Георги Караславов
Снаха (21)

21

Алекси не се учеше добре. А цяла седмица тича Тошо, докато да го запише в търговската гимназия. На квартира го настани у свой приятел търговец, син на отдавна изселен еновчанин. Този търговец стана и настойник на Алекси. Той обеща да го следи и постоянно да пита учителите за бележките и за поведението му. И още на третия месец Юрталана получи писмо, в което му се съобщаваше, че Алекси се е събрал с лоши другари, скитал до късно, прахосвал си парите и не учел. Юрталана прочете писмото като попарен. Той седна да пише отговор, плюнчи молива, започва, мисли и току го захвърли. „Да ида сам да видя! — реши той. — Вълкът сам си върши работата, затуй вратът му е дебел!“ И до вечерта замина за Пловдив. Той не намери сина си в квартирата му и докато го чакаше, хазайката, една сладкодумна млада женица, му наприказва сума работи за хайлазлъка и поразиите на Алекси. „Сутрин спи до късно и ако не го дигна, няма да иде на училище — въртеше тя малката си къдрокоса главичка. — Не се мие, не иска да закусва, не се преоблича в събота… все трябва да го следя, да настоявам…“ Юрталана слушаше, пушеше нервно и усещаше как топли талази заливаха гърдите му и го задушаваха. Беше разсипан от мъка, смазан от обида, разкъсан от болка. Алекси, с когото той смяташе да се гордее пред всички и да удари брата си в учението, този Алекси тръгваше по лоши пътища! Какво да го прави? Как да го обуздае? С какви думи да го посрещне, за да го насочи към учението?… Да го бие, да го ругае, да го залъже с подаръци! „Ха де! — ядосваше се на себе си Юрталана. — Нали и аз съм си прост, не знам как да го подхвана!“ И реши да се допита до учителите му, па каквото те го посъветват и каквото те му кажат, това ще прави.

Алекси се върна късно. Той подсвирваше безгрижно, най-напред влезе в кухнята, но, види се, там не е имало никого, защото, когато отвори вратата на стаята си и видя стария, седнал пред разхвърляната му маса, пребледня и така се обърка, че дори забрави да му каже добре дошъл.

— Ее? — изгледа го унищожително Юрталана. — Накъде сме я подкарали така и докъде ще стигнем?

Юрталана го гледаше и като че чакаше отговор.

— Я се погледни! Цял мъж си вече! Не е ли срамота аз да те пратя тук, да харча толкова пари и да мисля, че се учиш и залягаш да ме зарадваш на края на годината, а ти да скиториш, да хаймануваш, да си не поглеждаш уроците.

Алекси мълчеше, с поглед забит в пода, изненадан и изплашен от неочакваното пристигане на баща си. Той беше пъхнал пръстите на двете ръце във фуражката си и я мачкаше. Когато за пръв път слезе в Пловдив, на него му се струваше, че баща му никога не би изминал толкова път само за да го види. Отначало градът го замая с шума и светлината си, движението го плашеше, но само след десетина дни той свикна с всичко и този богат и безгрижен живот го плени и го отвлече. Той забрави, че имаше село, че имаше родители, и само към края на месеца, когато трябваше да си получи парите, от време на време се замисляше за родното си място. Още през първия месец той се научи да харчи бързо и лекомислено. Вечер обикаляше из най-многолюдните улици, зяпаше по богатите витрини, отбиваше се от време на време в някой магазин и си купуваше глупави и безполезни дреболии. Сетне започна да скита с другари от търговската гимназия, купуваха цигари и пушеха, залутани някъде из върбалаците на Марица или сгушени в някой потулен кът на тепетата. И сега Алекси съобразяваше — кой беше съобщил на баща му? Инак той нямаше да дойде в такова никое време, да седне в стаята му и да чака толкова сърдит. Юрталана говори дълго, вика, руга го, заплашва го, моли му се — момчето си стоеше все така мълчаливо и смръщено, заковано до вратата с фуражка в ръцете.

Учителите, доколкото бяха опознали вече новите си ученици, не казаха добро за Алекси. Юрталана им се помоли да го известяват за всяка лоша постъпка и за всеки слаб успех на сина му.

— Аз няма да го оставя така! — гледаше ги той умолително. — Искам да го уча и ако трябват пари, няма да ги жаля. Само да върви.

Алекси завърши първия срок с четири двойки и с намалено поведение. Той се върна в селото за няколко дни, но ученическата си книжка не показа — забравил я в Пловдив. Юрталана знаеше, че го лъже, но момчето скрои цяла история за това забравяне. „Пък може и да я е забравил, дете е!“ — успокои се той. Но едно писмо от настойника го покоси. Алекси не му показал книжката си, излъгал го и си заминал, без да се обади. Бележките му той научил от гимназията.

— Няма да станеш човек! — изрева Юрталана и дигна юмруци над главата му. — Непрокопсанико, ти ще ми отровиш старините, ти ще ме закопаеш без време, ти, ти!… И защо ли харча парите си на вятъра! — клюмна той. — Защо ли не го оставя този хайванин да оре, ами съм тръгнал насила да му тикам добруването! На Стойка му попречи войната, виках този барем да се поизучи, та по-лесно да си вади хляба… Ама няма да може…

Алекси пак стоеше като закован и мълчеше. Той чакаше нетърпеливо да мине и тази вихрушка, за да се запилее из кафенетата.

Но Юрталана го изпрати пак в Пловдив със заръки и молби да слуша и да се учи. И той все си мислеше за него, и все се надяваше да получи пак някое писмо от настойника или от учителя, но полека-лека се отплесна и го изостави, защото нови грижи го сполетяха. Стойко падна тежко болен. Той така напълня и подпухна, така се измени и пожълтя, че беше страшно да го гледа човек. Пак започнаха да му готвят отделно, на два пъти и лекаря викаха, но не личеше да се съвзема. Юрталана спираше до леглото му, гледаше го със свито сърце и питаше настоятелно:

— Е, сега да усещаш някъде да те боли?

— Никъде не ме боли.

— А усещаш ли да има някаква помощ от лекарствата.

— Има.

— Хайде, хайде. Дано да има, та да минава тая проклета болест. — Той помисли малко и се понаведе пак: — Ядеш ли консервите? Яж, яж! Докторът каза, фасулът и доматите били много полезни. Петдесет кутии е изпратил Тоню…

Най-много Юрталана се смущаваше от това, дето Стойко говореше тихо, уморено, с някакво тъжно безразличие.

— Ами като си виждал, че не ти е добре, да беше си лежал вкъщи! — гълчеше го той внимателно, като на себе си. — Кой те караше на тая проклета наша работа?… На, виж какво стана пак. То ще мине, не може да не мине, ама трябва здравата да се вардиш… Изпълняваш ли всичко, което ти каза докторът? Ха, всичко в точ трябва да изпълняваш…

Севда ходеше из къщи като сянка. Пресекна звънкият й смях, не се чуваха сладките й песни. От ден на ден блузите и роклите й ставаха все по-широки. Лицето й посърна, поудължи се, скулите й се очертаха.

— На — казваше майка й, — имот дал Господ и всичко им наспорил, ама дойде тази болест, та пак хубост да няма в къщата им…

Тя зачести да ходи у Юрталанови, поприказваше със сватята си и спираше до Стойка.

— И какво каза докторът бе, баби, все да лежиш ли? — питаше тя загрижена.

— Не. Мога и да си походвам.

— Походвай си, походвай си. Ами ще ли ти се барем да се поразтъпкваш?

— Омръзна ми да лежа…

Юрталана се заседяваше замислен на миндерчето в кухнята. Сега той не си шушукаше, не плюнчеше малкото моливче, не пишеше дълги и нескончаеми цифри на цигарената си кутия. Той само седеше отпуснал глава, унесен, със замръзнал поглед. Отчуждаването на ливадите, боледуването на Стойко, поразиите на Алекси, всичко това дойде поред, едно след друго. Не беше ли то Божие наказание? И нямаше ли да го сполетят нови беди?… Ето, болестта на Стойка! Що за болест е — да лежи само, да яде отделно, да не се помръдва!… Жива мъка си е то, не е никаква болест. Инак здрав, нищо не го боли, а не може за пет пари работа да ти свърши. „Божия наказия! — реши уплашено Юрталана. — Дано само мине с толкова!“

— Какво има, Тошо? — изгледа го веднъж жена му. Тя чакаше да й се скара, но той само повдигна глава, кротък и смирен.

— Знаеш ли какво? — реши да й разкрие мъката си. — Голям грях ми тежи на душата, пък само един курбан съм дал на света Богородица… Господ ми е изпратил личби… Не може само с един курбан да мине…

Тя го гледаше смаяна:

— Какви личби бре, Тошо?

— Какви! Е, вземи например тая болка на Стойка!…

— Та какво викаш да направим?

— Викам да дам на свети Георги един курбан. Един вол да купя, а?

— Купи, купи! И още сега го дай, та да се знае, да си е обречен! — насърчи го тя.

— Няма да се бавя, още утре ще го купя…

Юрталана се успокои — струваше му се, че е открил най-сетне извора на бедите, които му се струпаха напоследък. През нощта той спа по-спокойно, на другия ден отиде при Стойка, потупа го успокоително по рамото и излезе. „Един млад вол! — мислеше си той. — Един скъп курбан, та да се помни и да се знае…“