Робърт Шекли
Корпорация „Безсмъртие“ (21)

21.

Половин час по-късно беше в апартамента на Мари Торн. Мари, без грим, облечена в домашна роба, примига сънено и го въведе в кухнята, където натисна копчетата за кафе, препечени филийки и бъркани яйца.

— Бих искала — каза тя — да подбираш по-приличен час за драматичните си появявания. Часът е шест и трийсет сутринта.

— Занапред ще се постарая — весело отговори Блейн.

— Беше обещал да се обадиш. Какво стана с теб?

— Тревожи ли се тия дни?

— Ни най-малко. Какво стана?

Между хапките Блейн й разказа за лова, преследването и прогонването на призрака. Тя го изслуша и накрая рече:

— И тъй, очевидно се гордееш с постиженията си. Навярно имаш право. Но все още не знаеш какво иска Смит и дори кой е той.

— Нямам представа — каза Блейн. — Смит също. Честно казано, изобщо не ме интересува.

— Какво ще стане, когато той разбере?

— Тогава ще му мисля.

Мари надигна вежди, но си премълча.

— Том, какви са плановете ти сега?

— Ще си намеря работа.

— Като ловец ли?

— Не. Логично или не, ще опитам из бюрата за проектиране на яхти. После ще взема да наминавам насам в по-прилични часове и да ти досаждам. Как звучи?

— Непрактично. Искаш ли един добър съвет?

— Не.

— Все пак ще ти го дам. Том, напусни Ню Йорк. Бягай колкото може по-далече. Иди на островите Фиджи или Самоа.

— Че защо?

Мари неспокойно закрачи напред-назад из кухнята.

— Ти просто не разбираш този свят.

— Мисля, че го разбирам.

— Не! Том, имал си няколко типични преживелици и толкоз. Но това не означава, че си усвоил нашата култура. Бил си отвлечен, гонил те е призрак и си ходил на лов. Но това не е нищо повече от повърхностна туристическа обиколка. Рейли беше прав, ти си изгубен и безпомощен както би бил някой първобитен човек в твоята 1958 година.

— Това е смешно и протестирам против сравнението.

— Добре де, нека да е китаец от 14-и век. Представи си, че този хипотетичен китаец е срещнал гангстер, возил се е на автобус и е видял Кони айлънд. Би ли казал, че е разбрал Америка от 20-и век?

— Разбира се, че не. Накъде биеш?

— Бия натам — каза тя, — че тук не си в безопасност и дори не усещаш какви, къде или колко сериозни са заплахите. Първо, онзи проклет Смит е по петите ти. Второ, наследниците на Рейли може да не се зарадват, че си осквернил гробницата му, може би ще сметнат за необходимо да предприемат нещо. А и директорите на „Рекс“ още обсъждат какво да те правят. Ти обърка, промени и провали цял куп неща. Не го ли усещаш?

— Мога да се справя със Смит — заяви Блейн. — Наследниците на Рейли да вървят по дяволите. Колкото до директорите, какво могат да ми сторят?

Мари се приближи и го прегърна през врата.

— Том — сериозно изрече тя, — на твое място всеки човек, роден в тази епоха, би побързал да си плюе на петите.

За миг Блейн я притисна и погали лъскавата й черна коса. Тя се тревожеше за него, искаше да е в безопасност. Но сега нямаше настроение да слуша предупреждения. Бе преодолял опасностите на лова, бе минал през желязната врата на подземния свят и отново си бе проправил път към светлината. Сега, седнал в слънчевата кухничка на Мари, се чувствуваше въодушевен и умиротворен. Опасността му се струваше академичен проблем, който за момента не заслужаваше обсъждане, а идеята да бяга от Ню Йорк беше абсурдна.

— Кажи ми — шеговито подхвърли Блейн, — и ти ли си от нещата, които обърках?

— Навярно ще си загубя работата, ако това имаш предвид.

— Не това имам предвид.

— Тогава би трябвало да знаеш отговора… Том, моля те, няма ли да напуснеш Ню Йорк?

— Не. И моля те, престани да създаваш паника.

— О, господи — въздъхна тя, — говорим един и същ език, но не мога да ти втълпя. Не разбираш. Нека да опитам с пример. — Тя се позамисли. — Представи си, че някой има платноходка…

— Обичаш ли платноходките? — попита Блейн.

— Да, много. Том, слушай ме! Представи си, че някой има платноходка и се кани да тръгне на презокеанско плаване…

— По морето на живота — вметна Блейн.

— Не си смешен — каза тя и в този миг изглеждаше много красива и сериозна. — Този човек не разбира нищичко от платноходки. Гледа я как се полюшва свежо боядисана и всичко си е на мястото. Не може да си представи никаква опасност. Сетне ти оглеждаш платноходката. Виждаш, че ребрата са пропукани, корабни червеи са прояли кормилната стойка, гнездото на мачтата е прогнило, платната са плесенясали, болтовете на кила са ръждиви и сглобките са готови да се разпаднат.

— Откъде си научила толкова много за платноходките? — запита Блейн.

— Плавам с тях от дете. Слушай, ако обичаш. Казваш на този човек, че платноходката е негодна, че навярно ще потъне при първата буря.

— Трябва някой ден да излезем двамата по море — каза Блейн.

— Но този човек — упорито продължи Мари, — нищо не разбира от платноходки. Всичко изглежда наред. И най-гадното е, че не можеш да му кажеш точно какво ще се случи или кога. Може платноходката да издържи месец, година или пък само седмица. Може най-напред да се строшат болтовете на кила или пък мачтата да ги изпревари. Просто не знаеш. Това е и нашето положение. Не мога да ти кажа какво ще се случи или кога. Просто знам, че не си готов за плаване. Трябва да се махнеш оттук!

Тя го изгледа с надежда. Блейн кимна и каза:

— Страхотен екипаж става от теб.

— Значи няма да си отидеш?

— Не. Цяла нощ съм бил на крак. Само на едно място отивам — в леглото. Ще ми правиш ли компания?

— Върви по дяволите!

— Скъпа, моля те! Къде е жалостта ти към един бездомен странник от миналото?

— Аз излизам — каза тя. — Настанявай се в спалнята както намериш за добре. И гледай да си помислиш за това, което ти казах.

— Дадено — съгласи се Блейн. — Но защо да се тревожа, щом ти ще се грижиш за мен?

— И Смит се грижи за теб — напомни му тя.

Целуна го лекичко и излезе от кухнята.

Блейн довърши закуската и легна да спи. Събуди се малко след пладне. Мари още не се бе прибрала, тъй че преди да си тръгне, той й остави весела бележка с адреса на хотела.

През следващите няколко дни безуспешно посети повечето бюра за проектиране на яхти в Ню Йорк. Някогашната му фирма, „Матисън и Питърс“, отдавна бе предала богу дух. Другите фирми не проявяваха интерес. Най-сетне в „Якобсен яхтс лимитед“ старшият проектант го разпита подробно за отдавна изчезналите модели „Залив Чезапик“ и „Бахамски острови“. Блейн прояви значителни познания по двата типа и демонстрира остарялото си чертожно изкуство.

— От време на време получаваме поръчки за антични корпуси — каза старшият проектант. — Знаете ли какво? Ще ви наемем за разсилен. Ще ви плащаме комисионна за проектиране на класически корпуси, а ще можете и да поизучите занаята — честно казано, познанията ви са старомодни. Когато напреднете, ще ви повишим. Какво ще кажете?

Назначаваха го най-долу, но все пак това беше работа, законна работа с добра надежда за повишение. Значи най-после си бе намерил истинско място в света на 2110 година.

— Приемам с благодарност — каза Блейн.

За да отпразнува събитието, вечерта отскочи до един Сензорен магазин да купи проектор и няколко записа. Мислеше, че му се полага поне мъничко разкош.

Сензофилмите бяха неделима част от 2110 година, вездесъщи и популярни като телевизията по времето на Блейн. По-големи и по-сложни варианти на сензофилмите се използуваха за салонни прожекции, други пък се прилагаха в рекламата и пропагандата. В днешно време те бяха най-чистата и най-могъща форма на стандартна мечта, скроена по мярка всекиму.

Но имаха и извънредно гласовити противници, които окайваха зловещата тенденция към пълна пасивност в представлението. Тия критици се тревожеха от прекомерната лекота, с която човек можеше да възприеме сензофилма; и наистина, множество домакини ходеха по цял ден с безизразни физиономии като съвременни мистички, потънали в непресекващи ярки видения.

Когато чете книга или гледа телевизия, изтъкваха критиците, зрителят трябва да се напрегне, да участвува. А сензофилмите просто те заливат, ярки, блестящи, коварни, и оставят след себе си вредното шизофренично впечатление, че сънищата са по-добри и по-желани от живота. Подобно впечатление не бива да се допуска, дори и да е вярно. Сензофилмите са опасни! Безспорно в сензокиното са създадени и някои пълноценни художествени произведения. (Не можем да пренебрегнем Верео, Джонстън и Телкин, многообещаващия млад талант Микелсен.) Но добрите произведения не са много. И ако ги премерим срещу вредния психичен ефект, спадането на масовия вкус, склонността към пълно бездействие…

Още едно поколение, гръмовно предсказваха критиците, и хората не ще могат да четат, да мислят и да действуват!

Аргументът бе силен. Но Блейн от висотата на своите 152 години си припомняше почти същите доводи, издигани срещу радиото, киното, комиксите, телевизията и евтините романчета. Дори всеобщо таченият роман някога е бил сурово мъмрен за отклонението си от стандартите на чистата поезия. Всяко нововъведение изглежда унищожително за културата, а в крайна сметка се превръща в основен неин дял, въплъщение на доброто старо време и духа на Златната ера — за да бъде нападнато и накрая унищожено от следващото нововъведение.

Добри или лоши, сензофилмите съществуваха. Блейн влезе в магазина, за да вземе участие в тях.

След като огледа няколко модела, той си купи на умерена цена проектор „Бендикс“. После с помощта на продавача подбра три популярни записа и мина в сепарето да ги изпробва. Прикрепи електродите на челото си и включи първия.

Сензофилмът беше на историческа тема, твърде романтична интерпретация на „Песен за Роланд“, записана с нискоинтензивна, неидентификационна техника, което даваше възможност за огромни бойни сцени и масови епизоди. Сънят започна.

…и Блейн се озова сред прохода Ронсевал в онова горещо и съдбовно утро на 778 година, гледайки заедно с ариергарда на Роланд как основните части от армията на Карл Велики бавно се нижат към страната на франките. Морните ветерани се друсаха във високите седла, проскърцваше кожа, шпори дрънкаха по бронзовите стремена. Из въздуха се носеше мирис на борове и пот, едва доловим пушек откъм сринатата до земята Памплона, дъх на смазана стомана и суха лятна трева…

Блейн реши да го купи. Следващият запис беше високоинтензивен — преследване на Венера, в което зрителят се идентифицираше изцяло с подгонения, но невинен човек. Последният беше вариант на „Война и мир“ с променлива интензивност и идентификация в някои епизоди.

Докато плащаше покупките, продавачът му намигна.

— Интересува ли ви нещо по-така?

— Може би — каза Блейн.

— Имам записи от страхотни гуляйчета. Пълна идентификация с превключване отгоре на това. Не? Доставиха ми същински ужас — човек, който умира в тресавище. Убийците записали смъртта му за специализираната търговия.

— Друг път — каза Блейн и се запъти към вратата.

— Освен това — прошепна продавачът — имам специален запис, направен е законно, но не го показват на широката публика. Няколко копия се разпространяват нелегално. Човек, който се възражда от миналото. Абсолютно автентично.

— Наистина ли?

— Да, съвсем уникален. Вълнението е чисто като камбанен звън, остро като нож. Бисер за колекциите. Предричам, че ще стане класика.

— Това да се чува — мрачно рече Блейн.

Взе немаркирания запис и се върна в сепарето. След десет минути излезе почти потресен и го купи на безбожна цена. Сякаш купуваше късче от самия себе си.

За съжаление всички имена бяха грижливо изтрити, за да не може полицията да открие източника. Беше знаменит, но по напълно анонимен начин.