту с коня си зимната прерия. Ловеше риба, биеше дребен дивеч, дори и една антилопа, и така си набавяше онова, което му бе необходимо за собствената прехрана. Събра дърва, за да си прави огън, и печеше храната си върху жаравата. Отначало редовно се връщаше нощем в блокхауса. Но когато една силна снежна буря се развихри в продължение на няколко дни над местността и снежната вихрушка, примесена с вдигнатата във въздуха прясна снежна покривка, отне всякаква видимост, той не се прибра цели три нощи и после се върна здрав и читав, по-скоро за да покаже, че е още жив, отколкото да се приюти в къщата. От този ден нататък често не се връщаше по цял ден и цяла нощ. Беше си построил от твърд сняг удобна колиба и бе постлал вътре завивка от бизонска кожа. Една дебела кора лед, която бе донесъл от реката и я бе зазидал в снега, пропускаше вътре малко светлина. Температурата в колибата не се качваше по-високо от точката на замръзване, дори и тогава, когато Харка палеше вътре огън. Но загърнат в кожената завивка, той можеше да спи в колибата, без да се страхува, че ще му премръзнат краката.

Когато идваше в блокхауса, той избягваше Бен и жена му, но разговаряше понякога с дъщерята на Бен. Тя не му допадаше, защото беше руса и много приказваше, но той можеше най-лесно от нея да разбере онова, което искаше да научи понякога. Само че девойката не беше само словоохотлива, което качество Харка използуваше, но беше и много любопитна и младият индианец предполагаше, че Бен и майка й я караха да го разпитва. Затова той беше винаги нащрек и не казваше нито една излишна дума. Понякога се натъкваше на Джени в определеното за конете оградено място на южната тясна страна на къщата. Тя сякаш дебнеше кога той ще дойде там и веднага се явяваше под някакъв предлог и го заговаряше. Харка бе започнал вече четиринадесетата си година. Девойката навярно беше седемнадесет или осемнадесетгодишна, но беше една глава по-ниска от младия индианец.

Една заран, когато Харка връщаше коня си от водопой, тя бе седнала на оградата и го загледа, без той да отвърне на погледа й.

— През лятото тук става весело, Хари! Може би дотогава и ти ще пораснеш!

Индианецът не отговори.

— Джим скоро пак ще оздравее. Вече може да говори и ругае баща ми, че бил лихварин.

Индианецът не отговори.

— На колко години е всъщност Джим?

— Че питай него.

— Той казва, че сам не знаел.

— Че тогава аз откъде да знам?

— Джим женен ли е?

— Питай него!

— Няма да го питам. Иначе, току-виж, си помислил нещо… Искаш ли да понацепиш малко дърва за нас, Хари?

— Не.

— Ти си истински скитник. Циганин си ти.

Индианецът не отговори нищо, но не си отиде. Имаше чувството, че момичето има да му каже нещо. През миналите слънчеви дни в блокхауса бяха идвали неколцина посетители, бели мъже с подковани коне. Харка беше проследил следите им. Един от тях бе дошъл от запад и бе заминал с коня си на изток.

— Скитник си ти, така да знаеш. Ще се наемеш ли за лятото като скаут?

— За кого?

— Южните щати са победени. Най-късно идното лято ще имаме мир. Тогава строежът на железопътната линия ще започне с пълна пара.

— Щом войната свърши, ще се намерят достатъчно хора за скаути.

— Прав си. За вас друго е по-важно.

— Какво пък?

— Златото.

— Аз нямам нужда от вашето злато. — От нашето злато? Де да беше наше!

— А на кого е според тебе?

— На планината — а тя мълчи. Или ръмжи.

Харка се извърна полугърбом към девойката, за да не може тя да вижда лицето му.

— Хари… Има ли духове?

— Какво е това?

— Аз още не съм виждала. Но те съществуват.

— Какво ме питаш тогава, щом като знаеш?

— Баща ми казва, че никога вече нямало да влезе в пещерата, пък и на Джим вече му е дошло до гуша. Засега.

— Бен е бил вече в пещерата?

Харка се опита да зададе въпроса си с равнодушен тон. Имаше чувството, че това не му се удаде, но тя сякаш не бе забелязала възбудата му или поне не й обърна внимание.

— Преди две години — заразказва безгрижно тя, — преди две години баща ми ходил в пещерата. И там срещнал Джим! Дива работа, ти казвам. Само объркани коридори, вода, мрак… и там баща ми изведнъж попада на Джим. През пролетта приблизително преди две години.

— А Джим защо не го е убил? Момичето се изкикоти.

— Баща ми обещал на тоя бандит, че никога вече няма да ходи там. Затова Джим му подарил живота.

— Преди две години ли?

— През пролетта. Снегът тъкмо се бил стопил.

Сега Харка напълно прикри онова, което ставаше в него. Започна да гали коня си.

Девойката беше доволна, че младият индианец бе останал този път толкова дълго на разговор с нея. Разбра, че бе намерила тема, с която можеше да го заинтересува, и беше готова да даде всичко, за да разбере дали той знае нещо за пещерата и за златото, което баща й и Джим бяха търсили напразно. Но ето че сега зададе неудобен въпрос.

— Топ и ти, вие сте от Мечата орда, нали?

Харка с най-голямо удоволствие би изритал девойката от пътя си, щом се осмели да му зададе такъв въпрос, който бе тъй болезнен за него, но успя отново да се овладее.

— Защо?

Девойката не посмя да изрече направо онова, което премисляше. Забави отговора.

— Защото идущото лято тръгва наказателната експедиция. Ордата е изтровила през миналото лято една цяла група от проучвателната компания.

— Значи, война?

— Защо пък война? Наказателна експедиция.

— Никой не наказва свободни мъже. Със свободни мъже се води борба.

— И ти си имаш разбирания! Индианец си ти и такъв ще си останеш, проклет дакота!

— Хау!

— Отровители, кокоши крадци, въшльовци са тия сиукси! Трябва да ги избият, така казва майка ми.

— Тогава върви при майка си и си гледай работата, там ти е мястото!

Харка сложи плазовете си на краката и се спусна към прерията. Взе и едно копие, което сам си беше приготвил. Девойката се изплези зад гърба му, хвърли поглед към небето, което тъкмо се покриваше с облаци, и после изтича да цепи дърва при майка си, която я посрещна с кавга.

Денят беше започнал ясен, с прелестта на златночервената светлина, под която блестяха снежните кристали. Но когато младият индианец напусна блокхауса, вече се показаха облаци, закръглени, скупчени, и се сляха в мощна стена, която се изпречи пред слънчевия диск, сякаш искаше да ограби светлината на земята. Харка побърза да стигне до колибата си преди снежната буря.

Но още не беше минал и половината път, когато бурята се разрази, едрите снежинки захвърчаха около него, а пухкавият сняг се смесваше с тях. С опита на живите същества, израсли в прерията и сред бури, той потърси защитено място на склона на едно леко възвишение, изправило се срещу вятъра, и се остави там да го затрупа снегът, без да се страхува, че метър високата снежна маса ще го задуши. Беше забол предварително копието си право нагоре, за да има опорна точка. Така правеха бойците, когато снежната буря ги изненадваше на открито; издигаха копията си и стояха да пазят жените и децата, които спокойно се оставяха, загърнати в завивките, да ги затрупа снегът.

Когато след няколко часа бурята се успокои, слънцето вече се спускаше на запад и грееше меко, прикрито от облачни воали, които се вееха над безкрайната, затрупана отново със сняг прерия.

Харка се измъкна изпод снега като къртица от земята и се отърси. После пое трудния път към снежната колиба, където смяташе да пренощува. Колибата му се намираше далеко нагоре по течението на реката, близо до брега. Наоколо имаше храсти и малки дървета.

Когато се приближаваше към колибата, Харка всякога внимаваше за следи, които можеше да му дадат да разбере дали нежелани гости — животни или хора — се бяха приближавали към неговия дом и може би дори се бяха разположили вътре. Този ден обаче новият сняг, бурята и навеяните преспи бяха закрили всички стари следи или въобще ги бяха унищожили и Харка само оглеждаше дали освен него наблизо се движи друго живо същество. Слънцето вече беше залязло, нощта припадна рано. Облаците съвсем се бяха разпръснали; звездите блещукаха ясни, сега изгря и месецът. Белите площи поглъщаха всяка светлина и затова наоколо беше по-светло, отколкото през лятна нощ.

Тъй като не бе успял да провери за следи, Харка се промъкна внимателно към снежния конус, в който веднага различи своя затрупан от снега нов дом. Приближи се изотзад, легна върху снега и си проправи път с ръце и крака до входа. Вдигна с лявата си ръка един голям плътен снежен къс от входния отвор, докато с дясната стискаше ножа си, готов за удар. Съвсем не предполагаше, че е възможно в негово отсъствие тук да е намерил подслон някой човек или вълк, но все пак всичко беше възможно и затова трябваше да бъде готов за всяка изненада.

Вътре обаче нищо не се раздвижи, дори и когато той откри входната дупка. Харка огледа напрегнато вътрешността. Трябваше най-напред да привикнат очите му с тъмнината в снежната колиба, но после различи огнището и завивката от бизонска кожа и накрая още нещо, което не бе част от покъщнината му. Това нещо приличаше на седнал кръстато индианец с много стройна фигура.

Харка дръпна бързо главата си назад, прибра ножа в ножницата и измъкна револвера си.

— Излез навън! — каза след това той на родния си език.

— Влез по-добре ти вътре! — беше отговорът на също такъв чист дакотски диалект.

Младият индианец почти си глътна думите, защото му се стори, че разпозна гласа на този твърде слаб и строен индианец.

— Четан!

— Твърдокаменни Харка Нощно око Убиец на вълци Стрелец по бизони Ловец на мечки!

След този взаимен възглас последва потиснато мълчание. Харка чакаше напрегнато нещо, което трябваше да последва. В Мечата орда Четан беше неговият най-добър приятел. Той беше няколко години по-голям от Харка и докато Харка предвождаше момчешкия Съюз на Младите кучета, Четан беше вече вождът на Съюза на Червените пера, който обединяваше отрасналите младежи. Четан се беше примъкнал в снежната колиба. Той трябва да бе проследил преди това, че Харка живее в тази колиба, защото иначе не би го заговорил сега веднага на име. Харка бе познал не само гласа, но беше видял и очертанията на фигурата му и тези две възприятия се бяха обединили в едно име: „Четан“.

Студът и мълчанието на зимната нощ, безкрайните снежни възвишения на прерията създадоха у двете момчета през този миг чувството, сякаш са сам-сами на този свят, и затова условията, които трябваше да ги превърнат във врагове, за известно време сякаш изчезнаха.

Харка се промъкна навътре в снежната колиба, изби искри, сякаш това беше съвсем естествено, и подпали клоните, които бе натрупал предвидливо в един ъгъл. Пламъците осветиха двамата млади индианци.

През двете изминали години Четан беше пораснал още малко, но Харка не можа да осъзнае това напълно, тъй като той самият също беше израснал още повече. Четан му се стори все така слаб, както винаги, и тъмнокож; лицето му всякога бе изглеждало ъгловато и сега чертите му бяха още по-изострени.

Харка извади един антилопски бут, който се бе превърнал в замръзнало месо, и започна да го препича на края на огъня в разпадналите се в жаравата клони. Разнесе се мирис, който раздразни апетита на гладните момчета. Нямаше защо да бързат през дългата зимна нощ. Харка опече месото майсторски от всички страни и после го раздели заедно с Четан. И двамата ядоха, без да кажат нито дума. И двамата мислеха в този миг, че на времето бяха ходили заедно на лов за антилопи.

След като се нахраниха и изчистиха ръцете и ножовете си, Харка сложи още няколко дървета в огъня. Вече беше време да кажат нещо и така действителността отново нахлу някъде отдалеч в снежната колиба; сякаш враждата се бе придвижила и през нощната тишина на изоставените снежни поля, над замръзналите потоци и се бе промъкнала в малката, осветена от огъня колиба.

— Един човек избяга от нашия лагер — каза Четан. Той говореше съвсем студено, сякаш се намираше пред непознат, с когото смяташе да преговаря за нещо. — Името му беше Том и ние го наричахме в нашия бивак „Том без шапка и без обуща“. Той беше наш пленник, а след това се ожени за Шешока, за да се грижи за нея и за сина й Шонка. Сега той ни избяга. Идвал е в блокхауса.

— Възможно е.

— Така е. После се е отдалечил с коня си на изток въпреки снега. Може би го е било страх от нас. Беше обещал и искаше да стане боец от Мечата орда и да остане при нас, но всички бели лъжат.

Харка не изказа свое мнение, но после рече:

— Когато снегът се разтопи и тревата се раззеленее, уачичун ще дойдат, за да водят война с вас.

— През миналото лято ги прогонихме. Те няма да се върнат повече.

— Вие сте прогонили някои, но ще дойдат много други.

— Нима ти си станал предател и слуга на тия уачичун? Всеки от нас ще убие по сто от тези койоти.

— Но след това хиляди ще ви преследват. Четан хвърли сърдито клон в огъня.

— Ти говориш като страхливец. Нима не си вече Твърдокаменния Харка?

— Ако искаш да се увериш, да излезем навън. Аз не се страхувам от теб.

Очите на Четан блещукаха под светлината на огъня.

— Нима искаш и с теб да се случи същото като с баща ти?

Харка не разбра смисъла на този въпрос, защото не подозираше нищо за случилото се с Матотаупа в шатрите на Мечата орда. Затова не знаеше в първия миг какво трябва да отговори и дали изобщо трябва да отговаря нещо.

Четан прие мълчанието на Харка като израз на срам и ядът му веднага се изпари.

— Твърдокаменни Харка! Какво правиш ти на страната на нашите врагове? Голямата борба започва, ние също знаем това. Върни се при нас!

— Заедно с моя баща Матотаупа.

— Заедно с твоя баща Матотаупа, ако той извърши онова, което старейшините на Мечата орда са длъжни да изискат от него.

Харка не помръдна нито пръст на ръката си, нито мускул на лицето, нито клепач, когато устните му запитаха:

— Какво искат те от него?

— Скалпа на Червения Джим, когото ние наричаме още Червената лисица.

Харка си пое по-дълбоко дъх.

— Това ли е думата на Съвета на старейшините?

— Това е.

— Ще го кажа на баща ми.

Четан наблюдаваше много внимателно Харка, своя някогашен по-млад приятел. Харка умееше добре да се владее, Четан знаеше това, но Харка никога не беше лъгал някого от своите племенни братя. Нима той наистина не подозираше нищо за идването на Матотаупа в техния бивак?

— Един въпрос към теб, Твърдокаменни Харка!

— Питай!

— Не си ли готов ти сам да ни донесеш скалпа на Червения Джим?

— Хау.

— Тогава върни се при нас!

— Аз също имам един въпрос към теб, Четан. Аз съм син на вожд, а не син на предател. Моят баща е невинен. Ти вярваш ли това?

— Не.

Харка се стресна и пребледня. Погледът, с който той бе обгърнал Четан, се плъзна надолу. Той погледна към леденото прозорче и бавно изтегли назад клоните, чиито върхове горяха, така че сред пепелта остана само да мъждука малко жарава. Всичко мълчеше и остана неподвижно, дървата, които не пукаха вече, жаравата, която не гореше вече, ръката на Харка, която лежеше неподвижно в скута, устните му, които се бяха сключили здраво. Четан също замръзна на мястото си. Не изрече повече нито дума. Казаното „не“ беше последната. Нощта и снегът също бяха затихнали.

Двамата млади индианци седяха мълчаливо един срещу друг, докато утрото започна да се развиделява. Здрачът нахлуваше през ледения прозорец в колибата и огряваше със сивата си светлина две бледи лица.

Четан се изправи с мъка, сякаш носеше някакъв товар. Събра оръжието си и се промъкна през колибата навън, без да се сбогува, без да поздрави; дори погледа си държеше скрит от някогашния приятел.

Харка остана сам.

Прехапа устни и кожата на лицето му се изпъна над скулите. Не си разреши никакво чувство, никакво усещане. Сякаш утрото беше съвсем обикновено, той отново стъкна малко огъня, отиде до реката, за да се потопи в нея и се измие, и тръгна да търси дири от дивеч в пресния сняг.

Два дни по-късно Харка отново се мярна в блокхауса и се запъти към своя сив жребец, за който Матотаупа се беше грижил междувременно. Намери баща си край конете, но мълчеше и не спомена нито дума за срещата си с Четан. Искаше да изчака, докато баща му сам опознае характера на Червения Джим и сам беше готов да го убие. В родните шатри обаче те можеха да се върнат само когато старейшините се убедяха в невинността на Матотаупа. Инак Матотаупа никога не би се съгласил да се върне там; Харка беше съгласен с гордостта на баща си, защото и той самият разсъждаваше така.

 

 

Настъпи отново сезонът, в който дните започнаха да стават по-дълги. Снегът се втвърди и загуби ослепителния си блясък. Ледените висулки по дърветата и по покрива на блокхауса започнаха да капят. От клоните падаше леко шумолящ сняг, а под лъчите на утринното слънце той се смъкваше с тропот от покрива. Снежната колиба на Харка се стопи. Ветровете, които бушуваха над страната, бяха изпълнени с влага. Реката се покачи и когато и последният сняг се разтопи и попи в предишната тревна почва, сивкавите буйни води на реката достигнаха чак до блокхауса. Върбовите клонки се раззелениха, тревните стръкове се подадоха и първите млади филизи избиха от земята. Вече започнаха да се разтварят и пъпките на цветята. Дните станаха по-дълги от нощите. Изгладнели бизони, мустанги, лосове, елени и антилопи излязоха на паша; лемингите напуснаха ометените си до шушка през зимата дупки и тръгнаха да си търсят нова храна. Мечките се събудиха от зимния сън, сланината им се беше смъкнала; измършавели, с изхвръкнали кости, те тръгнаха гладни на лов. Бели и индиански ловци започнаха да прииждат със скъпоценни зимни кожи в търговските станции.

Беше едно утро от това годишно време. Бен стоеше заедно с жена си и дъщеря си зад къщата и майстореше отдавна замислената пристройка, която щеше да му служи за продоволствен склад. Червения Джим се мотаеше около къщата с пушка в ръка. Когато го забеляза, жената присви устни за караница. Джим видя това и реши да се позабавлява.

— Много сте ми работни! — подвикна той. — Много сте ми работни! Бен, само жената ти липсваше на тебе! Колко пъти досега съм те карал да се заловиш и да си издигнеш пристройка? Ама мен не ме слушаш. Трябваше жена ти да дойде! Там, където няма място за дявола и приказките на Червения Джим отиват на халос, там е мястото на твоята Мери?

Жената пристъпи към Джим, грабна пушката от ръката му, защото той я остави с висок смях да прави каквото иска, и му тикна една брадва в ръката.

— Стар мошеник! — рече тя. — Помагай тука!

Джим имаше основание да се стреми да спечели благосклонността на жената.

— Махайте се всички оттук! — заповяда той и изтегли грубо дъщерята настрана. — Това, с което вие сте се заловили, Червения Джим ще го свърши много по-бързо и много по-добре от вас!

Бен беше объркан и ядосан, но жена му кимна енергично да се подчини и той.

— Ела — изръмжа тя. — Джим ще свърши работата. Ти има какво да правиш друго!

Дъщерята Джени се нацупи, но майката и на нея не разреши да остане да помага на Джим.

Бен си отмъсти на своята Мери. Махна й за сбогом и изчезна в къщата.

— Сбогом, прощавай, аз трябва да вървя да обслужвам клиентите си!

В блокхауса бяха заети три маси. Вратата стоеше отворена. Лъчите на утринното слънце се промъкваха в помещението и разсейваха мрачната му атмосфера. От западната широка стена също нахлуваше светлина. Джим пробиваше предвидения малък отвор за вратичка към новата пристройка. Ударите на брадвата му кънтяха, реката шумеше буйно, досами къщата. В заграденото място изцвили мустанг. Всичко беше по-различно, по-шумно, по-живо, отколкото през зимата. Същото важеше и за очакванията и надеждите, с които хората радостно очакваха настъпването на по-топлия плодороден сезон.

На задната маса в левия ъгъл се бяха събрали Джо инженерът, Хенри — по-младият му помощник, и Матотаупа. До Матотаупа седеше Харка. Джо отново си беше възвърнал силите. Той седеше на дървената пейка, набит, невисок на ръст, с опалена от слънцето кожа, не си поръча бренди, а ядеше за закуска парче сърнешки бут и пиеше чай. Въпреки възвърнатата енергия, която се излъчваше от него, нещо се бе променило в този човек. Който умееше да се вслуша в звука на гласа му и да долови всички нотки в него, щеше да чуе примесената в него ярост и някакво отчаяно ожесточение, а който познаваше погледа му отпреди, знаеше, че сега вече той не бе изпълнен с доверчивост към околния свят. Джо не можеше да забрави утрото на мъртвите риби. Дните на ужаса бяха оказали различно влияние върху Хенри. Той мислеше по-малко за умрелите, отколкото за собственото си спасение, и обичаше да се хвали както пред себе си, така и пред другите с опасностите, на които бе устоял.

— Какво смятате да правите с тази железница? — тъкмо питаше Матотаупа инженера.

— Никому нищо лошо! — отвърна убедено Джо. — Ти познаваш големите градове, Топ. Големи градове има много на изток, а тук-таме и на запад. Щом гражданската война свърши, нашите градове ще разцъфнат и ще се разраснат както никога досега! Между нашите градове на изток и на запад обаче се простират степната пустош и непроходимите Скалисти планини и ги отделят много по-рязко, отколкото морето разделя два континента, които поне са свързани помежду си чрез водни пътища. Такова положение е направо глупаво, то просто е неестествено. Затова ние ще прокараме железопътната линия „Пасифик“ и тя няма да бъде единствената, а първа. Кому може да навреди тя? Какво им пречи на индианците това, че една железопътна линия ще мине през прерията и по нея ще полетят влакове? Влакът не може да побегне нито наляво, нито надясно, той може да се движи само по своята линия. Това е просто и естествено. Ще има много малко спирки. Индианците ще могат да идват там и да предлагат своите щавени и нещавени кожи и да получават в замяна всичко, което им е необходимо. По този начин те ще се снабдяват много по-добре и много по-редовно, отколкото чрез такива търговци като Бен.

— Но железопътната линия ще попречи на пътя на бизоните!

— Бизоновите стада ще навикнат с нея. Индианците също ще навикнат и няма да мине много време, те самите ще почнат да прибягват до услугите на железницата!

— Може би имаш право, Джо.

— Разбира се, че имам право. Трудността тук се крие само в ужасното невежество на твоите сънародници, Топ, а също така и в животинската враждебност на вашите заклинатели! Та моля ти се! Да отровят водата! Нима така водят борба мъже помежду си? Така ли се бият индианците едни с други?

— Не.

— Ами ето на! Ние всички трябва да се обявим против подобни начини, всички ние, които все още имаме ум и разум в главите си! Радвам се, че те срещнах тук.

— Защо?

— Защото аз отново поемам проучвателната си работа. Ние бяхме на правилен път! Само той и никой друг ще ни изведе до целта! Тук е най-подходящото и проходимо място. Това ще бъде едно огромно, едно гигантско, едно безсмъртно дело, което ще служи на всички хора, на бели и червени. Ти ни спаси, Топ, когато ние се смятахме вече за изгубени. Бъди и занапред наш брат и стани наш следотърсач и защитник! Ти си съвсем различен от ония типове като Бил Петльобореца и Шарлеман, тия убийци с ножове и фукльовци! Ти не си ревльо като Том. Ние можем да разчитаме на тебе! А, Топ?

— Аз търся Тасунка-витко.

— Та къде е по-сигурно, че ще го намериш, от мястото, където той смята да препречи пътя на строежа на железопътната линия?

Очите на Матотаупа блеснаха.

— Щом узнае, че ти си с нас и ни пазиш, той ще дойде начаса, за да те убие! Тогава именно ще го имаш под ръка!

Индианецът гледаше мълчаливо пред себе си.

— Аз не те насилвам, Топ. Всеки мъж си е поставил свои задачи за разрешение. Обмисли обаче всичко, което ти казах, и то обстойно.

— Хау. — Гласът на Матотаупа прозвуча дълбок и спокоен. — Утре ще ти дам отговор, Джо.

— Ще чакам. Не забравяй, че именно Хавандшита — твоят враг, съюзен с Тасунка-витко — твоя клеветник, именно той отрови коварно моите другари.

Матотаупа не каза нищо повече. Изправи се и тръгна. Харка мълчаливо го последва.

Джо ги съпроводи с поглед, после поръча ракия на Бен. Кръчмарят отдавна вече беше чакал нетърпеливо тази поръчка. Той печелеше най-много от разменната търговия и от ракията.

Също като Джо, и Хенри проследи двамата индианци, които бавно поеха към полята. Пролетното небе се издигаше светло над местността. Двамата индианци вече бяха свалили дрехите си. Светлокафявата им кожа, черните коси, едрите стройни фигури, спокойствието и гъвкавостта на движенията им показваха, че са истински синове на прерията, стъпващи по своя собствена земя.

Хенри ги проследи с поглед през отворената врата, докато двамата изчезнаха между пясъчните възвишения.

— Странни хора — каза той след това полу на себе си, полу на Джо. — Открити и потайни, смели и коварни, разбираеми и загадъчни. Какво ще измисли Топ до утре?

— Едно „да“.

— Бих се учудил. Той произлиза от племето, с което ще трябва да бъдем в непрекъсната борба.

— Няма нищо по-непримиримо от враждата между братя.

— На момчето също ли имаш доверие?

— Аз имам доверие на бащата, комуто то ще се подчинява.

Джо гаврътна една чаша бренди. Днес той вече понесе отровното питие, без да се свлече под пейката.

Ударите от брадвата на Джим замлъкнаха. Веднага след това той влезе в къщата и седна на масата до Джо и Хенри. Чашата му вече беше поднесена, преди още той да се бе наместил на дървената пейка. Джени я беше донесла. Джим благодари с поглед, с твърдото намерение да не плати нито цент.

— Стъпи ли вече на крака? — започна той разговора си с Джо.

— Както виждаш.

— Ще продължаваш ли измерването?

— Да.

— Скаут търсиш ли?

— Ако е джентълмен — да.

— Искаш да кажеш без заплащане?

— Почти така.

— Глупости. Такова нещо не съществува.

— Съществува. Индианците.

— Ако аз не искам, и Топ няма да дойде с вас.

— Зависи как ще го подхване човек.

— Искаш ли аз да го подхвана? — попита подигравателно Джим, изля брендито в гърлото си и сложи чашата върху дървения плот на масата.

Джени я наля отново.

Джо наблюдаваше държането и израза на лицето на Джим и започна да става несигурен.

— Нима си толкова добър приятел с Топ?

— Тебе какво те интересува това? Ние двамата с теб разговаряме тук не за приятелство, а за цената.

— Ще си помисля до утре.

— Моля. Аз също!

Джим изпи и втората чаша на един дъх и отново се върна при работата си.

Някакво чувство на несигурност обзе Джо, както рибата, която изведнъж усеща, че не тя дърпа стръвта, а стръвта — нея. Джим му беше неприятен. Защо, сам не знаеше. В действителност Джо не вярваше нито в бога, нито в дявола, макар че у дома в родния си град всяка неделя отиваше благопристойно заедно с жената и децата си на църква. Той не вярваше също така в духове, нито пък в прорицатели или на гадатели на звездите. Денят беше ясен, ракията доста силна, обсъжданият между практични мъже въпрос бе съвсем обикновен. Ставаше дума за заплащане на определена работа. Но Джим му беше неприятен. Този тип имаше силна воля за живот и Джо усещаше неговата безскрупулност, макар да не можеше да каже по какво. Неочаквано се убеди, че наистина зависеше единствено от Червения Джим дали той, Джо, ще може да спечели индианеца за съгледвач, или не.

— Какво ти е? — попита Хенри.

— Нищо. Ще пием ли още по една?

— Щом искаш. Тоя тип Джим не ми харесва. Нахален е.

— Но и не по-малко дързък сред прерията. Спомняш ли си още дивата шега, която Джим и Топ ни изиграха?

— Наистина двамата заедно не биха били лоша комбинация.

— Безценна за нас!

Изминаха няколко часа без Джо, Джим и Топ да се видят повторно. Всеки вървеше по своя път. Джим накара обаче Бен да даде възможност уж между другото на инженера да разбере неговите искания. Те бяха сравнително високи. Джо знаеше, че никоя железопътна компания не би хвърлила такава голяма сума за един обикновен скаут без звание и име. В такъв случай Джо би трябвало да плаща от собствения си джоб. За такова нещо той никога не би приел.

След обяд Джим се приближи към Хенри.

— Кажи на твоя шеф и господар Джо, който вече не знае как да излезе от положението, да сключи с мен договора за трима ни заедно — за мен, за Топ и за Хари. При обикновените заплати. Другото можете да оставите на мен.

Хенри издаде долната си устна напред.

— Предприемач ли искаш да ставаш, мошенико? Ще прибереш в собствения си джоб заплатите за трима и ще оставиш двамата индианци да работят безплатно като червени джентълмени?

— Вас какво ви влиза това в работата?

— От мен да мине. Двамата индианци произлизат от оная отровна паплач, която искаше и мен да затрие с отровната си вода… Ще предам на Джо предложението ти; той може да реши!

Хенри намекна пред Джо Браун, че биха могли да сключат с Джим договор, който да му даде право да привлича други скаути. Инженерът също веднага надуши измамата със заплатите, която Джим готвеше на своите другари, но не каза нищо, тъй като се срамуваше. След като размисли един час, той вдигна рамене:

— Прави, каквото искаш — каза той на Хенри. — Главното е занапред тези трима души да ни бъдат на разположение.

Докато в блокхауса уговориха по този начин измамата със заплатите им, Матотаупа и Харка стояха далече надолу по течението на реката край група дървета. Бяха застанали до два съседни ствола, всеки подпрян на отделно дърво, така че с кафявата кожа на телата и със светлото си кожено облекло те самите приличаха на стволове. Харка беше прехвърлил лъка си през рамо, пушката на Матотаупа стоеше в кожения си калъф. Те отдавна стояха така и също така отдавна мълчаха. Слънцето слизаше вече по своя път, без индианците да се помръднат от мястото си. Златният блясък на лъчите стана по-плътен, по-червеникав; жълтите води на Ниобрара бяха огрени от многократно пречупващ се блясък. Клоните на дърветата се поклащаха под вечерния ветрец.

Най-после падна нощ.

Във въздуха се носеше мирисът на първите цветя и на влажна земя. Когато месецът изгря, вълците завиха към небето.

Матотаупа се отдели от дървото, където се бе опирал досега.

— Аз ще придружавам и ще закрилям Джо и Хенри — каза той. — Ти си мой син и ще ме последваш. Ние няма да се разделяме. Аз казах, хау.

Матотаупа тръгна с бавни равномерни стъпки обратно към блокхауса. Харка вървеше заедно с него, на половин крачка по-назад, и когато къщата се изправи пред погледите им, по кожата на Харка премина тръпка. Бащата не я усети и Харка мълчеше, защото не намираше друг път. Пред очите му обаче непрекъснато стоеше като някакво видение образът на един съгледвач-индианец, с когото той се бе запознал преди две години. Наричаха съгледвача Тобиас, едно съвсем странно и невероятно за Харка име. На младия индианец се струваше, че вижда отново пред себе си притъпения израз на това лице, че усеща отново цинично-равнодушното държане на този човек. Тогава той не го бе разбрал. Сега започна да подозира как един свободен индианец можеше да стане такъв човек и още веднъж през тялото му премина тръпка на ужас.

Преди двамата индианци да се приближат дотолкова, че влизането им в блокхауса да бъде неизбежно, Харка все пак отвори още веднъж уста и рече:

— Аз си направих колиба от кори и клони. Матотаупа се изненада. Спря се и погледна отстрани сина си, който вървеше с насочен право напред поглед. Около ъглите на устните на Матотаупа премина лека усмивка, сякаш нежно птиче крило го бе докоснало, а в очите му проблесна по-топла светлинка.

— Каниш ме да ти бъда гост през нощта ли?

— Хау!

Харка не каза нищо повече, ала в тази единствена дума прозвуча голяма радост и надежда.

Двамата оставиха конете си в заграденото място и поеха заедно покрай блокхауса по течението на реката нагоре; Харка водеше.

Матотаупа и Харка се придвижваха с широката полюляваща се в коленете походка на прерийните обитатели, които не само трябваше да умеят да яздят, но и да се придвижват дълги разстояния пешком. Язденето без седло, воденето и направляването на коня само чрез притискане на хълбоците и упражняването в дълго бягане заздравяваха равномерно жилите и мускулите на краката. Като всички индианци, когато стъпваха, двамата дакота не опираха най-напред петите, а пръстите си. Стъпките им бяха широки, леки и бързи. Небето беше заоблачено и околността мрачна, но въздухът беше приятен; хладният пролетен вятър си играеше с тревите и с клонките на дърветата и храстите, които растяха на малки островчета сред тревата и пясъка. Харка вървеше към гористия остров по околни пътища. Заобиколи и докато баща му остана най-напред на брега на реката, Харка обгледа местността, за да види дали всичко бе останало непокътнато и дали не бе идвал някой. После излезе на края на малката горичка и направи знак на баща си да се приближи.

Колибата, направена от здрави клони, тънки стволове и големи парчета дървесна кора, не беше много устойчива и за двамата едри мъже вътре имаше съвсем малко място. На пода лежеше завивката от бизонска кожа, която Харка бе носил със себе си и в снежната си колиба, а също така и изрисуваната със сцени от подвизите на Матотаупа бизонска завивка. Харка изби искри с кремък, подпали дребните трески и опече на огъня една рибица от дребна миеща мечка.

За първи път през живота си той не седеше като син край баща си — господар на шатрата или на целия бивак, а баща му седеше край огъня като негов — на Твърдокаменния Харка — гост. Искаше да обслужи добре баща си, макар да не разполагаше с паници, лъжици и никакви съдове, както в шатрата у дома, а трябваше да ядат като бойци по време на път. Те извадиха ножовете си и разрязаха месото на дребни парчета, за да го изядат с по-голямо удоволствие.

Единственото, което Харка бе донесъл от блокхауса в своето малко домакинство в дървената колиба, беше сол, заради която Мери бе получила една кожа от невестулка.

След като се нахрани и запуши лулата, Матотаупа подкани сина си:

— Говори!

Харка знаеше, че от това, което щяха да говорят сега, зависеше много, но през последните години бе преодолял вече толкова опасности, че не се страхуваше от вземането на решение. Събра мислите си, за да говори късо и ясно.

— Татко, преди две лета, през нощта, преди ние да поемем заедно с нашите шатри пътя от горите към Конския поток, ти ме отведе за първи път в Тайнствената пещера. Когато те чаках през нощта в гората, на мястото, където ти ми бе заръчал да отида, аз открих човешка следа. Беше следа от крак на бял човек. Ти знаеш това.

— Хау, знам го.

— Тогава в пещерата край водопада нещо те беше сграбило и почти те бе повлякло към дълбочината. След това ние търсихме други следи, не много старателно, защото имахме малко време, и освен това Летния дъжд, бащата на Четан, се страхуваше от магията. За това късо време не намерихме нищо повече, пък и долу, край извора, от планината не излезе никакъв човек заедно с водата.

— Така беше, както казваш — потвърди Матотаупа.

— Кой може да е бил този човек, който бе оставил тази следа? Същият ли беше, който те бе сграбил край водопада?

— Хау, същият беше. — Около ъглите на устните на Матотаупа отново заигра бегла усмивка, усмивка на спокойно чувство за превъзходство. — Искаш ли да знаеш кой беше той?

— Именно това те питах, татко.

— Да. Този човек беше Беззъбия Бен, който бе отишъл да търси злато, но не бе намерил нищо. Няколко месеца по-късно, когато ние бяхме тук, в блокхауса, заедно с художника Морис, наречен Прелетната птица, и с неговия брат Дългото копие, онзи чейен, Бен, подпомогнат от Бил Петльобореца и други разбойници, ме овърза и се опита да ме принуди да му издам тайната. Излъгаха ме, че ще те измъчват дотогава, докато аз призная. Но аз мълчах, както се бях заклел пред баща си.

— Хау, така беше, татко. Бен ме беше блъснал долу в дупката във водата под пода, но аз успях да се изплъзна през реката. А знаеш ли как е излязъл Бен от пещерата, след като се е спуснал надолу по водопада?

— Хау. Спасил се е в нишата сред скалата, която ти също знаеш, и после се е промъкнал нагоре по един от ходовете.

— И там се е срещнал с един друг човек.

— Знам.

Матотаупа се усмихна отново с мило бащинско чувство на превъзходство, което в този миг обезпокои Харка повече от всичко друго. Защото той смяташе чрез това, което щеше да съобщи на баща си, да нанесе удар на Червения Джим и този удар не биваше да отиде напразно.

— Бен се е натъкнал по водещия нагоре пещерен ход на друг човек — допълни Матотаупа — и този човек е бил Червения Джим.

Харка гледаше към мъждукащия огън, за да не вижда повече усмивката на баща си.

— Да, татко, Джим е бил.

— Червения Джим обаче — заговори отново Матотаупа — не е търсил нито този, нито който и да е било друг ден злато в пещерата. Чуваш ли думите ми, Твърдокаменни Харка Нощното око? Джим се е придвижвал от Канада към Плат, защото бил чул там за проучвателната железопътна експедиция и искал да се предложи като скаут. Ловувал в горите и имало опасност да срещне бойците на дакота. Търсейки добро прикритие, той намерил онзи пещерен вход, който излиза край едно огромно старо коренище. Влязъл малко навътре и там срещнал Бен. Бен му признал, че търси злато, но не намерил, и Червения Джим го посъветвал по-добре да върви да си припечелва хляба в някоя търговска станция.

— Нима и Червения Джим не е търсил злато и не е изпъдил Бен само защото е смятал, че пещерата е негов собствен район за търсене на златото?

— Кой казва това?

— Джени.

Харка не видя как Матотаупа се усмихна още по-широко, почти развеселено. Не го видя, защото и сега не гледаше баща си в лицето, но той знаеше, усещаше го и затова сбърчи чело, като сметна, че му се подиграват.

— Твърдокаменни Харка! Нима ти вярваш повече на приказливия език на едно момиче, отколкото на един храбър мъж като Червения Джим?

— В случая — да!

— Ти преценяваш Червения Джим различно от баща си.

Не забравяй обаче кой ме освободи от въжетата, с които Бен ме беше овързал, и кому по този начин дължа живота си.

— На Червения Джим, знам.

— Не си ли му благодарен за това?

— Аз го мразя заради причината, поради която го е сторил!

— Каква причина? — попита Матотаупа и стана съвсем сериозен.

— Татко! Той иска да запази теб и твоята тайна само за себе си! Нищо повече! Той знае, че не може да те принуди. Затова иска да те измами!

— Твърдокаменни Харка, погледни ме открито! Ти вярваш ли, че аз ще мълча навеки и пред всекиго?

— Ще мълчиш, Матотаупа.

— Смяташ ли Червения Джим за глупак?

— Не.

— Значи, съмнението ти се е насочило по погрешен път. Харка не отвърна нищо повече, но сега беше много по-възбуден и по-неспокоен, отколкото в началото на разговора.

Матотаупа беше изпушил лулата си и я изтърси. Натика няколко клони по-надълбоко в жаравата, за да я подхрани, и потърси после с поглед очите на сина си.

— Твърдокаменни Харка! С кого разговаря ти в твоята снежна колиба?

Значи, бащата беше открил следите.

— С Четан.

— Какво иска той?

— Скалпа на Джим.

Очите на Матотаупа се разшириха, сякаш го обзе ужас.

— Той иска скалпа… от чия ръка?

Харка стана твърд като камък.

— Ако се наложи — и от моята.

— Твърдокаменни… Харка… Нощно око… Убиец на вълци! Сине мой! Ако вдигнеш ръка срещу моя бял брат… вдигнеш ръка срещу моя бял брат… срещу моя единствен брат… за да отнесеш скалпа му на онези, които ме охулиха, отблъснаха и обидиха… тогава този… — Матотаупа извади острата кама с две остриета от канията си и я заби до дръжката в земята — … тогава този мой нож ще те улучи като човек, който е предал баща си.

Харка погледна ръката на баща си, дръжката на ножа и острието, което с едно движение отново бе издърпано от земята и блесна под последното сияние на огъня, преди Матотаупа да го пъхне отново бавно в кожената му кания.

— Матотаупа! — каза Харка, когато ножът отново бе пъхнат в канията, и гласът му прозвуча дълбок и мрачен, горд като на мъж. — Ти си ме възпитал и аз съм вземал пример от тебе, докато растях. Аз не се страхувам дори и от твоя нож. Но ще убия твоя бял брат тогава, когато ти сам ще бъдеш готов да го убиеш. Аз казах, хау.

Бащата гледаше сина си като човек, който му е непознат и чужд, комуто обаче той не може да откаже уважението си.

Жаравата бавно изгасна. Треските се разпадаха една след друга на пепел, няколко клона изгаснаха, след като почти бяха догорели. Никой не прибави повече дърва. Сенките изпълзяха, обгърнаха двамата мъже, лицата, раменете, най-после и целите им тела, чак долу до краката. В дървената колиба стана тъмно, а също и студено. Вятърът навлизаше през пролуките, въздишаше и шумолеше. Отвън се чуваше шумът на реката. Изкряска сова. Тя кряскаше така всяка нощ в тази горичка.

Харка придърпа завивката от бизонска кожа, която бе взел със себе си от родната шатра през нощта по време на своето бягство по следите на прокудения си баща. Загърна се в нея, легна, присви колене до тялото си, за да не завзема много място в малкото помещение, и затвори очи. Видя как Матотаупа легна върху бизоновата кожа. Няколко часа всичко беше тихо и потънало в мрак. След полунощ по клоните забарабани пороен дъжд.

Сутринта двамата индианци станаха рано. Никой от двамата не знаеше дали другият наистина беше спал. При изгрев слънце те минаха през мократа още от дъжда поляна към реката, изкъпаха се, натъркаха телата си с пясък, а после с мас, за да не им изпръхне кожата. Извадиха завивките от колибата и ги отнесоха в блокхауса. Харка отведе мустангите на водопой, после се разположи на брега и ги остави да пасат.

Матотаупа беше влязъл в блокхауса. Никога досега въздухът в тази къща не се бе струвал на индианеца така потискащ и отвратителен, както тази сутрин. Вътре миришеше на пот, на мръсотия, на застинала тютюнева пепел, на разлята ракия и животинска мас. Несъзнателно Матотаупа си припомни деня в блокхауса на Стария Абрахам, когато той реши никога повече да не се връща в шатрите на сиксикау и да се откаже по този начин и от втория си дом.

Спящите мъже тъкмо се измъкваха от вълнените си одеяла. Джени излезе с една метла от вършини и започна да мете. Мери натика дърва в печката; те пламнаха, прашейки, и започнаха да топлят големия казан. Бен още хъркаше; вечерта той се беше напил и сега трябваше да изтрезнее.

Джо седеше на обикновеното си място, край ъгловата масичка вляво, на пейката до стената и пушеше пура. Хенри седеше до него, следващ Джо като негова сянка. Матотаупа се запъти към тях, седна на масата им и също запуши. Джо не се издаде, че очаква решението на Матотаупа.

Индианецът все пак не го накара да чака дълго.

— Ние ще вървим заедно с теб, за да пазим теб и Хенри.

— Добре! — Джо всмукна дълбоко дима с дробовете си. — Ти казваш „ние“. Кого имаш пред вид, Топ?

— Мен и моя син Хари.

— Прекрасно. Джим вече даде съгласието си. Вие тримата се равнявате на триста от червените отровители! В това съм убеден.

— Бъди малко по-скромен в пресмятанията си! — посъветва Матотаупа, без да скрива леката подигравка в гласа си. — Ако Тасунка-витко дойде, той самият ще ме заангажира изцяло.

— Ако ти се заловиш успешно с него, това ще се равнява на победа над триста!

Топ вдигна рамене. Според представите на Матотаупа Джо не беше казал нищо невярно, но тази заран всяка дума се струваше на индианеца излишна. Скоро след това той се изправи и излезе навън при конете и Харка. Видя веднага Червения Джим, който се миеше на реката и махна за поздрав на Матотаупа, но после се запъти към къщата, без да се приближава към индианците.

Матотаупа му препречи пътя и го спря.

— Топ? Здрасти! — поздрави Джим. — Какво решение взе?

— Отивам с Джо.

— Добре. Аз също. А Хари?

— Ще дойде с нас.

През чертите на лицето на Джим премина сянка.

— Какво имаш против моя син? — попита остро Матотаупа.

— Против Хари? Абсолютно нищо, макар че той ме наръга, сякаш бях свиня за клане. Аз вече съм видял блясъка на доста ножове, но на твоя благовъзпитан син за първи път се удаде, ама наистина за първи път, ти казвам, да ми забие острието между ребрата. Аз не му се сърдя, но, откровено казано, жал ми е за момчето. Що за живот е това за такова момче, да бъде скаут! Животът в експедицията ще бъде суров и опасен. Нима не предпочиташ да изпратиш това дете при черните ходила, където ще може да получи добро възпитание?

— Ти знаеш защо Харка си отиде оттам. Той и аз, ние не искаме повече да се делим, преди моят син да може да бъде приет за боец. Аз казах, хау.

— Да стане боец? Аз наистина нищо не разбирам от вашия церемониал. Та той и сега може да се справи с всекиго. Но както ти искаш. Ти по-добре си знаеш.

Джим продължи пътя си към блокхауса. Матотаупа се върна при Харка и конете.

За всички, които смятаха да се присъединят към някоя от проучвателните експедиции, това беше последният ден в блокхауса на Беззъбия Бен. Кръчмарят надушваше добра търговия, защото сбогуващите се клиенти, които се отправяха към сериозна задача и неизвестни приключения, обикновено обичаха да си пийнат, не жалеха парите и даваха богати бакшиши. Затова госпожа Мери вече готвеше обяда, а Бен принесе ракия. Джени си беше завързала червена панделка в косите и работеше особено сръчно.

Вечерта вече се спускаше. Отново валеше дъжд и затова клиентите на блокхауса се събраха вътре по-рано от обикновено. Масата в левия ъгъл в дъното, както винаги, беше заета от Джо, Джим, Хенри и Матотаупа. Джо беше изпразнил вече две чаши и описваше с жар плановете си за голямата железопътна линия през прерията. Индианецът слушаше мълчаливо и внимателно. Джим за сетен път удряше с юмрук по масата. Хенри се усмихваше доверчиво. По другите маси също пушеха и пиеха; някои играеха на карти, за да минава по-лесно времето. Джим ги видя и накрая сам извади тесте карти от малкото си джобче.

— Ей, Бен!

Кръчмарят пристигна веднага.

— Да изиграем една игра!

— Аз съм зает. Играта е работа за клиентите, не е за кръчмарите.

— Глупости. Тук ще стоиш! Ще изиграем една.

— Не мога, ти казвам. Мен ми върви на любов… Джим се изсмя гръмко.

— С твоята Мери! Наистина! Именно затова, проклет мошенико! Ще трябва да измъкна няколко цента от джоба ти, за да мога утре заран да ти платя!

— Голям нахалник си!

— Бях, съм и винаги ще бъда. Ела насам, беззъби подмазвачо!

Кръчмарят се ядоса, но не можеше да се измъкне от нахалното предложение. Хенри също изяви готовност да участвува. Играта започна.

Матотаупа наблюдаваше хвърлянето на картите и се опитваше да проследи правилата. Джо, който наблюдаваше, пушейки, започна да ги обяснява на индианеца. Когато Бен намери възможност — след значителна загуба — да се измъкне, Джим попита Матотаупа:

— Да седнем ли двамата?

— Да опитам.

Матотаупа заложи няколко цента и спечели. Заложи отново и пак спечели. Късметът в играта сякаш го преследваше. Джо обаче забеляза, че Джим съзнателно оставяше индианеца да печели също така умело, както преди това беше лъгал Бен с белязаните си карти.

Най-после Матотаупа успя да спечели два долара от белия.

— Човече! — извика Джим. — Та ти ще ме направиш истински просяк! С какво ще си платя днес чашата ракия или мечата лапа, която Мери вече пече?

— Вие сте мои гости! — покани великодушно индианецът.

— Браво!… Бен! По една за всеки! Топ плаща! Кръчмарят притича с бързи крачки.

Докато в блокхауса прощалното тържество беше в разгара си, Харка стоеше навън край конете и ги остави да пасат още. Беше съблякъл всичките си дрехи, освен набедреника, и капките дъжд шляпаха по кожата му, както по телата на конете. Намокрянето през тази ранна пролетна вечер той приемаше със същото равнодушие като животните. Наблюдаваше изтеглящите се дъждовни облаци, ослушваше се в шумоленето на реката и чуваше как мустангите скубят жилавите треви. Чуваше също разбърканите гласове и смеха в блокхауса. С течение на времето посетителите вътре ставаха все по-шумни и най-после оттам се разнесоха и неприлични песни.

През първите часове на нощта мустангите вече бяха сити. Харка ги отведе в заграденото за тях място. Дъждът беше престанал. Момчето прехвърли една завивка през раменете си и се облегна на стената на блокхауса. Беше се научил да спи стоешком. Да влезе в блокхауса, не му се искаше. Нямаше желание да потърси отново подслон и в колибата си Така остана край конете и заспа облегнат на стената. Вече в полусън, чу гласове, които излизаха от къщата. Гласът на баща му не се чуваше сред тях.

Когато започна да се развиделява, от вратата излезе Мери.

— Джени! — извика тя властно, сърдито и дъщеря й веднага се появи.

Косите й бяха разчорлени, девойката изглеждаше бледа. Майката, която носеше две кофи в ръце, извика на момичето:

— Донеси вода! Ще вървим да будим свинете!

Харка поведе мустангите към реката, малко по-надолу от мястото, където жените вземаха вода. Мери напълни кофите и погледна към Харка.

— Върви да си прибереш пияния старец! — подвикна му тя.

На младия индианец се стори, сякаш гръм го улучи. За миг не можа да се помръдне, нито да каже нещо. Остави мустангите да пият и изчака, докато жените се оттеглиха от реката с пълни кофи.

После върна конете в заграденото място и влезе в къщата, за да изнесе оттам нещата си, които бе прибрал за последната нощ в блокхауса. Приготви конете, завърза завивките за телата им и зачака заедно с мустангите да дойде баща му.

Беше видял Матотаупа да лежи на пода в къщата заспал, хъркащ, вонящ като останалите. Не бе оставил никой да издебне погледа, с който възприе всичко това, никой, нито Мери, нито Джени, нито Джим дори.

Червения Джим, който беше пил много, но и много можеше да носи, излезе сега от къщата и се запъти към Харка.

— Хари, къде се губиш? Не се превземай! Всеки трябва да може да пие, а който не може, трябва да се научи! Но първите няколко пъти всеки трябва да си плати за науката. Това не е нищо. Ела да изнесем баща ти! Както го познавам, той сигурно ще изтрезнее по-рано от другите.

Харка не се помръдна от мястото си, не хвърли нито един поглед към белия.

— Не можеш да търпиш пияни ли? Момче, и ти искаш да ми ставаш скаут в строителна група? Добре ще се наредиш!

Харка пое конете и ги отведе по-нататък. Джим го проследи с поглед.

— Момче, момче, не ми харесваш ти! — промълви под нос той.

Два часа по-късно, когато слънцето вече блестеше над реката и полята, всички бяха на крак.

Матотаупа беше потопил главата си във водата и бе изтрезнял напълно. Но лицето му все още беше бледо и той стискаше устни една върху друга, когато се запъти към Харка, за да вземе мустанга си. Харка не каза нищо. Неподвижното му лице беше единственият упрек. Матотаупа гледаше към земята.

— Твърдокаменни Харка! Никога вече твоят баща няма да пие от тази тайнствена вода!

Младият индианец не отвърна нищо на това обещание. Попита само:

— Кой ти даде тайнствената вода?

— Бен.

Матотаупа беше уморен и чувствуваше неприятно гадене от самия себе си. Въпреки всичко обаче възседна с привичната лекота коня си.

— Ела — каза той на Харка. — Джо ми изясни целта за днес. Ние ще яздим най-напред и ще оглеждаме пътя. Белите ще ни следват.

Индианците подтикнаха мустангите си и изчезнаха сред ниските възвишения.