Георги Караславов
Снаха (30)

30

Тъй като след смъртта на Стойка и изпъждането на Севда Юрталана постоянно тичаше нагоре-надолу, сега той за пръв път усети глухотата и празнотата на своя дом. Аргатите по цял ден не се мяркаха, не можеше да ги види дори кога вечеряха и обядваха. Алекси киснеше из кафенетата до полунощ, старата шляпаше из двора като загубена, тропаше в килера или избата и се показваше за малко в кухнята, свита и префуняла от студ. Когато се унесеше в мисли и се опомнеше за миг, на Юрталана се струваше, че от горните стаи ще отекнат тежките стъпки на сина му и ще се чуят тихите и сладки песни на Севда. Преди смъртта на Стойка, дори когато всички бяха на работа по полето и Юрталана се свиваше сам-самичък в някой прохладен ъгъл на къщата, наоколо му се носеше дъхът на някакво скрито веселие и сърцето му се пълнеше с доволство и радост.

Сега той често се замисляше за тази самота и неволно изтръпваше в непознат страх. Така ли беше мислил той — да лежи в кухнята като затворник и да чака отмалял от тревоги и съмнения идването на снаха си! Но ще дойде ли тя, ще му подаде ли ръка да го спаси, или ще го блъсне да го удави? Тя ще дойде, той е уверен в това. Защо ще се отказва от цял имот? Ако го издаде, ще загуби всичко. А може ли свестен човек да ритне едно цяло богатство? Голямата нива! Няма да й даде Голямата нива, само дето го мъчи и не скланя на по-малкото. Защо стана така? В тези тихи, тежки и мрачни часове той мислеше за това и му се струваше, че всичко е само едно голямо Божие наказание. Така му било написано — да изгуби сина си, а след това да изгуби и толкова имот.

Севда не дойде до обед. Може да е имала работа, да се е залисала в нещо и да е оставила за след пладнина. Юрталана се надяваше, че още днес ще уредят всичко. Тя ще си иде с цяло богатство, пък и той ще си отдъхне след такова страшно напрежение и ще излезе до кръчмите да се види с хората. Набра му се душата, като вързан стои до този прозорец и чака кога ще хлопне вратата. Но вратата не хлопна и следобед. Сигурно не иска да дойде на видело и чака да се смрачи мъничко, мислеше си Юрталана. Но тя не може да закъснява много. Нямаше нито кой да я доведе, нито кой да я заведе — инак работата ще стане съмнителна.

Тя трябва да дойде сама, да се промъкне, когато из улиците има най-малко хора, ей тъй, уж че случайно се е отбила на гости. Та те двамата няма какво много да си приказват — две думички само, и толкова.

Но ако тя излезе, продължаваше да се успокоява той, трябва да обади на майка си. Как да й каже, че е тръгнала на гости у свекърва си, която преди време я изпъди като кучка и й издума такива тежки думи? „Тя ще дойде утре! — реши Юрталана. — Ще ги излъже, че уж отива някъде другаде на гости, а ще се отбие у нас.“

Юрталана си легна рано, но цигарата му угасна чак след полунощ.

— Стига си смъркал тази отрова! — сърди се донякъде старата. — Остави я барем като си легнеш.

Той не й отвърна, не се помръдна, като че ли не говореше на него. Нервите му бяха изпънати, и слухът му беше насочен навън, сякаш още чакаше снаха си. Дочуваше, понякога глухия тропот на тежки мъжки стъпки, сепваше се от мързеливото и късо изджавкване на кучетата, ловеше лекия шум на острия ветрец, който завиваше из двора. Към полунощ тропна пътната врата, а след това и къщната — Алекси се прибираше на пръсти, гузен и предпазлив. Той се изкачваше тихо по стълбите, чувствуваше се как прегъва бавно и внимателно коленете си. „Не тръгна на добър път това момче! — рече си между другото Юрталана, защото и сега, когато дрямката го налягаше малко по малко, той пак разсъждаваше за туй, дали Севда ще намери време и повод да отскочи. — Тя и днес щеше да дойде, но, види се, не е имало как!“ — заключаваше със сигурност той.

Юрталана се събуди много рано с дълбока и смътна тревога в душата. Той мигна няколко пъти и се опомни. Да. Положението си беше същото. Минаха ония спокойни утрини, когато отваряше очи с ясни делови проекти за работа през предстоящия ден. Той стана, наметна се с кюрка си и клекна пред печката.

— Тошо, съмна ли се бре? — размърда се и изломоти сънливо старата.

— Спи, рано е още.

Не запали лампата, за да не хаби нахалост горивото, дръпна се леко от печката и като се сви на малкото столче, засмука цигарата си.

Разсъмваше се бавно, ледените пера по прозореца на кухнята се топяха и откриваха първите проблясъци на новия ден. Тежка и студена зимна мъгла беше паднала над смълчаното заледено село и тази мъгла не беше като гъстите и влажни мъгли през пролетта и есента — тя приличаше на лек, отровен пушек, който се е просмукал във въздуха. Дворът беше пуст, потънал в лед и скреж. Тъжно и унило беше всичко през такива утрини, дори голите смразени дървета изглеждаха свити и отчаяни. От улицата зачести тропотът на бързи и твърди крачки. През прелезите на пътната врата се мяркаха неясните фигури на минувачите. Юрталана знаеше, че Севда няма да дойде толкова рано, но той ловеше тези фигури с трескав поглед и на секундата ги разпознаваше мъже ли са, или жени и дори как изглеждат външно. Но защо трепваше отчаяно, когато те отминаваха? Колкото острият пушек на зимната мъглица оредяваше и денят се избистряше малко по малко, толкова Юрталана ставаше по-нервен и по-неспокоен. На двора се мяркаха по две-три кокошки, те се клатеха равномерно и се оглеждаха за някое изтървано зрънце, после се затичваха, без да ги гони някой, като че искаха да се стоплят, и се прибираха в насрещните сушини. Под малкото навесче, настрана от пътната врата, лежаха двете кучета. Те дигаха от време на време главите си и се ослушваха, щом дочуеха подозрителен шум. През толкова години Юрталана за пръв път имаше време да се вгледа отблизо и внимателно във всички животни, които шареха из двора му. Той мислеше за живота им, за съдбата им, за дела им на този свят. Досега за него те бяха само стока — две кучета, стотина кокошки, крави, юнички, телета. Той не ги познаваше, за него те нямаха привички и характери като всички живи твари. Не им се радваше така, както човек може да се радва на едно същество, с което споделя мъките на труда. На младини той познаваше своите волове като дланите на ръцете си, говореше им като на свои другари и те го разбираха. Когато някой от тях умреше или го продадяха, той го жалеше като загубена близка душа, дни наред му беше чоглаво и особено му беше мъчно, когато идеше някъде, дето наскоро бяха работили заедно… Юрталана мислеше за миналото, мислеше за настоящето и погледът му падна върху едно гаро петле, което крачеше гордо и самодоволно край дувара. То беше безгрижно и щастливо. Юрталана виждаше и разбираше това. И кой знае защо той се замисли върху своето тежко положение и в съзнанието му мина бързо и ясно представата за оня страшен и непоправим удар, който ще се стовари върху главата му, ако Севда обади за убийството на Астаровото момче. „Ако каже? — клатеше се Юрталана замислен. — Може и да каже, няма нищо чудно!“ Скова го страх, той дишаше мъчително, гледаше навън и си мислеше колко хубаво би било, ако се превърнеше на бездушно, безстрастно и загубено нещо на този свят…

Юрталана се вслуша — старата и Алекси се разправяха в коридорчето. Тя го канеше да закуси, а той не искаше. Юрталана го повика.

Алекси влезе и застана до вратата като ученик, когото ще наказват. Той се беше стегнал в ученическия си шинел, без шапка, сресан грижливо. Поглеждаше под вежди и накриво майка си, поглеждаше и баща си и мълчеше.

— Защо не искаш да закусиш? — измери го сърдито Юрталана.

— Не съм гладен.

— А как ще си гладен, като се връщаш по среднощ и изпушваш на ден по три кутии тютюн!

— Няма го на обед, няма го на вечеря, къде ходи и какво яде, един Господ знае! — оплака се старата. — Ами бива ли така бре, сине, ами мерни се барем веднъж в къщи, та да те видим, да ти се порадваме… Все по кафенетата, все по кафенетата… ще се съсипеш с този скамбил.

— Засрами се! — избухна Юрталана. — От хората се засрами, ако не те е срам от нас! Коскоджамити мъж стана, а няма да се свъртиш вкъщи, няма да се заинтересуваш от работата…

Юрталана сумтеше, разяждан от грижи и от мъка.

— Слушай! — закани се той с пръст. — Където ходиш — ходи, но на обед и на вечеря да си тук.

Когато след час Алекси се измъкна навън, старата поклати глава:

— Не знам какво ще го правим това момче!

— Много се изхайти той, ама ще го впрегна в работа — рече Юрталана. — Ще го оправя, докато е време, че то, както е тръгнал, не знам…

Закуската и разправията с Алекси разсеяха малко стария. Но след това той пак се курдиса до прозореца и пак се загледа в пътната врата. Времето минаваше бавно и мъчително. Да дебне всеки миг и да не знае кога ще дойде и дали ще дойде снаха му, това го притискаше, душеше го и го смазваше. Той пушеше цигара след цигара и само този топъл тютюнев дим го успокояваше донякъде.

— Стига с тоя тютюн бре, Тошо! — мъмреше го внимателно старата. — Я погледни как си задимил, ще се задушим.

Той като че не я чуваше. „Тя може би чака пак аз да ида! — мислеше за Севда. — Да има да взема! Тоя път, ако иска, да дойде, ако ли не…“ Той се заканваше, защото все пак беше уверен, че тя ще дойде и ще склони на това, което й дава.

Отдавна мина обед, студът пак започна да стяга, в насрещните ъгли на кухнята притъмня. „Ето сега, като се посмрачи малко, тя ще дойде“ — надяваше се Юрталана. Но едно парливо съмнение се промъкна и започна да го човърка: „Ами ако се закачи за Голямата нива и не отстъпи, ами ако се дигне и иде да обади в общината?“ Какво ще прави той, ще я остави ли да го предаде така, за права Бога!

Юрталана се хвана за главата. Не му достигаха мисли, виеше му се свят, някаква тежка желязна длан като че беше го притиснала на гърдите и му отпускаше по малко дъх.

„Да й ревна, да й се примоля? — търсеше да се залови за нещо той и тутакси махаше с ръка: — Стока е това, богатство е! За богатство човек и с дявола ортак става!“

Втори ден вече Юрталана не е излизал навън. Страх го беше, като се измести от къщи, тя да не дойде тъкмо когато го няма. И той все си мислеше и все се утешаваше с времето. Като станеше сутрин и се залепеше на прозореца, все му се струваше, че до обед е най-удобно да им дойде на гости. Минеше ли обед, започваше да мисли, че привечер сигурно ще отскочи. Щом се смрачеше леко, той не се отделяше от прозореца и впиваше поглед в пътната врата.

Така, измъчен, разтревожен и излъган, той дочака и третата вечер. Имаше минути при мръкване, когато му се струваше, че нечии крака застават пред вратата и мандалото се дига полекичка. Той се приповдигаше настръхнал, мигаше нетърпеливо и му идеше да извика: „Блъсни по-силно, блъсни!“ После търкаше очите си и все не му се щеше да вярва, че му се е присторило тъй… Като се мръкна добре, той пусна замърсената басмена завеса на прозореца, легна на миндера до печката и се загледа тъжно в сивия таван.

На другия ден Алекси пак се готвеше да излиза, но старата го спря и му се скара:

— Седи си тука бре, хаймана! Не видиш ли, че няма кой да нагледа нищичко в двора.

— Тати нали си е тука! — отвърна троснато, но тихо Алекси.

— Тука е — обърка се малко тя. — Тука е, та за какво е.

— Да не е болен? — стресна се той.

— Болен ами! Не видиш ли, цял ден лежи и никъде не излиза.

— Какво му е, мамо?

— Какво му е? Това му е, на. Стар човек, малко ли болести могат да му се явят…

— Ами да повикаме доктор!

— Доктор!… Не е за доктор болестта му…

Алекси се подвоуми — да остане ли, или да излезе пак — и като се взря в майка си, угрижена и съсипана от работа, свърна в кухнята и погледна гузно и любопитно баща си.

Дните ставаха дълги и мъчителни, Юрталана едва изтрайваше пред прозореца на кухнята. Севда се забави много и това взе да го смущава.

Може би и тя чака с такова нетърпение, с каквото я чака той. Може би тя се ядосва вече и му се заканва. „Какво може да ми направи? — ободри се малко Юрталана. — Ще иде да обади в общината. Нека обади — никой няма да й повярва!“ Кметът му е приятел, ще го повика и ще го попита вярно ли е това за Астаровото момче. Юрталана ще откаже. Но дали ще свърши с толкова?

Той захапа мустака си и сведе загрижено глава. Лошото е, че вестта ще се разнесе из селото. Астаровите ще писнат, ще се дигне цялото село. Ще обадят в околийското управление. Околийският управител ще си прехапе устните. Но трябва да го повика и да го разследва — не може инак, такъв е редът. Как да отрича Юрталана? И ще му повярват ли, ако вземе да отрича? От околийското управление ще съобщят на по-горната власт. А дойде ли работата дотам, няма да има отърваване. Ще го емнат разни учени полицаи, ще го разследват, душата му с памук ще изчовъркат. Юрталана мигна и изправи глава — нова, чудна и спасителна мисъл го озари; дали не може да хвърли цялата вина върху Стойка. Умрял човек, нека да идат да се разправят с него. В първите минути това хрумване му се видя като истинско спасение. Но като размисли, пак клюмна. Най-напред ще проверят през кой ден е убито момчето, сетне — къде е бил и какво е правил. Стойко през този ден, ще разпитат къде е бил и какво е правил Юрталана. Ще разследват Димитра, тогавашния му аргатин. През тоя ден Димитър и Стойко бяха на угарта. Това се знае. Димитър ще каже истината, защото е сърдит — Юрталана не му доплати петстотин лева и един кат дрехи. Димитър ще каже, че през тоя ден Стойко никъде не е ходил и че привечер Юрталана е минал през угарта и го е взел уж да прекарват фий на другия ден. Да рече да подкупва и да моли аргатина — нямаше смисъл. Ще уплете още повече работата, ще падне от трън на глог. Едничкото спасение е да се разбере със снахата. „Но Голямата нива няма да й дам по никакъв начин!“ — закани се Юрталана в ума си. И той си припомни колко труд, колко пари и колко време му струва тази нива. Събирал е парче по парче, тичал е като луд, за да направи този златен кър. И сега да й го даде? Не, само това няма да го бъде! Днес да рече да продаде тази нива, ще вземе най-малко седем-осемстотин хиляди лева. Осемстотин хиляди лева! Знае ли тя какво значи това! Виждала ли е толкова пари? Юрталана примижава — това са цял товар банкноти, навързани на топчета. И тя се надява, че той ще й хариже такова имане. Лъже се, ако се надява, че ще й изсипе толкова злато в скута. Луда ли е тази жена! Не! Не! Хиляди пъти да го предаде, на бесилката да го закачи, жив в огъня да го хвърли, пак няма да й даде Голямата нива! Дори това, което и дава, дори и то й е много… Какво повече иска тя, защо бяга от късмета си?

Имаше моменти, когато Юрталана се увличаше в мислите си, представяше си, че Севда е тук, че разговарят с нея и че от време на време се сдърпват. Веднъж той дори толкова се увлече в този мислен спор, че се дръпна сърдито назад и рече гласно: „Ако щеш!“

— Какво викаш, Тошо? — обърна се старата, която току-що бе влязла в кухнята и тършуваше нещо в долапчето зад печката.

— Нищо — сконфузи се той, но като помисли малко, извърна се назад. — Ще й дадем каквото решихме, и повече нищо! — допълни той.

— Ами ще ти даде ли документ? — попита старата.

Юрталана изтръпна и я загледа учуден.

— Какъв документ? За какво?

— За това, което ще й дадеш — отговори троснато и убедително старата. — Че тя сетне може още да иска.

— Как да иска още? — чудеше се Юрталана, макар и да разбираше вече за какво намекваше жена му.

— Тъй на! — сопна се тя. — Човешкото око е ненаситно. Да речем, че й дадеш каквото сме решили и тя приеме. Ами дали няма да зейне за още, като й се услади, а?

Юрталана гледаше като попарен, смазан от този нов и важен обрат в цялата работа. Ето, от толкова дни обмисляше всичко, а тази ясна работа не му хрумна, ха де! И ето, жена му загатна с простия си ум. „Я гледай, я гледай! — свиваше устни той. — Как да се не досетя за това! Тюю да му се не види макар!…“

На другия ден Юрталана пак седеше до прозореца и пак гледаше към пътната врата, но сега той не следеше минувачите по пътя и не трепкаше болезнено, когато те отминаваха, защото в главата му се въртеше новата мисъл: как да обвърже снаха си, ако тя дойде и приеме това, което й предлага.

През нощта Юрталана не мигна нито за една минутка. Той гледаше тъмните греди на опушения таван и непрекъснато пушеше. По едно време, когато в кухнята застудя и откритата му ръка започна да поизтръпва, той стана, загърна се с кюрка си, седна на леглото и се отпусна. Бледото пламъче на цигарата му святкаше често. Старата спеше, обръщаше се неспокойно, пъшкаше и мляскаше. Юрталана се извърташе, поглеждаше я свъсено и дори със злоба. Защото през тези страшни нощи, когато той се топеше, тя си отдъхваше в затопленото легло. А той чакаше мътното зимно утро, чакаше новия ден, който щеше да бъде по-тревожен и по-тежък от изминатите дни.

Юрталана съхнеше бързо, очите му ставаха по-трескави и по-закръглени, бръчките на челото и около очите му се задълбочаваха. Той ставаше все по-неспокоен, по-сърдит и по-нетърпелив. Не можеше вече да се задържа нито до прозореца, нито до миндера, клякаше от време на време пред печката и хвърляше въглища.

— Ей сегичка турих, защо слагаш още? — чудеше се жена му.

— Студено е — отвръщаше той.

Малко подиробед Юрталана беше седнал пак пред прозореца и гледаше към пътната врата. Изведнъж, и той сам не разбра как стана това, вратата се открехна леко и една стражарска глава се показа. Сърцето на Юрталана се преметна като риба, която са извадили ненадейно на сухо. Краката му се пресякоха, той се помъчи да стане, но се отпусна пак. Кучетата излаяха и дръпнаха здравите вериги… Стражарят трасна бързо вратата, но отдолу се мяркаха само стъпалата на лъскавите му ботуши.

— Гино! — извика отмалял Юрталана. — Виж, мари, виж кой ме търси!

Старата защапа полекичка по двора, показа се извън вратата, но след една секунда излезе на улицата и започна да се разправя. Какво ли търсеше този стражар? Юрталана броеше миговете и сърцето му барабанеше лудо. Тя стоя малко там, но на него се струваше, че, изминаха дълги и убийствени часове. Жена му се върна и донесе измачкано бяло пликче, в което като че ли беше заключена присъдата му. Писмото беше от Тоня, изпратил го по свой земляк-стражар, съобщаваше, че е купил много хубави орехи, и питаше колко килограма да им запази. Юрталана пламна, бишна писмото в краката си, но като размисли малко, наведе се и го прибра.

Ето, някой ден можеше да дойде стражар, но не за да му донесе такова глупаво писмо, а за да го подкара пред себе си като арестант. Ще го сгащят така, както си лежи, защо не се разтъпче, защо чака мечката да дойде да го изяде? Оная кучка няма да намине, то се видя. Тя чака да иде и да й поднесе Голямата нива на тепсия, но няма да го дочака този ден, ако ще би светът да пропадне. Но тя може да се озлоби и да обади за Астаровото момче. Юрталана си представи как ще го подберат от къщата му, как селото ще бръмне, как ще го влачат по участъци и следователи, как ще правят огледи… Огледи ли? Той изтръпна цял, като си представи корията, отдавна затрупаното място, дето погребаха момчето, полянката, храсталаците наоколо. Сетне ще го изпратят в затвора и ще го забравят. Тази неясна представа за затвора го поуспокои малко. Какво пък, затвор — затвор. Та не живеят ли и там хора?

Но, кой знае защо, нещо му подсказваше, че Севда още чака и че никому нищо не е обаждала досега. Той се запита пак дали да иде да я помоли още веднъж и тутакси отхвърли тази мисъл. Тя ще му вземе имотеца, а няма да му даде никаква гаранция, че ще мълчи. После може да се омъжи повторно и да разкаже всичко на мъжа си. Ще го дръпнат пак да дава още, ще го заплашват, докато е жив. Няма да изтърпи той такова мъчение — по-добре е да се свърши всичко и каквото — такова. „Защо стоя още? — попита се смело Юрталана. — На какво се надявам?“ Всеки ден могат да дойдат и да го измъкнат от тази кухня като някакъв пор. Не, той не може да трае повече, нервите му ще се поизкъсат, ако стои още някое време в такава неизвестност.

„Какво ли ще е, ако ида и се предам самичък?“ — попита се изведнъж Юрталана.

Той си припомни много дела и много присъди — онези, които се предаваха сами или сами си разкриваха престъпленията, към тях съдиите винаги са гледали с по-добро око и са ги осъждали по-леко. Ако той им разкрие всичко, те сигурно ще се учудят: убийството извършено, без да иска, и при това преди десет години. Ще му измислят някаква давност, може би ще го поразтакат малко и ще го освободят.

До вечерта, през цялата нощ и на следния ден Юрталана мисли само за това — да се предаде ли и ако се предаде, като как ще погледнат на него и колко ли ще го осъдят. Понякога той почваше да се занася — представяше си, че съдиите го хвалят за самопризнанието му, сочат го за пример, четат му оправдателна присъда и го пускат да си върви.

Юрталана не беше излизал от къщи, та му се струваше вече, че от деня, в който за втори път ходи у Казълбашеви да моли снаха си, се беше изминала цяла вечност. Като далечен и смътен спомен отпреди войната се мяркаше в съзнанието му разправията със Севда и нейното сурово и заплашително мълчание.

В неделя следобед им дойде на гости Иван. Отдавна, много отдавна не беше стъпял той в братовата си къща, освен на помени и погребения. Той влезе в кухнята, смутен и забъркан, и седна несигурно на стола, като че ли щяха да го нахокат. Юрталана не можеше да се побере в кожата си от яд. Защо идеше този неканен гостенин, с когото на улицата едва се поздравяваха? Кой беше го повикал, и то тъкмо сега? Това нежелано и неочаквано посещение разбърка всички мисли на Юрталана.

— Болен си бил — погледна Иван брата си със състрадание и любопитство.

— Не съм болен! — отвърна сопнато Юрталана. — Кой ти каза, че съм болен?

— Срещнах оня ден Алекси, та го попитах: какво прави, викам, тейко ти, не се вижда по кафенетата… Лежи, вика, болен е нещо…

— Болен! — изкриви устни Юрталана. — Много знае Алекси!

— Па аз рекох, чакай, рекох, да видя, може наистина да е болен…

— Харно, че си се наканил — намеси се старата, като погледна плахо мъжа си. — Инак нямаше да се сбъркаш да дойдеш на гости…

— Ба, защо да не дойда… — смотолеви Иван.

— Ух — плесна се по бедрата Юрталанката, — аз пък забравих да те питам — какво прави кака, булките, харни ли са, ами децата, живо-здраво ли са и те?

— Харни са, всички са харни — отвърна Иван и се обърна към брата си: — Е, какво правиш ти, Тошо, никак не се виждаш!

Юрталана помълча, за да измисли нещо, ала нищо не му хрумваше. Най-сетне смотолеви неопределено:

— Нали знаеш! Човек, като захване нещо, не може да го остави по средата… — Той се надяваше, че брат му няма да се интересува от работата, която трябваше да се доизкара, но Иван не се стърпя.

— Че какво си захванал, та не можеш от къщи да излезеш? — попита той весело.

— Излизам, как да не излизам! — отвърна Юрталана.

— Може — рече Иван и се вгледа в хлътналите страни на брата си, в тъмните кръгове около очите му, в дълбоките бръчки по челото, които сякаш издърпваха кожата отстрани и го правеха сухо и стеснено като на мъртвец. Никога той не беше го виждал толкова отпаднал и измършавял. Ставаше нещо с този човек, нещото ядеше и го сушеше отвътре.

Иван подхвана разговор за сеитбата, за зимата, за ниви и имоти, но Юрталана само хъкаше неохотно и дето трябваше да каже нещо, казваше го е половин уста. Иван разбра, че трябва да си ходи, въртеше се като на тръни и макар че беше стоял много малко, позакашля се насила и се накани да става. Но старата свали кафеничето от поличката.

— Стой, бате, защо бързаш толкова? Стой да сваря барем по едно кафенце! — рече тя настоятелно.

— Стой да изпием по едно кафе — обади се сухо Юрталана.

Те пиха кафе, пушиха, разговаряха се и се увлякоха в препирни за политиката. Юрталана се оживи, силите му се възвърнаха, очите му, светнаха като някога, когато обикаляше избирателите и сипеше огън и жупел против Пеня Пандуров. Но още щом Иван си излезе, Юрталана се дръпна пред прозореца и тежките мисли пак го връхлетяха като оси.

Вечеряха късно, защото чакаха Алекси. Но Алекси пак не се прибра.

— Знаеш ли — каза Юрталана на жена си и тя трепна радостно, защото той никога не беше й заговарял така тихо и доверчиво, — реших да ида и да обадя сам, па каквото ще да става.

— Къде да обадиш, Тошо?

— На властта. Ще разправя всичко на прокурора.

— Ами ако те затворят!

— Ако чакам да ме обади оная мръсница, те и без това ще ме затворят — рече той твърдо. — А ако се предам самичък, може и… може и да ми простят.

— Дали? — наведе се тя обнадеждена.

— Най-малкото ще ме осъдят по-леко. Който си признае сам, по-малко го осъждат!

— Ами предай се сам, като е така!

Но той оброни глава, замисли се пак и не й отвърна. Тя го погледна тъжно и очите и бавно се наливаха.

— Боже, Боже! — въздъхна дълбоко тя и стана да разтреби софрата.

Юрталана не мислеше вече за това, как ще го арестуват и как ще го разкарват, не се тревожеше и за хорските хоратни и злорадства, не се грижеше за работата, за разтаканията и за глобите. Той мислеше само как да се предаде на прокурора и как ще му разправи всичко… Когато стигаше до убийството, Юрталана се спираше за миг. Искаше му се да не е хвърлял камък, само тъй, да е подгонил момчето, то да е паднало, да се е ударило лошо и да е починало в ръцете му тъкмо когато е тичал с него да го спасява. Сетне се уплашил да не го обвинят в убийство, размислил се и го погребал през нощта. Но как може човек от едно падане да се убие? В слабините ли се е ударило, или в сърцето! И как може да се удари в една преорана царевица?

Тази нива някога беше кория. Там още има дъбови корени, от който подкастрят по някоя и друга фиданка. Ето, върху един такъв окършен и заострен чеп е паднало момчето.

Трети ден Юрталана за стотни път обмисляше и преживяваше това падане. Да, той помни, имаше към пътя един такъв корен, може би този корен още си стои, ето там падна момчето, та се уби. Никой не е видял, не е имало никакви свидетели. Като набожен човек, Юрталана разкрива греха си — погребал е скришом и без опело една християнска душа, а съдиите нека решат колко е виновен за това…