Лизелоте Велскопф-Хенрих
Топ и Хари (10)

Не вече сам

Когато Шарлеман най-после се осмели да излезе от малкия склад, той вече не можа да намери Джим.

Чарлз се огледа на вси страни, понаблюдава Джо и Хенри, които се бяха излегнали край реката на утринното слънце, за да поспят отново, проследи с поглед неколцина други клиенти, които отидоха при конете си, и надникна към малката група полуцивилизовани индианци, които се бяха настанили наблизо до блокхауса, дошли за търговска размяна.

Ала всичко това не задържа дълго вниманието му. Незабелязано, но същевременно по-настойчиво от всичко друго, той гледаше следите, които Джим и Матотаупа бяха оставили след себе си, поемайки със своя кон на запад, без ни най-малко да се стараят да се прикриват. Отпечатъците от тежките кожени подметки на Джим и леките вдлъбнатини от мокасините на Матотаупа, както и следите от неподкованите копита на мустанга, който бе вървял ходом, образуваха комбинация, която силно учуди Шарлеман. Резултатът от разговора му с Джим в малкия склад доста му беше допаднал, но в основата си му се стори еднакво необичаен, както ясната следа, и затова той започна да размишлява, да комбинира и да мисли напрегнато. Нямаше мозък да бъде опитен детектив, пък и беше само средно добър ловец. Въпреки всичко не му липсваше най-разнообразен опит в пограничния живот и след последните събития вече се бе наситил на опасностите, които не носеха никаква полза.

Възнамеряваше, както бе казал на Джим, на първо време да се оттегли отново в места, където положението още не беше така напечено, както в областта, където прокарваха железопътната линия. При това той съвсем не хранеше надежда, че на север ще му предложат много по-големи удоволствия, но поне разчиташе да преживее скромното си съществуване малко по-спокойно. Такива бяха мислите и плановете му допреди да се разговори по-подробно с Джим. Сега, след уговореното в склада, изведнъж обаче много неща се оказаха за Шарлеман осветени от друга страна.

Ако след всичко, което бе научил сега, той успееше да комбинира правилно и да действува решително, щеше да се нагърби с нови опасности, но опасности, които му обещаваха съответно възнаграждение! Шарлеман можеше… охо-хо!… да се причисли един ден към ония най-големи щастливци сред щастливите, които успяваха да намерят злато и да забогатеят и които нямаше нужда след това да се излагат на никакви опасности и можеха да изкарат останалия си живот спокойно и удобно… които дори може би имаха възможност да заживеят сред охолство и богатство. Тази възможност замъгли мислите му; шансът му се стори невъобразимо голям.

Чарлз надушваше тази нова възможност с блаженството, с което гладна белка надушва изведнъж кокоша кръв. Той веднага насочи всички умствени сили, които въобще бе успял да развие у себе си, към новата, струваща му се така великолепна възможност. Джим беше направил няколко намека, които сега започнаха да се подреждат като плочки за домино, заедно, с някои други съобщения.

Преди няколко месеца Шарлеман беше чул и именно намеквайки за тези слухове, той бе успял още в лагера на експедицията да ядоса Бил Петльобореца, че неколцина събрани от кол и въже хулигани нападнали някакъв индианец на име Матотаупа в блокхауса, завързали го и се опитали да го изнудят. Това се беше случило през миналото лято. Казваха, че индианецът уж знаел за някакво златно находище, ала Джим отхвърли това. Именно с този индианец Шарлеман се бе запознал сега и ето че същият този индианец беше тръгнал на път с Джим, и то, както изглеждаше, пешком с един товарен кон. Шарлеман от своя страна обаче трябваше да поеме с коня си на север, да намери главните вождове на черните ходила и да им съобщи, че полицията и законът търсят Матотаупа заради убийство и че черните ходила ще се изложат на кръвното отмъщение на белите мъже, ако дадат подслон на Матотаупа. Това можеше да бъде вярно или не; така или иначе, усърдието на Джим да съобщи тази новина на черните ходила беше повече от странно. Това негово усърдие беше направо подозрително. Защо Джим не желаеше черните ходила да дадат подслон на индианеца? Явно, за да може той самият да тръгне да обикаля с него, защото тъкмо това вършеше той в момента, и то сред твърде опасни местности.

„Драги ми Джим — помисли си Шарлеман, — ти смяташ, че си много хитър, а аз съм глупав, но може би този път ще се случи обратното. Обещах ти да занеса съобщението на черните ходила и защо да не удържа на обещанието си? Нали затова ще получа пушка и кон! Но ние ще се позамислим малко каква игра всъщност се крои тук и дали аз ще трябва да остана само платен пратеник, или няма да бъде разумно сам да се включа в твоето предприятие.“

Окрилен от това решение, Шарлеман търсеше непрекъснато възможност да извика настрана много заетия още от рано сутринта Бен. По панталон, бос, прехвърлил сгънатото одеяло през ръка, той току обикаляше около кръчмаря, докато най-после успя да го извика настрана.

— Знам вече, знам вече! — отвърна веднага Бен нетърпеливо на първия въпрос на Чарлз. — Кон и пушка! Намерил си си нов приятел, а? Да ти е честит! Пипне ли те той обаче в ноктите си!…

— Той ли да ме пипне в ноктите си? Та не аз, а той иска нещо от мене!

— Той всякога иска нещо от другите…

— Поне си плаща.

— Ще си получиш коня и пушката. Но повече време нямам. — Бен понечи да се отдалечи.

— Защо ти не отидеш да търсиш златното находище? — попита в този миг Шарлеман уж между другото.

Бен пребледня и отново се обърна към Шарлеман.

— Ти пък какво знаеш?

— Повече, отколкото предполагаш.

— Момче, съветвам те едно, не си пъхай гагата там.

— За да можеш спокойно ти да пъхнеш твоята ли?

— Това е Джимов периметър, не мой и не твой. Ти можеш да правиш, каквото си щеш, но ако не изпитваш голямо желание да ти пеят рано заупокойна…

— Нещо зле ли си изпатил?

— Повече от зле! Вече обикалях в тая планина! Неприятна работа. Мрак, вода, много входове, едва не се задуших… и неочаквано срещам в тъмнината Джим. Истинско чудо е, че още съм жив, но се заклех пред него и пред себе си, че повече няма да си бъркам гагата там!

— Но и той още нищо не е намерил. Не си струва човек да се излага на такъв риск.

— Точно така. По-добре да се захване човек с някаква честна работа!

Шарлеман избухна в смях.

— Честна? Ти ме караш да се смея, приятелю. Но нима искаш да оставиш на Джим тоя бизнес?

— Изглежда, той е успял да подмами Топ като водач.

— Съмнителен водач. Но дори и така да е… аз измислих как и ние да си намерим водач.

— Ние? Не, драги мой. Аз вече не участвувам там. Мен не ме закачай!

— Ти нищо няма да рискуваш. Дай ми само освен кон и пушка и нож, още и кожено облекло и един револвер…

Бен силно се разсмя.

— Такава ли била работата!

— Намеря ли нещо, донасям го да го премерим на твоя неточен златен кантар.

— А откъде ще го намериш тоя водач?

— Много просто. Топ има син… при черните ходила. Ще го примамя, ще го отведа при баща му… тоест той сам ще успее да намери баща си. Тогава Джим няма да може да ме упрекне, че съм се промъкнал по следите му, а пък Топ ще ми бъде благодарен, задето съм спасил сина му… от възпитателния пансион, да речем… защото Топ, бащата, е „убиец“.

— Нима Джим ти забрани да вървиш подире му?

— Забрани ми.

— Тогава, значи, той е тръгнал с Топ към пещерата, тоя трижди проклет тип… и като си помисля, че аз я бях открил, аз!… Нека Топ го пречука, тоя мизерник Джим заслужава това!

— Какво магаре си ти! Но ако Джим си мисли, че сам може да вземе такава плячка, много се мами! Аз ей сега ще се лепна по дирята му.

— Не е лоша идеята ти. Ела, ще ти дам коня и пушката и револвера, пък и нож и каубойски костюм, такъв, какъвто още не си виждал през живота си, та камо ли пък да си го носил. Само недей и ти да ме лъжеш! И без това си зависим от мене, защото само оттук можеш да си купиш патрони!

С това разговорът им бе приключен.

След взетото решение, което той така надуто бе оповестил, Шарлеман все пак не се чувствуваше много спокоен. Страхът на Бен беше понамалил малко и неговия ентусиазъм. Той се върна още веднъж край реката до мястото, откъдето започваха следите на Джим и Топ. Колко простичко би било да се промъкне подире им! Ала на Шарлеман се стори, че среща още веднъж погледа на Джим, и затова побърза да се върне обратно. Тъкмо щеше да обмисли повторно целия си план. Още нищо не се беше случило, нищо не беше решено, нищо не беше определено. Но Шарлеман поне успя да се снабди с всичко необходимо за един мъж сред Дивия Запад. Това поне беше постигнал. Ловецът огледа коня, който Бен му предложи, поиска по-добър и го получи. Облече новия кожен костюм, който Бен му подаде, и се почувствува прекрасно в новото си облекло: то не само беше удобно, но и галеше суетността му с многото си ресни и пъстрота. Пушката не можа да го задоволи, но по този пункт Бен остана твърд; Шарлеман успя само да изкопчи малко повече патрони, отколкото Бен му бе предвидил. Револверът беше сносен.

Щом се облече и въоръжи, Шарлеман веднага тръгна на път. Бе забелязал, че Бил Петльобореца започваше да се съвзема от махмурлука си, а той нямаше никакво желание тъкмо на него да дава обяснение какво смята да прави. С Бен, единствения търговец в тези най-далечни краища, Шарлеман трябваше да запази добри отношения. Освен него обаче той не желаеше никой друг да знае за неговото намерение, и най-малко безскрупулният Бил.

Беше приятно топло лятно утро, когато Шарлеман подстрига още веднъж острата си брадичка, после яхна коня си и се запъти на север.

Разстоянието от Ниобрара до прериите, северно от горното течение на Мисури, където Шарлеман смяташе да стигне най-напред, по въздушна линия беше около осемстотин километра. Шарлеман обаче не беше птица. Той яздеше на кон, трябваше пътем да се прехранва чрез лов, да извършва дребни каубойски или търсачески услуги, поради което бе принуден да язди ту в една, ту в друга посока и затова му бяха необходими няколко седмици, за да стигне целта си.

 

 

Междувременно лятото вече клонеше към своя край. Топлината вече не беше така силна, слънчевите лъчи не бяха така властни и заслепителни; те огряваха полята, горите и реките, хората и животните вече по-меко, така че очертания и багри изпъкваха по-ясно. Нощите отново станаха по-дълги, а през деня сенките се удължаваха. Стадата от бизони и мустанги все още пасяха на север, ала инстинктът да се прехвърлят на юг вече се събуждаше у тях. Индианците се готвеха за големите есенни ловове, които трябваше да им осигурят запасите за зимата, за да предпазят шатрите си от глад под снега и ледовете. Бивакът на племето сиксикау, чийто вожд беше Горящата вода, все още бе разположен сред незащитените степи. Едва след последния лов на бизони те смятаха да се оттеглят в горите на предхълмията.

Беше нощ. Над прерията, над потока и над шатрите се извисяваше тъмното небе. Звездите блещукаха, вятърът духаше хладен. Мустангите стояха скупчени, кучетата спяха, притиснати едно до друго. В шатрите хората също почиваха. Харка живееше при своя приятел Силен като елен. Шатрата, която бяха дали на разположение на Матотаупа и на сина му, сега не беше издигната, тъй като нямаше смисъл да се поддържа цяло домакинство само заради момчето. Жената от племето на черните ходила се бе върнала да помага в шатрата на родителите си през времето, докато Матотаупа Щеше да отсъствува.

Харка се чувствуваше добре в шатрата на вожда. Силен като елен и той от ден на ден все повече се побратимяваха. Особено през първите седмици след заминаването на Матотаупа Харка бе изпълнен с доверие в успеха на замисленото от баща му и затова играеше и се упражняваше, ходеше на лов, почиваше и разговаряше весело със своя нов приятел от сутрин до вечер в най-хубаво настроение. Цялата момчешка орда приемаше вече Харка като свой и като един от най-добрите сред тях.

Когато годишното време напредна още повече, слънцето започна да пали и тревата да изсъхва, имаше дни, в които мислите на Харка избързваха напред към есента и той си представяше как баща му се връща и носи пушката на сина си. Отначало това бяха само отделни мигове, в които фантазията на момчето бързаше припряно към тези картини, когато обаче лятото започна да преваля и дните станаха по-хладни, Харка започна почти всеки ден да се събужда с въпроса дали днес баща му няма най-после да се върне.

Вечер заспиваше с мисълта, че онова, което не се бе случило през този ден, сигурно щеше да дойде утре. Постепенно очакването му стана парещо и Харка с мъка успяваше да се овладява, за да не говори за това. Сигурно и Силен като елен вече си мислеше, че Матотаупа трябва скоро да се върне. Но колкото и открити и чистосърдечни да бяха двете момчета във всяко друго отношение помежду си, по всичко, което се отнасяше до произхода на Харка от племето на дакота, отлъчването на баща му от племето и отмъщението му над Тасунка-витко, и двамата мълчаха стеснително. Понякога седяха с часове заедно и мислеха в мълчаливо съгласие за едно и също, без да разменят дума за него, и това още повече подсилваше другарството им.

Откри им се нова възможност, когато Мъдрата змия заяви, че смята да отиде при Стария Абрахам преди големите есенни ловове, за да си набави още патрони за пушката. Патравия вълк и Тъмния дим проявиха желание да съпроводят Мъдрата змия. Те също искаха да видят какво представлява станцията и може би хранеха в някое закътано ъгълче на съзнанието си трудно осъществимото желание да успеят да се сдобият като него с огнестрелно оръжие. През дните, когато обмисляха този план, стана ясно колко добре Силен като елен разбираше състоянието на своя приятел Харка. Той отиде при вожда, баща си, и го попита дали бива Харка да отиде заедно с бойците и да поразпита в станцията не са ли чули там нещо за Матотаупа или за Тасунка-витко. Тъй като Харка говорел и разбирал езика на белите мъже, той можел същевременно да послужи на бойците на сиксикау като преводач и да подслуша разговорите, които белите мъже водят помежду си.

Горящата вода не можеше да не се съгласи с тези аргументи. При това той предугади мислите и желанията на своя собствен син и му разреши да замине с тях. Според онова, което Мъдрата змия му бе разказал за своето първо посещение в станцията, излизаше, че белите и червените мъже там се държали спокойно и се разбирали добре, макар понякога белите да говорели твърде много и твърде високо.

Радостта на двете момчета беше голяма и изпълнена с надежди. В търговските станции пристигаха всякакви новини и надеждата, че ще могат да научат нещо там, се струваше на двете момчета съвсем основателна. По това време между големите племена на север от Мисури цареше мир, мир цареше и с белите мъже и така вождът нямаше защо да не позволи на двете момчета да се присъединят към малката група бойци.

Харка избра своя сив жребец за пътя. Сега нямаше да води товарни коне и затова цялата малка група ездачи се придвижваше бързо. Още на четвъртия ден опитните очи на индианците откриха очертанията на станцията на хоризонта. Късно след обяд ездачите стигнаха мястото.

Почти нищо не се беше променило през последните месеци в търговската станция и околността й. Нивото на езерото малко беше спаднало от силната жега на лятото. Тревата не беше вече яркозелена. Броят на посетителите и клиентите беше малък, тъй като междувременно зимната плячка вече бе разменена, а есенните ловове тепърва предстояха. Тримата бойци сиксикау и двете момчета се приближиха с конете си направо до кръглата палисада и влязоха през портата в двора.

Старият Абрахам, който нямаше много работа през тези седмици, навярно отдавна вече ги бе видял да се приближават и излезе да поздрави мъжете и момчетата пред първия блокхаус. Тъй като гостите бяха индианци, той не се впусна в много приказки, както правеше, когато разговаряше с Томас. Той умееше да се съобразява с обичаите и нравите на своите клиенти-гости. Новопристигналите нямаха намерение да се настанят за нощувка и да се хранят в блокхауса. Искаха само да се обадят, за да се разположат след това, както повечето индиански клиенти, заедно с конете си край брега на езерото. През тези дни към края на лятото съвсем не беше неудобно да се остане на открито и да се нощува там.

Край езерото се бяха разположили само няколко малки групи индианци — асинибоини, чистокръвни индианци, също и черни ходила от други племенни групи, но никакви дакота, от които те можеха да се опасяват, че ще отвлекат Харка.

Мъдрата змия избра удобно място край брега — не много близо, но и не много отдалечено от станцията — и той и цялата му група се разположиха удобно. След като конете се напиха, завързаха предните им крака и ги пуснаха да пасат. Вече се свечеряваше и затова двете момчета събраха дърва и запалиха огън. Бяха си донесли суха храна, пък и по пътя бяха убили няколко прерийни кокошки, които оскубаха и изпекоха сега. Мъдрата змия нямаше намерение да разговаря със Стария Абрахам още същата вечер за патроните. Който идваше да търгува, трябваше да носи със себе си не само стока, но и достатъчен запас от време. Мъдрата змия държеше добре скрити красивите хермелинови кожи, които искаше да предложи за размяна на Стария Абрахам.

Тримата бойци и момчетата седяха около огъня и ядяха кокошки. След като се нахраниха, бойците запушиха. Момчетата седнаха досами водата и наблюдаваха комарите и рибите. От последните лъчи на слънцето повърхността на езерото блестеше като седефени миди.

Макар привидно момчетата да гледаха само езерото, всъщност те наблюдаваха цялата околност, докъдето можеха да стигнат погледът и слухът им. Затова не им убягна, че Стария Абрахам излезе от портата и заоглежда брега на езерото, сякаш търсеше някого или нещо. Той тръгна бавно, с влачещи се стъпки, и мина уж случайно край брега, където се бяха разположили тримата сиксикау заедно с момчетата. Когато стигна до тях, той се спря, извади късата си лула, напълни я, запали тютюна и започна да пафка.

— Хубава вечер — каза накрая той, извърнат полу към момчетата, полу към тримата бойци.

Индианците не отвърнаха нищо.

— На тебе вече ти харесва много при черните ходила, нали? — рече Стария Абрахам на Харка.

— Да.

— Жалко, че баща ти не можа да остане тук. Джентълмен беше той. Грансеньор, както обичаше да казва Томас. Жалко.

— Да — отвърна Харка, без по лицето му да потрепне някакъв мускул.

— Е, ти си вече голям и сам можеш да се справяш, така си е.

— Да — отвърна Харка със същия спокоен и безразличен тон, сякаш Абрахам го бе попитал: „Приятно ли пътувахте, всичко добре ли мина?“

— И все пак е жалко — продължи Абрахам. — Той имаше долари. Аз с удоволствие бих го обслужвал добре и често. Но каквото не може да стане, не може. Така е то.

— Да.

— Вие сигурно дойдохте да разпитате къде се бави баща ти?

— Това и ти едва ли знаеш, Стари Абрахам.

Харка все още пазеше външно спокойствие, ала вътрешно бе започнал целият да трепери. Имаше определено чувство, че Абрахам знае нещо за Матотаупа, и новината навярно не беше толкова добра, колкото Харка бе очаквал през цялото лято.

— Не, не, разбира се. Тук трудно може да се научи какво е преживял човек чак там на юг край Черните хълмове.

Като чу „Черните хълмове“, вътрешно Харка стана още по-неспокоен. Отначало той не отговори нищо на Стария Абрахам, а побърза само да преведе на приятеля си Силен като елен казаното досега. Чак след това отново погледна към Абрахам, който стоеше край него с лула в ръка. Ако Абрахам беше индиански боец, Харка отдавна би се изправил учтиво на крака. Разговаряйки с кръчмаря-търговец, той бе останал досега седнал, защото начинът, по който Абрахам го разпитваше, не му се стори достоен и честен.

Харка беше свикнал да реагира бързо. Докато превеждаше думите на Абрахам за Силен като елен, той бе имал достатъчно време да премисли сам всичко по-добре. Абрахам знаеше или поне смяташе, че Матотаупа бе поел към Черните хълмове, и знаеше или смяташе също така, че Матотаупа няма да се върне. Харка искаше да проследи най-напред първото твърдение. Ако баща му беше тръгнал към Черните хълмове, основателно беше да се предположи, че Тасунка-витко също е там. Откъде можеше да е дошла подобна новина?

— Стари Абрахам, кой каза на моя баща, че Тасунка-витко се намира някъде в Черните хълмове?

— Ах, това ли ме питаш? Не, никой не му е казал такова нещо, поне тук никой, а какво се е случило по-късно, аз не мога да знам. Фред непрекъснато твърдеше, че Тасунка е сигурно някъде долу край бреговете на Плат, където индианците се борят срещу прокарването на железопътната линия.

Сега Харка въпреки всичко се изправи. Той беше висок колкото Абрахам, вече по-скоро момък, отколкото момче.

— Кой е този Фред?

— Не го ли познаваш? — Абрахам плю боядисана от тютюна слюнка. — Баща ти го познаваше добре и го наричаше Джим.

— Джим! — Харка усети, че кръвта се смъкна от бузите му. — Тук ли намери той баща ми?

— Тук. Двамата тръгнаха заедно с коне.

— Моят баща искаше да върви с Томас и Тео.

— Но не направи така.

— Защо Стария Абрахам смята, че баща ми няма да се върне вече? Умрял ли е той?

— Не, не е, моето момче, поне аз не знам такова нещо.

— Кой казва, че баща ми е тръгнал към Черните хълмове, след като Джим го е съветвал да търси Тасунка-витко край Плат?

— Ами там е работата я. Нали затова и аз при тебе идвам. Там в блокхауса седи един, който срещнал баща ти по Ниобрара.

— Кой е той?

— Един известен ловец. Наричат го Шарлеман. Дълго бил по канадската граница, после слязъл надолу на юг с проучвателната експедиция. Но казва, че там било много несигурно. И като ми разправяше всичките си приключения, току спомена и името Топ или Матотаупа. Аз имам добра памет. Изведнъж ми стана ясно, че става дума за баща ти.

— Колко време ще остане този ловец тук при тебе?

— И утре сигурно.

— Тогава ще се опитам да поговоря утре с него.

— Брей, какъв спокоен човек си! Нима не искаш веднага да чуеш новините за баща си? Че да вървим веднага в блокхауса, аз ще ви запозная. Сега е вечер и аз съм свободен. Утре заран пак ще имам работа.

— Ще попитам нашия водач Мъдрата змия.

— Добре сте възпитани вие, младите индианци.

Харка изясни положението на Мъдрата змия. Боецът реши да отиде заедно с момчето в блокхауса, за да разговарят с непознатия човек. Това като че ли не се хареса много на Абрахам, ала той не се противопостави и така двамата придружиха кръчмаря до станцията и влязоха заедно с него в къщата, където се намираше кръчмата.

В чисто поддържаното помещение само няколко маси бяха заети.

Абрахам се насочи към една маса край стената, където седеше един-единствен посетител — висок, около тридесетгодишен мъж, който правеше впечатление не само със заострената си брада. И облеклото му от фина кожа с много ресни беше много по-добро и същевременно по-пъстро, отколкото се среща обикновено у каубоите и ловците. На масата пред него стоеше празна чаша. Бузите му бяха зачервени, очите му блестяха.

— Абрахам! — извика той. — Кого ми водиш? Нима наистина и действително лично сина на моя спасител, сина на Матотаупа?

— Тъкмо него ти водя на масата, Шарлеман! Абрахам представи и Мъдрата змия и тримата се настаниха на масата край Шарлеман.

— Питай сега каквото искаш да знаеш! — насърчи Стария Абрахам Харка. — Шарлеман с удоволствие ще ти даде всички сведения!

Харка разсъждаваше. Беше изненадан, почти потресен от лекотата, с която му се бе предложил случай да научи нещо за баща си. Беше предполагал, че ще се наложи да търси новини, а ето че те му се предлагаха без никакво негово участие. Това беше странно. От друга страна обаче изглеждаше, че онова, което щеше да научи сега, не беше хубава новина. Момчето се приготви за всичко и остана съвсем сериозно и въздържано.

— Защо Шарлеман нарича моя баща свой спасител? — попита най-напред Харка.

— Охо, това беше едно отчаяно дяволско и ужасно положение, в което твоят баща ни намери сред прерията! Аз и останалите бяхме работили в проучвателната железопътна група, която бе достигнала до най-предна линия, между Северен и Южен Плат. Тия проклети типове от Мечата орда и Тасунка-витко всеки ден ни поднасяха нова изненада, ту убиваха някого, ту просто отвличаха някой от поставите ни, ту прострелваха шапката на инженера от главата му, докато накрая ни изтровиха всичките, та останахме само четирима. Аз имах честта да бъда един от останалите живи. Нас четиримата те ни обезоръжиха, съблякоха ни, както ни е майка родила, и ни подгониха из прерията. Голямо удоволствие беше! Сред тоя пек — ни вода, ни храна, та накрая и пътя изгубихме! Вече беше ударил последният ни час, когато Матотаупа ни откри и ни доведе до станцията на Беззъбия Бен. Прекрасен боец е баща ти. Можеш да се гордееш с него, момчето ми!

— Откъде знаеш, че съм негов син?

— Откъде ли? Ами че Стария Абрахам ми го каза.

— Кога се раздели с баща ми?

— Преди няколко седмици. Той тръгна предния ден от търговската станция заедно с Червения Джим към Черните хълмове. Казват, че там се мотаел и Тасунка-витко, след като вече бяха ликвидирали нашата проучвателна група.

Харка усети как сърцето му се блъска в гърдите.

— Защо — попита той сега Стария Абрахам и вече едва успяваше да сдържа и прикрива възбудата си, — защо смяташ, че баща ми няма да се върне повече тук?

Абрахам барабанеше с пръсти по масата и не се осмеляваше да отговори, сякаш му беше трудно.

— Защо ли? Да, знаеш ли, моето момче, баща ти каза такова нещо, преди да замине оттук с този Фред или Джим, или както изобщо се казва тоя тип.

— Спомена ли моят баща Матотаупа някаква причина за това?

— Той самият не. Но казваха, и сега вече всички го говорят, че бил застрелял в Минеаполис някого и полицията го търсела. Полицията знаела, че е намерил убежище при черните ходила. Възможно е те да го потърсят при главните вождове и да изискат от тях да им го предадат, а теб искали да настанят в пансионат за индиански деца, където трябва да получиш цивилизовано възпитание от белите мъже.

— Кой казва това?

— По-добре питай кой не го казва? Тук всички вече го знаят и затова предполагам, че баща ти ще предпочете да остане в горите и прериите на Юга.

Настана дълго мълчание. После Мъдрата змия взе думата.

— Това ли е всичко, което белите мъже имат да ни кажат?

— Да.

— Добре. Чухме го!

При последната дума Мъдрата змия се изправи и Харка веднага последва примера му. Двамата индианци излязоха от блокхауса и прекосиха заедно двора към портата. Вече се беше стъмнило и портата беше затворена, но те се покатериха бързо през палисадата и после тръгнаха спокойно към разположилите се край езерото техни хора.

Там двамата бойци и Силен като елен седяха край загасващия огън; сега и новодошлите седнаха край тях. Повърхността на езерото беше черна и гладка като огледало. Върбовите храсти се очертаваха като нежни сенки. Звездите трептяха на нощното небе, безбройни и далечни. Откъм блокхаусите се дочу кучешки лай. Инак всичко беше тихо.

След като петимата поседяха известно време мълчаливо, Мъдрата змия попита:

— Твърдокаменни Харка, убил ли е твоят баща бял мъж? И кой е бил той?

— Моят баща уби един бял мъж, защото той беше недостоен и издевателствуваше над червените мъже. Името му беше Елис.

— Той беше ли вожд сред белите мъже?

— Беше нещо подобно на водач на малка група.

— Добре. Утре ние ще се върнем в нашите шатри и ще поговорим за това с нашия вожд Горящата вода. Аз казах.

Заключителните му думи означаваха, че до предвиденото съвещание нямаше какво повече да говорят по този повод.

Мъдрата змия се загърна в завивката си и легна да спи. Двамата останали бойци последваха примера му, момчетата — също. Всеки постави оръжието до себе си. За стража бяха достатъчни вниманието и добрият нюх на мустангите, пък и самите спящи, които бяха навикнали при най-малък ненадеен звук или движение да скочат из завивките си.

Харка само се преструваше на заспал. Беше затворил очи, ала мислите му дълбаеха и човъркаха.

Баща му беше тръгнал на път заедно с Джим, с човека, за когото се говореше, че с хитрост упоил вожда Матотаупа, за да измъкне от него тайната на някакво златно находище в Черните хълмове. Харка твърдо вярваше в невинността на баща си, но нямаше доверие в по-нататъшните намерения на Джим. Всички бели мъже в станцията на Стария Абрахам говореха, че Матотаупа е убиец, а Харка — син на убиец, и затова двамата трябва да бъдат заловени. Така опората за новия живот на Харка при хората на сиксикау рухна. Безпокойството за баща му започна да го гризе, хапеше чувствата му като зъл звяр. Освен това той се срамуваше да се превърне в бреме за бойците на сиксикау, които бяха приели него и баща му за свои гости.

С пламнали очи той стана скришом през нощта, за да се промъкне тайно. Искаше по този начин да освободи бойците на сиксикау от задължението да решават дали да го вземат под закрилата си срещу белите мъже, или не.

Изглеждаше, сякаш никой не бе забелязал как Харка се изправи, сгъна завивката си и освободи своя сив жребец. Може би никой не искаше да го забележи. Той поведе малко коня си ходом, за да не предизвика шум, който все пак можеше да събуди спящите. Когато храстите и няколко малки дървета можеха вече да го прикрият, той погали сивия си жребец по ноздрите и понечи да го яхне.

В този миг обаче край него изплува една фигура и той веднага разбра кой бе дошъл. Силен като елен!

— Харка! Какво правиш!

— Отивам си. Отивам при баща си.

— Харка…

— Не казвай нищо. Аз съм решил.

— Кога ще се върнеш пак при нас?

— Когато ще мога да положа при вас изпитите, които ще ме направят боец. Аз не съм убил никакъв бял човек и белите мъже не могат да ме обвинят. Щом стана мъж, те няма да могат повече да ме затворят в техните възпитателни затвори.

— Твърдокаменни Харка, аз имам една молба.

— Не мога да ти откажа. Но не бива да ме молиш нещо, с което не мога да се съглася.

— Съгласи се да станем кръвни братя, преди да си вървиш, за да бъда сигурен, че един ден ще се върнеш в нашите шатри.

— Да го направим!

И двете момчета извадиха камите си и всеки се одраска по ръката, така че да потече кръв. Смесиха кръвта си и това беше знак за тях, че братската им връзка щеше да бъде ненарушима.

Когато прибра двуострата си кама в канията, Харка погледна още веднъж своя другар, когото дълго вече нямаше да вижда. Образът на стегнатата изправена фигура дълбоко се запечата в съзнанието му.

После той яхна мустанга си и без да каже нито дума повече или да се обърне назад, подкара коня в лек галоп към нощната прерия.

Силен като елен проследи с поглед отдалечаващия се; видя как сянката на младия ездач ставаше все по-малка и по-малка и шумът заглъхна в ушите му.

Тази разлъка беше в живота на сина на вожда, който дотогава бе протичал в спокойно и здраво русло, първата голяма болка и първият голям, останал без отговор въпрос. Кой носеше вината за това, че Харка трябваше да си отиде? Белите мъже ли? Или Матотаупа? А може би и бойците на сиксикау, които не размениха през тази вечер нито една мила дума повече с Харка? Ъглите на устните на Силен като елен потръпнаха. Не му се искаше да се върне при спящите бойци. Сложи ръка върху порязаното място на кожата си, откъдето бе изтекла кръвта, за да се съедини с кръвта на Харка. От днес нататък той имаше кръвен брат. Това щеше да бъде неговата тайна. Той с никого нямаше да говори за нея. Може би съществуваше един-единствен човек, който можеше да го разбере в голямата мъка и голямото съмнение. Ситопанаки сигурно щеше да го разбере. Той беше сигурен, че тя щеше да изпита същата мъка като брат си Силен като елен, задето Харка нямаше да се върне повече в шатрите.

Младият сиксикау стоя дълго сам. Най-после се насили да се върне при останалите и да легне отново да спи. Те нямаше нужда да знаят колко дълбоко бе наранен той.

Още преди да се развидели, Силен като елен отново беше буден. Видя как звездите избледняха, видя грозната сивота, която изтласкваше мрака, преди още слънцето да се покаже на хоризонта, и най-после посрещна повтарящата се непрекъснато и явяваща се все нова и нова прелест и власт на светлината, която се разливаше над небето и земята. Повърхността на езерото пламна като златно огледало, а изсъхналите върбови клонки, покрити с неугледни сивозелени листа, си играеха с лекия полъх на вятъра и със слънчевите лъчи. Силен като елен отведе конете на водопой, после седна сам на брега, където бе седял предишната, вечер заедно с Харка. Комарите още не се бяха разиграли, но рибите се стрелкаха вече е прозрачната вода.

Мъдрата змия се приближи към момчето и Силен като елен веднага се изправи на крака.

— Ти говори с Харка? — попита го Мъдрата змия.

— Да. Преди да си отиде. Когато навърши годините, за да може да издържи изпита за боец, той отново ще се върне в нашите шатри.

Мъдрата змия зарея поглед над езерото, без да каже повече нищо.

След като измина половин час, от портата на палисадата, която вече бе отворена, излезе висок млад човек, у когото двамата индианци веднага познаха Шарлеман. Той подръпна острата си брадичка и се насочи право към групата на сиксикау.

Мъдрата змия и Силен като елен отново бяха седнали при останалите край огъня и се престориха, сякаш не забелязаха Шарлеман.

Облеченият в своето пъстро, украсено с ресни облекло, се спря пред групата.

— Хубава сутрин! — каза той.

Индианците не отговориха и на него, както не бяха отговорили предишния ден на Абрахам, когато той заговори за хубавата вечер, и гледаха с още по-малко уважение и внимание към Шарлеман, отколкото предишната вечер кръчмаря.

— А къде е Хари? Исках да поговоря още веднъж с него.

— Отиде си — отвърна Мъдрата змия.

— Как така си отиде? — Шарлеман се учуди.

— Отиде си — повтори Мъдрата змия.

— Кога ще се върне пак?

— Това не знаем.

— Че къде отиде?

— Замина с коня си.

— С коня си? Искам да кажа… но аз нали исках пак да говоря с него?

— Той не знаеше това.

— Но да не би… да не би завинаги да си е отишъл?

— Кой може да знае?

Шарлеман издевателствуваше над брадата си.

— Да не би да е тръгнал да търси баща си?

— Не — отвърна Силен като елен, макар че не беше редно той, момчето, да вземе думата непоканен. Но Мъдрата змия му беше дал възможност за това чрез лекото си двоумение. Силен като елен не се срамуваше, задето каза неистина на ловеца, защото го смяташе за свой враг, който бе прогонил Харка чрез своите новини, и затова Силен като елен му постави без никакви скрупули капан, както ловецът слага капан на бобъра.

— Не е тръгнал към баща си?!

— Не е, там сигурно биха го търсили. А той не иска никой да го намери.

— По дяволите, що за глупост! Само момче, сам-само в тия погранични райони, в тая пустош, че той ще загине така!

— Той предпочита да загине в прерията, която е негова родина, отколкото в някой възпитателен затвор на белите мъже.

— Нима той просто избяга заради интерната за индиански деца, за който аз му говорих? О, небеса, о, кръгове на ада, кой можеше да предположи такова нещо! Че аз не го казах с такава сигурност!

Чертите на лицето на Силен като елен изразиха подигравка и омраза.

— Харка обаче го взе на сериозно. Ти няма да го видиш повече, Шарлеман.

Ловецът се удари по челото.

— Каква глупост! Отишъл си, просто си отишъл! Аз пристигам тук специално, за да му предложа да вървим заедно в Черните хълмове и да му помогна да намери баща си, а той си отишъл… Чисто и просто си отишъл посред нощ! Не може да ми го побере акълът! Та това е, та това е… точно така, съвсем по индиански! Кой ли може да ви разбере вас, червенокожите! И вие направо оставихте това дете да си върви, да се хвърли в собственото си нещастие?

— Да.

— Това наистина е връх на безобразието! Ха със здраве!

Шарлеман се отдалечи с големи крачки. Всяка негова стъпка означаваше ритник срещу този индианец, който го бе измамил, срещу това глупаво момче, което просто си бе отишло, срещу богинята на щастието, която отново бе отказала милостта си на Шарлеман.

Ама че се подреди! Край на всичките му планове да се добере до следите на Джим, да се появи заедно с Хари пред Матотаупа и да изиска от него да му се отблагодари за това. Свършено беше, свършено!

От всичко замислено не му бе останало нищо друго, освен коня, пушката, револвера, ножа и облеклото. То беше твърде малко, след като той, горкичкият, бе мечтал за безкрайни богатства и за възможността никога повече да не е принуден да работи.

Мърморейки под мустак непрекъсваема поредица от ругатни, Шарлеман стигна до блокхауса и кръчмата и се напи още от ранна утрин.

Когато усети, че почва да му се вие свят и виждаше стаята само като в мъгла, той попита Стария Абрахам:

— Абракадабра, какво ще кажеш, има ли смисъл и ще мога ли да проследя следата на тоя некадърен хлапак?

— Можеш да се опиташ, Шарлеман, но Хари е син на Матотаупа и ако той не желае да го намерят, ти няма да го намериш. Прекарал е добра школа.

— Още едно бренди, Абракадабра! Сега вече всичко ми е все едно.

Кръчмарят седна до Чарлз.

— Какво си се окумил толкова! Остави го това червено хлапе да си върви, където иска! Да не би ти да си му баща!

— Абракадабра, ти си невинен като новородено! Бащата на този хлапак знае къде в Черните хълмове има злато! Разбираш ли?

— Ах, такава ли била работата? Е, тогава ще ти донеса още едно бренди, но моля ти се, след това ще си отспиш навън, докато изтрезнееш. В моята кръчма няма място за пияници!

Абрахам се отдалечи, а Шарлеман гледаше тъпо подире му. Мислите му се замъглиха.