Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 71 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart (2009)
Корекция
NomaD (2009 г.‍)

При последната редакция е използвано следното издание: Георги Караславов. Татул. Снаха. Изд. „Народна култура“, 1964 г.‍

История

  1. — Добавяне

17

През целия ден на избора Юрталана и Стойко не се свъртаха в къщи. Те обикаляха за последен път своите хора, спореха, убеждаваха, раздаваха бюлетини, обещаваха и се заканваха. Късно вечерта започнаха да броят гласовете. Но Юрталана не остана — толкова се беше съсипал от страх, от вълнение и тревоги… Душата му миришеше на тютюн, в гърдите му беше празно и блудкаво.

— Ще спечели пак онова куче! — пъшкаше той и се мяташе на миндера.

— Ами ако спечели, да спечели бре, Тошо, голяма работа! — поглеждаше го загрижена жена му.

— Хайде не дрънкай! — скастри я Юрталана. — Малка работа е според тебе да ни хвръкне гиздавата ливада.

— Ще го съдиш.

— Кого?

— Оня мръсник — Пандуровия.

Юрталана махна досадно:

— Общината я отчуждава, разбра ли? Общината можеш да я окрадеш, да я изгориш, ама тайно… — Но дело да водиш — изгубена работа е то…

И все пак Юрталана чакаше с нетърпение Стойка, защото все още се надяваше да спечели. Гласовете бяха разпокъсани между толкова партии — имаше надежда. Пък и други съветници можеха да се привлекат, стига човек да умее…

— Е — втренчи се той в Стойка още като хлопна вратата.

— Два съветника — рече той клюмнал.

— Изиграха ме — падна Юрталана. — Лъжат, всички лъжат, до един лъжат — тресеше се той със стиснати юмруци. — Ама ще ги науча аз, ще им дам да се разберат!…

Цяла нощ той пуши, без да мигне. Тежък и сполучлив беше ударът, който Пеню Пандуров му нанасяше. Дванайсет декара ливада край изворна вода — не се намира всеки ден такова нещо. И на един хвърлей от селото — покачи се на оградата, дето има една приказка, и наглеждай. Сено и за добитъка, и за продан, паша през есента, когато целият кър изсъхва, и лесно, и удобно… И ето, взеха му това златно място, взеха го като разбойници, отчуждават го, присвояват го. След някой и друг месец, след година-две най-късно това хубаво зелено поле щеше да се слее със сивата селска мера.

— Няма да си дам ливадата! — реши Юрталана.

Пеню Пандуров също нямаше болшинство. Той кроеше да вземе съветниците от опозицията. „Аз ще ги купя тези съветници! — реши Юрталана. — Хем евтино ще ги купя — с два-три гуляя.“

Късно нощем Юрталана ходеше у тях, убеждаваше ги да гласуват за него, обещаваше да им помага в нужда и загатваше за ядене и пиене, ако всичко се нареди, както трябва. Те го слушаха внимателно и никой не му обелваше зъб насреща. Заричаха се, че ще гласуват за него, но този път Юрталана не вярваше. И беше прав — на избора за кмет той получи два гласа. Гласовете се разцепиха — едни гласуваха за себе си, други излязоха с лозунги и Пеню Пандуров пак остана кмет на селото.

— Отиде ми ливадата! — изохка Юрталана и погледна с омраза своя враг.

Но Юрталана реши да се бори докрай. Както са го избрали — не могат ли да го бламират! Та като е кмет, не е Господ я! Който го е избрал, той може и да го катурне. И тогава ще стане за смях на всички.

И тръгна пак Юрталана да гони съветниците. Какво ли не издума той против Пеня Пандуров! Че бил лъжец, че бил крадец, че живеел на гърба на селянията, че обирал общината и че ако вървяло така, щял да направи някакви големи батаци, които пак селото трябвало да плаща. И всичко щели да разхвърлят на глава… Много съветници склониха, но не за това, че Пеню бил лош и крадлив човек, а защото Юрталана им подхвърли по нещичко и им се закле да ги поддържа, докато е жив… Но и от това тичане не излезе нищо, защото зад кмета стояха околийският началник, окръжният управител, министърът на вътрешните работи.

— Нищо няма да направиш — каза му веднъж в кооперацията Пеню. — Късаш си само цървулите.

— Аз ли няма да направя? Ще видиш! — кипна Юрталана.

— Какво ще направиш? Ха кажи да чуят всички.

— Ще ти вържа аз една тенекия, та да ме запомниш.

— Всичките съветници да вземеш, със злато да ги позлатиш, пак този народ ще те изхвърли от мястото, дето го заграби с… — Пеню заекна, прехапа устни и млъкна.

— С… какво съм го заграбил? — пламна Юрталана.

— Ти си знаеш. Но аз сто тричленки ще направя, ама пак няма да ти дам да седнеш на кметската маса. Разбра ли?

— Разбрах, И ще те накарам да я направиш тази тричленка, та тоя народ да види, че силата ти е в околийското управление.

— Ама народът ще види и това, как ливадите ви ще хвръкнат! — изсъска язвително Пеню. И като се обърна към смълчаните и хитро усмихнати посетители, кимна с глава към Юрталана: — Боли го! И как няма да го боли — харно му беше на господина — коси си по една плевня сено, а нашият добитък стърже по геренлиците.

— Право, право! — обадиха се неколцина.

— Стока ми е! — разлюти се Юрталана. — Не съм я крал, пари съм броил.

— Знам как си ги броил, знам! — клатеше глава срещу него Пеню. — Е-ех, светецо, е-ех!

Хората се разкикотиха.

— Знаеш! — стрелна го презрително Юрталана. — И аз знам кой е лентяйствувал толкова години, и аз.

— Ти ли си ме хранил бе, господинчо! — скочи кметът. — Аз може и да съм лентяйствувал, това си е моя работа, ама не съм правил хайдутлук през войната.

— Хайдутлук през войната правеха онези, дето пазеха мостовете около полите на жените си! — клъцна го Юрталана.

— Аз през цялата война, аз… — наежи се кметът.

— Ха кажи къде те свари демобилизацията! — посочи го с презрителна и победоносна усмивка Юрталана. — Кажи да чуят всички!

— Лисица си ти, лисица! — изкриви си устните Пеню. — Ти си мислиш, че като си мълчим, та нищичко не знаем… В затвора трябваше да си сега, не да ми се перчиш тук и да се вреш в селските работи.

Зловеща мисъл парна Юрталана… Той пребледня, преглътна мъчително слюнката си, но се съвзе.

— Хайманите и дармоедите трябва да се затворят! — извика той с ожесточение. — Ама оправия, на! Тях и за кметове ги избират.

Пеню пристъпи със стиснати юмруци. Юрталана се дигна и сухото му кокалесто тяло се опъна. Неколцина от посетителите скочиха и им препречиха пътя. Те издърпаха кмета към тезгяха, а Юрталана изтикаха извън.

— Мръсник! — викаше Пеню. — Хайдутин! Разбойник! Крадец! Зейнал като ламя, да има колай, цялото село ще нагълта!… Ама ще повръща това, дето го е лапал така.

— Готованин! — зъбеше се отвън Юрталана. — Той ще ми разправя на мене. Ама ще го науча аз, та да помни, докато е жив, кой е Тодор Юрталанов!…