Георги Караславов
Снаха (8)

8

Дойде ред и на Юрталана да вършее. В двора му нахлуха роднини, съседи и сума други хора, на които той при разни случаи беше давал пари в заем и които между другото бяха обещали да му помагат. Цяла рота деца се юрнаха на хармана, плъпнаха около високите купни, покатериха се по камарите. Като вихър мина вършачката през хармана му — помете тежките пшенични снопи, претупа набързо ронливата ръж, изгълта като ламя дългоосилестия ечемик. Юрталана се съвзе, лицето му пак доби прежния жив изпечен израз, очите му пак засвяткаха радостно и доволно. Работата го грабна, отвлече го. Той тичаше от едно място на друго, наглеждаше всички, подреждаше ги, командуваше, караше им се, когато беше за каране, и ги хвалеше, когато работата им беше за хвалба. От час на час тичаше да види дали сламата е мека и ситна, подхвърляше на длан чистия плод и махаше като луд на машиниста, щом забележеше счупени зърна. Записваше си на тютюневата кутия колко крини сипваха в хамбара, пресмяташе колко ще отдели за продан, по колко ще го продаде и колко пари ще вземе. И сред шума и олелията, сред тропота на батозата и пукота на мотора той оставаше за момент като закован. Той си представяше натоварените коли и дългите житни мази с високите прозорчета, през които хвърляха крина по крина:

— Хилядо, две, три…

Тъй беше запомнил той от баща си и от дядо си — когато се мери жито, броенето да започва от хилядо, та все на хиляди да върви.

Така, залисан около вършитбата, увлечен в непрестанната трескава работа, зает с команди, пресмятания и надзори, той се откъсна от близкото минало и като че забрави за оня страшен ден, за тревогите след него и за страшната опасност, която още висеше над главата му. Какво приказваха хората за изчезването на Астаровото момче, как тълкуваха това изчезване и кого обвиняваха, за това той нищичко не знаеше и не искаше да знае през тези трескави часове на постоянно тичане и обикаляне.

Вечерта, когато помагачите се наредиха на дългата трапеза и той седна начело като домакин, чак тогава от дума на дума се дойде и до Астаровото момче. Какво ли не изприказваха, как ли не си го обясняваха!

— Удавило се е някъде в реката! — отсече най-сетне една съседка.

— Удавило се — вятър! — отвърна уверено друга. — Избягало в Пловдив, цанило се там чираче, тейко му оня ден отишъл да си го вземе.

Юрталана трепна. Приказката, дето я пусна оная вечер в кръчмата на Куцото, е обиколила вече селото. И Гочо е заминал за Пловдив. Ще постои там, ще поскита, ще поразпита и като си похарчи парите, дето Юрталана му ги даде в заем, ще се върне отчаян, но, все ще остане една мъничка надежда в душата му. А това е спечелено време. И никой няма да се досети, никой няма да се научи къде е момчето му и какво е станало с него. Юрталана си спомни оня момент, когато се надвеси над падналото момче и разбра, че го е убил. За малко той се отчая и му се струваше, че светът за него се свърши. Мислеше си — ще гръмне страшната вест, ще го хванат, ще го разпитват. Ще разправи той от сърце как е станало и че не е искал да го убива. И в своето отчаяние се надяваше, че ще го разберат и ще го пощадят. Но сетне се съвзе. Убийство! Няма да го оставят така, няма да му простят. Ще го тикнат в затвора, ще го оберат, ще го съсипят с глоби и разноски. И цялото село ще се дигне срещу него. И там, когато му хрумна да го скрие, той се помоли дълбоко в душата си, помоли се на света Богородица да му помогне и й обеща дар един овен. Чу молбата му тя и ето, всичко мина добре, но всичко не се е свършило още. Един нещастен случай, и работата може да се разплете. „Не, няма време за отлагане — реши Юрталана. — Каквото съм врекъл, трябва да го дам!“ Идеше денят на света Богородица. Хиляди мъже и жени, старци и деца се стичаха към Бачковския манастир, за да отпразнуват този ден. По прашните пътища се проточваха коли и талиги от далечните села по течението на Стрема, на Тунджа и на Марица, заситняха коне, катъри и магарета по тесните и стръмни пътеки на безкрайните родопски разклонения. Едни отиваха да се помолят на Божията Майка, за да ги спаси от напасти или да им дари изцеление. Други носеха дарове, обещани в момент на тежки, изпитания. Трети водеха момци и моми, за да видят свят, а и светът тях да види. По хармана имаше работа за още цяла седмица, но тази работа можеше да я свърши и сам Юрталана с неколцина помагачи. Стойко, старата и Алекси ще заминат с колата да поднесат дара, а аргатинът с малките волове ще пори каръци.

— Ти, Алекси и Стойко ще идете на Бачковския манастир! — каза Юрталана на жена си сухо и заповеднически.

— Няма време бе, Тошо! — сепна се тя. — Нали трябва хляб да умеся, чергите да опера.

— Хляба ще опечеш тази нощ, пък чергите няма да переш. Утре рано ще тръгнете.

В такива случаи Юрталанката се объркваше и не знаеше какво да прави. Тя се разтича из къщи, из двора, по хармана, вземаше едно вместо друго, оставяше го там, дето не трябва, и все си мърмореше нещо под носа.

— Боже, Боже! — проклинаше се тя. — Сама жена в толкова къща, дано се никаква не видя макар!…

Тя каза на Стойка, че утре рано ще тръгнат за Бачковския манастир, та да се постегне и да й помогне при паленето на фурната, но той само разбра, че баща му е поръчал да се готвят, хукна навън и макар че още беше видело, влезе у Севдини и се похвали. Разтърчаха се начаса и Казълбашеви, разтракаха нощви и лопати, раздрънкаха съдове и решета. Снахите запретнаха ръкави и подхванаха наред, бързо и ловко, да готвят всичко, каквото беше потребно за едно такова голямо пътуване.

Казълбашката повика мъжа си на хамбарското чардаче. Знаеше се кои ще идат на манастира, но все пак трябваше да се наговорят. Решиха: Димо и Димовица, тя самата и Севда. И редно беше тази година да идат. Така се случваше досега — или много работа имаха, или пари не им достигаха поне веднъж да заведат момата си на този прочут събор. Ето, тази зима, ако е късмет, може да я задомят и тъй ще й си остане мъка, че не е могла да иде. Казълбаша направи дума за отиване преди десетина дни, но старата шавна неопределено с глава и измърмори:

— Има време… ще видим.

Наистина, Севда не беше сгодена, но без Стойка вече не можеха да идат. А Стойко идваше вечер, стоеше до късно, приказваха си за какви ли не работи, но за ходене до Бачковския манастир дума не направи, а и Севдини нямаше как да попитат. И ето, сега изведнъж…

С момата беше редно да ходи най-малката снаха — да се поразходи и да се порадва и тя, докато е млада. Имаше лоши и завистливи свекърви — ако снахата биваше по-спретната и по-гиздава, оставяха я да си гледа работата в къщи. Но Казълбашката нямаше от какво да се бои — една беше Севда и нямаше кой да се мери с хубостта й.

Рано на другия ден двете коли се събраха по черния път над селото и поеха към далечните синкави възвишения на Родопите.

Севда поемаше дълбоко свежестта на чистото лятно утро, занемяла от радостно вълнение. Пръв път тя тръгваше за такъв далечен край, към синята планина, която години й изглеждаше като някакъв незнаен и чуден свят. Какво имаше в този свят? Един голям манастир с един голям събор, за който като че ли цял свят се беше запътил. И за този събор тя отиваше с оня, който беше изпълнил цялото й сърце…

Всичко наоколо й се виждаше ново, особено и прекрасно, дори орязаните тук-там царевични върши, които тя така бързо и сръчно ошмулкваше. Севда се мъчеше да си представи манастира, шумния събор, горите и все й се струваше, че не е точно такова, каквото си го представяше, и че всъщност е много по-хубаво, по-примамливо и чудновато.

Следобед те минаха Станимака и се вредиха между хилядите коли, запъплили като големи тромави костенурки по бялото шосе край Чая. Пъстри чергила, кротки, уморени добичета, калпаци изпод чергилата, рокли, чадъри и шамии по пътя край колите. И над целия този керван се носеше страшна глъчка, песни, олелии. Гъст бял прах се виеше в клисурата и застилаше всичко.

Севда вървеше отстрани между двете коли и гледаше ту наляво, дето по стръмните склонове над реката спяха в зноя на изцъкления летен ден гъстозелени гори, ту надясно, дето се нижеха каменисти баири, обрасли с драки, прошарени тук-таме с малки нивички, с добре гледани лозя, с къщурки, колибки и параклисчета. На няколко места Севда видя стари, посърнали смокви, целите напудрени с гъст бял прах от шосето.

— Колко нависоко има една нива! — викаше тя, като сочеше с пръст и поглеждаше крадешком към Стойка, който буташе уморените волове с късия остен и се усмихваше сдържано.

— Тук е така — гледаше я той радостно. — И над тези върхове има ниви! — И той посочи извишените върхове наляво.

— И как се качват толкова нависоко? — чудеше се Севда.

— Те са свикнали — отвръщаше сериозно Стойко като човек, който отдавна и изтънко се е запознал с тези чудноватости.

— А нататък все планина ли е? — гледаше го учудена Севда.

— Да.

— И зад манастира ли е планина?

— И зад него.

— Божичко! — мигаше тя слисана и като че ли разочарована от нещо.

Толкова години тя беше гледала отдалече тази планина и все си мислеше, че е висока като стена и че зад нея пак започва такова равно и хубаво поле с ниски хълмчета и малки могилки, каквото беше тяхното поле…

И манастирът не беше такъв, какъвто си го мислеше. Мястото беше толкова тясно за голямото сиво здание и за хилядния народ, който гъмжеше в ливадите край реката, че Севда като че беше попаднала в дълбока и задушна яма. Но след час, когато намериха място за колите и ги наредиха до други коли от тяхното село, тя забрави всичко и потъна в гъмжилото на разиграния и радостен народ. Над пронизителните викове и над песните и припрените разправии се извиваха пискливите гласове на кларнетата и на флигорните. Като тътен на далечен градобитен облак долитаха глухите бумтежи на тъпаните, блъскаха се мъже и жени, провираха се деца, зяпаха старци, наконтени и наперени момичета и момчета с градски носии се разхождаха гордо, снизходително усмихнати.

Севда и Стойко вървяха напред, а след тях си пробиваха път Димо, Димовица и Казълбашката. Смрачаваше се и младите бързаха да си потропнат малко, докато имаше време. Играеха едновременно на няколко места. И навсякъде хората бяха буйни и бързи, като че ли играчите се надпреварваха. Севда и Стойко търсеха момците и момите от техния край — те играеха настрана в отделно хоро. До тях бяха свили свое хоро моми и момци от някои станимашки села в равнината. Още по-надолу, току край самата река, подскачаха червендалести рупци с красиви и интересни дрехи. Севда се зазяпа в женските носии, а Стойко наблюдаваше стъпката на играчите и се чудеше на мъжката им пъргавина, на свободните и леки движения. Като обиколиха всички хора, като погледаха и се почудиха, те се прибраха при своите и се заловиха да потропнат малко. Казълбашката ги следеше с поглед, пръхнала от радост, и когато те обиколиха два-три пъти, тя, все още извърната, се накани да си ходи, че до колите бяха останали само Юрталанката и Алекси.

— Хем, булка — дръпна тя снаха си настрана, — хем да ги не оставяте сами.

— Знам, мамо, знам — пошушна Димовица и погледна мъжа си, заплеснат настрана.

Задъхани от умора и радост, Севда и Стойко се прибраха късно. Те си легнаха и мислеха за идния ден, пълен с такива големи и хубави надежди…

Неспокойният човешки мравуняк утихваше бавно. Някъде високо в планината прошумоляха гъстите зелени гори и техният тих и равен шепот потъна в еднообразното бълболене на палавата река…