Георги Караславов
Снаха (23)

23

Посърна Севда, потъна в скръб и траур. Очите и се закриха под черната жалейна кърпа. Заглъхна звънкият й глас, не се чуваха тихите й и сладки песни. През първите дни след погребението на Стойка тя само плачеше. Очите й подпухнаха и се зачервиха, скулите й още повече се заостриха. Понякога, вечер, майка й наминаваше към Юрталанови и се мъчеше да я утеши. Севда слушаше тези празни приказки, понякога мили, гальовни и тъжни, понякога строги, заповеднически и натъртени.

— Стига ма, стига! Божа работа е всичко, срещу Бога може ли да се излезе! — гълчеше я Казълбашката. — Я се погледни на какво си замязала! Ще се погубиш така.

— Не е от Бога мари, майчице, не е! — раздрусваше се в плач Севда. — Ако го бяха оставили, жив щеше да си ми е сега, жив…

— И това е от Бога, дъще. Така го наредил Бог, така станало…

Полека-лека плачовете и сълзите секваха. Севда само мълчеше и клатеше глава. Продумваше само ако я запитваха за нещо. Работеше по цял ден, не подвиваше крак, но в движенията и походката й нямаше предишната пъргавина и сила. Дните минаваха по-леко и по-бързо, но нощите — само тя си знаеше как дочакваше пукването на зората! И през най-големите горещини тя спеше сама в стаята горе — така трябвало, неприлично било млада вдовица да спи самичка вън.

А вкъщи от ден на ден ставаше все по-непоносимо. Юрталана изсъхна и почерня като главня, затвори се още повече в себе си, стана нетърпелив, избухваше лесно и се караше като бесен и за най-дребните прегрешения. Имаше часове, когато той съвсем отпадаше, гледаше с безразличие на всичко и само пушеше. Но това бяха като че ли някакви моменти на отдих. След това той ставаше още по-нервен, ругаеше на провала и издумваше думи, от които човек да потъне в земята.

Старата съвсем грохна. Когато й говореха, гледаше тъпо, като че ли не разбираше нищо, постоянно се проклинаше за туй, че не завела Стойка на някакво параклисче, дето болните от такива неверни болести оздравявали моментално. Тя се мъчеше да шета из къщи, постоянно се тюхкаше и търсеше из всички ъгли разни неща, които носеше в ръцете си.

Юрталана я хокаше като куче и излизаше навън, защото не можеше да я гледа такава никаква и завеяна. Една вечер той изскочи така навън и се спря изненадан. Алекси открехна пътната врата и влезе тихичко в двора.

— Свършихте ли учебната година? — посрещна го той с недоверие.

— Свършихме я.

— Е, как излезе?

— Добре.

— Къде ти е книжката?

— Още не са ни ги дали.

— Много се забавихте вие. Другите ученици от селото кога са си дошли.

— Гимназиите свършват по-рано.

На другия ден дойде Тоню и каза, че Алекси бил изключен — хвърлил заплашително писмо в стаята на един от учителите. Юрталана припадна от гняв и отчаяние.

— Защо не умрях аз, защо не се джендемосах в челната, та да не гледам този разбойник, този непрокопсаник! — ревеше той. — Ще ме съсипе, ще ме закопае без време… Тюю, язък за хубавия имот, ще го прахоса, ще го излапа и пак човек няма да стане, ами ще ходи за срам на целия ни род!…

— По-полека бре, Тошо! Мълчи бре! Цялата махала ще чуе — гълчеше го Юрталанката.

— Нека чуе! — дереше се Юрталана. — Цялото село нека знае отсега, че Юрталановият син ще пасе патките!… Сега да чуят и отсега да знаят всички, че баща му е искал да го направи човек, а той си останал говедо!

— Не думай така, Тошо! — успокояваше го старата. — Дете е той още и няма да си остане с този ум… Ще уври той, ще се оправи…

— Ще се оправи, когато тръгне след селските свине. Тогава ще се оправи.

— Не е така — настояваше кротко старата, изплашена да се не нахвърли върху едничката й мъжка рожба. — Та ти като си първият човек в селото и те тачат всички, та ти много учен ли си?

— Стигаа! — скръцна Юрталана. — Какво разбираш ти с патешкия си ум! Ако имаше кой да ме учи мене, ехее, света на пръст щях да въртя сега!… А тоя лентяй, тоя готованин, да му отварям насила очите, а той да ми се върне такъв… такъв… — Юрталана не улучи съкрушителната дума, която искаше да изрече, задави се, преви се и посиня…

— Тошо! Тошо! — спусна се старата и го хвана за главата.

Алекси се измъкна и избяга. Той се върна след два дена, когато майка му търчеше навсякъде и разпитваше за него, а баща му пушеше мрачно и се кълнеше, че няма вече думичка да продума, стига да не е направил някоя поразия. Юрталанката гледаше сина си и хем искаше да му се кара, хем му се радваше. Той беше израснал — цял мъж. Куртката му беше разкопчана, отдолу се виждаше хубава риза с отворена яка, панталонът му беше от скъп тънък плат. Крачолите му бяха много широки и опираха чак в токовете на обувките.

— Бре, сине, бре, чедо, ами биваше ли да направиш така бре! — загълча го внимателно и кротко старата. — Ами тейко ти с какъв мерак те прати на учение, пък ти да направиш така, да го посрамиш… Ами съсипа го бре, уби го, не му стигат другите грижи, ами сега и с твоите лудории да се тревожи!…

И хем го гълчеше тя, хем сърцето й тупаше радостно, като го гледаше такъв едър, строен и силен, с едва замахорени мустачки. Защо се сърдеше толкова Тодор? Тъкмо се е ораснал и поучи се в по-голям и по-далечен град, я да си остане при тях, та да му се порадват, а и той да си походи, да поергенува, че сетне и да си го задомят, че от него барем, ако е късмет и ако е рекъл Господ, на внучета да се порадват. Тъй си мислеше Юрталанката, като го гледаше и му се караше.

Юрталана беше се примирил вече. Той го видя в кухнята, свит до огъня в това горещо време, приближи се в му заговори, без да го погледне.

— Каквото правиш, за себе си го правиш — рече той. — Аз се мъчих, трудих се, но — насила хубост не бива. Ако ти дойде умът с време, ето, готов съм пак да те пратя на учение, пък ако щеш — на, оставил съм ти ниви цял кър, върви ори, работи, чукай си рогата, аз вече няма какво да мисля, моята се е свършила…

Алекси мълчеше, отпуснал глава над коленете си. Мълчеше и старата и току поглеждаше мъжа си, защото се страхуваше да не избухне пак и да се развика. Севда се разправяше на двора с цяла дружина циганки, които преди два дни бяха им работили, та когато влезе в кухнята, всички мълчаха и гледаха сърдити пред себе си.

— Защо те изключиха? — попита съвсем успокоен Юрталана, като се обърна към сина си.

— Набедиха ме.

— Светец, значи! — Юрталана сви устни, тръсна глава и вече не му продума.

— Не му се карай — молеше го вечерта жена му. — Остави го на мира.

— Ще го науча аз него, като му смъкна кожата това лято — закани се той. — Ще му кажа отде изгрява слънцето!…

Но цялата работа легна върху стария. Той ставаше много рано, още преди зори, и кръстосваше като вампир из двора и до хармана. Острата му кашлица режеше ранната тишина и около обора и плевните святкаше цигарата му. Алекси лежеше до късно, правеше се на болен. Юрталанката трепереше над него, готвеше му скришно по-вкусни ястия, продаваше яйца и кокошки и пъхаше пари в джоба му.

— Дигай Алекси да ходи на Голямата нива! — казваше Юрталана на жена си.

— Болно е детето, нека да си поспи — отвръщаше тя милозливо.

— Знам му болестта аз, ама нейсе — отминаваше той примирен.

Алекси им остана едничък син, страх ги беше и двамата да не му се случи нещо.

Севда ходеше на работа с надничарките. Тя излизаше рано, трепеше се по цял ден и се връщаше по тъмно без сили, без радост и без надежди. Юрталановият дом, Юрталановите ниви и имоти й бяха вече чужди. Сега тя беше като гостенка, която им работи и която могат всеки ден да изпъдят. И да не я изпъдят, тя трябва да си излезе. Къде ще иде? У майкини си. И какво ще прави там? Какви дни я очакват, какъв живот ще живее занапред?… Десет години тя живя тук, посрещната с такава радост, и живя като стопанка. „Юрталановата снаха!“ Така я наричаха всички и тя бе свикнала с това, гордееше се и на всички гледаше с превъзходство и пренебрежение. „Юрталановата снаха!“ — заради това тя понасяше жестоката строгост на този зъл сметкаджия и глупавите закачки на смотаната си свекърва. Но тя гледаше с четири очи Стойка, защото той беше опората й в този дом. Сега тази опора я нямаше вече. И тя стоеше и чакаше така, несигурна и безпомощна. Ако старият рече да й даде нещичко, ще е благодарна. Но ако не й даде, тъй и ще си остане, с десетгодишните ядове и с похабена младост. Тя вярваше, че Юрталана няма да я остави с празни ръце. Грехота ще е да я изпъди като куче, на което са смъкнали кожата. Не, ще я възнагради той, та и тя да има на какво да се порадва още. То какъв ще е оттук нататък нейният живот, но какъвто и да е, трябва да се живее. Докато очи гледат, трябва да се поминава някак. Няма вече хубост за нея, няма драгост, но такава била Волята Божия, а срещу Бога, мислеше си Севда, грехота е да се излезе…

Следобед, през почивката под някое дърво, на връщане вечер или просната върху пустото легло в глухата пушна стая, Севда все си мислеше за онова, което е било и което ще бъде. Всяка стъпка от тези ниви, всяко ъгълче от този двор и всяко парцалче в тази къща й напомняха за Стойка. Живя той, радва се, труди се и си отиде. Няма да се върне вече. Но какво разбра и той от този свят! Роб беше на баща си и на имота му. Как тичаше, сиромашкият, как се мъчеше да му угоди. И все намръщен, все недоволен беше Юрталана. Веднъж не го похвали, веднъж не му каза една блага дума. Той, този безсърдечен човек, той умори мъжа й. Ако не го беше гледал така накриво, когато Стойко падна болен, ако беше го насърчавал да си стои и да си гледа здравето, той нямаше да се притеснява толкова и нямаше без време да хукне по къра на работа с парче хляб и с дрън сирене в торбата…

От ден на ден сърцето на Севда се наливаше с омраза към Юрталана. Откак умря Стойко, той не беше й продумал за друго, освен за работата. „Идете там… гледайте да го свършите до довечера… жените да се не отягат на работата… свършвайте по-рано пладнуването…“ Само такива бяха заръките му. Колко щеше да й олекне, ако той само веднъж бе й казал да не тъжи толкова, че и на тях им е мъка, но станалото — станало, то назад няма да се върне…

Как ще изкара тя тук, в тази проклета къща, докато да направят година на Стойка? Че така й думаха и така си беше редно — до годината от смъртта на мъжа си не трябва да се мърда от къщата му. Срамота е да се прибере преди време у майкини си, срамота и грехота е. Какво ще си кажат свекърът и свекървата? Няма ли да я упрекнат, че е потъпкала паметта на Стойка? И няма ли тогава да я нахокат съвсем и да я оставят с празни ръце?… Ей, на, лятото си отива вече, есента, и тя щеше да мине криво-ляво, но зимата как щеше да прекара тя заедно с тях в една къща?… Севда запалваше лампата, гледаше Стойка на портретчето, закачено над малката масичка, и шепнеше, потънала в сълзи:

— Защо ме остави, миличък?