Лизелоте Велскопф-Хенрих
Топ и Хари (11)

Трима в пещерата

Твърдокаменния Харка Нощното око съвсем не се самозалъгваше за трудностите, които го очакваха. Сам човек, макар и да притежава кон, оръжие и огниво, беше едно дребно и лесно уязвимо същество сред буйните реки, непроходимите гори и голата степ, сред гладните диви зверове и неприятелски настроените хора, както и сред бурите, студовете и снега, каквито щеше да донесе предстоящата зима.

Когато тръгна сам на път, Харка не само бе наясно какви изпитания и опасности го очакват, а имаше представа в общи черти и как да се справя с тях.

Първата му трудна задача беше да прекоси широката река Мисури. Момчето бе чувало вече много за нея; на родния му език тази река се наричаше „Мини-сос“, което ще рече „кална вода“, и Харка бе видял вече миналата година мощните й води на юг край Омаха. Горното течение на голямата река с буйните води, водопади, бързеи и водовъртежи той още не познаваше. Все пак, откакто бе ходил на лов заедно със Силен като елен в областта на вливащите се в Мисури реки, той си бе създал жива представа за нея.

Харка подкара сивия си жребец по-бързо. Не искаше никой да го настигне и смяташе да прекъсне следата си, прекосявайки Мисури. Язди цялата нощ. Сутринта, когато вълците отиваха да спят, той също спря за почивка, загърна се в завивката си и спа няколко часа на едно слънчево място край коня си. Беше взел със себе си малък запас от сушено и стрито на прах бизонско месо, което предвидливо пестеше. Най-напред изяде кокошката, която бе взел със себе си. По пътя към станцията бе убил със стрелите си три прерийни кокошки; едната бе изял на брега на езерото, една бе останала там за другарите му, една бе взел за себе си; сигурно всеки би одобрил постъпката му. Сивият жребец пасеше; той също бе изгладнял.

Едно ранно утро младият ездач стигна долината на Мисури. Тук тревата беше все още сочна и сега, през есента. Глинестата почва на възвишението, което се спускаше редом с долината, блестеше червеникаво. Реката шумеше в своя бяг. По засъхналата попукана тиня на брега можеше да се види докъде водите се бяха прибрали от летните горещини.

Сивият жребец пи жадно и Харка също легна на брега и пи на дълги глътки, после напълни меха за вода. След това момчето завърза предните крака на коня, остави го да пасе и си направи въдица от няколко косъма от опашката на сивия жребец и една дълга върбова пръчка. Намери във влажната пръст край водата червеи и други животинки, които можеха да му послужат за стръв. Преди да започне да лови риба, той се покатери на едно възвишение, за да огледа още веднъж основно околността. Наоколо беше пусто; тук сякаш нито живееше, нито минаваше човек. Затова Харка се върна успокоен на брега и хвърли въдицата във водата. Реката беше пълна с риби и след един час младият въдичар би могъл да засити със своя риболов обитателите на цяла шатра. Събра сухи съчки и за първи път, откакто бе тръгнал на път, си накладе огън. Изкорми старателно рибите и ги опече в жарта. После яде сам за шестима. Кой знае кога щеше да му се удаде отново да се нахрани така богато и спокойно! Беше съблякъл дрехата си от лосова кожа. Остави слънцето да пече гърба му и поспа два часа. Когато се събуди отново, огледа брега и реката, разсъждавайки как най-добре би могъл да прекоси буйно течащата и коварна река. Лодка нямаше, значи, трябваше да преплува заедно със своя сив жребец. Всичко, което носеше, можеше да се мокри, щом това беше неизбежно, дрехите също, само не револверът и патроните. Затова Харка отряза купчина тънки върбови клонки и оплете от тях кръгла кошница. Това всъщност беше женска работа, но когато се наложеше, и той умееше да я върши. Кошницата бе удобна. Освен револвера и патроните си, той подреди в нея стрелите, брадвата, гъвкавата тояга и дрехите и завърза всичко на главата си.

Лъка и ласото прехвърли през рамото и гърба си.

Нямаше намерение да скрива мястото, откъдето щеше да навлезе в реката. Знаеше, че водата носеше силно, и ако не го погълнеше някъде със своите водовъртежи, той щеше да достигне другия бряг доста надолу по течението. Там, където щеше да излезе на отсрещния бряг, той смяташе старателно да прикрие следите си. За целта най-подходящо му се стори коритото на малка странична река, която се вливаше доста надолу на юг в Мисури.

Слънцето тъкмо бе прехвърлило зенита си, когато Харка се изправи. Завързал кошницата на главата си, той яхна коня и го подкара към водата. При това гледаше да остави на животното колкото се може повече свобода, защото дивите коне добре познават буйните води и се научават още като малки да достигат заедно със своите майки до другия бряг, без да се удавят. Когато мустангът изгуби почвата под краката си и вече бе достигнал доста навътре, за да няма опасност, че ще иска да се върне обратно на брега, Харка го остави сам и заплува край него. Не се отделяше от животното, което полагаше всички усилия, за да се избави от опасното течение. Харка загребваше силно с две ръце. Буйното течение го повлече, ала веднъж го вкопчи на едно място и водовъртежът едва не го повлече на дъното. С мъка успя да се откъсне от страшната сила и да се добере със сетен дъх до сивия жребец, който вече виждаше отсрещния бряг пред себе си и се стремеше със сляпа ярост към него. Харка усети тинестото дъно под краката си почти едновременно с коня и тъй като сега животното се придвижваше по-трудно и копитата му непрекъснато затъваха, момчето успя да го настигне и да го хване за юздата.

Когато изведе жребеца нагоре по малката съседна рекичка, той го води доста дълго нагоре по течението в южна посока. Напредваха във водата трудно и бавно, но по този начин можеха най-лесно да прикрият следите си. Едва вечерта момчето скочи от коня, пусна го да се изкачи свободен на твърдия бряг, само с прехвърлено през врата ласо, а сам излезе върху ниската трева, като се стараеше да стъпва леко и почти не оставяше никакви следи. Изчака коня да потича на разни страни, като го държеше за дълго отпуснатото ласо, после изтича леко, яхна го и препусна. Беше толкова лек ездач, че преследвачи едва ли биха могли да заключат по отпечатъците на копитата на коня кога го е яхнал. До късна нощ остави коня да тича както си иска.

Най-после го спря. Предположи, че никой преследвач не би имало за какво да търси цял ден дирите му. Затова реши, че сполучливо бе прекъснал следата си.

Кон и ездач вече бяха отърсили водата от себе си. Харка извади всичко от кошницата; нещата бяха останали сухи и той бе доволен, че преминаването на реката му се бе удало така успешно. Реши, че сега и на него, и на коня му се полага дълга почивка и простря завивката от бизонска кожа, която съвсем се бе измокрила, да съхне върху храстите.

Следващата цел на Харка беше фермата на Адамсън. Може би щеше да успее да получи там кожена дреха и нови кожени мокасини за през зимата. Не бе искал да се бави в станцията на Абрахам с подобна покупка. В бивака на сиксикау бяха останали кожите от шестте бизона, които Матотаупа бе убил, и кожата на убития от Харка женски бизон. Те не бяха още добре ощавени, но въпреки всичко той можеше да ги размени за зимно облекло. Харка помисли само бегло за това загубено имущество. Вече бе навикнал да започва все отначало. Единственото нещо, което го бе придружавало и му бе останало от нощта на бягството му от шатрите на Мечата орда, бяха конят и завивката от бизонска кожа. Колкото по-самотен ставаше, той изпитваше към своя сив жребец и към завивката, върху която бяха изобразени геройските успехи на баща му, все по-голяма привързаност.

Харка се натъкна на следи, които му подсказаха, че наблизо има индиански бивак, и старателно ги избягна. Дори жителите на тези шатри да бяха сиксикау или мандани и да не проявяха враждебност към Харка и да нямаха намерение да го задържат, той все пак нямаше никакво желание да дава сметка комуто и да било откъде идва и накъде отива.

Да се намери фермата на Адамсън в тая пуста прерия, не беше никак лесно, ала Харка реши, че не е невъзможно. Томас и Тео му бяха посочили мястото, освен това белите хора обикновено правеха големи огньове, чийто дим индианците не само надушваха с вятъра на разстояние от няколко мили, но и можеха да го забележат най-малко на двадесет километра. Харка трябваше да внимава само да не попадне в ръцете на някое племе на северните дакота и затова стана много предпазлив. Спираше се често, за да оглежда околността; проследяваше внимателно всички следи. Обедите му ставаха все по-бедни. Веднъж ограби една миша дупка, в която намери малък запас от диви репи. Друг път успя да убие едно прерийно куче, дребен тлъст гризач, малко по-голям от катеричка. Не се осмеляваше вече да запали огън обаче и затова — макар да засити глада си — удоволствието беше само половинчато.

Приятните топли дни бяха отминали. Сега, след полунощ, вече се надигаше ледено студеният есенен вятър, предвестник на зимата. Сутрин прерията беше заскрежена. След преминаването на Мисури кожената завивка на Харка все още не беше изсъхнала напълно. Той намираше много вълчи следи. Из тези места, изглежда, зверовете се движеха на цели глутници. Затова Харка много се зарадва, когато един ден видя на голяма далечина дим, а когато вечерта се спусна мракът, забеляза червеникавия блясък на запален огън. Навярно беше открит огън. Харка подкара по-бързо коня си.

Когато достигна едно леко възвишение, откъдето се откриваше хубав изглед надалеч, той се убеди, че пред него има ферма. Видя съвсем дребни сенките на множество „опитомени бизони“, както ги отглеждаха белите мъже, и освен светлината на открития огън съзря друг слаб блясък, който сякаш се провираше от някаква къща, сгушена между храсти и дървета.

Харка препусна бързо към буйния огън. Когато стигна близо до чардата на добитъка, насреща му изтичаха две ловджийски кучета с яростен лай. Едното животно се хвърли върху ездача и коня. Харка сграби кожения си камшик и удари с него кучето през муцуната с такава сила, че животното полетя надолу. В миг сивият жребец вече остави кучетата зад гърба си.

Младият ездач стигна до чардата, която според неговия навикнал на миризмата на дивите животни нюх смърдеше ужасно. Край огъня стоеше брадат мъж с пушка в ръка.

— Ха! Кой идва?!

— Приятел! — Харка беше достигнал буйния огън, дръпна из един път мустанга си така, че той се изправи на задните крака, а Харка размаха за поздрав свободната си ръка, за да подчертае мирните си намерения. Той отдавна беше познал мъжа с пушката: Томас!

— Хари! Хари! Момчето ми! Откъде изникна изведнъж? И то посред нощ!

Младият индианец скочи на земята, хвана коня си за юздата и тръгна към Томас.

— Мога ли да остана тук до утре заран?

— Докогато искаш! Разположи се удобно! Нима си съвсем сам?!

— Сам съм.

— Но, дете… млади човече… седни де, седни най-напред край огъня!

Харка привърза предните крака на сивия жребец и седна върху тревата. За първи път през живота му стана неприятно, че нямаше още лула. Томас напълни своята.

— Каква изненада!

Топлината беше приятна на Харка, топлината на огъня, към който той протегна крака, но също така и топлият тон, с който го бе посрещнал Томас. Каубоят подаде на младия индианец парче изстинало печено месо и Харка започна да яде изгладнял.

— А как можа да ни намериш? Индианецът посочи мълчаливо към огъня.

— Да, да, нашият огънчец! Запалили сме го, за да плашим вълците! Тия гадини! Зимата идва рано и цели глутници са се настървили върху нашите добичета! Пет кучета вече ни разкъсаха. Втурнаха се в овчето стадо и овците се разбягаха слепешката на всички страни. Двайсет и две овце ни убиха тия зверове! Адамсън побесня от яд!

Харка присви пренебрежително устни.

— Какво да се прави! — извика Томас.

— Да пропъдите вълците.

— Ти ги пропъди. Ние можем да ги гоним само по един-единствен начин, с отрова или с кучета, защото иначе кучетата ще изядат отровата! Тая нощ Тео остана с по-голямата част от кучетата край овчето стадо отсреща, на юг от къщата. Един вълк нападна Адамсън, когато се притече вчера на помощ на овцете. Лежи сега у дома. Впрочем тия зверчета са хитри. Тичат на километри. Денем просто изчезват. Но нощем… Чуваш ли? Виждаш ли? По дяволите!…

Добичетата се скупчиха, биците започнаха да пръхтят и да бият с рога. Кучетата, които пазеха стадото, също се сбраха и залаяха яростно.

Харка скочи и отвърза краката на коня си, който душеше неспокойно. Яхна го. Томас застана до него.

— Напред, това са вълци! Трябва да ги нападнем! — извика младият индианец ядосан, защото Томас сякаш още се двоумеше. — Нима смяташ да чакаш, докато вълците разкъсат добитъка?

Кучетата се бяха оттеглили малко назад и лаеха, но явно нямаха намерение да влязат в борба с вълците. Добитъкът се скупчи още по-нагъсто; по-слабите животни бяха застанали в средата, а по-яките образуваха външния кръг и сведоха рога. Най-напред смело бяха излезли двата бика и Харка пришпори коня си натам. Томас го последва и даде два шумни изстрела. Биците ръмжаха приглушено и заплашително.

Младият индианец ненапразно бе получил от своите другари в родните шатри на Мечата орда името „Нощното око“. Той виждаше прекрасно и в мрака и сега забеляза още отдалеч над шията на един от биците две святкащи зелени точки. Вълчи очи. Харка изпрати първата стрела; очите изчезнаха. В същия миг момчето разбра колко тежка борба предстоеше още на бика, който искаше да защити своето стадо. Ръмженето на добичето бе заглъхнало. Бикът коленичи и хвърли с рогата си високо нагоре един вълк, после втори. Харка нададе силен насърчителен вик. Той достигна двата бика и спря коня си. Глутница разлигавени вълци, подобни на бързо движещи се сенки, тъкмо побягнаха назад, може би само за да нападнат от друга посока. Харка и Томас стреляха едновременно. Харка безшумно, Томас с трясък. Изглежда, бяха повалени общо пет вълка: три с куршумите, два от смелия бик. С бързината на мустанг останалите слаби дългоноги хищници изчезнаха зад лекото възвишение. Харка избърза с коня си натам и видя десет вълка, които пробягаха надолу по склона в западна посока. Той отпрати още една стрела подир тях и после се върна в бърз галоп край стадото. Но, изглежда, всички хищници вече се бяха оттеглили. За сметка на това пушката на Тео изгърмя на юг, откъм овчето стадо. Томас подкара коня си, за да се притече на помощ на своя брат-близнак, и кучетата, които познаха в него своя пастир, се спуснаха подире му.

Така Харка остана сам при добичетата; само двете ловджийски кучета, обучени да гонят дивеча по следа, които се бяха нахвърлили върху него при идването му, сега останаха тук. Биците се чувствуваха насърчени от своя успех. Те заобиколиха стадото, пръхтяха и блъскаха с копита, сигурни в силата си, и изглеждаше, че вълците не биха се осмелили така лесно да се появят втори път край тях.

По небето се движеха облаци. Отделни звездни групи се скриваха зад тях и после отново блясваха. Вятърът вееше върху огъня, така че той скоро лумна високо, после пак притихна, като че ще загасне. Потрепващите му светлини падаха върху нощните тъмни поляни, над притискащите се едно до друго, все още възбудени и изпълнени със страх добичета. Двете ловджийски кучета вървяха, душейки, по следите на вълците. Сивият жребец на Харка беше объркан. Двата разярени бика, които сега бягаха лудо насам и натам, събудиха у мустанга спомени за лововете на бизони и той беше готов да се спусне в бесен бяг, за да преследва двата бика; същевременно той трепереше от страх пред вълците. Харка беше хванал юздата му със зъбите си, за да може да спре мустанга всеки миг. Ръцете му трябваше да бъдат свободни за лъка и стрелата.

Двете кучета, които бяха излезли доста напред, излаяха и в същия миг Харка видя, че те се сборичкаха с голям вълк. Той искаше да остави кучетата сами да се справят с плячката си, но цяла глутница дойде в подкрепа на вълка и ето че едното от кучетата бе разкъсано, докато другото побягна към Харка, преследвано от два вълка. Прекрасна възможност за един млад, умел стрелец да покаже майсторството си. Харка изпъна лъка и стреля с голяма бързина два пъти едно подир друго. И двата вълка бяха улучени. Биците притичаха и грабнаха разярени убитите хищници на рогата си, за да ги запокитят на земята и да ги стъпчат. Харка трябваше да внимава да не попадне с мустанга си между развилнелите се добичета.

От юг отново прокънтяха изстрели и Харка чу прегракналите викове на Томас и Тео, които насъскваха кучетата си. Сега изскърца и вратата на къщата, сгушена между дърветата и храстите край едно блато, което сигурно беше остатък от пресъхнала през лятото малка река. Някой излезе оттам, яхна един кон, който стоеше завързан пред вратата, и се спусна в галоп към говедата. Ездачът имаше странна, малко дебела фигура и сякаш не бе забелязал Харка. Затова младият индианец извика високо „Хи-йе!“ и сега ездачът се насочи към него. Когато той се приближи, Харка разбра, че към него идва жена в панталон, навярно жената на Адамсън. Тя носеше пушка. Като стигна до Харка, жената се отдръпна учудена и стресната, но той бързо й обясни на английски, че е приятел на Томас и че е искал да му помогне да сплашат вълците. Помоли я по-добре да се погрижи за ненаглеждания от никого огън, за да не избухне прериен пожар. С вълците около добичетата щеше да се справи сам той. След кратко двоумене жената последва съвета му, подкара коня си към огъня, скочи на земята и разрови дървата.

Откъм овчето стадо вече не стреляха.

Животни и хора обаче останаха неспокойни чак до разсъмване. Когато се развидели, вятърът утихна. Облаците се скупчиха и падна краткотраен град, чиито зърна, големи колкото лешници, биеха върху хората и животните и превърнаха прерията в бяло поле, сякаш беше паднал сняг. Добитъкът мучеше.

В черните коси на Харка и в светлата грива на мустанга му имаше зърна град. Той видя как жената отново се отправи към дома. На юг, откъм овчето стадо, Томас и Тео нададоха силни поздравителни викове и сега Томас долетя с коня си при Харка.

— Тържество и победа! — извика той. — Стадото удържа! Не дадохме нито една жертва! Ела, Хари, да си прибереш вълчите уши!

Двамата тръгнаха да обикалят с конете си. Харка беше убил пет вълка и отряза ушите им като трофеи. Издърпа ловните си стрели от телата на трите звяра цели, почисти ги и ги върна обратно в колчана. Дръжките на стрелите, с които бе убил последните два вълка, бяха счупени, но куките, които се бяха забили в месото, Харка отново прибра; от тях лесно щеше да си направи нови стрели.

— Хубава нощ беше, а? — продължи да говори Томас. — Добре, че дойде, Хари!

Той поведе младия индианец към къщата. Тео също яздеше от юг. Оставиха конете да пият от блатото и когато ги закачиха за поводите, те легнаха уморени, без да ядат.

Тео удари Харка по рамото.

— Момчето дошло, нашият Хари! Добре си сторил.

— Тео — рече Томас, — ти да не смяташ да оставиш добитъка ненаглеждан? Вземи си друг кон и се върни пак там. Ще ти донеса закуската навън!

Тео се подчини неохотно, но без да противоречи.

Томас отвори вратата на къщата и покани Харка да влезе. Блокхаусът, който Адамсън си беше построил, беше обикновена солидна постройка. Къщата се състоеше от две помещения. Първото беше кухня, всекидневна и спалня едновременно. Второто, задното, сигурно служеше за склад. То нямаше прозорци, а само бойници. Сега през отворената врата влизаше светлина.

Адамсън лежеше върху леглото от дъски и завивки от овчи кожи. Той погледна изпитателно двамата новодошли. Жената стоеше край каменната печка и палеше огън, за да стопли вода.

Томас веднага заговори:

— Адамсън, Адамсън! Този път имахме повече късмет, отколкото разум. Ти много ни липсваше като трети мъж, но този млад индианец тук, Харка Убиеца на вълци, дойде и ни се притече на помощ! Нито едно добиче не пострада, нито говедо, нито овца! Нагости нашия млад гост така царски, както неговият баща ни посрещаше в своята шатра.

— Ни? — изръмжа Адамсън. — Вас ви е посрещал, искаш да кажеш! Но щом като ти е приятно, Томас, играй ти ролята на цар.

— Адамсън, ти си добър фермер, но си циция и от това ще си и загинеш! Ние сме ферма сред ужасна пустош, преден пост! Такава плячка, каквато представляваме ние, досега вълците не са срещали! Цяло стадо добитък, което живее на място и не се преселва в по-топли райони! Човече, помисли само, та на вълците лигите им текат и те се въртят около нас като пчели над цъфнали пролетни ливади! Адамсън, чуй един съвет от мен, вземи си още един пастир и по този начин ще загубиш много по-малко добитък. Харка Убиеца на вълци уби пет вълка със стрелите си!

— Хайде, жена, дай на хлапака да похапне нещо свястно! Той сигурно ще иска да продължи пътя си след това.

Поднесоха на Харка овче месо; същото ядоха и Томас, Адамсън и жената. Томас прибра едно парче за Тео. Харка беше свел поглед. Лицето му остана затворено.

— Накъде си тръгнал всъщност? — попита най-после Томас без заобикалки.

— При баща си. Към Черните хълмове.

— Сега, посред зима? Полудял ли си, момче?

— Може би. Не знам.

— Остани по-добре при нас и ни помагай да пазим добитъка.

— Няма да остана, хау! — Когато каза това с решителен и нетърпящ противоречие тон, Харка помисли за думите на Адамсън: „Той сигурно ще иска да продължи пътя си!“

— Щом иска да върви при баща си, има право — каза Адамсън. — Ние тук и без това сме достатъчно мъже. Пък напролет ще пристигне и моят собствен син с баба си. Тогава жената ще може повече да ни бъде от полза за добитъка.

— Адамсън, ти си страшна циция! — изпъшка Томас.

Той избърса нещо от очите си.

Харка вече се бе нахранил и се изправи.

— Ще те изпратя малко, Хари! — рече Томас. — Чакай само един момент! — Брадатият изтича в задната стаичка и се върна след известно време с голям вързоп, загърнат в кожена завивка. — Ела сега да вървим.

Харка се сбогува мълчаливо и гордо с Адамсън. Жената избърса ръце от престилката си и се приближи.

— Ще видя какво става навън с кучетата — каза тя на лежащия си мъж. — Скоро ще се върна.

Тримата излязоха през отворената врата навън. Харка понечи веднага да вземе коня си, но Томас го отклони от намерението му.

— Искам най-напред да ти покажа нещо, момче! Да вървим към овчето стадо, при Тео!

Пеша пътят дотам беше доста дълъг.

Тео, който видя тримата да се приближават, ги посрещна на известно разстояние с коня си и когато застанаха един срещу друг, двамата близнаци седнаха на земята. Тъй като жената последва примера им, накрая и Харка стори същото.

Томас започна да развързва вързопа си.

— Гледай, Хари, виж тези боброви кожи! Какво ще кажеш за тях?

Харка огледа и опипа кожите.

— Добри са.

— И аз така казвам! Прекалено добри за Стария Абрахам. Затова и не му ги дадохме. Ще стане от тях зимна дреха, няма да е дебела като от бизонска кожа, но поне ще бъде мека и топла! Ти какво ще кажеш?

— Добра ще е.

— Кожите са кроени вече за мене, но аз имам още от тях, достатъчно са ми. Съший на момчето една дреха от тях, жено! Ето… всичко съм донесъл. Ако ти не беше дошла с нас, жено, сам щях да ушия дрехата за момчето.

— Тогава помогни ми, Томас, за да стане по-бързо. Аз трябва да се върна в къщата.

— Да, да! Мъжът ти е строг човек. Не му забелязвай, Хари. Адамсън е станал голям циция, защото е загубил в родината си и земя, и дом… не могъл да плаща повече лихвите на заема, който бил получил. Затова сега го е страх повече за имота, отколкото за живота му. Но аз ще се справя с него. Той иска да забогатее, решил е да стане богат селянин. Само че започва доста стиснато. Но както и да е, все пак е по-добър от кожарската фирма.

Томас и жената работеха сръчно. Скоро дрехата от боброви кожи за Харка беше готова. Козината беше обърната навътре; така се обличаха обикновено индианците през зимата.

— Ехе! — Томас разглеждаше резултата от общия им труд доволен. — А ето ти още две кожи, тях ще ги вземеш със себе си и ще си ги вържеш около краката, когато стане много студено!

— Хау!

— Ето ти и храна, не я забравяй! Баща ти не бива да каже, че сме те оставили да гладуваш!

Станаха. Харка погледна благодарно брадатите близнаци и жената, после бързо се извърна и изтича към коня си. Кожената дреха облече веднага, а лятната и двете боброви кожи завърза заедно със завивката си от бизонска кожа около тялото на мустанга. Завивката му най-после беше изсъхнала съвсем и не беше се втвърдила от мокрото, защото беше много старателно ощавена. Харка яхна сивия си жребец, нададе ясен вик и се понесе на коня в южна посока.

Жената се върна в къщата. Макар че доста се беше забавила навън, Адамсън не каза нищо и чак след известно време, когато тя смени превръзката на раната му, рече сякаш между другото:

— Момчето и на мен ми хареса, но няма смисъл да се наемат индианци за ратаи. Те са непостоянни като циганите и са много твърдоглави.

Жената не отговори нищо.

Томас и Тео проследиха Харка навън в прерията, докато изчезна от погледа им.

— Какво ли се е случило с тях, бих искал да знам — помисли Тео на глас, когато се залови отново за работата си заедно с Томас.

— Отначало бащата искаше да дойде с нас, после не дойде, а сега момчето тръгва само да го търси. Горкото хлапе!

— Горкото хлапе!

С това разговорът бе приключен.

Ловджийското куче, което Харка бе спасил през нощта от вълците, потича известно време подир младия ездач, накрая обаче все пак се спря в двоумение и пое обратно.

Около Харка отново се простираше безкрайната самотна прерия. Той си пое дълбоко дъх и отърси рамене, сякаш трябваше да отхвърли нещо от плещите си.

Не мина много време и градобитният район остана зад гърба му. Бурята се беше разразила само над ограничена местност. Към пладне той стигна коритото на един изсъхнал поток. Тъй като изглеждаше, че там доскоро бе текла вода, той пое нагоре с надеждата, че в извора има още вода, и предположението му се оказа вярно. Излетна се между храстите край бреговете на потока и двамата със сивия жребец си наваксаха пропуснатата през нощта почивка. Но преди още слънцето да залезе, Харка пак тръгна на път.

Отново бе навлязъл в централните райони на земите, населявани от племената на тетон-дакота, там, където извираха потоците и реките, чиито води се вливаха на изток в Мисури. До северните предпланини на Черните хълмове му оставаха още повече от четири дни път, но баща му сигурно бе прекарал лятото в южните райони на планинския масив. Търсенето беше трудно и несигурно.

Всяка заран, когато месецът избледняваше, небето се покриваше със сиви облаци. Въздухът беше влажен и Харка усещаше, че скоро ще завали сняг. Мустангът пасеше при всяко спиране всичко, каквото можеше да се яде. Инстинктът му подсказваше, че му предстояха гладните зимни дни. Ако нямаше ездач, той сигурно би потеглил като дивите мустанги и бизоните на юг. Харка откри по пътя следите на големите стада коне, а също и пресни следи по един стар бизонов път. Но той старателно ги избягваше, за да не срещне дакота.

Една заран забеляза на хоризонта обраслите с гори планини, които търсеше. Те се издигаха като тъмни острови над безкрайната прерия. Същата тази сутрин падна и първият сняг. Снежинките се въртяха по посока на вятъра, който духаше откъм гърба на Харка и беше толкова силен, че ездачът се чувствуваше като повдигнат и носен напред. Харка се надяваше с цялото си сърце, че всичко ще свърши добре. Бурите, които бушуваха над тревните степи, бяха опасни. Беше крайно време да достигне гората, която щеше да го приюти. През деня обаче не смееше да се приближи, защото по дърветата можеше да има наблюдателни гнезда на дакота. Засега снежната буря все още му беше защита. Когато тя утихна обаче, той се криеше в ниските долини зад леките възвишения и така губеше много време чрез тези заобикаляния. Искаше да се приближи към гората нощем, и то едва като провереше пешком всички следи в снега.

Снегът поглъщаше лунната и звездната светлина. Харка съжаляваше, че няма бяла вълча кожа, която да му служи за маскировка, но нямаше как да си я набави. Нямаше друг изход, освен да използува както досега разумно местността. Речната долина, която извиваше на север около скалния масив, беше благоприятна за него. Щом стигна с коня си до нея, той отново започна да се движи по-свободно, пък и можеше да засища глада си с риба и да пести запаса си от храна.

Най-после навлезе в гористите склонове на планината. Сега конят вече го затрудняваше. Мустангът оставаше подире си много нежелани следи и не можеше да се движи из тези места по-бързо, отколкото един индианец пешком. Ала Харка не искаше да се раздели със своя сив жребец и затова ту го яздеше, ту го водеше за юздата. В гората можеше по-лесно да се крие, но можеше и по-лесно да бъде изненадан. За несгодите на зимата гористата местност представляваше известна закрила. Тук снегът не беше покрил така високо земята, както сред откритата прерия. Дърветата спираха набезите на бурите. Имаше винаги дърва, за да си накладе огън, и навсякъде можеше лесно да намери вода. Сивият жребец можеше да гризе сочните кори на дърветата, когато земята беше покрита със сняг.

Харка достигна по-високите, по-стръмни и по-диви места на планината, където жителите на индианските биваци излизаха само на лов. Още не беше толкова студено, че да се страхува да спи, загърнат само в завивката си от бизонска кожа, защитен от дърветата и скалите. Тъй като бе изминал вече такова разстояние, без да го открият никакви дакота, той хранеше надеждата, че и занапред ще има успех. Свикна да обикаля, ядеше, когато му се искаше, и беше непрекъснато нащрек като дивеч, свикнал на много врагове. Смяташе за разумно да не се установява никъде за постоянно, а всеки ден да бъде на друго място. Така не оставаше никъде по много следи наведнъж и всеки би го взел за тръгнал за дивеч ловец.

Харка искаше да намери склона и онази защитена полянка, където бяха издигнати преди две зими шатрите на Мечата орда, преди племето да тръгне напролет под водачеството на Матотаупа към Конския поток. Близо до тази полянка се намираше пещерата, която криеше някаква тайна. През последната нощ преди вдигането на бивака Матотаупа искаше да разкрие на своя син тайната на една пещера, която всички смятаха за омагьосана. Поради странни обстоятелства обаче намерението му се бе осуетило.

В най-тайните си помисли Харка смяташе да намери още веднъж тази пещера. Може би щеше да му се удаде да открие нещо, по което да разбере, че тя е известна и на други хора. Може би и Матотаупа се стремеше към тази пещера, чиято тайна му беше известна и бе станала толкова съдбоносна за него. Може би Харка щеше да успее да намери край нея баща си или следите му.

Доверието му в искреността и невинността на баща му беше непоклатимо, но към Червения Джим, с когото Матотаупа сигурно се движеше заедно, у Харка се бе загнездило нарастващо недоверие, откакто ги бяха отлъчили.

Недоверието на Харка към Джим стигна дотам, че той смътно започна да подозира у него желание да шпионира около омагьосаната пещера и Харка изпитваше непреодолим стремеж да си изясни докрай и напълно тези въпроси, които бяха станали решителни за съществуването му.

Бавно, по много заобиколни пътища младият индианец се приближаваше към южните склонове на скалния масив. Следите, които откриваше, го предпазваха от многобройните дакота, които навярно се бяха настанили за презимуване в горите и идваха по тези места на лов. Затова той се оттегли на още по-голяма височина сред странно издигащи се скали. Оттам неведнъж достигаше в непосредствена близост до пещерата и се приближаваше до полянката, където преди две години Мечата орда бе издигнала своите шатри. Силна буря, която бе повалила много дървета, съвсем бе променила местността и Харка разбра, че полянката и изобщо целият този склон засега бе останал необитаем. Той не намери наблизо и следи от ловци, но откри следите на сам свободен кон с неподковани копита. Проследи тази следа, тъй като тя му се стори много странна, но не можа да открие животното. Стари и нови следи се преплитаха разбъркано и Харка се отказа засега да търси, тъй като това щеше да му отнеме много време. Беше се убедил, че мустангът се движи без ездач.

Една нощ младият индианец най-сетне реши да влезе в пещерата. Входът и разстоянието до подземния водопад му бяха познати. Тъй като разчиташе, че ще се наложи да остане по-дълго време в пещерата, той отведе сивия си жребец на една слабо заснежена горска поляна, където конят намери по-добра храна от много дни насам и която сигурно нямаше скоро да напусне. Случеше ли се подобно нещо обаче, Харка можеше лесно да го намери по следите в снега. Затова той остави мустанга свободен да се разхожда и да пасе, махна и юздата от долната му челюст. Завивката от бизонска кожа обаче, която Харка нямаше да може да използува при проникването си в пещерата, остана завързана за тялото на мустанга. Така преди още да се спусне мракът, Харка се отправи към входа на пещерата. Входът се разтваряше посред една отвесна скала, която се издигаше право нагоре от гористия склон. За самотен пътник беше трудно да се изкатери отдолу, тъй като скалата беше издадена напред над самия вход към пещерата. Най-просто беше да се завърже ласо на едно дърво, израсло над отвесната скала, и да се спусне човек по него до една издатина в скалата, от която можеше после без много трудности да се заобиколи друга издатина и да се проникне във входа. По този път беше минал преди година и половина Матотаупа заедно със своя син и сега Харка реши да мине пак оттам. Преди това обаче той се покатери по едно високо дърво, непосредствено под отвесната скала, за да може оттам да обгледа през клонака скалата и черната дупка, зиналата паст на пещерата, от която през това студено годишно време сякаш излизаше топъл дъх. Харка обхождаше с поглед всеки метър, всеки половин метър, почти всяка педя от отвесната стена, от мъха, който се мъчеше да поникне по някои места, по спускащите се от горната страна коренища на дърветата и растящите около тях виещи се растения. Нищо по тях, и най-малко изменение дори не сочеше присъствието на човек.

Младият индианец се смъкна от дървото и се покатери по гористия склон на отвесната скала. Тук горската земя беше камениста, по нея можеше да се стъпва твърдо и макар склонът да беше много отвесен, сравнително леко можеше да се избегне оставянето на следи, тъй като и снегът се бе задържал само тук-таме. Нощта беше тъмна; месецът още не бе изплувал над върховете и само снегът блещукаше в мълчаливо съгласие с далечните звезди.

Изкрещя сова.

Харка си припомни, че и на времето, когато бе идвал тук заедно с баща си, бе извикала сова, но едва когато двамата индианци излизаха вече от пещерата. Случилото се през онази нощ бе направило толкова силно впечатление на момчето, че всяка подробност бе останала в съзнанието му.

Когато стигна над отвесната стръмна скала, той потърси същото дърво, където на времето баща му бе завързал ласото си. Харка прехвърли дългия кожен ремък през ствола и веднага му направи впечатление, че по кората не се бе задържал никакъв сняг, както по околните дървета. Навярно някой бе изчистил снега тук. Никое животно и никаква природна сила не би извършила това така старателно. Тук, предположи Харка, е идвал човек, и то след последния по-голям снеговалеж, следователно през последните шест дни. Каква нужда е имал непознатият да изчисти ствола на дървото от снега? Дали за да не може никой да открие по следите, че през това дърво е прехвърляно ласо?

Харка разсъждаваше, но реши, че не бива да се отклонява от намерението си. Опипа ствола с върховете на пръстите си, но не откри по гладката кора никакви драскотини или ожулване. Сега той прехвърли коженото си ласо през ствола, хвана здраво двата увиснали надолу края, залови се с крака о скалата и започна да се спуска така, във водоравно положение, свличайки се с ръце по ласото, надолу до издатината, върху която можеше да стъпи. После хвана единия край на ласото, издърпа го от дървото и внимателно го нави, за да го вземе със себе си. Ослушвайки се и оглеждайки се внимателно, той се покатери по издатината в скалата и стигна до входа на пещерата. Бързо скочи в тъмната дупка. Сега вече имаше добро прикритие.

Почака да усети дали нещо ще се раздвижи, но не се случи нищо. Тогава се изправи и започна да навлиза по-надълбоко. В пещерата капеше вода и Харка трябваше да заобикаля странните скални образувания, които се спускаха от тавана и израстваха от пода. Подът започна да се спуска надолу. Откъм вътрешността на планината се дочу някакво пеене и шумолене, което постепенно се усилваше. Харка знаеше, че това бяха подземните води. Той беше ловък и никакъв страх не го възпираше. Така се промъкваше доста бързо напред. Шумът ставаше все по-силен и накрая в ушите на Харка започна да бучи.

Сега той си спомни мига, в който на времето се бе приближил заедно с баща си към водата и сграбен от нещо неизвестно, бе повлечен почти заедно с водопада в дълбочината. И сега за миг той почувствува, че го обзема ужасът на смъртния страх. Затова продължи пътя си съвсем внимателно и като непрекъснато търсеше с крак и ръка сигурна опора и място, за което да се хване. Дори приклопи клепачи, за да не се издаде в мрака чрез святкането на очите, в случай че в пещерата има още някой, освен него.

Вече усети дребните капчици от водата, която се спускаше с огромна сила от скалата вдясно, прекосяваше коридора на пещерата и после се свличаше с грохот вляво в незнайни дълбочини.

Неочаквано ситните капчици дъжд пресекнаха. На Харка се стори, че нещо трябва да се бе придвижило пред него, макар че не можеше да си обясни на какво се дължеше това усещане. Стори му се, че надуши човек; имаше много силно обоняние, почти като на куче. Човекът, когото надуши сега, не беше индианец, а бял, облечен в дълго непрани, нагизнали в пот дрехи. Миризмата достигаше потискащо близо до него. Харка нямаше повече време за разсъждение. Обхванат от инстинктивна, заглушаваща всичко друго омраза срещу всеки възможен чужд натрапник и с чувството, че другият ще го нападне, ако той самият не нападне, Харка измъкна камата си.

Това беше оръжието, с което бе навикнал от дете, и затова ръката му се насочи по-бързо към него, отколкото към револвера, с който той се бе научил да си служи едва от една година насам. Заби ножа с всичка сила и улучи някакво тяло. Когато понечи да измъкне ръката си заедно с ножа със същата скорост, някой го сграби. Той беше облечен в дрехата си от боброви кожи, а лъкът беше преметнат през рамото му. Сграбчилите го ръце лесно намериха в какво да се вкопчат. Но както Харка не бе успял да забележи в мрака къде удря с ножа си, така и другият не бе успял да го хване добре. Харка изплъзна гъвкавото си тяло със светкавична бързина и бобровата му дреха остана в ръцете на другия. Какво се случи с лъка му в този миг той не знаеше. Едва освободил се, отново усети грамадното мощно миризливо тяло отпред и в същия миг над себе си. Той се хвърли на земята и се промъкна през обутите в груби обуща крака на другия, а оттам веднага и през водата, която течеше по пода на пещерата. Така достигна оттатъшния бряг. По сграбчването на непознатия и макар че бе успял да се изплъзне от ръцете му, Харка все пак бе усетил, че той самият бе по-слабият. Замисли се как да избяга. Но накъде? Не смееше да навлезе още по-надълбоко в пещерата, защото можеше да стигне място без изход или да се натъкне на някаква преграда, където врагът можеше да го настигне. Сигурно нямаше да стигне изхода без борба; между изхода и него стоеше непознатият, когото Харка не можеше да види, но който сигурно го дебнеше. Харка трябваше или да остави да го повлекат водите на водопада, или да се опита да се промъкне нагоре по пещерния ръкав, откъдето нахлуеше водата. Там поне щеше да остане в невидимата, свързана със сигурен изход част на пещерата. Да се остави да полети надолу заедно със силно бучащите води на водопада, се стори на Харка, въпреки всички опасности, най-приемливо, защото той бе видял на времето заедно с баща си отвън мястото в скалата, където водата излизаше, и баща му бе казал, че човек би могъл да се промъкне оттам в пещерата.

Тъй като сега можеше да разсъждава по-спокойно, отколкото в първия миг на неочакваната среща, Харка измъкна най-напред револвера си и дръпна предпазителя. В същото време се учуди защо другият не използува огнестрелното си оръжие, каквото белият човек сигурно притежаваше.

Младият индианец се облегна на стената, за да може при всички случаи да бъде прикрит откъм гърба. Може би другият стоеше само на една ръка разстояние от него. Очите му не се виждаха. Бученето на водата поглъщаше всеки по-слаб шум и Харка може би се бе излъгал, когато му се стори, че долавя задъхано дишане. Сега обаче усети отново лошата миризма пред себе си. Натисна спусъка, два пъти бързо едно подир друго, и гърмежите заглушиха с многократно ехо дори кънтенето на водопада. В същия миг някой изби оръжието от ръката му. Значи, лошо бе улучил. Другият имаше мечешка сила и бе навикнал да се бори. Харка успя обаче да го изненада още веднъж, използувайки смело мига. Докато неприятелските ръце искаха да се сключат около него като железни клещи, той скочи, издигна се нависоко, като блъсна при това с все сила врага в стомаха, успя да се хвърли върху раменете му и отскочи оттам с артистична сръчност нагоре по страничния ръкав на пещерата, откъдето водата се сгромолясваше в главния коридор. Непознатият изрева някаква ужасна псувня и по нея младият индианец веднага го позна. Мъжът, с когото той се бе бил, не можеше да бъде никой друг, освен Червения Джим. Когато отскочи нагоре, Харка усети, че другият се олюля от силната изненада. Може би бе паднал на земята. В този миг младият индианец не можа да разбере със сигурност какво бе станало. И без това сам беше в много трудно положение. Леденостудената вода се стовари върху главата му. Той се опита да се захване о нещо и се запъна здраво с ръце и колене вляво и вдясно. Това почти не му се удаде, ала опасността, която го грозеше, удвои силите му и той не се плъзна надолу, а се издърпа малко по-нагоре. Страничният ръкав стана по-полегат, но същевременно и по-тесен. Харка бързо се придвижи напред цял човешки бой. Беше запасил гърдите си с въздух, за да може да премине изпълнения с вода проход или да успее навреме да се изплъзне от него, без да се задуши.

Страничният пещерен ръкав отново стана по-стръмен и извънредно много тесен. Харка вече се канеше да се откаже от изкачването. Но тъй като имаше въздух за още две минути, направи последно отчаяно напрежение да се избута още малко нагоре и да не се плъзне обратно в лапите на дебнещия го отдолу човек. Само съвсем тънко тяло можеше изобщо да се промъкне през това място. В пълен мрак, обливан от водата, Харка успя с последни сили да се изкатери още два метра нагоре.

После изведнъж можа да си поеме дъх и да се подпре с ръцете си по-нашироко вдясно и вляво. Измъкна бързо цялото си тяло. Намери се в някакво разширение на пещерния ръкав. Заопипва наоколо с ръце и крака. Най-напред успя да се отдръпне встрани от водата. Сгуши се върху мократа скала и задиша задъхано. Цялото му тяло трепереше от мокротата, студа и силната умора. Дишането и сърцето му започнаха да се успокояват. Той отново се раздвижи и започна да опипва системно в мрака заобикалящата го среда. Разширилият се пещерен ръкав, изглежда, образуваше тук едно сравнително голямо кълбообразно помещение, в което се събираха стичащите се в планината води и където се срещаха силни подземни реки и образуваха извора на големия подземен поток. Сега, в началото на зимата, тук се бе насъбрала сравнително малко вода; по-голямата част от пространството беше празна и Харка можеше да остане по-дълго тук. Обаче пещерният ръкав прекъсваше на това място. Отникъде нямаше излаз, както Харка скоро се увери. Младият индианец бе затворен като в затвор сред скалите. Преди да се замисли по какъв начин ще успее да се измъкне оттук, той опипа скалата още по-старателно. От дясната страна камъкът бе почти сух. Харка се изтегли там. Откри в скалата някаква вдлъбнатина, каквито често се образуват в урвите, когато водите издълбават с малки камъчета скалата като малък басейн. Младият индианец седна на края на тази дълбока вдлъбнатина и си почина отново. Тук нямаше защо да се страхува от врага. Там, където Харка с мъка бе успял да се промъкне, широкоплещестият Червен Джим никога не можеше да проникне.

Така младият индианец нямаше защо да бърза.

Заопипва вдлъбнатината в скалата и намери там малки кръгли камъчета, които водата бе превърнала в съвсем кръгли топчета, а освен тях и нещо по-меко, което се опипваше като дърво, и друго по-остро. Продължи да пипа, защото първата му реакция от тази находка бе „огниво“, но все пак му се стори невъзможно тук да се пази огниво. Харка пипаше и непрекъснато се уверяваше в същото. Страхуваше се, че сам се лъже в надеждите си. Най-после взе малките предмети, които лежаха сухи върху камъните, и започна да ги търка, както го бяха учили от малък. След дълго време успя да произведе искри. Видя пещерното помещение, осветено съвсем слабо от искрите, които бързо угаснаха.

Остави огнивото внимателно на предишното му място. Беше индианско огниво. Сред малките камъчета обаче, превърнати от водата в кръгли топчета, във вдлъбнатината се намираха и златни зрънца. Или водата бе измила тук наситени със злато камъни, или човекът, който бе донесъл тук огнивото, бе скрил на това място и събраните от него златни зърна. Така или иначе, Харка не беше първият човек, промъкнал се в тази част на пещерата. Предшественикът му също е бил индианец.

Подозираше ли Червения Джим нещо от това златно съкровище?

Ако не знаеше нищо, той никога и не биваше да разбере за него; знаеше ли за него обаче, никога не биваше да се добере дотук.

Сега Харка се замисли какво трябваше да предприеме по-нататък. Можеше да издържи няколко дни и нощи в тази част на пещерата, където се намираше сега, защото тук имаше годен за дишане въздух, вода и малко леко овлажнен запас от стрито на прах бизонско месо. Но все някога трябваше да се осмели да се върне обратно, и то преди още да го напуснат силите му окончателно. Не смяташе да остави златото тук. С удоволствие би запалил малко огън, за да отдели златните зрънца от камъчетата, ала по него нямаше вече един сух конец. В същото положение щеше да се намира всеки, който се промъкнеше през водата на същото това място. Дали нямаше скрито наблизо още нещо годно да гори? Харка се зае наново да опипва най-старателно цялото помещение. При това забеляза, че на някои места скалата се ронеше. Може би цялата тази издълбана част скоро щеше да се срути. Накрая Харка още веднъж опипа естествения малък басейн и действително откри там две малки парчета поресто дърво.

Харка получи с много търпение и упоритост още веднъж искра от триене и след още повече упоритост му се удаде да запали парченцата дърво. Освети камъчетата и зрънцата и бързо отдели чистото злато, което скри в торбичката, в която се намираше и стритото на прах сушено месо. Разсъди за миг и прибра вътре и огнивото. Сега вече, който и да проникнеше в тази част на пещерата, не можеше да предположи, че тук някога се е намирало нещо особено.

Тъй като никой не го смущаваше и беше много уморен, той се намести така, че водата да не може да го отвлече, и заспа за известно време, зъзнещ, върху твърдата и неудобна площадка. Когато отново се събуди, имаше чувството, че не беше спал дълго. Все пак бе достатъчно отморен, за да се заеме с бягството. Спусна се с главата и издадени напред ръце по пътя на водата в тесния, водещ надолу пещерен ръкав. Разстоянието беше съвсем късо; то му се беше сторило дълго само поради безкрайно големите трудности при изкачването нагоре. За миг младият индианец стигна главния коридор и тъй като никой не го спря или не го пресрещна, а той бе предвидил засилването надолу към водопада, веднага бе отвлечен заедно с водата в дълбочината. От падането почти загуби съзнание. Но колкото и надълбоко да го бе повлякла водата, той все пак не се удари о скалата. В хилядогодишния си бяг водопадът бе издълбал в скалата голяма дупка, която беше пълна с вода. Там Харка потъна на няколко метра дълбочина, но веднага изскочи нагоре, изтикан от силата на водата към повърхността, и след известно време бе изтласкан от водовъртежа. Водата го повлачи малко. После той откри една ниша в страничната скала, в която успя да се залови и да се пъхне вътре. Сви се на кълбо и трепереше с цялото си тяло, защото силата на водопада съвсем го бе омаломощила.

Когато успя да се поуспокои, той откри, че от нишата, в която се бе вмъкнал, се изкачваше нагоре сух пещерен ръкав. Искаше му се много да се покатери по него, но не знаеше дали извежда някъде на открито и затова сметна, че е по-сигурно след кратка почивка да се довери отново на водата, за която знаеше със сигурност, че ще го изведе вън от планината. Така успя да овладее силното треперене на нервите си и отново се пъхна в буйно течащата вода, която веднага го пое, повлече го със себе си и като го удряше о скалистите прагове на коритото си, най-после го изхвърли по-скоро мъртъв, отколкото жив на твърда почва.

Когато отново дойде в съзнание от своя полуунес, Харка забеляза, че лежи върху крайречни камъни и че около него е тъмно. Ала мракът не беше вече непрогледен. Отнякъде проникваше лек светлик и тук бученето на водата звучеше съвсем различно. Харка беше като пребит, всички кости го боляха, ала събра сили и запълзя на четири крака по течението на водата.

Достигна някаква цепнатина, през която водата изтичаше, и тук светликът, който беше съвсем слаб, но все пак проникваше през мрака, се засили. Харка бързо се промуши през пролуката.

Излезе на открито.

Високо над него се издигаше нощният небосвод, по който трептяха звезди. Снегът по голите клони и по игличките на боровете блестеше дори в нощта. Водата, която извираше от планината, шумолеше и се плискаше надолу по гористия склон. Върхарите на дърветата се огъваха под лекия ветрец.

Харка познаваше това място, което бе застрашено от каменна градушка. Веднага се промъкна встрани, скрит между храстите и дърветата. От косите му капеше вода, кожените легини, набедреникът и мокасините бяха мокри. Револверът му беше пропаднал, лъкът също, защото той се бе измъкнал от него по време на борбата заедно с кожената дреха.

Беше много студено и той трепереше от студ. Затова не остана седнал, а веднага се изправи, за да потърси коня си, върху тялото на който бе привързал завивката от бизонска кожа. Пътят до горската полянка, където бе оставил мустанга, беше дълъг. Харка се шмугна през зимната нощна гора. Сви най-напред по пътя към поляната, където се разполагаше бивакът на Мечата орда, преди да се изтегли към Конския поток. Тичаше бързо, но се стараеше да не оставя следи. Заобиколи този път скалата с главния вход към пещерата; тя се намираше на стотина метра по-високо от поляната, където искаше да отиде сега. Тъй като бе видял през последните дни, че поляната е необитавана и съвсем самотна, той използуваше само обикновените предпазни мерки. Когато стигна близо до мястото, се покатери по едно дърво. Клоните бяха голи и следователно не представляваха добро прикритие, но оттам за Харка се откриваше поглед над поляната, която се изкачваше в лек наклон към планината. Тя беше покрита с тънък пласт сняг, снежната покривка бе нашарена на места от следи на животни.

На горния край на поляната лежеше огромна канара. Върху самата поляна и сега, след две лета и една зима, опитното око все още можеше да открие местата, където на времето бяха забити дебелите колове, поддържащи чергилата на шатрите. Харка можеше да посочи с точност местата, където бяха стояли бащината му шатра и шатрите на заклинателя и на неговия другар Четан. Дори и вдлъбнатините на огнищата се очертаваха все още. Може би междувременно на същата поляна бяха дошли нови обитатели и чуждите шатри бяха стояли на старите места.

Всичко това занимаваше мислите на Харка, но много повече го занимаваше фактът, че неговият сив жребец бе пристигнал на тази поляна, която познаваше много добре отпреди, а край него стоеше втори неоседлан кон, малко по-охранен и по-горд мустанг, който Харка веднага позна. Беше едно от животните от някогашното конско стадо на баща му. Двата коня стояха един до друг и пасяха сговорно тревата, от която очистваха снега с предните си копита. Разсъмваше се. От изток слънчевите лъчи проникваха като златни стрели през клонаците на дърветата. Сенките се отдръпваха назад. И на поляната цареше тишина. Колко често бе посрещал Харка слънцето на тази поляна! Малкият поток, който се провираше на края на поляната през почвата, проблесна, озарен от слънчевите лъчи; по-надолу ромонеше реката, която заобикаляше скалния масив на юг. Там момчетата се бяха къпали и бяха играли. Сега всичко беше безлюдно.

Спомените завладяха Харка. Стори му се, че вижда Унчида, Уинона и майка си, която бе живяла тук в тяхната шатра, но когато керванът бе поел към Конския поток още преди започването на боя, бе убита от заблуден куршум на вражеските бойци на пани. Изграчи врана, но това не беше една от онези дванадесет врани, които стоят върху голо мъртво дърво, огрени от утринното слънце, и прекарват перата на крилете си през човките. Враната, която сега изграчи, изобщо не беше врана. Харка много добре познаваше нейния трикратен грач и отговори по същия начин.

В този миг край двата пасящи коня иззад едно дърво излезе бащата на Харка.

Плитките се спускаха отляво и отдясно пред раменете му. В косата му нямаше пера, ала по шевовете на високите му легини се виждаха коси от скалпове, черни коси от индиански скалпове. Облеклото му — дрехата от бизонска кожа, която стигаше до бедрата, и кожените мокасини бяха подходящи за зимата. В ръката си той носеше пушка. Застана високо изправен край своя кон и погледна нагоре към короната на дървото, където стоеше Харка. В косите му се бяха появили нови сиви кичури, чертите на лицето му се бяха врязали още по-дълбоко; около очите и устата бяха легнали сенки, които не изчезнаха от слънчевата светлина.

Харка се смъкна бързо по дървото, пусна се да падне на земята от последния клон и изтича към баща си.

Матотаупа разглеждаше сина си, измършавялото мускулесто момче с изподрана кожа и синини по раменете, напоените с вода дрехи. Погледите им се срещнаха и за всеки от двамата останаха открити въпроси, които не можеха да намерят отговора си веднага и може би изобщо не можеше да им се отговори с думи.

— Сам ли си, Твърдокаменни Харка?

— Сам.

Матотаупа беше ходил на лов. Месото беше сурово, но Харка закуси богато, защото беше гладен. Беше съблякъл мокрото си облекло, за да го остави да се изсуши на слънцето и вятъра. Седеше загърнат в завивката от бизонска кожа с изображенията на успехите на баща му като боен вожд на Мечата орда.

— Аз не съм сам — каза Матотаупа, щом свършиха с яденето. — Джим живее заедно с мен. Настанили сме се горе в омагьосаната пещера, там сме на сигурно място. Бойците на дакота ни смятат за духове и напуснаха местността.

— Нима и коня ти смятат за дух?

— Двата ни мустанга заедно — сигурно не. Може би мустангите ще привлекат Тасунка-витко насам. Аз още не съм успял да го намеря. Защо не си казал на Джим кой си?

Значи, баща му знаеше за тяхната борба!

— Срещнахме се в мрака. Нищо друго ли не търси Джим в тази пещера, освен да бъде на сигурно място?

— Никой не би го навел на друга мисъл. За него тази пещера представлява една скала и добро скривалище. Самият аз предложих да се настаним тук за през зимата. Ти ме разбираш. Лесно ли се справи с водопада?

— Хау.

— Джим е тежко ранен. Аз го превързах, но ще трябва да мине един месец, докато отново му се възвърнат напълно силите. Добре е, че ще бъдем вече трима. Ти защо напусна шатрите на сиксикау?

— По същата причина като тебе, татко. Ти застреля Елис. За белите мъже аз съм син на убиец. Докато още не съм станал боец, те биха могли да ме хванат според своите закони, за да ме възпитават.

— Ти не е трябвало да казваш на Стария Боб в Минеаполис, че смятаме да вървим при сиксикау. Той сигурно е съобщил на полицията. Той е предал и Джим на полицията.

Харка подскочи. Трудно му беше да се овладее така, както смяташе, че е длъжен да се държи пред баща си според възпитанието си. Затова гласът му прозвуча приглушено, когато отговори:

— Аз мълчах. Старият Боб не знаеше нищо. Един-единствен човек може да ни е предал… Джим.

— Замълчи! Той е моят бял брат и никога не би ме издал.

Харка потисна всяка по-нататъшна дума. У него обаче бушуваше възмущение и бесен яд срещу белия човек.

Баща и син поседяха още няколко минути мълчаливо един срещу друг. Всеки следваше собствените си мисли. Може би беше случайност, а може би не, това, че седяха на същото място, където на времето се намираше огнището в шатрата на вожда. Сякаш земята заговори, докато двамата мъже стояха мълчаливи, и у Матотаупа, у когото бе замряло и заглъхнало всичко, освен жаждата му за мъст, бавно се събуди някакво топло чувство. Той вече се беше отказал от мисълта, че ще види отново някога сина си, но Харка бе дошъл при него. Момчето за втори път бе напуснало един дом и бе последвало баща си. Душата на Матотаупа се отпусна. Но той все пак не можа да се освободи от потискащото го чувство. Сякаш само някаква засъхнала рана се бе разпукнала и бе започнала да кърви с топла кръв.

— Твърдокаменни Харка — каза бавно Матотаупа. — Ти знаеш, че аз имам доверие в тебе. Така, както ти бях казал преди две седмици, така именно ще се случи сега. Ти трябва да научиш тайната на пещерата, само ти. Както моят баща я разкри на мен, така и аз ще я разкрия на теб. Ти никога няма да издадеш тайната.

— Никога, татко.

Отново настъпи мълчание. Силната възбуда на Харка сякаш започна да се уталожва. Той не беше загубил доверието на баща си. Трябваше да успее един ден да събуди недоверието у него към този бял човек. Той щеше да се държи сдържано и разумно, докато събере доказателства, които да могат да убедят и баща му. Баща му принадлежеше нему, а не на този бял човек.

— Ела — каза Матотаупа и се изправи. — Ще вървим при тайната на пещерата, а после при Джим.

Харка също се изправи.

— А конете?

— Ще ги оставим сами.

Харка не пита повече, само последва баща си.

Матотаупа не се изкачи направо по скалистата стена нагоре към входа за пещерата, а тръгна по различни заобиколни пътища и многократно прекъсваше всяка възможна следа. Харка следеше внимателно хитрините, които баща му използуваше, за да може да заблуди всеки евентуален преследвач, и се радваше на майсторското умение на баща си.

Постепенно момчето разбра, че Матотаупа изобщо не се бе насочил към стръмната отвесна скала. Двамата се бяха изкачили вече много по-високо в планината, и то много по-настрана, отколкото това бе необходимо дори и при най-голяма предпазливост. На едно усамотено място, което през зимата, изглежда, дори и дивечът избягваше, тъй като почвата беше съвсем камениста и безплодна, Матотаупа се спря.

Тук дърветата бяха редки. Осакатени, пречупени, разсечени, обрасли с мъх. Вятърът се гонеше между тях. Снежната покривка, която се бе задържала за камъните, беше замръзнала. Мястото изглеждаше неприветливо и враждебно към хората и животните.

Матотаупа обгърна с поглед всичко наоколо, после се запъти към една по-голяма канара, като се стараеше да стъпва все по камъни и да не оставя никаква следа. Разхлаби внимателно замръзналата мъхова покривка, която съединяваше скалата със земята, повдигна малко канарата и в отговор на един знак с очи на бащата Харка подпря долните краища на канарата с два по-малки камъка, за да не се свлече тя надолу.

На мястото, откъдето индианецът бе повдигнал канарата, зейна тъмна дупка.

— Оттук ще влезем.

Входът беше тесен само на горния край, после стана сравнително удобен. Щом се намери в пещерата, Харка издърпа двата по-малки камъка и по този начин канарата се спусна внимателно на старото си място, така че сигурно и мъховата покривка бе заела предишното си положение. Стори му се, че този вход беше старателно прикрит и умело затворен от някого с голямата канара.

Матотаупа се заспуска надолу по пещерния ход и Харка го следваше без трудности, тъй като скалата имаше много издатини. Вътре беше съвсем тъмно и те можеха да се придвижват само опипом. Навлязоха доста навътре в планината. Най-после стигнаха един кръстопът и Матотаупа сви по друг пещерен ръкав. Тук спряха малко да починат и той заговори на Харка:

— Проходът, по който се спускахме досега, води надолу към водопада. Преди това той се разклонява още веднъж; това също е от значение, защото разклонението, по което се промъкваме сега, също така има изход навън под коренището на едно дърво. Няма да те заведа сега там; но ти го запомни за всеки случай. Под водопада има една ниша в скалата…

— Знам я.

— Добре. Нея я знаеш. Сега обаче аз ще мина с теб по един път, който никой сред живите хора не знае, освен мен и никой няма да го узнае, освен теб.

Матотаупа продължи внимателното си придвижване напред по новия пещерен ръкав. Тук напредването беше много по-трудно. Камъкът лесно се ронеше. На някои места приходът беше почти затрупан. Матотаупа трябваше най-напред да отстранява внимателно свлеклия се камънак, за да могат да минат с Харка. Въздухът ставаше все по-задушен. Харка усети засилваща се умора и забеляза, че и баща му започна да става много по-бавен и че то не се дължеше само на струпаните камъни. Въпреки това обаче Матотаупа не си позволи никаква почивка, тъй като можеха да се задушат, ако останеха по-дълго сред отровния въздух.

Пещерният ръкав вървеше нагоре, после надолу и най-сетне се вля в едно по-голямо разширение. Оттук излизаше нов коридор. Харка вдъхна въздуха, който тук отново стана по-свеж. Същевременно нещо ново привлече вниманието му. Той усети изведнъж, че стискаше в ръка нещо, което му заприлича на кокал.

Матотаупа беше седнал. Харка се отпусна непосредствено до баща си, който търкаше огниво. Блеснаха искри и Матотаупа подпали малко изсушени остатъци от бизонско месо, каквито индианците използуваха и за запалване на лулите си като много лесно горим материал.

Пещерното разширение тук беше по-голямо, отколкото Харка бе предполагал в мрака. Той веднага разбра под лекия блясък на малкия пламък какво стиска в ръка. Тук имаше разхвърляни животински кокали, също и два огромни мечи черепа, по-големи от череп на гризли. Повечето кокали бяха съвсем стари, отдавна изсъхнали и избелели. Погледът на Харка пробяга по тях и се спря на един човешки череп с разбита кост.

Матотаупа остави да изгорят бизонските остатъци и запали и лулата си с тях. Отново настъпи мрак. Тишината беше толкова пълна, че се усещаше като физически натиск и слухът жадуваше да долови някакъв звук.

— Това е тайната на пещерата — промълви Матотаупа. — Никой никога не е виждал Великата мечка, но тя живее тук в тази планина. Живее тук от правремена. Ти знаеш това. Нейният син е бил човек и е прародител на Мечата орда. Той е също така мой и твой праотец.

Матотаупа помълча известно време.

— Тук — продължи след това тихо той и хвана ръката на Харка, за да я направлява, — тук — усещаш ли? — има няколко зрънца. Това е златоносен пясък. Може би мечката е убила крадеца, който е открил някъде зърната. Аз ще взема сега малко от тях. Ние сме потомци на мечката и имаме право на всичко, което тя притежава. В тази планина има злато. Там, където е изворът на водопада, където те бях водил преди две години. В една от пролуките, през които минава водата, можеш да бръкнеш вътре с ръка… Е, сега вече знаеш достатъчно.

— Аз намерих златоносния пясък във вдлъбнатината на скалата — призна Харка.

Матотаупа се извърна с цялото си тяло към Харка. Момчето усети движението му в мрака и му се стори, че долавя погледа на баща си.

— Ти си… — каза тихо Матотаупа, като замлъкна посред изречението.

През мрака, сред угнетяващата тишина, в скалната пещера прозвуча звук, който накара баща и син целите да потреперят. Беше едно ужасно приглушено прегракнало ръмжене, което се носеше с многократно ехо през пещерните проходи.

— Харка!…

Като подгонен от духове, Матотаупа се закатери обратно по прохода, откъдето бе дошъл заедно със сина си, и Харка тръгна бързо задъхан подире му. Проходът беше съвсем тесен, за да може в него да се побере мечка, но в този миг дълбоко всаденият още от деца страх от магията надви двамата индианци, така че те не смееха повече да се спрат. Задушливият въздух нахлуваше в дробовете им, пот изби по цялото им тяло. Движенията им бяха много бързи, за да останат предпазливи, и върху тях се посипаха дребни камъчета. Миговете, през които не можаха да си пробият път напред, те преживяха като истински кошмар, потиснати от психозата на страха. Най-после достигнаха кръстопътя. Когато излязоха до изхода, Матотаупа бързо натисна канарата и я повдигна с груба сила и с още по-бързо движение я подпря с двата по-малки камъка.

Харка грабна завивката си от бизонска кожа, която бе оставил тук, на входа на пещерния коридор, и двамата изпълзяха навън. Светлината, вятърът, замръзналият сняг и изпочупените дървета отново бяха около тях.

Когато Харка и Матотаупа върнаха канарата, която закриваше входа към пещерата, на старото й място, те се отпуснаха изнурени върху скалата. Потта още стоеше на капчици по челата и гърбовете им.

Най-после Матотаупа запали лулата си.

След като я изпуши, заговори:

— Не знам дали мечката не искаше да ми каже, че съм сбъркал, задето съм те довел, теб, едно момче, в нейното царство. Не знам. За първи път през живота си чух гласа й. Един заклинател на племето дакота я бил виждал вече, един-единствен път, но далеч оттук, от другата страна на планината, на север. — Матотаупа си пое дълбоко дъх. — Аз ти бях казал, Харка, че ти трябва да научиш тайната. Сега вече я знаеш. Аз казах, хау!

Матотаупа изтърси лулата си, изправи се и тръгна заедно с Харка. Отново го водеше с много хитри заобикалки; най-после двамата индианци стигнаха отвесната скала, където се намираше главният вход на пещерата. Вече беше след обяд.

Не се наложи да търсят дълго Червения Джим. Той седеше близо до този вход, подпрял краката си о един изпъкнал варовик, опрял гръб на отвесната скала. Лицето му беше хлътнало и пепелносиво, погледът му изглеждаше съвсем объркан. Нищо у него не издаваше вече някогашната му самоувереност. Ризата му беше окървавена.

— Топ — каза той изнемощял, когато двамата индианци застанаха до него. — Нищо и никой не може да ме задържи повече в тази проклета мръсна пещера! Къде се бавиш толкова много! И кого ми водиш? Хари? Дали той така елегантно ме наръга с ножа си, сякаш коли свиня? Момче, момче! Имал си късмет, че револверът ми не беше у мен!

Джим се опита да се усмихне, ала не му се удаде.

— Не се ли чувствува добре моят бял брат? — Матотаупа беше загрижен.

— Не, Топ, твоят бял брат никак не се чувствува добре. Смъкни ме долу в блокхауса на Беззъбия Бен, иначе ще пукна тук, а това съвсем не ми се иска! И откъде се домъкна изведнъж тая мечка, този ужасен дух?

Дори Джим видя, че Матотаупа се стресна.

— На теб ти се е явила мечка?

— Явила — не; само това ми липсваше! Достатъчно ми беше, дето й чух ръмженето. Раната ми отново почва да кърви. Въздухът не ми достига. Топ, аз тръгнах заедно с теб през лятото! Сега и ти трябва да вървиш с мен. Отведете ме веднага долу! Хари, ти искаше да ме убиеш в мрака, но сега, когато сме очи в очи, трябва да ми бъдеш приятел, както аз ще бъда твой. Няма как, другояче не може! — Джим едва говореше. Опита се още веднъж да се усмихне, но само чертите на лицето му се разкривиха в гримаса.

— Ти къде беше, когато чу мечката да ръмжи? — попита Харка.

Джим махна с ръка, сякаш искаше да се запази. Даде да се разбере, че не може да говори повече. Матотаупа отвърна вместо него:

— Бях настанил Джим да легне недалеч от изхода.

Харка погледна недоумяващо баща си и Матотаупа знаеше какво питаше този поглед: възможно ли беше ръмженето да се чуе в такъв кратък промеждутък едновременно във вътрешността на планината и тук, на изхода на пещерата? Дали това наистина беше тайнствено ръмжене… или Джим, въпреки раната си, се бе опитал още веднъж да навлезе дълбоко навътре в пещерата? Матотаупа не искаше да се замисля повече над това и загадката остана неразкрита за индианците. Може би тайнствената мечка бе обиколила набързо, за да заплаши или предупреди всеки влязъл вътре. Не говориха повече за това. Матотаупа беше решил да изпълни желанието на Джим и да го отнесе в блокхауса.

Харка понечи да отиде с баща си, за да му помогне да донесат всички вещи за тръгването, но Матотаупа го спря; Харка трябваше да остане на входа на пещерата при Джим.

Когато Матотаупа се отдалечи, раненият бял мъж затвори клепки. Харка седна в диагонал срещу него, подпрял гръб на отвесната скала. Беше притворил очи като съвсем тясна резка и също приличаше на заспал.

Откъм пещерата нахлуваше лекото далечно пеене, отглас на буйно течащата вода във вътрешността. Навън от небето се спуснаха няколко отделни големи снежинки. Върху три върхара се бяха сгушили гарвани и грачеха един срещу друг. Една катеричка разпръскваше снега, подскачайки от клон на клон.

Джим отвори очи и веднага видя Харка. Бързо склопи клепки, но този единствен поглед бе достатъчен за младия индианец. Той бе видял омразата в него — една необуздана, кръвожадна, убийствена омраза.

Харка не се помръдна и макар че беше смъртно уморен, остана буден, докато се върна баща му. Заедно със завивката и запасите от храна Матотаупа донесе и дрехата от боброви кожи на Харка, лъка и револвера му. Момчето нахлузи дрехата си и прибра оръжието.

— Тръгваме, щом падне нощ — каза Матотаупа на Джим. Белият отново бе отворил очи, ала криеше погледа си.

Съгласи се с индианеца с леко кимване.

— През тези няколко часа аз ще остана да дежуря край мустангите — продължи Матотаупа. — Не бива да ги оставим накрая да ни избягат.

— Нека аз да вървя при конете! — помоли Харка баща, си.

— Ти си уморен и ще спиш.

— Остави мен да дежуря край конете, татко!

Матотаупа се учуди на упоритостта, с която Харка произнесе молбата си. Опитното му око видя пълното изтощение на момчето; той знаеше, че в това състояние Харка щеше да заспи дори и като дежурен. Истинската причина, поради която Харка не желаеше да остане сам с Джим и предпочиташе да отиде да спи край мустангите, Матотаупа не искаше да разбере. Харка обаче сам знаеше, че трябва да си отспи, и именно затова не искаше да остане самичък с Джим. Страхуваше се да остане беззащитен и за час само, дори при положение, че Джим беше ранен. Тъй като бащата не му отказа направо, Харка взе мълчаливо освен леката кожена изписана завивка и една от завивките с дълга козина на Матотаупа, спусна се, подпомогнат от баща си, с ласото надолу и изтича по склона към поляната, където двата мустанга стояха спокойно един до друг. Бяха престанали да пасат.

Харка потърси скрито местенце, загърна се в кожената завивка и веднага заспа. За пръв и същевременно за последен път в живота си той заспа по време на дежурство. Но нямаше друг избор.

Когато се стъмни и звездите изгряха над заснежената земя, Матотаупа излезе от пещерата и се смъкна надолу през гората, за да доведе Харка и конете. Той очакваше да намери момчето заспало и нямаше намерение да му каже за това нито дума. Просто смяташе да го разбуди. Достатъчно щеше да бъде за Харка това, че са го намерили заспал по време на дежурство, така че нямаше нужда от думи. Матотаупа познаваше гордостта на сина си. Надарен с прекрасни физически и умствени качества и добре възпитан, за Харка никога не бе трудно да бъде на първо място сред своите връстници и да бъде по-добър дори и от по-възрастните. Бащата бе насърчавал неговата гордост и честолюбие и твърде късно се бе помъчил отново да ги обуздае. От противоречието между изключителните му лични качества и презрението, с което посрещаха безпризорния, честолюбието на Харка се засилваше все повече. Матотаупа приписа именно на това желанието на сина си непременно да поеме сам дежурството. Когато бащата дойде на поляната обаче, Харка не спеше вече, а седеше върху кожената завивка и пазеше конете. Мустангите бяха надушили Матотаупа и бяха успели да разбудят спящото момче навреме.

С обединени усилия двамата индианци смъкнаха Джим, увит в една завивка и завързан за техните ласа, надолу по отвесната скала. После Матотаупа го отнесе на ръце до конете и го настани върху своя мустанг, който поведе за юздата. Сина си Харка той Изпрати със сивия жребец напред да разузнава пътя.

И тримата успяха да излязат незабелязани от никого от гората сред прерията, където използуваха възвишенията на почвата, за да се прикриват от чужди погледи. Сега наистина не можеха повече да прикриват следите си. Конете оставяха в снега съвсем ясни следи. Бялата покривка не беше още дебела. Тъй като през последните дни не бе валяло много, тя бе замръзнала по повърхността. Беше достатъчно твърда, за да издържи лекия крак на един индианец, но копитата на конете често пробиваха тънката кора.

Докато обикаляше наоколо на разузнаване, яхнал сивия си жребец, и нощният зимен вятър вееше над главата му, Харка се оглеждаше на всички страни. Мислите му обаче непрекъснато се връщаха към загадъчното ръмжене, което той и баща му, а и Джим бяха чули на съвсем различни места. Запасите им от храна и завивките, от които тежко раненият Джим бе изпълзял от страх, Матотаупа бе донесъл явно непокътнати и неразместени, защото инак би споменал за това. Харка продължи да разсъждава в същата насока. Къде бяха оставени всички тези вещи предишната нощ, когато той бе влязъл в пещерата? Нямаше ги на отсамната страна на водопада. Инак той би ги забелязал. И те биха го предупредили навреме да се пази. Следователно Матотаупа и Джим бяха разположили нещата си на оттатъшния бряг. Едва когато Джим бе ранен, Матотаупа е пренесъл завивките и запасите от храна близо до изхода. Това изглеждаше приемливо. Но защо Джим не бе носил револвера със себе си през нощта, когато се срещнаха за пръв път с Харка? За белокожите револверът беше любимо оръжие, което обикновено винаги носеха със себе си. Ако Джим се беше отдалечил от тяхното място за нощувка и не бе пъхнал револвера си в кобура, значи, той е имал намерение да предприеме нещо, при което няма да има нужда от оръжието си. Този въпрос остана без отговор и отново възбуди у Харка смътно подозрение.

Неразгадана остана и тайната на ужасното ръмжене. Джим никога не биваше да разбере, че Матотаупа и Харка бяха влезли в планината и също го бяха чули. Баща и син се бяха споразумели по това. Ужасът, който Харка бе изпитал във вътрешността на планината, когато мощният и враждебен рев прокънтя през пещерните ходове, отекна в спомена на момчето и неговият страх се превърна в своего рода страхопочитание пред силата, която се бе намесила да запази тайната на планината и бе хвърлила в ужас и Джим. Харка от дете още знаеше старото сказание за „Великата мечка“ от разказите на Унчида и на заклинателя. Сега обаче всичко това се бе превърнало за него в настояще. Той не беше само син на Матотаупа. Сега той се чувствуваше и син на Великата мечка и задължен пред нея.

Въпреки всичките си мисли и чувства Харка не забрави задължението си да обглежда околността. Това не беше никак трудно, защото той много добре познаваше тази местност от годините, през които шатрите на Мечата орда бяха разположени на южния склон на Черните хълмове. Леките възвишения, които сега Харка използуваше като прикритие и над чиито гребени наблюдаваше околността, бяха местата, където момчетата се пързаляха с шейни; за плазове те използуваха бизонски ребра. Из тази прерия Харка бе шарил нагоре-надолу като водач на Съюза на младите кучета заедно със своите другари и бе търсил дивечови следи. Всяка долина, всяко възвишение, всяка вадичка, която се спускаше между замръзналите си брегове тъмна и блестяща, събуждаше у него спомени. За онова, което беше тогава, Харка никога повече не бе разговарял с баща си. Далеко в градовете на белите хора и далеко на север сред племето на сиксикау също бе мислил за дома само някъде в подсъзнанието си. Но сега, когато видя отново всичко, което бе свидетел на неговото детство, на неговото гордо и щастливо израстване, когато зимната нощ беше самотна и мълчалива и бе останал сам с тази прерия, той можеше да понесе по-лесно мисълта, че е отлъчен, защото младите му сили не оставяха у него да покълне мисълта, че тази съдба ще бъде окончателна. Той не искаше да се откаже от борбата срещу нея, той, синът на Великата мечка, равен на всички свои другари от Мечата орда.