Георги Караславов
Снаха (24)

24

Заваляха първите есенни дъждове. Небето и земята се сляха в една тежка и противна кишава мрежа. Хоризонтът се дръпна към селото и го захлупи. Комините задимяха лениво и из въздуха се понесе остра миризма от горен говежди тор.

Юрталана гледаше през прозореца на кухнята и сумтеше.

— Няма да свърши това аргатско време, брей! — проклинаше той.

Дъждовното време за него беше аргатско време, защото тогава нищо не можеше да се работи и ратаите се излежаваха по цял ден.

Но напоследък, преди времето да се развали и когато аргатите оряха и сееха от тъмно до тъмно, Юрталана пак беше все мълчалив и нацупен. На Севда той отдавна не беше продумвал нито думичка, гледаше я накриво и й правеше път като на чумава. През хубавите дни, когато можеше да се шета на двора и все още да се поработва по нещо из хармана, Севда не срещаше толкова често свекъра си и не се замисляше за това, дето е тъй намръщен и сърдит. Та тя така си го помнеше — все недоволен и пестелив в приказките.

Но когато се прибраха вкъщи и се завъртяха в тясната кухня, тя разбра, че се сърди на нея.

Следобед, като останаха сами със старата, той посочи с поглед нагоре, дето се чуваха пъргавите Севдини стъпки:

— Кога ще се пръждосва тази?

— Къде да се пръждосва? — скръсти ръце старата.

— Където си ще. Аз няма да я доя тук.

— Ами до годината на Стойка бре, Тошо…

— Празни работи — махна той сърдито, но сдържано с ръка. — До годината! Да върви при баща си, не искам стари пергиши да обикалят портите ми…

— Какво да правим? — гледаше го тъпо учудена старата.

— Виж там — и Юрталана грабна с шепа във въздуха, като че изхвърляше нещо навън, — найди му колая, дай й пътя да си върви!

Старата се замисли.

— Как?

— Как? Скарай й се, ако ти продума — не й отвръщай, ако поиска — не й давай… А то, както я гледаш, тя няма никога да си иде сама.

Севда шеташе горе боса, само по терлици. Но така не можеше да се кара, трябваше да си изплете чорапи, защото тъй, както беше, доникъде не можеше да излезе. След смъртта на Стойка боядисаха всички рокли и фустанели, не се сети тогава да потопи в черната боя и някой друг чифт чорапи. „Нищо — мислеше си Севда, — сега работата се свърши, ще поискам прежда да си изплета.“ И като останаха насаме със старата, тя попита може ли да вземе черното кълбо от голямата кошница, дето е закачена на гредата в килерчето.

— Защо ти е? — извърна се към нея старата.

— Няма с какво до пътя да изляза ма, мамо. Сега съм по-свободна, та да си изплета чорапи.

— Седи си вкъщи — отвърна с престорено спокойствие свекървата.

Севда кипна, но се въздържа.

— Все вкъщи… не може… — изломоти тя.

— А може ли млада вдовица да хойка по махалите, а?

Севда смръкна сълзите си, изтърча горе в стаята си, захлупи се и ревна с глас:

— За едни чорапи! За едни чорапи от стара прежда! — давеше се тя в плач. — Как не я беше грях, толкова съм им работила… И сега… да ми казва така!

Като се наплака до насита, тя избърса добре сълзите си, погледна се в огледалото, разтърка зачервените си скули, оправи си косата под схлупената черна шамия и пак зашета из къщи. Но за вечеря не слезе долу. Тя знаеше, че свекърът ще попита за нея, свекървата ще измърмори нещо и тогава той ще прати да я повикат. Тя се канеше да му се оплаче. Но Юрталана не прати никого, той сам се качи горе. Севда го позна по тежкото дишане и по продраното покашлюване. Сърцето й се разкъса, тя цялата се разтрепера като трескава. Сигурно старият ще я извика кротко и галено и ще я попита защо се е свряла самичка тук, болна ли е, или се е разсърдила за нещо. И тя беше готова да избухне в неудържим плач още при първите му думи. Но той не влезе вътре, той само открехна внимателно вратата, вгледа се, за да я разпознае добре, и рече троснато и строго:

— Тебе, булка, може да ти е криво, това го знам, ала и на нас ни е мъчно, и нас ни боли. Но от хляба никой не е по-голям. Хайде ела на софрата и за друг път да знаеш, че аз тези работи не ги обичам.

Това само каза Юрталана и си слезе Севда стоеше поразена, изненадана и в ушите й заглъхваха отмерените и тежки стъпки.

— Какво? — посрещна го Юрталанката.

— Казах й.

— А тя?

— Ще видим — отвърна мрачно и нетърпеливо Юрталана.

Той се вслушваше нагоре и чакаше. Канеше се, ако Севда не слезе за вечеря, да се качи пак и да я нахока.

„Ааа, тъй ли? — обмисляше да й каже. — Щом ти не искаш хляба ми, аз пък не те искам в къщата ти!“

Но Севда стана след малко и тръгна надолу. Искаше й се да остане, но нямаше сили. Толкова години беше се подчинявала на неговата сурова бащинска воля, не можеше наведнъж да скъса с всичко. Пък и той, както й се струваше, не знаеше защо тя беше се затворила горе. Свекървата сигурно го е излъгала, мислеше си Севда. Може би долу, на софрата, той ще я попита. И тогава тя ще му се оплаче.

Но на следния празник Севда разбра всичко.

Този ден тя за пръв път от смъртта на Стойко отиде на гости у майка си. Оплака се там, разправи за чорапите, за хокането на свекървата, за сръдните и за приказките на целия Юрталанов род. И докато да се изприказват, стъмни се. Не беше късно — по това време много рано се мръкваше, по свекървата изфуча още от прага на къщата:

— Слушай, снахо! Аз такива не ги искам, да го знаеш!

— Какво има, мамо, какво е станало? — Севда гледаше уплашена, мислеше си, че нещо се е случило, докато я нямаше, и се тъкмеше да се оправдава.

— Ето! Затова най-много ме е яд! — махна с юмрук старата. — Все се чуди, все нищо не знае. Богородица!

— Ама… какво е станало? — преглътна Севда и се огледа.

— Какво е станало, ли? Това е станало, на, че миткаш по никое време из сокаците, а на това отгоре и пипаш!

— Батьо Димо ме доведе ма, мамо, досам портата ме доведе, биля му виках да дойде и до къщи, но той не рачи…

— Че аз отде да знам кой те е довел мари, булка? — Свекървата я загледа злобно, връцна се чевръсто към вратата и като се спря на прага, извърна се, както се извръща настъпена змия, и я клъцна: — Дете не можа да родиш, ама някое копеле ще ми пръкнеш, та сетне в земята от срам да потънем.

Един миг Севда стоя като втрещена, сякаш не разбираше думите на старата, сетне зина — помъчи се да се оправдава, но обида и рев я задушиха. Тя падна в ъгъла, захлупи се върху шепите си и захълца дълбоко и глухо. Къщата като че запустя. Свекървата се спотаи някъде, старият не се виждаше никакъв. Алекси и без това не се връщаше по цял ден вкъщи, заплеснат в игра на карти из кафенетата. От улицата, като от някакъв друг свят, долитаха стъпки и глуха, сподавена глъч. Понякога излайваха кучета, спущаха се към пътната врата и пак всичко утихваше.

Севда се изправи като пияна, намали пламъка на лампата и се качи горе. Още не си беше легнала, и в кухнята се чу тропане, а след малко проехтя и острата кашлица на Юрталана. Навремени до Севда долиташе глухо и тайнствено шушукаме. Какво си приказваха те? След това се разшетаха из коридорчето, отваряха и затваряха вратите на другите стаи. Но скоро къщата утихна — сигурно бяха седнали да вечерят. Севда изтръпна. Тя чакаше старият пак да се качи горе и пак да я покани на софрата. Но той не дойде. След малко те пак се разтропаха — сигурно бяха се навечеряли, — а след това цялата къща съвсем утихна.

— Легнаха си! — изпъшка Севда, задушена от мъка, от гняв и обида. — Пъдят ме! И тетю, и той ме пъди!

Имаше моменти, когато тя мразеше този сух и зъл човек, но все пак вярваше, че той не е забъркан в разправиите на свекървата. Стаената, толкова години залъгвана омраза напълни сърцето й.

— Ще си ида! Още утре ще си ида! — сви пръсти Севда, раздрусана от плач, от яд и от злоба.

Тя стана рано, разтършува дрехите си, подбра по-леките и по-скъпи работи, завърза ги в една бохча и слезе долу в кухнята. Печката беше запалена отскоро, струпаните клечки едва сега се разгаряха, но старите бяха излезли. Севда почака, повъртя се там и пак се качи горе. Счу й се, че някой тропа долу. Тя изтърча, но пак никого не намери в кухнята. Къде бяха се запилели тези хора?

Един от аргатите се мярна с пълен кош плява и изчезна към обора. Севда се разгледа — беше се разсъмнало добре, по улицата тичаха деца, отиваха на училище. Тя се качи още веднъж горе, взе си бохчата, пъхна портретчето на Стойка в пазвата, изплака високо, задавено и като прекоси двора бързо като невестулка, излезе на улицата зачервена от срам и от плач.

— Отиде си! — излезе Юрталана иззад малкия навес на старата плевня, спря се и дълго гледа посивелите дъски на пътната врата. Очите му застинаха и в малките светли зеници блесна краткотрайна мъка по толкова загубени надежди…