Лизелоте Велскопф-Хенрих
Топ и Хари (13)

Наказателната експедиция

След като ездачите пътуваха вече три дни подир двамата си индиански водачи и бяха прекосили Северен Плат, привечер Матотаупа и Харка откриха следа, която идваше от изток към тях и би направила впечатление дори на човек с лошо зрение. Насам беше яздила цяла група; конете им бяха подковани, значи, ездачите бяха бели. Те не се бяха старали ни най-малко да прикрият следите си и сякаш не се страхуваха от никакъв неприятел. Конете бяха вървели в бърз ход, после бяха преминавали в лек галоп, право по посока запад-северозапад.

Индианците доведоха Джо и Джим, за да им покажат следите.

— Това са около петдесетина мъже, може би и малко повече!

Джим поклати глава.

— Бели сред тези места могат да бъдат само наши съюзници, така мисля аз.

— Следата е от преди осем часа — допълни Матотаупа за Джо. Джим трябваше сам да се ориентира.

— Тогава няма да бъде никак трудно да ги настигнем, така ли? — попита инженерът.

— Наближава привечер — отвърна Матотаупа. — Ездачи като тези рано се настаняват за почивка. След около два часа ще можем да ги настигнем.

— Добре. Няма да се отклоняваме всички от нашия път; ние трябва да вървим на югозапад, а не на северозапад. Но какво ще кажеш, вие двамата, Топ и Хари, да тръгнете подир тази група, да разберете що за хора са и после да ни уведомите? Джим може да остане при нас; той ни стига като съгледвач през следващите два дни.

Червения Джим имаше възражения срещу това предложение.

— Тук става дума за бели. Сред тези места те сигурно ще посрещнат зле всеки индианец. Не бива да им изпращаме Топ и Хари сами. Те могат да ги проследят прекрасно, но щом дойде работата да се преговаря с такава група, един от нас ще трябва да отиде с тях.

— Но ние не можем да се лишим от всичките си съгледвачи. Ще направим така: аз ще отида заедно с Топ и Хари, защото за мен е важно да знам що за група се разхожда така масово през прерията. Ти, Джим, ще останеш с нашите хора.

— Напълно съм съгласен!

Джо се върна заедно с Джим, за да съобщи решението си на останалите. Двамата индианци изчакаха, докато Джо се върне, и после поеха заедно с него по широката следа от конски копита. Матотаупа яздеше пръв, Харка последен. Оставен между тях, Джо трябваше да се съобразява с индианския навик и да язди ту галоп, ту ходом.

След по-малко от час Матотаупа разбра, че предположението му беше вярно. И той, и Харка видяха и подушиха дим от голям огън. Матотаупа остави мустанга си да мине ходом и обърна внимание на Джо върху миризмата на дим.

— Да вървим ли направо при тях? — предложи инженерът.

Матотаупа не изказа открито възражение, но и не беше съвсем съгласен. Не беше ловджийски, а оттам и индиански обичай да излизаш открито срещу хора, за които не знаеш със сигурност кои са.

— Или ти си на друго мнение, Топ?

— Моят син би могъл да извлече някаква поука от този случай. Да се разположим ние двамата за почивка, а да оставим него да проучи кои са тези бели хора. Задачата не е трудна, защото тези мъже се чувствуват силни и затова сигурно няма да бъдат много бдителни.

— Добре, аз нямам нищо против. Нека оставим Хари да изяви таланта си на съгледвач!

Джо примига весело, скочи от коня и веднага запали една пура. Беше последната и той искаше да си я запази за по-късно. Но в това отношение този енергичен мъж проявяваше слабост. Пък и в края на краищата нямаше значение кога щеше да премине на лулата. Матотаупа също седна край мустанга си в тревата и запуши. С това Харка сметна решението той да върви сам да събере сведения за окончателно; привърза предните крака на сивия си жребец и прибяга най-напред приведен към едно от най-близките възвишения, за да огледа околността.

От новия си наблюдателен пункт той можеше да надуши и види още по-добре лагерните огньове. За да издебне и разузнае намеренията на тези петдесет души, беше достатъчно само да изчака тъмнината. Може би дори щеше да му се удаде да подслуша разговорите им. Той предположи, че в началото на нощта те сигурно щяха да разговарят на достатъчно висок глас. Онова, което го караше да бъде по-внимателен, беше предположението му, че не само той, а и други индиански съгледвачи сигурно щяха да дебнат белите мъже. Мястото, където те се бяха разположили за почивка, не беше отдалечено дори на един ден езда от бивака и ловния район на Мечата орда. Така Харка реши, че трябва да се пази много повече от другите съгледвачи, отколкото от тези бели мъже, които така спокойно бяха пристигнали с конете си и сега съобщаваха чрез своите огньове на всеки, който искаше да знае това, къде се бяха разположили да пренощуват. Разбира се, Матотаупа вероятно също бе обмислил мерките, които момчето смяташе да вземе, и трябваше да знае, че задачата, с която Харка се бе нагърбил, наистина изглеждаше лека, но всъщност не бе. Тъй като Харка трябваше да набере опит в самостоятелна проява, естествено баща му не биваше предварително да му обърне внимание върху всичко, което трябваше да се обмисли. Момчето дори подозираше, че баща му ще го проследи и ще тръгне подир него известно време, за да се убеди дали Харка се държи достатъчно внимателно и съобразително. Тази мисъл накара Харка да прояви още по-голяма настойчивост и съобразителност, отколкото налагаха това евентуалните опасности, и да не допусне да бъде обвинен и в най-дребната немарливост.

Той използуваше всички предимства на вълнистата местност за наблюдение, както и за добро прикритие, и на първо време се придвижваше бързо. Нямаше намерение да прекалява с необходимата предпазливост и да губи за това повече време. Скоро характерът на местността, където се бе разположила групата на белите мъже, вече му бе така познат, че той веднага скрои плана си за по-нататъшно действие. Петдесетимата ездачи бяха разположили лагера си в долината на един поток, който сега, през пролетта, беше доста пълноводен. Край бреговете на потока, който течеше от запад на изток-североизток, растяха елши, върби и други храсти. Харка стигна до едно възвишение на брега, доста надолу по течението на потока, откъдето обаче се откриваше широк изглед, и започна да наблюдава оттук лагера. Конете бяха завързани край бреговете на потока, на две групи, отляво и отдясно на водата. Горяха пет огъня, единият от които на края на лагера, преди групата на конете, а другите четири бяха разположени в една редица по течението на потока, на левия бряг, където имаше повече място. Значи, лагерът беше разположен надълго. Приблизително по средата южният по-висок бряг се издигаше във възвишение и ако белите мъже не бяха поставили свои постови на върха му, те бяха по-глупави от прерийна кокошка. Матотаупа обаче беше учил сина си никога да не взема предварително враговете или непознати хора за глупави, а по-добре да смята, че те ще се държат разумно и умело. Затова Харка излезе от предположението, че белите мъже на всяка цена са поставили свои съгледвачи на това възвишение и че от горната и от долната страна на лагера в храсталака край брега също има дежурни. Водачите на групата сигурно се бяха разположили от долната страна на възвишението, по средата на лагера, най-близо до конете. Там беше най-подходящото място. Харка разсъждаваше от коя страна да се приближи към лагера. Преди всичко трябваше да не допусне да го видят от възвишението. Разположилите се около огньовете мъже сигурно нямаше да бъдат много бдителни, а евентуалните постови в храсталака край реката нямаха много широк поглед наоколо.

Харка реши да се промъкне по-близо до брега на потока, под защитата на дърветата и храстите, и то от горната страна, откъм запад, тъй като конете в долната страна на лагера не го интересуваха, пък и можеше само да му попречат, ако той привлече вниманието им. Разбира се, той трябваше да се счита с това, че всеки друг индиански съгледвач би се опитал да се промъкне по същия път. Беше готов да се примири с тази опасност, а също така и с опасността, която можеше да го заплашва от някой поставен край потока постови.

Заобиколи в широк завой западно лагера, приближи се от горната страна на потока, без нещо да му направи впечатление или да го смути някой, и сега започна да се приближава все повече към лагера с най-голяма предпазливост.

При това забеляза, че наистина не е сам. Освен него най-малко още двамина съгледвачи вървяха по същия път. Единият беше на отсрещния бряг, почти наравно с Харка, вторият вече бе напреднал доста пред него на същия бряг. Беше много възможно онзи на отсрещния бряг от своя страна също да бе забелязал Харка и също така да нямаше намерение да му пречи, както и Харка на него. Общият интерес на непознаващите се съгледвачи се състоеше единствено в това да не ги открият белите в лагера. Харка реши, че може да се ослани на първо време на това взаимно разбирателство и продължи да се промъква напред. Че двамата непознати бяха също индианци, той знаеше със сигурност, тъй като бе разпознал между храстите на отсрещния бряг една плитка и бе видял в пясъка на брега пред себе си отпечатъка от петата на мокасин.

Беше тъмна нощ. Движещи се облаци прикриваха непрекъснато светлината на звездите, а месецът още не бе изгрял.

Харка чу тропота от копитата на конете, пращенето на огъня, гласовете на белите мъже. От съгледвача, който вървеше пред него, не видя и не чу повече нищо, а и другият на отсрещния бряг също се беше прикрил много добре.

Младият индианец се промъкна още по-напред, докато можеше вече не само да чува гласовете, но и да разбира тихо произнасяните думи. После се скри добре сред храсталака. За негово съжаление един от говорещите на особено висок глас тъкмо беше млъкнал или бе отишъл до един от по-отдалечените огньове. Харка зачака. Белите мъже явно бяха проявили доста непредпазливост и не бяха поставили постови сред храстите край брега.

В този миг обаче клоните безшумно се разгърнаха и един друг съгледвач, също индианец, се приближи заднишком и се пъхна в доста подходящия за подслушване храст. По всяка вероятност това беше онзи, който бе вървял пред Харка. Харка хвана дръжката на ножа си и беше готов да скочи. Другият обаче явно нямаше намерение да го напада. Двамата съгледвачи се погледнаха за миг, като едновременно се ослушваха към шумовете, които долитаха до тях откъм лагера на белите мъже.

Харка разбра, че непознатият индианец също бе младеж, макар и няколко години по-възрастен от него самия. Може би той тъкмо бе станал боец и също полагаше изпит за сръчност с този съгледвачески обход. Горната част на тялото му беше гола, косите му бяха разделени на път. Оръжието му беше само кама и използуваната от племето на дакота еластична тояга с камък. Двамата съгледвачи лежаха на една ръка разстояние един от друг. Харка имаше чувството, че познава другото момче, но не можеше да види ясно лицето му; високо избуяло снопче трева го прикриваше.

Нито един от двамата съгледвачи не се помръдна повече. Харка обаче непрекъснато плъзгаше поглед към другия. Той беше сравнително широкоплещест за индианско момче; от тила му се спускаха здрави мускули към раменете и ръцете. Невъзможно беше Харка да се лъже. Той познаваше тези рамене и тези ръце, макар да ги бе виждал за последен път преди две години и сега да беше тъмна нощ. Той ги познаваше много добре. Колко често този момък и по-младият Харка бяха изпитвали заедно край шатрите на Мечата орда своите сили и сръчност по време на игра на топка, в състезания по тичане, по езда, по плуване. Всеки път Харка бе излизал по-добрият и това бе огорчавало по-възрастния Шонка. Двамата още от деца не се бяха обичали, пък и по-късно, когато бащата на Шонка, мирновременният вожд на Мечата орда, умря и Матотаупа прибра вдовицата му и сина му Шонка в своята шатра, тъй като бе загубил собствената си жена, простреляна от куршума на пушката на един пани. В разговорите си с Четан Харка беше разбрал, че междувременно Шешока се беше събрала с пленения Том без шапка и без обуща и че той също й бе избягал. Сега Шонка, синът на Шешока, лежеше в храста до Твърдокаменния Харка, за да подслушва белите мъже.

Белият мъж с шумния глас отново се върна край огъня на горния край на лагера и сега Харка можеше да разбира какво говори той. За Шонка можеше да се предполага, че не разбира думите му, тъй като не знаеше английски. От този шумен разговор обаче Харка разбра през следващия час всичко, което искаше да узнае.

Петдесет и тримата мъже, които се бяха разположили за нощувка тук, се числяха към отредите, които белите мъже наричаха „милиция“. По професия те бяха секачи, трапери, ловци, търговци, съгледвачи, фермери и скотовъдци, с една дума, всички онези, които живееха на границата между цивилизацията и пустошта, на най-предна линия, и сега целта и задачата им бяха да накажат Мечата орда за „отравянето на проучвателната железопътна експедиция“. Тъй като бяха наистина многочислени и много добре въоръжени, те си представяха изпълнението на задачата съвсем просто и твърде безопасно. Смятаха да се придвижат с конете си до Конския поток, където тази „банда разбойници и убийци“ обикновено издигаха шатрите си през пролетта, възнамеряваха да разрушат шатрите им и да смачкат и убият всичко живо в тях. Неколцина по-колебливи измежду тях въобще не успяха да се противопоставят на шумния оратор. Харка не се учуди на това, че мъжете отново обсъждаха най-подробно през тази вечер всичко, тъй като след цял ден път изпълнението на задачата им предстоеше на следващата заран.

Докато Харка слушаше тези планове, чувствата му се раздвоиха.

Преди две години прокуденият му баща и той бяха се притекли на помощ на Мечата орда при едно тежко нападение от страна на пани и не бяха получили за това нито благодарност, нито похвала от вождовете и старейшините на дакота. Нека сега бойците на Мечата орда сами се защищават. Нали си имаха оръжие. Уинона обаче, сестрата на Харка, която той много бе обичал, и Унчида, майката на Матотаупа, която се ползуваше с голямо уважение на магьосница и която бе станала майка и за Харка през последното лято, прекарано от него в родната шатра, те двете нямаше да могат да се защитят, а и сигурно още нямаше боен в шатрата им, който да ги защити. Харка не искаше и да помисли дори, че Унчида и Уинона можеха да попаднат под копитата на конете, да ги смачкат, да ги бият, да се гаврят с тях и може би да ги убият. Не можеше да понесе подобна мисъл. Не се надяваше също така, че бойците на Мечата орда, които и без това щяха да бъдат принудени с всички сили да защищават собствените си семейства, щяха да се притекат на помощ на двете жени от „шатрата на предателя Матотаупа“. Като си помисли за Шонка, който лежеше тук край него в храсталака, дори му се стори сигурно, че ето този младеж например по-скоро би се радвал на нещастието на Унчида и на Уинона, отколкото да се хвърли да ги защищава.

Докато лежеше неподвижно на съгледваческото си място, Харка започна да премисля. Белите мъже смятаха да тръгнат малко преди изгрев слънце и да разрушат шатрите на Мечата орда по пладне на следващия ден. Обикновено те оставяха конете си да вървят главно ходом; Харка спокойно можеше да тича в същото темпо пешком.

Ако тръгнеше веднага направо към шатрите и предупредеше Уинона преди зазоряване, тогава всъщност той щеше да предупреди всички — и вражески настроения заклинател, и старейшините, които бяха осъдили несправедливо Матотаупа, и Четан, който смяташе Харка за син на предател. Всички щяха да бъдат предупредени, защото Уинона едва ли щеше да мълчи. Но дали не можеше да я накара да му обещае, че ще мълчи, преди още да й каже всичко? Тогава тя нямаше да може да избяга в горите, без да се издаде. Всичко беше много сложно и сякаш нямаше никакъв изход. А да преведе думите на белите мъже на съгледвача Шонка до себе си, това на Харка и през ум не му мина. Той мразеше това момче.

Сега Харка беше длъжен да се върне при баща си и при Джо и да ги уведоми какво беше разузнал. Това беше негов дълг като съгледвач. Но Джо можеше спокойно да научи един ден по-късно намерението на белите мъже, без това да му причини някаква вреда. Може би дори щеше да бъде по-добре, ако той не научеше предварително за тяхното намерение, защото можеше да го обземе злото желание да се присъедини към тях и тогава горко на всички, които живееха в шатрите край Конския поток! Джо сам беше преживял деня на измрелите риби. Имаше опасност той да си отмъсти по най-ужасен начин и тази мисъл надви всички други възражения на Харка. Джо не биваше да разбере така бързо какво ставаше тук. Харка трябваше да предупреди най-напред сестра си Уинона. И дори тя да не пожелаеше да предприеме нищо, все по-добре беше човек поне мислено да се е подготвил за онова, което го очаква. Може би Харка все пак щеше да успее да направи нещо за девойката и за баба си. Не те бяха отровили другарите на Джо.

Харка се измъкна безшумно от храста, без другият съгледвач да се помръдне.

Когато достигна толкова навътре в долината нагоре по течението на потока, че сметна, че вече може да се измъкне незабелязан в откритата прерия, той се отдели от редицата храсти и дървета край брега и се запромъква към високия бряг. Оглеждаше се внимателно на всички страни. Не се виждаше и не се чуваше нищо, което да му се стори подозрително. Ако смяташе да изпълни намерението си обаче, трябваше да бърза, защото времето напредваше. Изправи се и побягна по вълнистата тревна степ най-напред в североизточна посока. Искаше да се приближи по заобиколен път към шатрите, разположени край Конския поток. Беше почти същият път, по който бе минал Матотаупа през миналото лято, но Харка не подозираше нищо за това.

Веднъж или два пъти му се стори, сякаш долови нещо зад себе си или встрани. Дали не го следяха Шонка или другият съгледвач, чиято плитка бе зърнал на отсрещния бряг на потока? Харка трябваше да обгледа още веднъж спокойно всичко наоколо и дори се опита да го стори. Ала не можа да забележи нищо, пък и междувременно вътрешната му тревога така беше нараснала, че той почти не можеше да запази напълно външното си спокойствие. Сестра му Уинона бе негова довереница още като дете в едно важно начинание, макар че беше само момиче; заради него тя се бе осмелила веднъж да се опълчи срещу заклинателя. Унчида разбираше по своя строг маниер подрастващото момче и бе участвувала незабележимо в живота му. Тя беше единствената, до която той би се допитал в този час дали действува правилно, или не, като пое тайно към бивака.

Харка се спря и напрегна зрение и слух като дебнещ дивеч. Стори му се, че още веднъж чу скоковете на някакъв човек, но в този миг нощта отново притихна. Може би преследвачът му долови, че Харка бе прекъснал тичането си, и също се спря, за да не се издаде. Младият индианец не беше от хората, които лесно се отказват от онова, с което вече са се нагърбили, дори и тогава, когато опасности заплашват изпълнението на задачата им. Той взе револвера си, за да може да стреля при случай на нужда тичайки, и побягна отново, като криволичеше и се спираше от време на време. Още веднъж долови с острия си слух скоковете на човек, който тичаше с едри крачки, но после те започнаха да заглъхват, сякаш другият пое по някакъв отдалечен път. Може би това бе някой от съгледвачите на Мечата орда, комуто Харка най-напред се бе сторил подозрителен, но който не искаше да губи повече време и бе поел направо към бивака край Конския поток, за да съобщи там за появата на петдесет и тримата тежко въоръжени бели мъже.

Имаше ли изобщо смисъл Харка да предупреждава специално Уинона и Унчида? Но единствен той разбираше езика на белите мъже и знаеше точно за тяхното намерение. Другите съгледвачи можеха само да предполагат. А не беше ли достатъчно това? Не търсеше ли Харка само оправдание пред себе си, не оставяше ли тия страшни представи за бъдещото нападение над мъжете, жените и децата на дакота да обладаят фантазията му само защото след толкова дълго скитане се намираше най-после близо до родния бивак и така много му се искаше да се види още веднъж и да поговори със сестра си и с баба си? Младият индианец вече сам не можеше да се разбере. Спомни си обаче, че бе чувал как белите мъже скалпирали и жени и деца, и продължи своя бяг. Устата му беше отворена и дишането му причиняваше болка дълбоко в гърдите, но той продължи да тича така. Огледа се отново внимателно в околността чак когато се приближи съвсем до долината на Конския поток.

Хвърли се на земята, пропълзя до високия бряг и погледна надолу и встрани към потока. Миризмата на водата се изкачи към него с нощните мъгли. Лек хладен ветрец премина по запотения му тил. Дочу шумоленето на водата, която бе станала твърде пълноводна след голямото топене на снеговете и сега течеше широка и мощна. Доста нагоре тя минаваше край шатрите, също и край шатрата на Уинона и Унчида, които още тази вечер сигурно бяха взимали вода от този поток.

Харка се накани да продължи пътя си. Край брега на потока обаче сред мрака и мъглите израсна едра човешка фигура и застана неподвижно.

Харка втренчи поглед към видението.

Онзи, който стоеше там и сякаш гледаше нагоре към Харка, беше мъж, индианец. Косата му беше разделена на път, горната част на тялото му беше гола. В ръката си държеше пушка.

Този мъж беше Матотаупа.

В същия миг Харка вече знаеше, че баща му сигурно го бе видял и искаше да привлече вниманието на сина си върху себе си. Щом Матотаупа се показваше открито, значи, беше сигурен, че наоколо му няма никакъв враг. Харка можеше спокойно да се изправи и да слезе долу при баща си. Въпреки това той прояви бдителността на съгледвач и използува един малък улей на склона на високия бряг, за да се спусне по него. После притича по равния бряг до баща си, който все още не се беше помръднал от мястото си.

Матотаупа и Харка стояха един срещу друг.

Матотаупа се отпусна сред храстите на земята и Харка седна до него. Очакваше, че баща му веднага ще му съобщи нещо. Но Матотаупа не отвори уста, но подкани и Харка да заговори и сред мълчанието младият индианец започна да разсъждава над смисъла на държането на баща си.

Сега вече той беше убеден, че Матотаупа бе вървял подире му, както бе предполагал още отначало, и баща му сигурно също бе подслушал разговорите на белите мъже; той разбираше еднакво добре като Харка техния език. Ако Матотаупа не одобряваше пътя, който Харка бе поел след това, то той отдавна вече трябваше да спре сина си. Дали същата загриженост и същото желание като Харка бяха овладели и Матотаупа, дали и той искаше да знае, че Унчида и Уинона са предупредени за опасността? Харка очакваше първата дума на баща си. Чакаше все още. Разбира се, сигурно бяха минали само няколко секунди, откакто те двамата седяха един срещу друг, прикрити от храстите, защото мислите на Харка летяха. Лунната светлина се движеше и сега се промъкна между клоните при тях. Освети лицето на Харка. Матотаупа остана на тъмно. Когато мълчанието между тях продължи един-единствен миг повече, мислите на Харка поеха друг курс и неочаквано го обзе неопределен страх, сякаш изведнъж някакъв звяр се готвеше да го удари с лапата си по тила. А какво щеше да се случи, ако баща му мислеше различно от него? Ако той смяташе Харка за виновен, задето бе проявил по време на изпълнение на съгледваческата си задача непокорство и бе показал, че не може да се разчита на него? Тогава щеше да се случи нещо ужасяващо дори само с това, че беше немислимо. Матотаупа заговори.

— Кой си ти? — попита той сина си тихо и с толкова напрегнато овладян глас, че в никакъв случай не прозвуча спокойно.

Харка отвърна бавно, сякаш езикът му се беше сковал:

— Твърдокаменния Харка Нощното око… Убиеца на вълци Стрелеца по бизони Ловеца на мечки… синът на Матотаупа… — Харка искаше да замълчи, но държането на баща му го принуди да продължи да говори — и съгледвач на белия човек Джо. Това съм аз.

— Ти беше всичко това.

Харка преглътна. Здравото скеле на онова, което той можеше да мисли, да се надява, да усеща, рухна; рухна съвсем ненадейно.

Отново можеше да последва дълго мълчание. Но водата течеше бързо по своето песъчливо корито и не се оставяше нищо да я спре, вятърът вееше и не се връщаше обратно и утрото вече щеше да дойде, затова на баща и син оставаше само малко време, за да поговорят.

— Къде да вървя? — попита беззвучно Харка.

От думите му излезе, че очаква примирено присъдата на баща си. Той сам го почувствува.

— Върви там, където искаше да вървиш и където ти е мястото, щом като не зачиташ баща си и изменяш на приятелите си.

Харка искаше да размисли и да отговори, но нервите и мислите му бяха замръзнали и вцепенени и не можеха да се движат, както и устните му. Не успя да каже нито дума.

— Аз не те спирам. Върви де!

— Н… н… е.

— Нима не знаеш вече какво искаш?

Харка беше навел глава и гледаше в тревата; приведе бавно гръб, сложи чело върху ръцете си и замръзна така в стойката на подчинения, който се примирява с всичко, но не изпитва никакъв страх.

Баща му седеше пред него. Раменете на Матотаупа се бяха смъкнали малко надолу и той трябваше да сведе поглед, за да види Харка. Отчаяние стягаше гърлото и цялото му тяло. Всичко му бяха взели тия отровители — чест, родина, сега посягаха и към последното, което му бе останало още, към сина му. Те подтикваха Харка против Джим, привличаха го с невидими нишки към своите шатри. Как можеше да остане той и занапред при Джо, след като беше баща на млад предател, опитал се още при първия си съгледвачески обход да избяга при врага? И то при кой враг! Джо никога нямаше да забрави утрото на умрелите риби.

— Харка, аз не съм знаел, че ти си такова страхливо псе и такава прикрита лисица! Стани и върви с мен. Ще те отведа при Джо и ще му кажа, че искаше да ни предадеш. Нека той реши какво ще стане по-нататък с тебе.

Харка бавно вдигна лице.

— Отведи ме — каза той, все още прегракнал, сякаш дъхът отказваше да му се подчинява. — Но не казвай нищо повече от това, което знаеш: че си ме намерил по пътя към Конския поток.

— Как ще докажеш, че не си искал да ни издадеш?

— Смъкни кожата от тялото ми. Няма да издам звук.

— Не искам да знам от теб какво желаеш, а какво е онова, от което сякаш се страхуваш като някакво малко момиченце! Ти ще вземеш участие в нападението срещу шатрите на Мечата орда!

Харка преглътна. Когато се бе научил да говори, той вече знаеше, че не бива да противоречи на никой възрастен. Въпреки това каза:

— Аз не скалпирам никакви… жени… и никакви деца.

— Ти ще се бориш срещу всеки, който може да държи оръжие в ръка, или си предател, когото аз ще облека в женски дрехи и ще го убия. Искаш ли да се биеш заедно с нас?

Харка беше полуотворил уста, като човек, който иска да изстене, но не може да издаде никакъв звук, и не затвори устни и когато каза:

— Да.

Това „да“ прозвуча съвсем потиснато.

Матотаупа гледаше край него. Беше постигнал, каквото искаше да постигне. Но той не можеше повече да гледа това лице; изпълнено с горестно мъчение, то мъчеше и него повече, отколкото той можеше да понесе. Скочи на крака.

— Върви с мен!

Харка се изправи, олюля се, но успя да се овладее и последва баща си. Матотаупа пое натам, откъдето те двамата бяха дошли. Искаше да се присъедини към Джо и неговите другари или да открие голямата група мъже — това не можеше да се разбере първоначално, но скоро се оказа, че той търси лагера, който Харка бе заобиколил и край който сигурно бе обикалял и Матотаупа.

Двамата индианци още не надушваха дим; северният вятър не довяваше миризмата му към тях. Но неочаквано те чуха в тишината на нощта изстрели от посоката, където се намираше лагерът. Матотаупа се спря за миг в своя бяг, за да може да се ослуша с пълно внимание. Изстрелите не се повториха. Матотаупа отново побягна и Харка го последва. Тичаше като машина, подтикван от чужда воля.

Вече наближиха мястото, където се бяха разположили белите. Огньовете бяха заринати и загаснали; не се издигаше никакъв пламък. Овъгленото дърво още излъчваше миризма. Ясно беше, че лагерът е бил нападнат, навярно със стрели, тъй като под светлината на огньовете лагеруващите представляваха най-удобен прицел; след нападението те сигурно бяха изгасили огъня и бяха отговорили със стрелба. Сега цареше измамна тишина. При дадените обстоятелства за двамата индианци беше трудно да се разберат с белите мъже, защото или те, или скритите стрелци с лъкове щяха да ги вземат за врагове и да ги нападнат.

— Изтичай при Джо и му съобщи за всичко! — заповяда Матотаупа на Харка.

Момчето тръгна, без да каже нито дума. Щом мястото на лагера остана зад гърба му, то вече нямаше нужда да проявява особена бдителност, а затича бързо и направо към мястото, откъдето бе тръгнало на разузнаване.

Когато сметна, че Джо е наблизо, Харка издаде уговорения сигнал и веднага получи отговор. Вече се развиделяваше. Джо се беше събудил и пазеше трите коня.

— Какво разузнахте? — попита той, когато Харка застана пред него.

— Петдесет и трима мъже милиция искат да разрушат днес шатрите в бивака на Мечата орда край Конския поток. Баща ми остана край лагера на милицията, който през нощта сигурно е бил нападнат със стрели.

— Тези проклети коварни индиански бойни методи! Днес ли смята наказателната експедиция да изпълни задачата си? Аз трябва също да участвувам! Дължа го на моите избити и изтровени другари. Като си помисля само как моят добър Дъф се виеше от болка и загина! Веднага отиваме! Ще вземеш ли коня на баща си с нас?

— Да.

— Ти изглеждаш ужасно уморен. Ранен ли си?

— Не.

— Ще издържиш ли?

— Да.

— Тогава да вървим! Трябва.

Харка яхна своя кон и пое мустанга на баща си за юздата. Тръгна в галоп напред, а Джо подир него, като първоначално се придържаха о старата следа на голямата група ездачи.

Потокът, край който бяха разположили лагера си хората от милицията, бе още много далеч, когато Харка долови някакъв шум, въпреки тропота от копитата на техните три коня, и се спря.

— Какво има? — попита Джо.

— Някакъв човек идва към нас.

— Човек? Нищо не чувам. — Джо обаче веднага приготви пушката си за стрелба за всеки случай.

Харка седеше безразличен върху своя сив жребец.

Върху едно възвишение се появи Матотаупа и замаха с ръка. Джо веднага прибра пушката, а Харка подкара отново конете в галоп. Когато се приближиха, Матотаупа скочи върху коня си и докато всички яздеха ходом, той разказа накъсо и видимо недоволен:

— Белите мъже отдавна вече са напуснали лагера си. Аз им се показах. Те очакват, че ще ги настигнем.

— Да вървим.

Джо пришпори коня си така, че животното из един път се втурна в бърз галоп. Матотаупа и Харка отново поеха пред и зад него.

Тримата ездачи минаха близо край нощния лагер на групата от гражданската милиция и продължиха оттам по следата й; късно след обяд навлязоха в местността, през която течеше Конския поток. Матотаупа даде знак да спрат, предаде на Харка трите коня и двамата с Джо избързаха към близкото възвишение, за да обгледат оттам прерията.

Харка чакаше и се ослушваше. Той знаеше, че от това възвишение Матотаупа и Джо виждат завоя на Конския поток, където стояха — или бяха стояли — шатрите на Мечата орда. Не се чуваха никакви изстрели, никакъв вик. Беше съвсем тихо. Лекият ромон на реката достигаше до слуха на Харка. Той си мислеше за това, че през нощта край лагера на хората от гражданската милиция бе имало кратка схватка и че той беше срещнал Шонка по време на съгледваческия му обход. Значи, Мечата орда не бе съвсем неподготвена и белите мъже не бяха нападнали шатрите, без преди това в бивака да бяха предугадили нападателните им намерения. Може би сегашният боен вожд на племето беше заповядал да вдигнат шатрите и бе накарал жените и децата да избягат навреме сред горите; може би и бойците бяха успели да се изплъзнат след няколко леки нападения с лъкове, възможно е обаче да бяха влезли и в бой. Харка не знаеше нищо, докато Матотаупа и Джо сигурно бяха разбрали вече нещо, защото можеха да виждат от възвишението обичайното място за лагеруване на Мечата орда. Най-после двамата мъже се върнаха при Харка.

— Да слезем тогава там — рече Джо, сякаш само за да каже изобщо нещо.

Тримата отново образуваха редица и Матотаупа поведе в галоп. Харка скоро надуши огън, макар че яздеха по посока на вятъра. Когато заобиколиха и последното леко възвишение на почвата, което им закриваше гледката, Матотаупа остави коня си да мине в бавен ход. Харка с един поглед разбра какво се бе случило.

— Значи, дойдохме твърде късно, но моите другари са били отмъстени — каза високо Джо.

Изглежда, че шатрите са били все още на мястото си, когато мъжете от милицията са ги нападнали, за да изпълнят наказанието над племето. По земята лежаха чергила от шатри и счупени колове; само четири шатри не бяха разрушени. Заклинателската шатра сигурно е била изчезнала, също както и шатрата за съвещания и шатрата на вожда. Може би бойците навреме бяха прибрали тези ценни шатри и ги бяха откарали на сигурно място. Наоколо земята беше разровена и отъпкана. Харка видя, че на поляната сред някогашния бивак лежат мъртви. От далечината той не можа да ги разпознае; стори му се обаче, че са ужасно обезобразени.

На оттатъшния бряг на Конския поток, на запад от вдигнатия бивак, се бяха разположили хората от гражданската милиция, облечени в своите кожени облекла на каубои и погранични жители. Всеки държеше още двуцевната или ловджийската си пушка в ръка. Конете бяха завързани и край тях стояха дежурни. От мустангите на Мечата орда нямаше и следа, Харка не можа да види и убити животни. Само от кучетата бяха останали три пъстри песа, които обикаляха, душейки, и се бяха заели вече с мъртъвците.

Тримата ездачи минаха край мястото на разрушението, приближиха се към разположилите се за лагеруване мъже и скочиха на земята. Харка завърза краката на трите коня, но не край конете на белите, а отделно. Тъкмо се канеше да седне край своя мустанг, когато баща му го принуди с един-единствен поглед да се приближи към лагеруващите бели мъже. Матотаупа се запъти към водача на групата, с когото явно вече се бе запознал към края на нощта. Той назова името „Джо Браун“, което веднага привлече вниманието на всички. От отделните групи заприиждаха мъже и насядаха в кръг около тримата новодошли. Всички искаха да чуят от самия Джо как хората му са били изтровени от водите на реката.

Джо разказа, но разказа всичко накъсо и с голямо неудоволствие, почти с омраза към всички, които очакваха любопитно да чуят ужасната история. Най-после той попита:

— А какво се случи тук?

— Ох, да, да, — рече смутено водачът, — вашият съгледвач Топ ни предупреди и ни направи предложения, които сигурно не бяха лоши. Само че моите мъже се чувствуваха много силни, и нищо не можеше да ги спре; когато се разсъмна, вече не можех да ги командувам. Тъй като Топ беше забелязал чужди съгледвачи, пък и през нощта имаше престрелка, ние самите трябваше да предположим, че бивакът не ни очаква неподготвен. Но ние се нахвърлихме върху него като диво стадо бизони! Оттук всичко изглеждаше съвсем спокойно, когато се приближихме с гръм и трясък! Шатрите стояха под слънцето, край потока две или три жени гребяха вода. Когато се приближихме, жените сякаш бяха потънали в дън земя. От една от шатрите обаче стреляха към нас. Дадохме четирима убити. Трима от стрелците с лъкове открихме, и те си платиха за това. Двама други успяха да ни избягат. Може би жените, които видяхме край потока, съвсем не бяха жени, а преоблечени мъже и се бяха скрили в шатрата, за да стрелят по нас.

— Къде останаха мустангите на Мечата орда? — попита Джо.

— Никъде не видяхме никакви мустанги, когато пристигнахме тук. Можете да разгледате след това следите. Ордата вече се беше изтеглила заедно с конете, жените и децата си. Изглежда, че са взели със себе си всички завивки и три или четири от шатрите си. Сигурно са били осведомени съвсем точно за нашите намерения.

— Сред Мечата орда — намеси се сега Матотаупа — живее един избягал роб, когото наричат Непознатата мида, заедно със сина си Къдрокосия Чернокож. Двамата разбират езика на белите мъже и ако един от тях е бил излязъл на разузнаваме, то никак не е чудно, че вождовете и старейшините на Мечата орда са знаели предварително какво ги очаква и са взели съответни мерки.

— Тоя проклет негър! Той беше именно единият от три-, мата типове, които се бяха промъкнали край нас и ни нападнаха из засада. Би трябвало да се избият всички негри! Те са годни само да бъдат роби.

— Вие участвувахте ли в Конфедерацията? — попита Джо.

— Аз съм участвувал, не отричам! — отвърна предизвикателно и високо водачът на групата.

— Значи, Мечата орда е дала трима убити, а вие — четирима — пресметна инженерът. — Това е резултатът от наказателната експедиция.

— Не забравяйте, че и шатрите им са унищожени.

— Счупени са няколко пръта за шатри — поправи го Матотаупа.

— Е, ти сигурно беше прав, когато ни предупреди, Топ, аз го казах вече. Така или инак изпълнихме си задачата.

— Ще разгледам следите.

Матотаупа се изправи и кимна на Харка да го последва. Отиде заедно със сина си на мястото, където е бил разположен бивакът. Най-напред Матотаупа огледа труповете на тримата мъртъвци. Разярени от последното неочаквано нападение, пограничните жители така бяха обезобразили труповете, че Матотаупа не можа да различи кои бяха тези хора.

Това не бяха първите обезобразени трупове, които Харка виждаше в живота си. Преди години той беше намерил бащата на Четан Летния дъжд, който бе паднал от коня си по време на лова на бизони и когото бизоните бяха вдигнали на рогата си и след това го бяха стъпкали. Чичо си, брата на Матотаупа, когото една гризли бе разпокъсала, той не бе видял мъртъв, защото бойците бяха загърнали плътно трупа в една завивка и го бяха донесли така в бивака. Харка беше чул обаче какво бе останало от нещастния ловец. Въпреки това всички тези спомени бяха различни от туй, което Харка видя сега. Защото животните са животни и се бяха нахвърлили в дива ярост срещу своите човешки врагове. Тези бели мъже обаче са знаели какво вършат. Те не бяха ограбили само оръжията, но и дрехите и дори торбичките с мускалите на мъртъвците и после ги бяха обезобразили по най-ужасен начин. Това бяха те — белите мъже, които казваха за индианците, че били диваци. Харка не знаеше също като Матотаупа кой лежеше пред него така кърваво обезобразен, лишен от своя тотем. Той вярваше обаче според представите на своето племе, че духовете на такива мъртъвци остават непримирени и ще продължат да преследват своите убийци. Може би тук лежеше Шонка, може би Четан, а може би и по-малкият брат на Харка, Харпстена, защото единият от мъртвите беше много по-дребен от останалите.

Харка много искаше да загърне кървавите остатъци в кожени завивки, какъвто беше погребалният обичай в неговото племе, защото мисълта, че кучетата ще се нахвърлят върху мъртвите, го ужасяваше. Но не посмя да заговори за това на баща си. Разпъди кучетата, но един от пъстрите песове притича веднага, щом чу гласа на Харка — неговият сърдит и предрезгавял глас; Харка имаше чувството, че и кучето дори го злепоставя, и го замери с камък. Но кучето само се запази встрани и продължи да върви подире му на разстояние. То беше от онези, които бяха живели постоянно около някогашната шатра на Матотаупа и се хранеха с остатъците от ловните плячки на вожда.

От обиколката излезе наяве, че преди нахлуването на белите жените бяха прибрали не само заклинателската и съвещателната шатра, а и някогашната шатра на Матотаупа, както и шатрата на загиналия по време на лов Летен дъжд, бащата на Четан.

Когато Матотаупа и Харка минаваха от мястото на бившия бивак към потока, за да се присъединят отново към Джо и белите мъже, те минаха още веднъж покрай най-дребния от обезобразените трупове и Харка отново си спомни за Харпстена. По-рано той не се беше грижил много за по-малкия си брат, защото момчето растеше все така слабо вследствие на прекарана тежка детска болест. Никога никой не можеше да предполага, че някога Харпстена ще може да се числи към най-добрите ловци и бойци, каквото беше изгарящото честолюбиво желание на всички момчета, за които — като синове на един народ, принуден да живее само от лов на бизони — не съществуваше никаква друга възможност да живеят добре и да се проявят. Единственото предимство на Харпстена пред много други момчета бе само това, че и той като Харка можеше да се цели добре и затова именно го бяха приели за член на Съюза на Младите кучета, чийто вожд беше Харка.

Двамата индианци прекосиха потока. Матотаупа отиде при групата на белите, където седеше Джо, а Харка повторно се опита да се оттегли край трите коня, които стояха със завързани крака встрани, но Матотаупа отново му заповяда с един поглед да го придружи. Така Харка седна край баща си и Джо сред белите мъже около огъня, където те притопляха храната си. Всички разговаряха, само Матотаупа беше мълчалив и мрачен, а и Джо не вземаше участие в общия разговор. Инженерът се оттегли малко назад от огъня, за да може по-лесно да разговаря сам с Матотаупа, и попита тихо:

— Какво ще кажеш?

— Белите мъже са действували погрешно.

— И аз като тебе смятам, че тук е направена голяма глупост. Какво постигнахме сега? Група въоръжени погранични жители повърлували из прерията, изстреляли някой и друг куршум, нагъват консерви, убили трима индианци, счупили няколко пръта за шатри и сега празнуват победа. А през това време Мечата орда се оттегля с минимални загуби назад към горите и естествено замисля отмъщението си, защото са се погаврили с мъртъвците й.

— Какво ще правиш сега, Джо?

— Аз ли? Не мога да направя нищо друго, освен да си наваксам загубения сън от последната нощ и после да поемем заедно с вас двамата към нашите хора. Аз съм натоварен с работа от железопътната компания и доста време изгубих за тази по-скоро лична моя работа.

Матотаупа отново потъна в своето мрачно мълчание. Вече се беше свечерило.

Харка познаваше тези вечери, които простираха воалите си над прерията край Конския поток, докато слънцето потъваше зад върховете на Скалистите планини, чиито висини блестяха, покрити със сняг, а върховете се издигаха като сенки пред заника и само краищата им сякаш горяха под лъчите на слънцето; накрая над всичко се разливаше виолетов сумрак, само водите на потока поблясваха тъмни и в далечината започваха да вият вълци, тръгнали на лов.

Матотаупа излезе от мълчанието си.

— Значи белите мъже искат да прекарат нощта тук?

— Защо, ти имаш някакви възражения ли? — осведоми се инженерът, малко изненадан от мрачния тон на индианеца.

— Да. Ако бях вожд на белите мъже, щях да дам заповед за тръгване.

— Нима смяташ, че може отново да ни нападнат през нощта от засада?

— А защо не? Ако останем тук, ще трябва да осигурим добра охрана. Който само се отбранява, винаги губи.

— Никога не би могъл да придумаш нашите хора да предприемат ново нападение, и то през нощта, че и към горите. Те са си изпълнили задачата и сега могат да се хвалят колкото см искат, че са разрушили бивака и че са надвили всички опасности, и вече искат всички да се върнат към обичайната си работа, също както и аз. Едно ново нападение срещу Мечата орда няма да ни отнеме само една нощ.

— Не! За това ще ни бъдат необходими още седмици и ще има още убити.

— Ето, виждаш ли. Ние обаче не можем да си позволим такова разточителство. Ще подредиш ли постовете?

— Аз не мога да заповядвам на тези бели мъже. Говори ти с тях.

— Ще им кажа, че трябва да те слушат, защото познаваш местността.

— Преди всичко да прикрият огньовете си!

Джо мина от другата страна на големия кръг, в който седяха около петнадесет мъже, и отново поговори с водача им. В резултат на това на Матотаупа бе възложено да се разпореди къде да застанат постовете.

Той ги изпрати да заемат възвишенията на запад и на изток от завоя на потока, където и по-рано бе поставял своите постови като боен вожд на Мечата орда, и препоръча на белите да се разположат отсам завоя на Конския поток на мястото, където бяха стояли шатрите. Не беше така лесно да се промъкне нападател през потока, без да го забележат. Откараха конете на източната страна, при завоя на потока, там, където на времето държаха и мустангите на Мечата орда.

Като видя, че водачът възприема разпорежданията му, Матотаупа го накара да забрани паленето на всякакъв огън. Ако белите мъже зъзнат през студената пролетна нощ, нека се загърнат в чергилата на разрушените шатри. Неколцина веднага се настаниха в четирите оцелели шатри за нощувка.

Междувременно нощта вече беше настъпила.

Белите мъже бяха захвърлили обезобразените трупове на брега на потока. Кучетата завиха, защото надушиха обикалящи койоти.

Матотаупа подбра заедно с водача на пограничните жители готовите да поемат дежурството мъже и видя, че сред тях имаше доста опитни хора, които обаче не бяха успели да се противопоставят на перчещите се фукльовци. Сега, щом чуха неговото разумно предложение, те веднага проявиха готовност да поемат неприятното по принцип дежурство. Разпределиха се така, както предложи индианецът, не само по възвишенията, но и в кръг около лагера и особено на юг, където не минаваше потокът, та да се открива добра гледка, а пролетната трева можеше да служи за прикритие на враговете.

Сам Матотаупа нямаше да остане на едно място, а щеше да обикаля навред. Той сподели това с Джо и смяташе да вземе Харка със себе си. Джо погледна Матотаупа; индианецът видя и в мрака движението на главата му и почувствува посоката на погледа му. Но тъй като Джо не каза нищо, Матотаупа го попита:

— Има ли още нещо?

Да. Непременно ли трябва да вземеш момчето със себе си? По-добре го остави да си отспи. То е ужасно уморено и от снощи е на крак.

Матотаупа плъзна бърз поглед към Харка, отгоре надолу, по начин, който раздразни момчето до крайна степен. После каза на Джо:

— Оплаква ли се? Разбира се, нека остане при тебе и да върви да спи. Хау.

Матотаупа се извърна веднага след последната дума и пое първия си контролен обход.

Харка имаше желание да сграби Джо за гърлото. Той наистина вече едва можеше да се държи на краката си, но то не се дължеше само на продължителното безсъние, пък и баща му беше последният, който трябваше да узнае за състоянието му.

Инженерът от своя страна беше доволен, защото смяташе, че е свършил нещо разумно. Поради пионерската си работа той дълго време прекарваше сам и не се чувствуваше щастлив у дома, край семейството си, при което се прибираше рядко. Жена му беше претенциозна, корава и властолюбива, децата се бяха отчуждили от него. Той се беше привързал към Хенри, от когото искаше да направи добър инженер, но в момента Хенри не беше край него и затова навикът на Джо да бди над някого сега представляваше разтворен чадър, който не прикриваше никого; Джо побърза да го надвеси над Харка.

Младият индианец направи нещо, което баща му не можеше повече да го спре да стори и което — както смяташе той — Джо не би му отказал. Приближи се към трите коня, които междувременно бе завързал на източната страна на поляната на бившия бивак при останалите коне, и легна да спи там, край своя сив жребец. Джо обаче постъпи не тъй, както бе предполагал Харка. Петдесетимата мъже също бяха омръзнали на Джо Браун, тъй като той не ги познаваше отблизо, пък и те не бяха отмъстили както трябва за неговите отровени и избити другари. Затова той предпочете да тръгне подир Харка и да се разположи край момчето до собствения си кон върху едно чергило от бизонска кожа, което взе от поляната. Харка бързо затвори очи; не искаше Джо да го заговори.

Но не можеше да заспи. Беше прекалено много уморен, нервите му бяха силно възбудени и той със затворени очи непрекъснато виждаше в мрака малкия обезобразен труп. Харка често беше мислил за Уинона, също и за Унчида, в един решителен миг дори повече, отколкото бе полезно за него. Сега за първи път мислеше развълнувано за по-малкия си брат, който може би беше мъртъв. Какво ли бе преживял Харпстена в родния бивак през последните две години, през които прокуденият Матотаупа бродеше из прерията заедно с Харка? Харпстена беше останал сирак, по-лошо дори, много по-лошо — той бе станал син на предател, брат на напуснал родното си племе. Харпстена нямаше физическите сили и издръжливост, за да си извоюва сам уважението на буйните другари от момчешката орда, а и нямаше вече по-голям брат, който да го закриля с авторитета си. Колко ли пъти го е подигравал Шонка! Може би сега той бе останал скрит в някоя от шатрите като стрелец, за да се отличи в боя. Той беше много точен стрелец и можеше да запраща на късо разстояние стрелата си дори със смъртоносна сила. Колкото по-упорито рисуваше Харка във фантазията си тези картини, толкова повече те му се струваха действителност. Колко ли често бяха принуждавали Харпстена да чувствува, че не го бива много, докато накрая той се е хвърлил в този бой и е намерил смъртта си, а белите мъже жестоко го бяха обезобразили.

Никога досега Харка не се беше чувствувал толкова тясно свързан с по-малкия си и по-слаб брат, както през този час, когато и на него, винаги хваления, за пръв път през живота му бяха казали, че не притежава достойнства да бъде боец.

Джо извика нещо и Харка се стресна, защото беше потънал в света на собствените си представи и изведнъж бе изваден от него. Но той не показа външно уплахата си, а само разтвори съвсем малко очите си, толкова, колкото да може да види какво става.

— Ехей! — беше извикал Джо. — Ти пък кой си? Извиканият беше едно дете, около десет-единадесет годишно момче, с тесни гърди, дребничко. Момчето стоеше като сянка на пет крачки разстояние от Джо и Харка. Беше обуто в мокасини, с високите до хълбока легини и в кожена дреха, достигаща под набедреника му. Косите му бяха разделени на прав път, без плитки, завързани само с превръзка на челото. Облеклото му беше необичайно за едно момче; през този сезон индианските момчета вече не носеха горна дреха. То беше облякло празничното си облекло, красиво извезано. Харка можа да види това дори и под бледата светлина на месеца и звездите. Позна своя брат, за когото току-що беше мислил. Не назова името му обаче, защото не знаеше дали момчето иска да каже името си. Харпстена пристъпи към Харка.

— Ти ли си? — попита той на езика на дакота.

— Аз съм.

— Аз дойдох тук — продължи Харпстена с детския си глас, — защото разбрах, че вие сте тук.

— Видя ли те вече баща ни, Харпстена?

— Да. Аз го попитах къде си ти и той ми отговори: „Върви при хората, които спят. Там ще го намериш.“ И ето намерих те.

— Какво искаш от мене? — В тона на Харка пролича, че той отново се почувствува обиден.

— Твърдокаменни Харка! Ние двамата с тебе сме синове на предател…

— Замълчи, ако ти е мил животът!

— Не ми е мил вече. — И тези думи Харпстена произнесе с ясен глас, но това вече не бяха нито думи, нито глас на дете.

Харка имаше чувството, сякаш момчето му къса вътрешностите на тялото.

— Има различни начини, ако човек иска да умре — отвърна той горчиво и затова твърдо.

— Аз избрах своя, Харка. Бойците могат и занапред да говорят, че съм син на предател, на един предател, който допусна Тасунка-витко да го овърже с ласото си в нашите шатри като някакво хлапе и се остави после да го освободи тайно малкото момиче Уинона. Но никой мъж няма да има право да казва все още занапред, че аз самият не притежавам нито сила, нито смелост и че никога няма да ги притежавам.

— Нима доказваш смелостта си с това, че си дошъл тук при мене?

В момента, когато Харка зададе този въпрос, към тях се приближи Матотаупа, когото Харка вече беше видял.

— Не — отвърна Харпстена в присъствието на баща си. — Не по този начин искам да докажа своята смелост. Та аз дойдох открито тук; казах кой съм и никой не ме спря да дойда при теб.

Досега Харка бе останал легнал до своя сив жребец и само беше повдигнал главата си. Сега се изправи на крака. Усещаше, че баща му очаква да види какво ще стане по-нататък и съвсем отдалеч, като през някаква мъгла, в съзнанието му изплува още мисълта, че и Джо Браун наблюдава сцената, макар да не разбира нито една дума.

— И как искаш да докажеш сега тази своя смелост, Харпстена? — попита спокойно Харка и дълбоко в себе си изпита съчувствие към своя брат, но в същото време беше силно разтърсен от скритата възбуда от това, което сега за първи път бе научил от Харпстена за случилото се с Матотаупа в шатрите на Мечата орда.

— Как ще докажа смелостта си ли? Ей сега ще видите. Този, който стои тук, е моят баща, а ти си моят по-голям брат. Вие трябва да го знаете. Аз облякох празничните си дрехи, за да умра като храбрец, след като…

При тази последна дума Харпстена пъхна ръката си под дългата връхна дреха, измъкна ножа си и се нахвърли върху Джо, който не бе разбрал разговора и в никакъв случай не очакваше подобен обрат… Върхът на камата обаче още не бе пробил кожената жилетка на инженера, когато пръстите на Харпстена се разтвориха и той се строполи безмълвно.

Джо Браун скочи и загледа ужасен от единия към другия.

Матотаупа стоеше неподвижен. Харка заби острието на камата си в земята, за да го почисти, после го пъхна отново в канията.

— За бога… какво беше това? — промълви Джо. — Та вие разговаряхте с момчето! Аз въобще не предполагах, че дори едно такова дете може да иска да убива. Хари, ти ми спаси живота. Никога няма да забравя това!

Харка не обърна никакво внимание на думите му и изобщо не погледна към Джо. Взе кожената завивка, върху която бе лежал Джо, положи мъртвия върху нея, погледна още веднъж слабата детска фигура в празничното облекло, което Уинона бе извезала, погледна и лицето, което, осветено леко от лунната светлина, изглеждаше съсипано като лицето на старец, загърна кожената завивка така, както някога я бяха загърнали и над мъртвата майка на Харка и Харпстена. Този мъртвец принадлежеше на Харка; никой нямаше право да се докосне до него, да го обезобразява или да го захвърли на кучетата. Харпстена трябваше да бъде погребан в своето празнично облекло с оръжията си; той беше паднал в бой. Харка обиколи наоколо, намери четири счупени кола от шатрите и кожени върви, постави коловете два по два с кръстосани краища и закачи завивката с мъртвеца откъм главата и краката на коловете, така че да не докосва земята. По този начин племето дакота погребваше своите мъртъвци, за да не могат хищните зверове да ги влачат и да ги разкъсат. Харка остана край погребания. Седна, сви краката си в коленете и ги обгърна с ръце. Зашепна само с устни погребалната песен за своя по-малък брат, без да издаде ни какъв звук. Пееше само за себе си песента за децата на Матотаупа, който бе велик вожд. Духът на Харпстена не биваше да остане непримирен.

Белите мъже, които спяха на поляната сред някогашния бивак, и дежурните наоколо не бяха забелязали почти нищо от случилото се. Не се беше чул никакъв изстрел, не се бе разнесъл никакъв вик. Само постовете край конете бяха насочили погледи насам, но тъй като сега Матотаупа отново се отдалечи и Джо не извика никого, не се създаде никакво безпокойство и нямаше нужда от ничия намеса.

Джо Браун смяташе най-напред да си вземе друго кожено чергило, но после се отказа и мина в една от шатрите. Вътре беше тъмно и когато той влезе, някой подвикна ядосано „Хайде де!“, защото го бяха разбутали в съня му. Джо се хвърли на пода между спящите мъже. Беше му станало страшно край неговите индиански съгледвачи.

Когато започна да се развиделява, всички се разбудиха. Мъжете отидоха на потока, за да се освежат. Матотаупа и Харка сториха същото. Двамата не се поглеждаха обаче и тъй като нямаше какво да уговарят, не си казаха нищо.

Преди още белите мъже да закусят и да се приготвят за тръгване, Матотаупа вече обикаляше с коня си и разузнаваше местността. Бузите и слепоочията му бяха хлътнали, а под блясъка на изгряващото слънце косите му изглеждаха още по-сиви, отколкото предишната вечер. Сега групата от петдесетимата мъже, които се връщаха към домовете си, трябваше да вземе различна посока от тази, по която щеше да тръгне Джо, за да се срещне отново със своите другари и да отидат на мястото, където щяха да си установят новата работна площадка. Инженерът не тръгна заедно с пограничните жители от гражданската милиция, а си позволи още половин час сутрешна почивка, след като те препуснаха с конете си. Тишината на самотата отново легна над прерията край Конския поток. Пролетното небе се разстилаше светлосиньо над далечните, още покрити със сняг върхове на Скалистите планини и над сухата степ. Харка отведе трите коня на водопой и разпъди кучетата.

Когато той се върна с мустангите, Матотаупа, който ся бе дошъл и бе седнал при Джо да изпушат заедно утринната си лула, се изправи. Тъй като Матотаупа гледаше внимателно и със сбърчено чело на запад, Харка се огледа и разбра от инженера какво бе погълнало вниманието на баща му. През прерията към тях се приближаваше пешком сам човек, с бърз ход и без да се прикрива. Двамата индианци скоро разбраха, че приближаващият се беше жена или поне бе облечен в женски дрехи. Матотаупа пое пушката си в ръка и когато Джо забеляза това, той също скочи на крака и хвана своята пушка, готова за стрелба. Харка отведе конете към двамата мъже, за да могат веднага да ги яхнат или да намерят прикритие зад тях.

Самият той застана зад своя сив жребец и наблюдаваше над гърба на животното.

Когато приближаващата се можеше да бъде различена от ловджийско око, Матотаупа и Харка разбраха едновременно, че към тях идва Унчида. Устните на Матотаупа се свиха враждебно една върху друга, защото той си спомни, че тя бе поискала от него скална на Червения Джим и бе видяла срама на неговия погром в шатрата. Харка не мислеше и не чувствуваше нищо. Нервите му бяха така изопнати, че изобщо не можеше да мисли.

Когато жената се приближи дотолкова, че и Джо можа да разпознае посивелите коси и женската й фигура, инженерът пусна пушката си на земята и хвърли към Матотаупа поглед, който питаше как би трябвало да се държат най-достойно в подобен случай двама мъже. Индианецът обаче не забеляза този поглед и остана в отбранителната си стойка.

Жената познаваше потока и когато стигна западния му бряг, направо го прекоси на една плитчина, без да обръща внимание на това, че дрехите й се измокриха доста нависоко. Тя дойде на източния бряг и сигурно бе видяла вече погребания в завивката от бизонска кожа мъртвец и обезобразените трупове малко по-надолу по брега на реката. За миг остана на отсамния бряг, после мина бързо към средата на поляната и по-нататък към погребания мъртвец. Край този детски гроб тя нададе един-единствен висок оплаквачески стон. После взе едно кожено чергило от земята и изтича с бързи стъпки към мястото на брега, където лежаха непогребаните трупове. Покри и тримата заедно. Поне за късо време това беше все пак защита.

След това тя пое пътя обратно. Не избягна да мине покрай тримата стоящи край конете мъже. Извърна лице към Харка и към Матотаупа, така че погледът й можа да срещне техните. Матотаупа сведе очи, но Харка издържа на нейния поглед и не скри нищо, което собствените му очи можеха да изговорят само пред Унчида и пред никого другиго, освен пред нея. Има горест, която може да срещне само друга горест.

Унчида продължи пътя си. Премина отново потока и пое на запад, през прерията, към горите, в които се бяха скрили нейните близки и където Уинона сигурно я очакваше.

Когато тя се скри в далечината от погледа, Джо отново се раздвижи.

— Странна земя със странни хора! — каза той. — Какво лице! Дали тя не търсеше сина си?

— Не го намери — отвърна Матотаупа.