Лизелоте Велскопф-Хенрих
Топ и Хари (21)

Прокудени

Следващите летни дни отминаваха все едни и същи. Нощем Матотаупа убиваше вълци, денем ходеше на лов за прерийни кокошки и антилопи. Не чувствуваха липса на храна. Когато Камък с рога възстанови силите си дотолкова, че отново можеше да си служи с оръжието, Матотаупа почна да се отдалечава на по-дълги разстояния. Разузнавайки околността, той научи, че по време на големия лов на бизони се бе стигнало до кървави стълкновения между дакота и черните ходила.

С пълното оздравяване на младия боец изникна неизбежният въпрос за какво му бе нужен възвърнатият живот. Въпросът стоеше като голяма заплаха.

Беше вечер, една от онези хладни вечери на края на лятото. Яростта на жегата вече се бе пречупила. Студът дебнеше засега, изчаквайки да дойде неговото време. Всичко сякаш се бе превърнало в някакво трептене, в някаква измамна, забулена от чудесата на приятното слънце хармония, преди да се разразят зимните бури.

Матотаупа накладе малък огън. Двамата индианци седнаха край него и запушиха. При това всеки имаше достатъчно време да наблюдава замислено другия. Сега баща и син бяха почти еднакво високи, Камък с рога все още малко по-строен, отколкото заслабналият Матотаупа. Младият боец беше двадесетгодишен, баща му — на четиридесет и две. И двамата изглеждаха по-възрастни, отколкото бяха, но по различен начин. Синът изглеждаше по-сериозен и по-затворен в себе си, отколкото това подхождаше на възрастта му, закален, устойчив и жилав като дивеч. Бащата беше някак си отпуснат. Не само чувствата, а и чертите на лицето му бяха станали по-отпуснати, по-несигурни. Силата му бе отслабнала и макар все още да бе необикновена на моменти, не можеше да се разчита на нея както по-рано. Със сивите кичури в косите си Матотаупа приличаше на петдесетгодишен. Както седеше сега край огъня, с наведена глава и с отпуснати рамене, той изглеждаше уморен и тъжен. Камък с рога изпитваше срам, задето баща му бе останал край него и му бе спасил живота. Освен това носеше в себе си цял куп неразрешени въпроси, обаче правото бе на бащата, като по-възрастен, да отвори разговор, който да се разшири извън кръга на разменяните най-необходими думи във връзка с ежедневието.

Изглежда, Матотаупа отново си бе възвърнал възможността да чете мислите на сина си.

— Имаш ли някакви въпроси? — попита той.

Трудно бе на Камък с рога да изрече въпроса, който искаше да зададе пръв, защото не можеше да забрави упрека, който неговият баща му бе отправил пред други хора, но все пак се реши да запита:

— Кой ти каза, че белите мъже не те търсят вече и че не са идвали да питат за теб и при хората на сиксикау?

Матотаупа вдигна глава. Той оцени високо това, че синът му бе готов да признае опущението си.

— Главните вождове на сиксикау ми го казаха. Бях отишъл при тях. Бяха ме освободили като съгледвач. Обикалях наоколо без цел и един ден научих за голямото празненство. Тогава реших да проверя дали ще ме приемат, защото исках да видя още веднъж Тасунка-витко и да се бия с него — също както някога. Сиксикау ме приеха.

Матотаупа направи малка пауза.

— А исках да се срещна и с теб, Камък с рога — прибави той след това открито. — Не съм присъствувал, когато са те приели за боец.

— А сега отново ли ще се върнеш при сиксикау?

Матотаупа си играеше с клоните, които бе приготвил, но не ги хвърли в огъня, така че жаравата, която не се подкладе наново, проблясваше само червеникаво между пепелта. Матотаупа знаеше вече какво трябваше да отговори на въпроса на сина си. „Не!“ — трябваше да отвърне той и трябваше също така да добави: „Няма да се върна при сиксикау, макар че те биха приели човека, който пръв стреля в слънцето. Те много добре знаят, че този човек мрази истински бойците на дакота, много по-силно от сина си, и че той не би могъл да премине на другата страна, защото дакота го смятат за предател. Но аз няма да отида при сиксикау. Техният заклинател искаше да убие моя син. Днес за мен няма да бъде вече трудно да се откажа от възможността да живея при черните ходила. Те нямат ракия. А аз отново изпитвам нужда от нея и дори само за миризмата на една-единствена капка бих яздил цял ден.“ Всичко това премисли Матотаупа, преди да отговори това: „Не!“

Камък с рога чакаше. От мислите, които преминаха през главата на Матотаупа, върху лицето му отново се появи изразът на презрение към хората и на подигравка над себе си, който израз стряскаше сина.

— Не, няма да се върна при сиксикау — каза най-после Матотаупа натъртено. — Сега те се бият срещу дакота, но не заради Матотаупа, както бяха казали, а заради бизоните.

— Шарлеман ме излъга. — Камък с рога каза това, сякаш искаше да доизкаже нещо пропуснато.

— И аз разбрах това.

— Теб обаче, Матотаупа, те излъга Червения Джим.

— Защото той самият е бил излъган. Шарлеман успял да измами и него.

Тонът на Матотаупа, след като бе произнесено името на Джим, отново звучеше раздразнено. Настроението му се менеше много бързо. Той хвърли наръч клони в огъня и попита сина си:

— Ти какво ще правиш занапред?

Камък с рога бе имал достатъчно време, за да изясни пред себе си какво в неговия живот бе още действителност за него и кои надежди не бяха вече възможни.

— Ще отида в Черните хълмове — отвърна той без колебание. — Ще живея там като рис сред гората и ще убивам всеки, който дойде да търси злато! Всеки! Разбра ли ме?

Матотаупа сбърчи чело.

— Хау, разбрах те. Ти ми се закле още когато беше момче, че няма да убиваш моя бял брат, освен ако аз сам не пожелая това. Е, добре. Ако го срещнеш като търсач на злато при моята тайна, убий го. Няма да го срещнеш обаче, защото той изобщо не търси злато.

След дълга пауза Камък с рога от своя страна запита:

— Какво ще правиш ти занапред, Матотаупа?

— Искам да знаеш какво ще правя. Ще руша пътя на огнения кон, чийто строеж ние с теб охранявахме. Те казват, че нямали нужда повече от съгледвачи. Е, добре, нека видят какво ще им се случи без съгледвачи!

— Значи, и ти ще се биеш срещу белите мъже?

Скрита, неиздадена дори в тона на гласа му надежда изникна у младия боец, че отново може да намери общ език с баща си, след като и двамата имаха един и същ враг.

— Белите мъже също така не са единни помежду си, както и дакота и сиксикау — продължи намръщено Матотаупа. — Аз ще се бия с онези, които са мои братя, срещу други.

У Камък с рога се надигна подозрение, което разби всичките му надежди.

— Ще пиеш ли пак с тези твои бели братя, татко?

Матотаупа скочи. Разтърси го гняв, защото го бяха улучили на болното място.

— Да, ще пия! Казвам ти го, хау!

Той започна да се смее с подигравка над себе си, огорчен от сина си, който му бе задал въпроса по този начин. Смя се гръмко, продължително, отчаяно и като умопобъркан и в чертите на лицето му отново се върна онзи израз, който бе неразбираем и така отблъскваше сина му.

— Ще се разделиш ли сега завинаги с баща си?

— Можем от време на време да се виждаме — каза Камък с рога. — Когато си трезвен и когато си сам — без Червената лисица!

На другата заран след този разговор, без да разменят повече нито дума, баща и син приготвиха мустангите и сухата си храна и поеха дългия път на юг. Целта и на двамата беше в същата посока. Матотаупа яздеше на своя бял кон напред, Камък с рога го следваше, като водеше за юздата бялата кобила, натоварена с багажа. Черното куче тичаше след тях.

Язденето на двамата индианци не минаваше без трудности. Кулестият жребец се разтърсваше от ярост, задето трябваше да върви втори след белия кон. Жребецът непрекъснато бе неспокоен и непокорен и ездачът му трябваше по цял ден да се занимава с него. Камък с рога не искаше обаче да помоли баща си да го остави да мине той напред, пък и смяташе, че кулестият трябва да се научи най-после да върви в редица като всеки друг индиански кон. Но това никак не можеше да се постигне лесно. Борбата с жребеца продължаваше от ден на ден. Дори когато мустангът изглеждаше примирен, това все пак беше само почивка в неговото негодувание, което той отново проявяваше след това по някакъв изненадващ начин.

Целта на двамата индианци — Черните хълмове и западният прериен участък на Юниън Пасифик — се намираше в земите на дакота, където за двамата ездачи непрекъснато имаше опасност, че може да ги открият, заловят и убият. Затова в продължение на няколкоседмичната си езда те трябваше да проявяват непрекъсната предпазливост. Нямаше вече за какво да разговарят, освен да си разменят няколкото неизбежни за съвместните им действия думи.

Дните и нощите застудяха и зимата обяви с бури и първите снеговалежи започването на своето царство. Вече бе дошъл денят, когато баща и син трябваше да се разделят, ако всеки от тях все още смяташе да осъществи намерението си.

След една нощ, през която двамата мъже бяха затрупани от сняг заедно с трите коня и кучето и с доста труд си проправиха път от преспата, Матотаупа попита сина си:

— Отиваш ли в Черните хълмове?

Обраслият с гори планински масив вече се очертаваше в далечината.

— Отивам там и вече ти казах защо.

Около ъглите на устата на Матотаупа нещо потрепна.

— Аз пък отивам в блокхауса на Беззъбия Бен и ще прекарам там зимата. Когато снегът отново се разтопи, ще отида в прерията, където минава огненият кон. Ще се срещнем ли отново?

— Щом мине зимата, през месеца на болните очи^[1], на мястото, където по-рано бе разположен лагерът на станцията — предложи Камък с рога и скри какво мислеше за намерението на баща си за през зимата.

Матотаупа беше съгласен с предложението.

— Добре. Мога ли да взема товарния кон със себе си в блокхауса?

— Бялата кобила ли? За какво?

— Ще я разменя там. Ти и без това не можеш да я използуваш в планината.

— Да я размениш? Не. Вземи каквото искаш, плащай с каквото искаш, но не и с мустанга, който Горящата вода ми подари в деня, когато ме приеха за боец. Щом като искаш да размениш кобилата за бренди, по-добре да я оставя свободна сред гората.

Матотаупа се извърна, сложи снежните плазове на краката си и изведе своя бял жребец от навеяната и покрита с нов сняг местност. После яхна коня и се понесе на юг.

Камък с рога проследи баща си с поглед, докато той изчезна на хоризонта.

Момъкът остана на мястото си и смяташе да тръгне едва под закрилата на нощта. Наистина прериите, незащитени от бурите, бяха безлюдни, пък и никакъв дакота не оставаше тук през зимата. Но Камък с рога имаше намерение да се приближи към Черните хълмове, където се разполагаха много биваци за презимуване. Трябваше да се пази там от техните съгледвачи. Да живее като враг на дакота и същевременно като враг на белите мъже в продължение на години сред планинските гори, изглеждаше почти невъзможно. Преди няколко години Матотаупа и Джим бяха намерили подслон за една зима в пещерата, която смятаха за убежище на Великата мечка, и бяха надхитрили бойците на дакота с ужаса от пребиваващия там дух. Би ли успяла подобна хитрост втори път обаче, беше твърде несигурно. Затова Камък с рога потърси други средства, за да изпълни намерението си. Беше дръзко смел, но все пак нямаше намерение да се самоубива.

Когато се спусна нощта, той вече бе начертал своя план. За онова, което смяташе да стори, той освободи от всякакъв товар и юзда и двата коня — кулестия жребец и бялата кобила — и събра всичко, което имаше и което щеше да му бъде неизбежно необходимо, и го натовари на раменете си. Така се запромъква от едно възвишение към друго по потайни пътеки към обраслия с гори планински масив. Двата коня и кучето го следваха. Кулестият жребец приемаше своя господар като някакво яко стадно животно, като някакъв жребец-водач, единствения, когото той признаваше, и по инстинкт се държеше за него. Бялата кобила следваше непрекъснато кулестия жребец, а кучето ги следваше, подчинявайки се на природата и интереса си. И трите животни обаче не държаха определена посока, а се отклоняваха насам и натам, пасяха и ходеха на водопой. При това те се стараеха да не изпускат господаря от погледа и обонянието си. Кулестият жребец бе доволен, че никой вече не го принуждава да върви в редица. Играеше весело с бялата кобила, препускаше през височини и долини и се връщаше обратно с горда походка.

Съпровождан така от конете, Камък с рога напредваше през цялата нощ. Денем почиваше скрит някъде и принуждаваше и животните да лягат край него. Щом паднеше нощният мрак, отново тръгваше на път и пускаше на свобода конете и кучето. Така се придвижва първата, втората, а след това и третата нощ, незабелязан от никого. Вече се бе приближил до гористия планински масив.

Когато наближи полунощ, някакъв шум привлече вниманието му. Той долепи ухо до земята и скоро се убеди, че откъм Черните хълмове насам галопираше с дълги скокове група от четирима до шестима ездачи. Кулестият жребец стоеше под лунната светлина върху едно възвишение и се излагаше открито за погледите на приближаващите се, които, както индианецът предполагаше, не можеше да не са забелязали вече животното, изправено в цял ръст, с изпълнената в очаквателно напрежение стойка, от която то самото веднага можеше да премине в галоп и да изпревари всеки преследвач. Бялата кобила бе изтичала върху същото възвишение и се бе спряла малко по-назад.

Камък с рога предположи, че приближаващите се са индианци. По шума от ударите на копитата можеше да се заключи, че те яздят в редица един подир друг коне с неподковани копита. Сигурно бяха петима ездачи. Ако кулестият жребец не бе привлякъл вниманието им, то те не бяха никакви мъже! Камък с рога не можеше да види още групата им, защото ездачите се прикриваха зад вълнистите възвишения.

Прерийният терен беше песъчлив, донякъде вече каменист. Камък с рога подбра пет-шест удобни камъка, скри ги в кесията на колана си и остави на земята всичкия багаж, който носеше, дори и лъка. Пушката си прехвърли с ремъка на калъфа през рамо. Притича, ниско приведен, с големи скокове насреща на приближаващите се в галоп ездачи. Така, както се приближаваха сега, той предположи, че имат намерение да заобиколят кулестия жребец и кобилата в ниската долина, да обгърнат от всички страни в кръг гребена на възвишението и да изловят прекрасните животни с ласата си. Застаналите спокойно на място коне представляваха благоприятна за тях възможност. Навярно това бяха съгледвачи на дакота, които бяха наблюдавали свободните мустанги още през миналата нощ и не бяха забелязали никакъв пазач наблизо.

Сега шумът на приближаващите се конски копита увери ослушващия се индианец как щяха да се приближат ездачите. Той се скри по техния път зад един затрупан със сняг храст, който предлагаше добро прикритие, и зачака. Събраните камъни му бяха под ръка.

Петимата ездачи се приближиха с тропот и ту сняг, ту прах излиташе във въздуха. Камък с рога ги видя, докато те не можеха да го забележат. Бяха петима дакота, полуголи, млади, но явно отличили се вече бойци, за което говореха перата, стърчащи от тила им, и прекрасните им мустанги. Всички държаха ласо в ръка и яздеха на късо разстояние един зад друг. Скоро обаче те щяха да разтеглят редицата си, за да заобиколят кулестия жребец и кобилата. Преди това Камък с рога трябваше да изпълни своя план.

Неподозиращи нищо, хипнотизирани от вида на жребеца на височината, петимата прелетяха край заснежения храст и скрития зад него човек. Едва последният ездач премина край него, Камък с рога скочи и започна да запраща един подир друг камъните с ръка, много бързо, с голяма сила и сигурно като нож или томахавка. Улучи четирима ездачи по тила с такава сила, че те се повалиха, най-напред последният, после следващият, докато остана само първият. Когато и четиримата паднаха от конете, Камък с рога изтича с големи скокове напред. Първият ездач забеляза, че нещо не беше в ред зад него, и се обърна от гърба на коня си назад. В това време примката на ласото се затегна около тялото и ръцете му и той бе откъснат със завързани ръце от галопиращия кон. Преди още да осъзнае напълно какво се беше случило, ръцете и краката му бяха овързани и ласото отново изтеглено.

Камък с рога се огледа за четиримата повалени ездачи. Те лежаха още в тревата и снега, двама от тях като мъртви. Единият се бе обърнал от гърба върху корема си, четвъртият тъкмо се изправяше на колене. Камък с рога го сграби най-напред изотзад и дръпна ръцете му на гърба. Настана съвсем кратка борба, при която мъжът с вързаните ръце се мъчеше да се освободи. За всеки случай Камък с рога върза ръцете и краката на всички останали.

За конете, които бяха избягали малко напред и сега се спряха в колебание, той не се погрижи на първо време.

Събра оръжията на пленниците си и пристъпи с тях към младия боец, който бе водил групата и сега лежеше с отворени очи, с престорено равнодушие, овързан върху замръзналата, леко заснежена песъчлива почва. Това беше единственият боец, който бе останал в съзнание. За да го запази в това състояние, Камък с рога го бе заловил с ласото си. Сега победителят остави на земята оръжията на купчинка до този пленник, донесе собствените си вещи, седна край тях и напълни лулата си.

Вързаният млад боец се преструваше, че не обръща никакво внимание на всичко това. Победителят му, който искаше да му остави време да свикне с изненадващото и не много приятно за него положение, продължи да пуши спокойно. В светлата нощ той разгледа внимателно пленника си. Младият човек имаше енергично и открито лице; не беше по-възрастен от двадесет и пет години. Кожените мокасини, високите легини и коланът му бяха грижливо изработени. На врата си той носеше огърлица от мечи нокти, макар и не на сива мечка. В превръзката на челото му от змийска кожа стърчаха забодени соколови пера. Камък с рога го позна. Този млад боец бе участвувал в голямото тържество и се бе числил към тима на Сина на Антилопата. Той беше роднина на Макпиалута, главния вожд, който се ползуваше с голямо уважение. Без съмнение и пленникът бе познал Камък с рога; но с нищо не се издаде.

— Ние се познаваме — заговори го Камък с рога. — Ти си Орлово око, братовият син на Макпиалута. Аз съм синът на Матотаупа. Привлякох твоите бойци и тебе с моя кулест жребец и ви плених, защото искам да ви кажа нещо. Трябва да бъдете спокойни, за да го чуете.

Вързаният млад боец се изправи с един тласък на тялото.

— Можеш да говориш каквото си искаш — отвърна той мрачно и високомерно, сякаш не той лежеше вързан, а победителят му. — Твоят език всякога ще си остане разцепен и аз никога няма да вярвам на лъжите на един човек, чийто баща е предател.

— Дали ще ми вярваш, или не, това за мен няма значение — отвърна Камък с рога, видимо незасегнат от обвинението. — Наистина съвсем ми е безразлично. Но ще пусна и теб, и твоите бойци, макар че много лесно бих могъл да ви убия и да ви прибера скалповете. Можех да го направя още по-просто, като ви поваля направо със стрелите си. Но не исках да го сторя. Ти ще трябва да чуеш спокойно онова, което ще ти кажа, и тъй като ще трябва да съобщиш всичко, което се случи тук, на твоите вождове, ще трябва да им повториш и моите думи. Това ми е достатъчно, повече не искам. Именно с тази цел ви излових. Вие бяхте малко неблагоразумия. Трябваше да си помислите, че един мустанг не се разхожда само по своя воля нощем и че там, където е кулестият жребец, съм и аз. Тъй като той се движи свободен, вие сте се надявали да намерите само трупа ми, а може би сте се надявали, че вече съм нахранил с месата си там горе в прериите на Жълтокаменната река койотите и лешоядите. Само че малко сте се поизлъгали, сега сами се убедихте в това. И така, слушай! Аз отивам в Черните хълмове. Занапред ще се настаня в пещерата над поляната на южния склон и ще убивам всеки бял човек, когото намеря в горите на Черните хълмове. Дакота няма да убивам. Аз казах, хау! Кажи това на твоите вождове Татанка-йотанка и Макпиалута и преди всичко на Тасунка-витко. Ако Тасунка-витко все още желае да се бие с мен, аз съм готов. Нека изпрати някой да ми нарисува неговия знак с червена боя на скалата под пещерата и още на другия ден аз ще бъда при него. Вие можете и да се опитате да ме убиете, както се убива дивеч при хайка. Това може да ви се удаде някой ден, но ще трябва да пожертвувате за целта много бойци. Можете да ме оставите да живея, тогава ще измрат много бели мъже, тръгнали да търсят злото. Така че — избирайте. Във вашите шатри няма да се върна, освен ако признаете, че Матотаупа е невинен и сте го осъдили несправедливо. Не съм син на предател. Аз казах. Така. А сега, вървете си!

Камък с рога освободи пленниците и отново им излови конете. Младите дакота подкараха мустангите ходом към Черните хълмове.

Камък с рога не ги последва веднага. Остана край своите мустанги през цялата нощ, на следващия ден и още една нощ сред зимната прерия. Едва на втория ден пое, без никакви предохранителни мерки, пътя към гористите планини. Прекоси първите гористи ивици и стигна до реката, която извиваше около планинския масив.

Остави двата си мустанга да се покатерят по обраслия склон, без да слиза засега от коня си. Чак когато достигнаха най-стръмните и най-трудно проходими места, той тръгна пеша, като водеше кулестия жребец за юздата. Заобиколи една отвесна скала, по средата на която зееше тъмна дупка, и стигна височината над нея. Тук той остави конете да го чакат и тръгна да обикаля наоколо да търси следи. Не откри обаче нищо, а пък старите следи бяха оставени от индианци. Така продължи пътя си по-нататък. Изкачва се още дълго и най-после достигна една сурова ветровита височина, където високи и нискостеблени дървета упорито устояваха на напорите на бурите и на снеговете. Тук той се спря и пусна конете на свобода.

Беше нощ.

Мустангите бяха гладни и заскубаха мъховете. Кучето веднага тръгна да обикаля наоколо и навярно намери мърша в храстите. То също ядеше вече. Камък с рога похапна малко пемикан^[2].

След като засити засега по този начин глада си, той заразглежда един голям, обрасъл с мъхове камък. Камъкът беше замръзнал здраво. Доста сили трябваше, да употреби Камък с рога, за да го поразклати и изправи нагоре. Когато отворът, който се показа под камъка, стана достатъчно широк, за да може слаб човек да се промъкне през него, Камък с рога се пъхна вътре и пренесе вещите си в подземния коридор. Тук щеше да бъде занапред неговото временно убежище. Покатери се отново навън и затвори здраво с големия камък скрития вход към пещерата, който неговият баща му бе показал някога. Постара се най-внимателно да не остави никакви следи и да не може да наведе никого на мисълта, че каменният блок крие някаква тайна. Изтри всички следи, без да бърза. След като свърши всичко така, че сам остана доволен от работата си и не можеше да открие никаква следа, облече кожената си дреха и се облегна на едно дърво. Вятърът шумолеше през върхарите на дърветата, совите излязоха на лов. Той беше съвсем сам и започна да разсъждава.

Имаше много време занапред. Зимата, която бе достатъчно неприветлива, за да плаши повечето бели ловци и търсачи на злато, едва-що започваше и индианецът не можеше да разчита, че ще има да се сблъска през следващите месеци с много врагове. Приятели, с които да прекарва времето си, нямаше. В шатрите на дакота, където смятаха Камък с рога за син на предател, нямаше намерение да се мярка, макар и да бе видно, че водените от Тасунка-витко, Татанка-йотанка и Макпиалута племенни групи в Черните хълмове не се отнасяха към него като към враг, нито имаха намерение да го заловят или да го убият. Бяха го оставили да навлезе спокойно в планинските гори. Камък с рога можеше и трябваше да ходи на лов, за да си осигури прехраната и да пази от хищници двата си мустанга. Можеше и смяташе да обикаля наоколо, за да унищожава всеки бял, когото срещнеше по тези места. Това беше задачата, която си постави. Единствената задача, която му бе останала. Той беше вече само боец, само една силна воля и остър ум, само една система от много добре закалени жили и мускули, система от бързо реагиращи сетива и нерви, които направляваха оръжието, за да убива. Освен това не беше повече нищо друго. В действителност той не беше вече никакъв син, макар че смяташе да вижда баща си всяка година по веднъж. Не беше вече никакъв брат. Нямаше да има шатра, нямаше да се бори да спечели някоя жена. Какво значение щеше да има всъщност занапред това дали ще живее, или ще умре? Омразата беше безполезна страст, пък и Камък с рога знаеше твърде много. Знаеше, че може да убива бели мъже, но знаеше също така, че непрекъснато щяха да идват все повече бели мъже. Онова, което той вършеше от омраза, в последна сметка се оказваше безполезно. Приятелство и любов обаче бяха зачеркнати от неговия живот, защото той бе изключен от всяка общност. Каква полза имаше от това, че бе станал боец, че бе спечелил съревнованието във всички игри, че бе устоял на Танца на слънцето и че се издигаше над останалите мъже?

Той беше сам, син на предател и отвред подозиран като предател.

Обзе го огорчение, каквото никого досега не бе изпитвал. Ако беше по-волен характер, можеше още веднъж през живота си да се наплаче, както бе сторил това като дванадесетгодишно момче при сбогуването си с планинската долина, където бе живял заедно с баща си едно цяло лято, изпълнен с голяма надежда. Обаче той не бе приел държането на боец само външно. Тежкият живот бе оставил върху него такъв отпечатък, че той би изпитал срам пред себе си да се поддаде, на чувствата си и да заплаче дори тук сред пълната самота. Очите му останаха сухи. Толкова сухи, че почти го болеше да раздвижи клепачите си. Мислите му взеха друга насока и от тях израсна твърдо решение да оказва занапред отпор на всички и на всичко.

Когато слънцето изгря, той не го погледна. Отведе животните до близкия извор, пи след тях и нареди на животните да останат там. Върна се до каменния блок, съблече отново кожената си дреха и се вмъкна в пещерата, която искаше да претърси и проучи по-навътре като свое бъдещо убежище.

Придвижваше се лесно в пълния мрак, макар че бе минал по този дълъг и труден път само един-единствен път преди години заедно с баща си. Коридорът слизаше дълбоко навътре, чак до разклоненията. Камък с рога избра да продължи по тесния и ронлив коридор, за който знаеше, че води към едно по-голямо помещение. Оттук можеше да прониква само бавно напред. На места трябваше да разчиства откъртен камънак, за да може изобщо да се придвижва по-нататък, и въздухът стана задушен.

Най-после опипващите му ръце и крака усетиха, че пещерният коридор се разшири. Беше стигнал до онази пещера, където преди години бе намерил заедно с баща си животински и човешки кости и събрани златни зърна. Едно ужасно мечо ръмжене бе изплашило и прогонило оттук на времето него и баща му.

Камък с рога не светна.

Продължи само да опипва всичко наоколо. В по-голямото разширено помещение въздухът отново беше по-добър. На земята лежаха разхвърляни кости. Дори имаше повече, отколкото преди години. Някои от тях навярно бяха още пресни, защото миришеха. На Камък с рога се стори дори, сякаш дочу нечие дишане, но когато наостри слух, предположи, че отново се бе излъгал. Най-после седна да си почине, опрял гръб на стената на скалистата пещера. Помещението беше влажно. От стените се стичаше вода. Тя се събираше на отделни места в малки вдлъбнатинки на скалата. Тук нямаше да умре от жажда. Камък с рога щеше да чака, за да разгадае загадката на тази пещера.

Чака доста дълго, без да се случи абсолютно нищо.

Най-после трябваше да реши дали да излезе от пещерата, или да си позволи да преспи за малко тук. Реши да стори последното. Преди да се отпусне в състоянието на беззащитност, все пак тръгна да провери още веднъж изхода на помещението на противоположната страна на входа. Промъкна се опипом дотам, увери се, че на това място ходът и стаените бяха сухи, и седна. Изпуши една лула, облегна се на стената и затвори очи, тъй като и без това не можеше да различава нищо в пълния мрак. След като се ослуша още известно време, без да долови нищо, той се отпусна в дълбок сън. Засънува, че лежи в родната бащина типи на мека постеля. Сънят му беше много настойчив. Видя насъне завивките върху пода на шатрата, трофеите, които висяха по коловете в бащината му типи, кожата на огромната гризли, която Матотаупа бе убил. Всичко му се струваше съвсем действително. Уинона и Унчида дишаха като заспали под своите завивки.

Когато се събуди, най-напред бавно достигна до съзнанието му, че се намира в скалиста пещера, а не в шатра. Беше се свил в съня си и бе потънал малко встрани и бе променил по този начин стойката на горната част на тялото си. Стори му се, че все още е в полусън, защото това, върху което лежаха тилът и раменете му, не беше скала, а беше меко и топло. Като родните завивки.

Беше меко и топло. И космато! Беше действителност.

Камък с рога не се помръдна, но съсредоточи всичките си мисли. Не спеше вече, не сънуваше вече, не лежеше в бащината шатра, а в една мрачна скалиста пещера. Тилът му обаче бе намерил някаква топла, мека, космата опора, която също не се помръдваше като него. Започна да преценява мислено какво можеше да представлява тази изненадваща и тайнствена опора. Без съмнение беше живо тяло. Добре закръглено тяло, с меки, твърде дълги косми. Камък с рога не беше облечен в дрехата си; възприемаше ясно и най-лекия допир. Дори топлината му бе много приятна. Ако се предположеше обаче, че косматата опора няма да се раздвижи неочаквано. Съвсем внимателно, без да помръдва дори ни най-малко тила и раменете си, индианецът измъкна ножа си от канията. Зачака така и разсъждаваше какво ли можеше да се е случило по време на съня му, без да го разсъни. Горната част на тялото му се бе смъкнала малко встрани, а може би и обраслата маса също се бе раздвижила. По този начин те се бяха доближили, той и непознатото чуждо тяло.

Трябваше, преди да заспи, да претърси още по-основно изхода на коридора, който водеше навътре към планината. И ето че сега лежеше гръб о гръб с една огромна мечка, която сигурно бе заспала тук зимния си сън.

Всеки бял човек в това положение би изпаднал в ужас, като си помислеше за костите и черепа, които лежаха разхвърляни по пода на пещерата. Камък с рога обаче изведнъж се почувствува приютен. Козината, която усещаше на тила си, беше съвсем различна от всички мечи козини, през които бе прекарвал ръка при убитите животни. Беше по-мека, с по-дълги косми. Мечката, на която индианецът беше подпрял гръб, сигурно беше необикновено едра.

Камък с рога разбра, че се намира до Великата мечка.

Не се помръдваше и вътрешно вече не бе никак неспокоен.

Прекара като в полуунес или сън още доста часове. Ножа си все пак стискаше в ръка.

Изведнъж тялото зад него се раздвижи.

Индианецът скочи със светкавична бързина от мечката, побягна през пещерния коридор и се скри навътре в тесния и ронлив проход. Там огромното животно не можеше да го последва, това беше сигурно.

Но мечката сякаш и нямаше такова намерение.

Тя оповести с ужасяващо кънтящо ръмжене събуждането си и закрачи тежко към вътрешността на планината. Камък с рога чуваше влаченето на мечешките лапи. Чу и един отекващ вик, вик на ужас на силен мъжки глас. Още веднъж прокънтя потресаващото ръмжене, после в пълния мрак на планината отново настана пълна тишина.

Камък с рога се оттегли с възможната най-голяма бързина обратно през ронливия проход, за да стигне изхода към поляната. Сред задушливия въздух пот обля тялото му и той стигна най-после задъхан до канарата, която затваряше тайния вход на пещерата на върха на планината. Отмести камъка, покатери се навън и пое дълбоко студения свеж зимен въздух. Не си даде време да отпочине. В пещерата бе имало човек, който бе избягал от мечката. Ако звярът не го беше убил, то бягащият сигурно щеше да излезе от пещерата през отвора на отвесната стена на южния склон. Това беше първата най-близка възможност за бягство и затова индианецът искаше да изчака и залови там неканения посетител. Забърза по гористия склон надолу.

Настана утро. Това сигурно вече беше второто утро, след като Камък с рога бе влязъл в пещерата. Мъглите, които трептяха между дърветата, просветляха, снегът заблестя.

Индианецът достигна отвесната скала, по средата на която зееше като черна дупка един от входовете към пещерата. Легна и загледа внимателно надолу. Веднага разбра, че бе дошъл късно; пълзенето през тесния пещерен проход му бе отнело твърде много време. Под отвесната скала се бяха отпечатали пресни, дълбоки следи от стъпки. Беглецът сигурно бе скочил от отвесната скала върху горската почва. Отпечатъците бяха от здрави подметки и токове, от ботушите на бял човек с извънредно голям крак. Те водеха надолу през гората. Камък с рога скочи на крака; искаше веднага да тръгне по следата. Не беше трудно да я последва, пък и сигурно нямаше да се затрудни много да настигне беглеца. Когато се изправи, той хвърли бърз поглед наоколо, не с някаква определена цел, а поради навика да бъде предпазлив.

В този миг забеляза дулото на пушка, която се подаде недалеч от него иззад ствола на едно дърво. Индианецът се хвърли на земята, в това време изстрелът прокънтя. Камък с рога усети удар в главата, преметна се презглава, полетя по отвесната скала и после по склона надолу, докато се спря между храстите. Беше се свил на четири при падането, така че главата и крайниците му останаха невредими.

Падането бе щастие за него, защото по този начин стрелецът не даде втори изстрел. Кръв течеше от главата на Камък с рога, беше получил и много отоци. Но той веднага разбра какво се бе случило и какво му предстоеше сега. Трябваше без дългострелно оръжие да поеме борбата с опасен враг. Докато багрите и формите все още се сливаха пред очите му, той отново събра силите си. Превърза набедрената си кърпа около главата, за да не оставя кървави следи, и докато погледът му бавно започна да се избистря, той се запромъква през гората надолу към реката.

Другият трябва да бе видял, че Камък с рога не носеше пушка. Индианецът се ослушваше, защото очакваше, че неприятелят му ще го преследва, но за негова изненада другият не тръгна надолу по склона, а се заизкачва нагоре. Вървеше така бързо и без да обръща внимание на нищо, че Камък с рога дълго още го чуваше. Индианецът с удоволствие би тръгнал отново по следите на този измъкнал му се човек, но си каза сам на себе си, че с ранената глава сега в никакъв случай не би бил достатъчно бърз и сигурен, за да успее да настигне другия и да го надвие. Трябваше да се задоволи само с това, да се отскубне от неприятеля. Затова продължи да се смъква надолу към реката, съвсем близо покрай бивака на дакота, който бе разположен на горската поляна под отвесната скала.

Когато стигна реката, пи жадно, за да навакса загубата на кръв, и се, скри зад една канара, която познаваше още от момчешките си игри.

В тишината на зимното утро горе по планината все още се чуваха шумни стъпки. Неочаквано там някъде се поде вой. Звуковите вълни на запратени с ярост псувни се смесиха с шума от чупещи се клони и от ядни удари на конски копита. Отекна нов вик, нададен от същия глас, както в пещерата, после човекът зафуча надолу, по склона, но не натам, където лежеше сгушен Камък с рога, а по на изток.

Бягство и преследване, скокове на тежки крака, удари с копита кънтяха надолу през гората. Не се разнесе обаче никакъв гръм.

Все пак първият беше достатъчен, за да хвърли в тревога бойците на дакота, които бяха издигнали своите шатри на горската поляна под отвесната скала и входа към пещерата. Камък с рога дочу викове в гората и се надяваше, че бойците на дакота ще успеят да настигнат бягащия неприятел.

Тази му надежда обаче не се осъществи. След известно време се, чу ниският тон на бойната свирка, която викаше мъжете да се върнат обратно. Трима от тях минаха покрай реката. Камък с рога ги чу да говорят и разбра от ядните им думи и отговори какво се бе случило. Беглецът бе настигнал собствения си кон и бе се отдалечил с него в прерията, където те не можеха да го настигнат пеша. Докато бойците се върнаха да вземат своите мустанги, той щеше да набере голяма преднина. Затова вождът им бе заповядал да преустановят преследването.

Тримата бойци се отделиха от брега на реката, без да открият Камък с рога зад канарата. Възможно е и да го бяха видели, но не се издадоха. Между поселилите се в Черните, планини дакота и Камък с рога сякаш се бе установил някакъв своего рода местен мир.

Когато остана отново сам, той хвана една риба, изяде я и после тръгна бавно нагоре през гората. Искаше да се върне при своите коне, при кожената си дреха и при завивките, които щяха да му бъдат необходими през следващата нощ, защото бе ранен.

Придвижвайки се през гората, той свирна на кулестия жребец, който веднага дойде. Животното не беше ранено, Камък с рога го яхна, за да пести силите си, и проследи донякъде, следите от борбата, която се бе разиграла между мустанга и бягащия бял човек. Жребецът навярно бе подредил добре този мъж, който сигурно бе искал да го хване и да го яхне. Камък с рога откри край следите от борбата в един храст и пушката на избягалия и така можа да си изясни защо той не бе стрелял повторно. Беше добра двуцевна пушка, но тъй като липсваха куршуми, Камък с рога не можеше да я използува. Все пак той взе оръжието за всеки случай и се учуди как бойците на дакота не го бяха забелязали.

Щом стигна своето убежище, Камък с рога превърза раната на главата си. В положението, в което се намираше, не можеше да си позволи да боледува дълго. Отпочина си, после тръгна със стрела и лък на лов, за да си набави необходимата храна. Чувствуваше се несигурен върху краката си, но все пак вярваше, че ще успее да се прицели точно.

Когато слънцето изгря на следващото утро, Камък с рога тъкмо бе зает да корми и одере кожата на една сърна. Вълчото куче трепереше с цялото си тяло в радостно очакване на богатата гощавка. Сам Камък с рога изяде малко парче месо. Бе се научил, че раните зарастват по-бързо при оскъдно хранене. Кучето получи вътрешностите и кокалите. Останалия голям припас от месо индианецът прибра в своето убежище. През зимата месото дълго можеше да се запази прясно. Сега вече индианецът можеше да остане да почива, докато раната на главата му зарасне. Да тръгне в това състояние да преследва опасен враг, би било съвсем неразумно. Така Камък с рога се отказа с болка на сърцето да препусне със своя кулест жребец по следите на беглеца.

Утринното слънце, което стопляше в гората закусващия Камък с рога, огряваше и заснежения блокхаус на Беззъбия Бен. Стопанинът седеше в тъмната къща, където нищо не се бе променило. Седеше на масата в задния ляв ъгъл. До него седеше жена му Мери, прекъснала метенето по средата, което инак тя никога не допускаше. До него седеше и дъщеря му Джени, която тъкмо бе сложила чаши с бренди за всички на масата. Вниманието на семейството бе насочено към един стар гост и клиент, който отново неочаквано бе изникнал преди пукването на зората отнякъде. Потъналият му в пот, останал съвсем без сили кон, стоеше с увиснала глава и окървавени страни в заграденото за коне място откъм тясната стена на дома. Ездачът му се бе възползувал от шпорите си най-безогледно.

Гостът на масата на Беззъбия Бен дъвчеше, мляскайки, грамадно парче бизонско месо, след това гаврътна чаша бренди. Той също изглеждаше уморен, макар че чертите на лицето му издаваха готовност да се бори. Той бе около тридесетгодишен. Червеникавата му коса беше гъста. Покаралата ниска брада се бе проточила около дългата издадена напред брадичка и около бузите. Устата беше широка, резците му бяха започнали да се издават леко над долната устна, От спуснатите надолу ъгли на устата му, яростният израз на очите показваха, че той бе в настроение, което дори и печеното бизонско месо не бе успяло да оправи.

— Аз шут ли съм? — нахвърли се гостът върху кръчмаря и остави Джени да му напълни отново чашата.

— Може да те вземе човек и за такъв — отвърна Бен дръзко и същевременно внимателно. — Казвам само „може“! Всъщност ти си един прославен пограничен жител, макар и останал без пушка…

— Затваряй си беззъбата уста и си пести намеците! Такова нещо, каквото аз преживях, ти, блокхаусова въшко, никога досега не си преживявал! Най-напред мечката отново ми изръмжа в ушите и тъкмо побягнах колкото ми сили държат…

— А кой те кара да вървиш все самичък в тая проклета пещера?…

— Дръж си устата, ти казах! Тъкмо излязох от пещерата и хоп, отсреща ме дебне Хари! Имах късмет все пак. Бях се скрил, за да проследя мечката, когато това дяволски хитро добиче се подадеше на изхода от пещерата. Нямах намерение да стрелям, защото дакота са разположили бивака си наблизо. Но ето че Хари ми се изпречи точно срещу дулото…

— И? — попита Бен, като от напрежение не затвори дори устата си.

— Тогава ти стреля? — подтикна го да говори Джени.

— Стрелях. Дали съм го убил, не съм сигурен. Нямах време да ида да го погледна, след като се отърколи по отвесната скала. Исках да настигна коня си, защото бойците на дакота сигурно бяха чули изстрела ми. В този миг обаче по пътя ми дотърча някакво добиче… истинско дяволско добиче.

— Някой огромен елен?

— Ти си огромен елен! Един мустанг, не си виждал досега такъв звяр! Аз подтичвах, за да го яхна, че като се нахвърли отгоре ми оня ми ти мустанг, сякаш искаше на място да ме смаже и стъпче с краката си!

— Гръм и мълния! Че има ли такива мустанги?

— Не си виждал ти такива! Оставих веднага гадния звяр на мира, но той вече ме бе взел на мушка и тръгна подире ми!

— И ти търти да бягаш! — Бен избухна в гръмък смях.

— Точно така. Отново побягнах! Спестете си глупашкия смях! Червения Джим, Лисицата, бяга пред един мустанг! За пръв път се случва такова нещо!

— Не, просто невероятно! — Бен заклати глава.

— Добре ме подреди тоя звяр!

— Вижда се. Ще ти трябва нов жакет, нова пушка! Откри ли поне златото в пещерата?

— Трици съм открил! Мечки, умопобъркани мустанги и на всичко отгоре и Хари, само той ми липсваше! Откъде ли цъфна изведнъж!

— Може би вече е мъртъв? — опита се да успокои възбудения си гост кръчмарят.

— Ти ще трябва да се поослушваш през следващите дни. Такива неща се говорят от уста на уста — дали някой е умрял, или не е.

— Баща му веднага ще го научи — обади се Бен. Червения Джим остави чашата, която тъкмо бе поднесъл отново към устата си.

— Баща му ли? Топ? Че той жив ли е още?

— Преди два дни идва при мене.

— Ай, ай, ай, ай, ай! Идвал при тебе? Заедно с Хари?

— Не. Изглежда, те отново не могат да се понасят. Всеки върви по собствените си пътища.

— Все още ли? Тъй, тъй, тъй, тъй, тъй. Това е нова възможност. Ще се върне ли Топ отново тука?

— След три дни, така каза, и тогава смята да се установи при мене за постоянно.

— Хм. Хм. Плаща ли?

— Топ плаща винаги — намеси се остро госпожа Мери.

— Слушай, Бен, ти наистина имаш право, като ме питаш защо отивам все сам в тая дяволска пещера. Аз наистина смятах сам да се справя, ти много добре го знаеш…

— Не съм забравил как ме изхвърли оттам!

— То беше само за твое, добро; сега ти си се подредил по-добре от мене. Моя грешка беше обаче, дето исках да се справя сам.

— Виж ти, великата Червена лисица станала най-после благоразумна след осем години!

— Трудно е да бъдеш благоразумен, когато живееш само сред глупци. Като си спомня само за оня Шарлеман, какво ми натресе на главата, когато бях решил да го използувам веднъж!

— Има и други, освен него!

— Ще тръгнеш ли с мен, Бен?

— Не — отвърна кръчмарят, преди още госпожа Мери да успее да отвори уста. — Тогава бях готов да работя с теб. Сега обаче ще трябва да си намериш други помощници.

Джим продължи да пие и да разсъждава.

— Виж какво ще ти кажа, Бен. Най-важното ще бъде да кажеш на Топ, когато той отново дойде при теб…

— Нима няма да останеш дотогава тук?

— Не искам. Той ще почне да ме разпитва много настойчиво. По-добре ще бъде ти да свършиш тая работа. Не си длъжен да знаеш всичко с подробности. И така, ще разкажеш на Топ, че съм бил там горе на лов… на лов, разбра ли… и изведнъж Хари ме е открил и ме е нападнал, макар че не е имал никакво основание. За да спася живота си, аз съм се скрил зад едно дърво и съм стрелял по него. След това съм избягал при тебе. Разбра ли?

— Аха, тъй, тъй, разбрах.

— Женските разбраха ли също?

— Ако си платиш сметката, разбрала съм — отвърна Мери. — С удоволствие бих ти помогнала срещу тия червени свине, но искам да си прибера парите.

— По изключение ще ти доставя това удоволствие, Мери.

— И после какво? — попита Бен. — Искам да кажа, когато Топ ме попита къде може да те намери, какво да му кажа?

— Не знаеш нищо и той не бива да тръгне, да ме търси, докато аз не го намеря сам. Ще трябва да събера неколцина надеждни момчета, с които ще мога да си свърша работата. За уговорката ми с тях Топ няма нужда да знае нищо. Надеждни момчета се намират също така трудно, както и злато. Но аз вече си мисля за някои…

— Бил Петльобореца?

— Той пък къде се е заврял?

— В Омаха, в една кръчма. Мога да ти я опиша.

— А Том къде го отвея вятърът?

— Том без шапка и без обувки ли? Той е станал солиден човек. Отворил си е магазин в града.

— Солидните мъже са най-добрите, само да успее човек да ги кандардиса!

— Ами че тогава… Томас и Тео?

— Там горе при Адамсън ли? Малко ми е далече, пък и те двамата са големи дърдорковци! Адамсън обаче има син, един хлапак… ще видим тая работа.

— Нашият малък мърльо?

— Мърлявия Джоузеф! Не е за пренебрегване. — Червения Джим изпи още една чаша. — Значи, нощес тръгвам — заключи той. — Възможно е Хари да е останал жив. Той е жилав като котка. Затова аз по-добре да се изпаря междувременно. След година-две ще се върна отново с група добре подбрани момчета. Ще се върна пак. Аз не съм някакъв шут! — Той се изправи. — Дай ми една пушка, Бен, която наистина да може да стреля!

— Плащай! — каза Мери.

— Топ ще плати! — подвикна Джим, Червената лисица. — Довиждане!

Той блъсна с юмрук Мери, която искаше да го задържи, отскочи край Бен, който само направи опит да го хване, и сграби пушката на кръчмаря, която стоеше облегната на стената. Щом хвана оръжието в ръка, той излезе спокойно от къщата.

На вратата се обърна още веднъж назад, изпрати на Джени въздушна целувка, удари се с плясък по бедрото и опипа като на игра дръжката на револвера си.

Когато Бен се реши да се усмихне кисело, Червения Джим тръгна успокоен към заграденото място, където стояха конете, остави там собствения си преуморен до краен предел мустанг, избра си един млад кафяв жребец от конете на Бен и се понесе с револвера в ръка край отворената врата на къщата в бърз галоп на изток.

Бен, Мери и Джени стояха в помещението на кръчмата. Чуха през отворената врата тропота на галопиращия кон, който се отдалечи надолу по течението на реката.

— Тоя проклет измамник! — избухна Мери. — За нищо не го бива! Само се преструва с това негово злато! А нас ни скубе, както селяните си скубят кокошките!

— Лесно ти е да крещиш сега! — отвърна грубо Бен.

— Парцал си ти, а не мъж! Оставяш се непрекъснато да те мами като последния глупак!

— Топ ще плати. А ти млъкни и измети стаята.

— Ще кажа на Топ всичко както си е било. Всичко ще му кажа!

— Ще си държиш устата, разбра ли!

— Ще му кажа!

Бен удари Мери в лицето. Бузата й посиня, от носа й шурна кръв. Той замахна да я удари повторно, ала Джени скочи между тях.

— Остави мама на мира! Пияница такъв, бандит с бандит! Ние ще си вървим, и двете! Досега аз все държах за тебе, но сега и на мен вече ми преля! Другаде ще изкараме много повече, отколкото при теб, кожодер такъв!

— Че вървете си де! — изрева Бен. — Не стига, че ви хрантутя толкова време, ами и ще ми противоречите! Не ми трябвате! Хайде, махайте се!

Мери обърса с ръка кръвта от носа си и изгледа за миг мъжа си мълчаливо. После решително се обърна. Събраха двете с дъщеря си своите вещи. Свързаха вързопите, взеха оръжието си и изведоха своите коне. Бен излезе пред къщата.

— Я не правете глупости, щурави женски! — извика той.

Мери обаче, изглежда, не желаеше повече да погледне Бен. Джени вече яхаше коня си.

— Деца, полудяхте ли! — завика Беззъбия. — Сериозна жена бяга ли заради такава една лека плесница!

Мери все пак се извърна още веднъж към мъжа си.

— Не е само заради това — каза тя със спокойствие, което изплаши Бен и унищожи всяка надежда. — Заради всичко. Както и Джени ти го каза! Ние двете можем да вървим отново да работим някъде другаде. Където Джени ще може поне да си намери по-добър съпруг, отколкото тук при теб. Бен… дърво се отсича със сто удара на брадва, но пада на земята при последния. Това е. Бъди здрав! Страхувам се обаче, че ще свършиш зле.

Жените подкараха конете си.

Тропотът от копитата и на тези два коня скоро изчезна от слуха на Бен в далечината.

— Проклета женска паплач! — продължаваше да ругае под носа си Беззъбия. — Да ме оставят сам посред зима с всичката работа!

Той се върна бавно в блокхауса, пое метлата, която Мери бе оставила, и доизмете помещението на кръчмата. Прибра чашите, изми ги, после влезе в пристройката, за да избере от своя малък запас там една добра пушка за себе си.

— Тази ще я бива — каза си на глас, след като я избра, и добави за собствено успокоение: — Топ ще плати всичко. Такава история ще му разкажа, че ще го накарам да се трогне до сълзи. Ще му дам квартира за през цялата зима, за да няма нужда да живея сам сред тоя омагьосан край. Той може да стреля наистина, пък и да пие може. Той плаща. Той е точно човекът, който ми трябва. Така си е!

Откакто Матотаупа и Камък с рога се намираха отново в прериите на дакота, бяха минали зимата и лятото след нея.

Отново бе настъпила зима. Беше люта и дълго не искаше да свърши. По времето, по което вече трябваше да настъпи пролетта, Скалистите планини бяха още целите покрити със сняг, далече надолу до предхълмията. Наистина денем белите възглавнички по боровите клони започнаха да се топят, но през нощта водните капки отново замръзваха на ледени висулки, които блестяха заран на слънцето.

Един влак, който пътуваше по дългата линия от Сан Франциско до Чикаго на изток, тъкмо бе минал последния главозамайващ виадукт в Скалистите планини и се спускаше, пухтейки, от планините през гористата местност към голата висока равнина. Свечери се. Влакът вече бе задминал железопътната станция до последния временен форт в планината. Сега той поемаше през една безкрайна и на вид гола степ. Строителният лагер, който бе разположен по-рано тук, отдавна вече беше вдигнат. Друга станция не можеха да очакват още дълго време.

В пътническия влак край едно място до прозореца с поглед на север седеше възрастна дама, която, изглежда, доста старателно поддържаше външността си и бе напудрила силно лицето си. Тя дъвчеше бисквита и гледаше отегчено навън пейзажа, който не предлагаше, на окото никаква промяна. Голата прерия, по която не растяха никакви дървета, се беше проточила вълниста чак до хоризонта, където бледнееха последните зари на вечерния заник. Над земята вече падаше мрак и на небето светнаха първите звезди.

— Ужасна местност и абсолютно безполезна! — рече старата дама. — Дори и за отглеждане на добитък не става. Кейт, подай ми, моля ти се, пак книгата!

Бледата девойка, която седеше до възрастната дама, отвори една чанта и подаде искания роман. Възрастната дама се задълбочи във въображаемата история и сякаш забрави своето обкръжение. Двама господа, които седяха доста отпуснато на местата си и привидно бяха заспали, отвориха веднага очи. Девойката прецени, че единият е около тридесетгодишен. Той не беше облечен елегантно, но добре и с преднамерена небрежност в отделните подробности. Кафявата коса, към която собственикът й, изглежда, единствено проявяваше най-голяма грижа, вече бе започнала да оредява и затова изискваше повече внимание от страна на този тридесетгодишен мъж, който в никакъв случай не желаеше да му оголее темето. Лицето му изглеждаше интелигентно. Върху чертите около устата и очите му напрежението, алкохолът и някаква повърхностна жажда за живот, както и известно пренебрежение към хората бяха оставили своите следи; с течение на времето тези следи се бяха врязали още по-дълбоко, така че можеха да бъдат забелязани и от непосветен.

— Гола местност — обърна се господинът към девойката, като се усмихна пренебрежително по отношение на местността и любезно към спътничката си, с която искаше да поведе разговор.

Девойката беше навярно около седемнадесетгодишна. Беше облечена в тъмна рокля, със стегнат корсаж и затворена високо догоре блуза. Дрехите й бяха от скъпи и хубави платове, твърде тежки и твърде неудобни за тази младежка фигура, за която можеше да се предугади, че е нежна и подвижна и ако не беше така притегната, би изглеждала дори гъвкава.

Преди още девойката да може да отговори, се намеси и вторият господин. Той изглеждаше още съвсем млад, не повече от двадесетгодишен. Кожата на лицето му беше гладка и изпъната. Беше много строен, елегантен и се движеше с подчертана сигурност, която проличаваше дори когато погледнеше джобния си часовник.

— Наистина, гола местност — потвърди той, тъй като сигурно нищо друго не му хрумна.

— Съвсем подходяща да пътува човек през нея нощем — продължи тридесетгодишният.

— От гледна точка на липсващите й природни красоти, действително — потвърди повторно елегантният двадесетгодишен мъж.

Върху лицето на девойката се появи усмивка, малко отегчена, малко развеселена, малко злорада.

— Наистина — каза тя, — пък и само гледната точка на природната красота може да има някакво значение.

И двамата господа вдигнаха брадички с рязко движение, и двамата загледаха девойката вече не само с усмивка, но и с лека изненада. Не бяха съвсем сигурни дали младата дама искаше да се надсмее над някой от тях или и над двамата едновременно, или пък думите й бяха казани сериозно. През време на досегашното пътуване трябва да бяха забелязали вече, че седемнадесетгодишната девойка не представляваше някакво превзето същество, а проявяваше неочаквано здраво отношение по различни въпроси. Тя изглеждаше безпомощна и неопитна, като грижливо пазено четиринадесетгодишно момиченце, после изведнъж добиваше вид на по-възрастна, отколкото беше, и съвсем опитна в преценката на всички егоистични хитрини. С една дума, имаше нееднородния характер на млад, потискан, но все пак мислещ човек.

Двамата млади мъже се бяха запознали едва във влака.

Въпреки разликата във възрастта единодушието в мисловните и чувствените им реакции ги представяше, независимо от различните им преживявания, като енергични и целеустремени хора, които без да са гениални, бързо се надяваха да си пробият път. И двамата не можаха бързо да оформят в съзнанието си отговора на забележката на девойката. Старата дама вдигна глава от книгата. Свали очилата си, хвана лорнета в ръка и изгледа укоризнено девойката.

— Кейт, какви безсмислени забележки правиш понякога! Никой не може да живее само от природни красоти! Но ти толкова приличаш на баща си, който също не умее да борави с пари!

Младите мъже сведоха скромно погледи, за да покажат, че не са чули укора, който можеше да засрами девойката. Кейт се бе изчервила не заради себе си, а заради баща си, когото тя обичаше и му се възхищаваше.

След изненадващото нападение на дамата двамата господа веднага разбраха, че не биха могли да постигнат целта си по прекия път, а само чрез заобикалки, и веднага поеха по този заобиколен път, защото не искаха да губят време и в уреждане на частните си отношения.

— Колко невъобразимо много сте права! — рече угоднически тридесетгодишният с оредялата коса. — Тая земя тук никак не се рентира. Тя не представлява нищо друго, освен необходима, но грозна основа за тази железопътна линия.

— В този смисъл обаче играе важна роля — добави по-младият и по-елегантен младеж.

— Това би могло да се каже — потвърди първият още веднъж собственото си мнение.

— Кейт — рече заповедно старата дама, — вземи, прибери отново книгата.

Девойката се подчини.

— Извади ми, моля ти се, пак вестника! Можеше сама да се сетиш за това!

Девойката се подчини, без дори да направи опит да се защити.

— За жалост, вестникът е твърде стар — рече напудрената дама, но все пак се зае да разучи основно курса на акциите и статиите за тенденциите за спадането и покачването им. Изглежда, остана доволна от това и след като накара девойката да й подаде още една бисквита, започна да чете съобщенията за убийства и нападения за кражби.

— Броят на престъпленията е нечувано голям!

— Нечувано голям! — повториха двамата господа като из едно гърло.

— И вие смятате така, нали? Просто не е за вярване какви неща могат да си позволят тия бандити. Ето, вижте тук например! В Черните хълмове се движи някакъв звяр или убиец — или някакъв зверски убиец, или убиващ звяр! Никой не може да види този призрак, освен онези, които той убива и които след това не могат да кажат нищо. Така или иначе, това е ужасно и златотърсачите намират смъртта си един подир друг. Вече втора година! Бил нападнат и някакъв влак! Най-напред разхлабили релсите… — Възрастната дама млъкна, намести по-добре очилата си и прочете още веднъж. Обаче и това, изглежда, не й се стори достатъчно сигурно. — Кейт! Я прочети тук! Та това е невъзможно…

Девойката пое вестника. Тридесетгодишният, който седеше най-близо до нея, се опита да чете статията заедно с нея.

— Действително! — извика той след това. — То отново се е случило на същия участък, по който пътуваме ние!

— Но, всемогъщи боже! Защо казвате „отново“, господине?

— Може би защото това тук е нещо обикновено — допълни брутално елегантният двадесетгодишен господин. Явно бе решил да се опита да се наложи по този начин. — Или може би зад вашето „отново“ се крие някакво лично преживяване? — попита той другия господин.

— Точно така. — Тридесетгодишният беше много доволен от обрата, който взе разговорът. — Тук, в тази проклета местност, един небезизвестен индианец едва не ме отрови.

— Ааа! — Възрастната дама се настрои неприязнено. — Господа, моля ви, никакъв цинизъм! Моите нерви не издържат на такива неща! Аз не пътувам по тази линия за удоволствие. Ние трябва непременно да се върнем в Омаха!

— Където и ще пристигнем, сигурно ще пристигнем! Можете да бъдете напълно спокойни! Аз познавам тази линия като собствения си джоб! — Тридесетгодишният се изпъчи надменно.

— Значи, и вие знаете — продължи да го предизвиква по-младият, — че от две години насам някаква загадъчна банда е направила несигурна тази линия?

Страните на девойката отново се изчервиха. То не й стоеше зле.

— Наистина ли? Какво знаете вие за това?

— Кейт — намеси се старата дама, — никакви истории за страхотии вечер! Не обичам такива неща, пък и не е здравословно. А и твоите нерви не издържат на такива неща, откакто преживя като дете оня шок в Минесота… Но, значи, вие познавате тази линия, господине?

— Участвувал съм в строежа й — похвали се мъжът с оредялата коса под маската на скромен равнодушен тон и се възползува от възможността да се представи: — Хенри Хенри.

— Добре звучи. Име на фирма ли е това?

— Инженер.

— О, това е много успокояващо по тази линия.

— Роуч! — представи се и по-младият. — Лейтенант. Възрастната дама плесна с дебеличките си дребни ръце.

— Какво приятно съчетание! Каква сигурна защита за нас! Хайде, разказвайте, разказвайте! Значи, тук действувала, някаква загадъчна банда?

— Лельо Бети — предупреди Кейт, — моля те, пази си нервите!

— Ах, дете, мълчи! И така? — Очите зад лорнета жадуваха за страхотни истории.

Двамата господа се спогледаха и решиха на първо време да не се конкурират повече, а да си подхвърлят взаимно топката. Това, че пътуваха в полупразния вагон заедно с една богата леля и с нейната нещастна племенница, приета за отглеждане като храненица, им бе съобщено вече малко след Сан Франциско. Тази племенница сигурно не бе лоша партия за един млад човек, който смята да направи кариера.

— Загадъчното в цялата тази история е — започна Хенри, — че бандитите, изглежда, не са банда. Не могат да се намерят никакви следи, които да говорят за някаква по-голяма група. Всъщност изобщо не се намират никакви следи, дори и такива, които да ни отведат до проклетите дакота, които ние най-напред подозирахме. Неочаквано обаче бе разхлабена по майсторски начин една релса, явно с добър и естествено — откраднат инструмент. После един машинист бе застрелян насред път!

— Но това е ужасно! И какво предприеха срещу това?

— Напълно успешни мерки. Бяха заловени и обезвредени три банди безделници.

— Засега полицейските части в тази област се подсилват много — побърза да добави лейтенантът. — Ще изтребим тия дакота, преди още да могат да помислят за някакво въстание или за по-нататъшни безчинства!

— Но защо пък изведнъж въстание! — извика старата дама.

— Просто така го казах, разбира се, че няма да се стигне до това след взетите от нас мерки! Страната ще се цивилизова.

— И моят баща все така казва — намеси се Кейт. — Той е офицер и скоро ще замине в една погранична станция много напред в северните прерии.

Възрастната дама успя да отклони младите господа от тази забележка.

— Щом индианците бъдат усмирени, ще престанат и всички престъпления и организиране на банди! — рече натъртено тя.

— Но не казахте ли вие, че престъпленията не са дело нито на индианците, нито на някаква банда? — попита девойката инженера.

— Кейт, моля те, не говори винаги така прибързано в несведущо! Господата естествено знаят това по-добре, тъй като познават тази линия и работят във войската.

— Лельо Бети — попита меко Кейт, — да ти подам ли освежителната ти вода?

— Можеше по-рано да се сетиш за това!

Девойката подаде желаното шише, без да възрази. Възрастната дама понабърчи доста позастарялата вече кожа на нежното си носле и вдъхна сладникавия мирис на освежителния одеколон.

Спирачките изскърцаха, колелата прекъснаха приятния си успокоителен ритъм и застъргаха. Влакът спря из един път.

— Какво става пак? — извика нервно Хенри Хенри. — И все по тези места.

— На строения от вас участък!

Лейтенантът се облегна назад и тъй като леля Бети бе неспокойна и не следеше в момента Кейт, той се опита да размени един поглед с девойката. Непрекъснато укоряваната Кейт възприе това внимание, насочено само към нея, като човешко и успокояващо, така че Роуч има късмет. Сините очи посрещнаха с одобрение неговата подигравателна забележка срещу Хенри.

— Във всеки случай така, както ние с Джо Браун двамата построихме линията тук, влакът няма защо да спира. Един момент!

Хенри не се задоволи само с това да погледне през прозореца. Тъй като лейтенантът бе нарушил примирието в конкурентската борба за спечелване благоволението на племенницата-наследница, сега той сметна, че е дошъл моментът да подчертае по-силно своето значение. Избърза към вратата и скочи насред пътя от влака. Когато влаковият персонал понечи да му забрани, той им отвърна нещо рязко и изтича край въглищния тендер към локомотива. Там веднага разбра какво спира по-нататъшното пътуване.

Пред локомотива, който още бе под пара, лежеше мъртъв бизон. Влаковият персонал тъкмо се бе заел да отстрани трупа.

— Смачкахте ли го? — попита инженерът.

— Не — обясни началникът на влака, след като Хенри се представи като отговорен инженер в железопътната компания. — Лежеше мъртъв напреко на линията.

Хенри разгледа по-внимателно бизона. Животното бе застреляно, но ловецът дори не му бе прибрал езика.

— Странно. Смятате ли да продължите?

— Да. Бавно. Не знаем какво друго може да е нахвърляно още по линията.

Хенри се върна към първия вагон, където му беше мястото.

— Нищо, един бизон, който все още не е знаел какво представлява железопътна линия! — съобщи той.

Влакът потегли отново.

— А защо пътуваме толкова бавно? — поиска да знае Роуч.

— Където има един бизон, може да има и повече. Виждали ли сте досега през живота си бизонско стадо?

— Не ми се е случвало. Но мисля, че линията тук се контролира.

— Познавах хора, които надхитряваха и най-добрите лостови, та камо ли пазачи на железопътни линии!

С това Хенри успя да привлече към себе си вниманието на Кейт.

— От вашите думи преди малко разбрах, че вие сте познавали Джо Браун? — попита плахо девойката. — Известния инженер-пионер?

— Мой най-добър приятел. — Хенри се омайваше от успеха си.

— О! Казват, че сега той защищавал големия проект за Нордърн-Пасифик, която отново щяла да минава през ужасната пуста степ?

— Кейт! — извика леля Бети. — Колко си любопитна винаги! Остави най-после господина на мира! Нима не виждаш колко е уморен?… Но действително — обърна се тя самата към Хенри, — Джо Браун е ваш приятел? Все още ли работите заедно с него?

— Сега вече по-рядко. Вашата племенница е добре запозната, както забелязах. Браун работи над огромния проект на Нордърн-Пасифик. Аз нямам голям интерес към тази линия. Преди всичко напълно съм се наситил вече на живота сред пустошта. Може да се живее само в нашите големи градове.

Спирачките отново се затормозиха, колелетата изскърцаха и влакът спря повторно. Хенри Хенри погледна през прозореца и този път началникът на влака се приближи към него.

— Линията е повредена!

— По дяволите! Голяма ли е повредата?

— Не, не е!

— Следи има ли?

Началникът на влака вдигна рамене и отново се върна напред. Лейтенант Роуч, облечен в цивилни дрехи, и Хенри Хенри извадиха за всеки случай револверите си. Девойката потрепери. Капки пот се появиха в основите на косата на леля Бети и потекоха на вадички по челото и слепоочията, оставяйки малки браздулици по напластената пудра на лицето й.

 

 

Докато влакът бе спрян насред път, поправката на линията започна и неколцина пътници разискваха възбудено, на няколко мили по на изток един самотен ездач стоеше на коня си край релсата, която също бе извадена. Беше още тъмно. Зимната нощ беше дълга.

Ездачът беше едър, широкоплещест, облечен целият в кожа, носеше обичайната широкопола шапка и шпори на високите ботуши. Конят му беше млад и силен. Той стоеше вече известно време на едно и също място и разглеждаше под лунната светлина местността наоколо.

Следата му сочеше всекиму, който можеше да разчита следи, че ездачът идва от североизток и още не бе слизал от коня.

Не той беше извадил релсата. В случая наистина не беше той. Но ако го заловяха и проверяха биографията му, всеки шериф би заключил:

— Аха! Пипнахме го!

Секач на трупи, крадец, убиец, разбойник, златотърсач, спекулант и лъжец, съгледвач по време на гражданската война, съгледвач при железопътната компания, да, Червения Джим, наречен още Червената лисица, бе представлявал вече всичко това и все още не бе постигнал нищо. Откраднатото непрекъснато изтичаше между пръстите му, а и големият късмет още не го бе сполетял.

Година и половина той бе обикалял надалеко от Плат и искаше да се ориентира сега какво ставаше по това време в неговия някогашен район.

Дяволска глупост! Кой поврежда релсите тук? Червения Джим не можеше да допусне някой да убягва на неговия контрол в един район, който той отново смяташе да си присвои. Искаше да разбере, кой нанася тези удари на Юниън Пасифик, без никой да може да го открие. Затова бе излязъл от блокхауса на Беззъбия за една седмица да проучи околността.

Отдалечи се от железопътната линия, тъй като с оглед на миналото му бе доста опасно, ако го заловят тук, а не смяташе, че би бил способен да ограби сам един цял влак. Когато събереше след някой и друг ден другарите си, положението щеше да бъде друго. Пък и без това бяха пристигнали само половината от онези, на които бе заръчал да дойдат в блокхауса на Беззъбия Бен, така че пак не би могъл да си позволи да ограбва влака, а щеше да се заеме най-после да нанесе големия удар, главната цел на живота му. Десет години наред вече той търсеше злато. Трябваше да направи всичко, за да постигне целта си, или да се обеси. Беше му омръзнал животът на беден голтак. Съвсем му беше омръзнал и той не мислеше да се спре повече пред никакъв риск, за да стигне до целта си.

Въпреки всичко искаше да разбере най-напред кой повреждаше линията на този участък.

Джим препусна на северозапад в прерията и си избра подходящо наблюдателно място, откъдето можеше да наблюдава влака през нощта. Слезе от коня, легна върху замръзналия сняг на гребена на възвишението и пъхна студената си лула в ъгъла на устата. Беше му интересно и същевременно истинска загадка какво става край влака. В това време влаковият персонал тъкмо поправяше линията на мястото, където влакът беше спрял. Повредата, изглежда, не беше голяма. Междувременно неколцина души бяха отишли напред, намериха второто и на една миля на изток — и третото място, където линията беше разрушена; там именно беше мястото, на което Червения Джим се бе натъкнал най-напред. Той чуваше чуковете на поправящите линията мъже. Всичко се вършеше при пълно спокойствие. Никой не започна да обстрелва влака; не се появиха никакви изнудвачи. Само разписанието на влака и спокойствието на пътниците бяха грубо нарушени.

„Дяволска работа! — помисли си Джим. — Да имах само неколцина души под ръка, добра работа можехме да свършим тук!“

Изведнъж цял потрепери, сякаш го беше улучил гръм, защото някой положи ръка върху рамото му. Джим посегна веднага към револвера си, не го намери, скочи и се изправи срещу силуета на огромен индианец.

Индианецът подаде любезно револвера на Джим.

— Нека моят бял брат Джим си прибере отново оръжието — каза той тихо. — Опитах се да повторя една шега на моя син, който веднъж ми бе измъкнал револвера от колана. Убедих се, че и аз все още мога да направя същото с теб, братко. Добре е.

Джим бе сащисан и поклати глава:

— Човече… Топ… Ти ли си бил! — Той отново се отпусна на земята.

Индианецът легна до него.

— Топ! Откъде изникна изведнъж — за това ще говорим по-късно. Сега ми кажи най-напред: знаеш ли кой руши линията тук?

— Хау, знам.

— Не искаш ли да ми го кажеш?

— Защо не? Ти единствен от всички бели мъже може да го узнаеш. А как сам изведнъж се появи тук, и ти ще ми разкажеш след това.

— Шегата настрана. Чия е тази работа?

— Моя.

— Твоя?

— Хау.

— И за какво го правиш?

— Доставя ми удоволствие.

— Ах, твоите удоволствия! Само ти можеш да разсъждаваш така. А от какво живееш?

— От лов. Както винаги, откакто съм се научил да изпъвам лъка. И от ракия. Както винаги, откакто се сближихме с теб.

— Ти си станал шегаджия, Топ. Къде живееш?

— През лятото в прерията, през зимата — в гората. Понякога, когато ми се допие бренди, в някой блокхаус.

— Полудял ли си?

— Възможно е. А ти какво правиш, мой бели братко?

— Пропилявам си живота също като тебе. Нищо друго, наистина нищо друго. Можеш спокойно да провериш следата ми. Бях дълго на изток. Но и там няма свястно препитание за нашего брата… Жив ли е още Хари?

— Да.

— А къде е?

— Някъде из Черните хълмове.

— Какво прави там?

— Преследва златотърсачите и ги убива.

— Това се вика занимание за млад човек! Той ще стане вече на двадесет и две, така ли? На същата възраст, колкото бях и аз, когато се залових преди десет години тук с вас. Дяволски умна работа, няма що! — Червения Джим плю.

В далечината влакът мина бавно известно разстояние.

— Бас държа — рече Джим, — че ние двамата, ти и аз, можехме прекрасно да съберем всичките пари на пътниците!

— Възможно е. Но защо?

— Защо! Топ, ти направо ще ме подлудиш с твоите възгледи! Защо!… Нима не се срещаш изобщо вече с Хари?

— От време на време.

— Кога и къде се уговорихте последния път да се видите?

— Щом месецът се смени още два пъти, при блокхауса на Беззъбия Бен.

— Чак след два месеца… хм… да… добре. А какво ще правим ние двамата с теб дотогава?

— Ние двамата? Нима ти ще останеш при мен, Джим?

— Или може би ти ще останеш при мен?

— Къде живееш ти, Джим?

— Навсякъде и никъде. Но все пак от време на време ми става неприятно на открито без покрив над главата. Теб още ли не те е хванал ревматизъм?

— Не.

— Мене обаче вече почва да ме мори. — Червения Джим отпи голяма глътка от една манерка. Замириса на бренди. Подаде манерката на индианеца. — Вземи, пийни и ти! От отровните запаси на Бен е.

Матотаупа надигна манерката и отпи повече от една глътка.

— Стой де, стой! Остави и за мене една глътка по случай срещата ни! След това ще продължим в блокхауса на Беззъбия Бен…

— Мери си отиде — каза Матотаупа.

— Да, отишла си е, знам. Джени също. Бен пак трябва сам да се оправя. Но ние ще можем да намерим при него неколцина стари познати. Пък ти и без това си имал намерение след два месеца да вървиш там!

— Не в блокхауса на Бен. Наблизо смятам да се срещна със сина си.

— Това няма никакво значение. Във всеки случай в блокхауса е топло.

Влакът отмина още една малка отсечка. Свирката на локомотива се разнасяше на разстояние цели мили.

— Колко шум вдигат! — рече сърдито Червения Джим. — Сякаш прерията е тяхна! Но все още не се е стигнало дотам. Макар че те смятат да докарат повече полиция.

— Срещу кого?

— Срещу твоите племенни братя. Искат да ги натикат скоро в резервата.

Когато се развидели, двамата мъже се разгледаха на дневна светлина. Не се бяха виждали повече от година.

— Колко си остарял! — каза Джим на индианеца, като си мислеше: „Трябва да е пил здравата през това време!“ — Хари все още ли е против твоята ракия, а? — осведоми се той.

— Все още.

— Ела, да вървим при Бен, докато Хари още не е дошъл!