Георги Караславов
Снаха (13)

13

Севда чакаше празниците с такъв копнеж, с какъвто децата чакат Великден. Стар закон беше — вечерта срещу празника и на самия празник да не се работи. Жените тогава скръстваха ръце и си отдъхваха. През тези тихи и весели вечери тя вземаше в скута си Алекси, хващаше ръчичката му и му показваше как да пише буквите и как да ги изговаря. И тя чакаше оня щастлив момент, когато детето клюмваше за сън, свираше главичка под мишницата й и заспиваше.

— Да си лягаме! — казваше заповеднически Юрталана.

— Ами да си лягаме, защо да горим газ! — обаждаше се старата и се дигаше тежко.

Севда бързаше да се прибере в стаята си, дето я чакаха жадуваните и буйни ласки на Стойка. Отмаляла от вълнения, пламнала от чистите и неутолими пориви на любовта, тя нямаше сила да се повдигне и само повтаряше с овлажнели очи:

— Обичам те! Обичам те!

Още когато първите неясни и слаби тръпки на страстта погалиха сърцето й, тя си мечтаеше за такова пълно и голямо щастие. Сега душата й беше кипнала от доволство и сладост. Тя се радваше на живота и благославяше света, в който беше се родила. И презморската хубавица, оная хубавица, за която покойната й баба толкова беше й разказвала, и тя да дойдеше сега, Севда не би завидяла на щастието й. Душата й беше честита и светла и нито една тежка и горчива помисъл не я смущаваше. Ако понякога Стойко й заговаряше за хорската злоба, за завистта и клеветите на близки и далечни, тя слагаше длан на устните му:

— Не искам да знам. Нали ти ме обичаш?

— Обичам те.

— Това ми стига.

Празничните дни минаваха в гостувания, на хора и по веселби. А един неделен ден им се падна да идат и на сватба. Откак бяха женени, това беше първото им излизане като сватбари. Чичо му Иван Юрталанов беше кум. Като най-близък човек от кумовото крило — както наричаха роднините на кума, които той от свое име канеше на сватбата — Иван покани брата си Тодора. Юрталана знаеше, че на сватба обикновено ходят старите и че брат му него калесва, но той се престори на болен и не отиде. От години между двамата братя кипеше една глуха и с нищо необяснима вражда. Уж нищо не бяха си направили, уж се тачеха, а все отбягваха да се срещнат и да си заговорят братски. Иван искаше да му се чуе думата така, както някога, когато още не бяха разделени. „Така е било и така ще си бъде — по-младият брат да се покорява на по-стария — мислеше си Иван. — А че бил по-богат, нека си е по-богат. То и Яшар ковачът е богат, ама на всички сваля капа!…“ Тодор пък си мислеше, че положението се е изменило, че той е по-богат и по-умен от брата си, и чакаше ей тъй, постепенно и негласно, Иван да се нагоди към него като към по-голям и по-силен човек… И това Тодор не можеше да прости на брата си — дето имаше един учен син… Та така дойде ред и на Стойка за пръв път да заведе младата си булка на сватба.

След венчавката, след даровете, угощението и хората у младоженеца кумът взе най-добрите музиканти и пое със своето кумово крило към дома си, за да се весели там и да чака блага ракия след полунощ. Гостите — все свои хора — се нареждаха в голямата стая откъм улицата. Те още мълчаха, споглеждаха се един друг и чакаха да подхване някой песните и смешките, с които трябваше да веселят кума, за да се намесят и те.

Кумът седеше на най-личното място, гледаше важно, гладеше дългите си мустаци и често-често дигаше чашата с вино:

— Хайде, добре сте ми дошли! И да даде Господ всекиму да доживее такива радости и да дочака венчаването на всички свои кръщелници…

— Амин!

— Да сме здрави и живи, да се радваме на хубаво плодородие и от имане никога да не се отървем.

— Сполай ти!

Виното и кумовската гордост бяха поразвързали езика на Ивана. Той приказваше важно и тежко, благославяше като владика, защото знаеше, че всеки ден не се пада човеку такава власт и такава чест. „На кум вода се не гази“ — бяха казали хората. И с право са го казали.

След богатото угощение у младоженците гостите и тук трябваше да опитат вкусните гозби, които снахите непрекъснато пренасяха от кухнята. Музикантите посвириха малко и щом кумът им даде знак, те замлъкнаха и се придръпнаха към софрата. Те куснаха по един-два залъка от гозбите, дръпнаха се пак настрана и запушиха. Не пушеше само Коста Калцунчев, първият певец и цигулар в селото. Той се вторачваше в сухото засмяно лице на кума и чакаше само знак от него, за да почнат пак свирните. Но Иван не им обръщаше още никакво внимание. Той махаше с ръце към гостите, сочеше пълните съдове и ги канеше:

— Хапнете си, хапнете си! Стое, ха, чичовото! Седни по-близко — не бягай от хляба. Булка! Севдо! Опитай това с ориза. Ха, тъй ви искам, да сте ми живи и здрави! Тейко ви е магаре, дето се разболя тъкмо сега, ама нека си кюти там, аслъ светът сега е на младите!…

И като махна с длан, той изпъна шия, вгледа се в ъгъла насреща и запя:

Не ща, майко, на султана

да плащам вергия!

Искам, майко, във Балкана

знаме да развия!

Той изпя тези думи с чувство и настроение, погледна свирджиите и махна:

— Карайте бре, готованци!

Гръмна марш, стар, отдавна забравен марш, кларнетът изпищя и се задави, но се оправи пак и гостите се оживиха, очите им светнаха и се завъртяха на всички страни. Коста, който командуваше музиката, даваше някакви знаци с цялото си тяло и музикантите го разбраха. След марша подхванаха някаква нова, гражданска песен, която сега беше на мода. Сватбарите я посрещнаха хладно — беше явно, че не им допадаше. Коста даде знак и музиката проточи мързелива, но страстна гуляйджийска песен.

— Хоро! — извика някой и скочи чевръсто. — Калцун, карай!

Мъжете се спогледаха само за миг и се надигнаха като по команда. Коста метна бърз поглед към другарите си, музиката млъкна за миг и в ниския опушен таван удариха кръшните звуци на леко, игриво хоро. Жените се дръпнаха поусмихнати, някои се заловиха за ръце. Иван се дигна тежко, извади голяма дантелена кърпа, развя я над главата си, тупна с крак и високото му кокалесто тяло се залюля в такта на музиката. Иваница отвори вратата и кумът поведе хорото навън.

— Каррай! — викаше той с някакво вдъхновено ожесточение. — Ситната! Ха така! Старо, тук! — кресна на жена си и я докопа за ръката.

Беше студена, ясна нощ, звездите зъзнеха на дълбокото изцъклено небе и като че ли мигаха учудени. Заледената земя кънтеше под тежките стъпки на играчите, честите и високи гласове заглъхваха над заспалото село. Музикантите вървяха в малкия кръг пред кума и само вярата, че ще получат от него някоя извънредна награда, стопляше и движеше заледените им пръсти. Те свърнаха една позната мелодия, хорото се залюля по-плавно и по-тежко, раменете се заизвиваха в такт и всички наведнъж, като по команда, запяха високо и звучно:

Мар, Марийке, ти наша комшийке,

налей вино, вино и ракия,

дано ми се главата замае,

дано сърце лудо заиграе.

И изведнъж кларнетът трепна-трепна, изви на плач, звуците се пречупиха, цигулките изскрибуцаха и спряха. Играчите се сковаха сгорещени, бодри, с очи, блеснали от радостно вълнение. Но никой не се пущаше и всички чакаха музикантите да си подухат в шепите, да си постоплят пръстите и да подхванат пак.

— Ръченица! — извика някой.

— Ръченица! — провикнаха се всички и преди музиката да засвири, краката бяха готови вече — десните малко напред и малко препънати в коленете, левите опънати като пружини назад. И още при първия звук кръгът се друсна, понесе се, заизвива се из широкия двор като смок. Шареното хоро се прочисти — мъжете се пущаха, изтичваха напред и се залавяха един до друг след кума. Назад останаха жените. Първа от тях беше кумата. Това прегрупирване стана бързо и незабелязано, без да се даде знак за него, и всички знаеха защо става то.

Кумът погледна наредените мъже, вкопчани здраво за ръце, изви високо дантелената кърпа, отстъпи назад.

— Често! — извика той. — Хоп!

И всички мъже клекнаха пъргаво и ловко като един човек. Командуваше кумът, плувнал в пот, бърз и лек като момък.

Токовете къртеха заледения пясък на двора, коленете се огъваха, краката се сплитаха и разплитаха, като че ли някаква невидима сила ги направляваше в този точен, красив и безпогрешен ритъм. Щом кумът разтегнеше кръга и размахнеше кърпата над главата си, мъжете се изпъваха като струни.

— Хайде! Хоп! — командуваше Иван и всички клякаха в крехкия и бърз темп на ръченицата.

Най-сетне кларнетът пак изви, задави се и изписука, цигулките изскрибуцаха. Това беше знак, че музиката спира.

Играчите стояха една минута на местата си, сгорещени и задъхани, разтърсиха плещи и се юрнаха към топлата стая…

Последен влезе кумът. Той бършеше челото си с голямата дантелена кърпа и гледаше отвисоко, доволен и горд. „Не ви се давам — искаше да каже той, — макар че сте млади!“ Като си пое дъх, той махна на Коста, забоде една банкнота на шапката му и се отпусна на шарената възглавница.

— Ей, че хорце му тропнахме! — каза един момък и се огледа.

— Здравата се поразкършихме — обади се кумът, като подаваше празната кана на жена си.

— Сега младите да попеят. — Пое тя каната и погледна малката си снаха, която се изчерви, посегна, та взе каната и тръгна за вино.

— Хайде, напълни я! — извика й свекърът. — А като я донесеш, ще ни попееш малко.

— Не мога — извърна се леко снахата и затвори вратата след себе си.

— Ще видим — завъртя глава той и погледна жените. — Пее тя, като чучулига пее, ала се срамува много.

Всички се спотаиха и всички я чакаха да се върне, за да я чуят. Тя подаде каната на свекъра си, мина към младите невести и наведе глава.

— Хайде! — заповяда Иван.

И тя запя. Подхвана много извисоко, но гласът й не достигна, сниши го, задави се и това още повече я смути.

— Не бързай, по-полекичка, по-спокойничко! — окуражи я свекърът.

И чак тогава тя събра силите си, оправи гласа си и песента се проточи сладичко, но ниско. Тази песен беше тъжна, в нея се разправяше как мъжът не бил доволен от жена си, защото тя не била хубава, както на млади години. „Че как ще да съм хубава, както на млади години — отвърнала невястата, — когато девет съм рожби родила, девет съм люлки люляла, над девет гроба плакала.“

Снахата млъкна и се сгуши зад жените и макар че всички я похвалиха, тя си знаеше — не излезе така, както свекърът очакваше…

Коста подсмръкна шумно и това показваше, че и той се кани да попее. Сетне се изкашля, подпря цигулката на коляното и подхвана… Той пя с чувство, сам развълнуван от съдържанието на песента:

Какво е чудо станало

във Чирпан града голяма!

Имала мама, имала

едно ми малко момиче,

Ките ле, малко момиче!…

Майката думала на малката и красива Кита да не се облича добре и да не ходи често за вода, че турците се канели да я отвлекат. Но Кита не слушала майка си и наистина турците веднъж я грабнали от чешмата и я отвлекли. Вълко и Иван тръгнали на поклонение в Света гора, но като чули плачовете на Кита в харема, разбили вратата му и спасили малката християнка. Петко Сандъкеминя подкокоросал пашата да отмъсти за това осквернение на турската светиня и взел, та и писмо в Цариград изпратил. И обесили Вълка и Ивана, погубили ги, задето спасили една млада християнска душа.

Песента беше дълга, но събитието беше интересно, а и певецът имаше хубав и обигран глас, та всички го слушаха захласнати. Той познаваше силата си и като всички хора, свикнали да побеждават, правеше се, че гледа с безразличие и пренебрежение на своя дар.

— Хайде, булките и момите там! — викна Иван. — Я да попеете всички заедно!

Те се свиха, усмихнаха се и наведоха глави. Само Севда не наведе глава и не се усмихна срамежливо.

— Ха, булка! — изгледа я Иван. — Ха поведи ги да запеят, че инак ще заспим, докато дойдат шаферите…

— Че коя да запея? — попита ненадейно Севда.

— Запей… Коя да е.

Севда отпусна ръце и се загледа в скута си. Тя стоя така известно време, мълчалива, сериозна, съсредоточена — явно беше, че мисли коя песен да подкара. В голямата ниска стая стана тихо и всички чакаха напрегнато, и всички чуваха ударите на сърцата си. Те бяха удивени от смелостта й — да пее след такъв голям и прочут певец. Чудеха се на ума й, чудеха се на куража й. Чудеше се и Стойко. И го беше яд — ето, тя ще се посрами след малко, а с нея и той ще потъне в земята. Мнозина не гледаха Севда, те бяха се вторачили в него. Той й беше мъж и можеше да я възпре. Севда помрени очи, пое дълбоко дъх и запя:

Кавали свирят в усои,

Грозданка двори метеше

и на майка си думаше:

— Ти мети, мамо, дворове,

тато да хвърля сметьове!

Аз ще да ида да видя

кой свири с медни кавали.

Ако е либе с дружина,

при него ще си остана!…

Първото учудване, че Севда дръзва да се мери с Коста Калцунчето, премина тутакси в изненада и прехласване. Още първата дума, първите извивки покориха и мъже, и жени. Те гледаха и като че ли не вярваха на очите си — тази ли е същата Севда, на която преди малко се ядосваха? Гласът й беше топъл, силен и сладък, той изпълняше широката стая, задимена от цигарите, вливаше се като нещо безкрайно сладостно и мило в сърцата, галеше душите, грабваше мислите и ги отнасяше някъде далече, в някакъв хубав край, в едно голямо и чисто село, мечтано в сънища и наяве, непознато и все пак толкова близко, свое, родно… Всички виждаха тая смела и хубава Грозданка, наконтена празнично, с дълга, здрава метла в ръцете. Над дворища и градини припада тиха и спокойна лятна привечер, стопаните шетат из къщите и готвят вечеря, тук-таме над някои комини се точат лениво тънки струйки дим. И от далечните усои долитат, трепетни и унасящи, медните звуци на хайдушките кавали. Хубавата Грозданка се вслушва; трепва, поглежда решително своите родители, звуците я мамят и тя тръгва да види дали не е нейният изгорник с дружината си. Бащата и майката я гледат мълчаливо и не смеят да пошавнат. Кой може да спре любовта?

Кумът беше сложил ръка върху дръжката на каната, за да налее вино в чашите, и тъй си остана до края на песента. Кумата беше се подпряла на длан и очите й не се откъсваха от Севда. Цигуларите стискаха цигулките си, сложени неудобно, и не смееха да ги помръднат. Наслада и завист се боричкаха в душата на Калцунчето. Но завистта отпадаше полека-лека, той забравяше, че е победен и засенчен. Дарба! А мъчно беше да се излезе срещу дарбата. Стойко гледаше и радостен, и учуден, занемял от вълнение, с широко разтворени, светнали очи. Той ловеше всеки трепет на лицето й, поглъщаше всяко движение на устните й.

Песента свърши. Севда погледна: всички стояха поразени, захласнати, замислени.

— Добре послушали — кимна тя с глава и се усмихна сдържано.

Кумът вдигна каната и я загледа втренчено, като че ли бяха го събудили от дълбок и сладък сън.

— Добре си попяла, бульо! — извика той възторжено и махна с ръка, като че ли искаше да изпъди всички други.

Мъжете въздъхнаха, жените се разшаваха и никой не продума нито дума — нямаше тук място за похвали и одобрения.

Угощението свърши късно след полунощ. Шаферите черпиха с блага ракия и си заминаха. Гостите се пръснаха бързо след тях и стъпките им заглъхнаха в запустелите улици.

Стойко и Севда вървяха мълчаливи и радостни. Тя ситнеше по заледената земя, сгушена в палтото си, и от време на време разперваше ръце като малко щъркелче, което се учи да хвърчи.

— Дай да се хвана за тебе! — рече най-сетне тя малко троснато. — Не видиш ли, че ще падна!

Стойко се прилепи до нея и стисна ръката й.

— Хубаво ли беше? — наведе се той към нея и я погледна в очите.

— Много хубаво.

Така замаяни от шума и веселието на тази нощ, те влязоха в стаята си и преди да си легнат, погледнаха се също като през нощта на сватбата, притиснаха се и се целунаха дълго и ненаситно.

За втори път те изживяваха неудържимите и неутолими пориви на любовта, като че ли бяха се прибрали в топлото и чисто легло след своята сватба.

— И ти да не ми кажеш досега, че си знаела да пееш така хубаво! — кореше я той в прегръдките си, възторжен и мил, стопен от някаква покорност…

— А ти всичко ли си казвал на мене? — попита го тя с някакъв гален и безобиден упрек.

— Всичко! Всичко! — повтори той с пламенна откровеност и изведнъж додаде с шепот: — Само едно не ти казах, но тогава…

Тя изтръпна.

— Какво?

— Не е хубаво… затова… пък и тогава още не знаех… дали ще се вземем… — смънка той забъркан и смутен.

— Искам всичко да ми разкажеш! — извика Севда, жегната от остро любопитство. — Всичко, всичко!… Каквото и да е… За нищо няма да ти се сърдя.

— Не е за сърдене… то беше през оная нощ, когато не дойдох у вас и те излъгах, че съм бил на ливадата.

Парлива ревност я клъвна и тя се отпусна като попарена. „Някоя друга среща!“ — реши тя накипяла, но примирена и готова да му прости всичко.

— Кажи… всичко ми кажи! — пошушна тя отмаляла и се притисна в него.

— Тогава ние с тетя ходихме в корията…

И той й разкри страшната тайна за изчезването на Астаровото момче.