Лизелоте Велскопф-Хенрих
Топ и Хари (14)

Строителният лагер

Матотаупа яхна мустанга си и поведе в посоката, по която трябваше да тръгне Джо. Инженерът отново яздеше втори, Харка беше последен. Добре беше за Харка, че не трябваше да върви пеша, а яздеше коня си, който следваше от само себе си двата други мустанга. Езикът му беше залепнал сух на небцето, макар че не беше жаден. Очите му пламтяха, слепоочията му горяха и цялото чело го болеше. Прерията се разливаше пред погледа му, така че той вече не можеше да различава земята от небето.

Когато след няколко часа спряха за почивка край малък поток, Харка с мъка слезе от коня си и двамата мъже веднага забелязаха състоянието му.

— Той има висока температура — каза Джо. — Какво правите вие, индианците, в такъв случай?

— Има два вида болести — отвърна Матотаупа. — Едните лекуваме в шатрата за изпотяване, другите са предизвикани от духове и могат да бъдат прогонени само чрез магия.

— Да, но тук ние не разполагаме с шатра, а още по-малко пък с противотайнства срещу нервна треска; какво ще правим тогава?

— Ще продължа да яздя — каза Харка мрачно и извърна гръб на Джо и баща си.

Легна върху тревата, напи се на глътки вода и остана да почива със затворени очи, докато почивката им приключи. После отново се съвзе.

Смениха местата си в редицата, така че сега Харка яздеше по средата, а баща му последен, за да може да не го изпуска из очи. До вечерта Харка издържа. През нощта започна да се мята в треска, бълнуваше, без двамата мъже да могат да го разбират, и когато настъпи утрото, лежеше апатичен върху завивката от бизонска кожа. Баща му го загърна и го взе на коня пред себе си. Джо поведе свободния сив жребец.

Когато слънцето на този ден залезе, Матотаупа съгледа вече отдалеч лагера, който беше целта на Джо. Две големи палатки и няколко дървени бараки бяха издигнати сред прерията. Наблизо се въртяха няколко фигури, част от които не се харесаха нито на индианеца, нито на инженера. Други правеха впечатление на честни хора. Опитни за прерийния живот мъже, облечени за целта погранични жители се виждаха край други, които сякаш нямаха още представа от условията на живот сред пустошта, а може би не бяха разполагали и със средства, за да се облекат и въоръжат подходящо.

Новодошлите насочиха конете си към едната от палатките. Пред входа имаше маса и пред нея на малко столче без облегало седеше някакъв мъж, който попълваше списъци. Джо и Матотаупа се явиха пред него. Името на Джо Браун беше вписано и сега мъжът го отметна. Матотаупа фигурираше като „разузнаваческа група на Червения Джим, 6 мъже“. Към тези шестима се числеше и Харка.

Джо искаше да спести на индианеца разнасянето на почти изпадналото в безсъзнание от високата температура момче и затова предложи на Матотаупа да почака, а той сам отиде да търси Хенри или някакъв лекар, или санитар. Намери двама санитарни помощници, но веднага му стана ясно, че те не разбираха нищо повече, освен да направят временна превръзка. Затова той въобще не се обърна към тях, а продължи да търси и както вървеше, се натъкна на Червения Джим. Едрият мъжага седеше край една празна бирена бъчва, която бяха обявили заедно, с двама другари за бирена маса, и пиеха в необуздано настроение.

Джо Браун съкрати, доколкото бе възможно, поздравленията, разказа с две-три думи какво се бе случило и попита никой ли не е виждал Хенри. Джим нямаше никакво желание да се отдели от бирата, но все пак забеляза, че инженерът беше загрижен за нещо и затова започна да го разпитва:

— Какво се е случило?

— Търся някой, който да се погрижи за болен. Иначе Хари ще ни умре в ръцете.

Джим скочи, завъртя се веднъж на пета около себе си, за да спечели време за кратък размисъл, без при това никой да може да забележи изражението на лицето му, и после каза:

— Индианците се лекуват най-добре от индианци. Аз имам двама пани в моята група. Ще поговоря с тях.

Джо не беше съгласен с това, защото се страхуваше от индианското суеверие, което бе забелязал дори у Матотаупа, пък и нямаше доверие в индианските лечителски способности, но Джим изведнъж се въодушеви, остави дори бирата си, развъртя се наоколо и накрая се върна заедно с двамата пани.

— А къде е болното момче?

Джо и този път се подчини на решителността на Джим и го отведе заедно с двамата пани в голямата палатка, където Матотаупа седеше все още. Харка лежеше на земята, загърнат в завивката от бизонска кожа, с хлътнали бузи и червени петна по слепоочията и по скулите.

— Но той има нужда от истински грижи! — рече гръмко Джим. — На какво разстояние оттук се намират вашите шатри и жените ви? — обърна се той към двамата пани.

— На половин ден езда.

— Тогава отведете го веднага там, преди ние да сме го изпуснали тук. Какво ще кажеш ти, Матотаупа? Давам ти отпуска, за да отведеш момчето си при племето на пани. Засега тук още няма много работа за нас.

Индианецът хвърли благодарствен поглед към Джим.

Веднага започнаха да се приготовляват. Тъкмо се свечеряваше, когато Матотаупа и двамата пани тръгнаха, за да отнесат болния в най-близкия бивак на едно племе на пани.

Харка почти не усещаше вече какво става около него и с него. Кръвта биеше в слепоочията му, сърцето удряше силно, пред очите му беше тъмно, а главата го болеше така, сякаш черепът му ще се пръсне. Разтвори уста, за да вдъхне дълбоко студения нощен въздух. Искаше му се да отхвърли напълно завивката, в която беше загърнат. Всичко го измъчваше, усещаше непоносима жажда.

Сам той се чудеше, че все още беше жив, когато ездачите най-после стигнаха целта си. Усети, че го положиха върху някаква мека постеля. Смъкнаха дрехите от тялото му, но той сграби дръжката на ножа си със силата на умопобъркан, така че ръцете, които искаха да разтворят пръстите му, най-после се отказаха от безуспешния опит. Харка усети студена вода върху челото и устните си. Когато зрението му се възвърна, той видя, че лежи в някаква шатра. Беше голяма шатра; множество ловни и бойни трофеи висяха по прътовете, подът беше богато постлан със завивки и кожи. Сред трескавото бълнуване Харка си представи, че се намира в някогашната бащина шатра, и тъй като високата температура сякаш искаше да го умори, той извика:

— Майко!

Приближи се някаква жена и замълви думи, които Харка не разбра. Отново му причерня пред очите, но той долови, че около него настана суматоха и накрая някой пак го вдигна и го изнесе от шатрата. Разгърнаха завивката, върху която лежеше, и нощният студен въздух облъхна цялото му тяло. Разтресе се от студ така, че зъбите му затракаха. Но можеше да вижда отново. Видя над себе си звездното небе, а край себе си някакъв танцуващ мъж, обкичен със змийски кожи и животински черепи. Мъжът биеше барабан и се влачеше и танцуваше около Харка. Беше заклинател. Той трябваше да прогони злия дух от Харка, за да може момчето отново да оздравее. Заклинателят също грабна Харка на ръце, завлачи го насам и натам, като му пееше тайнствени думи, които болният не разбираше. Но Харка изпитваше някаква отчаяна омраза към този заклинател, когото смяташе в своите трескави фантастични видения за заклинателя на родния му бивак; смяташе, че това е заклинателят, който бе обвинил и прокудил баща му Матотаупа.

Харка не искаше повече да го влачат насам и натам, не искаше да чува повече барабана и заклинателските думи. Спокойствие и тишина трябваше да има около него, всичко трябваше да бъде мълчаливо като смъртта. Искаше му се да го закачат, загърнат в завивка от бизонска кожа, студен и мъртъв като Харпстена, и вятърът да вее над него. Момчето нямаше вече много сили. Все още стискаше дръжката на ножа си и сега го измъкна от канията, която носеше на една кожена връв около врата си. Нямаше сили да замахне, затова само разряза с острието на камата вените на лявата си ръка.

Почувствува как кръвта бликна. Топлината излезе от тялото му, болките в главата мигновено изчезнаха, сърцето му престана да бие бурно и някаква приятна пълна отпадналост отпусна всичките му крайници.

Той затвори очи, защото нямаше нужда повече да вижда и звездите.

Усещаше като някъде много отдалеч, че някой хваща изстиващата му ръка за китката и над лакътя. Ето, сигурно вече го погребват и той ще се полюлява на вятъра като всички мъртъвци, така, както се полюляваха майка му и по-малкият му брат Харпстена.

Когато след всичко това съзнанието на Харка отново се проясни, той сам не знаеше колко време бе лежал в несвяст. Не знаеше също къде се намира и нямаше желание да отвори очи. Отначало заработи само осезанието му и първото нещо, което усети, бяха меките завивки под гърба му. Те вече не го смущаваха, защото сега му се искаше да му стане топло. После усети, че нищо не го боли, съвсем нищо, и че можеше да движи свободно главата, ръцете и краката си.

Разтвори очи и видя чергила от бизонска кожа. Лежеше в шатра.

В шатрата беше светло, навън сигурно беше ясен ден. Кожените чергила го пазеха от вятъра, от слънчевите лъчи и от ослепителната светлина. Вътре цареше приятен за очите сумрак. Харка се огледа и видя някаква непозната жена, която вършеше нещо. Не можа да разбере къде се намира, но и не попита, а зачака мълчаливо какво ще се случи по-нататък.

Жената забеляза, че очите му са отворени и му донесе да пие; след като се напи жадно, тя му даде и да яде, няколко лъжици бизонов мозък, и той яде с апетит. Скоро обаче се засити и отпусна глава назад, за да отпочине.

След малко дойде баща му. Сигурно жената го беше извикала. Той гледаше сериозно с някаква плаха радост спасения си син и каза:

— Случи се голямо тайнство. Заедно с кръвта ти от теб излезе и лошият дух. Ти сам му отвори пътя, така че той успя да излезе заедно с кръвта ти. Сега ти отново си синът на Матотаупа, Харка Убиеца на вълци Ловеца на бизони.

Харка все още не можеше да си спомни онова, което се бе случило преди или по време на неговата силна треска и на продължителния му унес. Затова погледна въпросително баща си и повтори безшумно думите му с устните си.

Матотаупа имаше вид на освободен и облекчен човек.

— Колко е хубаво, колко е хубаво, че Червения Джим ни предложи да те донеса тук!

При споменаването на името „Червения Джим“ на Харка се стори, сякаш изведнъж разгърнаха някаква завеса пред паметта му. Из един път всичко, което бе преживял, преди да изгуби съзнание, изпъкна пред него ясно и точно. Сведе клепачи.

— Искам да спя — каза той. — Ще имам ли време?

— Има време. Има много време, Твърдокаменни Харка Нощно око. Можеш да останеш в тези шатри, докогато искаш. Ти си още млад, твърде много млад, за да бъдеш боец. Аз въобще не обмислих това.

— Сега ще го обмислиш — отвърна бавно Харка. — Аз също ще обмисля дали съм съгласен да остана в тези шатри. Чии са те?

— На бойците от племето на пани.

На Матотаупа се стори, че Харка беше още много уморен и затова се оттегли, за да остави оздравяващото момче да си отспи, както то самото бе пожелало.

Харка се събуди отново едва привечер. Когато се огледа, преди още да се раздвижи върху постелята си, той видя трима мъже край огъня. Единият от тях беше баща му Матотаупа, вторият — един боец от племето на пани с дръзко подскачащия на иначе обръснатото му теме скалпен кичур коса, третият беше домакинът и стопанин на шатрата, един вожд на пани, с корона от орлови пера на главата. Той тъкмо разпределяше на двамата си гости парчета от бизонски ребра. Момчето гледаше неотлъчно от постелята си към тримата мъже около огъня.

Когато изядоха месото и изпушиха докрай лулите си, тримата мъже около огнището започнаха да разговарят. Бойците на пани не разбираха езика на дакота, Матотаупа не разбираше езика на пани. Разбираха се помежду си посредством използувания от индианците език със знаци, с които можеха да се правят много обикновени съобщения. Боецът от племето пани и Матотаупа можаха да разменят и няколко мисли на английски. Харка гледаше и слушаше от своята постеля. Разбра от разговора, че това беше онази група пани, които преди години бяха водили бой с Мечата орда, когато Матотаупа беше още боен вожд на дакота и бе повел мъжете, жените и децата на своето племе от Черните хълмове към Конския поток. По време на това сражение бе убита майката на Харка от заблуден куршум. Матотаупа беше победил и убил тогавашния вожд на пани, чийто наследник сега оказваше гостоприемство на съгледвача Топ.

Харка видя как разговорът се водеше в най-любезен тон и завърши в добро разбирателство. Боецът се сбогува и си отиде. Харка притвори очи, за да не види как вождът и баща му пристъпят заедно към неговата постеля и за да не говори с тях.

На другата заран той се събуди рано. Щом вождът на пани и Матотаупа напуснаха шатрата, и той се надигна. Излезе сам край потока, макар че се чувствуваше още слаб; изми се основно и след това облече в шатрата всичките си дрехи. Събра и оръжията си. Седна за закуска край жената и яде достатъчно, така че приличаше вече на напълно здраво момче, макар че беше още слаб като бизон през февруари. Беше се огледал в огледалото на водата. Превръзката от лико на лявата му ръка напомняше още какво се бе случило с него.

Когато бащата влезе в шатрата и се усмихна развеселено на сина си, Харка каза само:

— Не искам да остана тук, а искам да се върна отново с теб обратно при Джо.

— Добре, добре! Тогава тръгваме още утре. В лагера цари безпокойство. Джим и Джо сигурно се нуждаят от нас.

Привечер и вождът на пани се върна в шатрата си. Сега Харка трябваше да го поздрави. Стори го съвсем официално и после бързо се оттегли назад.

Когато на следващата вечер Матотаупа и Твърдокаменния Харка се върнаха в строителния лагер с двете големи палатки и дървените бараки, Харка веднага забеляза, че баща му се бе изразил твърде леко, когато каза, че там се е надигнало безпокойство.

Цареше дива възбуда и тъй като вече наближаваше нощта, бушуващите вълни на всеобщата тревога изглеждаха още по-опасни. В голямата палатка, пред която стоеше масата и водеха списъците, пееха мъже в хор, високо и с увлечение, и макар сред общите гласове да имаше и няколко пияни, тези песни не се сториха на Харка така диви и разпуснати, както онези, които бе слушал в блокхауса на Беззъбия Бен. Между палатките и бараките се бяха насъбрали няколко групи; мъжете стояха с ръце в джобовете на панталоните и говореха възбудено. Сред три от тези групи непрекъснато говореше един, а останалите го слушаха. Двама от ораторите бяха скочили върху бирени бурета и говореха от високите си трибуни към нарастващата група слушатели. Харка не можеше да разбере всички думи и въобще не беше наясно какво всъщност става тук. Във всеки случай тримата оратори сякаш не застъпваха едно и също мнение, защото всеки се опитваше да привлече слушателите на другите и да надвика останалите. Харка сметна това за съвсем недостойно. Когато старейшините на индианците бяха на различно мнение по време на свое заседание, те винаги излагаха това свое мнение един подир друг и съвсем спокойно.

Джим, Джо, Хенри, Бил Петльобореца, двамата съгледвачи от племето на пани и множество други въоръжени мъже изтичаха групово през поляната сред лагера и изчезнаха зад една барака, чиито врати изглеждаха залостени. Матотаупа също се насочи заедно с Харка натам, за да се видят с Джим и Джо.

Намериха ги зад дървената барака, сред група от тридесетина мъже. Всеки от тези мъже беше със затъкнат револвер или пистолет в колана, всеки държеше ловна пушка или карабина в ръка. Джо вдигна ръка, за да възцари тишина, тъй като явно смяташе да говори на въоръжените мъже. Джо Браун говореше отсечено, много ясно. Харка лесно можеше да го разбира.

— Мъже! — каза инженерът. — Намираме се в ужасно положение. Нашите работници стачкуват. Те не искат повече да строят линията, искат да се върнат по домовете си. Малко им била храната, казват те. Това е вярно. Нямало достатъчно пиене, казват те. Това също е вярно. Твърде малко кладенци сме изкопали. Имат право. Забавя се изплащането на заплатите. Не мога да отрека и това. Бойците на дакота, тия проклети бандити, отново простреляха в тъмнината из засада трима мъже. Това вече е ваша работа, съгледвачи! Осигурете ни възможност да работим на спокойствие!

— Ще бъде! — разнесе се гръмкият отговор на Джим. — Аз ще направя всичко възможно заедно с Топ, който наново вече ми е напълно под ръка. Но само спокойствие не е достатъчно.

— Не е достатъчно — продължи Джо. — Правилно. Трябва да се доставя храна, редовна храна. Трябва да се изкопаят повече кладенци. Изплащането на заплатите не бива да се забавя. Аз ще се застъпя за това. Тия типове, които са ни изпратили да правят изчисленията и да се грижат за снабдяването ни, са некадърници; негодници са те, които се оставят да ги подкупват и които гледат да пълнят само собствения си джоб. Всичко това трябва да се промени. Но най-напред трябва да продължи работата. Не бива да губим нито час.

Харка не можеше да приеме тези доводи за убедителни — защо мъжете не трябваше най-напред да си получат забавените заплати и достатъчно храна? Нима толкова се бързаше със строежа на линията? Но всички тези разправии на белите мъже му бяха доста безразлични. Той просто не ги разбираше. Щом работниците няма какво да ядат, да вървят на лов така, както Матотаупа и Харка щяха да се изхранват с ловната си плячка. В края на краищата всички живееха заедно сред прерията, а не в Омаха или Минеаполис, където се заплаща с пари всяко парче месо.

— А какво ще стане, ако те продължат да стачкуват, докато пристигнат заплатите и храната?! — извика Бил Петльобореца.

— Тогава ще стреляме.

— Чиста работа. И те имат някоя и друга ловджийска пушчица.

— Ние ще се държим накуп и ще стреляме първи. Един изстрел, насочен към неподготвената тълпа, прави истинско чудо.

— Кога? — попита само Джим.

— Утре заран — в случай че работата не започне отново. Въоръжените мъже решиха да прекарат нощта заедно зад бараката. Джим щеше да пообиколи групите и да подслуша, за да разбере какво е настроението и какви планове кроят решените да стачкуват работници.

Харка беше уморен и зъзнеше. Джим го отвращаваше, Джо Браун беше неразбираем за него. Инженерът бе започнал да говори така справедливо и бе признал, че работниците се оплакват с право и че той ще се постарае да им помогне във всяко отношение. Младият индианец се загърна в една завивка и се опита да заспи. Не можеше обаче да се отпусне, тъй като в лагера продължаваше да бъде неспокойно. Джим се върна и зашушука нещо с Джо. Бил Петльобореца се хвалеше със способностите си да свети лесно маслото на хората. В палатката все още пееха, а един от ораторите на главния площад сред лагера вече се беше наложил над останалите. Тъй като знаеше сега за какво се отнася, Харка започна също да разбира думите на този оратор. Той обвиняваше бели мъже, че оставят други бели мъже да гладуват и да работят при опасност за живота си само за едно гладно съществуване. Обвиняваше ги, че те самите живеят разточително, но не осигуряват на работещите си братя най-необходимото и че са кръвопийци и потисници и с нищо не са подобри от победените робовладелци.

Сега младият индианец имаше чувството, че става дума за него. Припомни си зимата, когато баща му и той бяха пътували като артисти заедно с един цирк. Спомените от това време изплуваха отново в съзнанието му заедно с образа на управителя Елис, който бе измъчил звероукротителя Роналд до смърт и се бе подиграл с индианците и когото Матотаупа бе застрелял на края на същата тази зима. Този оратор сега сигурно имаше пред вид такива бели мъже като Елис и той имаше пълно право, когато ги наричаше потисници. Всички бели мъже заедно обаче искаха да потискат червените мъже и да им отнемат прехраната, а всички бели мъже се подчиняваха на закона, според който Матотаупа трябваше да бъде наказан като убиец, задето бе застрелял Елис. Трудно беше за Харка да разбере всичко това.

Утре обаче трябваше да се стреля и Харка също беше получил ловна пушка.

След това младият индианец заспа от умора.

Когато Матотаупа го събуди преди развиделяване, Харка по навик посегна най-напред към оръжието си. Всеки изяде шепа храна.

В палатките и бараките беше още тихо. Чуваше се само хъркането на неколцина мъже. Един кон биеше с копита в земята.

Джо беше запалил лулата си и пафкаше с нея.

— Ела, Хенри — каза той сега. — Отивам заедно с неколцина решителни инженери и добри работници да се застъпя всички да вървят веднага на работните си места. Нека хората закусват там. Останат ли тук всички заедно и почнат ли безкрайните си брътвежи, работата ни наполовина е загубена. Джим, ти отговаряш пред мен за това да се използува оръжието само когато се наложи, но в такъв случай — безогледно!

Джо и Хенри заобиколиха бараката и изчезнаха от погледите на групата индианци и погранични жители, които отговаряха за защитата на лагера срещу индианските нападения. Матотаупа и Харка седяха облегнати с гръб на стената на бараката и външно изглеждаха безучастни и почти отегчени. Погледите им бяха насочени към изток, където хоризонтът вече се разсветляваше и най-после слънчевият диск изплува над контурите на безкрайно разстилащата се тревна площ, пламтящ, окъпан в трепкащото злато на собствените си лъчи.

В лагера настъпи оживление. Но това не беше смесицата от бавни и забързани стъпки, от говор, смях и ругатни, с които обикновено започваше лагерното утро. Бараките се изпразниха, но мъжете току мърмореха нещо и се събираха тук-таме, не в работните си групи, а поотделно — на решени и колебаещи се. Неколцина дойдоха и зад бараката, зад която седяха Матотаупа и Харка заедно с другите въоръжени мъже. Работниците застанаха на няколко метра от тях и сякаш премерваха с поглед всеки съгледвач поотделно; изглеждаше, като че ли искаха да запомнят всяко отделно лице.

Откъм големия прашен плац между палатките и дървените бараки се разнесе силният глас на Джо. Той свикваше работните групи. Викаше всеки поотделно, назовавайки всяко име по списък.

Междувременно зад бараката пристигаха все повече и повече работници и Харка виждаше, че това бяха онези, които също разполагаха с пушки. Червения Джим сигурно също бе видял това.

— Проклети типове! — нахвърли се той върху стоящите наоколо мълчаливи работници. При това той даде знак с ръка на своите хора да бъдат готови. Както всички останали, и Матотаупа и Харка поеха огнестрелното си оръжие. — Какво означава това? — продължи да крещи Джим. — Не мислите ли да отивате на работа?!

— Вие си гледайте своята! — беше отговорът. — Съгледваческа паплач, въргалят се зад бараките и пият, а през това време нас индианците ни избиват най-коварно със своите стрели!

— Дръж си устата! Паплач има другаде, а не при нас! Хайде, омитайте се! Махайте се, ви казвам!

Джим беше извадил револвера си и го бе заредил. Това беше сигналът за всички, които зависеха от него. Всеки взе пушката си така, че да може само за част от секундата да я прилепи до бузата си и да натисне спусъка. Матотаупа и Харка бяха скочили на крака; и двамата стояха с гръб към бараката и също държаха пушките си заредени.

— Мъже, съгледвачи и погранични жители, осъзнайте се! — Това беше гласът на оратора от предишната вечер. — Нима не сте работници като нас? Нима и вие не получавате същите жалки заплати? Нима сте съгласни да залагате за тях всеки ден живота си на карта?

— Дръж си устата и отивай на работа! — отвърна му Червения Джим.

Откъм площада сред лагера отново се разнесе гласът на Джо.

— Тръгвайте! На работа! Който работи днес, ще получи заплата и обилна храна, това ви заявявам аз, Джо Браун! Който днес не излезе на работа, е уволнен!

Зад бараката до оратора, който бе спорил с Джим, излезе напред един дребен човек.

— Ние трябва да съчиним резолюция! Трябва да бъдем единни! Иначе ще продължават да се отнасят към нас като с кучета, които ако щат, нека измрат! Погранични жители, съгледвачи, трапери! Осъзнайте се! Нима действително искате да стреляте заедно с тия пършиви индианци срещу своите собствени братя? Застанете със своите пушки на наша страна!

Това беше мигът, в който Матотаупа долепи пушката си до бузата и сложи пръст на спусъка. Не стреля още, защото знаеше, че трябва да изчака втория знак на Джим. Движението му обаче беше достатъчно ясно.

— Тоя проклет червенокож ще стреля срещу нас! — извика един глас.

После от стоящите наоколо мъже прокънтя изстрел.

— Не! Не! Стойте! — извика в същото време гласът на оратора. — Братя, работници, червени и бели…

Червения Джим натисна спусъка. Ораторът се хвана за гърдите, коленете му се подкосиха и той се сгромоляса на земята.

Разнесе се изстрел.

Харка също беше стрелял. Дребният мъж, който бе излязъл напред, също се строполи; два куршума го бяха улучили в челото между очите.

Пограничните жители и индианците заредиха отново пушките си.

Сред стоящите наоколо работници цареше мълчание на ужас. Те не се бяха уговорили как да постъпят в такъв случай. Целта им бе да държат въоръжените в шах или да ги привлекат на своя страна. Сега бяха останали без водач. Десетима от техните лежаха в тревата, окъпани в собствената си кръв.

— Мъже, мъже… — Пред насочените срещу тях дула на пушките и останали без водач, работниците стояха нерешителни.

— Осъзнайте се и вървете! — изкрещя им Джим. — Ние нямаме никакво желание да ви избиваме като стадо бизони, но ако не се махнете оттук, ще ни принудите да го сторим. Не чувате ли, че останалите вече са тръгнали към работните си места? Хайде, тръгвайте! Никой от нас няма да каже, че ви е видял с пушка в ръка!

При това съдържащо заплаха обещание първият се обърна и се измъкна от редицата. Последваха го още трима, които се изтеглиха зад ъгъла на бараката. Групата им продължи да се разпада. Най-после останаха само петима, застанали с мрачни лица край падналите си другари. Двама от ранените още даваха признаци на живот. Единият стенеше, другият се гърчеше и се мъчеше да се изправи.

— Махайте се веднага оттук! — изкрещя Червения Джим към малката група от петимата мъже. — Или ще накарам хората си да стрелят още веднъж!

Единият от петимата пристъпи напред. Беше още млад. Едва ли имаше повече от шестнадесет години. Обгорялото му от слънцето лице беше посивяло от възбуда. Той беше хвърлил оръжието си. Голите му нозе бяха изпръскани с кръвта на ранените и убитите. Той беше обут само в работния си панталон. Раменете и ребрата му се движеха под кожата.

— Стреляйте, проклети бандити! — каза прегракнало той и се наведе над стенещия тежко ранен мъж.

Червения Джим натисна спусъка, но някой изби ръката му нагоре така, че три револверни изстрела излетяха във въздуха.

Когато той хвърли разярен поглед към стоящия до него, който му бе попречил да стреля, видя, че до него стоеше съвсем неочаквано друг човек.

— Малка свиня! — изсъска през зъби той. — Един ден ние ще се разплатим с теб!

— И аз така мисля! — каза тихо Харка. Той държеше в ръка не пушката, а револвера си, с пръст на спусъка.

Усилието на младия работник да помогне на двамата тежко ранени и фактът, че изстрелите на Джим бяха излетели във въздуха, бяха изолирали високото напрежение. Докато Джим гледаше все още с разкривено от убийствена омраза лице ту към русия млад работник, ту към слабия индианец до себе си, останалите мъже свалиха оръжията. Двама изтичаха зад бараката, за да видят какво става на главния площад. Когато се върнаха, те съобщиха:

— Отново отиваме на работа. Да прекратим стрелбата. Какво сме седнали да се избиваме помежду си! Това ще бъде добре дошло за ония дакота!

Джим усети, че настроението се насочва срещу него и веднага беше готов да направи завой.

— Точно така! Трябва да бъдем единни!

Джим пъхна револвера си в кобура и изтича към главния площад при Джо, за да му докладва как блестящо бе отбил заедно със своите хора опасното нападение и бе ликвидирал „безсъвестните главни подстрекатели“, но и да му каже своевременно колко недисциплинирано се бе държал Хари.

— Той е твърде млад и прекалено дързък. Не може да ни върши работа. Да го отпратим.

Джо избърса потта от челото си.

Когато видя да се приближава към тях и Бил Петльобореца, той се отдалечи.

Бил се спря при Джим и погледна ядно към Джо.

— А сега? — попита задъхан той. — Ще трябва да дадете по една черпня тая вечер заради победата ни! Чуваш ли?

— Кой да ти даде черпня? — отвърна раздразнен Джим.

— Ти и Джо.

— Джо — може, след като получава пари за това!

Двамата започнаха да се карат и продължиха пътя си към голямата палатка, където мъжът, който отговаряше за списъците, се бе настанил вече на масата, потънал целият в пот от страх, с пребледняло лице, и отново започна да отмята по списъка. Там Джим и Бил пак се натъкнаха на инженера. Джо и Джим изброиха на писаря имената, на които трябваше да се сложи черно кръгче, и имената на мъртъвците, които трябваше изобщо да се задраскат.

Зад бараката младият работник и Харка стояха заедно край двамата тежко ранени, които не можеха да бъдат спасени и сега лежаха в тревата с изблещени очи.

— Защо направи това? — попита босоногият млад човек индианеца. — … Искам да кажа… защо изби револвера от ръката на оня мерзавец?

Харка погледна изненадано в очите на другия.

— Ами че и ти също не се страхуваше — каза след това той.

Матотаупа отнасяше заедно с неколцина съгледвачи убитите надалеч от бараката. Щяха да изкопаят за тях голям гроб вечерта, когато се върнеха работниците от обектите.

След като отнесоха труповете, Матотаупа се приближи към сина си. Младият работник се сбогува с поглед; потърси четиримата си другари и петимата заедно, сигурни, че не можеха да очакват повече платена работа тук, донесоха лопатите си и започнаха да копаят общия гроб на известно разстояние от бараката.

Матотаупа зави заедно с Харка край бараката и двамата тръгнаха към главния плац сред лагера. Джим и Бил се бяха отдалечили. Сега Джо стоеше заедно с Хенри край масата пред палатката. Докато двамата индианци се приближаваха към тях през големия, съвсем изпразнен сега плац, Матотаупа каза на Харка:

— Знаеш ли, че направи грешка?

Харка не можа да изрече това „да“, което баща му очакваше да чуе от него, но прие мълчаливо въпроса като укор.

— Възможно е един ден да станеш боец, но ще ти бъде трудно да издържиш изпита по самообладание.

Харка стисна зъби и премълча.

Когато Джо видя, че двамата индианци идват към тях, той се отдели от масата и тръгна към Матотаупа. Поздрави него и Харка и после помоли:

— Искам да поговоря само с Хари!

Матотаупа трепна; срамуваше се заради сина си и даде съгласието си безмълвно.

Джо кимна на Хенри и тръгна заедно с него и с Харка към бараката, където живееха двамата с Хенри. Там той им предложи да седнат върху походното легло на Хенри, а сам той седна върху своето. Харка се отпусна със скръстени крака върху леглото. Насмалко не му се зави свят, защото той бе станал само преди няколко дни от болничното си легло, но успя да се овладее.

— Хари — заговори Джо. — Днес ти си първи ден отново сред нас и ето че веднага се проявяваш като твърдоглавец. Аз не искам да ти правя други забележки обаче. Ти си смело момче, спаси ми живота. Аз не мога да забравя това така бързо. Затова сега си затварям очите; баща ти сигурно също ти е казал вече необходимото. Занапред ще трябва да се подчиняваш, иначе някой ден ще се получи лошо. Ти не можеш да не се съобразяваш с нашите условия и ако смяташ винаги да действуваш спонтанно и на своя глава, един ден ще се създадат ужасни усложнения. Размисли сам по това и стани разумен… Но аз имам да уговоря нещо съвсем друго с теб. Ти много добре говориш английски. Можеш ли всъщност да четеш и да пишеш?

— Малко.

— Искаш ли да се научиш по-добре?

— Да.

— Не искаш ли да се махнеш оттук и да постъпиш в някое от нашите училища?

— Не.

— Защо не?

— Аз искам да уча, но не искам да ме затворят белите мъже.

— Размисли по-добре! Нима искаш навеки да си останеш индианец?

— Да.

— Искам да кажа индианец, тоест необразован човек?

— Нима това е едно и също? Трябва да има и добре образовани индианци. — Харка каза това с толкова отблъскващ тон, който не оставяше място за повече разговори, че Джо му отвърна само с една въздишка.

— Легни за днес на моето легло, говорещ скелете — предложи Хенри на младия индианец. — Тук ще можеш да имаш пълно спокойствие поне още дванадесет часа.

Харка се излетна, без да каже нито дума повече.

Двамата инженери го оставиха сам.

Младият индианец се унесе в дрямка. Най-добре щеше да бъде да няма нужда да разговаря повече с никого през целия ден и да остави на спокойствие превързана си с лико ръка.

Спа два часа, после дълги часове гледа през незатворената врата. Всичките му оръжия бяха край него. За сивия му жребец сигурно щеше да се погрижи баща му. Иначе сигурно всеки предполагаше, че Джо е затворил младия индианец в своята палатка, за да не направи той някоя нова грешка през този ден, в който най-напред трябваше да се успокои всеобщата възбуда.

Когато се смрачи, вратата се отвори. Вътре обаче не влезе нито Джо, нито Хенри, нито Матотаупа.

Влезлият беше Червения Джим. В мига, в който той сграби дръжката на ножа си, Харка вече беше насочил револвера си към него. Джим разкриви лице от ярост, после сви устни в подигравка и пусна оръжието си.

— Да не искаш да ме застреляш, малка червена въшка? Какво изобщо имаш против мен?

— Запомни едно, Джим, когото всички дакота наричат и Червената лисица: толкова лесно няма да можеш да ликвидираш Твърдокаменния Харка. Излез оттук! — Харка говореше бавно, без гласът му да потрепери.

— Глупаво псе! — Червеният Джим изчезна.

Когато остана сам, Харка отново се излегна, пъхна дясната си ръка под тила и докато продължаваше да гледа към незатворената врата и се ослушваше да чуе всички шумове пред прозореца на бараката той се опита да размисли. Мислите му обаче не стигнаха много далеч, защото той непрекъснато виждаше в мрака пред себе си лицето на онзи съгледвач Тобиас, съгледвача, когото Харка бе срещнал преди две години и чието цинично безразличие както към белите, така и към червените мъже го бе изпълнило тогава с ужас. По време на онази среща Харка се бе заклел пред себе си, че никога няма да стане такъв като Тобиас, дори и да се наложеше да броди отлъчен и бездомен. Нима и той сега не беше тръгнал по този път — беше ли, или не беше?

Вече наближаваше нощта и работниците започнаха да се завръщат в лагера на групи. Харка чуваше стъпките им, чу няколко вика, но гласовете бяха приглушени и потиснати. Тази вечер в лагера беше много тихо. Не раздадоха никакъв алкохол. Повечето мъже отидоха рано да спят.

Джо влезе заедно с Хенри, Матотаупа и Червения Джим в палатката, където лежеше Харка. Момчето се изтегли на края на походното легло и седна със свити колене в ъгъла до прозореца. Джо не запали светлината. Матотаупа остана край вратата, другите трима седнаха един до друг върху леглото на Джо.

— Тоя писарушка е истински идиот! — заговори сърдито Джо. — Аз, естествено, не мога да изпълня всичките си обещания пред работниците, но нещо трябва да се случи, и то веднага. Хората трябва да получат осезаемо доказателство за нашето добро желание. Аз не мога да направя магия и да изплатя закъснелите заплати от собствения си джоб, копаенето на кладенци иска време — ние бихме могли утре да се заловим с търсенето на други водни източници, но това също иска време… Трябва да се докара бира; а за това също няма пари. Нещо обаче трябва да се случи. Иначе спокойствието тук няма да трае повече от осем дни.

— Консервите са малко и лоши — констатира Хенри.

— Да, добра храна, това би било главното сега.

— Да вървим на лов за бизони! — предложи Червения Джим. — Ние сме сред прерията и сега е пролет.

Джо извърна изненадано глава към Джим.

— Добре се сети, проста работа! Трябваше и ние по-рано да се сетим за това. Няколко казана, пълни с бизонско месо и димяща супа… няколко бизонски плешки, които се въртят на огъня на шиш… това именно ни трябва! Но къде да намерим бизони?

— Възложи на мен, и аз ще ги потърся — предложи Матотаупа.

— Много добре — възлагам ти тази задача, Топ! И така, господа, да вървим сега да си лягаме и да станем утре заран много рано. Железопътната линия ще бъде построена!

Всички се изправиха. Двамата индианци напуснаха първи помещението. Времето беше сухо и нощта обещаваше да бъде мека.

— Можем да останем да спим край конете си — каза Матотаупа.

Харка поздрави своя сив жребец, загърна се в завивката си от бизонска кожа и легна край животното, което се бе разположило сред тревата. Преди да затвори очи, той погледна нататък към общия гроб, в който бяха хвърлили всички убити. Двама работници стояха още край гроба, сред тях младежът с босите крака и светлата коса. Двете фигури се очертаха като силуети на нощното небе. Харка с удоволствие би попитал младия човек още нещо, но знаеше, че баща му няма да му позволи. Затова погледна само нататък и се замисли, че ще излезе утре заран заедно с баща си да търси бизони.

Харка щеше да стане скоро на четиринадесет години. Това беше възрастта, в която индианските момчета започваха да участвуват заедно с мъжете в лова на бизони. Харка, наричан от белите мъже Хари, щеше да убива бизони. Но тези бизони, които той щеше да убие, нямаше да бъдат подредени и прибрани от жените и девойките на родна шатра за зимата. Харка щеше да стреля, а чужди мъже щяха да пекат и да ядат месото и никой още не беше решил какво щеше да стане със скъпите кожи. Може би дори и тях нямаше да дадат на ловците.

Още от четиригодишна възраст Харка бе започнал да мечтае за първия си голям лов на бизони. Той бе попаднал вече веднъж с коня си сред бягащо стадо, бе убил под ръководството на баща си дори един бизон. Но не се радваше сега на първия си голям лов. Беше решен само да се отличи на всяка цена.

Пет дни по-късно Матотаупа донесе заедно с Харка на двамата съгледвачи пани съобщението, че от югоизток се приближава стадо бизони и че веднага могат да пристъпят към приготовленията за лов. Съществуваше опасност както свободните пани, така и околните дакота да се насочат към същото стадо. Затова трябваше да действуват бързо.

Докато Матотаупа се съветваше с Джим и с Джо как да постъпят, Харка се погрижи за своя и бащиния си кон. Отведе мустангите край водата и ги остани спокойно да пият; изведе ги на най-свежата поляна, която можа да намери край лагера, в една долинка между две възвишения на почвата, където се събираше влага и затова тревата бе избуяла зелена и сочна. Тук той завърза предните крака на конете и отиде през това време сам на лов. Яде малко, само шепа месо и пи глътка вода. После свали всичките си дрехи, като остави само колана с набедреника, натърка се още веднъж основно с мас и подреди оръжията си. Нямаше да вземе със себе си нищо друго, освен лъка, който бе получил подарък от Горящата вода, вожда на сиксикау, заедно с двадесет стрели в колчана и ножа си. Това беше традиционното въоръжение на бойците на дакота по време на лов на бизони.

Харка стоеше край бараката, където живееше Джо, и чакаше съвещаващите се вътре мъже да излязат. Когато се показаха, той ги загледа внимателно. Разбира се, те също забелязаха момчето и Джо му кимна да се приближи.

— Така ли ще вървиш на лов за бизони?

— Да.

— Няма ли да си вземеш ловджийската пушка?

— Не.

— Че защо?

— Тая кримка, която ми дадохте, може да бие само дребни гризачи и бели мъже, но не става за лов на бизони.

— Ясно. Както искаш. Ако убиеш със стрелите си десет бизона, ще ти подаря една карабина, която да ти хареса.

— Ще видим.

Матотаупа съобщи плана си за лова. Той щеше да заобиколи стадото заедно с Джим, двамата пани, Харка и шестима трапери, които сам бе подбрал и които познаваха индианския начин на ловуване, и след това щяха да се впуснат в лова.

Всички отидоха да се подготвят. Харка доведе мустанга на баща си и своя. Матотаупа също беше свалил дрехите си. Той взе своята карабина, защото лъкът му бе останал в шатрите на сиксикау.

Единадесетте ловци на бизони възседнаха конете и поеха под водачеството на Матотаупа в редица един подир друг, в дъга, в югоизточна посока през прерията. У Харка се събуди ловната страст и той започна да забравя всичко останало. Вятърът облъхваше голото му тяло, сивият жребец тичаше в лек галоп заедно с останалите коне със свежи сили през степта, копитата им биеха в равномерно темпо по песъчливата почва.

Когато ездачите бяха отминали едно доста голямо разстояние, Харка дочу още отдалеч приглушения рев на бизоните. Мустангът му започна да става нервен. Сивият жребец беше добре обучен в лов на бизони, но Доста отдавна не бе излизал на лов. Сега сигурно всички спомени се съживяваха в неговото конско съзнание. Нетърпеливо, животното искаше да ускори ход, но Матотаупа задържаше равно темпото в началото на редицата и затова Харка, който яздеше четвърти поред, усмири сивия си жребец.

Ездачите примигваха, защото слънцето им грееше в лицата.

Матотаупа взе вече пушката си в ръка и се изкачи заедно със спътниците си върху едно полегато възвишение.

Без да изчакат специална заповед, единадесетте мъже извърнаха конете си и застанаха в редица.

На запад от тях пасеше стадото бизони, спокойно, безшумно. Сред него имаше прекрасни здрави бикове, но месото на биковете беше жилаво и Харка си помисли, че белите мъже ще трябва дълго да го варят, пекат и дъвчат и ще има да ругаят, ако им поднесат месото на някой водач на бизоновото стадо. Такива рога представляваха славни ловни трофеи.

Част от бизоните пасяха, други бяха легнали в тревата и преживяха. Сивокафявате им Кожи бяха покрити с прах, някои със засъхнала кал. Малките рога, които можеха да бъдат толкова опасни, се подаваха сред огромните гриви, под които очите на бизоните почти се скриваха.

Животните се поздравяваха помежду си с утрото с мощен приглушен див рев. Както бяха налягали и пасяха спокойно, те изглеждаха лесна плячка. Обаче Харка и неговият мустанг знаеха вече какво щеше да последва.

Намиращите се най-близо до ловците бизони бяха отдалечени около двеста-триста метра от тях. Водачите на стадото бяха на север, начело на стадото, а ловците се бяха появили откъм юг.

Единадесетте ездачи се спуснаха в галоп към стадото и навлязоха сред него. Всички приготвиха пушките и карабините си, само Харка изпъна лъка си. Той бе захапал вече двете следващи стрели между зъбите си, за да може, щом ловът започне истински, да стреля едно подир друго. Траперите, които нямаха автоматични пушки, а стари ловджийски, сложиха следващите патрони в устата си.

Прокънтяха първите гърмежи, изсвистя и първата стрела на Харка. Да се изпъне лъкът така силно, че стрелата да отлети с необходимата скорост, за да може да пробие кожата на един бизон, изискваше доста голямо напрежение на силите. Раната върху ръката на Харка бе зараснала, но той все пак бе накарал баща си преди това да му завърже ръката над китката с лико, за да предотврати евентуално разкъсване на белега.

Ловното поле все още се виждаше добре. Стрелата на Харка бе улучила един млад бизон зад плешката, право в сърцето. Той не можеше вече да се оглежда за останалите ловци. Матотаупа, Джим и двамата пани нададоха дивия рев на бизоновия лов и Харка също го поде.

Разположилите се в широката равнина бизони се надигнаха, изплашени от гърмежите. Останалите престанаха да пасат, извърнаха огромните си глави и замигаха с полуприкритите си очи към нападателите. Няколко силни бика заораха земята с рога така, че се надигна прах, а откъм север изреваха водачите на стадото; първият вече се приближаваше в див галоп към застрашената част на стадото. Птиците, които придружават всяко диво стадо бизони, за да търсят храна, се разлетяха на ята.

Единадесетте ловци пуснаха конете си съвсем свободни. Всичките се впуснаха в галоп сред стадото, което обърна на бяг. Никой от ездачите не държеше вече юздите. Сега те ръководеха конете само с притискане на бедрата, в което изкуство свикналите да яздят без седло ездачи бяха много подобри. Матотаупа, Джим и Харка имаха най-бързите коне. Сивият жребец на Харка имаше далеч по-малък товар от всички останали и сега честолюбивият мустанг летеше с дива ярост пред всички други. Харка нададе висок радостен възглас и повтори с цяло гърло дивия ловен рев на дакота.

Чуха се нови изстрели, надигна се прах. Водачите на стадото хвърлиха останалите бизони в бяг и ги поведоха на север. Животните галопираха с бързината на най-добри мустанги. Харка се озова посред блъсканицата на бягащото стадо. Кафявосивите гърбове се олюляваха вдясно и вляво от него, както и пред него. Дори за част от секундата той не можеше да погледне назад.

Сивият жребец бягаше с всички сили, защото сега бизоните го притискаха от всички страни.

Харка не загуби самообладание. Сам се учуди колко спокоен беше. Стреляше пресметливо и вече знаеше, че бе убил сред дивия бяг и втория бизон, общо три. Никой не можеше да го излъже след това. Стрелите му щяха да бъдат неговият знак. Сивият жребец беше невъобразимо бърз и издръжлив. И посред враждебното и възбудено стадо не забравяше школовката си да минава така край бизоните, че ездачът му да може да ги улучи в сърцето.

Харка яздеше, запращаше стрелите си и крещеше. Около него имаше само прах и бизонски тела. Той не знаеше вече нищо друго, освен че лети напред и че трябва да се прицелва и да запраща стрелата си. Нямаше понятие за нищо друго, нито за време, нито за място. Вече никой ловец не можеше да вижда останалите, никой не можеше да чува другите сред заглушителния тропот, предизвикан от копитата на спусналите се в див бяг бизони.

Досега Харка бе запратил девет от стрелите си и знаеше, че бе улучил смъртоносно двете животни. Липсваше му още едно.

Тогава се случи нещо неочаквано.

Предната част на стадото, сред която се намираше Харка, се обърка. Няколко животни забавиха бяг, другите се спуснаха още по-бързо напред. Имаше опасност сивият жребец да се заклещи сред тях. Той искаше да скочи, но нямаше достатъчно място да се засили. Харка грабна кожения си камшик и удари с него с все сила задницата на един бизон, който препречваше пътя на сивия жребец. Изплашеният бизон стъпи с предните си крака върху намиращото се пред него животно. За един миг се образува малко свободно място. Сивият жребец се извърна настрана и скочи; скочи на живот и смърт над гърбовете на два бизона на свободното място. Спъна се обаче и полетя към земята. Ездачът му също падна, но бързо се измъкна изпод тялото на коня си и отново скочи на крака. Сивият жребец също се изправи. Той бе израснал като свободен прериен кон, жилав и гъвкав. Харка яхна мустанга си. Около него все още имаше непрогледна прашна стена. До него се притискаше и блъскаше предната част на стадото в диво безредие, зад него с мощен тропот се носеше цялото стадо, пред него обаче прокънтяха ловни викове, приглушените ловни викове на ловците на дакота.

Харка веднага разбра, че сега две ловни групи се бяха нахвърлили върху стадото. Непосредствено пред него бяха изникнали дакота, които нападаха предната част на стадото и я отблъскваха назад.

При падането си със сивия жребец Харка бе загубил много от стрелите в колчана си. Все пак оставаха му още три.

А сега?

Можеше направо да побегне, да насочи мустанга си встрани. Но това не отговаряше на намеренията и характера му. Трябваше да убие най-напред поне десет бизона.

Въпреки всичко засега бизоните му отнеха възможността да разсъждава повече или да вземе каквото и да било решение. Вклинени между две ловни групи, животните-водачи побягнаха на изток и ако Харка не искаше те да го смачкат заедно с мустанга му, трябваше да се подчини на сивия си жребец и да побегне заедно с препускащите в галоп бизони на изток през прерията.

Харка се озова в предната група на бягащите на изток бизони. Изглеждаше обаче, че новодошлите дакота не смятаха да тръгнат подир тях, а след като се бяха освободили от препятствието, изникнало от блъскащата се напред и назад най-предна част на стадото, те се хвърлиха да ловуват в южна посока. Харка чуваше ловните им викове още известно време в гърба си, после гласовете заглъхнаха и около него отново нямаше нищо друго, освен сивокафяви бизонски гърбове, тъмни гриви, къси рога и под него самия един кон, който постепенно започваше да се изморява. Сега прахът беше се поразредил малко, но все още не достатъчно, та погледът достигаше само на няколко метра наоколо.

Недалеч от Харка изкрещя човешки глас тъкмо в момента, в който Харка изстреля последната си стрела върху един мощен бизон. Животното се сгромоляса, както бягаше, и създаде отново объркване сред стадото. Гласът извика още веднъж, някакъв нечленоразделен вик, приличен на ловния вик на дакота, но по-ясен.

Харка предположи, че край него все пак се намира някой от ловуващите дакота. Тъй като нямаше никакво желание да го види, пък и беше изстрелял десетата стрела и бе убил с нея десетия си бизон, той насочи сивия си жребец към създалата се сега между бягащите бизони пролука. Подгонените от див страх бизони също бяха започнали да се уморяват, кой повече, кой по-малко.

Сивият жребец следваше указанията на своя ездач и собствения си инстинкт и излезе на открито. Мина в лек галоп. Сега Харка можеше да вижда малко по-надалеч, прашните облаци започнаха да се слягат.

Групата на бягащите бизони, която се бе насочила на изток, сега мина с последните си изоставащи животни край Харка. Трополенето на копитата постепенно се изгуби в далечната степ. Откъм юг обаче се чуваха шумовете на страшна бъркотия и тупурдия. Там двете ловни групи и по-голямата част от стадото сигурно се бяха смесили в ужасно безредие сред непрогледните прашни облаци.

Харка си пое въздух задъхан. Носът, устата и гърлото му бяха задръстени и засъхнали от прах, по очите му също бе полепнал прах, косите му бяха посивели. Сивият му жребец кихна. Животното бе потънало в пот, от муцуната му капеше пяна, страните му биеха силно. Мустангът застана на място и Харка го спря, докато прахът най-после се разреди дотолкова, че той да може да вижда околността. Подкара коня си обратно към последния убит бизон.

Гледката, която се разкри пред него там, беше доста изненадваща. Животното лежеше на една страна в тревата. Беше мъртво; стрелата на Харка се бе забила както трябва. Добра плячка беше това. До мъртвия бизон стоеше, цял треперещ, непознат мустанг, потънал в пот като сивия жребец, също с капещи лиги от муцуната. Беше един пъстър кон на черни и бели петна. Ездачът му беше слязъл, бе стъпил върху тялото на бизона и разглеждаше втората стрела, която стърчеше в тила на животното и не можеше да е предизвикала смъртта на бизона. Клекналият върху мъртвия бизон човек беше млад, строен и къдрокос, съвсем гол, само с колан и набедреник и също като Харка целият покрит с прах. Имаше големи подвижни очи, които насочи сега към Харка.

Младият индианец наблюдаваше другия от коня си и го позна. Не каза обаче нито дума.

Пръв заговори момъкът върху убития бизон.

— Ето ни пак двамата заедно — каза той. — И на теб ли това ти е първият лов? Бизонът е твой. Жалко.

— Защо жалко? — попита прегракнало Харка и плю прах.

— Защото това е единствената ми стрела, с която съм улучил.

— Защо не си се научил да стреляш по-добре, Къдрокоси Чернокож?

— Твърдокаменни Харка Нощно око Убиец на вълци Стрелец по бизони Ловец на мечки! Ти си почнал да се учиш от четвъртото си лято да си служиш с лък и стрела, аз обаче едва от дванадесетото си лято. Вече не подскачам като муха на коня, ту вляво, ту вдясно, ту напред, ту назад, както тогава, когато ти се стараеше да ме научиш най-после да яздя както трябва. Сега съм излязъл на лов за бизони с нашите бойци. Ти виждаш това. Как трябва и да се стреля обаче… това още не знам. Доста е трудно. Но исках да отнеса един бизон у дома, защото в нашата шатра има много гладни жени, стари и млади, а баща ми е мъртъв.

— Непознатата мида е мъртъв?

— Той умря, Твърдокаменни Харка. Петдесетте бели мъже, които трябваше да накажат нашия бивак, го открили, когато стрелял по тях от шатрите. Убили го и го обезобразили ужасно, защото тези бели мъже са също като койотите, които разкъсват човешките трупове. Унчида ми донесе парчетата от месото и костите, останали от баща ми, и сега мразя белите мъже още повече, отколкото когато и да било преди. Аз казах, хау.

— Кои бяха другите двама? — попита Харка. Гласът му беше тих; мислите му бяха потиснати.

— Значи си видял всичко. Да, Унчида каза, че си бил там. Вторият беше единият син на Стария гарван, а третият беше едно момиче, едната от осиротелите дъщери на брата на Матотаупа. Така, сега вече знаеш всичко. Кой уби Харпстена?

— Аз.

— Ти.

— Да. На него му е добре, задето е мъртъв и задето умря геройски. Шонка твърде много му се подиграваше. Ти не биваше да ни напускаш, Твърдокаменни Харка!

Къдрокосия Чернокож гледаше неотстъпно своя връстник и някогашен другар с големите си кръгли очи. Харка не можа да издържи на погледа му.

— Къдрокоси Чернокож — каза той, като гледаше при това гривата на сивия си жребец. — Шонка е презирал брат ми като син на предател. Какво мислиш ти самият по това? Невинен ли е Матотаупа?

При последната дума Харка вдигна поглед, но сега другият сведе очи.

— Говори, Къдрокоси Чернокож, и кажи какво мислиш ти! — подкани го твърдо Харка и тъй като започна да се страхува от онова, което другият щеше да каже, гласът му прозвуча съвсем остро.

Момчето с къдравите коси гледаше тъжно и мрачно и остана безмълвно.

— Страх ли те е? — попита огорчено Харка. — Няма да те убия, макар че никак не би било трудно за мен да се справя с теб. Кажи какво мислиш?

— Матотаупа трябва да ни донесе скалпа на Червения Джим.

— Червения Джим е тук. Вземете си сами скалпа му, щом като той липсва на вашите трофейни колове! Или може би мъжете на Мечата орда не са вече никакви бойци?

Къдрокосия Чернокож преглътна отговора.

— Бъди доблестен пред мен и не кръшкай! — извика Харка. — Невинен ли е Матотаупа?

— Днес само ти вярваш в това, Харка!

— Само аз? Нима смяташ, че в мен се е заселил някакъв дух, който ми затваря очите, та да не мога да виждам повече истината? Преди две лета Червения Джим беше идвал в шатрата на Матотаупа, но и до днес той още не е намерил злато. Баща ми никога не е издавал тайната и никога няма да я издаде. Хау!

— Така е — промълви Къдрокосия Чернокож, повече за себе си, отколкото за Харка. — Трудно е вече за нас, младите, да откриваме истината, след като храбрите и опитни мъже не са единни помежду си.

— Не си мислете, обаче, че мога да живея във вашите шатри като син на предател. Една дума от Шонка — и бих му отговорил с ножа си! — Харка изрече това, но гърлото му веднага се сви.

Неочаквано той се смъкна от гърба на сивия си жребец, приближи се до убития бизон, извади от кожата му ловната си стрела, която бе улучила сърцето на бизона, и каза:

— Бизонът е твой. Хау!

Върна се веднага при мустанга си, яхна го и го подкара бързо.

При това Харка из един път скъса всички нишки на мислите и чувствата си и се превърна само в слух дали още можеше да се чуе нещо от стадото и лова, които съвсем бе забравил през последните няколко минути. Струваше му се, че борбата се бе завързала на юг, а на запад бизоновото стадо се оттегляше с тропот към далечината. Харка смяташе за свой дълг да избърза към баща си и другарите му, които сигурно бяха влезли в бой с ловците на дакота. Подтикна отново сивия си жребец в бърз галоп и се понесе към ширналото се ловно поле, на юг през разораната от копита земя, край множество убити бизони.

Когато достигна мястото, където предполагаше, че се води боят, не чу никакви бойни възгласи, нито удари на копита. Огледа се наоколо.

Лесно разпозна, въпреки спускащия се вече здрач, голяма група хора, които седяха заедно в една от долините на вълнистата прерия. Повечето от тях бяха индианци, но се виждаха и бели. Те сякаш се съвещаваха; неколцина се събраха в по-малък кръг и запушиха.

Харка насочи коня си натам.

Когато достигна долината, той веднага видя, че почти всички индианци бяха дакота. Но можа да различи сред тях само двама от Мечата орда и те не се числяха към най-знатните бойци. Значи, Мечата орда бе взела участие в лова заедно с други племенни групи само с няколко свои мъже и младежи. В по-тесния кръг от съвещаващи се от страна на представителите на строителите на железопътната линия седяха само един по-възрастен трапер и двамата пани, Матотаупа и Джим ги нямаше. Може би не искаха да дразнят бойците на дакота, като видят предателя и златотърсача.

Преговорите, изглежда, се водеха, в мир и спокойствие. Харка не биваше да се приближи към кръга на съвещаващите се. Не можеше да открие никъде баща си. Съзря обаче единия от траперите, излезли заедно с групата на лов. Мъжът поздрави младия индианец.

— Ето те най-после, Хари! Е, ще стигнат ли за карабината?

— Не.

— Не! Че ние преброихме само пътем девет бизона, убити от твоите стрели!

— Десетият ми липсва.

— Жалко. Все пак Джо може би ще се остави да го уговорим.

— Няма да говоря с него.

— Своенравно момче си ти. Но си те бива! На четиринадесет години! Девет стрели — девет бизона! Дълго има да се говори за това… Впрочем баща ти се върна в станцията. Отиде да събуди там ония флегми, за да не се оставят да ги смажат бизоните по обратния си път! Едната голяма палатка, изглежда, все пак пострада.

— Какво преговаряте тук?

— Разбрахме се вече с тия дакота. Всеки ще прибере бизоните, които е застрелял. Веднъж поне трябва да се разберем по мирно и по тихо.

— Нима не се бихте помежду си?

— Малко се посдърпахме, но убити няма. И без това бизоните ни създадоха достатъчно работа. Накрая се чувствувахме като в лудница — бизони, коне, ездачи, кой отгоре, кой отдолу! По чудо минахме без повече нещастни случаи.

— Без повече? Значи, все пак е имало?

— Незначителни. Само на Джим един бизон му разпори с рога си лявото бедро. Кръвта му течеше като от заклана свиня. Но успяхме да го бинтоваме навреме и само след няколко седмици отново ще бъде предишният Джим.

Харка се сбогува накъсо и пое обратния път към станцията.

Там се погрижи най-напред за плувналия си в пот кон, след това сам той се изкъпа и накрая отиде да потърси баща си. Междувременно вече се бе стъмнило, но в лагера още работеха, тъй като група бизони наистина бяха стъпкали голямата палатка, пред която стоеше масата с водещия списъците чиновник. През големия плац минаваха бизонски следи.

Харка не можа да намери баща си, макар че дълго го дири, и най-после научи, че Матотаупа бил в бараката на Джим да се грижи за него.

Момчето нямаше желание да отиде там и тръгна като без посока и уж случайно мина и край общия гроб, който бе означен с обикновен дървен кръст. Младият работник обаче не беше там.

Харка изнесе всичките си оръжия и се готвеше отново да легне да спи край сивия си жребец. Но ето че отнякъде се зададе Хенри.

— Хари! — извика му младият инженер още отдалеч. — Хари! Та това е прекрасно! Ти ще се прочуеш! На четиринадесет години да убиеш девет бизона с девет стрели! — Той дотича при него. — Баща ти ще се пукне от гордост със своя син!

Харка се облегна на сивия си жребец.

— Какво си се развикал толкова? — рече той.

Хенри се разсмя.

— Великолепно! Разбира се, че ще получиш новата карабина!

— Десетият ми липсва — отвърна остро Харка.

— Десетият! Та това беше само шега! Никой от нас не е разчитал, че ще убиеш и пет бизона!

— Аз няма да си играя на шикалки с Джо Браун. Казах, хау!

— Хари, ти скоро ще станеш най-добрият ловец в цялата околност на Плат. Но в същото време си чувствителен като порцеланова статуетка! Това не е хубаво за мъж! Ела, ще пийнем по една за приключването на стачката и за успеха на бизоновия лов! И баща ти е там. Ще дойдеш ли?

— Не.

— Жалко. Тогава лека нощ! — Хенри тръгна към бараката.

Харка потупа още веднъж сивия си жребец по врата, остави го да легне и си подреди постеля от бизоновата завивка край мустанга. Беше много уморен и спа непробудно до развиделяване.

Когато се събуди, той разбра, че баща му не бе идвал през нощта.

Харка се погрижи отново за конете и се изкъпа. После тръгна да търси Джо. Беше убил девет бизона за строителния лагер и нямаше намерение да не получи съвсем нищо от голямата плячка, макар че се отказа поради някакво необяснимо упорство от новата карабина.

Джо стана сравнително късно, беше още малко махмурлия и се приближи към останалите си колеги от ръководството на обекта, без да обърне внимание на младия индианец, Харка бе възпитан твърде строго да спазва законите на учтивостта, за да може да нахалствува в подобен случай, макар че решението му за бизоните не търпеше отлагане, тъй като мъжете, които трябваше да приберат месото, вече се готвеха за път.

Харка разбра, че преди пладне нямаше изглед да поговори с Джо Браун.

Тръгна из лагера напосоки, като разсъждаваше как най-добре да постъпи. Мисълта, че баща му отново беше пил през нощта, го терзаеше, но той отблъсна със сила вълнуващите го мисли и чувства някъде далече в подсъзнанието си, където се събираше всичко неизказано и непреодоляно у него като в някакво дълбоко езеро, а може би и като в някакво гниещо блато, което можеше да стане опасно. Той се насочи към задачите си за през деня, за да събере сили да живее.

Тъй като Браун щеше да бъде зает през следващите няколко часа, Харка просто подкара коня си заедно със снабдителната колона към мястото, където бяха провели лова. Бойците на дакота вече бяха идвали през нощта, за да приберат плячката си. Сега не се виждаше никой от тях. Харка яздеше с трапера, с когото бе разговарял предишния ден. Когато спряха конете, мъжът разбра, че младият индианец иска да му каже нещо.

— Кажи? — подкани той Харка.

— Мога ли да взема за себе си мозъка и дробовете на бизоните, които аз убих?

— Искаш мозъка и дроба? А езиците не искаш ли?

— Не, езиците не искам.

— Тогава ще делим наполовина. Аз ще взема езиците, ти ще вземеш мозъците и дробовете. Ще дереш ли?

— Да. Искам да взема също така и кожите и рогата. От месото не искам нищо. Аз си бия дребен дивеч.

— Както искаш. Ние и без това не можем да използуваме кожите. Какво да ги правим? Тук няма търговец, комуто да ги продадем. Ти какво ще правиш с тях?

— Ще ги отнеса в бивака на пани и ще ги дам да ми ги ощавят. Искам да приготвя шатра за баща си и за мен.

— Я виж ти! Мога ли да ти дам и две кожи от моите бизони, да ги отнесеш за щавене?

— Както искаш. Ще подаря една кожа на жените на пани за работата им.

— Е, тя ще бъде една от твоите девет, съгласен ли си?

— Хау.

Траперът замига към момчето.

— С тебе може да се разбира човек, и то не само по време на лов! Можеш да разчиташ на мен, ако Джим почне да се заяжда с теб.

— Добре.

Харка имаше работа през целия ден чак до късно през нощта. Да се одере бизон чисто и според правилата, не беше лесна работа. Когато свърши, той натовари кожите върху товарните коне. Мозъците и дроба обаче не искаше да откарва в лагера. Затова се разположи край товарните коне, накладе малък огън и изпече деликатесите. Траперът се приближи.

— Всичко ли ще изядеш наведнъж?

— Да.

— Добър апетит. Здрав стомах имаш. И кога ще ядеш после пак?

— В други ден.

Харка яде с наслада. В лагера не можеха да му предложат нищо, което да отговаря на вкуса му. Занапред той смяташе отново да се грижи сам за прехраната си, както беше правил и край блокхауса на Беззъбия Бен.

Вече беше минало полунощ, когато последните месни доставки пристигнаха в лагера. Харка срещна Джо, но тъй като нямаше вече никаква молба към инженера, заобиколи. Намери баща си край конете.

Матотаупа искаше да го похвали за големия му успех по време на лова, но когато видя затвореното лице на сина си, думите останаха на гърлото му. Той се престори, сякаш веднага ще заспи, и придърпа кожената завивка над лицето си. Беше му неприятно. Макар че бе обещал на сина си да не пие никога вече от тайнствената вода, той отново бе пил и отново бе загубил разума си и се бе събудил чак след дълги часове, в стаичката на Джим, където го бяха положили мъжете, вече съвсем пиян. Джим се беше нахвърлил грубо от болничното си ложе към събудилия се индианец — няма ли най-после да остави това пиене?! Междувременно той, Джим, едва не бил загинал от жажда. Никой не се интересувал от него; нима искат да го оставят да пукне? Матотаупа веднага бе предложил да се погрижи за своя бял брат, но Джим го бе изпъдил и бе поискал да му изпратят да се грижат за него Бил Петльобореца и неговата любима. Сега те бяха край Джим.

Топ обаче лежеше гръб о гръб със своя син Хари и както му беше лошо и неприятно, у него се промъкна мисълта, че в тази вода все пак се е заселило някакво тайнство. Тази мисъл искаше да скочи върху тила му и да го убие и той със сила я отърси от себе си.