Георги Караславов
Снаха (29)

29

Севда седеше свита до огнището и стъкваше от време на време суровите дърва. Чуваха се тънки писукания, жълта плюнка кипеше в края на напечените главни. Тя се навеждаше често и духаше, за да подсили колебливия пламък. Лютив дим я плисваше в лицето, тя мижеше, мръщеше се и се извръщаше бързо настрана. Върху бузите й падаха сълзи и тя ги избърсваше с края на престилката си. Две-три сухи дръвчета дадоха сила на огъня, огнището пламна и суровите главни засвириха още по-високо. Севда се дръпна назад, но страните й още бяха зачервени. Тя седеше унесена, устните й мърдаха нервно, в ъгълчетата на хубавите й очи блестеше набрана бистра влага. Притискаше я мъка, щеше й се да заплаче. Колко тежък и противен беше животът, този живот, който тя посрещна с такава радост! С каква сигурност мислеше едно време, че ще си народи деца, ще си ги гледа в свой дом и ще им се радва, мъжът й ще се грижи за къщата и само понякога ще се допитва до нея! Тя завиждаше сега на дружките си, които се задомиха в много по-бедняшки къщи и които си имаха вече челяд. Живееха сиромашки, работеха до съсипване, но бяха хиляди пъти по-доволни и по-щастливи от нея. А с каква завист я гледаха, когато тя се сгоди за най-богатия момък в селото. „Боже, защо всичко се обърна така? — питаше се Севда, задушена от мъка. — Защо и аз не поживях, защо и аз не се порадвах като хората?“ Колко малко беше хубавото в живота й! Ученичеството, после онова време, когато на момичето вкъщи гледат като на товар, който трябва да се изхвърли след време, краткото момуване и първите закачки с ергените. В празнични дни тези ергени се стичаха при нея до портата им като овце на кърма. Тя още не можеше да разбере защо се трупаха те пред нея и защо нищо не й правеха, когато ги подмяташе дяволито и им се присмиваше в очите. На другите моми и за по-дребни закачки те си отмъщаваха незабавно и жестоко. Сетне дойде и любовта й със Стойко. Защо се влюби в него? Той наистина беше хубав и строен момък, разумен и кротък, но на нея все пак й се струваше, че любовта й дойде някак изведнъж, слепешката. Всички хора говореха за Юрталановото богатство и всички моми въздишаха за Стойка. Първите му погледи, първите му закачки и необикновеното му застояване пред тяхната порта й подсказваха, че тя е победила момите в цялото село. Тя се радваше, защото знаеше, че те й завиждат. Радостно вълнение щеше да пукне сърцето й, когато той за пръв път й поиска кърпичката и тя му я тикна скришом в ръката. Цяла година тяхната любов беше само любов на погледи, на въздишки и на дребни закачки. Отначало, през празничните дни, Стойко ходеше пред портите им с другарите си, но сетне се промъкваше сам и там прекарваше целия ден. На хорото те играеха един до друг, по сборовете обикаляха сергиите, радваха се и се смееха. Той ходеше само на ония седенки и на ония тлаки, на които и тя беше канена. Срещите зад тръстиката, годежът, сватбата и първите дни след нея — само това беше хубавото в живота й. Сетне всичко тръгна назад. Десет години тя се мъчи в чорбаджийската къща, десет години работи като добиче и се свива пред свекър и свекърва, за да я изгонят най-сетне. Свекърът — от него бяха всички мъки, макар че вчера се преструваше на светец и й ревеше. Тежеше й тази страшна разпра за имота. Да останеше на нея, тя би взела каквото й дава и би се свила. Но баща й не я оставяше. Ето го, пак кашляше навън, радостно разтревожен и ухилен.

— Брее, няма да се свърши този проклет студ! — тупаше той с цървулите си на прага и духаше в шепите си. — Ти, Севде, какво правиш?

— Сложих малко фасул да сваря за пладнина.

— Хубаво, хубаво — клекна той до нея. — Ами дърва има ли? Санким, ако няма, да ида да понасека малко, че то и оттатък ще трябват.

— Защо ще трябват и оттатък?

— Ами нали сватанакът Тошо ще дойде?

— Може да не дойде — отвърна тя сухо.

— Ще дойде като поп, какви ще ги дъвче! — разтри си той ръцете. — Ама ти да държиш, чу ли? Да държиш! Такова златно пиле веднъж каца на рамото ти. Голямата нива — нищо друго не ти трябва! Нея искам да пипна аз, та да види той как се работи земеделие. Знаел! Разбирал! Все неговото ставало, все неговото раждало! Че как няма да знае, как няма да разбира — на такова място и главня да забучиш, и тя корен ще хване.

— Чакай де, рибата е още в реката, не си точи толкова зъбите — рече строго и дори малко сърдито Севда.

— Печена ми е тя и ще ми дойде на софрата ей тъй, както си лежа. Ще видиш!

И Юрталана наистина дойде още същия ден малко преди обед. Посрещнаха го Казълбаша, Казълбашката, Севда, Андоница и Динковица. Около него се въртяха и три-четири деца, които се навираха между големите и бързаха да се ръкуват с госта.

Това шумно и тържествено посрещане смути Юрталана. „Дали и те не знаят вече?“ — усъмни се той. Вчера идва — какво им е казала тя, дали не им е обадила всичко? Ей го днеска пак — и да не им е обадила, те ще вземат да се съмняват за нещо.

— Виж какво, булка — рече той тихо още щом останаха сами със Севда, — ако те питат защо идвам, кажи им, че искам да ти дам малко стокица, но скришно от нашите… Така им кажи, защото… нали и без това ще вземеш, каквото решиш сега…

— Ще им кажа — отвърна Севда.

Юрталана се окопити.

— Ще те наредя аз тебе, та ще ме благославяш, докато си жива — продължи той. — Ти знаеш нивите ми, сама ще видиш. То е цяло богатство, стига да разбираш от стока. Първо — половината от Карагьозовата градина. Което ти се пада, то си е твое. Половината си е на Алекси, там няма какво да приказваме. Сетне — нивата до двата дъба. Голяма нива — хее, цяло поле. Сей, каквото си искаш, и не се бой. От тази нива, дето пари съм изкарал, дето пари съм изкарал!… Когато се отделихме, тя ни хранеше, без нея ние бяхме загубени. Ама я редях, виж, без оране и преглеждане не може. Ще ти дам и нивата на Помашкия път — и тя е една земя, със злато да я мериш. Юничката, дето обещах, и тя си е твоя! — Юрталана погледна Севда. — Какво ще речеш, а?

Тя мълчеше, навела глава.

— Цял имот, булка! От това по-хубаво — здраве — допълни той озадачен и поизтръпнал от страх.

Севда не се повдигна.

— Тебе аз те имам като свое чедо, десет години дума не ми претече, път не ми мина, искам да ти се отблагодаря… Съгласна ли си?

Той се наведе и ушите му като че ли се насочиха напред.

— Ако дадеш Голямата нива, ако ли не… — рече Севда тихо, без да го погледне.

Юрталана се отметна назад, топла вълна заля гърдите му, той въздъхна тежко и махна с ръка.

— Булка! — наведе се той пак и я загледа умолително. — Не ме сечи, дай ми и аз да си отдъхна малко. Че не ми ли стига мъката, дето загубих сина си, та и ти сега искаш да ме убиеш! Ти! Ти!

Севда искаше да го погледне, но не можеше, защото очите й се наляха със сълзи.

Една думичка да продумаше, и щеше да ревне с глас.

— И двайсе хиляди лева ще ти дам! — натърти той и я погледна с надежда. Но тя стоеше като вдървена.

Изведнъж той се отдръпна назад, облегна се на шарената възглавница и забучи погледа си в една чворова дупка на тавана. Ако тя обади, няма нищо да получи, но каква полза и за него? Съдилища, затвори, разноски, поразии… Той не искаше да мисли за това, защото му се струваше, че ще полудее. „Какво тегло съм имал да тегля! — помисли си Юрталана, все така унесен и вторачен. — Проклет да е денят, когато ми стъпи в къщята тази мръсна усойница!“

Децата долу се сборичкаха, чу се глъчка, едно дете заплака, Юрталана се стресна, разгледа се, като че се събуждаше, и стана.

— Е, няма какво повече — рече той тихо и унило. — Ще те чакам у дома, виж, поразмисли си.

Казълбаша, Казълбашката и Севда го изпратиха до пътната врата с много здраве. Той се ръкува студено, отпуснато, кимаше леко с глава и си мислеше за непоправимия удар, който можеше да се стовари върху главата му…